Ботаника

[Hatshepsut]

Кумарка (Ягодово дърво)

Кумарката, известна още като арбутус (Arbutus unedo) и ягодово дърво, е екзотичен нискорастящ храст, който с годините придобива формата на дърво.

Характеристики
Достига височина от 4 до 6 м. Цъфти и дава плодове от октомври до март. Интересни са яркооранжевите му плодове, които са с големина около 2 – 3 см и приличат на ягоди, откъдето идва и народното наименование на растението – „ягодово дърво“. Има увиснали цветове, които са двуполови. Опрашва се от пчелите. Листата на растението са тъмни. В България е рядко срещано. Плодовете на арбутуса са ядливи и с приятен вкус. Приликата с ягодите, обаче, не се отнася за вкуса. Макар че не може да се мери с тропическите плодове, плодовете на арбутуса имат приятен аромат.

Разпространение

Расте най-добре в хранително-богати и добре отцедливи, но също така добре понася и тежки глинести почви. Повечето видове от този род изискват неваровита почва, но този е толерантен в това отношение. Среща се в естествен вид в Ирландия, Южна Швейцария, Тирол, в испанската Сиерра-Морене, и Мала Азия, Средиземноморието.

Ареал на разпространение на Ягодово дърво: зелено (естествени местообитания), оранжево (интродуциран)

На територията на България се среща в Странджа планина, като един от редките видове, които придават неповторимия чар на природата там, която дори в най-суровото време изглежда свежа и зелена.

Предпочита светли, полусенчести изложения, защитени от вятър. Най-добре вирее на слънце.

Приложение

Използва се в козметиката, в хранителната индустрия – консумация на пресни плодове, за конфитюри и консерви.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кумарка

Цвят на Ягодово дърво

Ягодово дърво, Арбутус, Кумарка (Arbutus unedo) представлява eкзотичен вечнозелен и нискорастящ храст, който с годините придобива формата на дърво, от семейство Ericaceae. Рядко срещано е у нас и няма традиции за отглеждането му. Полученият мед от тази билка е горчив на вкус, но все още се счита за деликатес.

Устройство на ягодово дърво

Кумарка расте до 5-10 м височина, рядко до 15 м, с диаметър на ствола до 80 см. Листата й са тъмнозелени и лъскави, дълги 5-10 см и широки 2-3 см, с назъбен листен ръб.

Цъфти и плододава от октомври до март месец. Цветовете и плодчетата се появяват едновременно в края на есента. Цветовете са бели (рядко бледо розови), с камбановидна форма и диаметър от 4-6 мм, събрани през есента в метлички от по 10-30 на брой. Опрашват се от пчели и имат лек сладък аромат. Атракция представляват яркооранжевите плодове, които са с големина около 2-3 см и приличат на ягодки, откъдето идва и народното наименование на растението - Ягодово дърво. Цветовете и плодчетата се появяват едновременно в края на есента.

Плодове на Ягодово дърво

Плодът е с грапава повърхност. Узрява след около 12 месеца, през есента, по време на следващия цъфтеж. Той е годен за консумация; сладък, когато е червеникав. Семената му често се разпръскват от птици.

Разпространение на ягодово дърво

Arbutus unedo е вечнозелен храст, който има обиколно-средиземноморско разпространение, намира се в Западна, Централна и Южна Европа, Североизточна Африка (с изключение на Египет и Либия) и на Канарските острови и Западна Азия, където студовете не са много обичайни а лятната суша не е много интензивна. В Европа този вид расте в Португалия, Испания, Франция, Италия, Албания, Гърция, Босна и Херцеговина, Хърватия, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения и на средиземноморските острови (Балеарски, Корсика, Сардиния, Сицилия и Крит). Освен това е в състояние да се адаптира към условията на югозападния бряг на Ирландия.

Това е много лесно и безпроблемно за отглеждане растение. То расте най-добре в хранително-богати и добре оцедливи почви, но също добре понася и тежки глинести почви. Повечето видове от този род, изискват неваровита почва, но този вид е доста толерантен дори и към нея.

На територията на България вирее в Странджа планина като един от редките вечнозелени видове, които придават неповторимото очарование на природата там, която дори в най-суровото време изглежда свежа и зелена. Предпочита светли, полусенчести изложения, защитени от вятър. Предпочита компанията на дафинов лист, дъб и хвойна. Най-добре вирее на ярко слънце.

Неподходящото му разпространение с изолирана реликтна популация в югозападна и северозападна Ирландия, по-специално в Киларни и около Lough Gill в окръг Слайго, който е най-северната му позиция в света, е остатък от предишното широко разпространение по време на по-мекия климат по Атлантическия океан, най-топлият и влажен период на Блит-Сернандър, когато климатът като цяло е бил по-топъл от днес. Вариантът с червени цветя, наречен A. unedo rubra от Уилям Ейтон през 1785 г., е открит, че се разраства в Ирландия през 1835г.

Arbutus unedo е доста лесно за отглеждане растение и е адаптивно към много климати. Веднъж захванало се е доста устойчиво на суша, на замръзване, на сянка и сол. Въпреки това се съобщава за по-ниско производство на плодова маса в случай на летните суши и се наблюдава, че студовете по време на цъфтеж намаляват броя на плодовете.

Arbutus unedo е естествено адаптиран за сух летен климат и се превръща в много популярно декоративно растение в Калифорния и останалата част от западното крайбрежие на Северна Америка. Освен това расте добре в хладните влажни лета на Западна Ирландия и Англия и умерените региони на Европа и Азия.

За разлика от повечето представители на семейство Ericaceae, A. unedo расте добре в основни (варовити) pH почви, въпреки че се справя по-добре и на по-кисели.

Производството на плодове не е много високо и е много променливо във времето и това може да е част от причината това растение да не се култивира много. Средният добив при двегодишно проучване е около 46 кг на хектар и 180 грама на кубичен метър корона. Лятната суша и ниските минимални температури през фазата на цъфтеж намаляват добивите на плодове.

Използваема част на ягодово дърво

плодове;
листа;
кора.

Листата се берат и сушат за по-късна употреба.

Химичен състав на ягодово дърво

плод - съдържа около 20% захари;
всички части на растението - етилов галат, танин (до 45 % в кората);
феноли;
мастни киселини;
витамини;
органични киселини;
захари;
минерали.

Плодовете на ягодовото дърво имат високо съдържание на захари и антиоксидантни витамини като витамин С, бета-каротин, ниацин, токофероли и органични киселини, които са предшественици на омега-3 и омега-6 мастните киселини. Те са годни за консумация пресни, но това е необичайна консумация, особено защото зрелите плодове са склонни да се натъртват много лесно, което затруднява транспортирането им.

Танинът се получава от листата, кората и плодовете. Кората съдържа 45% танин.

Лечебни свойства и приложение на ягодово дърво

Листата на ягодовото дърво са използвани в народната медицина под формата на отвара, притежаваща следните свойства: стягащо, диуретично, антисептично, детоксикиращо, противоревматично, тонично. Намира изключително приложение в терапията на хипертония и диабет.

Съобщава се, че в листата на билката има висока концентрация на флавонолови антиоксиданти, особено кверцитин, най-добре извлечен с отвара. Те проявяват антиоксидантни, антибактериални и противовъзпалителни свойства. Цветовете са слабо диафоретични, а плодовете антиоксиданти.

N-хексановите екстракти от растението са показали забележителни антилейшманиални активности.

Състояния и заболявания, при които се прилага ягодово дърво

антибактериални свойства - дължат се на етиловия галат, най-вече срещу Микобактериите;
стягащо и диуретично действие - листа и корени;
използва се при лечението на болести на отделителната система като цистит и уретрит;
за лечение на диария и дизентерия;
повлиява благотворно кашлица и възпалено гърло.

В традиционната народна медицина A. unedo се използва в антисептици, диуретици и лаксативи и за лечение на артериална хипертония. Съобщава се, че листата притежават няколко биологични свойства като стягащо средство, антиагрегант на човешки тромбоцити поради относително високите му количества танини, антисептик в урината, противовъзпалително, антидиарийно, антихипертонично и антидиабетно.

Ягодовото дърво се използва малко в билкарството, макар че наистина заслужава проучване. Всички части на растението съдържат етилов галат, вещество, което притежава силно антибиотично действие срещу бактериите Mycobacterium. Листата, кората и корените са стягащи и диуретични. Те също са бъбречен антисептик и затова са полезни при лечението на заболявания на отделителната система като цистит и уретрит. Тяхното стягащо действие ги прави използвани при лечението на диария и дизентерия и подобно на много други стягащи растения може да се направи гаргара за лечение на възпалено и раздразнено гърло. Те се употребяват и при сърдечно-съдови и храносмилателни заболявания. Цветовете са слабо диафоретични.

Ягодовото дърво е малко използвано в билкарството, макар че наистина заслужава съвременното изследване.

Начин на употреба

в козметиката;
в хранителната индустрия - консумация на пресни плодове;
под формата на конфитюри и консерви.

Плодовете съдържат значителни количества фитохимикали, включително полифеноли, за които се съобщава, че намаляват риска от рак, коронарна болест на сърцето и други дегенеративни заболявания. Тези ефекти се дължат главно на антиоксидантния капацитет на полифенолите, намиращи се в горските плодове. Ягодовите плодове се използват в народната медицина, но рядко се ядат като пресни плодове. Техният фенолен профил и антиоксидантният капацитет разкриват висок потенциал, но те не са добре характеризирани като „храните, насърчаващи здравето“.

Отварата от листа или корени традиционно се използва срещу диария в Испания.

В Алжир и Кипър плодният ликьор също се счита за антидиариен.

В Кипър, плодът се приема за афродизиак и такъв със седативни ефекти.

Антисептичните свойства на билката обясняват защо се използва широко срещу респираторни проблеми, рани и други кожни инфекции, и по-специално при краста.

Ягодовото дърво в кулинарията

Плодът има малко по-крехка обвивка и текстура на тропически плод, с нежен приятен вкус. За хората с чувствителни вкусови рецептори това е плод, който може да се ползва, когато се яде в умерени количества. Той съдържа около 20% захари и може да се използва за приготвяне на вкусни конфитюри и консерви.

Плодовете на ягодовото дърво обикновено се използват за приготвяне на алкохолни напитки (вина, ликьори и ракии), конфитюри, желета и мармалади и по-рядко се консумират като пресни плодове, въпреки приятния им вид.

В много региони на Албания приготвят традиционната напитка ракия от плодовете на растението, откъдето идва и името на напитката „raki kocimareje“. За да се намали високото съдържание на метанол в напитката, спиртът се дестилира два пъти.

Плодовете също могат да бъдат включени в кисели млека или на парчета или като аромати и да се използват, като други горски плодове в сладкарски изделия, като пълнеж за пай и сладкиши, зърнени продукти, наред с други приложения.

Химичният състав на плодовете и листата, в който присъстват фенолни киселини, флавоноиди, танини, антоцианини, витамини, може да е отговорен за отчетените биологични свойства. Съвсем наскоро антиоксидантната активност на плодовите екстракти се използва и в месната промишленост за запазване на качеството и предотвратяване на окисляването на липидите и протеините.

Медът от ягодовите дървета, обикновено известен като „горчив мед“, се произвежда в Южна Португалия и Сардиния.

Други употреби на ягодово дърво

В ландшафтен дизайн, реставрация на екосистеми или пермакултури, А. unedo може да има много приложения. Въпреки че декоративната му употреба е най-разпространената, това може да бъде ценно растение и за възстановяване на влошени екосистеми и предотвратяване на опустиняването. Това е пионерно растение и расте добре и в лоши почви, може да се използва и в широк спектър от ситуации.

Цветовете са важен източник на нектар и цветен прашец за пчелите, докато плодовете са храна за птиците.

Солевата му толерантност, съчетана с това, че е вечнозелена, я прави добър избор за вятърни прегради в земи, близки до морето.

A. unedo е пожароустойчив (може да се разрасне след пожар) и това, че е пионерно растение, може да допринесе за прекъсване на неогнеустойчивите борове и евкалиптови монокултури; по същите причини е добър кандидат за повторно залесяване в средиземноморските райони.

Плътната зеленина през цялата година може да бъде убежище за насекоми и малки животни през зимата.

Разширената му коренова система може да помогне в процеса на стабилизиране на почвата.

Дървесината е доста твърда и подходяща за различни приложения като дърва за огрев и за направа на тръби. Не е подходяща за строителство или подобни цели. Тя се използва за струговане, направата на малки музикални инструменти, домакинска посуда и др. Прави добър въглен.

Дървото се отглежда и като декоративно растение, заради приятния вид и мирис на цветята и плодовете, интересното присъствие едновременно на плодове и цветя на растението и защото е вечнозелено. Използва се като единично или многосекционно декоративно дърво и като екземпляр или храстовиден вид в градини и обществени пейзажи.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Дафиново (лаврово) дърво

Лавровото дърво (или „лавър“, „дафин“) (Laurus nobilis) е вечнозелен храст от семейство Лаврови. Произхожда от Средиземноморието. Достига 2-6 m височина. Има изправено стъбло, сиво в долната си част и зелено в горната. Листата му са тъмнозелени и издават характерна миризма, когато се разтъркат. Цъфти през март-април с белезникаво-жълти цветове, а след тях по женските растения се появяват черни плодчета. Лавърът не издържа на студ.

Листата му се използват в кулинарията. Дафиновите листа се прилагат в умерено количество. Те се поставят като консервант в маринати, сосове, консерви и др. Използват се изсушени листа – половин или един лист на ястие от 4 порции. Поставят се в началото на приготвянето и се изваждат преди сервирането.

Тъй като дразнят лигавицата на стомаха, дафиновите листа не се препоръчват при стомашни заболявания и особено при киселини в стомаха, както и при заболявания на бъбреците, жлъчката, черния дроб.

В древността лавровото дърво се е смятало за свещено. Храмовете на Аполон са били обкичвани с лаврови клонки, тъй като той се е смятал за покровител на светлината, радостта, поезията, музиката, победата, лечението, затова с клонки от лавър са увенчавали победителите – поети, спортисти и др.

В България дафинът се отглежда и като декоративно растение. Листата съдържат 1% етерично масло, като в плодовете то е 0,50%. От листата се получава етерично масло, което е жълта течност със сладникав вкус и силен приятен аромат.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Лавър

Лаврово дърво

Дафиново дърво, лаврово дърво (Laurus nobilis) представлява ароматно дърво, принадлежащо към семейство Лаврови (Lauraceae).

Интересно за дафиново дърво:

Листата на лавровото дърво са се използвали за направата на лавров венец в древна Гърция, знак за най-висок статус. Такъв са получавали победителите на Питийските игри, посветени на Аполон. Символиката е пренесена към римската култура, при която лавровите листа са били символ на победата.

Овидий разказва в "Метаморфози" за нимфата Дафне, дъщеря на Гея и речния бог Пеней. В разказа тя дава обет за девственост. Аполон се влюбва в нимфата, уцелен от стрелите на Ерос. Дафне, уморена от преследванията на бог Аполон, помолила баща си да промени вида си, за да се избави от него. Боговете се смилили над нея и са я превърнали в лаврово дърво. Аполон, съкрушен, направил венец от дървото, което впоследствие става негов символ.

В християнството дафиновото дърво символизира възкресението на Христос. В Италия завършващите студенти носят венец от такова дърво вместо нормалните за дипломирането шапки.

Устройство на дафиновото дърво

Лавровото дърво е двудомно и достига 10-18 метра височина. Листата му са тъмнозелени, лъскави и ланцетовидни, с дължина 6-12 см и широчина 2-4 см.

Цъфти с бледожълти цветове, достигащи до 1 см в диаметър. След това по женските растения се появяват черни плодчета, тип ягода, които съдържат едно семе.

Цвят на дафиново дърво

Разпространение на дафиново дърво

Родината на дървото е Средиземноморието. Сега се отглежда в Южна Турция, Северна Сирия, Южна Испания, Северна и Централна Португалия, Северно Мароко, Канарските острови и остров Мадейра.

Най-добре се развива на варовити и богати почви. У нас по-често се среща като декоративно растение.

Използваема част на дафиново дърво

Употребяват се листата, плодовете и кората (на младите клончета).

Химичен състав на дафиново дърво

Листата и плодовете са богати на етерично масло, наречено евкалиптол. Листата съдържат около 1,3% от него, както и рутин, манган, калций, калий, фосфор, магнезий, желязо, натрий, цинк.

Лечебни свойства и приложение на дафиново дърво

Свойства на дафиново дърво
общотонизиращо;
детоксикиращо;
противотемпературно;
противовъзпалително;
противоревматично;
газогонно;
възбуждащо апетита;
контролиращо холестерола;
контролиращо кръвната захар;
жлъчегонно.

Някои заболявания и състояния, при които се използва дафиново дърво

при нарушения в менструалния цикъл;
диабет;
високо кръвно налягане;
гъбички;
ревматизъм;
алергии;
възпаление на венците;
холецистити;
синузит;
камъни в бъбреците;
невралгия;
кашлица;
коксартроза.

Екстрактът на листата проявява антимикробна активност срещу някои от най-често срещаните патогени, като Streptococcus pyogenes, Staphylococcus aureus, Aspergillus fumigantus и Candida albicans. Той помага за подобряване на здравето на сърдечно-съдовата система и за намаляване риска от развитие на сърдечни заболявания, също така предотвратява образуването на плаки в артериите и предпазва от артериосклероза, инсулт и сърдечни пристъпи.

Пресните дафинови листа съдържат ензими, които предизвикат производство на инсулин. За химичното съединение лауросид, изолиран от лавровото дърво, е доказано, че потиска развитието на клетките на кожния рак, приложено в големи дози.

Начин на употреба

• запарка - приготвя се от 9-10 дафинови листа, които се заливат с двеста милилитра вряла вода. Запарва се една нощ. Приемат се 15 милилитра преди всяко хранене. Подходящо при ревматизъм и за понижаване на кръвната захар.
• спиртен извлек - 20 листа от билката се киснат в 250 милилитра спирт. Оставят се да престоят пет дни, след което течността се прецежда. Масажират се с него болни стави. Подходящ при болки в ставите.
• чай от лаврови листа - приготвя се по следния начин: в 300 милилитра вода се варят 5 грама лаврови листа. Престояват четири часа и получената течност се приема на равни части за 12 часа. Добър лек при кашлица, бронхит, за предизвикване на менструален цикъл.
• маслен извлек - в дървено хаванче се счукват трийсет листа на фино брашно, което се залива с чаша зехтин. Съдът се държи на топло.

Лавровото дърво, благодарение на съдържащите се в него етерични масла, се използва в ароматерапията. Втриването му в областта на слепоочията облекчава мигрената и главоболието. Масажи с него при различни ставни заболявания, намалява значително болката.

Дафиново дърво в кулинарията

Дафиновият лист се използва в кулинарията. Лавровите листа се поставят в ястията и се отстраняват 10-15 мин. преди топлинната обработка. Дългото престояване в храната на лаврови листа придава лек, неприятен и горчив вкус. Тази подправка се използва за приготвяне на говеждо месо, риба и дивеч.

Внимание!

Няма надеждна информация за безопасността на употреба на лавровото дърво при бременни или кърмещи жени, така че е препоръчително те да не го използват!

Дафиновите листа трябва да се използват с повишено внимание и от пациенти, имащи проблеми с нивото на кръвната захар!

Прием на лаврови листа (в подходяща форма) в съчетание с анестезия на пациента, могат да доведат до потискане дейността на централната нервна система.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Кумкуат

Кумкуат (Citrus japonica) са група от малки овощни дървета от семейство Седефчеви. Познати са и под вече историческото им название Fortunella.

Ядливият им плод прилича на портокал, но е доста по-малък, бидейки приблизително с размера и формата на голяма маслина. Кумкуатът е сравнително студоустойчив.

Плодове на Кумкуат

Име

Наименованието „кумкуат“ произлиза от кантонското gām-gwāt (на китайски: 金橘), което в превод означава „златен портокал“ или „златна мандарина“.

Произход

Кумкуатът е присъщ за Южна Азия и азиатското тихоокеанско крайбрежие. Най-ранното историческо споменаване на плода се появява в китайска литература от 12 век. Плодът е култивиран дълго време в Индия, Япония, Тайван, Филипините и Югоизточна Азия. Внесени са в Европа през 1846 г. от Робърт Форчън, а малко след това са внесени и в Северна Америка.

Описание

Кумкуатът е бавно растящ вечнозелен храст или дребно дърво, с размери от 2,5 до 4,5 метра, с гъсти клони, понякога с малки бодли. Листата са тъмнозелени и лъскави, а цветовете са бели, подобни на тези на другите цитрусови плодове. В зависимост от размера, кумкуатът може да дава стотици, дори хиляди плодове всяка година.

Разновидности

Обикновено Citrus japonica се отнася за кръглата разновидност на плода, но всъщност той има общо шест разновидности:

Хонконгски кумкуат (Fortunella hindsii)
Малайски кумкуат (Fortunella polyandra)
Маруми кумкуат (Fortunella japonica)
Мейва кумкуат (Fortunella crassifolia)
Нагами кумкуат (Fortunella margarita)
Фукуши кумкуат (Fortunella obovata)

Отглеждане и използване

Кумкуат се отглежда във Филипините, Китай, Южна Корея, Тайван, Югоизточна Азия, Непал, Пакистан, Иран, Близкия изток, Европа (основно в Корфу, Гърция) и САЩ (основно Флорида, Калифорния и Хаваи).

Те са доста по-студоустойчиви от други цитрусови плодове. Нагами кумкуатът се нуждае от горещо лято, с температури от 25 до 38 °C, но може да издържа на студ до -10 °C без поражения.

Плодът се консумира както суров, така и в преработен вид (сладко, мармалад, ликьор). Често се яде с кората, която е сладка и компенсира за киселия вкус на месестата част.

Размножаване и опрашване

Кумкуатът не расте добре от семена, така че се размножава вегетативно. Както повечето цитруси, те се самоопрашват.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кумкуат

Цвят на Кумкуат

Кумкуат, Кумкват (Citrus kumquat) представлява малко цитрусово дръвче, което се класифицира към семейство Седефчеви. Кумкуатът е растителност присъща за тихоокеанското карйбрежие на Южна Азия. Най-ранните писмени сведения за плода са открити в китайската литература от 12 век. На китайски език "kumquat" означава „златисто оранжево“. Тези малки цитрусови плодове до известна степен приличат на портокали, както отвътре, така и отвън, въпреки че са по-малки по размер от повечето портокалови сортове.

Устройство на кумкуат

Вечнозелено дърво/храст достига около 3-4,5 метра височина. Има гъсти клони, гланцирани зелени листа и бели/жълти цветове. По клоните могат да се установят бодли. Плодовете му в пресен вид имат много приятен лек вкус (подобен на портокала), често с кисели или горчиви жилки, като могат да се консумират с кората. Поради малкият им размер са из между предпочитаните коктейлни плодове, позволяващи си дори понякога да заменя маслинката в мартинито. За разликата от останалите цитруси, кумкватът цъфти през есента и зрее през месеците февруари-април. Развива бели цветчета. В зависимост от възрастта на растението, то дава различни количества плод.

Неузрели плодове на Кумкват


Узрели плодове на Кумкуат

Разпространение на кумкват

Първоначално се отглеждат в Китай. Сега те се отглеждат и в други страни, включително в по-топлите райони на САЩ, като Флорида и Калифорния. Кумкуатът произхожда от Китай и Япония. Сега е култивиран вид в Европа и Близкия Изток. Култивиран е в Индия, Тайван, Япония, Филипини и Югоизточна Азия. През 1846 година е внесен в Европа, а малко след това в Северна Америка. В сравнение с други цитрусови дървета, кумкуатът е доста по-студоустойчив.

Тези храсти или малки дървета са от азиатско-тихоокеанския регион, където са отглеждани и отглеждат в продължение на хиляди години. Те не успяват да стигнат до Европа или Америка до 19-ти век, но оттогава се разпространяват широко по света.

Използваема част на кумкват

Употребяват се плодовете на дръвчето.

Химичен състав на кумкват

Кумкватите съдържат голямо разнообразие от етерични масла, включително лимонен, кариофилен, алфа-пинен, монотерпени, алфа - бергамотен и много други. Също така съдържат фибри, калий, калций, витамин С, полезни мазнини и витамин А.

Лечебни свойства и приложение на кумкуат

Екстрактите от кумквати са били използвани за различни лечебни цели през годините, най-вече при възпалено гърло и дихателни проблеми. Различните етерични масла, органични съединения и хранителни вещества са довели до такива разнообразни приложения на тези малки цитрусови плодове в традиционните лекарства по целия свят. Ползите за здравето от кумкуат включват способността му да регулират храносмилането, да стимулират имунната система и да подобрят грижата за кожата, косата, зъбите и очите. Също така намалява шансовете ви за развитие на диабет, понижават нивата на холестерола, укрепва костите и подобряват здравето на нервите.

има поддържащи функции;
тонизиращо и освежаващо действие;
сока може да се смеси с гореща вода, за да облекчи болки в гърлото.

Кумкватите са богати на растителни съединения, включително флавоноиди, фитостероли и етерични масла. Някои от флавоноидите на плода имат антиоксидантни и противовъзпалителни свойства. Те могат да помогнат за предпазване от сърдечно-съдови заболявания и рак.

Фитостеролите в кумкватите имат химическа структура, подобна на холестерола, което означава, че те могат да помогнат да се блокира абсорбцията на холестерола в тялото Ви. Това може да помогне за понижаване на холестерола в кръвта.

Етеричните масла в кумкватите оставят аромат на ръцете и във въздуха. Най-известният от тях е лимонен, който проявява антиоксидантни действия във Вашето тяло.

Когато се консумират цели, за кумкуатите се смята, че различните флавоноиди, фитостероли и етерични масла в тях взаимодействат и имат синергични благоприятни ефекти.

В народната медицина в някои азиатски страни, кумкватът се използва за лечение на настинки, кашлица и други възпаления на дихателните пътища. Съвременната наука показва, че има някои съединения в него, които поддържат имунната Ви система. Те са уникален източник на имуноподдържащ витамин С.

Кумкуат в кулинарията

Големината на плодчетата кумкуат е малко повече от тази на грозде. Вкусът им изобилства от аромати и сладко-кисели нотки. За разлика от другите цитрусови плодове, кората на кумквата е сладка и годна за консумация, а сочната плът е кисела. Кумкуатът може да се консумира в сурово състояние, сушен или след топлинна преработка. В порция кумкуат се съдържа повече витамин C, отколкото в която и да е друга.

100-грамовата порция плодове съдържа:

калории - 71 ккал;
въглехидрати - 16 грама;
протеин - 2 грама;
мазнини - 1 грам;
влакнини - 6,5 грама;
витамин А  - 6%;
витамин C - 73%;
калций - 6%;
манган - 7%.

Кумкватите също доставят по-малки количества витамина В, витамин Е, желязо, магнезий, калий, мед и цинк, омега-3 мазнини. Около 80% от теглото им е вода. Високото съдържание на вода и влакнини в тях ги прави пълноценна храна, като са относително нискокалорични. Това ги прави страхотна закуска, когато съблюдавате теглото си.

Има различни видове кумкуата, но най-често срещаният е кръглият кумкуат, който прилича на малък портокал. Благодарение на сладкия вкус, те се използват за гарниране, коктейли, конфитюри, желета, консерванти, бонбони и десерти. От плодовете се приготвят различни видове ликьори.

Една от основните функции на кумкватите е тяхната роля в регулирането на храносмилането. Осем плодчета са еквивалентни на 10 грама фибри, като консумацията на няколко от тях не е трудно да се направи! Това количество фибри помага на стомашно-чревния тракт да се движи и регулира храносмилането ви. То може да помогне за премахване на запек, излишък на газ, подуване на корема и спазми и повишаване на ефективността на усвояването на хранителните ви вещества. Влакното в тези плодове също може да помогне за предпазване от възпалителни заболявания на червата.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Маслодайна роза

Маслодайните рози (Gallicanae) са растения от род Роза (Rosa), известни с етеричното си масло, което се ползва в парфюмерията и козметиката. Известни са и като „роза Ото“ (rose otto) – рози с розово масло.

Класификация

Маслодайната роза се отнася към сем. Розоцветни (Rosaceae), род Rosa L., подрод Cynorodon, секция Gallicanae.

Като маслодайни в света се отглеждат 4 вида:

• Rosa damascena (роза дамасцена)
• Rosa centifolia (столистна роза)
• Rosa gallica (стамболска роза)
• Rosa alba (бяла маслодайна роза)

Употреба

При преработването на розовия цвят се получават на първо място розово масло и розова вода, а след това други продукти, сред които са розово абсолю и розов конкрет.

От етеричните масла, съдържащи се в цветовете, се произвеждат парфюми.

От цветните листенца се приготвят конфитюри, желета, сладка и ликьори. Продуктите, получени от преработването на цветовете, се влагат в кулинарията като ароматизатори, овкусители, оцветители, например розовият мед.

Освен масло, при преработката на розовия цвят се получава и розова вода, която намира употреба в парфюмерийната и хранителната промишленост.

Насажденията с рози изпълняват и противоерозионни функции в района, в който се отглеждат.

Розобер, началото на ХХ век

Произход и история на розопроизводството

Счита се, че отглеждането на рози за получаване на розова вода и по-късно на розово масло е започнало в Индия и Египет. С придвижването на турците и арабите през 9 век то е пренесено в Персия и Тунис. Търговията с розово масло в Европа е започнала през 16 век, а първите данни за розови насаждения по нашите земи са от 17 век – около Одрин, а в пределите на днешна България първите документални сведения са от 1712 г. за землището на с. Войнягово, Карловско. Със сигурност се знае, че в средата на 19 век се е формирала съответно наречената Розова долина, в района между Казанлък, Карлово и Стрелча.

Преди Освобождението в България е имало около 10 хил. декара насаждения и производството на розово масло е достигнало 1000 kg. Най-големи площи са създадени и отглеждани около Първата световна война – около 90 хил. декара, след което площта намалява до 30 хил. декара.

Маслодайни рози се отглеждат в районите на Крим, Краснодар, известни площи в Молдова и Грузия, в Турция, Франция, Мароко, Индия, Афганистан и други страни.

Насаждения в България

Казанлъшка роза

От потомството на Rosa damascena е излъчен вида Казанлъшката роза (R. damascena var. trigintipetala). Казанлъшката роза заема почти 100 % от площта на маслодайната роза в България.

Бяла маслодайна роза

Бялата маслодайна роза в началото на 20 век е заемала около 40 % от площта на маслодайната роза в България[3].

Морфологична характеристика:

Листа – по-широки и по-назъбени;
Цвят – по-едър, с бели венечни листа, също бива пулест или кичест, дава 1,5 – 2 пъти по-висок добив на цвят, но съдържа двойно по-малко етерични масла.

Стамболска роза

Стамболска роза (Rosa gallica) – в началото е заемала около 10 % от насажденията в България.

Морфологична характеристика:

Прави, почти неразклонени стъбла, покрити с малки шипове;
Цветовете са едри, червени, но лесно окапват и съдържат нисък процент етерични масла.
Устойчива е на болести, което се използва най-вече в селекцията на нови клонове.

Столистна роза

Столистна роза (Rosa centifolia) – в България се отглежда като декоративна по градините и дворовете, а във Франция и Мароко се отглежда като маслодайна. Цветовете ѝ са едри и тежки, но съдържат нисък процент етерични масла с ниско качество.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Маслодайна роза

Казанлъшка роза


Казанлъшка роза

Българска маслодайна роза, Казанлъшка маслодайна роза, Българска роза, Казанлъшка роза (Rosa damascena) представлява един от видовете маслодайни рози по света. Те наброяват около 200 такива, с 1800 сорта. Принадлежи към семейство Розоцветни (Rosaceae). Повече от 350 години, произвежданото у нас розово масло е с ненадминати качества в целия свят. Най-големи насаждения от роза в България са съществували около Първата световна война - близо 90 хиляди декара. След това са се редуцирали до 30 хиляди декара. Преди Освобождението от турско робство те са били около 10 хиляди декара.

Устройство на казанлъшка маслодайна роза

Розата достига височина повече от 2 метра, като съответно се развива под формата на храст. Кореновата й система е дълга 4-5 метра. Тревисто зелени и с много шипове са младите клонки на растението. През втората година от своето развитие леторастите дават разклонения. Остаряват в порядъка 8-ма до 10-та година. Животът на храстите може да продължи до 30-40 години. За да се постигне такава възраст, те трябва да се подрязват и поддържат. Леторастите се делят на цветоносни и вегетативни. Вторите са тези на чийто бърз растеж се дължи подновяването на храста. Цветоносните растат по-бавно, като след прецъфтяване на растението те продължават да се развиват.

Листата на този вид роза са сложни, перести, състоящи се от 5 до 7 листчета. Горната им повърхност е оцветена в тревисто-зелен цвят, а долната в сиво-зелено. Отделните листчета, съставящи листната петура, са с дължина от около 5 см и ширина около 3 см. Листата окапват късно през зимата.

Пъпките на растението се делят на два вида вегетативни и цветоносни. Развива красиви, едри цветове, събрани в съцветие метлица, като броят им зависи от климатичните условия на развитие за съответната година. Всеки цвят се състои от 5 чашелистчета и различни на брой венчелистчета. Оцветени са в различни нюанси на розовото, като понякога е премесено с червено или се срещат бели екземпляри. Броят на венчелистчетата може да бъде от 6 до 76, с тегло на целия цвят от 1 до 3,8 грама. Традиционно, съцветието съдържа от 4 до 5 цвята, оцветени в розово, със средно 28 венчелистчета и тегло на цвета от 2,3 грама. Цъфти през май месец.

Плодовете на маслодайната роза се наричат лъжливи шипки. Отвън са покрити със смолести жлези. Съдържат от 1 до 3 семки, наречени орехчета.

Разпространение на казанлъшка маслодайна роза

Освен у нас, маслодайни рози се отглеждат и на Кримският полуостров, в Краснодар, Молдова, Грузия, Франция, Турция, Индия, Мароко, Афганистан и в други страни. За нейна родина се смята Иран.

Използваема част на казанлъшка маслодайна роза
Употребява се цветът на растението.

Химичен състав на розовото масло

Розовото масло съдържа: фенилетилов алкохол до 60 %, цитронелол 24-37 %, гераниол 30-40 %, нонилов алдехид до 0,5 %, евгенол, линалол, нерол 5-10 %, цитрол, фарнезол и др. Цветовете и плодовете на казанлъшката роза съдържат и значителни количества витамин С.

То се характеризира с изразено жълт цвят, със зеленикав отенък.

Има консистенция подобна на бадемовото масло, силен аромат и остър балсамов вкус. Има много добра хомогенизация на течна и твърда съставни части.

Качества на розовото масло по БДС: специфично тегло при 30 °С - 0,850; поляризация със 100 мм тръба - от -1,2 до -4,8; показател на пречупване (рефракция) при 25 °С - 1,460; точка на замръзване - 16,5-23,5 °С; етерно число - 7,2-17,2; киселинно число - 0,92-3,75; сапунено число - 8-21; свободен алкохол като гераниол - 63-75 %; ацетилно число - 197-233; свързани алкохоли като гераниол - 2-5 %; стеароптен - 15-23 %; общо алкохоли като гераниол - 66-78 %.

Лечебни свойства и приложение на казанлъшка маслодайна роза

При преработването на розовия цвят се получават на първо място розово масло и розова вода, а след това други продукти едни от които са розово абсолю и розов конкрет. Заради своите качества маслото е известно и като "течно злато", а водата се използва в хранителната и парфюмерийната промишленост. Произведеното у нас розово масло е с най-високо качество, като 99% от него се изнася за световния пазар. Продуктите на маслодайната роза се използват най-вече в козметиката, ароматерапията и парфюмерията.

Преработените венчелистчета и плодове, съдържат в големи количества витамин C, поради което могат успешно да се използват за фураж на животните.

Розовите насаждения оказват противоерозно действие на почвата. Много често се прилага като декоративна нотка във флорални решения в паркове и частни градини.

Свойства на казанлъшката маслодайна роза

противоглистно;
антисклеротично;
стимулиращо;
слабително.

Състояния и заболявания, при които се използва казанлъшка маслодайна роза

заболявания на очите;
стомашни заболявания;
кожни заболявания;
патологии на зъбите.

Нови изследвания на розата съобщават за нейни антиоксидантни, антибактериални, антимикробни, противокашлични свойства, антиспин активност. Установено е и действието й като естествен слънцезащитен фактор. В хомеопатията се прилага при сенна хрема.

От цветните листенца на казанлъшката маслодайна роза се приготвят конфитюри, желета, сладка и ликьори. Продуктите получени от преработването на цветовете се влагат в кулинарията като ароматизатори, овкусители, оцветители. Интересен такъв е розовият мед.

https://medpedia.framar.bg/




Българската маслодайна роза като съставка в храните и козметиката - "Неделни нюанси", 19.02.2023

[Hatshepsut]

Маниока

Маниоката (Manihot esculenta) е тропически храст от семейство Млечкови, важно кореноплодно растение. Има важно стопанско значение. Отглеждат се много сортове, главно в Африка и Южна Америка, а също и в почти всички тропически райони на Земята. От нея се приготвя хранителният продукт тапиока. Растението е третият по големина източник на хранителни въглехидрати в тропиците. Маниоката е основен хранителен продукт в развиващите се страни, като осигурява прехрана за около 500 млн. души.

Описание

Маниоката е бързорастящо многогодишно вечнозелено храстовидно растение. На височина достига до 3 m. Листата са поредни, дълбоко насечени. Цветовете са дребни, в дълги метловидни съцветия. Плодът е кутийка. От корените се приготвя тапиока.

Клубеновидно издутите корени на маниоката са дълги и заострени, с твърда, хомогенна вътрешност, обвита в кора, дебела около 1 mm. Предназначените за търговия сортове са от 5 до 10 cm в диаметър в горната си част и от около 15 до 30 cm дълги (понякога могат да достигнат до 1 m и тегло до 15 kg). Плодовата вътрешност може да е бяла или жълтеникава на цвят. Корените на маниоката са много богати на скорбяла (20 – 40%) и съдържат значителни количества калций (50 mg/100 g), фосфор (40 mg/100 g) и витамин C (25 mg/100 g). Въпреки това корените са бедни на протеини и други хранителни вещества. Съдържащият се в тях отровен гликозид се отстранява при тяхното изсушаване, промиване и варене. За разлика от корените, листата на растението са богати на протеини (в частност лизин), но са бедни на аминокиселината метионин и на триптофан.

Корени на Маниока


Корен от Маниока (разрез)

История

Полен от маниока, датиран от 4600 пр.н.е., е намерен в низините на Мексикански залив в археологическите разкопки Сан Андрес в щата Табаско. Най-старите преки доказателства са намерени на археологическите разкопки Хоя де Серен в Салвадор, и показват, че маите отглеждат култивирана маниока още от преди 1400 години. Маниоката е основен хранителен продукт за населението на Америка в периода преди Колумб и често е изобразявана в местното изкуство.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Маниока

Маниока - илюстрация от 17-ти век

Маниока, Тапиока (Manihot utilissima) наричана още юка, макаксейра, касава, мандиока, айпим и агбели, е тропическо храстовидно растение родено в Южна Америка, което се класифицира към семейство Euphorbiaceae. Въпреки че често се нарича юка в Испанска Америка и в Съединените щати, тя не е свързана с юка, храст от семейство Asparagaceae.

Маниоката се отглежда лесно и носи богата реколта, подобно на много тропически растения. Отглежда се за нишесте, което се извлича от грудковите корени. От Маниоката се приготвя хранителния продукт, наречен Тапиока и т.нар. касири (вид спиртна напитка). Тапиоката обезпечава 1/3 от хранителните нужди в Африка. Тя е богата на калории. Маниоката е едно от най-продуктивните растения, отглеждани за консумация от човека. Тя заема второ място по продуктивност след захарната тръстика. Коренът на сладките видове маниока може да се консумира; този на горчивите видове, които са широко култивирани, изобилстват от млекоподобен сок, който ги прави силно отровни, консумирани в това състояние. Растението се класифицира към Euphorbiaceae (Млечкови).

Устройство на маниока

Коренът на маниока е дълъг и заострен, с твърда, хомогенна плът, обвита в отделяща се кора, с дебелина около 1 мм, грапава и кафява от външната страна. Търговските сортове могат да бъдат с диаметър от 5 до 10 сантиметра в горната част и дълги около 15 до 30 см. По оста на корена минава дървесен съдов сноп.

Разпространение на маниока

Произхожда от Южна Америка и е разпространено в тропическите области. Въпреки че е многогодишно растение, маниоката се култивира широко като едногодишна култура в тропическите и субтропичните региони заради ядливия си скорбелен грудков корен, основен източник на въглехидрати.

Използваема част на маниока

коренови грудки;
сурови корени;
семена.

Химичен състав на маниока

скорбяла - в грудките;
сурови корени - гликозид на циановодородната киселина линамарин, манихотоксин.

Месото може да бъде кредено-бяло или жълтеникаво. Корените на маниока са много богати на нишесте и съдържат малки количества калций (16 мг / 100 гр), фосфор (27 мг / 100 гр) и витамин С (20,6 мг / 100 гр). Те обаче са бедни на протеини и други хранителни вещества. За разлика от това листата от маниока са добър източник на протеини (богати на лизин), но с дефицит на аминокиселината метионин и вероятно триптофан.

Лечебни свойства и приложение на маниока

Маниоката се консумира предимно във варена форма, но значителни количества се използват за извличане на нишесте от маниока, наречено тапиока, което се използва за храна, храна за животни и промишлени цели. Бразилската "farinha" и свързаният с нея гари от Западна Африка е годно за консумация грубо брашно, получено чрез настъргване на корени от маниока, изтласкване на влагата от настърганата пулпа и накрая изсушаване (и печене в случая на farinha).

слабително действие и повръщане - семена;
мехлем от Маниока е полезен при конюнктивит и язви на роговицата;
антисептично - обичайно използвани в Бразилия за консервиране на месо.

Маниоката е третият по големина източник на хранителни въглехидрати в тропиците, след ориза и царевицата. Тя е основна храна в развиващия се свят за над половин милиард души. Това е една от най-толерантните към суша култури, способна да расте на маргинални почви. Нигерия е най-големият производител на маниока в света, докато Тайланд е най-големият износител на нишесте от маниока.

Маниоката е класифицирана като сладка или горчива. Подобно на други корени и грудки, както горчивите, така и сладките сортове маниока съдържат антинутриентни фактори и токсини, като количеството им в горчивите сортове е много по-голямо. Трябва да се приготви правилно преди консумация, тъй като неправилното приготвяне на маниока може да остави достатъчно остатъчен цианид, за да предизвика остра цианидна интоксикация, атаксия, частична парализа, смърт. По-токсичните сортове маниока са запасен ресурс по време на глад или несигурност на храните на някои места. Фермерите често предпочитат горчивите сортове, защото възпират вредителите, животните и крадците.

Начин на употреба

намира приложение в козметиката и кулинарията.

Интересно за маниока

Дивите популации на M. esculenta подвид flabellifolia, за които е доказано, че са родоначалници на опитомената маниока, са съсредоточени в западна централна Бразилия, където вероятно е била първо опитомена не повече от 10 000 години пр. Н. Е. Форми на съвременните опитомени видове също могат да бъдат намерени в дивата природа в южната част на Бразилия. Към 4600 г. пр. Н. Е., прашецът от маниока (маниока) се появява в Мексиканския залив, в археологическия обект Сан Андрес. Най-старото пряко доказателство за отглеждането на маниока идва от 1400-годишен обект на маите, Joya de Cerén, в Салвадор. Със своя висок хранителен потенциал, той се е превърнал в основна храна на местните популации в Северна Южна Америка, Южна Мезоамерика и хората Таино на Карибските острови, които са го отглеждали, използвайки високодоходна форма на промяна на земеделието по времето на европейския контакт през 1492 г. Маниоката е основна храна на доколумбовите народи в Америка и често се изобразява в местното изкуство. Хората от Моче често изобразяват юка в своята керамика.

Испанците в ранната си окупация на Карибските острови не искат да ядат маниока или царевица, които те смятаха за несъществени, опасни и нехранителни. Те много предпочитат храни от Испания, по-специално пшеничен хляб, зехтин, червено вино и месо, и смятат, че царевицата и маниоката са вредни за европейците. Отглеждането и консумацията на маниока въпреки това продължава както в португалската, така и в испанската Америка. Масовото производство на хляб с маниока стана първата кубинска индустрия, създадена от испанците. Корабите, заминаващи за Европа от кубински пристанища като Хавана, Сантяго, Баямо и Баракоа, превозват стоки до Испания, но за пътуването трябва да бъдат осигурени моряци. Испанците трябва да попълнят лодките си със сушено месо, вода, плодове и големи количества маниока хляб. Моряците се оплакват, че това им причинява храносмилателни проблеми.

Маниоката е въведена в Африка от португалски търговци от Бразилия през 16 век. Приблизително през същия период тя е била въведен и в Азия чрез Колумбийска борса от португалски и испански търговци, засадени в техните колонии в Гоа, Малака, Източна Индонезия, Тимор и Филипините. Царевицата и маниоката сега са важни основни храни, заместващи местните африкански култури на места като Танзания. Маниоката се превръща във важен основен продукт в Азия, широко култивиран в Индонезия, Тайланд и Виетнам. Понякога маниока се описва като „хляб на тропиците“, но не бива да се бърка с тропическото и екваториално дърво за хляб (Encephalartos), хлебните плодове (Artocarpus altilis) или африканските хлебни плодове (Treculia africana).

Маниоката е въведена през 1880-1885 г. от н.е. в южноиндийския щат Керала от краля на Траванкор Вишакхам Тирунал Махараджа, след като голям глад настъпва в кралството, като заместител на ориза.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Горчив портокал

Горчивите портокали (Citrus × aurantium) са вид растения от семейство Седефчеви (Rutaceae).

Таксонът е описан за пръв път от шведския ботаник и зоолог Карл Линей през 1753 година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Горчив портокал

Горчив портокал, Севилски портокал, Кисел портокал (Citrus aurantium, Bitter orange) представлява малко цитрусово дърво, което принадлежи към семейство Седефчеви (Rutaceae). Видът е хибрид между помело (Citrus maxima) и мандарина (Citrus reticulata). Разновидностите на растението са много и се използват предимно за получаване на етерично масло, което се влага в парфюми, други ароматизиращи продукти, медикаменти и се употребява като разтворител. От севилския портокал се прави и мармалад.

Имена на латиница на растението са: seville orange, bigarade orange, sour orange, marmalade orange.

Горчивият портокал се използва в билколечението като стимулант и апетитоподтискащо средство, благодарение на активната си съставка синефрин. Самите плодове и листата произвеждат пяна и могат да се използват като сапун. Дървесината му е бяла до светло жълта. Употребата ѝ в дървообработването, най-често се изразява в направата на бейзболни бухалки от нея.

Устройство на горчив портокал

Горчив портокал - ботаническа илюстрация

Растението достига от 6 до 9 метра височина. Устойчиво е на студ. Има тъмнозелени, жилави листа, с дължина до 8 см и тънки, гъвкави, бодливи клонки. Цветовете са с петделно венчелистче и форма на лотус, изключително ароматни. Цъфти от април до юни месец, като цветовете са хермафродитни.

Плодовете са с големина до 8 см в диаметър, със сферична, леко сплесната форма. Кората им е по-дебела от тази на обикновения портокал и с по-големи трапчинки. Месестата им част е по-вкусна, въпреки киселостта ѝ, а кората и околоплодните части на горчивия портокал имат силно горчив вкус. В Средиземноморието зрелите плодове се събират през януари и февруари месец.

Разновидности и разпространение на горчив портокал

Citrus x aurantium подвид amara е вечнозелено дърво с бодли. Първото горчиво портокалово дърво от този вид за първи път е открито в Южен Виетнам.

Севилски портокал известен още като лимонов портокал е най-разпространеният горчив портокал в Средиземноморския регион. Кората на този вид горчив портокал е няколко пъти по-дебела и по-богата на пектин от сладкия портокал, затова този плод е много по-скъп. От кората на този портокал се произвежда мармалад.

Киноото (Chinotto) портокал е най-разпространен в Италия. От него се прави газирана напитка.

Daidai портокал в Китай се среща много често. Използва се в китайската народна медицина.

Използваема част на горчив портокал

Употребяемите части на растението са плодовете, включително тяхната кора, дървесината, листата и полученото етерично масло.

Химичен състав на горчив портокал

Наподобяващи адреналина субстанции:

N-метилтирамин, метаболит на тирамина, октопамин и синефрин, активни субстанции наподобяващи адреналин. Тези биологичноактивни вещества действат върху адренергичните-α1-рецептори, в резултат на което предизвикват намаляване на лумена на кръвоносните съдове и ускоряват сърдечната честота.

Флавоноиди:

Неохесперидин и нарангин, са флавоноидите в плода, които са отговорни за характерния аромат на горчивия портокал.

Растението съдържа още големи количества витамин С, киселини и етерични масла. Съдържа кумарини като бергаптен, който повишава чувствителността на кожата към слънчевите лъчи. Понякога това вещество се добавя към козметични средства, насърчаващи пигментацията на кожата, въпреки че може да причини дерматит или алергични реакции при някои хора. Установеният умбелиферон в горчивия портокал притежава противогъбични свойства. Съдържанието на вид цитрантин определя качествата на растението като противозачатъчно средство.

В листата, цветята и кората на портокала се установяват флавоноиди като лимонен, хесперидин, неохесперидин, нарингин и тангаретин. Зелените листа, клонките и неузрелите плодове съдържат много ароматно масло.

Лечебни свойства и приложение на горчив портокал

Свойства на растението:

противовъзпалително;
фунгицидно;
бактерицидно;
спазмолитично;
стимулиращо;
подобрява храносмилането;
антисептично;
лаксативно;
противоповръщателно;
спазмолитично;
ароматизиращо;
антитусивно;
газогонно;
успокояващо;
потогонно;
редукция на теглото;
диуретично, спомагайки за освобождаване на излишното количество вода в организма.

Цветовете и листата на горчивия портокал притежават и седативно действие. Неузрелите плодове имат по-силно изразени действия.

Къде се използва киселият портокал?

в хранителната индустрия - мармалади (основно Севилския портокал), сокове,
ароматерапия - портокалово масло и есенции на капки,
в козметиката - влиза като основна съставка на маски за тяло и лице, ексфолиращи лосиони и маски, кремове и гелове за отслабване,
в парфюмерийната промишленост - есенции, одеколони, парфюми,
във фармацевтиката - за ароматизиране на лекарствени препарати, като хранителна добавка за отслабване, в комбинация с други билки за отслабване.

Екстрактът от плода и кората на горчивия портокал се продава под формата на хранителна добавка като помощно средство за отслабване и подтискане на апетита. Както вече беше споменато по-горе, горчивият портокал съдържа тирамин метаболитите N-метилтирамин, октопамини и синефрин. Това са вещества, подобни на адреналина, които действат на α1-адренергичните рецептори, което довежда до свиване на кръвоносните съдове и повишаване на кръвното налягане и сърдечната честота. P-синефринът, самостоятелно или в комбинация с кофеин или други вещества, помага за намаляване на телесното тегло.

Състояния и заболявания, при които се прилага горчив портокал

кожни микози;
диабет;
нарушено храносмилане;
с цел намаляване на теглото;
при състояние на тревожност преди операция;
запушване на носа;
алергии;
газове в червата;
рак;
стомашно-чревно разстройство;
чревни язви;
с цел регулиране на холестерола;
стомашни неразположения;
запушване на носа;
синдром на хроничната умора;
заболявания на черния дроб и жлъчния мехур;
с цел стимулиране на сърдечната дейност и кръвообращението;
оток около очите;
настинка;
главоболие;
нервни и мускулни болки;
синини;
с цел стимулиране на апетита;
слабо изразено безсъние.

Приложението на горчив портокал включва и директната му употреба върху кожата, като маслото от него е ефективно при лечение на гъбични кожни инфекции. То се нанася веднъж дневно в продължение на 1-3 седмици. В ароматерапията, етеричното масло от горчив портокал се прилага върху кожата, а също и за вдишване като болкоуспокояващо средство, с цел лечение на депресия и нервно напрежение. Употребява се във фармацията и козметиката.

Етеричното масло на портокала се прилага при стомашно-чревни разстройства, язви, запек, диария, кръв в изпражненията, пролапс на ануса или ректума, газове в червата. Този продукт се използва и за регулиране нивата на мазнините в кръвта, стимулиране на сърдечната дейност и кръвообращението, понижаване на кръвната захар при хора с диабет, "пречистване на кръвта", чернодробни и бъбречни заболявания, болести на жлъчния мехур, заболявания на пикочния мехур, както и като успокоително при нарушения на съня. Приемът на етерично масло е показан и при обща слабост, анемия, косопад, рак, измръзване и като тоник.

Етерични масла от корите, венчелистчетата и листата на растението се използват като подправка за храни, в парфюмерийната и фармацевтичната индустрии. Маслото, получено от цветовете на този вид портокал, се нарича "Neroli oil", като добивите му са много ниски, затова често се смесва с други масла. Маслото от листата и младите филизи се нарича "Petit-grain", като от 400 килограма растителен материал се извлича около 1 килограм масло. То също често се смесва с масла с ниско качество. "Neroli oil", смесено с вазелин, се използва в Индия като превенция от пиявици.

Кора от плода се прилага върху кожата на клепачите при възпаления на очните отдели и структурните единици на окото дори при кръвоизливи в окото. Тя се използва още при изтощение, настинки, главоболие, нервни болки, болки в мускулите, болки в ставите, натъртвания, флебит, декубитални рани. Кората е и добро тонизиращо храносмилателната система средство.

Зелените плодове се използват често за лечение на диспепсия, запек, подуване на корема, усещане за тежест в гърдите, пролапс на матката, ректума и стомаха. Сухи, неузрели плодове се използват в азиатската народна медицина при нарушения в храносмилането.

Семената и перикарпа на плода допълват лечението на анорексия, болки в гърдите, настинки, кашлица.

Горчивият портокал в кулинарията

Плодът се консумира със сол, с кисело мляко и ориз, влага се в местни кулинарни специалитети. Сокът от узрелите плодове се използва като марината за месо, а кората им често се прибавя към сместа за кекс и сладкиши. Изсушената кората на плода се използва  като подправка. В Белгия се прави бира с коричките от горчивия портокал. Те се влагат и в коледни сладкиши. В скандинавските страни с него се прави греяно вино. В Гърция и Кипър е част от рецепти за сладки и е популярно декоративно дърво. Портокаловият сок в Иран се използва като дресинг за салати, влага се в състава на маринати, подправят се яхнии и кисели краставички. В Турция сокът също се влага като дресинг в салати. Плодовете се употребяват за направата на ликьори и портокалово сладко. Те са доста кисели и горчиви, поради което рядко се консумират директно, освен в Иран и Мексико. Коричките им се приготвят захаросани.

Маслото от горчив портокал се използва като овкусител в различни храни. То съдържа линоленова киселина, поради което става все по-популярно като средство използвано за понижаване на холестерола. Етеричното масло получено от кората на незрели плодове се използва като ароматизираща храните съставка.

Действие на горчив портокал при някои заболявания и състояния

Диабет - ранни изследвания показват, че пиенето на чай, направен от листата на индийски змийски корен и плодовете на горчив портокал в продължение на 4 месеца, понижават нивата на кръвната захар при хора с диабет. Но при пациенти с диабет тип 2, плодът може да попречи на контрола на кръвната захар.
Храносмилателни неразположения - приемът на специфични продукти, съдържащи горчив портокал, заедно с други билки, три пъти дневно в продължение на 4 седмици, намалява стомашно разстройство.
Загуба на тегло - някои изследвания показват, че комбинацията от горчив портокал, кофеин и жълт кантарион може да помогне за намаляване на телесното тегло, когато се използва с нискокалорийна диета и физически упражнения. Все пак, друго проучване установява, че комбинация от горчив портокал, кофеин, както и няколко други съставки не помага на хората да губят от тегло си.
Тревожност преди операция - изследванията показват, че приемането на горчив портокал два часа преди операцията намалява тревожността.
Високо кръвно налягане - някои изследвания показват, че горчив портокал, особено в комбинация с кофеин, може да повиши кръвното налягане при здрави хора. Други изследвания са установили, че няма такова повишаване на кръвното налягане. Към днешна дата, не е имало никакви проучвания, разглеждащи ефекта от горчив портокал върху кръвното налягане при хора, които вече страдат от такова. Избягвайте използването на горчив портокал, особено в комбинация със стимуланти като кофеин, ако имате високо кръвно налягане.
Глаукома - горчивият портокал може да влоши състоянието. Избягвайте употребата му, ако страдате от глаукома.
Сърдечни заболявания - използването на горчивия портокал, особено в комбинация с кофеин или други стимуланти, може да увеличи риска от сериозни нежелани реакции при хора със сърдечни проблеми.
Сърдечна аритмия - някои проучвания показват, че горчив портокал, особено в комбинация с кофеин, може да увеличи сърдечната честота при здрави хора. До сега не са провеждани проучвания за ефекта на горчив портокал върху хората, които имат проблеми със сърдечния ритъм. Избягвайте използването на горчив портокал, особено в комбинация със стимуланти като кофеин, ако имате неправилен сърдечен ритъм.
Предстоящи операции - горчивият портокал действа като стимулант, което може да повиши сърдечната честота и кръвното налягане. Спрете приема на горчив портокал най-малко 2 седмици преди планирана операция.
Взаимодействие на горчивия портокал с различни видове медикаменти
Медикаменти, които се използват за лечение на депресия взаимодействат с плода. Съвместният им прием трябва да се контролира, в противен случай може да доведе до сърцебиене, високо кръвно налягане, припадъци, нервност и други подобни сериозни симптоми. Някои от тези лекарства, използвани за лечение на депресия включват фенелзин (Nardil), транилципромин (Parnate).
Мидазоламът взаимодейства с горчивия портокал. Той може да намали степента на разграждане на мидазолама. Прием на горчив портокал заедно с мидазолам, може да увеличи ефектите и нежеланите реакции на медикамента.
Кофеинът взаимодейства с горчив портокал. Портокалът е стимулант. Кофеинът също е стимулант. В комбинация, те могат да повишат кръвното налягане и да причинят сърцебиене. Това може да доведе до сериозни нежелани реакции като инфаркт и инсулт.
Декстрометорфанът взаимодейства с плода. Горчивият портокал може да намали бързината, с която организмът разгражда декстрометорфан. Приемът на горчив портокал заедно с декстрометорфан, може да увеличи ефектите и нежеланите реакции на декстрометорфан.
Фелодипинът взаимодейства с горчив портокал. Фелодипинът се използва за понижаване на кръвното налягане. Портокалът може да намали скоростта, с която тялото разгражда медикамента. Прием на горчив портокал заедно с фелодипин, може да увеличи ефектите и нежеланите реакции от лекарството.
Индинавир взаимодейства с горчив портокал. Индинавирът се използва за лечение на HIV / СПИН. Този вид цитрус може да намали бързината, с която тялото разгражда медикамента. Прием на горчив портокал заедно с индинавир, може да увеличи ефектите и нежеланите реакции от медикамента.

Горчивият портокал може да намали метаболизма на медикаментите в черния дроб. Съвместният прием на горчив портокал, заедно с някои лекарства, които се разграждат в черния дроб, може да увеличи ефектите и нежеланите реакции от тях. Преди да консумирате екзотичният плод, под каквато и да е форма, консултирайте се с Вашия лекар, ако приемате някакви лекарства, които се метаболизират от черния дроб.

Стимулантите взаимодейства с горчив портокал. Те ускоряват дейността на нервната система, като по този начин могат да Ви накарат да почувствате нервност и ускоряване на сърдечния ритъм. Горчивият портокал може също така да ускори нервната дейност. Прием на горчив портокал заедно със стимуланти може да причини сериозни проблеми, включително повишаване на сърдечната честота и високо кръвно налягане. Избягвайте да приемате стимуланти заедно с горчив портокал.

Внимание!

Химически вещества в горчивия портокал влияят върху нервната система. Ефектът от тях зависи от концентрацията в която се използват, метода по който са извлечени от растението и частта от растението от която са извлечени. Те могат да свият кръвоносните съдове, като последица от това да се повиши кръвното налягане, както и да предизвикат сърцебиене.

Горчивият портокал, под формата на хранителна добавка, замества ефедриновите стимуланти за отслабване, след забраната им в САЩ и Канада. Употребата на горчивият портокал като хранителна добавка трябва да се извършва с голямо внимание и в умерени и контролирани количества. Причина за това са установените клинични случаи на инсулти, ангина, исхемичен колит, резултат от консумацията му. Плодът може и да взаймодейства с редица лекарства, при което отново да се проявят нежелани ефекти.

Горчив портокал, особено ако се приема със стимуланти като кофеин или съдържащи кофеин билки и медикаменти, увеличава риска от повишаване на кръвното налягане, загуба на съзнание, инфаркт, инсулт и други тежки странични ефекти. Установено е, че горчивият портокал може да предизвика главоболие, включително мигрена при някои хора. Поради това, че може да предизвика чувствителност към слънцето, при неговата употреба се пазете от пряка слънчева светлина.

Не консумирайте или прилагайте горчивия портокал под формата на лечебно средство по време на бременност или кърмене.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Рожков

Рожков (Ceratonia siliqua) е вечнозелено растение от семейство Бобови, характерно за средиземноморския регион. Отглежда се заради ядливите си шушулки, които били важен източник на захар в миналото, преди захарното цвекло и захарната тръстика да получат своето разпространение.

Изсушените неотворени шушулки могат да се ползват и за музикален перкусионен инструмент, подобен на маракасите, като звукът се произвежда от бобчетата във вътрешността им при разтърсване.

Шушулки и семена от рожков

Рожковът е вечнозелено храстовидно дърво, разпространено в Средиземноморския регион. Отглежда се заради ядивните му семенни шушулки. Расте добре в топъл, умерен климат и в субтропически климат, като понася добре горещи и влажни крайбрежни зони. Устойчиво е на суша. Рожковът е типична култура за южните части на Португалия, Испания и италианските острови Сицилия и Сардиния, а също и Кипър. Дървото започва да ражда плодове (рожковените шушулки) след шестата година. Когато достигне 12-годишна възраст, то лесно може да даде 50 kg плод на година. Колкото повече старее дървото, добивът от него се увеличава – до 100 – 120 kg. Удивителното е, че може да продължи да ражда 100 години.

Състав

Също съдържа витамин A, витамин B1, витамин B2, калций, магнезий, калий и микроелементите желязо, мед, никел, манган и хром.

Приложения

Освен като подсладител, семената (плодовете) на рожкова в наши дни се използва в козметиката, за обработката на тютюн и производството на хартия. Рожков на прах или парченца се използват също както съставка, заместител на шоколада, за сладкиши и торти.

Рожковият плод е богат на иноситол, който влияе позитивно на хора с инсулинова резистентност и поликистозни яйчници. Рожковът има терапевтичен ефект при диария и помага при гадене, повръщане и стомашно разстройство. Поради своята еднаквост, семената на рожкова (бобчетата) в миналото се използвали като единица за тегло – карат.

Храна

Рожковът е бил популярен подсладител. Неговите шушулки са били най-големият източник на захари, преди захарната тръстика и захарното цвекло да се разпространят повсеместно. Сушен плод се яде традиционно на еврейския празник Ту Бишват. Напитки от рожковен сок се пият традиционно на ислямския празник рамадан.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Рожков

Рожков (Ceratonia siliqua, Carob tree) представлява, вечнозелено дърво или храст. Той е много бавнорастящ вид, принадлежащ към семейство Бобови (Fabaceae, Leguminosae). Живее и дава плодове до 100 години. В миналото е бил важен източник на захар, преди появата на захарната тръстика и захарното цвекло. Отглежда се предимно заради лечебната и хранителната стойност на шушулките му. В исторически план, в Близкия Изток дървото се култивира от преди не по-малко от 4000 години. Оттам, заради изключителната му стойност като храна и лекарство, е било разпространено в Гърция, Испания, Италия, Португалия и Северна Африка.

Устройство на рожков

Рожковът е висок около 15 метра, с кръгла или полусферична корона и стъбло, покрито с тънка кафява, груба кора, която с възрастта се напуква. Развива здрави клони. Листата му са прости, със закръглено бъбрековидна форма и целокрайни, отгоре тъмнозелени, а отдолу сивкави, кожести и гладки. През есента те се обагрят в светложълто. Имат дължина от 10 до 20 см и са разположени срещуположно по клоните.

Рожковът предимно е двудомно, като мъжките дървета не произвеждат плодове. Цветовете са множество събрани в спираловидно съцветие. Цъфтят за около месец през есента. Характерно за рожкова е каулифлорията - цветовете и по-късно плодовете са разположени направо върху по-старите клони и ствола на дървото. Смята се, че така те са по-достъпни за опрашване.

Плодът е плосък, червеникавокафяв, представляващ бобова шушулка, дълга около 10 см и широка около 2 см. В нея са разположени от 8 до 10 елипсовидни, тъмнокафяви семена с твърда обвивка. Необходима е една година, за да узрее плодът. Рожковът започва да образува плодове след като е достигнал възраст от шест години. На двойно по-голяма възраст растението може да достигне плододаване в размер на 50 килограма. Колкото остарява дървото, толкова по-голямо количество плодове дава, като то може да достигне до 120 килограма. След узряване шушулките окапват от дърветата, като вече служат за храна на тревопасни животни (кози, овце, крави).

Узрели шушулки на Рожков

Разпространение на рожков

Рожков е характерно дърво за Средиземноморието и Югозападна Азия. Разпространено е в Южна Португалия, Южна Испания и Кипър, Близкия Изток. Там вирее на надморска височина до 1000 метра. Той е естествено разпространен в следните райони в България: Черноморско крайбрежие, Североизточна България и Стара Планина - от 0 до 500 метра надморска височина. Като декоративно растение се отглежда в дворове и градини в цялата ни страна. Цъфти рано през пролетта - април месец, преди появата на листата му. Вирее при различни климатични условия - топъл, умерен, субтропичен климат, при влага и горещина, както и при суша. Може да расте и на бедна на хранителни вещества почва. Не се развива на пълна сянка. Толерира ветрове, но не и морска експозиция. Често се засажда с цел предпазване на брегове от почвена ерозия.

Използваема част на рожков

Употребяемите части на растението са неговите плодове (шушулки със семена) и кора.

Химичен състав на рожков

Плодът на рожков се състои от пулпа и семена. Той съдържа захари (70%), инозитол, слузни вещества, калций, калий, магнезий, хром, никел, мед, манган, желязо, флавоноиди, мазнини, скорбяла, голямо количество протеини, витамини. В шушулките се установява 3 пъти повече калций, отколкото в какаото, повече витамин B1, отколкото в ягодите, по-голямо количество витамин А, отколкото в аспержите. Етанолов екстракт от плодовете съдържа три основни въглехидрата - захароза, фруктоза и глюкоза.

Съставът на пулпата е следният: високо съдържание на захар (48-56%) захароза (32-38%), глюкоза (5-6%), фруктоза (5-7%) и малтоза. В допълнение съдържа около 18% целулоза и хемицелулоза. Минералният й състав включва калий, калций, магнезий, натрий, мед, желязо, манган, цинк. Поддържа еднакви количества на липиди - наситени и ненаситени мастни киселини. Пет аминокиселини са открити в екстракти от пулпата (аланин, глицин, левцин, пралин и валин), също тирозин и фенилаланин. Зрелите шушулки от рожковото дърво съдържат голямо количество кондензирани танини (16-20% от сухото тегло).

Семената на рожков са богати на протеини и антиоксиданти. От тях се извлича и хранителна смола, която се използва като стабилизатор и сгъстяващ агент. Установеният в семената галактоманан се състои от маноза и галактоза, като е силно вискозен във вода в широк диапазон от температури и рН. Маслото от рожков е с много високо съдържание на мастни киселини.

Сладкиши от Рожков

Лечебни свойства и приложение на рожков

Поради високото съдържание на пектин и танини в рожковите шушулки, те се употребяват за направата на билкови лекарства срещу диария. Смолите от рожков пък помагат за понижаване на холестерола и регулиране нивата на кръвната захар в помощ на диабетно болни. Суровите влакнини (фибри) от билката помагат в процеса на отслабване, а прах от шушулките ѝ при невъзпалителни и възпалителни заболявания на простатата. Рожковът е традиционно използван за премахване на брадавици, за лечение на запек, киселини и кашлица. Традиционната употреба на шушулките включва още приложението им при чревни паразити, лошо зрение и очни инфекции.

Свойства на рожков

противодиарично;
противоповръщателно;
адстрингентно;
облекчаващо и успокояващо дискомфорт в коремната област;
очистително.

Диференцирани ефекти на рожков

противоракови ефекти - при ин витро проучване, в което биват използвани миши хепатоцелуларен карциномен клетъчен ред (T1), два екстракта от рожков показват забележимо изменение на пролиферацията на Т1 клетките по дозозависим начин, достигайки максималния ефект при 1 мг / мл. Освен това, екстрактите са способни да индуцират апоптоза в Т1 клетъчни линии след 24 часа лечение, чрез съответните медиаторни ефекти. Тези ефекти могат да се дължат на галовата киселина, епигалокатехин-3-галат и епикатехин-3-галат в екстракт от шушулки и листа. Отново в ин витро проучване рожковът модулира растежа както на човешки карцином на дебелото черво, така и на клетки от аденом на дебелото черво по начин, зависим от кинетиката на растежа на клетъчната линия. Високопролифериращите клетки са по-податливи на инхибиращите растежа свойства, отколкото клетките с по-ниска скорост на растеж и делене, което може да се дължи на механизми на изчистване или на индуциране на ензими за отговор при стрес. Доказателствата сочат към индуциране на клетъчните защитни системи. Шушулките и листата от рожков, особено младите листа, съдържат вещества, които могат да действат върху периферни бензодиазепинови рецептори в in vitro проучване, което предполага възможното използване на листни екстракти като химиопрофилактични средства;
антидиабетни ефекти - при едно проучване при плъхове, добавянето на смола от рожков към орален разтвор за тест за глюкозна толерантност, значително намалява хипогликемията дозозависимо. В друго клинично изпитване, смолата от рожков намалява значително гликемичния индекс при пациенти с диабет тип 2 при консумация на храни с висок гликемичен индекс. Смолата незначително понижава инсулинемичния отговор и инсулинемичния индекс на пациентите;
противодиарични ефекти - в лабораторно проучване 20 от 36 бактериални щама, изолирани от дуоденума на кърмачета с диария се повлияват при консумацията на морковена супа, към която е добавен екстракт от рожков;
антиоксидантни ефекти - изследване на антиоксидантните свойства в ин витро условия, полифенолна фракция от рожков показва по-силен инхибиторен ефект срещу свободните радикали в сравнение с други полифенолни съединения като катехини и процианидини. В проучване in vitro, използващо липидна пероксидация, индуцирана от ултравиолетова радиация, смолата от рожков показва антиоксидантни ефекти;
антивирусни ефекти - в ин витро проучване, полизахаридите от плода на билката изглежда блокират стъпка в репликацията на вируса на рубеола, последвана от прикрепването им към вируса;
ефект при гастроезофагеален рефлукс при кърмачета - данните от проучвания не са изобилни, но въпреки това е установено, че смолата от рожков успява да намалее рефлукса (повръщането и регургитацията на кърма);
ефекти върху храносмилането - установено е, че смолата от рожков повлиява вискозитета и структурата на хранителните маси в стомаха, а оттам и степента на разграждане на нишестето по време на храносмилането. Не повлиява особено времето за преминаване на храната през чревния тракт, въпреки че се наблюдава увеличаване общото сухо тегло на фекалиите. Тази констатация се потвърждава и от друго клинично проучване при кърмачета. При последващо клинично изпитване, добавянето на смола от рожков към полутвърда храна силно забавя скоростта на изпразване на червата при здрави индивиди. Смолата значително намалява концентрацията на серумната пикочна киселина, а в по-малка степен абсорбцията на желязо;
ефект при хиперлипедимя - понижаващият липидите ефект на неразтворимите диетични фибри от шушулковата пулпа на рожков е изследван в различни клинични проучвания. Смята се, че сами по себе си или в комбинация с други хранителни влакна са ефективен и безопасен подход за контролиране на хиперлипидемията и полезно допълнение към диетичното управление на повишения холестерол в плазмата при възрастни и LDL холестерола при деца и юноши. Тези открития се подкрепят и при проучвания върху животни;
ефекти върху загубата на тегло - резултати от проучвания сочат, че приемът на препарат от пулпата на рожкови шушулки, довежда до засилване процесите на окисление на мастните киселини. При други подобни изследвания е установено също, че консумацията от плъхове на смола от рожков в съчетание с какаово масло, намалява натрупването на гликоген в черния дроб. Това са примери, които показват ролята на рожков в диетата.

Билката помага и се използва предимно при гадене, повръщане, диария, редица стомашни неразположения. Изглежда противоречиво, но рожков действа както срещу диария, така и като лаксатив (слабително), в зависимост от начина на приготвяне. Пулпът в шушулките е стягащ агент и се използва в отвара предназначена за лечение на диария, като в същото време ще помогне за очистване на чревния тракт и ще облекчи раздразнението в червата. Тези ефекти на рожков изглеждат противоречащи си, но той е пример за това как тялото реагира на различни билкови лекарства, в зависимост от начина на приготвяне на билката и от специфичния медицински проблем. Кората на дървото е силно стягаща, като отвара от нея се използва при лечението на диария. Пулпът в семената на билката е много питателна поради високото си съдържание на захар има сладък вкус и слабо слабително действие. Семената му се използват и за лечение на кашлица. Брашното, произведено от зрели семена, е овлажняващо и омекотяващо средство. Използва се при лечение на диария. Обвивките на семена действат стягащо и очистително.

Рожков се използва като хранителна добавка при остри заболявания на храносмилателната система като диария, диспепсия, ентероколити, цьолиакия и глутенова болест, както и при обичайното повръщане на бебетата или при кашлица с гадене. Брашното от семената се използва в производство на хляб без глутен и се прилага в борбата с повръщането по време на бременност, при цьолиакия и затлъстяване. Проучвания показват, че рожков може да помогне в овладяване на диария при кърмачета.

Плодът на рожков е също така богат на инозитол, който влияе позитивно на хора с инсулинова резистентност и пациентки с поликистозни яйчници. Лиганите, естроген-подобни вещества, наричани още фитоестрогени, открити в растението, се смята, че притежават антивирусни, противогъбични, антибактериални и противовъзпалителни свойства. Те биха могли да бъдат полезни в борбата срещу някои естроген-свързани ракови заболявания. В същото време могат да се използват и като заместващи естрогена по време и след менопаузата.

Ранни проучвания, направени във Франция, показват, че билката може да бъде полезна в стимулиране функцията на бъбреците, включително и при хронични бъбречни заболявания, но са необходими повече изследвания за потвърждаване на тази нейна полезност.

Прахът, произведен от шушулките, се използва широко в билковата козметика за лице, прилагаща се за почистване и тонизиране на кожата.

Начин на употреба на рожков

Билката се приема под формата на чай, екстракт или капсули, които се предлагат в аптечните мрежи. Когато се използва като лекарство при диария, обичайната доза за възрастни е около 20 грама на ден, а при деца 15 грама на ден. Винаги трябва да се приема с много вода.

Кулинарни употреби на рожков

В много средиземноморски страни плодовете му се използват в популярни напитки и сладкарски изделия. Сухите шушулки се смилат, като полученият прах често се предлага като заместител на какаото, особено в магазини за здравословни храни. Само семената на растението също са популярен заместител на какаото. Те съдържат по-малко калории, нямат кофеин и не причиняват пристрастяване. Също така, те не пречат на усвояването на калций от тялото, за разлика от истинското какао и шоколада. Прах от рожков или парченца се използват за направата на шоколад, торти и сладкиши. В западните страни той е естествен подсладител с аромат и вид подобен на шоколада.

В Кипър, на остров Крит и в Малта от билката се приготвят напитки, които са особено популярни там. Дори в Кипър питието се нарича "черно злато". В Турция, Сицилия, Португалия, Испания и отново в Малта, шушулките се използват за направата на сиропи, ликьори и сладка.

Богатите на протеин семена могат да се пекат и използват като заместител на кефето. В смлян вид те се употребяват като брашно за печене на различни сладкарски изделия. Прилага се така нареченият пилинг на семенцата, с който се цели отстраняване на тъмната им и твърда обвивка. Пилингът бива химичен и топлинен механичен. Обработени по един от тези начини семенцата се използват за получаване на бял прах (брашно) след смилане.

Смола от рожков

От семенната сърцевина на рожков се извлича смола. Тя представлява бял прах и съдържа галактоманан. Изпозлва се като евтин сгъстител и стабилизатор в кулинарията и по-точно в сладкарството. Отличен стабилизатор е за сладолед, защото притежава способността да абсорбира вода и да набъбва. Придава гладкост на сладоледения продукт и е устойчивост при топлинно третиране на същия. Този евтин стабилизатор не се влияе от млечната киселина и калциевите соли в продукта, в чийто състав влиза, като в същото време не променя вкусът му. Действа също като свързващо и стабилизиращо вещество и в колбаси. Придава им по-плътна текстура, по-добра хомогенност и предотвратява загубата на тегло при съхранение. При производството на меко сирене, добавената към него смола от рожковите плодове, ускорява коагулацията му, увеличава добива на твърдо сирене с около 10% и улеснява образуването и отделянето на извара. Получената извара има добра структура, а отделената суроватка е лилава.

В обобщение смолата се използва като стабилизатор, сгъстител и свързващо вещество в много храни, супи, сосове и зеленчукови и рибни ястия. Тя се употребява за стабилизиране на сметана, майонеза, кетчуп и салатни дресинги.

Интересно за рожков

в древен Египет са смесвали шушулки на рожков с овесена каша, с мед и восък за лекарство срещу диария. Той бил включен в рецепти за изчистване на глисти и при лечение на инфекции на очите и слабо зрение;
през I-ви век, Дискоридис пише, че рожков действа добре за облекчаване на болки в стомаха и нарушения в храносмилането;
рожков е бил включван и в ритуалите на раннохристиянската църква;
като брашно, билката придобила повече известност като заместител на шоколада, макар вкусовете им да не са напълно сходни;
рожков се е отглеждал в миналото заради ядливите си шушулки, които са важен източник на захар, преди разпространението на захарното цвекло и захарната тръстика;
изсушените неотворени шушулки могат да се ползват като музикален перкусионен инструмент подобен на маракасите. Звукът се произвежда от бобчетата във вътрешността им при разтърсване на шушулките;
на еврейски празник - Ту Бишват, се ядът сухи шушулки от рожков, а на турският Рамадан се пие сок от растението;
днес семената на билката се вклюват в козметични продукти, в обработката на тютюн и производството на хартия;
семената му са еднакви, което налага употребата им в миналото като единица за тегло - карат.

Напитка от Рожков

,

Внимание!

Рожковът се счита за безопасна за употреба билка. В същото време има възможност за развитие на алергична реакция към него, но такива случай са много редки. Не са известни и взаимодействия между билкови лекарства и други медикаменти и рожков, приемани едновременно.

Употребата на билката от кърмачета също се смята за безопасна, но задължително трябва да бъде дозирана, наблюдавана и постоянно консултирана от лекар или специалист, занимаващ се с билколечение.

В проведени изследвания на плъхове с индуциран диабет е установено, че при третирането им с водно-алкохолен екстракт получен от семената на рожков, нивото на кръвната им захар значително се понижава. Но при проведени други клинични изследвания е доказно, че плодът на рожков няма значим ефект върху гликемичния статус при пациенти с диабет тип 2.

Семената на рожков могат да се консумират от диабетно болни, като предварително този прием трябва да бъде консултиран и обоснован от медицински специалист.

https://medpedia.framar.bg/




РОЖКОВ-ДЪРВО НА СЛАДОСТТА

[Hatshepsut]

Нар

Нарът е вид широколистно дърво или храст от род Punica или неговият плод.

Растението е сухолюбиво и идва от Иран и централна Азия, до Хималаите. То е пренесено до Армения, средиземноморските региони, югоизточна Азия, тропическа Африка и югозападните части на САЩ. На много от тези места то се отглежда специално за ядливия си плод.

Дървото расте до около 8 метра, но рядко стига до толкова. Там където се е засадило само, без човешки грижи, често става храст или ниско дръвче. Листата му са малки, продълговати и тесни – дълги са 3 – 7 см дълги и са широки 2 см. Цветът му е оранжево-червен, едър с пет листа (понякога повече при култивираните растения).

Плодът е сферичен, голям колкото портокал или грейпфрут, с жълта до червеникава кора. Под кожата, месото е жълтеникаво. Във вътрешността се съхраняват десетки розови, червени или винени сочни зърна, които представляват семената на нара. Целите зърна са ядливи, на вкус сладки или леко кисели.

Нарът вирее в сухи райони и не обича влага, тъй като в такава почва лесно бива нападана от гъбични заболявания. Понася слана до около -10 °C.

Нарът е определян като „лекарство“ и „антибиотик“, който подсилва много имунната система и предпазва от различни болести. С някои от своите съставки, той е полезен за сърцето, понижава холестерола, спомага за това да не се развиват ракови клетки и балансира кръвната захар. Той съдържа и много антиоксиданти.

Спомага за разширяване на кръвоносните съдове, а също и блокира ензимът „АСЕ“, вследствие на което се забелязва и понижаване на кръвното налягане. Кората на нара съдържа алкалоид, танин и гликозид, които помагат при борбата с глистите. Също така кората е „убиец“ на вируси и микроби. Помага и при кожни инфекции и рани. Друго свойство на нара е, че дава енергия и премахва умората.

Хората с ниско кръвно не трябва да пият сок от нар, защото той има свойството да понижава кръвното налягане.

Във фолклора, нарът е символ на любовта и брака. Смята се, че който хапнел от плодовете му, дадени от някой друг, никога няма да бъде забравен. Такава например е историята за Хадес и Персефона.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Нар

Плод на Нар

Нар (Punica granatum) е плодоносен широколистен храст или малко дърво, принадлежащо към семейство Punicaceae (Нарови). Нар също се използва за означаване на плодовете на това дърво, което се характеризира с твърда кора, която при отваряне разкрива множество малки червени плодове, заобиколени в ципа. Произхожда от района на съвременен Иран и се култивира от древни времена.

Устройство на нар

Punica granatum нараства до 5-8 метра височина. Листата са срещуположни, лъскави, тесни и продълговати, дълги 3-7 сантиметра и широки 2 см. Корените са разклонени, дървесинни, с много дребни коренчета, навлизащи надълбоко в почвата. Цъфти през лятото.

Цвят на Нар

Цветовете могат да бъдат разположени по единично, на двойки или в съцветия. Развитието на цветовете се придружава с диференцирането им в две различни групи- хермафродитни цветове и мъжки цветове. Всички видове имат няколкостотин тичинки. Мъжките цветове имат слабо диференцирани и атрофирали яйчници. Те са безплодни. Хермафродитните цветове са плодородни, притежават добре развити яйчници. Близалцето им е на прашинна височина или се издава над нея. Тази позиция позволява да се извърши самоопрашване, както и опрашване от насекоми. Чашелистчетата са от 5 до 8, слепени в основата си, образуващи форма на червена ваза. Цветът има 5 до 8 венчелистчета. Техният брой обикновено е равен на броят на чашелистчетата. В началото на цъфтежа, цветът прилича на малка круша със зелен цвят в основата и червеникав цвят на върха. С назряването му се развива оранжево-червен до тъмночервен цвят на венчелистчетата.

Нарът е месест плод. Големината му е колкото на ябълка, притежава обла форма с диаметър 15см. Цветът му е ярко червен или жълтеникав. Вътрешността му е изпълнена с многобройни заоблени червеникави семена. Плодородният период на наровете е сравнително къс. Започват да цъфтят през първата година, дават плодове през втората или третата година. Punica granatum се самоопрашва или се опрашва от насекоми, главно от пчели. Плодовете узряват през есента. Дървото може да достигне възраст до 200 години.

Нар - ботаническа илюстрация

Разпространение на нар

Наровете са субтропични растения. Разпространени са в Азия, Африка и Европа. В България Punica granatum се отглежда само от любители. Дървото е устойчиво на суша и може да се отглежда в сухи райони. Влажните зони не му действат добре, водят до разпад на корените поради заразяване с гъбични заболявания. Храстът умерено издържа на студ при температури до около -10 ° C.

Значение на нар в различните култури

Punica granatum също служи като символ в много култури. Той е общ мотив в християнството, повтарящ се символ на гръцката и римската митология. Той служи като символ на изобилие, плодородие и добър късмет. В древногръцката митология нарът е бил известен като "плод на мъртвите" и се смята, че е и произлязъл от кръвта на Адонис. В древния Израел наровете са известни като плодовете, които скаутите са донесли на Мойсей, за да покажат плодородието на "обещаната земя". Плодът е присъствал в различни мозайки от християнската религия, като подовата мозайка Света Мария, Дорсет, бюстът на Христос. Той е постоянно срещан мотив в християнската религиозна украса. Фигурира и в много религиозни картини, чиито автори са Сандро Ботичели и Леонардо да Винчи. Често се изобразяват в ръцете на Дева Мария или на малкия Исус. Плодът е символ на страданието и възкресението на Исус. В Китай нарът е символ на плодородието.Тази символика се дължи на наличието на огромен брой семена в един нар. Снимките на плода са били поставяни в домовете на хората, за да донесат плодородие и да благословят жилището с много потомци.

Използваема част на нар

листа;
кора;
корени;
плодове

Химичен състав на нар

корените и кората съдържат алкалоиди и танини;
наровото масло, извлечено от семената, съдържа линоленова киселина, линолова киселина, олеинова киселина и стеаринова киселина;
листата съдържат мастни киселини и танини;
цветът съдържа полифеноли и пуникалагин, който има антиоксидантно и хепатопротективно действие;
сокът от нар съдържа антоцианини, глюкоза, органични киселини, витамин С, танини, галова киселина, катехин и минерали;
Плодове. Кората на плода е важен източник на биоактивни съединения като феноли, флавоноиди, елагитанини и проантоцианидинови съединения, минерали, предимно калий, азот, калций, фосфор, магнезий и натрий, полизахариди. Ядливата част на плода от нар се състои от 85% вода, 10% общи захари, предимно фруктоза и глюкоза и 1.5% пектин, органична киселина като аскорбинова киселина, лимонена киселина и ябълчна киселина и биоактивни съединения като феноли и флавоноиди, фолиева киселина. Нарът се определя като "супер храна". На 100 грама съдържа 83kcal.

Лечебни свойства и приложение на нар

Нарът намира голямо приложение с медицинска цел, в кулинарията, в текстила. Екстрактите от цвета и плодовите люспи са били използвани като бои за текстил. Екстрактите от кората от нар са били основен източник на средновековно мастило в Европа.

Използваемите части от Punica granatum показват висока ефикасност при различни заболявания.

Свойства на нар

подобрява функцията на сърдечно-съдовата система ;
атиатерогеннен ефект;
понижава нивата на кръвна захар;
поддържа нормални стойности на кръвното налягане;
намалява риска от развитие на рак;
подобрява функцията на храносмилателната система;
стимулира имунната система;
стимулира еритропоезата;
предотвратява косопада;
антимикробно действие;
подобрява качеството на сперматозоидите;
противовъзпалително действие;
антивирусно;
антидиабетогенно;
подобрява репродуктивните способности.

Заболявания, при които се използва нар

Рак. Нарът е с високо съдържание на антиоксиданти и други хранителни вещества. Изследвания показват, че редовната употреба на сок от Punica granatum, може да помогне за предотвратяване развитието на рак. Използва се за лечение на рак на простата.
Коронарна болест на сърцето и атеросклероза. Един от основните рискови фактори за развитието на коронарна болест на сърцето е дислипидемията, която се характеризира предимно с повишени нива на липопротеини с ниска плътност (LDL) и / или намалени нива на липопротеини с висока плътност (HDL). Изследванията на употребата на сок от нар при здрави мъже установиха, че намалява податливостта към агрегация и задържане на LDL.
хиперхолестеролемия;
хипертония;
ХИВ;
инфекциозни заболявания;
стареене;
мозъчни нарушения;
болест на Алцхаймер. Употребата на всички използваеми части от нар предпазва от възникването и подпомага лечението на когнитивни заболявания като болест на Алцхаймер и деменция. Изследванията показват, че неговата консумация води до повишаване на нивата на антиоксиданта глутатион в мозъчните тъкани.
еректилна дисфункция;
диария;
диабет;
затлъстяване;
обриви и кожни раздразнения;
проблеми с храносмилането;
безсъние;
конюнктивит;
артрит;
високостепенна стеноза на сънната артерия;
кървене на зъбите и венците;
заболявания на отделителната система.

Начин на употреба

Отвара от кората на корена и стъблата. 50 грама от ситно счуканата дрога се вари 15 минути в 500 мл вода.
Сок от нар;
Отвара от листата. Измийте и нарежете 10г от листата от нар. Варете ги 10 минути в 300 милилитра вода.
Маска за лице с нар. Смесете 1 чаена лъжичка прах от зелена папая, масло от гроздови семена с 2 супени лъжици сок от нар и я нанесете върху лицето. Оставете го за около час и след това измийте с хладка вода.
Отвара от плодовата кора. От ситно счуканата плодова кора на нара се приготвя отвара от 2 чаени лъжички с 200 милилитра вода и се изпива за 2 дни при диарии и стомашно-чревни възпаления.

В кулинарията. Поради приятния си вкус и полезно действие нарът се прибавя към кисело мляко, зърнени храни, палачинки, вафли, сладолед, салати. Плодовете се консумират и в прясно състояние.

За украса и декорация на дома. Освен, че са вкусни и много полезни, наровете намират приложение и за украса и декорация на дома. Например можете да направите кошница с нарове за украса. Необходими са ви шишарки, канелени пръчки и нарове.

Можете да направите и букет с нарове, с който да впечатлите гостите на своя празник. Нужни са ви 6 нара, стъклена купа, 6 червени рози и зелинина по ваш избор. Бъдете креативни и ще се получи един невероятен букет.

Внимание!

Да се използва внимателно от хора, страдащи от ниско кръвно налягане, алергии, и приемащи лекарства.

Пиенето на сок от нар може леко да понижи кръвното налягане. Това може да попречи по време на операция или след нея. Спрете да приемате Punica granatum най-малко 2 седмици преди планираната операция. Хората с растителни алергии изглежда са по-склонни да имат алергична реакция към нар.

Взаимодействие на нар с медикаменти

Приемането на нар, заедно с лекарства, които се метаболизират от черния дроб, може да увеличи страничните ефекти на вашето лекарство. Преди да вземете Punica granatum се консултирайте с вашия лекар или фармацефт. Лекарствата за високо кръвно налягане (ACE инхибитори) взаимодействат с плодовете на растението. Приемането на сок от нар, заедно с лекарства за високо кръвно налягане, може да доведе до твърде ниско кръвно налягане, коронарна болест на сърцето и атеросклероза.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Райска ябълка

Райската ябълка (Diospyros kaki) е вид растение от семейство Абаносови (Ebenaceae).

Обща характеристика

Райската ябълка произхожда от Китай и Япония. Ботаническото ѝ наименование идва от гръцки – „diospyros“, което означава „божествен огън“. В страните от Средиземно море и Америка е пренесена още през XVIII в., а в България – около 1935 – 1940 г. В България се отглежда по Черноморието и градовете Пловдив, Сопот, Карлово, Стара Загора, Сливен, Хасково, Ивайловград, Сандански и Петрич и освен като райска ябълка, се знае и като „медовина“. Райската ябълка се отглежда предимно в субтропичния климатичен пояс. Повечето от сортовете издържат без повреди при температури до -20 °С. Цъфти късно през пролетта – през май. Дървото достига до 8 – 10 метра височина. Започва да дава плодове на 3 – 4 годишна възраст. Може да имат закръглена, закръглено-сплесната, овална или късо-конусовидна форма. Характерен признак е четириделната елипсовидна чашка, която след узряването остава на плода.

В средата на всеки месец ноември има събор на центъра на село Хрищени до Стара Загора по случай Празника на райската ябълка.

Плодове на Райска ябълка

Химичен състав на плодовете

Плодовете на райската ябълка имат богат и ценен химичен състав. От микроелементите се съдържат калий (100 милиграма калий на 100 грама плод), магнезий, желязо, калций, фосфор, манган, мед. Витамините, които съдържа, са провитамин А, както и С, Р, В1, В2, Е и пектинови вещества. Съдържа също 13 – 19% глюкоза и в състава си има и органични киселини.

Плодовете на райската ябълка имат висока хранителна стойност. В зряло състояние количеството на захарта е 17 – 18%.

Лечебни свойства

В миналото плодовете на райската ябълка са били използвани при лечение на скорбут. Днес се използват предимно за лечение на настинка и кашлица, причинени от запушване на дихателните пътища с възпалителен секрет (за лечението се прави отвара от обвивката на плодовете), анемия и стомашно-чревни нарушения, малокръвие, разранени венци, диабет.

Налагането на компрес върху рани от месестата част на пресни плодове подпомага заздравяването им. Прахът, получен от стриването на изсушени листа на райска ябълка, се използва при кръвоизливи. Сокът действа отхрачващо. Голямото количество йод прави плодовете много добро средство за борба със заболявания на щитовидната жлеза.

Болести на райската ябълка

Гъбични заболявания при ябълкови дървета се появяват, когато растението е засегнато от спорни патогени или фитопатогенни микроорганизми. Поради тях мицелът и спорните кониди покълват в тялото на растението. Гъбичните заболявания включват: брашнеста мана, краста, ръжда, кафяво петно, разсад гъбички.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Райска ябълка

Райска ябълка - ботаническа илюстрация

Райска ябълка – какво представлява?

Райската ябълка е сладък и сочен есенно-зимен плод, произхождащ от Югоизточен Китай и принадлежащ към групата на костилковите плодове. Има четири основни разновидности: японска, американска, индийска и черна райска ябълка. Всеки от тези видове има еднакви основни хранителни стойности и ползи.

На външен вид райската ябълка прилича на домат – от ярко жълта до червена на цвят. Отвътре е по-светлооранжева. Листата също могат да имат лек оранжев оттенък.

Почти всички видове райска ябълки имат твърда кора, но не всички имат семена. Формата и размерите варират – напомнят на тиква, сърце или жълъд. Американската райска ябълка е с размер на слива, но азиатският вид е по-близък на големина до прасковата, например.

Някои хора казват, че вкусът на този плод също е подобен на праскова или кайсия. Други пък го сравняват с круша или фурма.

Имайте предвид, че неузрялата райска ябълка може да има горчив вкус. Напълно узрелите плодове обаче са невероятно сладки.

Какво трябва да знаем за хранителния състав?

Фибри, органични киселини, фенолни съединения и каротеноиди са най-забележителните макро- и микроелементи, открити в райската ябълка.

Поради високата си концентрация на фенолни съединения (особено танини), каротеноиди и водоразтворими витамини като витамин С, райската ябълка е плод с много висока антиоксидантна активност.

В сравнение с други плодове като ябълки, боровинки или ягоди, една райска ябълка е с много по-висок антиоксидантен потенциал (406 mol Trolox/g).

В този сладък плод има разнообразие от флавоноиди, включително мономерни флаван-3-оли (катехин, епикатехин и епигалокатехин) и полимеризирани проантоцианидини (кондензирани танини), които могат да имат различни структури (димери, олигомери и полимери).

Тя съдържа и нефлавоноидни полифеноли (фенолни киселини), включително производни на бензоена и канелена, ферулова, кумарова и галова киселини.

И кората, и сърцевината на райската ябълка съдържат фибри, разтворими и неразтворими, като кората съдържа по-голямата част от тях. В този плод ще откриете още съдържание на витамини А, С, Е и В6, мед, магнезий, манган, фосфор и калий.

*Райската ябълка не е препоръчителна за хора, които спазват кето режим, тъй като високото съдържание на въглехидрати може да изкара организма от състояние на кетоза на момента.


Какви ползи предлага на организма?

Време е да ви разкажем за конкретните ползи, на които можете да се насладите, ако включите плода райска ябълка в менюто си, а те не са за подценяване. Научете всичко за най-важните й здравословни свойства в следващите редове.

Подсилва имунитета
Както разбрахте, райската ябълка съдържа голямо количество витамин С. Той се счита за един от най-ефективните и подхранващи имунната система, особено през есента и зимата, когато организмът е по-податлив на бактерии и вируси.

Хапването на една райска ябълка на ден помага на тялото да се бори със свободните радикали, които го увреждат. Консумацията на плода увеличава производството на бели кръвни клетки – процес, който също води до намален риск от различни заболявания.

Защитава сърцето
Консумацията на райска ябълка ефективно помага за намаляване на риска от сърдечни заболявания. Тя съдържа значително по-висока концентрация на диетични фибри, минерали и фенолни съединения, които предотвратяват атеросклероза – водещата причина за сърдечни заболявания, инфаркти и инсулт.

Танините в райската ябълка пък могат да понижат кръвното налягане, което също намалява риска от развитие на заболявания на сърцето.

Райска ябълка за по-добро зрение
Подобно на повечето оранжеви плодове и зеленчуци, райската ябълка съдържа съединение, което е полезно за поддържане на здравето на очите – зеаксантин. Той е един от най-често срещаните алкохолни каротеноиди в природата.

Според проучване има пряка връзка между консумацията на зеаксантин и подобряването на зрението, тъй като той действа като антиоксидант и може да намали риска от макулна дегенерация, нощна слепота и катаракта.

Подобрява храносмилането
Вече споменахме, че райската ябълка е известна като плод, който съдържа богато количество диетични фибри, полезни за храносмилането. Те помагат за изчистването на стомашно-чревния тракт, като по този начин предотвратяват запек.

В допълнение, друго предимство е способността на плода да предотвратява анални инфекции, както и да помага при лечението и превенцията на състояния, водещи до рак на дебелото черво или хемороиди.

Има anti-age ефект
Богатата на витамин C райска ябълка е особено полезна и здравето на кожата. Други витамини, като А и К, които се съдържат в нея, също намаляват бръчките и възпрепятстват стареенето.

Бета-каротин, зеаксантин и лутеин действат като антиоксиданти и подпомагат процеса. Както споделихме, ролята на антиоксидантите е да се борят с вредите, създадени от свободните радикали, и да предпазват от болести и инфекции.

Райска ябълка в помощ на отслабването
През есента и зимата сме склонни да качваме килограми поради липса на физическа активност и необходимостта да хапваме повече. Така че, ако търсите сезонен плод, който да замени ежедневната ви закуска, изберете райска ябълка.

Не само, че не съдържа мазнини, но един средно голям плод има само около 30 калории. Същевременно високото съдържание на фибри предизвиква усещане за дълготрайна ситост.

Тези важни фактори правят райската ябълка идеална добавка към менюто за всички, които искат да отслабнат.


Как се консумира правилно този плод?

Имаме няколко съвета и относно правилното консумиране на различните видове райска ябълка, за да сме сигурни, че ще се възползвате от всички здравословни ползи, споменати по-горе.

Когато става въпрос за нестипчивите сортове като Fuyu persimmon, те се консумират най-добре, когато са твърди като ябълки. Просто махнете кората на плода и му се насладете на резени. Те най-често се използват и в салати.

Що се отнася до стипчивите сортове (например Hachiya persimmon), те се консумират най-добре, когато са напълно узрели и меки. Най-добре разрежете плода наполовина и изгребете сочното месо, както бихте направили с авокадо. Такива сортове се използват за смутита и сладкиши.


Безопасна ли е райската ябълка?

Консумацията на райска ябълка в умерени количества обикновено е безопасна. Въпреки това, някои хора може да са алергични към този плод и да изпитат гадене, стомашно разстройство или анафилактичен шок при изключителни условия.

Райската ябълка може също да не се препоръчва на хора с хипотония. Съдържащите се в нея танинова и галова киселина могат да понижат твърде много кръвното налягане. Консултирайте се със специалист за повече информация, ако имате съмнение за това заболяване.

Консумирането на големи количества зряла райска ябълка може да доведе до безоари. Това са втвърдени маси, които се получават, когато танините в райската ябълка реагират със стомашните киселини.

Безоарите могат да попречат на храносмилането и да причинят стомашно-чревни проблеми. Затова избягвайте прекомерния прием на райска ябълка!

https://www.forlife.bg/raiska-qbylka

[Hatshepsut]

Глициния


Китайска глициния (W. sinensis)

Глицинията (Wisteria) е род дървовидни катерливи растения от семейство Бобови (Fabaceae), произхождащи от Китай, Корея, Япония и източната част на Северна Америка.

Глицинията се катери като увива стъблото си по посока на часовниковата стрелка или обратно около всяка възможна опора като може да достигне височина 20 метра и 10 метра настрани. Най-голямата известна глициния в света се намира в Сиера Мадре в Калифорния, заема площ повече от 4 декара и тежи 250 тона. Посадена е през 1894 година.

Листата на Глицинията са нечифтоперести, дълги 15 до 35 см и наброяват 9 до 19 листчета. Цветовете са събрани в съцветия подобни на рода Лабурнум и биват виолетови, розови и бели, но не жълти. Цъфтят напролет непосредствено преди разлистване при азиатските видове и в средата на лятото при американските видове. Също така подобно на рода Лабурнум семената са в чушки и също като тях са отровни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Глициния

Най-голямото дърво Глициния в Япония, посадено през 1870г. и заемащо площ от 1.9дка

Глициния, Вистерия (Wisteria) представлява род красиво цъфтящи пролетни дървета, които нямат медицинско приложение, а само декоративна флорална стойност. Принадлежи към семейство Бобови (Fabaceae). Понякога е наричана „синя акация“, но няма нищо общо с видовете акация. Ботаникът Томас Нутал казва, че е нарекъл рода Wisteria в памет на д-р Caspar Wistar (1761-1818).

Съществуват следните видове глициния - Wisteria brachybotrys, Wisteria brevidentata, Wisteria floribunda, Wisteria frutescens, Wisteria macrostachya, Wisteria sinensis, Wisteria venusta, Wisteria villosa.

Най-голямото такова растение се намира в Сиера Мадре, Калифорния. Посадено е през 1894 година. Тежи 250 тона и заема площ от 4 декара.

Устройство на глициния

Растението може да се развие под формата на дърво, като храст или лиана с пълзящ растеж. Расте бързо, като може да достигне височина от 20 и повече метра. За една вегетационна година нараства с от 4 до 5 метра. Стъблото й е здраво и с типичната увивна структура като на всяка една лиана. Закрепва се с въздушни коренчета по околните сгради, предмети и различни други конструкции и повърхности, като по този начин си осигурява катерливият растеж.

Листата на глицинията се състоят от 9 до 19 по-малки листчета, като целият размер на листото е от 15 до 35 см. Малката листна маса е със заострен връх, изразени листни вени, особено централната и оцветени в по-тъмните нюанси на зеленото.

Цветовете са събрани в съцветия грозд, развиващи се висящи надолу, имащи дължина до 80 см. Имат различни оцветявания – розови, бели, пурпурни, виолетови. В азиатските страни растението цъфти през пролетта, а в Америка през лятото. Всички видове глициния са изключително атрактивни по време на цъфтеж.

Глицинията образува плодове шушулки, подобни на тези на фасула. Имат сивозеленикав цвят и са покрити с фини власинки, създаващи усещане за велурено покритие на шушулката. В тях са разположени семената ѝ, които са отровни.

Разпространение на глициния

Вистерията води произходът си от Япония, Китай, Корея и източната част на Северна Америка.

Използваема част на глициния

Цялото растение се употребява с декоративна флорална цел. Установени лечебни свойства имат само японската и китайската глицинии.

Химичен състав на глициния

Семената на всички видове вистерия съдържат смоли и високи нива на токсина вистерин и са особено отровни. Всички части на растението съдържат сапонин, наречен вистерин, който също е токсичен. Кората съдържа гликозид и смола, които са еднакво отровни.

Лечебни свойства и приложение на глициния

Установени са лечебни свойства на два вида глициния - японска и китайска глицинии (вистерии).

Китайска вистерия (Wisteria sinensis)

В изследвания от китайската глициния са изолирани шест флавоноида, два тритерпенови агликона и нови флавонови глюкозиди. Проучванията продължават с изследването на метанолови екстракти от листата на кистайската вистерия. Те показват антиоксидантна и цитотоксична активност, която е насочена към Hep-G2 туморните клетки.

Годни за консумация части от растението са неговите семена, листа и цветя. Семената се консумират варени, в малки количества, съобразено с токсичността им. Цветовете се овкусяват със захар и се смесват с тесто, като от тази смес се приготвя известен местен деликатес, наречен "Teng Lo". Листата съдържат алантоева киселина. От тях се приготвя чай. Младите листа също се използват за храна.

Китайската вистерия притежава диуретични свойства и се използва в лечението на сърдечни заболявания. Докладвана е употребата на стъблата и цветята й в китайската медицина.

Влакно от стъблото на растението може да се използва за производство на хартия. То има дължина от 1,3 до 3,7 мм. Стъбла се събират през лятото и се задушават, докато влакното се отдели. Получените влакънца се готвят за 2 часа с луга и след това се поставят в мелница за 3 часа. Получената хартия има цветен отенък.

Китайската глициния достига дължина до 25 метра. Стъблата й се завиват по посока или обратно на часовниковата стрелка. Растението е подходящо за направата на дръвче бонзай от него. Честа практика в района на неговия роден ареал на разпространение, е от глициниите да се правят бонзаи. Красотата им е уникална.

Японска вистерия (Wisteria floribunda)

Wisteria floribunda-аглутинин-положителен човешки Mac-2 свързващ протеин (WFA + -M2BP) е серологичен маркер, съответстващ на степента на чернодробна фиброза. В изследване е преценявана неговата точност при оценяване степента на чернодробната фиброза и при предсказване на риска от развитие на хепатоцелуларен карцином (НСС) при пациенти с хроничен хепатит В (СНБ). На изследваните пациенти е направена и биопсия на черния дроб с цел ретроспективен анализ. Проучването е проведено за период от 5 години с участващи в него 95 пациента. Резултатите от изследването показват, че WFA + -M2BP значително отразява степента на чернодробната фиброза и независимо прогнозира риска от развитие на HCC при пациенти със СНВ.

Годни за консумация са цветовете, листата и семената на японската глициния. Семената се консумират варени или се пекат като кестени, като така приготвени имат вкуса на печен кестен. С техният прием трябва да се внимава, защото са токсични. Младите листа на японската вистерия се варят, като получената течност се използва като заместител на чая. В някои части на Китай и цветята се приготвят варени и се употребяват като храна.

От кората на растението се правят сандали и въжета. Клоните му могат да се използват като кабели, а също така и за направата на мостове, като за тях се твърди, че са много издръжливи.

Японската глициния е донесена от Япония в Съединените щати през 1830 година. Оттогава тя се е превърнала в едно от най-силно романтизираните цветни градински растения. Заедно с Wisteria sinensis, както бе споменато по-горе, са подходящи за направата на дръвчета бонзай. При естествен, нормален растеж, видът може да достигне до 30 метра дължина, със завиващи се по часовниковата стрелка клончета.

Цветята носят отличителен аромат, подобен на този на гроздето. Ранното цъфтене на японската вистерия, в умерените ширини, може да доведе до измръзване на растението, поради появата на студове по време на цъфтежа. Това предразполага за спиране на цъфтежа дори за няколко години, докато растението премине от млада възраст до началото на стареенето. Този факт носи разочарование на нейните стопани. Същият процес може да засегне и китайската глициния.

Декоративна стойност и кулинарни нотки на глициниите

Разнообразието на вида има неповторима декоративна стойност. Множество са вариантите по който могат да се използват лианите вистерия за оформяне на цветни градини, дворове и паркове. Пълзят по сградите или присъстват като малки дръвчета в интериора им. Краткият цъфтеж на дърветата придава уникална красота на природата и разнообразие от багри в този момент.

Вистериите не се използва за кулинарни цели, с изключение на горепосочените. Но все пак в някои страни от ареала им на разпространение, шепа пресни цветчета от тях се добавят към салатата, като внасят приятна цветна нотка в нея.

Внимание!

Вистеринът, съдържащ се в цялото растение, не само в семената, при поглъщане може да причини замайване, объркване, проблеми с речта, гадене, повръщане, стомашни болки, диария и колапс. Известни са случаи на отравяния при деца и домашни любимци с него, демонстриращи се основно с лек до тежък гастроентерит.

https://medpedia.framar.bg/




Глициния

[Hatshepsut]

Странджанска зеленика

Странджанска зеленика (Rhododendron ponticum) е растение с естествено разпространение в Югоизточна Европа и Северозападна Азия.

Описание

Странджанската зеленика е висок вечнозелен храст със силно разклонено стъбло. Листата са лъскавозелени, едри, продълговатоланцетни и голи. Стъблото е с гладка сива кора. Цветовете са едри, лилаворозови, събрани по върховете на клонките в чадърести съцветия. Цъфти през май и юни. Зелениката е реликтен растителен вид от епохата на терциерa, съхранил се на територията на Европа единствено в Странджа и Кавказ.

Странджанската зеленика участва като подлес в гори от източен бук, източен горун и благун. Тя е влаголюбив вид, много взискателен към почвената и въздушна влажност.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Странджанска зеленика

Цвят на Странджанска зеленика

Странджанска зеленика, Зеленика, Понтийски рододендрон (Rhododendron ponticum) представлява храстовидно, красиво цъфтящо растение от семейство Пиренови (Ericaceae). Тя е защитен вид от Закона за биологичното разнообразие - включена е в Приложение № 3 на закона.

Устройство на странджанска зеленика

Странджанска зеленика - ботаническа илюстрация от 1780г.

Странджанската зеленика е висок вечнозелен храст или малко дърво, което израства на височина до 5-8 метра. Има силно разклонено стъбло. Листата й са лъскаво зелени, едри, продълговато-ланцетни, гладки, без власинки; дълги от 6 до 18 см, широки от 2 до 5 см. Стъблото й е с гладка, сива кора. Цветовете й са едри, лилаво-розови или виолетово-лилави, често с малки зеленикаво-жълти петна или ивици, събрани по върховете на клоните в чадърести съцветия. Всяко цветче е с диаметър от 3,5 до 5 см. Цъфти през май и юни месец. Плодът е суха капсула с дължина от 1,5 до 2,5 см, съдържаща множество малки семена.

Разпространение на странджанска зеленика

Растението е с естествено разпространение в Югоизточна Европа и Северозападна Азия - Португалия, Испания, България, Турция, Ливан и Кавказ. Води произходът си от Иберийския полуостров и региона на Кавказ. Този вид зеленика е реликтен растителен вид от епохата на терциерa, съхранил се на територията на Европа единствено в Странджа и Кавказ. Странджанската зеленика участва като подлес в гори от източен бук, източен горун и благун. Тя е влаголюбив вид, много взискателен към почвената и въздушна влажност. В България вирее на сенчести места, при надморска височина от 100 до 300 метра, в подлеса на източен бук и зимен дъб. В Обединеното кралство е въведен вид, които на определени места се смята за инвазивен такъв.

Растението има два подвида

R. p. baeticum (Boiss. & Reut.) Hand.-Mazz. - среща се в Централна и Южна Португалия и Южна Испания (в провинция Кадис);
R. p. ponticum - среща се около южната част на Черноморския басейн (Източна България, Северна Турция, Грузия, Северен Кавказ) и централен Ливан.
R. p. var. heterophyllum R. Ansin - открит в Турция.

По настоящем билката има две отделни популации, едната в югозападната част на Иберийския полуостров (централна и южна Португалия и югозападна Испания), а другата близо до южния Черноморски басейн (Източна България, Северна Турция, Грузия и Северен Кавказ). Въведен е също в Мадейра, Индия, Белгия, Англия, Шотландия, Франция и Ирландия.

Въпреки че обикновеният рододендрон присъства във Великобритания преди най-новата ледникова епоха, той не се колонизира отново след това и съвременната екология на острова се развива без него. Присъствието му днес във Великобритания се дължи на въвеждането му от хората и лесно се натурализира и се превръща във вредител в някои ситуации, като често покрива цели хълмове (особено в Сноудония и западните Британски острови). На Британските острови той колонизира мочурища, възвишения, сенчести гори (заедно с избягалите лаврови растения и местния падуб) и райони с кисели почви.

Исторически сведения за странджанска зеленика

Фосилни доказателства показват, че растението е имало много по-широк обхват на разпространение в по-голямата част от Южна и Западна Европа преди късния ледников период или до преди около 20 000 години.

Забелязано е от ботаника Джоузеф Питън дьо Турнефор по време на пътуванията му в Близкия изток през 1700-1702 г., а получава името си от Линей, за да идентифицира древното царство на южния бряг на Черно море, Понт, в което расте. В другия край на ареала си, в южна Испания, приятелят и кореспондент на Линей - Клас Алстрьомер, открива странджанската зеленика да расте заедно с олеандър. Тя е въведена във Великобритания като декоративен храст през 1763 г. и по-късно засадена като прикритие за птици. Сега там се счита за инвазивен вид.

Rhododendron ponticum subsp. baeticum е един от най-масово култивираните рододендрони в Западна Европа. Използва се като самостоятелно декоративно растение и често като подложка, върху която се присаждат други по-атрактивни рододендрони. Растенията са отгледани за първи път във Великобритания през 60-те години на 17 век, доставени от Conrad Loddiges и са широко разпространени чрез търговия с разсадници в края на 18-ти и началото на 19-ти век.

Инвазивност на странджанска зеленика

Лесното прорастване на издънки от корена, заедно с обилното производство на семена, е довело до превръщането на растението в инвазивен вид в голяма част от Западна Европа и в части от Нова Зеландия. Борбата с рододендрон е ключов елемент в опазването на природата в тези райони. Организациите за опазване на природата във Великобритания сега смятат, че R. ponticum се е превърнал в "сериозен проблем" в местните атлантически дъбови гори в западните планински райони на Шотландия и в Уелс, както и в пустощите в южна Англия, изтласквайки местната флора. Разработени са стратегии за разчистване, включително и изсичане на растения с последващо пръскане с хербициди. Установено е, че инжектирането на хербицид в отделни растения е по-прецизно и ефективно.

Използваема част на странджанска зеленика

У нас растението не се употребява с лечебни цели, поради неговата отровност и статусът му на защитен вид. В някои страни намира медицинско приложение в традиционната и конвенционалната медицина.

Химичен състав на странджанска зеленика

Растението съдържа отровният граянотоксин - хидроксилиран дитерпеноиден защитен химикал. От билката са изолирани още дитерпенови съединения, по-важни от които са гликозидите рододендрин и андромедотоксин, ацетил-андромедол, асебатоксин.

Лечебни свойства и приложение на странджанска зеленика

Странджанската зеленика притежава антиревматични свойства и повлиява сърдечната дейност към брадикардия. Лекарство, произведено от нея, се използва за лечение на сърдечно-съдови проблеми, като употребата му налага задължителен лекарски контрол.

Rhododendron ponticum се използва за лечение на възпалителни заболявания и за облекчаване на ревматични болки и срещу зъбобол в турската традиционна медицина. Резултати от изследване подкрепят използването на растението в турската народна медицина и разкриват, че флавоните са основните противовъзпалителни и антиноцицептивни компоненти на листата му.

Медицинска употреба на билката в местата на нейното натурализиране, извън пределите на България

лапа от стрито на прах изгорено дърво и мазнина, се налага върху отоци;
отвара от кора се приема като лекарство за стомашни неразположения - не е известна токсичната доза в този случай;
отвара от пъпки се приема при настинки;
лапа от сдъвкани пъпки се налага върху порязвания;
сдъвканите пъпки се ядат при стомашна язва;
отвара от пъпки се пие при болки в гърлото;
обелена и сварена клонка се натрива при ревматизъм.

Медът, произведен с цветен прашец от цветята на това растение, може да бъде доста отровен, причинявайки тежка хипотония и брадикардия при хората, ако се консумира в прекомерни количества. Причина за това са токсичните дитерпени (граянотоксини), влизащи в състава на билката, и преминаващи в меда.

Токсичност на странджанска зеленика за пчелите

Проучване показва, че нектарът от рододендрон е токсичен за европейските медоносни пчели (Apis mellifera), като убива индивиди в рамките на часове след консумация. Той също така парализира пчели от вида Andrena carantonica. За разлика от тях земната пчела (Bombus terrestris) не е засегната от нектара на растението. Важно е да не се приема странджанската зеленика като проблемен растителен вид за медоносните пчели, тъй като те всъщност избягват цветята поради способността си да откриват токсинния нектар. Както вече бе споменато, токсичността се причинява от граянотоксин, който е един от няколкото силно хидроксилирани дитерпеноидни защитни химикали, произвеждан от билката за защита срещу тревопасни животни. Някои видове медоносни пчели (Apis mellifera sub spp. caucasica) понасят токсина и правят така наречения "луд мед".

Декоративна стойност на странджанска зеленика

Растението е символ на Странджа планина и Природен парк "Странджа". Ежегодно там се организира „Фестивал на зелениката“. По негово време хората посещават местата където расте билката и се наслаждават на красотата й. Известна е и екопътеката "В царството на Зелениката". Фестивалът се съпътства от представяне на традиционни танци, кулинарни умения, занаяти, както и конкурси и състезания.

Други употреби на странджанска зеленика

У нас странджанската зеленика не се използва във флорални декорации, поради нейният статус на защитено растение, както бе споменато по-горе.

Извън пределите на България и Странджа растенията се отглеждат като жив плет в градини. Толерират доста силно подстригване. Листата се използват от цветари в аранжировки и венци. Дървесината е червеникава, твърда, плътна, с красива шарка и е добра за дърворезба и струговане. Също така тя е много добро дърво за огрев.


Внимание!

Всички части на растението са отровни. Описани са и отравяния с мед от странджанска зеленика.

Признаци на отваряне: обилно слъзотечение, слузна секреция от носа, повишено слюноотделяне, повръщане, брадикардия, гърчове, нарушения в дишането и сърдечната дейност, промени в съзнанието.

Първа помощ и основи на лечението при отравяне със странджанска зеленика: провокиране на повръщане, стомашна промивка с 2 % воден разтвор на натриев бикарбонат или 0,2% воден разтвор на танин, медицински въглен, солево очистително, кофеин, атропин. Да не се влива калий! Форсирана диуреза, хемодиализа.

За отровността на странджанската зеленика се споменава във филма "Шерлок Холмс" от 2009 г. Там самият Шерлок Холмс (в ролята Робърт Дауни Джуниър) разказва, че отровата от нектара на растението може да предизвика мнима смърт, като демонстрира този ефект върху кучето си.

Отровността на рода Rhododendron се дължи на андромедотоксина граянотоксин. Рядко смъртоносно за хората (и използвано като лекарство в някои билкови дисциплини), това съединение причинява зависима от дозата свръхстимулация на централната нервна система със симптоми, включващи различни сърдечно-съдови ефекти (главно ниско кръвно налягане и нарушения на сърдечния ритъм); гадене и повръщане; и промяна в съзнанието. Ефектите започват малко след поглъщането и продължават около два дни. Тези ефекти се пренасят и върху меда, направен от нектара на цветята. В някои части на света пчелите се използват за умишлено производство на мед, богат на андромедотоксин, който след това се яде заради предполагаемите му медицински, халюциногенни и афродизиачни ефекти.

За разлика от хората, много други същества са по-податливи на токсина и понякога се оказва смъртоносен за пасящи животни и домашни любимци. Както вече бе споменато някои видове медоносни пчели също биват убити от токсина, с изключение на земната пчела.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Папирус

Папирусът се изработва от едноименното растение Cyperus papyrus и първи го използват древните египтяни. Заповедите на фараоните са писани на най-качествените папируси.

В древността диворастящият папирус е разпространен в долината на Нил; в днешно време вече почти не се среща.

Стъбло на папирус

При приготвянето на листовете за писане, стъблата на папируса се изчистват от кората и се разрязват на тънки ленти надлъжно. Получените лентички се разстилат на равна повърхност. Върху тях слагат други лентички под прав ъгъл и се затискат с преса. След изсушаването полученият лист се окършва с чук. Няколко листа се залепят в свитък, съставен от два слоя – един с хоризонтални влакна (лице), друг с вертикални (опако), които се навиват върху две дървени дръжки, прикрепени в двата края на свитъка. Страната, на която лентичките вървят хоризонтално, е лицевата (recto). Когато основният текст ставал вече ненужен, на обратната страна често са писали литературни произведения.

В Древен Египет папирусите се появяват още в додинастическата епоха, вероятно едновременно с появата на писмеността.

В Древна Гърция отначало се пишело върху животински кожи. Писането върху папирус е заимствано от Египет. Текстът се изписва с главни букви, като думите не са разделени една от друга и няма препинателни знаци. Текстът е разположен в успоредни колони по ширината на свитъка (на гръцки „томос“, на латински „волумен“) в около шестдесет колони, всяка от тридесетина реда. Четецът развива свитъка колкото е ширината на една колона, после навива първата върху дръжката, която държи с лявата ръка, и развива втората колона от свитъка, държан с дясната ръка. Боравенето със свитък е твърде неудобно, когато се търси определен пасаж; за да се намери, трябва да се развие цялата предходна част на свитъка. Също така не може лесно да се правят бележки, понеже свитъкът трябва да се държи с двете ръце.

В прочутата Александрийска библиотека свитъците от папирус наброявали 700 хил. Те се съхранявали върху хоризонтални рафтове, разположени в шкафове с вратички. Впоследствие папирусът е заменен от пергамента.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Папирус

Папирус (Cyperus papyrus) наричан още папирусна острица, хартиена тръстика, индийско матиращо растение или трева на Нил, е вид водно цъфтящо растение, принадлежащо към семейство Острицови (Cyperaceae). Известна е употребата на растението при производството на хартия още в Древен Египет. И до днес се правят скъпи хартии от папирус, използвайки оригиналните техники. Папирусът се засажда в цял свят като декорация, а стъблата и съцветията се използват във флорални композиции. Той също така има много приложения в етномедицината. По ирония на съдбата в момента се смята, че C. papyrus е изчезнал в блатата на Долен Нил, вероятно поради прекомерното събиране на реколтата през хилядолетията.

Устройство на папирус

Растението може да достигне височина до 5 м. По-младите части на коренището му са покрити от червено-кафяви, хартиени, триъгълни люспи. Стъблата му са триръбести. На върха им се издигат линейни листа, разположени в три реда, които образуват оригинални чадъри. Над зеления чадър се развиват цветовете, събрани в сложен клас. Развива кафяви плодове.

Разпространение на папирус

Папирусът е роден в по-влажните части на Африка, Мадагаскар, около южното Средиземноморие, където се среща в блата, плитки езера и по бреговете на потоци. В древни времена е бил широко култивиран в делтата на Нил, но сега там почти е изчезнал.

Папирусът се среща естествено в тропическите и субтропичните райони от морското равнище до 2500 м надморска височина, в блатата и по ръбовете на езера и реки. Обикновено е закотвен от коренището си в плитка вода. В по-дълбоките води това е основният компонент на плаващи растителни острови, движени от вятъра. Папирусът не издържа на сезонни режими на наводнения, надвишаващи амплитуда 3-4 м, наводнения или много ниски нива на водата през сухия сезон. Доминираните от папирус блата са най-често срещаният тип сладководни влажни зони в Източна и Централна Африка. Те се срещат около езера, като блатата в дъното на долината и като големи заливни влажни зони. В Източна Африка през 1992 г. се изчислява, че влажните зони с папирус покриват около 40 000 кв.км, въпреки че тази повърхност може да намалява поради селскостопански посегателства и икономическо развитие. Близо до езерото Виктория, в Уганда, се съобщава, че папирусът е чувствителен към изтичане на утайки от стипца от пречиствателна станция.

Тъй като е с тропически произход, папирусът е чувствителен на студ. Растенията могат да се пазят през зимата, стига коренищата им да са защитени от замръзване. Ще оцелее, но няма да цъфти, на светло място на закрито или в оранжерия през зимата, ако се поддържа много влажно, за предпочитане в стояща вода. Може да премине в латентно състояние, като ще възобнови растежа си през пролетта, когато времето се затопли. Размножава се чрез разделяне на коренищата през пролетта. Може сами да засадите и отглеждате папирус, ако сте му осигурили влага и топлина.

Папирусът може да се отглежда като едногодишна зеленина в земята, в големи контейнери или в плитка вода. Подобните на фойерверки цветни глави са смело и красиво допълнение както към градинските, така и към аранжираните цветя. Това растение е подходящо за средни до големи водни характеристики и добавя екзотично, тропическо усещане в слънчевия ъгъл. Използвайте го като високо, вертикално акцентиращо растение с други тропически растения. Поради височината си е най-добре да се използва в средата или задната част на цветното легло или контейнер, за да добави флоралност и контраст към по-късите растения.

Използваема част на папирус

Папирусът е известен най-вече с използването си като суровина за направата на хартия в Древен Египет, гръцката и римската цивилизация. Оценен е като фураж за хранене на добитъка. Сърцевината му е годна за консумация и може да се яде сурова или варена. Сухото растение може да бъде използвано като твърдо гориво. Сега папирусът се използва широко като украса.

Коренищата и най-долните части на стъблата също могат да се консумират сурови или варени. Те се дъвчат, смучат и изплюват, както се прави при захарната тръстика.

Химичен състав на папурис

Глюкоза, фруктоза, нередуцирани полизахариди и ксилан са част от активните съставки в билката. Най-важният елемент в нея е целулозата. Целулоза, подходяща за кафява хартия, се приготвя от стъблата чрез мека обработка, но само хартия с кремав цвят може да се получи чрез обработка на стъблата при по-драстични условия, подобни на използваните технически методи за производството на бяла хартия.

Лечебни свойства и приложение на папирус

Папирусовата острица (и нейните близки роднини) има много дълга история на употреба от хората, особено от древните египтяни - тя е източникът на папирусна хартия, един от първите видове хартия, правена някога. Части от растението могат да се ядат, а от стабилно плаващите стъбла могат да се направят лодки. Сега често се култивира като декоративно растение.

Употреба на папируса в народната медицина

В миналото папирусът е имал редица лекарствени приложения. Oсновната му употреба е била на изгорели папирусни листове, чиято пепел е имала действието на прахообразен въглен и е била използвана при лечението на някои очни заболявания, злокачествени язви и рани. Гален, Диоскорид и по-късно ислямски фармаколози, включват папирус сред лечебни растения. Основната му употреба е ограничена до изгорели папирусни листове, чиято пепел се използва за лечение на някои очни заболявания. Диоскорид пише, че пепелта му лекува злокачествени язви в устата и на други места. Гален казва, че растението не се използва в сурово състояние, но ако се мацерира в оцет и изгори, пепелта лекува рани. Европейците посочват папируса в народното си лечение на рак.

Употреба на папируса в Египет

В Древен Египет (още 2400 г. пр. н.е.) папирусът се е използвал за различни цели като направата на кошници, сандали, одеяла, лекарства, тамян, официални букети, погребални гирлянди, постелки, покриви, укрепителни съоражения на кораби (уплътняване на шевове в дървени кораби), лодки, кордажи, вентилатори, сандали, корнизи, кутии и хартия разбира се. Това е едно от най-любимите растения в Древен Египет. Дървесният му корен се използва за направа на купи и прибори и като гориво. Papyrus ebers (медицински папирус) се отнася до използването на меки папирусни тампони от египетските жени през 15 век пр.н.е. Египтяните използвали ефективно всички части на растението. Папирусът е важен „дар от Нил“, който все още се съхранява и увековечава в египетската култура. Наред с икономическата употреба, той има и екологична стойност, като играе роля в почистването на околната среда и регулирането на екосистемата. На езерото Чад, излизайки от гниещи маси от растителен живот, той развива плаващи острови, които играят значителна роля в по-ниските нива на водата.

Изработване на папирусен лист

Хартия, изработена от изсушени, пресовани и тъкани ивици папирусно стъбло, е била използвана от 3500 г. пр. н. е. в Египет и средиземноморския басейн. Това е единственият широко разпространен носител за запис до 8-ми век в Европа. Влакнестата сърцевина на стъблата е използвана за направата на хартия. За направата на хартия влакнестата обвивка се съблича от стъблото и вътрешната обвивка се разделя на ленти, подобни на вафли. След това тези ленти се полагат една до друга, а други се поставят напречно отгоре; лентите се навлажняват и след това се притискат, така че подобни на лепило сокове ги циментират заедно. След това се изсушават като лист.

Древноегипетски текст върху папирус

Влакнестите части на вдлъбнатините на стъблата са били използвани за изработката на въжета, мрежи, сандали и др. Папирусът е цитиран в Библията като материал, използван за направата на люлката на Мойсей.

Други употреби на папирус

Папирусът не се разглежда като фураж, но с него може да се храни добитък.

Папирусът все още се използва за издръжка от хора, живеещи в близост до влажни зони в Африка. Употребяват го за изработване на мебели, постелки, кошници, сгради, покриви, тухли, лодки; за пълнене на матраци и възглавници; салфетки и картон. Папирусовите постелки се използват за направа на огради и колиби. Коренищата се нарязват на части и се използват като мъниста. Пепелта от папирус осигурява растителна сол в Бурунди.

Папирусът има значителен потенциал като биогориво поради високата си производителност и навика си да расте в големи насаждения. Културите и особено коренищата, които са по-плътни, се изгарят за гориво, въпреки че произвеждат голямо количество дим. Папирусът може да бъде изсушен и компресиран в брикети за строителство или за гориво. Мъртвите растения се превръщат в торф, който може да бъде извлечен и използван като биогориво. Устойчивостта на папирусното биогориво обаче трябва да се оценява внимателно, така че такава експлоатация да не влошава влажните зони на папируса и да компрометира важните екосистемни услуги, които те предоставят. В Уганда, например, събирането на повече от 15% от папируса от блато е установено, че е вредно за устойчивостта на блатото.

Папирусът е целогодишен, бързо растящ вид, който използва големи количества хранителни вещества и натрупва висока биомаса. Торфът служи като мивка за въглерод, докато е потопен, а годишното улавяне на въглерод от папирусно блато се оценява на 5-16 t / ha. Когато обаче нивото на водата намалее през сухия сезон, торфът бързо се разлага и окислява, отделяйки CO₂.

Папирусовите блата са резервати за биологично разнообразие. Предоставят убежище на видове като блатната ситатунга антилопа (Tragelaphus speckii), риби като сом (Clarius spp.), раци (Procambarus clarkii) и др.

Папирусът произвежда голямо количество биомаса и ефективно премахва N и P от отпадъчните води и еутрофната вода на езерото. Папирусовите блата служат като естествени филтри за утайки и замърсители и като брегови стабилизатори. Това действие за отстраняване на хранителни вещества и замърсители може да се използва в канавки за третиране на отпадъци или изградени влажни зони. Съобщава се също така, че папирусовите блата подобряват качеството на питейната вода чрез задържане на фекални колиформи и свързаните с тях патогени.

Папирусовите блата ограничават изпарението на водата и регулират риска от наводнения по време на сезона с големи валежи. Папирусът обаче понякога се възприема като неприятност, тъй като образува плаващи острови, които пречат на корабоплаването и водния поток.

Нишестените коренища и долната част на стъблата се отрязват и се консумират сурови, варени или печени.

Zohary (1962) изброява C. papyrus като едно от местните блатни растения, които арабите в Южна Палестина са използвали като основа за своята лозарска промишленост и рогозки.

Социална стойност на папируса

В съвремието влажните зони на езерото Виктория, чийто доминиращ вид е C. papyrus, представляват жизненоважна система за поддържане на живота на около 12 милиона души, които добиват сладка вода, риба, лечебни растения и строителни материали. Социално-икономическите услуги на папируса включват фураж за добитък, употреба за метли и декорация, като гориво, за направа на капани за риба, прибори за готвене, зърнохранилища, стени и мебели, слама, въжета, шапки и кутии, изтривалки, щори за прозорци, табла, като билка за готвене и като лекарство за различни заболявания. Учени поставят под съмнение устойчивостта на настоящите практики за използване на зоните около езерото Виктория от местното население около - заплахите за папирусовите блата включват нарастващ натиск върху човешката популация, дренаж на блата за селското стопанство, непрекъснато събиране на реколтата, лоши системи за управление, понижаване на нивата на езерата чрез прекомерно извличане на вода и т.н. Бъдещото състояние на езерото Виктория и благосъстоянието на човешката популация са силно свързани с бъдещето на папирусовите влажни зони. Предложени са методи за запазване на този ценен ресурс за местните икономики. препоръчва режим на прибиране на реколтата, който позволява адекватен период за пълен цикъл от стъбла от млади до стареене, от поне 12 месеца.

Екологична стойност на папируса

В родната си среда в тропическа Африка блатата C. papyrus са важно местообитание, поддържащо голямо разнообразие от видове, по-специално популации от антилопа ситатунга (Tragelaphus spekii), африкански питон (Python sebae), няколко птици с ограничено разпространение, включително папирусовата жълта пеперуда (Chloropeta glacilirostris) и папирусовия гонолек (Laniarius mufumbiri). Блатата осигуряват места за размножаване и хранене на множество видове риби, както и паша за големи тревопасни животни.

Mwaura и Widdowson (1992) установяват, че азотна фиксация се случва в непокътнатите коренови системи на C. papyrus, като азотната фиксация, свързана с младите корени, може да осигури 26% от нуждите на азот на растящите папирусни растения. Смятало се, че това фиксиране на азот се дължи на наличието на диазотрофи в кореновата зона на растението папирус.

Освен основните услуги за биоразнообразие и екологични екосистеми, широка гама от регулаторни екосистемни услуги се предоставят от блатата C. papyrus, услуги във връзка с цикли на вода, въглерод и азот и буферна способност за наноси и хранителни вещества, както и огромен набор от услуги по отношение на природни продукти в полза на общностите, включително биогорива, питейна вода, строителни материали и контрол на наводненията. Някои съвременни приложения, използвани за C. papyrus, включват като биогориво и като част от филтриращите системи за отстраняване на утайки, отпадъчни води и тежки метали от замърсена вода.

Друга важна роля на растението е асимилацията и секвестирането на значителни количества въглероден диоксид от атмосферата - до 80 тона въглерод на хектар (80 t C / ha-1) се съхраняват в надземни и подземни компоненти на растителността, като при наводнени условия могат да се съхранява до 640 t C ha-1 в отлагания на детрит и торф. Въглеродът до голяма степен се задържа в папирусовите блата и участва в обмяната на растенията.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Японска акация

Японска акация, Японска софора (Sophora japonica, Styphnolobium japonicum, Huai Hua Mi, Pagoda tree) представлява вид акациево дърво, което принадлежи към семейство Бобови (Fabaceae, Leguminosae). Растението е медоносно, лечебно и с ценна дървесина. Синоними на вида на латиница са: Sophora korolkowii, Japanese pagoda tree и Sophora sinensis. S. japonica е една от 50-те фундаментални билки, използвани в традиционната китайска медицина.

Красивите й бели цветя я правят ценно декоративно дърво по целия свят. Но то е не само красиво, но и много полезно за кръвоносната система на пациента. Sophora japonica има доказана история, че се използва за насърчаване на оптималното здраве на вените.

Huai Hua Mi е годна за консумация и често се използва за спиране на кървенето. Ползите от дървото не са само с медицинска насоченост - цветята му могат да се използват като жълто багрило, семената за получаване на промишлено масло, плодове като източник на софора и рутинни наркотици, а дървесината за строителство на сгради, в корабостроенето, в направата на различни съоръжения и мебели. Нещо повече, японската акация отдавна се сади като дърво за сянка благодарение на бързия си темп на растеж и огромен размер. 

Устройство на японска акация

Дървото израства на височина до 25 метра. Има сива или тъмно сива кора с груба повърхност. Вътрешността й е ярко жълта с неприятен мирис. Клоните са кафяви, а когато са млади зелени и покрити с власинки. Листата имат дължина от 25 см и разширяваща се дръжка. Състоят се от двойки малки листенца на брой от 9 до 21. Всяко от тях има яйцевидно-копиевидна, овално-ланцетовидна, продълговата или яйцевидна форма, със заострени връхчета. Имат дължина от 2,5 до 5 см, ширина от 1,5 до 2,6 см, остър връх, закръглена или широка основа и цял листен ръб.

Листа на Японска акация

Цъфти в бели цветчета, които имат централно разположено жълтеникаво петно и асиметрична форма. Всяко от тях има големина от 1,5 см. Цветовете са събрани в рехаво, аксиларно съцветие метлица. Японската софора цъфти през цялото лято.

Цвят на Японска акация

Образува плодове бобовидна шушулка, с дълга цилиндрична форма и неравномерни прищипвания по дължината й. Приличат на броеница, с дължина до 10 см и широчина до 1 см. Всяка шушулка съдържа от 1 до 6 тъмнокафяви семена. Периодът на плододаване е от октомври до ноември месец.

Плод на Японска акация

Разпространение на японска акация

Дърво Японска акация

Родният ареал на разпространение на този вид акация са съответно страните Индия и Япония. Там вирее свободно на различни места. По света се отглежда като декоративно растение, включително и у нас. Популярно декоративно дърво е най-вече в Европа, Северна Америка и Южна Африка, където се отглежда заради белите си цветчета. Има бърз темп на растеж и толерира градските условия на замърсяване. Обича слънчеви места и рехава почва. Слабо инвазивен вид е.

Използваема част на японска софора

Употребяемата част на растението са неговите неразтворени цветни пъпки и плодовете му. Пъпките се сушат и стриват на прах, като имат приятен аромат и сладникав вкус.

Химичен състав на японска акация

Цветните пъпки и плодовете на растението са богати на рутин. То съдържа и голямо количество етерично масло. В него се установяват също и софорикозид – изофлавонов глюкозид. Кората на софората съдържа следните вещества: робин, багрило, във вътрешната й част амигдалин, глобулин, стигмастерин, фитостерин и ензим, разлагащ урината.

Основните компоненти на Sophora japonica, като цяло са: флавони, тетрагликозиди, изофлавони, изофлавон тетрагликозиди, тритерпенови гликозиди, фосфолипиди, алкалоиди, аминокиселини и полизахариди, бетулин, софорадиол, цветно масло и танин. Освен това, съдържа и пет основни флавоноида на рутинa - кверцетин, изоорхемин, изоорхантин, генистеин и кемпферол.

Тритерпеноидите биват главно: азауксапонин, соязапонин и кайкасапонин. Флавоноидите включват предимно кверцетин, рутин, изоорхетин, изоорхемин-3-рутинозид и камферол-3-рутинозид. А цветното масло съдържа мастни киселини като лауринова киселина, додеценова киселина, тетрадеценова киселина, тетрадекаденова киселина, палмитинова киселина, хексадеценова киселина, стеаринова киселина, октадекадионова киселина, октадекапринова киселина, арахидна киселина и п-ситостерол.

Лечебни свойства и приложение на японска акация

През 1977 година Миргородский, разработва билкови лекарства от околоплодниците на растението. Предлага ги за лечение на възпаления, изгаряния, рани и трофични язви. Инфузия от цветовете и плодовете на японската софора, препоръчва за лечение на ринорагия и вътрешни кръвоизливи.

Високото съдържание на рутин в билката, определя нейните свойства да тонизира и укрепва капилярите. Прави ги по-малко чупливи и пропускливи. Има експериментални данни, че растението ускорява съсирването на кръвта.

Цветните пъпки, особено непосредствено преди разтваряне, са богат източник на гореспоменатия рутин - ценен хипотензивен агент. Пъпките, цветята и шушулките се използват за лечение на различни заболявания, включително вътрешни кръвоизливи, лоша периферна циркулация, вътрешни паразити и др.

Свойства на акацията

капиляроукрепващи и кръвоспиращи (намалява чупливостта и пропускливостта на капилярите), предпазва от кръвоизливи;
противовъзпалителни;
антибактериални;
адстрингентни;
антихолестеролемични;
антиспазматични;
диуретични;
температуропонижаващи;
хипотензивни;
тонизиращи;
противодиарийни;
повръщателни.

Пъпките и цветовете на растението помагат за спиране на кървенето. Плодът също е експерт по спиране на кървенето и понижаване на кръвното налягане. Кората и листата на японската акация лекуват болки. Листата са слабително средство. Те се включват в лечението на епилепсия и гърчове. Отвара от стъблата на растението помага в лечението на възпаление на очите и кожни проблеми. В допълнение, нейните леторасти се използват също за медицински цели. Според Ben Cao Gang Mu, издънките и младият разсад от японска софора могат да се консумират като зеленчук или от тях да се прави чай. Казва, че тази билка е едно от най-добрите тонични средства за мозъка, които могат да подобрят и цвета на косата, както и да удължат живота на човека. Семената притежават хемостатично и еметично действие.

Фармакологични действия на цветовете на японската акация

съдържанието на рутин може значително да инхибира възпалителния процес;
рутинът може да поддържа васкуларното съпротивление, да намали съдовата пропускливост и крехкост и да отстрани мазнините при мастна инфилтрация на черния дроб. Комбинирането с глутатион може да увеличи ефекта от премахването на мазнините;
рутинът при концентрация 200 микрограма / мл инхибира най-силно вируса на везикулозен стоматит;
коефициентът на потискане на алдозната редуктаза е 95%, когато концентрацията на рутин е 10-5 мола / литър, което е от полза за лечението на диабетна катаракта;
кверцетинът има известен ефект при алергичната астма. Освен това може да намали артериалното налягане, да увеличи устойчивостта на капилярите, да намали крехкостта на капилярите, да намали мастна тъкан в кръвоносните съдове, да разшири коронарните артерии, да увеличи коронарния кръвен поток и т.н.;
инхибиторната активност на екстракта от японската акация към 15 хидроксипростагландин дехидрогеназа е 34.4%, а степента на инхибиране е 60.6%, което показва, че има силна инхибираща активност. А инхибирането на 15 хидроксипростагландин дехидрогеназата може да удължи диуретичния ефект на простагландин Е2 (PGE2).
Японската акация се включва предимно в лечението на хемороиди, хематурия, кървене от матката, запек, задух, замайване, зачервяване на очите, главоболие и хипертония. Изсушените цветя и пъпки на Sophora japonica се използват като медицински билки в Китай, Япония и Корея за лечение на кървене от хемороиди и хематемезис.

Състояния и заболявания, при които се прилага японска акация

кръвоизливи, включително във фини тъкани като тези на ретината и мозъка;
слаби капиляри и атеросклеротично увреждане на съдовата стена;
хипертония;
заболявания на бъбреците;
при предразположеност към хемофилия;
увреждане на кръвоносните съдове при отравяне на организма;
инфекции;
хемороиди;
диабет;
улцерозен колит;
петнист тиф;
сепсис;
дизентерия с кървави изпражнения;
хематурия;
маточно или вагинално кървене;
плюене на кръв;
кървене от подкожната тъкан;
главоболие;
възпалителни отоци;
циреи, фурункули.

Проведено е статистическо изследване във връзка с ефектите на Sophora japonica върху мозъчния инсулт. Първоначалното търсене генерира 173 статии от базите данни на английски език и 141 статии на китайски език. Sophora japonica съдържа антихеморагични вещества. Намалява възможността за развитие на мозъчен инсулт и в резултат на нейните антиоксидантни и противовъзпалителни свойства. Предишни изследвания установяват, че Sophora japonica намалява размера на инсулта и неврологичните дефицити и намалява активацията на микроглиалите и освобождаването на интерлевкин -1.

Съдържащите се два мощни флавоноида, тросерутин и оксиматрин в билката, проявяват силна антиоксидантна активност и многократно са доказали, че поддържат здравето на кръвоносната система. Благоприятните вещества, съдържащи се в Sophora japonica, могат да я превърнат в една от най-добрите билкови добавки за хемороиди. Тросперутинът има вазозащитни свойства и е подходяща терапия за тях. Известно е, че оксиматринът намалява отоците, свързани с нарушение на кръвоносните съдове. Изследвания с животински модели предполагат, че оксиматринът може дори да предпазва сърцето и да подобри неговата функционалност.

Японската софора насърчава цялостното здраве на сърдечно-съдовата система. Подкрепя нормалния пулс и помага да се създаде среда, която е по-малко податлива за образуване на кръвни съсиреци.

Външно, японската акация се прилага под формата на отвара или запарка за лечение на рани, изгаряния, трофични язви, възпалителни процеси.

В народната медицина билката намира приложение при следните заболявания: стомашно-чревни проблеми, включително оригвания, гадене, киселини, болки, повръщане, гастрит, язва на стомаха и дванадесетопръстника, болезнено гърло, главоболие, високо кръвно налягане, нередовна менструация, ревматизъм.

Начин на употреба

прах от цветни пъпки - изсушени и стрити от полученият прах се приема директно от 0,2 до 0,5 грама дневно, разделен прием на 3-4 пъти;
спиртен извлек - 20 грама цветове се заливат със 100 милилитра 70% спирт и се оставят да престоят 7 дни. От получената тинктура се приемат от 20 до 40 капки, 3 пъти на ден;
запарка – супена лъжица билка се залива с 500 милилитра вряла вода за 10 минути. Прецежда се получената течност и се приема на 3 пъти за деня в количество по 120 милилитра, преди хранене;
настойка от зрели плодове – 1 част плодове и 5 части спирт 56% се смесват и престояват 10 дни. Настойката се изпозлва за промиване на гнойни рани, изгаряния и хронични язви под формата на компреси.

Препоръчва се приемът на билката да се съпътства с прием на витамин C. В аптечните мрежи софора се предлага под формата на добавки, капсули, екстракти, хапчета и др.

Други употреби на японска акация

Дървото произвежда фин, тъмнокафяв дървен материал. Дървесината е здрава, лека, с изключителни качества. Използва се за направата на силно изпъкнала и извита дръжка, част от традиционен японски дърводелски инструмент, наречен "chouna". Употребява се още в дърводелството, строителството и за направата на мебели.

Младите листа и цветя могат да се приготвят варени. Листата се варят в три поредни води, за да се премахне горчивината им. От младите листа и цветя може да се направи чай. От семената се получава хранително нишесте.

От семената и цветята се получава жълто багрило. Става зелено при смесване с индигово синьо. Жълти и сиви бои, извлечени от плодовете на японската акация, са били използвани за оцветяване на копринен плат.  Цялото растение често е декоративна единица на паркове и градини.

Интересно за японската софора

Китайското име на дървото се състои от думите "дърво" и "демон". Във фолклора се казва, че един пастир някога е построил дом от японска софора и в рамките на един месец цялото му семейство умира, без всякакви признаци на заболяване или причини за това. Затова се смята, че дървото привлича демони и не е уместно от него да се строят домове.

Едни от най-старите известни засадени дървета в света са японска акация, гинко билоба и източен чинар, през 1762 в консерватория в Западен Уелс. Акацията се намира в предната част на оранжерийното място. Японската софора и днес е много популярна и се цени като декоративен вид във Великобритания.

Сухи или спиртни препарати от японска акация са на разположение на изследователите. Подробности за тях могат да се намерят и в интернет пространството. 

Внимание!

Приета в големи дози, японската акация може да доведе до отравяне, поради съдържанието на цитозин в нея, вещество с подобно действие на никотина. Ето защо жените по време на бременност и в периода на кърмене не трябва да приемат тази билка.

Препоръчва се употребата на японска софора да се извършва под лекарски контрол.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Японска вишна

Японската вишна (Prunus serrulata), известна още като сакура, японска череша, планинска череша, ориенталска череша или източноазиатска череша, е цъфтящо азиатско дърво от семейство Розови (Rosaceae).

Етимология

„Сакура“ означава „дърво, на което седи Бог“ и символизира пролетта, живота и красотата.

Според друга хипотеза думата „сакура“ произлиза от „сакуя“ (цъфтеж, цъфтене), което идва от името на принцеса Коно-хана-сакуя-Химе (принцеса на черешовия цъфтеж от японската митология), чийто храм гробница е разположен на върха на планината Фуджи.

Описание

Плодовете на вишневото дърво не са ядливи, за разлика от останалите разновидности на вишни и череши. В зависимост от района и климата те цъфтят от края на март до средата на май. Периодът на цъфтеж на сакурата е много кратък (десетина дни) и според източната философия напомня за това колко краткотрайна и преходна е красотата.

Японска култура

Ханами в замъка Химеджи, 2009

Ханами (на японски 花見) в японската култура представлява сезона на цъфтене на японските вишни, съпроводен с традиционен ритуал на наблюдаване и любуване. Традицията е датирана от III век, когато първоначално се практикува в императорския двор и от артистокрацията. Цъфтежът започва през март на юг – в Окинава, продължава през април на север – в Киото и Токио и накрая през май пристига в Хокайдо.

Животът на самураите от феодалните времена бил сравняван с краткотрайните цветчета, които живеели „не повече от три дни“, а самураите били готови да пожертват живота си по всяко време, ако има нужда от това.

Едно от най-известните места за Ханами е в Токио в парка Шиндзюку, в който растат 1500 сакури от 75 вида.

В България

Дърветата виреят в България без нужда от грижи. В Южния парк на София се намира японска алея с над 100 сакури.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Японска вишна

Няколко непознати факта за японската вишна „Сакура”


Цветове на сорта Kanzan

От края на март Япония постепенно се покрива с цъфнал черешов цвят. Сезонът на Сакура превръща страната в розова приказка. Японските вишни са едни от най-известните забележителности в страната и са дълбоко залегнали в японската култура. Не само, че японците са известни със своя празник за любуване на цъфтежа на вишните (обикновено между края на март и април и средата на май), но и тези декоративни дървета са превърнати в изкуство, поезия, храна и напитки. По-специално японците оценяват тяхната кратка, но особено красива продължителност на живот - много от тях цъфтят само за седмица-две, ето защо сакура е възприета като символ на преходността на живота.

Няколко непозната факта за дървото на зараждащия се живот:

Японската вишна (Prunus serulata) е цъфтящо азиатско дърво, принадлежащо към семейство Розови (Rosaceae)

Сакура е общо наименование за растения, които принадлежат към семейството на Rosaceae. Имената на дървото, които използваме в Европа, са много: черешов цвят, сакура, япоснка вишна, планиснка череша, ореанталска череша или източноазиатска череша.

Необикновеното декоративно дърво на Япония

Японските декоративни череши Сакура не случайно са толкова известни. Съществуват общо около 300 разновидности на японската череша. Това число включва местни сортове и хибриди, с различна брой на венчелистчетата, размера на цвета и палитра от тъмно до светли тонове на розовото. Някои от тях са диви разновидности, произхождащи от горите на Япония, като Ямазакура, но по-голямата част от тях са били култивирани от хората през вековете за декоративна употреба в градини и паркове.

Сортове японска череша

Prunus serrulata

Брой на венчелистчетата

Повечето диви дървета, но и много култивирани дървесни сортове, имат цвят с пет венчелистчета. Въпреки това, някои видове имат цветове, които се състоят от десет, двадесет или повече венчелистчета. Дърветата с цветове от повече от пет венчелистчета се наричат Яезакура (yaezakura).

Ukon

Цвят на цветовете

Повечето сортове имат светлорозови до бели цветове, но има и черешови дървета с тъмнорозови, жълти или зелени цветове. Освен това цветът на вишневите цветове на някои сортове може да се промени, докато цъфтят. Например, един цвят може да се отвори като бяло цвете и да промени цвета си на розов в продължение на няколко дни.

Листа

При ранноцъфтящите дървета листата обикновено се появяват едва след пълен цъфтеж, което придава на дърветата много атрактивен вид, докато са в пълен цъфтеж. А при по-късно цъфтящите дървета, листата обикновено се появяват преди цъфтежа, което придава на дърветата по-хетерогенен вид. Освен това цветът на листа се различава при различните сортове. В повечето случаи те са зелени,  някои обаче са меднокафяви, а трети нещо средно межди зелено и меденокафяво.

Време на цъфтеж

Повечето сортове черешови дървета цъфтят през пролетта. Яезакура, т.е. черешови дървета с цвят от повече от пет венчелистчета, обикновено са последните, които отварят цветовете си, около две до четири седмици след повечето видове с пет венчелистчета. Някои екстремни сортове цъфтят в късна есен и през зимните месеци. Различните видове черешови дървета се засаждат не само заради по-широкия спектър от цветове, но и защото цветовете им се отварят по различно време и така удоволствието от наблюдението на цъфтежа на дърветата може да бъде удължено до няколко седмици, а също така е превърнато в туристическа атракция, която започва от единия край на острова и продължава на север до другия му край.

Най-често срещаните черешови цветове в Япония включват:

• Somei Yoshino череша

• Ямазакура череша

•Шидарезакура (Плачеща череша)

Най-разпространена е бързорастящата череша Somei Yoshino (с научното име Cerasus x yedoensis (Matsum.) A.V.Vassil.), която има 5-венчелистни цветове в цвят леко позов до почти бял. Сортът е култивиран през периода Едо в Токио и се среща почти навсякъде в Япония.

Когато офицално започва сезонът на секура в Япония Somei Yoshin е първото дърво, което разцъфва за радост на очакващите го наблюдатели, но цъфтежът му продължава само около седмица, преди венчелисчетата му да покрият изцяло земята. Външният му вид е особено впечатляващ отчасти благодарение на факта, че листа на дърветата се появяват едва след пика на сезона на цъфтеж.

Ямазакура е най-разпространеният сорт череша в Япония, който всъщност расте диво в природата, за разлика от сортове като Somei Yoshino. Цветовете му са леко розови и имат пет, сравнително малки венчелистчета. Листа на Ямазакура се развиват едновременно с цветовете, придавайки на дървото малко по-малко интензивен вид от Somei Yoshino.

Плачещите черешови дървета имат падащи клони и са сред най-често срещаните и обичани черешови дървета в Япония. Има два вида: дървета с цвят от пет венчелистчета и дървета с цвят от повече от пет венчелистчета. Последните се наричат Yaeshidarezakura и цъфтят около седмица по-късно от тези с 5 венчелистчета.

Ханами - Фестивалът на вишневия цвят

Ханами представлява сезона на цъфтене на японската вишна, съпроводен с традиционен ритуал на наблюдаване и любуване на вишневия цъфтеж.

Задължително през пролетта се провеждат пикници под натежалите вишневи дървета, където от деца до възрастни всички заедно се наслаждават на преходната красота на Сакура. Цъфтежът започва през март на юг – в Окинава, продължава през април на север – в Киото и Токио и накрая през май пристига в Хокайдо.

Обичаят “Ханами” съществува от III век. Тогава сладкото безделие сред природата е било привилегия на аристокрацията в императорския двор, която пиела саке под вишневия цвят и се отдавала на класическа поезия.

Въпреки че в японските паркове вече не се пише поезия, обичаят да се пие оризово вино под вишневите цветове е запазен.

Ханами не е само естетичен празник на съзерцаването на цъфналите череши, но е и водещо социално събитие, на което може да се опознаят нови приятели, колеги или съученици. Всъщност новата акадмеичната година започва през април и съвпада с празненствата около Сакура.

Затова на пикниците под разцъфналите дървета се устройват мини пиршества с домашно приготвени оризови топки, разнообразни сандвичи и сладки.

Или както се казва в една японска поговорка „Hana yori dango“ – Първо удоволствията, после съзерцаването на цветовете. 

Всичко се яде

След като венчелистчетата и листата преминат през процес на ферментация, те могат да се използват за направата на различни сладкиши и сладки, наречени сакура мочи. Това са японски лакомства, които предствляват паста от червен боб, изцяло или частично обвита с розово оцветени мочи и увити в лист от сакура.

Сакура мочи е японско лакомство, което представлява извара от червен боб, изцяло или частично обвита с розово оцветени мочи и увити в лист от сакуразуке.

Сакура в България

В Южния парк на София се намира японска алея с над 100 сакури. Обикновено април любителите на сакура могат да се порадват на цъфналите дръвчета и да се докоснат до древнто япоснко послания, че красотата в живота е преходна и мигновена.

https://www.plant-protection.com/article/1506

[Hatshepsut]

Сладък картоф


Сладки картофи – необелени и обелен

Сладкият картоф или бата̀т (Ipomoea batatas) е многогодишно растение от род Грамофонче на семейство Поветицови. Растението произхожда от района на Централна или Южна Америка. Грудките на сладките картофи съдържат скорбяла и са най-богатата храна на бета каротин – от 8,5 до 11,5 mg в 100 g от продукта. Най-високо съдържание на витамин А и бета каротин имат суровите сладки картофи с кора и жълта сърцевина. Освен грудките, като храна понякога се използват и листата.

Цвят на сладък картоф

С годишен добив от 126 милиона тона, сладкият картоф е на трето място в световното производство на коренни и грудкови култури след картофите (Solanum tuberosum) и маниоката (Manihot esculenta). Най-голям производител е Китай – през 2009 г. там са произведени 76,8 милиона тона от 102,7 милиона тона общо за целия свят за същата година. Други големи производители на батати са Уганда, Нигерия, Индонезия.

Картофът е далечен роднина на сладкия картоф от същия разред Картофоцветни, но от друго семейство (Картофови).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сладък картоф

Напречен разрез на батат

Родината на сладките картофи (патати) е районът на Централна Америка и Карибските острови. Според археологически данни те са се отглеждат култивирано там поне от 5000 г.

Сладките картофи са осигурявали съществуването на стотици народи. Днес най-голям производител на патати е Китай – 105 млн. тона годишно! Пататът се е превърнал в основен продукт в националните ястия по целия тропичен и субтропичен пояс – Индонезия, Тайван, Япония, Виетнам, Индия, Уганда, Руанда и други африкански страни.

Като цяло сладките картофи се разделят на два вида – със светла и с тъмна кора. Светлите имат светложълта и тънка обвивка, сърцевината им е бледожълта. При топлинна обработка стават сухи, зърнести, като печен картоф, и не са толкова сладки като тъмнокорите сладки картофи. Тъмнокорите имат по-дебела, тъмнооранжева кора и ярка оранжева сърцевина. Те са доста сладки и са с по-влажна консистенция, когато се сготвят. На практика обаче в света съществуват над 100 сорта сладки картофи. Причината за това са географските и климатични различия, при които се отглеждат пататите по различните ширини на земното кълбо.

За разлика от обикновените картофи пататите съдържат голямо количество провитамин А и множество минерали. Освен това те са 1,5 пъти по-калорични от обикновения картоф, като в същото време в тях почти не присъстват мазнини.

Вкусът на патата е сладникав и затова той прекрасно се съчетава с кисели и лютиви продукти – лимон, доматен сок, лют пипер, къри. Както и обикновеният картоф, той е прекрасна гарнитура за множество ястия.

Сладките картофи се предлагат варени, печени, сотирани или задушени в микровълнова фурна. Влизат в състава на различни супи, основни ястия и десерти. В Полинезия ги пекат в яма с жар, в Япония ги панират, в Тайван ги харесват овкусени с чесън, в Корея правят от тях макарони...

https://www.bonapeti.bg/lyubopitno/sladkiyat-kartof-na-amerika/


Сладък картоф (Ipomoea batatas) е грудково растение, което е представител на семейство Convolvulaceae. То бива наричано още: батат, патат, кумара, земна ябълка. Сладкият картоф, особено сортът портокал, често се нарича "ям" в някои части на Северна Америка, но е ботанически много различен от истинския ям.

Устройство на сладък картоф

Сладкият картоф се развива под формата на тревиста лоза, която достига от 1 до 5 метра височина. Стъблото е камшичесто и пълзящо. Образува грудки в почвата. Една грудка може да тежи от 200 грама до 3 килограма. Цветовете на растението са фуниевидни и по цвят варират от бяло до жълто, оранжево, розово, червено и лилаво. Листата са с формата на сърце или палмовидни, с дълги дръжки. Семената на сладкия картоф са черни на цвят или кафяви с диаметър 3,5-4,5 милиметра.

Разпространение на сладък картоф

Tози вид картоф се отглежда в Китай, Уганда, Нигерия, Индонезия, Виетнам, Япония, Индия, Танзания, Кения, Русия и други. От приблизително 50 рода и повече от 1000 вида Convolvulaceae, I. batatas е единственото културно растение с голямо значение - някои други се използват локално, но много от тях са отровни. Родът Ipomoea, който съдържа сладкия картоф, включва също няколко градински цветя, наречени сутрешна слава, макар че този термин обикновено не е разширен до Ipomoea batatas. Някои сортове Ipomoea batatas се отглеждат като декоративни растения под името грудкова утринна слава, използвани в градинарски контекст.

Използваема част на сладък картоф

Употребява се грудката, която е богата на много полезни вещества.

Химичен състав на сладък картоф

Енергийната стойност на 100 грама продукт е 86 ккал и включва:

вода 77,28 грама;
протеин 1,57 грама;
мазнини 0,05 грама.
Витаминно съдържание: ретинол (витамин А), тиамин (В1), рибофлавин (В2), ниацин, пиридоксин, фолацин, аскорбинова киселина (витамин Ц), витамин К.

Други елементи влизащи в състава на сладкия картоф: калций, желязо, магнезий, фосфор, калий, натрий, цинк, холин, селен.

Бели сладки картофи с дължина 15 – 17 см

Лечебни свойства и приложение на сладък картоф

Грудките на сладкия картоф се използват много в кулинарното изкуство, като биха могли да се приготвят по различен начин - варени, печени, пържени. Също така биха могли да бъдат използвани и като съставка при приготвянето на кексове, палачинки, пикантни суфлета и други десерти. Младите му листа и издънки понякога се ядат като зелени.

Основният здравословен елемент на сладкия картоф са белтъчините, които притежават антиоксидантни свойства. Сладкият картоф се препоръчва много на хора, страдащи от сърдечно-съдови заболявания, рак на тънкото черво или рак на дебелото черво. Предпазват от астма, остеопороза, ревматоиден артрит и други.

Интересно за сладкия картоф

Въпреки че сладкият картоф не е тясно свързан ботанически с обикновения картоф, те имат споделена етимология. Първите европейци, които вкусват сладки картофи, са членове на експедицията на Христофор Колумб през 1492 г.

В Аржентина, Венецуела, Пуерто Рико, Бразилия и Доминиканската република сладкият картоф се нарича батата. В Мексико, Перу, Чили, Централна Америка и Филипините сладкият картоф е известен като камот.

В Перу името на кечуа за вид сладък картоф е кумар, поразително подобно на полинезийското наименование кумара и неговите регионални океански когнати (кумала, умала, 'уала и др.)

В Австралия около 90% от производството е отделено на портокаловия сорт, наречен "Beauregard", който първоначално е разработен от станцията за експерименти в земеделието в Луизиана през 1981 г.

В Нова Зеландия оригиналните сортове Маори раждат удължени грудки с бяла кожа и белезникава плът. Известен като кумара), най-често срещаният сорт в момента е червеният сорт, наречен Owairaka, но също така са налични оранжеви („Beauregard“), златни, лилави и други културни сортове. Кумара е особено популярен като печена храна, често сервирана със заквасена сметана и сладък чили сос.

Произходът и опитомяването на сладкия картоф е възникнал в Централна или Южна Америка. В Централна Америка домашните сладки картофи присъстват преди поне 5000 години с произход на I. batatas, вероятно между полуостров Юкатан в Мексико и устието на река Ориноко във Венецуела. Кулгенът най-вероятно е разпространен от местните хора в Карибите и Южна Америка до 2500 г. пр. Н. Е.

Сладкият картоф е отглеждан в Полинезия преди западните проучвания като Ipomoea batatas, който обикновено се разпространява чрез лозови резници, а не от семена. Сладкият картоф е датиран с радиовъглерод на островите Кук до 1400 г. пр. Н. Е.  Често срещана хипотеза е, че е донесен в централна Полинезия от полинезийци, пътували до Южна Америка и обратно, и от там се е разпространил през Полинезия до остров Великден, Хаваи и Нова Зеландия. Прогнозите за времето на различия предполагат, че сладки картофи може да са присъствали в Полинезия хиляди години преди хората да пристигнат там, въпреки че други доклади оспорват това.

Сладкият картоф в исторически времена

Сладките картофи са били въведени за първи път във Филипините през испанския колониален период (1521-1598 г.) през галериите на Манила, заедно с други култури от Новия свят. Въведен е в китайската провинция Фуджиан през около 1594 г. от Лусон, в отговор на голям провал на реколтата. Отглеждането на сладки картофи е насърчено от губернатора Чин Хсюе-цзенг (Джин Ксузенг).

Сладките картофи са били въведени и в кралството Рюкю, дн. Окинава, Япония, в началото на 1600 г. от португалците. Те се превръщат в продукт с основна роля в Япония, защото стават важни за предотвратяването на глад, когато реколтите от ориз са били лоши. По-късно сладките картофи са били засадени в личната градина на Шогун Токугава Йошимуне. Въведен е и в Корея през 1764 г.

Сладкият картоф пристига в Европа с колумбийската борса. Той е записан например в Книгата за разписки на Елинор Фетиплас, съставена в Англия през 1604 г.

През 2017 г. глобалното производство на сладки картофи е 113 милиона тона, водено от Китай с 64% от общото количество в света. Вторични производители са били Малави и Нигерия.

Кулинарни употреби на сладък картоф

Освен обикновените нишесте, суровите сладки картофи са богати на сложни въглехидрати, диетични фибри и бета-каротин (провитамин А каротиноид), с умерено съдържание на други микроелементи, включително витамин В5, витамин В6 и манган. Когато се приготвят чрез печене, се наблюдават малки промени в плътността на микроелементите, които включват по-високо съдържание на витамин С при 24% от дневната стойност на 100 г порция (дясна маса).

Центърът за наука в обществен интерес класира хранителната стойност на сладките картофи като най-висока сред няколко други храни. Освен това листата им са годни за консумация и могат да се приготвят като спанак или ряпа.

В сортовете сладък картоф с тъмно оранжева плът има повече бета-каротин от тези със светло оцветена плът и тяхното повишено култивиране се насърчава в Африка, където дефицитът на витамин А е сериозен здравословен проблем. Проучване за 2012 г. на 10 000 домакинства в Уганда установява, че децата, които ядат сладки картофи, обогатени с бета-каротин, страдат от по-малък дефицит на витамин А, отколкото тези, които не консумират толкова много бета-каротин.

Докато сладкият картоф осигурява по-малко ядивна енергия и протеини на единица тегло от зърнените култури, той има по-голяма плътност на хранителните вещества от зърнените култури.

Според проучване на Организацията на обединените нации по храните и земеделието, сладките картофи са най-ефективната основна храна за отглеждане по отношение на обработваемите земи, като се добиват приблизително 70 000 ккал / дка ден.

Въпреки че листата и издънките също са годни за консумация, нишестените грудкови корени са най-важният продукт. В някои тропически райони те са основна хранителна култура.

Африка

Амукеке (изсушени на слънце резени от корен) и ингиньо (изсушен на слънце натрошен корен) са основна храна за хората в североизточна Уганда. Амукеке се сервира главно за закуска, яде се с фъстъчен сос. Ингиньо се смесва с брашно от маниока и тамаринд, за да се направи атапа. Хората ядат атапа с пушена риба, приготвена във фъстъчен сос или със сушени листа от вине, приготвени във фъстъчен сос. Емукару (корен, изпечен на земята) се яде като закуска по всяко време и се сервира най-вече с чай или с фъстъчен сос. Подобни приложения се срещат и в Южен Судан.

Младите листа и лозовите връхчета на листата на сладък картоф се консумират широко като зеленчук в западноафриканските страни (например Гвинея, Сиера Леоне и Либерия), както и в североизточната част на Уганда, Източна Африка. Според листовка на ФАО № 13 - 1990 г. листата и издънките на сладки картофи са добър източник на витамини А, С и В2 (рибофлавин), а според проучвания, извършени от А. Хачатрян, са отличен източник на лутеин.

В Кения, Рода Нунго от отдела за домашна икономика на Министерството на земеделието е написал ръководство за използването на сладки картофи в съвременните рецепти. Това включва употреба както в пюре, така и като брашно от изсушените грудки за заместване на част от пшеничното брашно и захар в печени продукти като торти, шапати, мандази, хляб, кифлички и бисквитки. Хранителна напитка със сок се приготвя от портокаловите култури, като също са включени закуски с дълбоко пържене.

В Египет грудките от сладки картофи са известни като "батата" и са често срещана улична храна през зимата, когато уличните търговци с каруци, снабдени с фурни, ги продават на хора, минаващи през Нил или морето. Използваните сортове са оранжева, както и бяла / кремава. Те също се пекат у дома като закуска или десерт, напоени с мед.

В Етиопия често срещаните сортове са чернокожи, с кремава плът и се наричат „битатис“ или „митатис“. Те се култивират в източната и южната част на долната част на планината и се берат през дъждовния сезон (юни / юли). Сладките картофи масово се ядат варени като предпочитана закуска.

Азия

В Източна Азия печените сладки картофи са популярна улична храна. В Китай сладките картофи, обикновено жълти сортове, се пекат в голям железен барабан и се продават като улична храна през зимата. В Корея сладките картофи, известни като "goguma", се пекат в барабанна кутия, във фолио или на открит огън, обикновено през зимата. В Япония, за ястие наречено "yaki-imo" (печен сладък картоф), обикновено се използва или жълто-месест „японски сладък картоф“, или пурпурно-месест „Окинавски сладък картоф“, което е известно като бени-имо.

Супата от сладки картофи, сервирана през зимата, се състои от варене на сладък картоф във вода със захар и джинджифил. Зелените сладки картофи са често срещано странично ястие в тайванската кухня, често варено или сотирано и сервирано със смес от чесън и соев сос или просто осолени преди сервиране. Те, както и ястия, съдържащи корен от сладък картоф, обикновено се срещат в ресторантите. В североизточната китайска кухня сладките картофи често се нарязват на парченца и се пържат, преди да бъдат накиснати в тиган с кипящ сироп.

В някои региони на Индия сладкият картоф се пече бавно над кухненските въглища през нощта и се яде с малко дресинг, докато по-лесният начин на юг е просто кипене или готвене под налягане преди обелване, нарязване на кубчета и подправяне на зеленчуково ястие като част от яденето. В индийския щат Тамил Наду той е известен като "Sakkara valli Kilangu". Варят се и се консумират като вечерна закуска. В някои части на Индия пресният сладък картоф се нарязва, суши и след това се смила на брашно, след това се смесва с пшенично брашно и се пече в шапатис (хляб). Между 15 и 20 процента от реколтата от сладък картоф някои индийски общности превръщат в туршии и чипс за закуска. Част от реколтата от грудки се използва в Индия като фураж за добитък.

В Пакистан сладкият картоф е известен като "shakarqandi" и се готви като зеленчуково ястие, а също и с месни ястия (пилешко, овнешко или говеждо). Печените пепелни сладки картофи се продават като закуска и улична храна на пакистанските базари, особено през зимните месеци.

В Шри Ланка той се нарича „Батхала“ и клубените се използват главно за закуска (варен сладък картоф, обикновено със самбал или настърган кокос) или като допълнително къри ястие за ориз. Съществуват и много други кулинарни приложения със сладък картоф.

Грудките на това растение, известно като каттала в Дивехи, са били използвани в традиционна диета на Малдивите. Листата са нарязани на ситно и се използват в ястия "mas".

В Япония се отглеждат както сладки картофи наречени "сацума-имо". Варенето, печенето и паренето са най-често срещаните методи за готвене. Също така, употребата в зеленчукови темпури е често срещана. Daigaku-imo е десерт с печени сладки картофи. Тъй като е сладък и нишестен, той се използва в imo-kinton и някои други традиционни сладки, като ofukuimo. Японски спирт, обикновено приготвен от ферментацията на ориза, също може да се направи от сладък картоф. Имо-гохан, сладък картоф, приготвен с ориз, е популярен в Гуандун, Тайван и Япония. Освен това се сервира в нимоно или ницуке, варено и обикновено ароматизирано със соев сос, мирин и даши.

В корейската кухня сладкото картофено нишесте се използва за производството на денгмион (целофанова юфка). Сладките картофи също се варят, приготвят се на пара или се пекат, а младите стъбла се ядат като намул. Пицарии като Pizza Hut и Domino's в Корея използват сладки картофи като популярна гарнитура. Сладките картофи се използват и при дестилацията на сорт Соджу. Популярна корейска гарнитура или лека закуска, goguma-mattang, известна още като корейски захаросан сладък картоф, се прави чрез дълбоко пържене на сладки картофи, които се нарязват на големи парченца и се покриват с карамелизирана захар.

В Малайзия и Сингапур сладкият картоф често се нарязва на малки кубчета и се готви с таро и кокосово мляко (сантан), за да се направи сладък десерт, наречен "бубур кака" или "бубу ча ча". Любим начин за приготвяне на сладък картоф е пърженето на резенчета сладък картоф в тесто и служи като закуска за чай. В домовете обикновено сладките картофи се варят. Листата на сладките картофи обикновено се разбъркват само с чесън или с самбал белакан и сушени скариди от малайзийците.

Във Филипините сладките картофи са важна хранителна култура в селските райони. Те често са основна храна сред обеднелите семейства в провинциите, тъй като те са по-лесни за отглеждане и струват по-малко от ориза. Грудките се варят или се пекат във въглища и могат да се потопят в захар или сироп. Младите листа и издънки (местно известни като върхове от камбот или каммот) се консумират пресни в салати със паста от скариди (багун аламанг) или рибен сос. Те могат да се готвят в оцет и соев сос и да се сервират с пържена риба (ястие, известно като adobong talbos ng kamote), или с рецепти като sinigang. Сладките картофи се продават и като улична храна в крайградските и селските райони. Пържените сладки картофи, покрити с карамелизирана захар и поднесени в шишчета (камотна щека), са популярни следобедни закуски. Сладките картофи се използват и във вариант на хало-хало, наречен джинатан, където се готвят в кокосово мляко и захар и се смесват с различни коренчета, саго, джакфрут и билиу-било (оризови топчета). Хлябът от сладко картофено брашно също набира популярност. Сладкият картоф е сравнително лесен за размножаване и в селските райони, като може да се срещне изобилно по канали и диги. С некултивираното растение обикновено се изхранват прасета.

В Индонезия сладките картофи са известни като "ubi jalar" и често се пържат с тесто и се сервират като закуски с пикантни подправки, заедно с други видове фритери като пържени банани, темх, таху, хляб или маниока. В планинските райони на Западна Папуа сладките картофи са основната храна сред туземците там. Използвайки начина на готвене бакар бату (свободен превод: горящи скали, скали, които са изгорени в огън), се хвърлят в яма, облицована с листа. Слоевете сладки картофи, асортимент от зеленчуци и свинско месо са натрупани на върха на скалите. След това горната част на купчината се изолира с повече листа, създавайки налягане на топлина и пара, което готви цялата храна в купчината за няколко часа.

Младите листа от сладък картоф се използват и като храна за бебета, особено в Югоизточна и Източна Азия. Пюретата от клубени от сладък картоф се използват по целия свят по подобен начин.

Съединени щати

Кандирани сладки картофи са гарнитура, състояща се главно от сладки картофи, приготвени с кафява захар, ружа, кленов сироп, меласа, портокалов сок, маронова глазура или други сладки съставки. Често се сервира в САЩ на Деня на благодарността. Сладката картофена касерола е гарнитура от пюре от сладки картофи в чиния с гювеч, гарнирана с кафява захар и гарнитура от пекан картоф.

Сладкият картоф се превръща в любим хранителен продукт на френските и испанските заселници и поради това има дългата история на отглеждане в Луизиана. Сладките картофи са признати за държавен зеленчук на Северна Каролина. Сладкият картофен пай също е традиционно любимо ястие в южната американска кухня. Друга разновидност на типичния пай за сладки картофи е окинавският пай за сладки картофи хаупия, който се прави с лилави сладки картофи, родом от остров Хавай, за които се смята, че първоначално са били отглеждани още през 500 г. пр. Н. Е.

Традицията на пържените сладки картофи датира от началото на XIX век в Съединените щати. Пържените картофи или чипс са обичайна подготовка и се приготвят чрез жулиране и пържене на сладки картофи, по мода на френски пържени картофи. Печенето на нарязани сладки картофи, леко покрити с животинско или растително масло на силен огън, става обичайно в САЩ в началото на 21 век, ястие, наречено „пържени картофи за сладки картофи“. Каша от сладки картофи се сервира като гарнитура, често на вечеря на Деня на благодарността или с барбекю.

Джон Бутенкурт Авила е наричан „баща на индустрията за сладки картофи“ в Северна Америка.

Нова Зеландия

Преди европейския контакт маорите отглеждат няколко разновидности малки кумари с жълта кожа, наричани тапутини, тароамахое, пеху, хутихути и рекамароа, които са донесли със себе си от Източна Полинезия , Съвременните опити показват, че тези по-малки сортове са били способни да дават добри реколти, но когато американските китоловци, мореплаватели и търговски кораби въвеждат по-големи култури в началото на 19 век, те бързо ги изместват.

Маори традиционно приготвят кумара в земна фурна от ханги. Това все още е често срещана практика, когато има големи събирания.

През 1947 г. черното гниене (Ceratocystis fimbriata) се появява в кумара около Окланд и се увеличава по тежест през 50-те години на миналия век.

В Нова Зеландия се продават три основни сорта кумара: „Owairaka Red“ („червено“), „Toka Toka Gold“ („злато“) и „Beauregard“ („оранжев“). Страната отглежда около 24 000 тона кумара годишно, като почти цялото количество се добива в региона на Нортланд. Кумарата е широко достъпна през цялата година в Нова Зеландия, където е популярна алтернатива на картофите.

Кумарите са неразделна част от печените ястия в Нова Зеландия. Те се сервират успоредно със зеленчуци като картофи и тиква и като такива обикновено се приготвят с чубрица. Те са повсеместни в супермаркетите и по-малките магазини.

В Испания сладкият картоф се нарича бониато. Вечерта на Деня на всички души в Каталония (североизточна Испания) е традиционно да се сервират печени сладки картофи и кестени, панели и сладко вино. Поводът се нарича La Castanyada. Сладкият картоф също е ценен в направата на торти и печени ястия из цялата страна.

В Перу сладките картофи се наричат „камот“ и често се сервират заедно с цевиче. Сладките картофени чипсове също са често продавана закуска, било то на улицата или в пакетирани храни.

Dulce de batata е традиционен аржентински, парагвайски и уругвайски десерт, който се прави от сладки картофи. Това е сладко желе, което наподобява мармалад заради цвета и сладостта си, но има по-твърда текстура и трябва да се нарязва на тънки порции с нож, сякаш е пай. Обикновено се сервира с порция със същия размер меко сирене отгоре.

Във Венето (североизточна Италия) сладък картоф е известен като патата американа на венециански език (patata americana на италиански, означаващ „американски картоф“), и се отглежда преди всичко в южната част на региона и е традиционно есенно ястие, варено или печено.

В световен мащаб, сладките картофи вече са основна съставка на съвременната суши кухня, използвана специално в маки ролца.

В Южна Америка сокът от червени сладки картофи се комбинира със сок от лайм, за да се направи багрило за плат. Чрез промяна на пропорциите на соковете може да се получи всеки нюанс от розово до черно. Лилавият цвят на сладък картоф се използва и като "естествен" хранителен оцветител.

Резниците от сладка картофена лоза, от ядливи или декоративни представители, бързо ще образуват корени във вода и ще растат в нея за неопределено време, при добро осветление с постоянно снабдяване с хранителни вещества. Поради тази причина сладката картофена лоза е идеална за използване в домашни аквариуми, като се измъква от водата с потопени корени, тъй като бързият й растеж се подхранва от токсичния амоняк и нитрати, отпадъчен продукт от водния живот. Това подобрява условията на живот на рибите, които също намират убежище в обширната коренова система.

https://medpedia.framar.bg/

[Hatshepsut]

Земна ябълка


Земна ябълка (Гулия)

Земната ябълка, още йерусалимски артишок, гулия или топинамбур (Helianthus tuberosus), е вид тревисто многогодишно растение от семейство сложноцветни (Asteraceae). За храна се употребяват грудките на растението, които при добро почистване могат да се консумират и директно.

Ерусалимският артишок е народно средство, което има приложение при диабет и ревматизъм. Името на растението няма нищо общо с Йерусалим. То е резултат от асоциации при разпространението му в различни краища на света.

Разпространение

Растението е родом от централните части на Северна Америка. Внесено е също в източните и западни части на Северна Америка, освен това се култивира широко в умерената зона заради клубена си, който се използва като кореноплод.

Описание

Земната ябълка израства на височина от 1,5 до 3 метра. Листната ѝ маса е покрита с власинки и има груба текстура. В горната част на растението тя е разположена срещуположно, а неговата долна част последователно. По-долу стоящите листа са широки, яйцевидни с дължина до 30 см, а израстващите към върха на ствола са малки и по-тесни.

Земна ябълка

Цветовете на гулията много приличат на тези на слънчогледа. Те представляват големи жълти глави, с диаметър от 5 до 10 см. Състоят се от 10 – 20 лъча и около 60 дисковидни формации. Цъфтежът е през месец октомври, а зреенето на семената през ноември.

Грудките на билката на външен вид се оприличава до известна степен на джинджифил и картоф, но на вкус са много по-хрупкави и твърди. Най-често са с неравна повърхност, с дължина от 7,5 – 10 см и дебелина 3 – 5 см. Оцветяването им варира от бледо кафяво до бяло, червено или лилаво.

История

В началото на 1600-тната година, грудките на гулията са били широко използвани като храна от индианците и новите заселниците на Америка.

Преди пристигането на европейците, местните американци култивират H. tuberosus като източник на храна. Грудките на растението съществуват в продължение на години, след като са били засадени, така то се е разпространило от Централна Северна Америка до Източна и Западна Америка. Ранните европейски колонисти са научили за това и са изпратили грудки в Европа, където гулията е станала популярна, като бива култивирана и натурализирана там. По-късно тя постепенно попада в забвение в Северна Америка, но се опитват да я продават на пазара в края на 1900-те и началото на 2000-те години.

През 80-те години на миналия век топинамбура придобива известност в Средния Запад на САЩ, като зеленчук, който спасява семейните ферми от фалит и от недостиг на хранителни продукти. Това усилие е опит независимите земеделски производители да повишат собствената си производителност. Тогава съществува малък пазар за гулиената грудка в САЩ. Но по същото време се осъществяват контакти с производители на захар, петролни и газови компании. Фруктозата все още не е установена като естествена суровина, нито се е използвала като основна горивна единица, както е днес. Единствената реална печалба от засаждането на големи количества гулия се реализира от няколко производители през първата година от началото на процеса. В резултат на това много от фермерите, които са засадили големи количества от културата, са загубили пари.

Земната ябълка е лесна за култивиране, което изкушава градинарите просто да я оставят сама да расте и да се размножава. Дори и малко парченце от грудката да остане в почвата, то започва да се развива и размножава. По този начин се стига до неконтролирано размножаване и превръщане на билката в инвазивен вид. Тя бързо заема все по-големи и по-големи площи, като засенчва и унищожава растителността около нея. За да контролират развитието на гулията градинарите започват да използват различни препарати за борба с плевелите. За една година всеки корен може да направи допълнителни 75 до 200 клубена.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Земна ябълка

Гулията - съкровище в земята

Земната ябълка (Helianthus tuberosus L.), още наричана гулия, топинамбур или йерусалимски артишок, принадлежи към семейство Сложноцветни (Asteraceae, ост. Compositae), сред чиито много разпространени представители са още слънчогледът, маргаритката, лайката, белият равнец, еделвайсът и други добре познати в България растителни видове.

Така нареченият Топинамбур (счита се, че името му произлиза от бразилското индианско племе Тупинамба), съвсем близък роднина на слънчогледа, произхожда от Северна Америка и е известен като култура от много столетия насам. В началото на 17 в. френски мореплаватели донасят растението в Европа, като през 18 век, с появата на картофа, то бива позабравено. С течение на времето обаче, благодарение на лечебните, хранителните и вкусовите си характеристики, земната ябълка отново намира своето място в кулинарната карта на Стария континент.

Земната ябълка може да бъде консумирана сурова, варена или печена. Грудките й растат до края на месец ноември, като след това е добре да се изчака, преди да бъдат събрани, за да могат ценните вещества от горната част на растението да преминат и в грудката му. Грудките (клубени) могат да бъдат събирани и през пролетта, тъй като презимуването не вреди на хранителния им състав – истински букет от витамини, протеини, захари, минерали. Едно от големите предимствата на тази култура е и фактът, че тя е в състояние да оцелява в най-различни екстремни климатични условия. Топинамбурът цъфти през лятото, като в много градини се използва и като декоративно растение заради красивите си жълти цветове.

В България гулията не е много разпространена като масово култивирано растение, въпреки че издържа при всякакви условия и ползите от нея са наистина големи. В днешно време обаче хората все по-често се обръщат към това позабравено, заровено в земята, съкровище.

Надземната цъфтяща част на гулията

Какво съдържа?

Полезните свойства на земната ябълка са обусловени, както от разнообразните вещества в нея, така и от високото съдържание на инулин в растението.

Инулинът е уникален природен полизахарид, състоящ се от 95% фруктоза. Инулинът в земната ябълка действа като пребиотик – стимулира растежа на полезните бактерии в чревната флора. Той също така спомага за усвояването на калция в организма, намалява триглицеридите и холестерола, както и препятства растежа на различни видове рак.

Освен инулин, в топинамбура се съдържат и много други полезни биологично активни съединения: фибри, желязо, силиций, цинк, магнезий, калий, фосфор, калций, витамините B и C, пектин, органични киселини и аминокиселини.

Благодарение на въглехидратния си състав, много подобен на този на меда, земната ябълка е съчетание от ниска калоричност и много добра усвояемост от организма.

В 100 грама сурова земна ябълка има 73 калории. В същото количество се съдържат 17.4 г въглехидрати, 1.6 г. диетични фибри и следните вещества:



Полезни свойства

Консумацията на земна ябълка регулира кръвното налягане и действа благоприятно на храносмилателната система. Топнамбурът е много подходящо средство за повишаване на имунната система при инфекции и отслабен организъм. Тъй като инулинът в земната ябълка способства усвояването на калция и магнезия, с които бива приет, растението се препоръчва и като превантивна мярка срещу остеопороза.

Земната ябълка е много разпространена като средство за понижаване на нивата на кръвната захар и намаляване на необходимите инсулинови дози при хора, страдащи от диабет тип I. За разлика от картофите, при които нишестето се разгражда до глюкоза и така повишава кръвната захар, инулинът в земната ябълка се разгражда до фруктоза и по начин не повлиява драстично нивата на кръвна захар.

Не на последно място грудките на земната ябълка могат да послужат като средство за пречистване на кръвта и са полезни за черния дроб и бъбреците. Растението е в състояние да изведе от организма различни замърсявания и тежки метали.

https://www.hera.bg/s.php?n=2364