Българската мисия - Светитѣ братя Кирилъ и Методий

[Hatshepsut]

Свети Методий - неизвестното в известното


Паметникът на Светите братя Кирил и Методий в Микулчице, Южна Чехия

Автор: Проф. Пламен Павлов

Чешки археолог доказва, че гробът на архиепископа се намира в моравския град Микулчице

Според Пространното житие Методий е бил женен и е имал деца

В навечерието на 11 май, денят на Светите братя, надали е необходимо да припомняме какво представляват те за нас българите, за славянския свят, за европейската култура. Достатъчно красноречиво това бе припомнено - не толкова на нас, а на света, и от папа Франциск при посещението му в нашата страна. Колкото и тясно да са свързани съдбите на двамата Солунски братя, всеки има своята лична история. Без да ги „степенуваме“, първото място по традиция е „запазено“ за Константин-Кирил. Решаващата заслуга обаче е на самият Методий - на неговата монашеска скромност, на тъгата му по обичния по-малък брат, преждевременно напуснал този свят... По обясними причини култът към Кирил се формира по-рано, и то под „диктовката“ на Методий като архиепископ на Велика Моравия. Нека се опитаме, макар и накратко, да очертаем неговата личност „без Кирил“, доколкото това е възможно.

Методий е най-големият син на семейство, типично за аристократичния елит на големия византийски град Солун. Бащата Леон/Лъв е висш офицер. Ако се съди по етническия състав на военното съсловие във Византия, твърде вероятно е да е бил арменец, изобщо човек от Изтока. Майката, чието име според по-късни паметници е Мария, е от знатна славяно-българска фамилия. Споровете за произхода на Солунските братя надали ще стихнат скоро, но представата за тях като „гърци“ е абсолютно невярна. Естествено е да са имали съзнание на „ромеи“, но матерният им език е бил „славянски“ - старобългарски. Политиката на Византия по отношение на други народи и общности е прагматична - по правило мисионери, дипломати, дори военни командири са хора със същия етнически произход, най-малкото от смесени бракове. В онази епоха във византийския елит има немалко такива личности и цели фамилии - патриархът славянин Никита (средата на VIII век), бунтовникът Тома Славянина, видният дворцов сановник Василица, знатните родове Глава, Врана, Радини и др.

Методий е роден през 815 година и още в млада възраст е поставен за „архонт“ на една „Славоархонтия“ („княжение“), най-вероятно на смоляните в Родопите и Беломорието - категорично свидетелство за негръцкото потекло на братята. Изказвано е мнение, че те са имали (пра)български произход. Такава възможност ни най-малко не бива да се изключва - ако съдим по имената на някои князе (Хацон, Ардагаст, Пербунд, Небул, Акамир и др.), те очевидно не са „изконни“ славини, а по-скоро са от български произход. Връзката е още от времето на аварското господство над славяните, тясно свързани с българите кутригури в Панония. Същото можем да забележим и за общността на Куберовите българи в Македония. Ще припомним, че „патрицият и архонт на българите“ Мавър, когото империята отделя от общността на Кубер, е живял с хората си именно в Западните Родопи и района на Струма и Места.

Според Пространното житие Методий е бил женен и е имал деца. След десетина години изненадващо напуска светския живот и приема монашеството. Това става поради „... многото смутове...“ Не без основание се допуска, че Методий е принуден да се оттегли в манастир по политически причини. Те могат да имат отношение към българската политика в Родопите и Беломорието. Българската активност е дело най-вече на кавхан Исбул, регент на малолетните владетели Маламир и Пресиян. Става дума именно за 30-те години на IX век - времето, в което Методий е „княз“ на смоляните в същия район. За конкретните обстоятелства обаче можем само да гадаем.

Скоро Методий е избран за игумен на известния манастир „Полихрон“ и се заема „... усърдно с книгите...“ Авторитетът му като богослов е висок, а сред неговите монаси е и българинът Климент (Охридски). Същото вероятно се отнася за повечето от учениците на Светите братя - те са преди всичко такива на Методий. Малко след 851 г. в манастира идва Костантин-Кирил. Започва зората на старобългарското Слово. Азбуката глаголица е създадена от Кирил, но без съмнение с участието на Методий (855 г.). Изграждането на литературния и богослужебен старобългарски език също е заслуга не само на Константин, но и на Методий. Не на последно място, именно той е главният организатор на обучението на монасите. През 861 г. Методий е в състава на Хазарската мисия и едва ли просто е „придружавал Кирил“, както често се пише. Нещо повече, той отказва да заеме поста на митрополит, което директно го е отпращало във върховете на църквата. Причината са започнатите преводи от гръцки на старобългарски.

През 863 г. Византия изпраща Константин-Кирил и Методий във Велика Моравия. Княз Ростислав приема мисията, но е факт неприкритата враждебност на господстващото в Средна Европа немско духовенство. Това не спира братята, нещо повече - през 867 г. те покръстват славяните в Блатненското княжество на Коцел, а година по-късно потеглят към Рим. Във Венеция се стига до разгорещен диспут с привържениците на „триезичната догма“. Като победител персонално е сочен Константин, а участието на Методий отново е „спестено“, навярно от самия него... В Рим папа Адриан ІІ освещава книгите, а проповедта на старобългарски огласява храмовете. За нещастие Константин се разболява, приема името Кирил и на 14 февруари 869 г. умира. На смъртния си одър прошепва: „Брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завърших своя живот, аз падам на нивата. Ти много обичаш планината (монашеството), но заради нея не оставяй учението си...“

И Методий не изоставя мисията. С папска була е ръкоположен за архиепископ на земите по Средния Дунав. В неговия диоцез теоретично влиза и Срем (дн. Сремска Митровица) - град, който тогава е български. Липсват преки данни за контакти с официална България, но такива със сигурност имало, вкл. със самия владетел Борис-Михаил. Как иначе да си обясним онзи „копнеж по България“ в душите на Методиевите ученици, както и че „... Борис отдавна жадувал за такива мъже...“

На практика Методий гради църковна организация, сходна със създадената през 870 г. българска архиепископия с център Плиска. Това на свой ред ожесточава още повече немското духовенство и през 871 г. архиепископът е хвърлен в затвора. Разпрата, описана в житието на Методий, показва силата на неговия интелект и красноречие. На саркастичната забележка на немския крал, че се е изпотил при спора, Методий отговаря с анекдота за философа, който се е изморил, защото се е „...препирал с простаци...“ Архиепископът е освободен едва през 873 г. след намесата на папа Йоан VIII. През 882 г. посещава Константинопол, приет от император Василий І Македонец и патриарх Фотий - някогашният учител на покойния му брат. Оценката им за дейността на Методий е висока. По всяка вероятност при това пътуване той премива през земите на България.

Завръщайки се във Велика Моравия, Методий продължава преводите на библейските книги, създава проповеди и песнопения. Междувременно покръства един маджарски вожд, а има сведения, че в обсега на дейността му е влизала и Южна Полша. Княз Светополк е склонен на отстъпки пред немското духовенство, но въпреки това Методий ръководи моравската църква до смъртта си на 6 април 885 г. Скоро след това неговите ученици са прогонени от страната. „Корифеите“, както се изразява житиеписецът, а именно Климент, Наум и Ангеларий, търсят спасение в България, „... за която отдавна копнеели...“ Монашеската мисия се завръща в родната си среда, за да се превърне в гръбнак на българската християнска цивилизация.

При дългогодишните си проучвания в средновековния град Микулчице в Моравия (Южна Чехия) проф. Зденек Кланица попада на гроб на висш духовник. През 1994 г. с много аргументи авторитетният чешки археолог доказа, че това е гробът на архиепископ Методий. Откритието буди интерес в научните среди, но най-силен е неговият отзвук сред българската общност в Чехия. Всяка година на 11 май в Микулчице се събират стотици българи от Чехия, Словакия, Австрия, Унгария и други страни. През 2009 г. с помощ и от страна на българската държава чешките ни сънародници издигнаха в Микулчице паметник на Светите братя, дело на талантливия скулптор Емил Венков. Нека се пренесем мислено в Микулчице, при нашите българи, които с родолюбието си дават ценен урок на нашите институции, църква, интелигенция... Докато има българи, равноапостолният Методий - един от малцината покровители на Европа, няма да бъде забравен. Държавата на Духа е там, където са нейните чеда. На 11 май, макар и за броени часове, столица на тази духовна държава е Микулчице.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Кирил и Методий в паметта на Европа

[Hatshepsut]

История на глаголицата

Автор: Денис Топов

Какво е глаголицата?

Глаголицата е най-старата позната българска азбука, която се въвежда през средата на 9-ти век в славянския свят и се използва до 16-ти век, когато е заменена от латинската азбука.

Интересно е да се отбележи, че в Хърватия, и само в Хърватия, е била използвана до 19-ти век, което означава, че това е била официалната азбука в Хърватия за близо 1000 години!
 

Какво означава “глаголица”?

Името на азбуката идва от думата „глаголъ”, която означава „дума”.

В днешно време е лесно да свържем самото име глаголица с думата глагол (действие), която е основна част на думата.

Затова и глаголицата поетично е наречена “знаците, които говорят”.
 

Кой е създателят на глаголицата?

Създател на глаголицата е св. Константин-Кирил Философ, брат на св. Методий, като по това време братята са били християнски мисионери. Смята се, че св. Кирил е създал тази азбука с цел да въведе християнството и писането сред неграмотните, езически славянски племена.

Произходът на глаголицата обаче е малко по-сложен и съществуват не по-малко от 43 различни теории за точния произход. За улеснение тези теории се разделят в три групи:


Екзогенна: глаголицата е създадена по отношение на някои други азбуки, които я предхождат и датират чак до 9ти век.
Ендрогенни: глаголицата е напълно уникална и не може да се говори за съществуването на друга славянска азбука преди нея.
Екзогенно-ендрогенно: комбинация от двете. Тези теории предполагат съществуването на някои по-стари азбуки, но твърдят, че глаголическата система от знаци е напълно оригинална.
 

Знаците в Глаголицата

Има 41 знака в познатата ни днес глаголица, но точният брой може да варира. Колко букви е имало в първоначалната глаголица, е все още неизвестно. Характерното за глаголицата е, че всички букви имат имена, например: а – аз, б – буки, в – веди, г – глагол и т.н.

Глаголицата се казва азбука – име, получено от първите две букви – аз и буки. И между другото, името на азбука на английски alphabet е съставено по аналогичен начин – alpha + beta.

Интересно е, че буквите от глаголицата са използвани и като числа. Тяхната цифрова стойност съответства на техния азбучен ред и те лесно се разпознават като числа, защото имат или точка от всяка страна, или лигатура (свързваща чертичка).

Всичко това прави глаголицата наистина лесна за научаване и удобна за използване от страна на тогава неграмотните славянски племена, каквато е била и идеята за нейното създаване от св. Кирил.

Има два вида букви в глаголицата: кръгли и ъглести, според формата на буквите. Кръглият тип е бил използван от целия славяноговорящ свят, а изострената глаголица, навлязла през 13-ти век, е само хърватска. Всъщност има и трети тип – този тип е най-старият и неговото съществуване е открито много по-късно.

https://nauka.bg/istoriq-na-glagolicata/

[Hatshepsut]

Кирило-Методиевата традиция в България. Развитие и тенденции - "История.BG", 29.05.2023

Фигурите на Кирил и Методий оставят трайна следа в културната памет на Европа и са важен фактор в изграждането на колективната идентичност на славянските държави. Това не е случайно.
Кирило-Методиевата мисия се случва във важен исторически момент – средата на ІХ в., когато разпределението на европейското пространство между новите племена и народи приключва.
В предаването участват проф. Веселка Желязкова, доц. Евелина Джевиецка и доц. Десислава Найденова.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Божидар Димитров "Светите братя Кирил и Методий – съпокровители на Европа":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6691

[Hatshepsut]

Как Русия се опитва да открадне нашата азбука и писменост


Димитър Христов

Димитър Христов е писател, поет, драматург и преводач. Днес той гостува на Кънчо Кожухаров в предаването "Видимо и невидимо: Изопачената история".
Димитър Христов споделя, че дълго време не е предоставян достъп на чуждестранни изследователи до киевските глаголически листове, считани за едни от най-старите средновековни писмени паметници, въпреки че от близо 50 години е възможно да се направи спектрален анализ, с който да се определи дали са оригинали, вида на мастилото и други подробности за материалите. „И досега е спорно, т.к. в преписите на киевските глаголически листове, по-късно в периода на Киевска Рус и на московското княжество, и разбира се на руската империя, има редица промени в текста, редица редакции, което ни навежда на мисълта, че подобни паметници, колкото и стари да са те, не сме сигурни това, което стига до нас, до колко отговаря на истината и на оригинала.“

По нареждане на Императрица Екатерина и Петър I, водени от амбициите за голямата руска империя и московското княжество, което всъщност е възникнало много по-късно от Киевска Рус, и за да прославят и разширят своето влияние и територии, тръгват емисари и книжовници за да събират оригинали от цял свят. "Попадайки в императорския двор и в скрипториума на тогавашното московско княжество или новородилата се руска империя, тези паметници са преписани от руски книжовници, по нареждане и по начина, по който съответните сведения и събития отговарят на произхода и бъдещето на великата руска империя, оригиналите са унищожени, почти нищо не е останало от оригиналите и фактически ние разполагаме с преписи, по които трябва да гадаем къде се е намесвал този, който ги е преписвал и този който е нареждал.“
„Когато руските емисари събират всички тези оригинали, а понякога тези оригинални са били в един екземпляр в онова време, и когато ги преписват, уж да ги преведат, уж да ги редактират, уж да ги осъвременят, те го правят по един доста тенденциозен и антинаучен начин.“

„Трябва да кажем, че опитът да си присвоят постижения на други народи и култури е присъщо на руската и на съветската наука, и ще кажа че и там има големи историци, големи изследователи, големи лингвисти, но политическата поръчка е била друга и по тази причина доста голяма част от руската интелигенция е била репресирана - онези които са се придържали към истината, както и част от руското духовенство. Нека само да припомня, че опитът да се вземат всички постижения на Киевска Рус и те да се представят пред света като постижения на росийската култура, писменост, книжовност и т.н. е абсолютно безпочвен.“

За особеностите на Кирилo-Методиевия език, за Ватиканското Евангелие, от кога датират първите закони на руската имперска политика, забраняващи украинския език, литература и богослужение в храмовете и други интересни факти можете да научите във видеото:


Как Русия си присвоява българската азбука?

https://faktor.bg/bg/articles/novini-balgariya-kak-rusiya-se-opitva-da-otkradne-nashata-azbuka-i-pismenost-video

[Hatshepsut]

Старобългарски ли е езикът, който русофилите наричат старославянски?


Светите братя Кирил и Методий; фрагмент от икона на Захарий Зограф от 1848 г. в Троянски манастир

Старославянски, църковнославянски или старобългарски? Как се нарича езикът, за който Кирил и Методий съставят азбука и на който правят първите писмени преводи на християнски текстове?

Русия и русофилите упорито наричат езика, на който пишат Кирил и Методий, старославянски, като това е опит да заличат българските му корени и да изкривят историческата истина, че българският е в основата на книжовността и духовността на руската култура, а не обратното.

Но все пак има ли разлика между тези три термина?

Староцърковнославянски или старославянски, или старобългарски (собствено име словѣньскъ ѩзыкъ, транслитерация словѣньскъ языкъ "славянски език") е наименованието на най-стария писмен славянски език, който се е развивал или записвал от 860 г. нататък и от който към края на XI в. възникват различни разновидности на църковнославянския език.

Терминът "староцърковнославянски" се основава на почти изключителната му употреба като църковен език. В миналото езикът е бил наричан и старобългарски (български старобългарски starobălgarski), тъй като повечето от запазените староцърковнославянски паметници имат български характеристики. В България терминът "старобългарски" все още се използва по отношение на средновековната Българска империя, чийто държавен език е бил той и която е изиграла значителна роля в християнизацията на източните и южните славяни, като е разпространила старобългарския език, писменост и култура сред останалите славянски народи. В повечето славянски страни обаче се предпочита налаганият от Русия по-късно термин старославянски (руски старославянски език staroslawjanski jasyk, чешки staroslověnština и т.н.).

Признаван от всички обаче факт е, че Кирил и Методий са солунчани и говорят местното южнославянско наречие, правят азбука  и преводи на него. То е близко до говорените и днес в Родопите диалекти. Диалектната основа е солунският славянобългарски диалект - това е първото, което трябва да се знае. Този солунски диалект - установено е от езиковедите - стои в пряка генетична връзка със съвременните български говори. В него фонетични, морфологични и някои синтактични особености, които съвсем определено го свързват със съвременни говори на територията на България, по-конкретно с т.нар. "руски говори" в Източните Родопи. Важни фонетични особености, които разкриват българската диалектна основа на Кирило-Методиевия език, е ШТ, ЖД на мястото на праславянските съчетания т, щ. Това е характерна особеност на българския език, която не се среща при другите славянски езици и която свързва езика на светите братя Кирил и Методий със съвременните български говори, т.е. говори за българската диалектна основа на този език. В науката съществува вече утвърдено становище, което се заражда през ХIХ век, когато се заражда славистиката, че народностната основа на Кирило-Методиевия език е българска и неслучайно за това много от славистите наричат езика на светите братя Кирил и Методий "старобългарски".

По молба на моравския княз Растислав към Византия и Източната църква да изпрати духовници, които да разпространяват християнската вяра, братята Константин (по-късно наречен Кирил) и Методий са натоварени от патриарх Фотий I с мисионерска дейност и през 863 г. заминават за Моравската империя. Константин вече е превел части от Евангелията, а по време на мисията - Псалтира и други християнски книги на славянския език на Солун, който е познавал, и ги е записал с помощта на създадената от него глаголица.

Историята им е известна – те биват прогонени, а учениците им преследвани. България им дава убежище и възможност да развият създаденото от Кирил и Методий.

С прогонването на мисионерите и техните ученици през 886 г. писмеността се разпространява и в Българската империя на юг. Глаголицата, която продължава да се използва в Моравската империя въпреки изгонването, се разпространява в голяма част от Балканите, където се развиват два варианта на писменост: ъгловият западен в района на днешна Хърватия и кръгъл източен вариант на глаголицата в днешната българо-македоно-сръбска област, който обаче е заменен от кирилицата преди края на IX век. В алпийско-славянския югозапад, т.е. в района на днешна Словения и на север от нея, понякога се използва и латиница. Макар че староцърковнославянският първоначално е само език на славянската литургия, от 893 г. той става държавен език на Българската империя.

Християнизацията, предизвикана от Моравската мисия и прогонването на апостолите на юг, означава най-голямата културна промяна в Южна и Източна Европа до времето на Реформацията. Под управлението на различни владетели възникват по-малки центрове, в които староцърковнославянският език също се превръща в литературен език на високо ниво и достига своя разцвет през X в. в Преславската и Охридската школав тогавашните столици на Българската империя. Оттам езикът започва да оказва влияние върху източните славяни през следващия период.

Въпреки солунския си славянобългарски диалект, двамата проповедници могат да бъдат лесно разбрани от своите славянски братя на север, които говорят моравско-словашко-панонски диалекти, тъй като по онова време регионалните диалекти все още са много сходни. Днешните сравнително големи различия датират от около XI век, когато се появяват различни варианти на староцърковнославянския език, които днес се обобщават под общия термин църковнославянски. Те включват българския църковнославянски (известен също като среднобългарски), както и руския, сръбския, хърватския и чешкия църковнославянски.

През 1652 г. църковнославянският език, установен от патриарх Никон, става литургичен език на славянската православна църква. Оттогава той се нарича още новоцърковнославянски или синодален църковнославянски и до днес е запазил статут, сравним с този на латинския в Римокатолическата църква.

Въпреки че влиянието на църковнославянския върху по-младите славянски езици е огромно, трябва да се приеме, че най-старият писмен славянски език е южнославянският диалект на първите мисионери, а не общ прародител на славянското езиково семейство, като прото- или праславянски. Въпреки това, поради възрастта си, староцърковнославянският все още е доста сходен с праславянския, поради което е от голямо значение за историческото и сравнителното изучаване на славянските езици.

Историята на изследванията на староцърковнославянския език води началото си от основаването на славянската филология в началото на XIX век. Трудът на Йозеф Добровски Institutiones linguae slavicae dialecti veteris (Институции на стария диалект на славянския език), публикуван през 1822 г., се смята за пионерски труд в тази област.

Въпросът за произхода и родината на староцърковнославянския език винаги е занимавал интензивно славянската филология. Добровски търси родината на езика на юг; през 1823 г. в труда си "Кирил и Методий, апостолите на славяните - историко-критически опит" той пише: "чрез усърдно сравняване на по-новите издания с най-старите ръкописи все повече се убеждавам, че езикът на Кирил е старият, все още несмесен диалект, говорен в българските територии". Йерней Копитар пък е убеден, че произходът на староцърковнославянския трябва да се търси в Панония, че това е езикът, "който е процъфтявал сред панонските славяни преди около хиляда години" ("quae ante mille fere annos viguit inter Slavos Pannoniae").

Тъй като почти всички оцелели староцърковнославянски текстове по това време произхождат от България, Павел Йозеф Шафарик въвежда термина "старобългарски" в своя труд "Serbische Lesekörner" (1833 г.) и в труда си "Slovanské starožitnosti" (Славянски древности), публикуван през 1837 г. В Германия именно Август Шлайхер, а след него Йоханес Шмидт и Август Лескин популяризират термините старобългарски и църковнославянски. Трябва само да се има предвид, че езикът никога не е получавал това име в най-старите и съвременни източници; името се появява за пръв път в гръцки източник от X в. (Vita S. Clementis). От друга страна, за IX в. терминът "старобългарски" би се отнасял с по-голямо основание за прабългарите и техния език, които по това време все още не са били напълно славянизирани.

Съвременните изследвания на староцърковнославянския език разделят староцърковнославянския период на ранен църковнославянски език от мисионерския период, период на класически староцърковнославянски език (Х-ХІ в.) и късен староцърковнославянски език от началото на следващото столетие. Най-ранните ръкописи на староцърковнославянски език, които са оцелели и са известни днес, са от класическия период на Х и ХІ век. Сравнително малкият канон на оцелелите езикови паметници от този период включва само около 30 ръкописа и не съвсем 100 надписа, най-известните от които включват надгробната плоча, издигната от българския цар Симеон около 893 г., четири по-големи евангелски ръкописа, два евангелски фрагмента, един псалтир, литургични текстове и сборници с библейски откъси. По-късните копия често показват характеристики на по-късния църковнославянски език или на развиващите се в региона езици.

По-нататъшните открития и находки на староцърковнославянски документи, например откъс от евангелски ръкопис във Ватиканската библиотека през 1982 г., разшириха общия лексикален корпус, който въпреки малкия брой текстове все пак достигна известни размери и към който освен първоначалната богословска лексика беше добавена лексика от други области като ранната историография, философията, медицината и ботаниката. Школата в Преслав е известна и със своите поетични произведения.

В допълнение към частичния превод на Библията и литургичните текстове, както и на литературните текстове (включително биографията на Константин и предговора към приписваното му Евангелие), направени от Константин и други мисионери, по-късно са преведени и произведенията на църковните отци (например Василий Велики и други) и философите. Тук преводачите са от допълнително значение, тъй като представянето на сложни и абстрактни философски въпроси на един предимно говорим език означава, че може да се използва само ограничен речник. Процесът на разширяване на езика, започнат от първите преводачи и така плодотворен за староцърковнославянския и по-късно за църковнославянския език, продължава и след края на Средновековието чрез създаване на думи, заимствания, заемки и преводи, главно от гръцки и латински, но също и от иврит и старовисоконемски.

Русия използва обаче изцяло старобългарския език чак до 18-и век.

https://clubz.bg/150027

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Васил Киселков - Панонските легенди или Пространните жития на славянските просветители Кирил и Методий. Издание от 1923г.

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7310

[Hatshepsut]

Българи ли са Кирил и Методий?

[Hatshepsut]

Делото на Кирил и Методий в културната памет на българите - "История.БГ", 25.05.2026