Христо Фотевъ

[Hatshepsut]

О, самота с кошмарните претенции...

О, самота с кошмарните претенции
на всякаква роднина,
на отечество!
 
По всичките й стъпала - до корена,
до пясъка, до изхода - на дъното
ще стигна аз с печално вдъхновение,
за да се срещна пак със теб, едниствена!
За да си върна твоето присъствие,
което ме сродяваше със всичките
момичета в света... И там е празника!
Ний двамата отново ще танцуваме
с дърветата и с птиците, и с думите -
и на света - със всичките момичета!
 
... До пясъка - там някъде - на дъното...
За да се срещна пак със теб, приятелю!
Ти, който ме сродяваше със всичките
приятели в света... И, ти, о, улицо,
прегърнала света... Там ли е къщата?
(Но къщата не е светът.)
И чашата,
която ме сродяваше със всичките
морета на света? Света... Без никакви
лъжи и колебания - до дъното!
За да живея пак в нощта със всичките
момичета, приятели и улици,
и чаши на света... Да съм невинния!
Защтото тъй безпомощни са думите.
И той - светът - голямата ми загуба,
се плъзга все по-остро през сърцето ми
с дъжда на януари по прозорците.
Там някъде - на дъното - е моята
победа... И изгубено присъствие!
Раненото приятелство на всичките
ми тъй враждебни часове... Там някъде
е всичко туй, с което самотата ми
престава да е самота...
Там някъде
съм аз - самият себе си - не някаква
абстрактна имитация на щастие!
(Прекрасно е да си самият себе си.)
И аз ще се намеря там на дъното!
Невинността ми свети там отчаяно
и ангелът й там раздира дрехите
на думите... Там всички ще се срещнеме
достойни и пречистени...
Там някъде -
на дъното на самотата... Родина!
Изгнание е тя - и нищо повече!

[Hatshepsut]

Ах, най-подир свободен...

Ах, най-подир свободен, весел, лош.
До смърт реален - и правдоподобен.
На симфоничния оркестър - лека нощ.
О, лека нощ, мой въздух камертонен,
в най-краткия, луминесцентен час!
В най-есенния дъжд - и кристаличен -
ти чакаш автобус, мой контрабас,
докрай добър, усърден, симфоничен.
Роялът... Лека нощ. И реквием.
И ти, мой диригент със бюст гипсиран.
Целувам те по скръбния корем,
мой барабан опитомен -
дресиран.
И си излизам... Тръгвам из Бургас.
В пейзажа му от алкохол и вятър.
В беззвучния му въздух падам аз -
концерт на полунощен вентилатор.
От манекен на манекен, от бюст
на бюст, от дъжд на...
Ти тъгуваш.
Не чуваш ли как сричам наизуст
аз своя ритуал на съществуващ?
Аз съществувам с календарен старт.
По навик съм достъпен и пластичен.
На твоя поглед сребърния алт
е тъй далечен, казал бих
класичен.
Самотен съм... Обичах те, от шест
до девет те обичах аз... С ненавист
аз стъпвам връз блестящия ти шлейф -
връз тоя дъжд, по-остър от кипарис.
И пак целувам твоя мокър глас.
Как се усмихваш ти - мой малък намек
за смърт и сън, за смърт и сън в Бургас...
 
Ти - мой разплакан и покорен навик.
Сбогом.

[Hatshepsut]

Без сънища и биография...

Без сънища и биография, щастливият
не предизвиква завистта ми!
Радва ме
щастливо осененият с прекрасното
доверие - със любовта на вещите!
О, гардероби и легла в усмивката
на нощите без сънища и викове!
Без бялото, студено пълнолуние
на луминала...О, сервизи сребърни -
тъй кротки във ръцете на щастливия!
(Самоубийствено чупливи в моите...)
Щастливи и покорни автомобили...
Щастливият не предизвиква себе си!
Върви той с часовете си по улици
и булеварди, както със момичета.
Щастливи телефони, вие вкусове
гласа му със перверзно удоволствие!
И без да иска, той възбужда странното
покорство на живота... и животът му
прилича на екскурзия до Атина...
(Аз може би греша - но не до толкова,
че да прекъсна.) И накрая - винаги
жената на щастливия е хубава!
 
Декоративно-рубенсова... Щастие!
Благодаря ти, щастие, за твоята
жестока съпротива... Невъзможно си!
Каквото да направя, ти си винаги
почти... зад милиметъра, секундата...
Там някъде зад думите, зад дните ми
и нощите ми... Как сияй животът ми
през гарите, летищата, квартирите...
Не мога да си го представя иначе!
В средата на живота си, аз, смешният,
съм между свойто щастие
и себе си!
 
За себе си скърбя - за щастливия!
Щастливи ли сте вий без мен наистина?

[Hatshepsut]

Душата ми почувства...

На Невена Стефанова
 
Душата ми почувства, че завинаги
ще я изгубя... И започна бягството!
Прекрасното ми бягство
от Италия!
В тълпа от километри... На пейзажите
разкъсаните мускули във тъмното!
Заплахата, че ще изгубя своята
Италия, растеше непрекъснато
в бруталното - и толкова безпомощно -
прелитане през градове... Загубихме!
Завинаги загубихме Венеция!
(И в снимките ни утре тя безмилостно
ще ни докаже своето отсъствие).
Как светеха студено портокалите
по черните си клони... Как отлитаха
в небето лъчезарните названия
на градовете и реките... Замъци!
(Аутострадно-катедрална.)
Нощите
в хотелите - и болката в очите ми...
Когато над очите ми се скланяше
със оперната грация на статуя.
 
Ах, тая тъй далечна... препарирана
Италия... Върнете ми Италия!
Върнете ми Италия!
Прекрасната
и юношески слънчева Италия!
Която аз видях най-неочаквано
в най-детската от детските си утрини...
Тя пееше - тъй цяла - и танцуваше,
и как блестяха римските й глезени
и стъпки връз корите портокалови
в басейна на бургаското пристанище...
Но за Венеция скърбя... Да бягаме!
Не мога да живея без
Италия!

[Hatshepsut]

Елегия II

Сега ще Ви забравя - и завинаги.
Завинаги ще Ви спася във себе си.
Ще Ви спася във себе си... Не в спомена.
Не в жалката, печална деформация
на спомена - с която отмъщаваме,
прощаваме, променяме,
изгубваме...
Ще Ви забравя с удоволствие. Бъдете Вий
над паметта ми, както там във времето
под голите дървета, под закрилата
на дъждовете... Помня Ви във въздуха.
По-силна и от въздуха бъдете Вий.
Неразрушима, лъчезарно хубава.
Отникъде не идвайте - за никъде
не ме водете Вий... По-мощна винаги
от мене - от тъгата ми - и мъката.
Бъдете постоянна и безмилостна.
С очите си тогавашни -
с ръцете си
държдовни - с ръцете си тогавашни.
С нозете си по-гъвкави от прилива.
Над пометта ми винаги бъдете Вий.
Над моето умиране във делника...
Неразрушима, лъчезарно хубава.
С ръцете си, с нозете си, с очите си.
И с рамене - унесени във спомен
за бившите криле...

[Hatshepsut]

...Но нищо не е повече...

...Но нищо не е повече след въздуха
от нашето страдание...
О, болници!
И ний,които дишаме в леглата им.
Ний сричаме мъчителната азбука
на болката... И гледаме в часовника!
В прозорците е по-добре да гледаме.
В студеното, лъчисто милосърдие
на техните квадрати... И не казвайте,
че е случайно нашето страдание,
че болката ще ни превърне в ангели,
защото ще умра от отвращение!
когато сме щастливи, ний се плашиме.
Убиваме ний крехкото си щастие.
Зазиждаме се в жалките си навици -
в оная тъмна орбита на мъртвите,
най-мъртвите... И нашето присъствие
е толкова случайно...Как убиваме
слуха си - и как лъжеме очите си1
Насилваме си устните - не вярваме
в езика на сърцата си...
 
Най-страшното
не е смъртта ни, може би ужасното
е, че сме приживе във тъмната й пластика!
Но нека никого не обвиняваме!
Виновните сме ний! Здравей, мълчание!
И коронясай устните ни... Моля те,
душа, не се навеждай през прозореца.)
Да сме достойни ний за нашето
страдание!
Да разгадаем шифъра му... Знаците
са пълни с тъй спасително значение!
В какво - да разбереме ний - сме сбъркали
и на какво сме изменили! Трябва ний
отново да се помириме с времето!
И жаждата възседнала телата ни,
ще ни спаси... Да стъпваме внимателно!
И само до прозореца. Да слушаме
дъжда във тишината на прозореца,
за да не видим някой ден потресени,
печални, изумени, неподготвени
безмилостното бягство на дърветата,
на птиците,
на мравките,
на въздуха...
 
И кой ще ни научи на смирение!
 
Как ми е нужно нечие мълчание
във тая нощна и бургаска болница,
в хирургията - в стая номер четири,
на първото легло...(А във душата ми
се утаява споменът за скалпела.)
Над мен - тъй ниско - погледът на майка ми
и аз - в една сълза неописуема...
Тогава там, тъй късно - на разсъмване
си спомних и заплаках аз за другите!...

[Hatshepsut]

Мой малък - единадесетгодишен...

На Пламен

Мой малък - единадесетгодишен,
ах, как не знаеш ти, че в тая възраст
нещастният е най-нещастен...
Плачеш.
Лежиш под някакъв немилосърден
и тъй далечен залез ти и плачеш.
Изричаш своя плач на оня пясък
от фосфор и седеф... Но ти не знаеш,
че си щастлив, щастлив си, че не помниш
ти своя оскърбител... Някой близък?
Или случаен непознат? Ти плачеш.
За целия - превърнал се във пясък
обиден, обезсмислен свят... Трепериш
от ужас и възторг... Великодушен
(не знаеш ти, че си такъв), прошаваш
със радост... И ти ставаш. Ти си въздух.
Тъй светъл и прозрачен си, че виждам
през теб, мой малък, оня светъл
залез.

А твоят поглед е такъв невинен,
че се срамуваш и вървиш с приведен
и тъй далечен поглед ти, и светиш
от фосфор и от плач... Как бих понесъл,
как бих вървял от възраст аз във връзраст
и от любов в любов, ако не носех
на своя глас в най-ранния регистър
един далечен, фосфорен, седефен,
спасителен, всеопрощаващ
плач?

[Hatshepsut]

И там - от осемхилядния метър...

И там - от осемхилядния метър.
Там до самия рай - от самолет
видях аз Киев, отразен във Днепър
и на архангел златния тромпет.
Видях при тоя звук аз да възкръсват.
И как възкръсват със внезапен ръст.
Как търсят своя поглед автентичен.
И своя автентичен глас и слух,
неповторимият - до ужас личен
свой образ на човек... Видях и чух
един руснак, украинец, евреин.
Евреин пак...Търговец, писар, княз...
(И аз - тъй гол, измръзнал, ненадеен,-
ах, как възкръсвам във Бургас и аз.)
Аз слушам тоя звук и се изправям
И се заклевам в тоя странен час
до своя сетен час да съхранявам
аз своя поглед, своя слух и глас!
Да защищавам тоя топъл блясък
на жив човек - дори и мъртъв - там!
Възкръснал там - изпод самия пясък, -
да не залитам сляп и глух, и ням!

[Hatshepsut]

Кълна ви се...

Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес
със същия безмилостно наивен
и въпреки това измерен жест.
Не съжалявам - както съм заставал,
пак бих застанал, малък и велик
и с яростен замах бих защитавал
най-пустия си ден и час, и миг...
Над всеки свой изгубен ден със вопъл
бих паднал аз по гръцки ритуал
и както върху мъртвия Патрокъл -
Ахил, сина Пелеев -
бих ридал.
 
И съм ридал... Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал - жив съм аз.
Но аз съм жив - на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск...
Локомотивът е пробуден лебед...
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Но българин. И жител
на Бургас...

[Hatshepsut]

Тържествена литургия за делфините...

Помня -
морето миришеше на престъпление.
А престъплението толкова приличаше на работа - на дело.
 
Как летяхме с риболовните флотилии
в най-синьото - арената -
и как танцуваха делфините.
Ти, капитане мой,
разстрелваше водача - и последния.
И стадото в кълбото на смъртта си
се изхвърляше
с крилете си несъвършени - перките -
във въздуха,
във въздуха - завинаги ще ги запомн аз - на Азия,
в часа - когато ги заграждахме със мрежите.
(В убийството прилагахме най-точна технология.)
И толкова приличаше на работа убийството.
Строители - зидари на смъртта им -
ние стреляхме
в делфините... Умираха делфините... Завинаги...
във въздуха - между морето и небето - някъде
на гларусите в скръбното арго.
 
О, капитане мой, не трябваше...
Не знаехме ли ний, че стреляме в прители?
Ний не разбирахме, не вярвахме в езика им. -
те викаха!
Но те - как викаха - напразно са изричали
окървавените си думи, капитане мой.

[Hatshepsut]

Утре

Как си отива този ден,
край мен, над мен,
под мен, през мен.
Не искам - но умирам за
със всеки час,
със всеки час.
 
А утре - денят ще бъде друг.
И аз ще бъда друг -
ще стана в пет,
по-строен и по-радостен от звук
на тържествуващ,
сребърен
тромпет.
 
Със веселия слънчев барабан
на слънцето ще тръгне моя пулс.
Аз ще приличам малко на пиян
и ще си върна хубавия вкус -
соления - към този свят и пак
ще съм щастлив и радостен и здрав.
Ще искам пак да съм моряк -
моряк
на кораба, наречен "Бенисаф".
 
Как искам - искам да обичам аз,
а може би съм малко закъснял...
И да обичам с пеещата страст
на жерав, който дълго е летял.
Ще съм моряк. Здравей, мой капитан!
Мой капитан, аз утре ще съм здрав...
О, веселия слънчев барабан.
О, "Бенисаф".
 
Наистина, деня ще бъде друг.
Кълна се - утре аз
ще стана в пет -
по-строен и по-радостен от звук
на тържествуващ,
сребърен
тромпет.
 
Как си отива този ден,
край мен, над мен,
под мен, през мен.
Умирам - но се радвам аз
на всеки час,
на всеки час.

[Hatshepsut]

Тоя влак за Бургас...

На Недялко Йорданов

Тоя влак за Бургас е тъй бавен.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моя живот - моя странен
и единствен словесен пейзаж.

Там съм целият аз - там забравям,
че съм кратък и лош - че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя - целия свят... Там в Бургас,
 
аз умирам от нежност и ярост.
(А се мислех за подвиг роден.)
Глас на гларус, о, писък на гларус -
възмутителен спомен за мен.

[Hatshepsut]

Там на завоя остър...

Там на завоя остър за Несебър.
По пътя за Бургас - далече там
аз знаех как да съм добър и щедър,
не подозирах - а съм бил голям.
Аз знаех как на глас да ви изричам.
Как да рисувам странния ви глас.
Обичах - а не знаех, че обичам,
и целият от нежност светех аз.
 
Самия въздух аз наподобявах
и ви празнувах от куплет в куплет.
Щадях ви - и докрай се премълчавах.
И премълчан съм бил голям
Поет.

[Hatshepsut]

Ти би могъл да бъдеш...

Ти би могъл да бъдеш весел,
и ти си весел всеки час.
Как иначе ти би понесъл
да си писател във Бургас.
 
Бях млад и по-жесток от гларус.
Несправедлив - не знаех аз
оная скръб, любов и ярост -
да си писател във Бургас.
 
И днес - аз тая чест понесъл,
с най-властния и нежен глас
ти заповядвам - да си весел
и да останеш във Бургас.
 
Пазѝ ни ти от скръб и завист.
От смърт и от сълзлив екстаз.
С любов, мой скъпи, и с ненавист.
Твой Христо Фотев от Бургас.

[Hatshepsut]

Ураганът

Отново - капитане - в океана
при моите другари отведи ме.
Да бъда с вас в часа на урагана
"Мария" - или друго нежно име.
 
Във въздуха е той - водата бяла,
но никой не го вижда как се ражда.
На тялото си строшната спирала
секунда по секунда как изгражда.
 
Как се изгражда с някаква дълбока
въздишка под съзвездия зелени
от гланца на Окото си - до скока
връз някои бермуди ужасени.
 
Как ще смилиме, ние, бедни хора,
булдозера на злата му стихия?
Ах, той не знае, че се казва "Флора",
дори не отговаря на "Мария".
 
Той разрушава. Грабва той. Помита.
Атлантика превръща в бяла пара.
За Никого - и Никога - не пита.
Пред нищо на света не отговаря.
 
Но въпреки това - във океана
отново, капитане, отведи ме.
Да бъда с вас в часа на урагана
"Мария" - или друго скъпо име.

[Hatshepsut]

Летете облаци...

и слушайте - щастливи са родените без никакви страдания. Усмивката на майките им - с бисерните хълбоци - ги придружава винаги. И тяхното спокойствие се утаява във душите им. В душите им - богато надарени със търпение.

Летете облаци.

Чудесни облаци.И слушайте - щастливи са родените без истерични викове. Вродено е дълбокото им уважение към формата. (От дрехите - до ритуалите на своята държава са безукорни). Без форма те - всички те са толкова безпомощни, че вярата им в нейното могъщество прилича на религия.

Летете облаци.

Вълшебни облаци. И слушайте - щастливи са и са големи техните възможности понякога. Те доразкривяват блясъка на формите заварени - не разрушават никоя. И хаоса в началото (с окото му във центъра) ги хвърля в отчаяние. Без рискове - живота им прилича на пътуване. Самите те са пътници, богато застраховани. И колкото да са големи техните успехи и усилия - побират се в законното пространство на различни стилове.

Летете облаци -

и слушайте - щастливи са. И е безспорно тънкото им чувство за изящество.Красиви са лицата им, ръцете им - изтънчени. Защото крехка е на красотата тайнствената анатомия. Дотолкова са гъвкави ръцете им, дотолкова, че е прекрасно тяхното последно отчаяние. Ах, не пристъпва глухата им ста.туя. Напразни са упортството, молитвите и жертвите... Те не намират силата на Анджело. (За случая Вдлъбнатина от чука му, достатъчна да се помести нечие сърце).

Летете облаци -

и слушайте - живея аз. Благодаря на майка ми за нейното търпение. За нейното прекрасно "да" и сълзите в истанбулската клиника. Живея оттогав аз, живота ми е весела експлозия. Самият аз съм целия в червената му орбита. И толкова безмилостно открита е душата ми, че и внезапното ми искрено мълчание прилича на естрадно представление.

Летете облаци.

Червени облаци - и слушайте. Живея аз. И цар съм, но аз зная- зная аз, поискам ли да притежавам повече от хляба си - аз ще изгубя своето величие. Реша ли миг да пощадя сърцето си - ще се разсипя аз-бутилка счупена. Престъпя ли секунда да запазя себе си - и мравката ще ме прегази яростно.

Летете облаци.

Родилни облаци. И слушайте - живея аз. И толкова надраснах аз живота си,че формата му ме изпълва с отвращение. Не може красотата на щастливите да ми замести търсената истина. Как да живея в себе си, когато пак мечтая да съм в тялото на въздуха. Да ме отгатва огледалото единствено по белгото ми и безшумно дишане. Коя луна отново ще ме вдигне върху покривите? Гол съм аз... Мечтая аз.

Летете облаци.

И слушайте - валете вий. Докрай се съблечете - заковете ме на улицата с ярките си гвоздеи.Аз искам да потъна във водите ви. Да съм добър. И щедър. И навсякъде.Как искам аз да съм добър - добър ли съм? И щедър ли съм аз? Живея аз. Живея и се смея, смея аз. По улиците на Бургас - пред гарата. Под кулата с часовника... Сега.