Кирилъ Христовъ

[Hatshepsut]

ПРОСТИ

Откак се помня - окол мен мъртвило;
сърце трепти, не трай. -
Не, мене днес не ми... не ми е мило
за теб, о роден край!
 
Кой в радости тук младини си мина?
Кой взел е своя дял? -
Прощавай, сбогом, тихичка родина,
напущам те без жал!
 
1897
1911

[Hatshepsut]

ЧЕРНИТЕ ОЧИ

Видях я - ослепяха ми очите
от тая демонична красота
и вик безумен тласнаха гърдите
към схванати уста.
 
Между вулкани майка я родила,
в Калабрия - сърца за да мори...
Де другаде, кажете, тая сила
и страст, и плам гори?...
 
Два дена веч - две годин - аз линея,
че тя не снема огнен взор от мен, -
а смелост липсова... Ще полудея!...
Но дойде третий ден...
 
На третий ден аз грабвам китка цвете
и влизам при Розалия: подлий страх
тоз път веч задуших и аз ръцете
аз смело я хванах.
 
И викнах ѝ: "Три дена вече стават!
Не мога повече - не ме мъчи!...
Очите твои мира ми не дават -
тез черните очи"...
 
Но смая се и трепна тя тогива -
и готви се да бяга, да се крий:
"Недей!... Батиста е ревнив... не бива!
Да знай - ще те убий!..."
 
"Да ме убие!... нека!... оставѝ ме!..."
И тигър ревна в моето сърце -
и хубостта, която подлуди ме,
аз грабнах на ръце.
 
И тез очи безумно-сладострастни
със хиляди целувки аз покрих,
и в тия устни трепетни безгласни
аз свойте устни впих.

И всичката ми кръв нахлу в главата...
Как можех вече аз да се свестя,
когато и Батиста, и... камата
сама забрави тя?...

[Hatshepsut]

ЖЕНИ И ВИНО! ВИНО И ЖЕНИ

I
Прости мъртвило, роден край, прости!
Пред мене нов живот се днес открива,
с нов трепет се сърцето ми опива,
и моят дух неудържим лети
към щастие - към бури и вълненйя?
Пиян съм аз от мойте младини!
Тъй хубаво е всичко окол мене!
Жени и вино! Вино и жени!
 
II
Колиба кривнала е ваший храм,
кандило слънцето ви е... - Плъзнете
по призраци, а мене оставете
да поживея, както аз си знам:
в безумства и вов вихрени наслади!
И погребалний ми ли чуйте звън,
не ме окайвайте, че сили млади
прахосал съм: то беше дивен сън!
 
III
О, нека отлети живот крилат -
ала със пълна чаша във ръката,
кога тъй сладостно шуми главата,
когато цял е в рози Божий свят!
И нека отлежала се отпусне
на топломраморните й гърди,
несвестно нека шепнат бледни устни:
- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...
 
1897
1939

[Hatshepsut]

ХЕЙ, ПРОЛЕТ ИДЕ!

Хей, пролет иде! Дигат се мъглите.
Къде ги вихри влачат, дявол знай.
Дерат се ризите на планините —
хей, пролет иде в наший роден край!
 
Кокичето отдавна се подаде:
предвестникът на пролетта не трай
за нея друго цвете да обади.
Хей, пролет иде в наший роден край!
 
Хей, пролет иде! Сепна се хъшлака
и викна сетей път: "Кръчмарю, дай!
Налей, обеснико, дружина чака!..." —
Хей, пролет иде в иаший роден край!
 
И плъпнат харамии... А гората
чернее още; ала кой ти хай!
Напред, предвестници на свободата —
хей, пролет иде в наший роден край!

[Hatshepsut]

САМОТА

Фучи фъртуната. Навънка зима люта
с дълбоки преспи е затрупала света.
Фучи фъртуната, нетърпеливо бута,
същ пътник закъснял, залостени врата.
 
Премръзнала е - хе, припира тя, не чака...
Да ѝ отворя ли? Ще ли ми донесе
от живи хора вест?... - Открехвам; тя изплака
и ввря се бедната като бездомно псе.
 
1901
1944

[Hatshepsut]

ЖИВАТА ПЕСЕН

Те свързват бездните със небесата -
безбройни струни, арфа от лучи.
Докосвам се - и мракът на съдбата
започва като химна да звучи.
 
Но късно... Вгледам ли се в теб унесен -
и глъхнат звукове един след друг:
Изпята е най-хубавата песен,
изтръгнат е от всяка струна звук.
 
1905
1939

[Hatshepsut]

КАНЯТ МЕ, МАМО, НА ТЕЖКА СВАТБА...

Канят ме, мамо, на тежка сватба -
под було, майко, либе да вида;
още ме канят коня да вода,
на първо либе млад кум да бида.
 
Я научи ме, стара-ле майко,
на първо либе как да кумувам:
со кои очи да го погледна,
со кои уста да му продумам?

[Hatshepsut]

ХИМН

Прости, мъртвило, роден край, прости!
Пред мене нов живот се днес открива,
с нов трепет се сърцето ми опива —
и моят дух неудържим лети
към щастие, към бури и вълненйя:
пиян съм аз от свойте младини
и от девиза дръз, що нося с мене:
жени и вино! Вино и жени!
 
Днес вижда ми се всичко суета,
освен кипящата и буйна младост,
коя прахосваме в минутна сладост,
пресрещната случайно на света!
Живот разумен, слава, идеали? —
таз стара песен днес ми се не пей:
със нея — струва ми се — днес се хвали
тоз само, кой не знае да живей.
 
О бягайте, идете вие там —
при ваште идеали вий идете...
А мене ме на мира оставете
да поживея, както аз си знам.
Да, във безумства, вихрени наслади
аз ще преваря погребалний звън,
но ще прахосам свойте сили млади
във най-разкошен, в дивен райски сън!
 
И нека отлети живот крилат —
ала със пълна чаша във ръката, —
когато сладостно шуми главата,
когато цял е в рози Божий свят!
А после нека се глава отпусне
на страстни. топломраморни гърди —
и нек несвястно шепнат бледни устни:
— Ах, тихичко ми пей, не ме буди...

[Hatshepsut]

НЕВЯНА

Гръм, Невяно, да удари
кумовете стари,
що те кръстиха Невяна -
аз за теб да вяна!
 
Мине ли ерген край вази -
през вода да гази,
жаден-морен ходи;
хляб товар на гръб да носи -
ръжен залък проси,
па си гладен дойде.
 
Гръм, Невяно, да удари
кумовете стари,
що те кръстиха Невяна -
аз за теб да вяна.

[Hatshepsut]

ПЕЙ МИ, ДУШО...

Пей ми, душо, пей как младост
от сърце ранено бяга...
Пей ми, пей ми, моя радост,
пей ми, чучулиго драга!
 
Тая песен кат целувка
на устцата ти приляга.
Пей ми, мила без преструвка,
пей ми, чучулиго драга!
 
Пей за спомена, сестрице,
който ни сърцата стяга,
пей, тъжовна хубавице,
пей ми, чучулиго драга!

[Hatshepsut]

КОГА ПЕЧАЛНА ЕСЕН НАБЛИЖАВА

Кога печална есен наближава
и жълт листец по вятра полети,
в оставена от птичките дъбрава,
дете, обичаш ли да ходиш ти?
 
Обичаш ли под дъбове вековни,
по дни унесена във самота,
Да гледаш как едва пълзи мъглата
по чуките на Стара планина,
да плачеш над тревите и цветята,
попарени от ранната слана?
 
Девойко, ако в сладкото безумйе
на есен теб по-мил е тоя свят,
ела по губещи се татък друми:
ний ще вървиме мълком - и без думи
сърцата наши ще се разберат.

[Hatshepsut]

БЕЗПОМОЩНА

Тя беше толкоз нежна, че през нея
като да светеше. И всеки ден
по-бледна бе. Аз тръпнех, без да смея
да мисля що би станало със мен...
 
Нощя не спеше тя, а щом зората
във нашите прозорци заблести,
затваряше очи си, светлината
да не прогони шеметни мечти.
 
Тя струна бе под моите милувки.
И плач, и смях безумен беше тя.
Живееше тя само от целувки,
от песни и от мирисни цветя.
 
И все пак с власти неизповедими
туй крехко до безпомощност дете
сломи у мене сили несломими
и като волна птичка отлете.

[Hatshepsut]

Кирил Христов
Портрет на поета от Елисавета Консулова-Вазова, 1931

[Hatshepsut]

Кирил Христов възкресява младостта на София

"Затрупана София", Кирил Христов

издателство "Кръг"

Да се разходим по онези улици, които никъде не съществуват вече. Да се върнем назад във времето, когато младата ни столица е била миниатюрна спрямо сегашните си размери. Военната академия била далеч в покрайнините, в Лозенец авджиите ходели на лов за лисици, между "Дондуков" и железопътните линии имало "зеленчукови градини само с три къщи сред тях". И софиянци от всякакъв вид, род и произход.

"Затрупана София" е отпечатана за първи път в самия край на 1943 година. Кирил Христов се връща почти половин век назад в спомените си, за да разкаже безброй весели, вълнуващи, тъжни и страшни истории от своята младост, да пресъздаде срещите със своите знаменити съвременници, и като ги положи върху платното на града, да възстанови неговия тогавашен образ. "Понеже съм бил тук, когато са се строили тия безбройни казарми за софийското население, аз ясно си спомням къде какво е било преди, за стотици, за хиляди места. И обичам да скитам по улиците и да възкресявам в погледа си някогашното под сегашното. Това е много приятно занимание за оногова, който има трайна и вярна очна памет. Особено ако свържете отделния случай с някое свое лично повече или по-малко важно преживяване."

А има толкова много за разказване! Дори само "областта на механите в една София е необятна"…

Наред с портретите на писатели, държавници, вестникари, артисти и тяхното домочадие, интерес и наслада за читателя днес предизвиква и самият език на Кирил Христов – колоритен, живописно остарял, изпъстрен с изрази, които малцина си спомнят. Какъв богат източник за обогатяване на речта ни! То е като да изтеглим от забравена банкова сметка наследство, оставено за свободно ползване. Тук можем да срещнем Пенчо Славейков "зачубръстен с оная горчива усмивка", да видим как в Липиска (Лайпциг) пият "бирица", потънали във вечни литературни разговори, и още, и още…

За ценителя на историята и мемоаристиката "Затрупана София" е част от мозайката, която се запълва и добива все по-голяма яркост и плътност, благодарение на специалисти и ентусиасти като хората от "Бохемска София", които издадоха поредица от ценни документални книги през последните години. Спомените на Кирил Христов обаче са безкрайно ценни както заради свежестта на спомена заради по-малката дистанция във времето, така и благодарение на разказваческия талант на един от класиците на българската литература.

Впрочем Кирил Христов разказва безкрайно интересно сам за себе си, за приятелствата, любовните връзки, интригите, на които става жертва и легендите, в които е главен герой. Неговата лична история е емблематична за самоосъзнаването на следосвобожденското общество, за стремежите и борбите на интелигенцията през първата половина на 20 век. Той наблюдава с горчивина промените в обществото и в съзнанието на софиянци, но у него никога не угасва очакването за напредък. "Какво важи, че аз няма да бъда жив да видя как самодоволната диващина се е превърнала в тих, скромен духовен живот, който вече предчувствува безпределното развитие? Аз го виждам в своето въображение и му се радвам."

А поводът да се върнем към всичко това е новото блестящо издание на "Затрупана София" с твърди корици и с дизайн на Капка Кънева. Снимки, план на града, пощенски картички и ръкописни редове от автора допълват удоволствието от прочита на тези очарователни спомени.

https://www.segabg.com/category-culture/kiril-hristov-vuzkresyava-mladostta-na-sofiya