Борисъ Христовъ - Поетътъ

[Hatshepsut]

ДУХ

Докато чакам тялото да се насити
над блюдото с месо и чашата надвесен,
размахал над света невидими копита,
лети духът ми като някой вълк небесен.

Къде така в безкрая се катериш,
летецо горд, и в тъмнината виеш -
какво на друго място можеш да намериш,
ако не го съзираш покрай теб самия?

Но стъпил вече здраво на небето,
в дълбоката трева на звездните ливади,
достигна той кошарите, където
пасеше кротко божието стадо...

Вратата, паднала от хиляди години,
лежеше под една небесна вишня.
И се наведе моят дух да мине
оградата - с походката на хищник.

Почакай, вълк крилат, не влизай
в капана на познанието - ще те хване.
И зад стените му ти сам ще се изгризеш -
от тебе няма помен да остане.

Но кой да чуе в тая глуха бездна
между устата и ухото на човека.
Извил врата на агнеца божествен,
заслиза той по лунната пътека.

Видя го в тъмното и зарида овена,
след него жалостно и стадото заблея.
Заплака после цялата вселена
и кървави звезди покапаха от нея...

А долу на земята триеше муцуна
охраненото мое тяло и препило.
И върху масата, наместо златно руно,
лежаха кости и ребра... и жили.

[Hatshepsut]

АВГУСТ

С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.

С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.

Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.

Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.

[Hatshepsut]

НОЩЕМ

Зелена е нощем сянката на нашето дърво,
когато хвърлим телата си едно срещу друго.
И както крадецът изчезва в устата на някой затвор,
така зад вратите на твoята пазва аз се изгубвам.

Далече зад хълма, на хиляди крачки в нощта,
някой ридае и тишината наоколо буди -
широкоплещеста иде към него смъртта...
Но ние нехаем - далечната смърт ни е чужда.

Лъже те, който е седнал до твоето рамо
да скърби за човека от другия край на земята,
а не иска да знае, че в близката улица двама
жестоко се бъхтят и ножа е вече в ребрата.

Опознавам сега и последния зъб на живота
и с ръцете си мога само един човек да прегърна:
да осъмвам над него - и да наглеждам тестото,
както хлебаря червен до пламтящата фурна.

И какво от това, че веднъж самотата ми каза:
"Тя е красивата брадва, която опитваш на пръста..."
Докато се стопя като малката бучица захар,
ще излизам с фенера в нощта да те търся.

Аз ще падна в калта - но в ръката със цвете.
А когато смъртта с безмоторната своя машина ме вземе,
ще те чакам на последния етаж на небето...
И оттам ще решиме накъде да поемем.

[Hatshepsut]

КОРАБЪТ

По-далече оттук, по-далече от тъжната слава
в тоя град, като мида изхвърлен на пясъка.
Аз дочувам сърцето на кораба, който минава,
как тупти - и ме вика тръбата на моето щастие.

Духай, ветре - да догониме златното руно -
моряцте сигурно вече го тъпчат в чувалите!...
И настигнал огромната бяла муцуна,
аз се хвърлям да съхна върху мократа палуба.

Но защо няма никой на нея, къде са заминали?
Или спят и сънуват живота на сушата...
Здравей, капитане! Червен е носа ти от виното -
и при вас ли, дете на водата, е същото?

Заковавам със зъби езика и отново дълбая
път към брега, докато не достигна чертата.
И ето ги мойте приятели - разговарят с бръснаря,
а над тях като мълния свети бръснача...

И размахал весла, пак се хвърлям в дълбокото,
полудялата моя мечта да догоня -
по-добре е удавник в морето, отколкото
кръстоносец на сушата, паднал от коня...

И така - до брега и обратно - на кораба,
седем пъти на ден в тая пустош се блъскам.
Докато не остане от моето тяло съборено
една тъмна купчина от сълзи.

[Hatshepsut]

БЛУДНИЯТ СИН

Обходих света и се върнах с обувки протрити
в тревата, погълнала всичко на двора -
нейната мелница беше измляла стените,
добрите роднини и кокалестия орех...

Живях като бог и животно из нощните
градове и безумни световни пристанища,
но залутан далеч от семейното гробище,
аз съм един Одисей, вързан за мачтата.

Както поникват рогцата на ярето,
така и у мене тъгата напираше,
защото един е вкуса на трохите от старото
слънце, които денем събираме.

Човекът навсякъде чака сутрин за млякото
и мъкне страха от смъртта като раница -
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници...

Лети през ливадите любопитната жаба,
но премалява и в гьола се връща накрая -
а човека не може с ръка да отпори пейзажа
или бъчвата с вино любимо през света да търкаля.

Мен ме чакаше в старата кръчмица мястото,
издълбано с години от лактите кърпени;
и прага нащърбен, и хляба на яслата,
която моята шия беше изтъркала.

Даже камъкът бял в прежълтелия август
се отмести - под него бе ключа.
Аз почуках с бастуна си и видях, че това е
ослепялото от очакване куче.

[Hatshepsut]

ЖАЛБА ЗА ПОЕТА

Една и съща е съдбата на обувките изтрити,
едно и също слънцето, което ни суши главите.
Ала защо и днес като жълтък площада свети
от развалените яйца, с които гоните поета.
Излиза той от сутринта – за болките ви да узнае,
а се завръща с кърпичка за болната глава накрая.
Прехвърлил наметалото от прах на свойто рамо
(така окъсан е на зелката балтона само),
не иска той да бъде по-високо от тревата,
да може мравките да стигат хляба от ръката му.

Защото знаете, че неговата шапка е пробита,
запее ли, монети хвърляте, за да го унищожите.
А пък ушите ви, огризани от думите, не чуват
какво говори той, а вятъра какво надува.

Ругаете го от прозорците, когато ходи нощем …
Но само той видя как полетя човек от моста.
Водата вече шиеше костюм, да облече удавника,
а вие сте се давели помежду две възглавници.
Излязохте навън, когато работата беше свършена,
за да напълните нощта с шушукане и пъшкане.
След малко ще изплува той и ще ви подаде ръката.
Но да не паднете – не се навеждайте през перилата.

[Hatshepsut]

НА СЕДМИЯ ДЕН

Шест дни тичане, суетня и жужене –
трудиш се, мъкнеш плуга срещу корена.
Чак на седмия ще подгънеш колене –
изпято е всичко и изговорено.

И търсиш от чая до обеда място,
въртиш се – стърже прашинка в окото.
Хвърлиш накрая като шпори звънтящи
грижите, решил да проспиш живота си.

Но тъкмо в съня се унася ръката,
тъкмо заспива главата бълбукаща,
дочуваш как някой кове в тишината –
избива острия гвоздей на скуката.

Слиза пчелата по нотната стълбица.
Циганите варосват катуна си…
С хляб под палтото, с теслата нащърбена
тръгваш отново из кривите улици.

В средата на нивата, в пустото пладне
живее дървото – спираш пред него разкрачен.
И дълго го биеш – додето не падне.
И пее душата ти, а очите ти плачат.

[Hatshepsut]

СВАТБАТА НА МАМА

Слезе от хълма и тръгна нанякъде –
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете –
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде – с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори…
Откакто я помня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни – ще помълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава – ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

[Hatshepsut]

ГРАФИКА

В очите на прозорците една вдовица мина,
избягала от своя дом като от стих старинен.

Трептеше въздухът и раменете ѝ трептеха
под слънцето запалено, под твърдата ѝ дреха.

Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.

И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха…

Но все под слънцето, унесено във странна дрямка,
добра се тя до ъгъла… Нататък беше сянка.

[Hatshepsut]

ТЪГА

Къде да отидем, къде да се скрием
в тоя град, в тая лятна чакалня.
Птица във въздуха не смее да мине,
с камък да драснеш – ще се запали.

Бавно вървят часовете следобедни,
сякаш някой се учи да свири
и се разбиват във сините кораби
на гърдите ни татуирани.

Двама по двама под горещата шапка
на слънцето цял ден се скитаме,
с вечното наше тъжно очакване
на провинциални мислители.

Реката пресъхва, а ние на моста
стърчим в тишината запалена.
И спориме дълго, и философстваме
за морската флора и фауна.

[Hatshepsut]

СЛОВО ЗА БОРИС ХРИСТОВ

Борис Христов е носителят на тазгодишната Национална Яворова литературна награда, която се връчва на всеки пет години

Днес, в деня на рождението на Яворов, на неговата 145-годишнина, големият съвременен поет Борис Христов получава връчваната тук, в Чирпан, веднъж на 5 години награда на името на великия трагически поет на България. Това е едно събитие в българската литературна култура, което трябва да направи всички нас, присъстващите в тази зала, щастливи, че участваме в него.

Всички ние, членовете на журито – проф. Иван Станков, проф. Димитър Михайлов, проф. Пламен Дойнов, дългогодишният пазител на паметта на поета г-н Тодор Иванов и аз, Михаил Неделчев – всички ние сме убедени, че няма днес по-достоен български поет да получи тази голяма Яворова награда. Нещо повече, днешната щастлива среща на трагическото слово на Яворов с елегическата мъдрост на оттеглилия се в село Лещен поет е една среща, която обогатява нашата духовност. Борис Христов има една стихотворна сбирка, озаглавена „Думи върху други думи“. Неговите светли и просветлени думи се наслагват сега върху огнените и нежни слова на автора на „Подир сенките на облаците“.

Помним какъв разтърсващ ефект имаше през 1977 г. закъснялата поява на първата самостоятелна книжка на Борис Христов „Вечерен топмет“ – на фона на доминиращите идеологизирани стихотворства. Явяваше се очевидно нов голям поет – след Константин Павлов, Иван Динков, Николай Кънчев, Иван Цанев, Биньо Иванов. Стихосбирката „Вечерен тромпет“ бе приветствена от Радой Ралин; тя бе преписвана на ръка; знаехме наизуст десетки стихотворения от нея. Завинаги остана в паметта ни фигурата на „Самотният човек“: „Той има белег на челото си и сяда винаги на края. / Дори когато е висок, самотният човек е малък“. Проф. Димитър Михайлов определи така битието на този „самотен човек“ (който, ако пише стихове „непременно ще остави / една сълза в очите или драскотина в паметта ни“): та, безпределна е меланхолията му, „тъй като живее на ръба между надеждата в писането и безнадеждността на ненаписаното“. Атмосферата на провинциалното безвремие добиваше чрез тази поезия общосоциален смисъл – чрез такива творби като „Пренасяне гроба на баща ми“, „Вечерен тромпет“, „Човекът в ъгъла“. В своя встъпителен текст към сборника „Борис Христов в българската литература и култура“, събиращ текстовете от посветената на поета конференция в Нов български университет, съставителят проф. Пламен Дойнов пише с основание за „Вечерен тромпет“: „Възторгът от появата ѝ е повсеместен, усетен по цялото протежение на официалната и неофициалната литературна публичност“.

Още по-разтърсващ ефект имаше излязлата през 1982 г. втора малка тъничка книжка „Честен кръст“. Тук, в едноименната поема се заявяваше сякаш един отказ от писането на самата лична поезия. Назовах в моя студия всичко това като социокултурна позиция: „жестът на оттеглянето„. Текстът на проф. Иван Станков „Мотивът за кръста в поезията на Борис Христов“ завършва така: „Мълчанието /…/ между двата езика – на поезията и на музиката – остана като лично разпятие на Борис Христов“.

Естествено, Борис Христов не престана да бъде поет. Защото: „Поетът е една оголена, подвижна рана, / поезията е страдание и вик сред океана“. Но в личните му творчески светове вече радикално властва тишината. Наивни бяха воплите на завистниците: „Та той продължава да пише?!“ А отказът бе най-вече от шумната публичност, от създаването на досегашните пространни римувани елегии. Поетът избра за новите си изяви пределния лаконизъм: афористичното слово, лирическия фрагмент, надписите под своите любими, внимателно избирани камъни. Книгите му вече носеха изразителните названия „Каменна книга“, „Книга на мълчанието“, „Камък и слово“. Съставяше една след друга своите удивителни антологии и сборници. Художникът Милко Божков направи прекрасната си изложба с акварели по съпровождащите подбраните камъни четиристишия на поета. Днес Борис Христов наблюдава от чардака на къщата си, от площадката пред нея, ширналото се под село Лещен Неврокопско поле, а отсреща сияе гордия Пирин. Вляво е галерията му с картини на съпругата Дарина, с колекцията камъни и с книгите на поета; звучи джаз и класическа музика.

Честита Яворова награда, Поете! Щастие и дълголетие!

Словото е произнесено при връчване на наградата на името на Пейо Яворов в Чирпан, 13 януари 2023 г.


Михаил Неделчев

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературно-историческата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.

[Hatshepsut]

Загърбил поетическия занаят на върха на славата си - Борис Христов на 78

По повод 78-годишнината на поета, белетрист и сценарист Борис Христов "Дневник" публикува откъс от книгата "Вик в тишината. Поезията на Борис Христов" ( "Рива"). Автор на изследването е Едвин Сугарев.


Борис Христов е роден на 14 август 1945 г. в пернишкото село Крапец. Завълшил е филология във Великотърновския университет. Работил е като учител, журналист и сценарист. От години живее в изолация. Не дава интервюта, избягва да коментира злободневните проблеми. Приемал е награди, но и е отказвал.

"Вик в тишината. Поезията на Борис Христов" е книга, която търси отговори на редица въпроси, свързани с живота и творчеството на този поет с така трудна за разбиране поезия. Неговата почти светкавична поява в литературното поле и досега впечатлява критиците, които се опитват да си обяснят как така току-що дебютирал автор, при това без каквато и да било институционална подкрепа, се превръща в една от най-значимите и влиятелни фигури в българската поезия... На какво се дължи този тъй феноменален и тъй рядко срещан в онези години успех, благодарение на който Борис Христов изведнъж се оказа централна фигура в българската поезия, хвален открито от почти всички и скрито ненавиждан от водещите фигури в тогавашното тоталитарно статукво?" се казва в анотацията на книгата.

Из "Вик в тишината. Поезията на Борис Христов" от Едвин Сугарев



Дете на ангели, откърмено от дявол


Всяка литература се съгражда не само от своята история, но и от своята митология. Митологизацията на определени текстове и персони в литературата е обективен и неизбежен процес - както заради пристрастията на критиците и литературните историци, така и заради магнетичната аура на някои писатели, а нерядко и заради техните писателски стратегии, в които се хвърлят немалко усилия за изграждане на митове, свързани с написаното от тях, но и с техния поглед към света, с техните лични особености и пристрастия.

Най-често на митологизация подлежи това, което е създадено или преживяно от един автор. В много по-редки случаи се изграждат митове върху отказа от писане - поради едни или други обстоятелства. Още по-рядко се създават митове въпреки категоричната съпротива на самия автор да се вмъкне в тяхната матрица и да ги използва като сал, който ще му помогне да пренесе своите послания в едно по-далечно бъдеще.


Към тези много редки случаи спада и Борис Христов, чиято фигура бива митологизирана както вследствие на изключителния успех на първите му две книги, така и в резултат на необичайно острия му и категоричен отказ да пише поезия - изразен в момент, в който е на върха на славата си.


Редом с този отказ той изцяло се оттегля от публичността, заявявайки своето решение да изживее и да изпита това, което някога е измислил и написал. Това оттегляне и доброволно приетото отшелничество от врявата на деня впечатляват - те създават митологичния ореол, който пряко волята на самия поет осветява неговата фигура в българската литература от десетилетия насам.


Всъщност той участва активно в "гладиаторските борби" на поетическата сцена в един много кратък период - от 1975 г., когато неговият цикъл "На седмия ден" бива включен в поредния сборник "Трима млади поети" на издателство "Народна младеж", до 1982 г., когато излиза втората му стихосбирка "Честен кръст", завършваща с едноименната поема, която заявява сбогуването му с поезията.

Това, разбира се, не е скъсване с литературата: двете стихосбирки са многократно преиздавани, а след неговия дебют в прозата с романа "Бащата на яйцето" виждат бял свят няколко повести, три тома с неговите митографии, разчитащи едновременно на визуална и словесна експресия, няколко антологии и сценарии за игрални и документални филми.


Доколко поемата "Честен кръст" слага кръст на поетичните му търсения, също е доста спорно - като се имат предвид стоте тристишия, първоначално част от повестта "Смъртни петна", а след това неколкократно излизали в отделни издания, и имплантираните на няколко места стихове в неговата проза - а може да се спори и за това дали фрагментите в неговите митографии са поезия, или проза.


Неговата почти светкавична поява в литературното поле обаче и досега впечатлява критиците, които се опитват да си обяснят как така току-що дебютирал автор, при това без каквато и да било институционална подкрепа, се превръща в една от най-значимите и влиятелни фигури в българската поезия, като при това не само неговите текстове, но и неговият отказ от писане на поезия продължават да произвеждат значения и да оказват влияние - включително и днес, четиридесет години след властно произнесените първи стихове от поемата "Честен кръст": "Затварям ви за думите, уши, резето спускам. / Не искам в моя дом да се говори за изкуство".


Примерът е наистина феноменален, а интересът към него - оправдан. В цялата история на българската литература няма друг поет, който да е загърбил поетическия занаят на върха на славата си. В цялата история на българската поезия по време на тоталитарната република няма друг случай, в който един поет да се е наложил толкова убедително още със своя дебют - при това не само без да се нагажда, но и без изобщо да се съобразява с господстващите литературни канони и йерархии.


Въпреки че в стиховете му съзряват семената на бунта, чиято поява до голяма степен е била немислима дотогава, той видимо не споделя съдбата на Константин Павлов и Николай Кънчев - и не бива напъден в принудително мълчание, а се оттегля сам, по своя воля и без всякакви извинения, свързани с епохата, както и без всякакво възкресение, когато тази тягостна епоха най-сетне приключва.

Разбира се, репресията го следва по петите, но някак скрито, без да това се афишира като публичен факт. Обект е на Държавна сигурност още от студентските си години в Търново, досието с доноси срещу него е дебело почти колкото Светото писание. Глупостта наистина го преследва с надвесения си черпак, както беше пророкувал в "Библейски мотив", а битието му съвсем не е безпроблемно. Публично обаче не атакуват поетичните му достойнства - те дори са приемани на официално равнище с някаква смесица от смайване и безпомощност - с две-три изключения. Апологетичните отзиви за книгите му са много повече от критичните - макар че мога да предположа, че след неговия отказ, демонстриран в "Честен кръст", много от менторите на тогавашната поезия са въздъхнали с облекчение.


На какво се дължи този тъй феноменален и тъй рядко срещан в тези години успех, благодарение на който Борис Христов изведнъж се оказа централна фигура в българската поезия, хвален открито от почти всички и скрито ненавиждан от водещите фигурие в тогавашното тоталитарно статукво? Как стана така, че трудната му поезия, чиито послания далеч не са разбираеми за всеки, се четеше в преписи и се крадеше от библиотеките? Как този пробив в много кратки срокове се оказа толкова категоричен, че смути и самия поет, превърна го в "дивак учуден/ от славата на своите дрънкулки" , а самият факт, че беше обкичен в тях, в крайна сметка го принуди да се оттегли от публичните територии на поетичното слово?

https://www.dnevnik.bg/knigi/2023/08/14/4517894_zagurbil_poeticheskiia_zanaiat_na_vurha_na_slavata_si/

[Hatshepsut]

КОНЧЕ МОЕ

Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден – само да извикаш.
И днес ще трябва да се разделим, защото
очите ти се свършиха, нозете се изтриха.

Летеше твоят шал – препускаше душата
и подир тебе аз – едно сърце двуного…
А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,
избягали от хората, забравени от бога.

Но вятърът отново рог надува –
не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.
Целувам черния ти белег… и белия целувам –
нима ще ме оставиш, конче мое.

Да можех, бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам – да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето – сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш.

Но тръгваш ти – звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите две стихосбирки на Борис Христов - "Вечерен тромпет" и "Честен кръст"

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6678

[Hatshepsut]

На днешния 14 август поетът Борис Христов отбелязва своя 80-годишен юбилей!

Автор е на книгите със стихове „Вечерен тромпет“, „Честен кръст“, на романа „Бащата на яйцето“, на повестите „Сляпото куче“, „Долината на обувките“, „Смъртни петна“ и на много други.

В дългогодишния си творчески път той получава редица отличия и признания – сред тях Голямата награда на Софийския университет за литература, националната литературна награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ и „Орфеев венец“.

От ФБ страницата на Българското национално радио