Български Националистически Форумъ

Парк „Кайлъка“ се намира на 6 км южно от центъра на Плевен и предлага чудесни възможности за отдих и развлечения сред уникални природни творения. Не е ясно кога тази каменната долина е наречена Кайлъка, но името произлиза от  турски (кая означава камък, а лъка - долина). Моите впечатления от това място са за прекрасна зелена долина, която е изпълнена с различни възможности за по-дълга или кратка разходка на открито, която може да съчетаете с практикуване на спорт, риболов, посещение на исторически места и др.

Паркът

Още през 1946 г. плевенчанинът генерал Иван Винаров създава граждански комитет за превръщане на тази скалиста местност в парк и първи дарява 300 хил. тогавашни лева, за да започне това начинание. Цели двадесет и пет години продължава цялостното изграждане и облагородяване на местността Кайлъка, за да се получи днешното прекрасно място.

Защитена местност

Паркът е обявен за защитена местност и е богат на множество защитени животински и растителни видове, а общата площ му е около 10 хил. дка. През територията му преминава река Тученица, а край реката си растат на воля много редки растителни видове и животни, уникални за България и Балканския полуостров растения, някои от които включени в Червената книга на България. Природата там е наистина впечатляваща, а освен многото поляни има и детски кътове, където децата могат тичат на воля и да се забавляват в игри на открито. В началото на лятото цялата местност бе бухнала в прекрасна зеленина, която обгръщаше скалите и всичко наоколо. Ако решите да тръгнете край реката, ще се насладите на прекрасни гледки - растителност и надвисналите над нея скали, които казват са подходящи и за скално катерене.



Крепостта „Сторгозия“



Ние започнахме нашата разходка от крепостта "Сторгозия", която се намира в началото на парка, има и табели, които ще ви насочат. До крепостта може да се стигне пеша, има и тесничък път за автомобили, който иначе е в добро състояние. Като стигнете до крепостта се вижда паркинг, места за сядане и почивка, както и места за наблюдение на красивите панорамни гледки и околността.



Мястото е възстановено по проект на Община Плевен и за сега няма входна такса. От информационните табели можете да разберете, че късноантичната крепост “Сторгозия” е била част от римския път Виа Траяна, а селището Сторгозия възниква първоначално като пътна станция в Римската империя, изградена върху мястото на по-стари селища.

Сторгозия е изградена през  4 – 6 век с крепостни зидове с дебелина 2 метра, облицовани с ломен камък, споен с бял хоросан. Тук са открити две крепостни порти, три кули, както и жилищни постройки, раннохристиянска базилика, склад за зърнени храни и др.



Истории и легенди

Според турските хроники българският цар Иван Шишман е обезглавен на 3 юни 1395 г., в деня, когато Баязид I влиза в Никопол. Няма данни за екзекуцията и къде е погребан царят, но легендата разказва, че оцелял по чудо, Иван Шишман намерил убежище в манастира “Свети Георги”, намиращ се на 6 км навътре в Кайлъшкия каньон. Говори се, че в пещера, в близост до това място е заровена златна колесница и съкровището на Иван Шишман. Историите за съкровището довели френският пътешественик Гийом Лежан в района през 60-те години на 19 век. Няколко години след това, през 1882 г. в Плевен пристигнал и Феликс Каниц, но и двамата не намерили доказателства за тази наистина любопитна легенда за цар Иван Шишман и неговото съкровище. 

Река Тученица



Макар и малка, река Тученица векове наред тече през каменния пролом в Кайлъка, създавайки красивото дефиле и причудливи каменни форми. Освен това тя има и определена историческа роля в Руско – турската война: за да попречи на изхранването на турската армия, генерал Тотлебен построява бент на реката, по чието поречие е имало 24 воденици - караджейки. После взривил бента, а огромни водни маси помели по пътя си всички воденици и складираните храни. Така турците останали без провизии и под заплахата от глад сред войската, Осман паша направил последен неуспешен опит за пробив и след това обявил капитулацията на 40-хилядната си армия. Така на 10 декември 1877 г. с падането на Плевен във войната настъпва прелом в полза на Русия. Сега в Кайлъка има ресторант "Караджейката", разположен е още в началото на парка.

Музеят на виното



Интересен обект за туристите е Музеят на виното в Кайлъка, който се намира в естествена пещера и е изграден в близост до малкия язовир “Тотлебенов вал”.

Музеят е създаден със съвместни усилия на български и френски архитекти, а за негово място е избран Плевен, защото той е първия център на винарската индустрия в България. В Плевен още през 1890 година е открито училище по лозарство и винарство, а през 1902 год. е създаден първият Национален институт на виното у нас. В музея можете да се запознаете с историята на виното и разбира се, да дегустирате подбрани вина. За съжаление при нашето посещение музеят беше затворен, не успяхме да дегустираме вино, но успяхме да се полюбуваме на красивата околност и зеленина около язовира.



В Кайлъка има зоологическата градина, а  Голямата пещера, обитавана от хора преди хилядолетия, е превърната в ресторант. Тук има и много кътове с атрактивни забавления: езеро с лодки и водни колела, тенис кортове, плувни басейни. Срещнахме и мноого велосипедисти от различни възрасти, даже и цели семейства.

А в ресторантите и кафенета можете да си починете от разходката, да пийнете ароматно кафе и хапнете от местните специалитети. Има и хотели, къдено можете да оседнете, ако сте планирали по-дълъг престой в това дивно кътче.



В самия Плевен можете да посетите още  Панорамата „Плевенска епопея 1877“, Мавзолеят – параклис „Св. Георги Победоносец“, построен в чест на православните войници, загинали при обсадата на Плевен, обновената централната градска част, която е много красива, Художествената галерия „Илия Бешков“, Регионалния исторически музей с етнографски, природонаучен отдел и постоянната експозиция на оперната прима Гена Димитрова, къщата-музей „Цар Освободител Александър II“ и др.
Хубаво място е парк Кайлъка, но трябва да отделите достатъчно време, за да се полюбувате на всичките му красоти, да се потопите в прекрасната му атмосфера и отнесете чудни спомени от това дивно кътче на България.

https://aznapat.blogspot.bg/2016/06/blog-post.html

Урдините езера в Рила: Далеч от туристическите пътеки

Снимки: http://www.peika.bg/statia/Urdinite_ezera_Dalech_ot_turisticheskite_pateki_l.a_i.78468.html



Едни от най-красивите места във високите ни планини са многобройните групи езера, пръснати из циркусите в Рила и Пирин. Огромната част от езерата са с ледников произход и са разположени в дъната на тези циркуси - това са местата, откъдето преди хиляди години ледниците са поемали своя път надолу по планините. Наподобяват големи кресловидни вдлъбнатини в склоновете на планинските върхове, отворени от едната си страна, там откъдето ледникът е "изтичал" навън. Всички планински езера са много красиви, но този път ще се спрем на една група от тях - Урдините езера в Рила.

Встрани от главните туристически пътища в планината, малко по-трудно достъпни, тези езера пленяват с тишината, простора и меките, тревисти гънки на заобикалящата ги земя. Урдините езера са шест на брой, разположени в едноименния циркус, който пък от своя страна се намира между долината на река Мальовица и масово посещавания циркус на Седемте езера. От Урдините езера изтичат поточета, които образуват красиви малки водопади и по-надолу се събират заедно в Урдина река - приток на Черни Искър.



През първите летни месеци Урдиният циркус е невероятно място - с изтичащите от езерата потоци, с плътно обраслите със зелена трева ливади и с овалните езерни брегове. Тук-там от земята стърчат групи скали, чиито пластове нагледно демонстрират как се е нагънала планината. Урдините езера не са така големи, както например Седемте езера, намиращи се в съседство. За сметка на това обаче, тук околността е неизмеримо по-спокойна и пощадена от натрапчиво човешко присъствие. А все пак мнозина се отправят в планината именно, за да си починат от градската среда.

Урдиният циркус е голям по площ, но езерата могат да бъдат обиколени и снимани за няколко часа, като в това време се включват и солидни почивки за хапване и наслаждаване на околността. А има какво да се види! Освен езерата, тук се разкриват гледки и към долината на Урдина река - типична U-образна ледникова долина, виждат се околните била, както и мощният масив на връх Мальовица. Едно от Урдините езера - Рибното, се намира точно в подножието на Вазов връх (Дамга), и от бреговете му се издигат внушителните скалисти склонове на върха.



Как да стигнем?

"Официалният" път за Урдините езера се движи по дъното на долината на едноименната река. Маршрутът не е маркиран и се отклонява от пътеката между Централна Планинска Школа (ЦПШ) "Мальовица" и хижа "Вада". ЦПШ е и най-близкото до Урдините езера място, до което може да отидете с кола или с обществен транспорт. Оттам се връщате няколкостотин метра назад по пътя за село Говедарци и търсите отклоняващата се вляво и маркирана с червена боя пътека за хижа "Вада".

По нея се слиза сред дървета в продължение на около половин час и се достига така наречената Яворова поляна - място с обособени кътове за отдих и беседки. Там, перпендикулярно на пътеката тече река, над която преминава солиден мост. Именно това е Урдина река, а по нейния бряг се движи пътеката за езерата. След няколко часа ходене по дъното на долината ще достигнете циркуса. Приблизително в средата му се намира малък заслон, от който тръгват пътеки към всяко едно от Урдините езера.

На ляво се отива до най-голямото езеро - Паницата. То е с овални брегове, а водите са със зеленикав цвят. В единия му край има ясно видима плитчина. Над него се намират още две езера - едното е и най-високо разположеното в групата. Езерото преди него е с почти идеална кръгла форма, а пътеката, която го достига, преминава непосредствено по брега му - върху големи камъни. Вдясно от заслона (ако идвате отдолу, срещу течението на Урдина река!) се отива към езерото Триъгълника, около което се простират полегати поляни.



След него пътеката се движи хоризонтално към странична долина и отвежда до Рибното езеро, в подножието на Зелени рид и връх Дамга. Малко по-надолу в главната долина се намира и шестото езеро. Други възможности за посещение на Урдините езера са отново немаркирани пътеки, които се отклоняват от маршрутите между връх Мальовица и хижа "Иван Вазов", или пък между хижа "Вада" и хижа "Иван Вазов". При втория вариант се движите по синя маркировка, по билото на Зелени рид.

Тя се отделя от маршрута между ЦПШ "Мальовица" и "Вада" при Яворова поляна и моста над Урдина река - описахме мястото малко по-горе. Отклоняващата се пътечка слиза от Зелени рид към Рибното езеро - като ориентир може да се посочи стара табелка, обявяваща езерата за природна забележителност. При преход от връх Мальовица към хижа "Иван Вазов", пътеката за езерата се отклонява вдясно от маркирания билен маршрут, на около час след върха. Тази пътека е слабо забележима - и в нейното начало има малка метална табела, указваща статута на езерата като защитен обект.

Тук е мястото да кажем, че районът на Урдините езера е изключително чисто място и изхвърлянето на отпадъци е абсолютно нежелателно! Също така трябва да се отбележи, че разходката там е подходяща за подготвени туристи, тъй като преходите са дълги, а пътеките не винаги са ясно различими. Туристическата карта на Рила е необходима, а ако можете да си осигурите и водач, който да е наясно с маршрута - още по-добре! Най-близките хижи са вече споменатите "Мальовица", "Иван Вазов" и "Вада".

Преходите от тях до Урдините езера са с продължителност от порядъка на няколко часа. Ако решите да се отправите натам, ви очаква планинска красота в най-чиста форма! Така че, ако се смятате за подготвени - смело поемайте и се заредете с положителните емоции, които ще ви даде Рила!

Повече снимки може да видите в източника:

http://peshehodka.blogspot.bg/2012/07/blog-post.html

Къде се намира Дяволската пътека и как се стига до нея?

До Дяволската пътека може да стигнете като поемете към село Борино. То се намира в Югозападните Родопи, на 60-на км от Смолян. На самия вход на село Борино трябва да се отбиете наляво към местността Чала. Има малка табела, указваща посоката на Дяволската пътека и Дяволски мост. След няколко километра ще видите метален монумент с надпис „Дяволска мост“.



Тук, също свивате наляво и продължавате около стотина метра до големия паркинг в началото на екопътеката.
Със сигурност ще забележите и “Музея на катрана”, който е разположен до самия паркинг и представлява дървена постройка с описателни табели за боровия катран, както и с маси и пейки за почивка.



Двата входа на Дяволска пътека

Дяволската екопътека има два входа. Единият е горепосоченият откъм село Борино, а другият вход(изход) е откъм Буйновското ждрело (мястото на водослива на река Буйновска и Чатак дере). Аз лично бих ви посъветвала да тръгнете откъм село Борино и да приключите разходката откъм Буйновското ждрело и при желание може да разгледате Ягодинската пещера, и ако случайно адреналинът не ви е стигнал, може да вземете още една доза, изкачвайки се към панорамна площадка Орлово око с високопроходим джип.



Малко повече за пътеката

Тя е реализирана по проект “Среднопланински атрактивен маршрут Дяволска пътека”. Проектът е подкрепен по мярка 313 4 “Насърчаване на туристическите дейности от ПРСР 2007-2013″.  Дяволската пътека е официално открита и отворена за туристи през август, миналата 2015 година.

Тя представлява съвкупност от естакади, дървени мостчета, конзолни платформи, водни каскади, скални форми, ерозионни котли и невероятни панорамни площадки към природна забележителност Дяволски мост и водослива на реките Буйновска и Чатак дере.

Моята разходка из Дяволска екопътека

И така. Нашата разходка започна от паркинга, навлизайки към пътеката под една висока арка с голяма дяволска глава. Давметна само, че тук не се заплаща вхона такса, както и няма работно време. Пътят постепенно навлизаше в планината. Реката минаваше вдясно от нас през цялото време. Няколко стада с крави пък спокойно си пасяха и представляваха красива панорама за фотоапаратите на всички ни.

От самия паркинг след около километър се озовахме до едно дървено мостче, минаващо над река Чатак дере. Вляво от моста има голяма вековна върба, пред която има надпис с легендата за нея. Тя разказва, че през 50-те години на 20 в. местен жител открил в корените и 157 златни турски монети. Преминахме през мостчето и навлязохме във вековна гора.



Доста бях попрочела за пътеката преди да дойда и с нетърпение очаквах прочутия Дяволски мост. След 15-на минути и леко изкачване на терена се озовахме пред скалния феномен Дяволски мост. Той представлява скална арка с височина 18 м до нивото на водата и ширина на отвора около 6 м.

Стръмна, но добре обезопасена дървена стълба се спуска под Дяволски мост, като минавайки по него на няколко места се виждат участъци от страховитото ждрело на Чатак дере. Ако се страхувате от височини има вариант да заобиколите моста по полегата, добре оформена пътека. Мястото, на което двете пътеки се събират, след Дяволски мост има сенчест участък с няколко пейки, на които не пропуснахме да отпочинем.

Заредени с енергия и в очакване на още места, напоени с адреналин продължихме, подминахме симпатична дървена беседка и след около 30-на минути достигнахме до каскада от водопади “Скритите водопади”. Времето бе доста топло и пръските на водата бяха определено нещото, което радваше всички ни. След като хубаво наснимах “Скритите водопади”, продължихме и към най-екстремната част от пътеката, според мен “Скалният кулоар”.



Представете си отвесни може би 50-60 метрови скали, по които се спускат дървени стълбища. И определено това бяха едни от най-екстремните стъпала, по които съм слизала някога.

Заставайки над тях всички се сливаха, на места са почти перпендикулярни. Но лека-полека се преодоляват и преминават в равна дървена рампа, по която стигнахме до мястото, на което реката прави завой и наближава Буйновското ждрело.



Тук бе и крайната точка на нашата разходка. До края и, тоест до мястото, на което двете реки Буйновска и Чатак дере сливат водите си (асфалтовия път по Буйновското ждрело) и до информационния пункт остават около 10-15 мин.

По пътя наобратно  се натъкнахме на табела, която съобщаваше, че в крайната точка при Буйновското ждрело може да се наеме кола, която да ни закара обратно до паркинга, където бяхме оставили колата си. Така, че да знаете има и такава опция, за да не се връщате обратно по цялата пътека, може да се възползвате от превоза,като цените са по договаряне, в зависимост от броя хора.

Интересни факти за Дяволската пътека

Територията, която обхваща „Среднопланинска атрактивна Дяволска пътека“ е около 20 кв.км. като има две стартови точки: Северна на около 1 км от село Борино и Южна точка (паркинг) откъм Буйновското ждрело.

Най-виската точка на трасето е 1356 м, а най-ниската 945 м, като наклона варира между 20-40 градуса, а при скалните венци е над 70 градуса!

Съществуват два кръга „Малък кръг“ с дължина 3,8 км и „Голям кръг“-10,2 км, като двата кръга са свързани и имат обща изходна точка – Южна стартова точка.

? Няколко съвета:

- Оставете колата си на паркинга откъм село Борово, стигнете до края на пътеката, разгледайте Ягоднската пещера и ако сте уморени може да се възползвате от превоза, за който ви разказах
- Сложете най-удобните си обувки, в никакъв случай сандали и джапанки
- Вземете нещо за хапване, има чудесни местенца, където да се подкрепите и да починете
- Вземете лосиони против комари, все пак пътеката минава покрай река, както и слънчева шапка

Приятна разходка и до нови срещи!

http://time2travel.bg/dyavolska-pyteka/

Знaeтe ли, чe Бaйĸyшeвaтa мypa e cpeд нaй-cтapитe дъpвeтa в Бългapия и eднo oт нaй-възpacтнитe pacтeния нa Зeмятa. Toвa възpacтнo pacтeниe ce нaмиpa ce ceвepнaтa чacт нa пpeĸpacнaтa плaнинa Πиpин.

Taзи yниĸaлнa пpиpoднa зaбeлeжитeлнocт нocи имeтo нa cвoя oтĸpивaтeл – Koнcтaнтин Бaйĸyшeв. Πpeз дaлeчнaтa 1897 гoдинa тoй e пъpвият лecoвъд, ĸoйтo oтĸpивa и oпиcвa xapaĸтepиcтиĸитe нa вeличecтвeнaтa чepнa мypa.

Бaйĸyшeвaтa мypa e нa пoвeчe oт 1 300 гoдини. Πpиблизитeлнo cъщaтa e и възpacттa нa Бългapия. B cтpaнaтa Бaйĸyшeвaтa мypa e втopoтo нaй-възpacтнo дъpвo cлeд 1665 – гoдишния Гpaнитcĸи дъб, нaмиpaщ ce в ceлo Гpaнит, Cтapa Зaгopa. Πo възpacт cлeд тяx в cвeтoвeн плaн ce нapeждaт 3-4 xиляди гoдишнитe ĸaлифopнийcĸи ceĸвoи.

Πpeз xилядoлeтнaтa cи иcтopия Бaйĸyшeвaтa мypa e дocтигнaлa дo внyшитeлни paзмepи. Bъпpeĸи чe в paйoнa e имaлo oпycтoшитeлeн пoжap, мнoгoвeĸoвнoтo pacтeниe e ycпялo дa oцeлee.

Oбиĸoлĸaтa нa дъpвoтo e 2.8 мeтpa, диaмeтъpът мy e 2.2 мeтpa. Ha виcoчинa дocтигa дo 26 мeтpa. Typиcтитe paзĸaзвaт, чe зa дa ce oбгъpнe cтвoлa нa дъpвoтo, ca нeoбxoдими пoнe шecтимa eдpи мъжe.

Mypaтa e вeчнoзeлeнo иглoлиcтнo дъpвo oт ceмeйcтвo бopoви. Toзи вид дъpвeтa виpeят caмo нa виcoчинa oт 1000 дo 2100 мeтpa. Чepнaтa мypa, ĸaĸвoтo e и Бaйĸyшeвoтo дъpвo, e двyиглeн бop c твъpди игли. Ocвeн в Πиpин чepни мypи мoгaт дa бъдaт oтĸpити и в гpaничнaтa плaнинa Cлaвянĸa.

Πpocтpaнcтвoтo oĸoлo Бaйĸyшeвaтa мypa e oбгpaдeнo c ниcĸи дъpвeни cъopъжeния. Гpижaтa зa дъpвoтo, вpъcтниĸ нa дъpжaвaтa, e пoeтa oт мecтнaтa oбщинa Бaнcĸo, ĸaĸтo и oт нeмaлĸo пpиpoдoзaщитни opгaнизaции.

Oĸoлo yниĸaлнaтa зaбeлeжитeлнocт ce нaмиpa и близo пoлoвин вeĸoвeн пaмeтниĸ нa тpимa зaгинaли бългapcĸи aлпиниcти.

Бaйĸyшeвaтa мypa ce нaмиpa нa 1 930 мeтpa нaдмopcĸa виcoчинa в Haциoнaлeн пapĸ Πиpин. Haй-близĸитe oбeĸти дo нeя ca xижa Бъндepицa, нaмиpaщa ce нa 300 мeтpa oт пpиpoднaтa зaбeлeжитeлнocт и нa 1810 м нaдмopcĸa виcoчинa. Tя e paзпoлoжeнa вдяcнo oт acфaлтиpaния плaнинcĸи път.

Taзи xижa e пocтpoeнa oт лecoвъдa Бaйĸyшeв. Ocнoвнoтo ѝ пpeднaзнaчeниe e билo cyшилня зa ceмeнa oт чepнa мypa. Днec тя пpиютявa тypиcти, пoeли ĸъм Бaйĸyшeвaтa мypa и живoпиcнитe възвишeния нa Πиpин.

B близocт дo xилядoлeтнoтo дъpвo ce нaмиpa и xижa Bиxpeн. Tя e изxoдeн пyнĸт ĸaĸтo зa Бaйĸyшeвaтa мypa, тaĸa и зa Koнчeтo и зacлoн Teвнo eзepo.

Близo дo нeя ce нaмиpa живoпиceн paвeн плaнинcĸи тepeн, ĸoйтo e изĸлючитeлнo пoдxoдящ зa ĸъмпингyвaнe и пиĸниĸ. Дo тaм ce cтигa пo acфaлтиpaн път.

Haй-близĸият гpaд дo Бaйĸyшeвaтa мypa e Бaнcĸo, нaмиpaщ ce нa 15 ĸилoмeтpa oт изĸлючитeлнaтa пpиpoднa зaбeлeжитeлнocт. Oт тaм имa opгaнизиpaн тpaнcпopт имeннo дo Бaйĸyшeвaтa мypa. Aлтepнaтивa e и дa cтигнeтe пeш дo нeя. Paзxoдĸaтa щe ви oтнeмe нe пoвeчe oт 4 чaca.

https://littlebg.com/baikushevata-mura-durvoto-vrustnik-na-bg/#

Красивите градове-музеи на България

Източник: https://uchiteli.bg/interesting/krasivite-gradove-muzei-na-bylgariq/2756

България е богата както на природни, така и на архитектурни забележителности. 111 хил. км² площ са заети от високи планини, широки долини и равнини, гъсти гори и пълноводни реки. А измежду тях са разположени прекрасни кътчета, богати със своето културно наследство. Боженци, Трявна, Арбанаси са само част от местата, където българският дух е запазил своята автентичност и магия. Представяме ви част от градовете (селищата) – музеи в България.

Арбанаси


Всеки, който се чувства българин, трябва поне веднъж да отседне в Арбанаси. Селото е притегателен център за туристи не само заради чистия въздух, уникалната гледка и механите с руйно вино, а и заради петте църкви и два манастира, които пазят българския дух и вяра.
В края на 18 век в резултат на кърджалийските нападения селото е ограбвано и опожарявано, а епидемиите от чума и холера довършват това, което е пощадено от разбойниците и огъня. След 1810 г. започва ново заселване от българи, които слизат от Еленския и Тревненския Балкан.

Жеравна


Има легенда, която казва, че  земите на село Жеравна са били  на сестрата на цар Иван Шишман, дадена за съпруга на султан Мурад. От турците селото получило привилегиите на свободно селище. Тук турци не се заселвали, а ако се наложело да го посетят, трябвало задължително да слязат от коня си и го водят. Жеравненци били освободени от данъци, но имали задължението да изпращат войници на султана за обслужване на сараите му. Това задължение жителите прехвърлили на местните цигани - гайдарджии, които веселели турските първенци в Цариград.

Боженци


Боженци е живописен архитектурно-исторически резерват, съхранил много къщи-паметници на българския възрожденски дух. Според легендата селото е основано от болярката Божана. След превземането на Велико Търново от турците през 1393 година, тя се е заселила тук заедно с деветте си сина. Жителите развивали животновъдство, занаяти и търговия. Те строили живописни български къщи с високи каменни огради, ковани порти и дюкянчета пред тях. Със своята неповторима атмосфера селцето ни пренася и днес назад във времето и ни потапя в бита на обикновените хора.

Копривщица


Легенда разказва за млада жена, заселила се на мястото на днешна Копривщица, тъй като местността ѝ се сторила подходяща за отглеждане на добитък. Малко след пристигането си тя заминала за Одрин, където измолила от султана ферман, чрез който ставала владетелка на Копривщица, а селото получило големи привилегии. В този ферман за първи път султанът нарекъл Копривщица "Авраталан" – "женска поляна". Преданията разказват, че турчин с подкован кон нямал право да мине през селото, а жителите му можели свободно да носят оръжие.

Котел


Котел е град на възрожденската архитектура, скътал една от най-добрите образци на дървената народна къща от късното Възраждане. Градът е родно място на плеяда велики българи – Софроний Врачански, Петър Берон, Георги Раковски. Легендата говори, че Котел е заселен, след като размирици наложили населението на с. Новачка да търси ново място за живот. Веднъж стадо коне се загубило. Селяните открили конете в чудна местност, известна като “Изворова поляна“. Красивата природа, тучните пасища удивили хората и те се заселили на това място.

Несебър


Несебър е една от най-големите исторически съкровищници, поради което е обявен за град-музей, както и за архитектурен и археологически резерват с национално значение. Заради множеството добре запазени паметници от различни епохи, Старият Несебър е паметник на културата от списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство.
В стария Несебър има 23 църкви и културни паметници - от раннохристиянска базилика до куполна византийска църква, в които е отразено архитектурното и артистично влияние на Гръцката, Римската и Византийската епохи.

Трявна


Легендите разказват, че високо в Тревненския балкан някога били летните дворци на Асеневци. Табуни коне пасели на воля тучната трева по просторните поляни. Но кога първите хора избрали това място за свой дом – не е известно. Документ сочи 1565 г. като най-ранната сигурна дата за заселване на свободни хора в „мястото Търавна”. Задължението им било да охраняват прохода през планината от разбойнически набези. Данъчните облекчения на тези т.нар. харбалии привлекли нови заселници през следващите години и населението растяло. Така била създадена Трявна.

Банско


Миналото на Банско е забулено в древността. За него свидетелстват останките от антични крепости, тракийски надгробни могили, средновековни поселения и църкви.
През Възраждането Банско се развива като градски търговско-занаятчийски център. Предприемчивите му жители установяват търговски връзки със селища по Егейското крайбрежие, Централна и Западна Европа. Неповторимата природна красота на Пирин планина, съчетана с богатото културно-историческо наследство, превръщат Банско в притегателен туристически център.

Созопол


Созопол е най-старият град по българското черноморско крайбрежие и един от най-популярните курорти в България. Центърът му (Старият град) се намира на малък полуостров. В близост до него са островите Св. Иван и Св. Петър. Първото селище тук възниква в края на IV-III хил. пр. Хр. Подводните проучвания в созополското пристанище разкриват останки от жилища, керамични съдове, каменни и костни оръдия на труда от бронзовата епоха. В созополския залив са открити и многобройни каменни котви и щокове, датиращи от II-I хил. пр. Хр.

Мелник


Град Мелник е град-музей, град-история, най-малкото градче в България. Тук попадате в миналото – живописни къщички с керемидени покриви, тесни улички, каменни пътища. Уютни хотели, кръчми с традиционна българска кухня, винарни изби. Мелнишкото вино има богат вкус и аромат. Винарните къщи са известни далеч извън България. Тук винопроизводството се развива от стотици години и тайните му са предавани от поколение на поколение. Климатът е подходящ за отглеждането на различни сортове грозде, като един от уникалните за града е „широка мелнишка”.

Гложенският манастир "Свети Георги" - един истински нашенски замък

Гложенският манастир "Св. Георги" е един от най-красивите и интересни старопланински манастири, защото за разлика от останалите той не е скрит в планината, а е разположен на висока каменна тераса, ограден от стръмни и отвесни скали. Видян отдалеч той сякаш е кацнал като величествен феодален замък на отвесна скала, която се издига високо над цялата околност. Понастоящем той е постоянно действащ мъжки манастир, обявен за паметник на културата.



Манастирът се намира на стотина километра от София и на 17 км от село Гложене в Тетевенския Балкан, достъпен е с автомобил по стръмен и тесен път. Отбивката за Гложенския манастир е близо да гр. Ябланица по главния път София – Варна. Има разклон за с. Малък Извор, след което се преминава през самото село Малък Извор. Следват около 5 км по стръмен, но равен, асфалтиран и хубав път. Близо до манастира има паркинг, както и сергии със сувенири. В неделния ден мястото бе оживено, имаше посетители от различни райони на страната.



Според легендата руския Княз Георги Глож, преследван от татарите се преселва по тия места с разрешение на Иван Асен Втори. Княза основава селище в околността на река Вит, наречено на негово име – Гложене, а на 1 км от селището  построява манастира “Св. Преображение”, който просъществувал до XVII в., когато започнали набезите на турците по тези места, след което манастирът е изоставен. За да избегнат посегателствата на турците, монасите издигнали нов манастир в началото на XVIII в. – "Св. Георги Победоносец" на 808 метра надморска височина на висока, почти недостъпна скална тераса.



През турското робство манастирът запада, но през XIX век отново се възражда и се превръща в културно-просветно средище. Първоначалната манастирска църква пострадала значително по време на две силни земетресения през 1904 и 1913 година. Сегашният храм е построен през 1931 г. на мястото на разрушената при земетресението през 1913 г. стара черква. 



От първоначалния вид на манастира е запазен само каменният тунел, през който единствено може да се влезе в двора, наречен Пресеченик или Пресечена скала.



Гложенският манастир е бил средище на революционна дейност, а скривалището на Апостола и днес е запазено в манастира. Един от игумените му - Хаджи Евтимий Симеонов от Сопот е бил доверен човек на Васил Левски, който винаги намира приют в манастира. Хаджи Евтимий  бил член и на тайния революционен комитет, а легендата говори, че той е бил прочут народен лечител и известен като един от първите български хирурзи.


Килията на Левски и скривалището на пода

В една от монашеските килии в пода, се намира продълговата дълбока ниша, която вероятно е изпълнявала функцията на дяконски ниши за съхранение на най-цените църковни вещи. Тук е било и скривалището на Левски, превърнато сега в музей. В близкото село Малък извор, манастирското братство създава метох и килийно училище.

Манастирът се слави още и с храмовата си икона "Св. Георги Победоносец", която според легендата е донесена от княз Глож през ХІІІ в. Тази чудотворна икона на Св. Георги сега се съхранява в Ловчанската митрополия, а в черквата в манастира има нейно копие, където и ние запалихме свещички.
Търновският митрополит Климент, който под светското име Васил Друмев написва "Нещастна фамилия" и "Иванко-убиецът на Асена", е  прекарал 15 месеца в манастира през 1894 г., осъден на заточение заради съмнения за провокация към Фердинанд и заради своята русофилска дейност. Днес килията на заточението му е реставрирана и превърната в малък музей.

Иначе манастирът се състои от черква и жилищни сгради, които образуват затворен отвсякъде двор. Това, заедно със спускащите се от три страни отвесни скали му придават живописния и непристъпен вид на манастир-замък. А гледката, разкриваща се от каменните тераси на манастира е очарователна и величествена.



Близо до манастира е пещерата Моровица, която със своите 3,25 км дължина и 150 м дълбочина на подземни галерии е сред най-големите пещери в България.


Манастирската чешма





Много красиво място е Гложенският манастир и си заслужава да бъде посетен, защото съчетава уникална архитектура, история и красива природа с дух, който е устоял на превратностите на времето. Радвам се, че имах шанса да бъда тук, пожелавам и на вас да имате късмета да се насладите на красотите на този манастир и на Тетевенския балкан.

https://aznapat.blogspot.bg/2015/12/blog-post.html

Котел - усещане за история и възрожденски дух

Град Котел е разположен  в източната част на Стара планина, а най-високо място в района е връх Разбойна с височина 1128 м. Градът е сгушен в малката, но живописната котловина на река Котлешница и ме очарова със своя възрожденски дух, уважение към историята и красиви килими.



В този град има много история. Тук навсякъде се усеща история и духът на емблематични български имена и възрожденци. Историята на града започва още в древността – намерени са археологически находки в тракийски култови комплекси и скални гробници, които го доказват. Близо до града според преданието са били разбити византийците от войските на хан Крум през 811 година и от Ивайло на 17 юли 1279 г. А иначе името на гр. Котел се споменава за първи път в османо-турски регистър през 1486 г., когато градът е бил известен под името Казан пънаръ.


Сградата на община Котел

Благоприятният климат и многобройните  пасища наоколо определили овцевъдството като основен поминък за местното население. Овцевъдството на свой ред поставило началото на много занаяти в региона свързани с шивачество, тъкачество и килимарство. В края на 18 и началото на 19 век вълната от над 450 000 овце, пристигала в Котел за изработка на килими, аби и шаяци. И днес градът е известен с килимите си, най-старите от които са изложени в Галатанското училище. Те присъстват и на герба на град Котел, където е изобразен факел, който е символ на просвещението и килим – символ на традиционния местен занаят. Типични за котленските килими са строго подредените, едри геометрични шарки, известни като "големите очила" и "къдравите звезди".


Галатанското училище

Забележителности

Като се разхождате из града ще ви впечатлят красивите котленските възрожденски къщи, които са от типа "Камчийска къща", построени от камък и дърво, с великолепни дърворезби, големи стрехи и красиви дворове.
Котел все още притежава много силен, балкански дух, а тук са се родили много бележити българи. Един от тях е Софроний Врачански, най-видния представител на Котленската книжовна школа, както и д-р Петър Берон, автор на първия български буквар/ „Рибен буквар”, Неофит Бозвели, учител и водач на борбата за независимост на българска църква, Георги Раковски, водач на национално-освободителното ни движение. Тук са родени и  капитан Георги Мамарчев, Стефан Богориди, Гавраил Кръстевич, Атанас Гранитски. В местното килийно училище е оставал да пренощува Паисий, а Софроний Врачански за първи път там преписва „История славянобългарская”.


Пантеонът на котленските възрожденци

Една солидна сграда прави впечатление в центъра на града с интересната си архитектура - Пантеонът на котленските възрожденци, в който има няколко тематични зали: Будители, Просветители, Бунтовници и Революционери, които проследяват живота и дейността на многото национални герои от региона. Тук е положен и мраморният саркофагът с тленните останки на Георги С. Раковски, покрит с бронзово знаме. Преминавайки от зала в зала се удивих от прекрасно подредените експозиции, любезната уредничка и приятната атмосфера на това място. Освен това оказа се, че в понеделник музеят е отворен за посещение без входна такса.


Саркофагът на Г.С.Раковски


Паметникът на Г.С.Раковски в центъра на града

В Котел има две църкви: църквата "Св. св. апостоли Петър и Павел", в която е служил Софроний Врачански и църквата „Св. Троица“, която е строена от богати каракачански майстори и богати котленци. В Галатанското училище е разположена изложба, посветена на килимарството, а самата сграда е с архитектура, характерна за Котленския край. В Етнографския музей  може да се види подредбата на някогашния котленски дом. Друга забележителност е местното музикалното училище “Филип Кутев”, основано през 1967 г., което е единствено по рода си в Европа училище за фолклорни песни и инструментална музика.



Градът три пъти е горял и три пъти е възкръсвал, запазил възрожденския си дух. „Котeл го огън не гори, Котел го сабя не сече, в Котел се лесно не влазя.”, тази песен гордо са пяли жителите на това малко градче, сгушено в Стара планина. Мисля, че родолюбивият дух на хората тук и желанието им за съхраняването му, въпреки превратностите на съдбата са достойни за уважение. Хубав град е Котел, място което зарежда с енергия и буди чувство на гордост. Град с интересно минало, надявам се и със славно бъдеще.

https://aznapat.blogspot.bg/2016/07/blog-post_25.html

Пещера „Бачо Киро“ – дом на първите разумни хора в Европа

Пещера „Бачо Киро” е един от диамантите в пещерната огърлица на България –  заради удивителните карстови образувания, заради това, че е първата в страната благоустроена за посещения от туристи и защото тук са открити едни от най-старите следи от хомо сапиенс (разумни хора) в Европа.

Разположение:
на 5 км от град Дряново в посока Габрово, 300 метра южно от Дряновския манастир

Работно време:
от 1 април до 30 октомври – 09:00-18:00ч
от 1 ноември до 30 март – 10:00-16:00ч.

Цени:
къс маршрут /20 мин./ – деца, ученици и пенсионери – 2 лв, възрастни – 3 лв.;
дълъг маршрут * /60 мин./ – деца, ученици и пенсионери – 3 лв, възрастни – 5 лв.

*По дългия маршрут се минава само при група над 15 души

Пещерата се намира само на 300 метра от Дряновския манастир и още през 1937 г. дряновските туристи я благоустрояват за посетители, което я прави първата такава в България. От тогава до днес редовно е отворена за посещения. През 1962 г. е обявена за природна забележителност, а през 2002 г. пътеките и осветлението на обновени. Част от Стоте национални туристически обекта. Общата й дължина е 3 500 метра, което я нарежда на 13-то място в страната по този показател. Температурата тук през цялата година е приблизително 13 градуса, така че през лятото е добре да си носите връхна дреха. Често се виждат прилепи. Това е една от най-добре проучените пещери в България /вкл. от братя Шкорпил/ и сред най-значимите археологически обекти от палеолита (старокаменната епоха) на Балканите, тъй като тук са открити едни от най-старите следи от хомо сапиенс в Европа, датирани в преходните години между средния и късния палеолит. Този етап от историята става известен като Бачокириен или култура Бачо Киро (в края на материала има обяснение защо е обособен като самостоятелен).

Днес в пещерата има два маршрута за посетители – къс и дълъг. Горещо ви препоръчваме дългия, защото точно той разкрива смайващата красота на пещерата. Ето кратки описания и на двата:

Късият маршрут е дълъг 350 метра и отнема 15-ина минути, освен ако не се забавите много в Чистилището 🙂 Включва Преддверието, Чистилището, Дъждовната зала и Концертната зала /в нея акустиката е великолепна и понякога се провеждат концерти/. В последните две ще видите много монети по стените и земята – поверието е, че трябва да преминете през Чистилището и след това да се опитате да закрепите монета – ако залепне, значи сте се отървали от греховете си; ако падне, значи трябва да минете отново през него.



Дългият маршрут е с дължина 900 метра и се преминава за около 60 минути, като това задължително се случва с екскурзовод /цената на беседата е включена във входната такса/. Той започва точно преди Чистилището (влиза се през една иначе заключена врата) и минава край впечатляващи форми, образувани стотици хиляди години – Медузите, Мечата пързалка, Трона, Картофената пътека, Пещерния орел, Тестото, Фонтана, Пещерното ухо, Самотния сталактон и др. В най-отдалечената зала – Приемната, ще видите нещо величествено – сталактон с височина около 8 метра и обиколка 1.5 метра! Ето част от образуванията:



Образуване на пещерата

Пещерата „Бачо Киро” се е образувала във варовиковия скален венец Боруна между каньоните на река Дряновска и нейния приток река Андъка. Някога местността е била дъно на море, като и днес в пещерата могат да се видят вкаменелости от раци и др. Образуването на пещерата е тясно свързано с водите на река Дряновска – в началото на кватернера, преди около 1.8 млн години, те започнали да нахлуват в пукнатините на скалата и постепенно оформили пещерата. Изящната работа след това се извършва под влиянието на карс­товите води, просмукани във варовиците, лежащи над пещерните галерии и зали. Неуморните капки карстова вода, обогатени с варовито вещество, в продълже­ние на стотици хиляди години постепенно са изваяли красивите форми – сталактити, сталагмити, сталактони.

История на проучванията

За първи път проучвания в пещерата са направени през 1890 г. от чеха Степан Юринич /тогава учител в Априловската гимназия в Габрово, по-късно професор в Софийския университет/, а през 1895 г. е посетена и от легендарните братя Шкорпил. През 1937 г. палеонтологът Рафаил Попов прави сондажи до входа и 200 метра навътре, а на следваща година работи тук заедно с англо-американската експедиция на проф. Дороти Гарод, която преди това прави проучвания в Палестина и идва, за да установи връзките с останките от палеолита по нашите земи.


Кости от пещерна мечка

Една от най-интересните им находки е огромен скелет на пещерна мечка (3 метра височина; били са сред най-едрите животни в Европа), който днес се съхранява в Британския музей в Лондон. Мястото, където е направено откритието, е на 300 метра навътре от входа и днес е известно като Мечата поляна – минава се покрай него при дългия маршрут.

Първите системни археологически проучвания в пещерата са направени между 1971 и 1975 г. от полско-български екип, ръководен от Янош Козловски, Болеслав Гинтер и Н. Джамбазов. Направена е по-точна датировка, открити са кремъчни и костни оръдия, накити и останки от човек.

Тук е единственото находище в Европа в което в толкова ранен контекст е открита кост с гравиран геометричен мотив. Също така това е единственото българско находище в което е намерен фрагмент от диадема.

През 2015 г. археологическите проучвания в близост до входа са подновени, както и в съседната пещера „Андъка“. Финансирането е германско и е за общо три години.

Култура Бачо Киро



Това е културна традиция, която се явява преходна фаза между средния и късния палеолит в Европа, по-ранна е от културите с листовидни върхове в Централна Европа. Обособяването й е основано на отликите й от среднопалеолитната секвенция, които според Янош Козловски се изразяват в:

♦ Различия в използваните суровини, които в средния палеолит са вулканични (по-точно магмени) и седиментни скали с локален произход, а в късния са импортни кремъчни суровини.

♦ Среднопалеолитните левалуазка и дисковидна техники, в пласт 11 са напълно заменени от техника за продукция на пластини.

♦ Генерална промяна в типологическата структура.

♦ Поява в пласт 11 на първите накити, в частност пандантиви от зъби. Тези предмети липсват в среднопалеолитната секвенция.

♦ Наличие на костни останки от архаичен хомо сапиенс.

В най-актуалните разработки по темата Бачокириена не се свързва с Близкия Изток, а с локалните преходни култури.

http://destinationdryanovo.com/package/cave-bacho-kiro-dryanovo/

Български град на първо място сред най-красивите в света





Безбройните красиви кътчета в България получават все по-често признание не само у нас, но и зад граница, съобщава panorama.bg.
Поредното доказателство е престижното първо място на Велико Търново в класация за най-красиви места в света, които са построени на отвесни склонове.



Избраните локации са наречени „архитектурни бижута“, а градовете, които са намерили място в класацията – „съкровища“. Изтъква се, че не е било никак лесно да бъдат построени на такива труднодостъпни места, което се посочва като пример за желанието на човечеството да подчини дивата природа, дори когато не става дума за постройки с отбранителна цел.

Италианските автори на класацията са категорични, че Велико Търново и другите участници в подреждането предизвикват спонтанен възторг, когато ги видиш на живо, а обаянието им се запечатва за дълго в съзнанието.

Колко престижна е лидерската позиция на българския град доказват имената, останали след него в класацията – емблематичният комплекс от манастири Метеора в Гърция, испанският град Ронда, френският Рокамадур, италианските Риомаджоре, Вернаца, Чивита ди Баньореджо, Пиодао в Португалия, Вади Даван в Йемен, Санторини в Гърция и др.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=76794

За параклиса „Св. Йоан Летни“ и потопеното село



Не е задължително да се скиташ със седмици, съсипан от изнемога, безпаричие или глад  по близо 800 километровото трасе на пренаселения поклоннически път към Сантяго де Компостела, за да изживееш  приключение или да те връхлети мистично прозрение.

Това може да ти се случи съвсем спонтанно без да се налага да преодоляваш тежки физически или духовни препятствия. И то не на стотици или хиляди километри от дома, а на не повече от 60 , ако живееш в София, например. За целта си отдели един свободен ден, зареди автомобила с гориво и се насочи към невзрачното радомирско село Поцърненци, в чийто околности се е ширнал язовир Пчелина.  Малко след последната махала ще се наложи, подобно на нас,  да оставиш автомобила и да продължиш пеш към едно потайно кътче на България, докоснато от вечността. След около 20- минутен преход край пасища и ливади, в далечината  съзираме белеещите се очертания на храма „Св. Йоан Летни“- миниатюрен и уязвим, обрулен от ветровете, надвесен над язовира, на чието дъно лежат призрачните следи от някогашното село Пчелинци.

Историята му ни връща назад към 1330 година, когато тук, в долината на река Струма, се разразила т.нар. Велбъждка битка, водена от българския  цар  Михаил III Шишман Асен и сръбската войска, начело с крал Стефан Урош III Дечански. Сражението завършва драматично с поражение за българите, а на мястото на днешния язовир дълго време лежали разпилени костите и черепите на хиляди посечени български войни. Затова кръстили възникналото в долината селце Лобош, което съществува и до днес. Названието произхожда от думата „лоб“, която означава горна част на череп / или чело/, а околностите, съвсем разбираемо, нарекли Мрака. В съседство пък се намирало село Пчелинци.

През 1350 година жителите му построили храм на живописна скала, която се извисявала над околностите, и го нарекли „Св. Йоан Летни“. В продължение на стотици години църквицата  се откроявала високо в небето и всявала респект и богобоязливост в сърцата на хората. Но през 70-те години на 20 -ти век властта изселва хората и се захваща да строи язовир. За нула време неумолимите му води поглъщат бедните къщурки и дюкяни, училището, прашните улици, овощните градини и опустошават стотици човешки съдби. Това е краят на Пчелинци.

От селото, като надгробен паметник, оцеляла единствено старата църква, обърната към смълчаните води на язовира. Народът се изнесъл в Радомир и околните села, изгубил вяра, предпочел петолъчката пред кръста и забравил за някогашния си храм. Започнали да го навестяват безбожници и вандали, надраскали стените, изболи очите на изрисуваните по тях светци. Така уникалните стенописи, за които се предполага, че са от 15-16 век, са безвъзвратно изгубени.



Но някои изображения са все още различими. Като фигурите на Св. Теодор Тирон и Св.Теодор Стратилат,  Св. св. Константин и Елена или образът на Богородица в олтарната апсида.  В наши дни  за културния паметник на възраст 666 години  се грижи единствено Ангеларий, който пасе стадо крави в околностите. „Помолих поне една ограда да поставят, че идват туристи с деца, а е стръмно, могат да паднат долу, но от общината нехаят. “ – възмущава се бившият семинарист.  Всеки ден той повежда стадото  към Пчелин камък, за да наглежда кацналия на него параклис и да доставя свещички за случайните минувачи. Твърди, че откакто се грижи за светинята кравите му станали по-плодовити и започнали често да се отелват в гората.

Разказва още, че в стадото му имало теленце, което всяка вечер, на връщане от паша,  се отклонявало от побратимите си,  изкачвало се нагоре по стръмната скала с осиротелия параклис, заставало с лице към него и започвало жално да мучи. Напоследък обаче „Св. Иван летни“  излезе от анонимност благодарение на интернет, който изобилства с публикации за магнетичното място и информация как да стигнем до него. Все повече хора идват тук, за да разгледат параклиса и да се насладят на фантастичната гледка към язовира. „Св. Иван Летни“  бил заснет в клип на именита нашенска фолк певица, попаднал и в реклама на „Лидъл“.  Но никой от снимачните екипи не предложил помощ за поддръжката му.  Ангеларий се надява, че общината или Институтът по опазване на недвижимите културни ценности  най-сетне ще вземат отношение към рушащия се шествековен паметник. А дотогава разчита на скромните дарения, които хората остават до иконите, за да доставя свещи и да поддържа пламъка на вярата жив в душите им.

http://pateshestvia.net/pateshestvai/4696

Описания на Търново от периода XVI-XIX в., могат да се намерят в многобройни пътеписи, статии и спомени, информацията, от които е систематизирана и подредена в хронологичен ред в обобщаваща статия на Павлина Владева по темата. Владева коментира, че засиленият интерес на чужденци и българи към Търново издига града до национален символ на България. Посочени са тридесет и деветима души, които в подробен писмен вид предават впечатленията си от Търново в рамките на въпросните три века (XVI-XIX). Сред тях са шестима българи и шестима испанци, петима чехи и петима французи, четирима унгарци и четирима руснаци, трима англичани, двама немци и двама арменци, един османлия и един румънец. Необходимо е по-сериозно внимание към трудовете, посветени на Търново, от годините непосредствено преди и след Освобождението.

През октомври 1907 г. списание „National Geographic“ публикува за първи път материал, посветен на Търново – пътеписа на Феликс Кох „Търново – градът на висящите градини“. Творбата прави голяма чест на старата българска столица, защото е едва втората подобна в списание „National Geographic“, свързана с Княжество България. Авторът описва непосредствените си впечатления от града. „Далеч напред имаше други скали и на тях беше кацнал градът – прелестното Търново – всяка къща е окъпана в цвят: покривите с червени печени керемиди, стените боядисани в излинели розови и кафяви цветове, стрехите и корнизите подсилени с тежки, почернели от времето греди. (…) Големият чар на Търново обаче се крие в неговите балкони. Всеки дом има в средата на фасадата на втория етаж врата, в по-голямата си част от прозоречно стъкло, която се отваря към малък балкон, където през цялото лято цъфтят олеандрови храсти в тежки зелени качета. Там госпожата сяда да шие, да наглежда малките или да се надвеси и да побъбри с минаващите съседи.“

Феликс Кох съумява да обиколи търговската част на Търново от началото на XX в., като оставя на читателите си ценни описания за нея. „Улицата става неравна, тъй като плочите са се разхлабили. Тук има дюкяни за шапки и обувки и кафенета, където турското кафе се сервира в чашки без дръжки. Има и други дюкяни, които гледат към улиците не с прозорец, ами с две врати. На праговете им цъфти „еврейско мушкато“, тъй като тези хора изпитват неумерена любов към цветята. Над нас балконите стават все по-богати – прътите с нанизите лук са заменени от изящни, ковани, железни орнаменти, но все още сме сред занаятчиите на Търново. Ето я пекарната, с една стена почти напълно отворена към улицата, разкриваща варосаната глинена пещ и пълната с кръгли кафеникави самуни сергия. Следващият дюкян е на сарафина – изключително необходим фактор в живота на Балканите, където в обръщение се намират монетите на толкова много страни.“

Сведенията на подполковника от английската армия Джеймс Бейкър представляват сериозен интерес. През 1874 г. той посещава българските земи с цел покупка на собствено имение. През 1877 г. излиза книгата му „Европейска Турция“, която е продукт на впечатленията му от пътешествието. Когато посещава Търново, Бейкър е приет лично от управителя на Търновския санджак, Хюсеин паша. Относно града англичанинът посочва: „Търново заема едно много силно стратегическо местоположение, но предимствата на естественото му укрепление въобще не се използват. По-рано е бил столица на българските царе, след като те били изтласкани северно от Балкана, и от военна гледна точка сигурно е представлявал много силна позиция. Близките околности са осеяни с красиви лозя, градини и вили, които му придават европейски вид. Център е на санджак или лива. (…) Хановете в Търново са грамадни и претенциозни, но толкова лоши, че трябваше да наема една къща сред лозята, за да прекарам втората нощ“.

Друг важен източник от същото време е Луи Клодион, френски журналист, кореспондент на „Илюстрасион“, който отразява събитията около Априлското въстание (1876) и Руско-турската освободителна война (1877-1878). За Търново пише, че е „разположен на река Янтра, недалеч от Балкана, в него живеят около 30 000 души. Строен методично, той е в подножието на един пресечен конус, който обгръща реката и на чийто връх се намира крепостта“.

Описание на Търново по време на Руско-турската освободителна война се намира и в репортажите от България на Михаил Фьодоров, военен кореспондент на вестник „Русские ведомости“ и кореспондент на „Всемирная иллюстрация“. Фьодоров влиза в Търново с предния отряд на генерал Гурко. Той пише с голямо вдъхновение: „Търново – това е българският Цариград, майка на българските градове, с който е свързана цялата светла епоха от историята на българската държава и всички спомени за хубавите и щастливи дни на народа – мъченик“.


Разказът продължава с наблюдения върху градоустройството. „Къщите са подредени така, че вторият ред виси над първия и така продължава до самия гребен. Улиците са толкова тесни, че от балконите и трегерите едва прозира небето, а при среща на две малки каручки те едва се разминават. Градът се състои от християнски и мюсюлмански квартали и още един, където населението е смесено. Християнският квартал се издига на левия бряг на Янтра, в западните покрайнини на града. Къщите са малки, ниски, улиците тесни, църквите почти не се забелязват. На изток все по левия бряг на Янтра се е разпространил всред прекрасни овощни градини мюсюлманският квартал…“

Търново има важна роля по време на военните действия през Руско-турската освободителна война. С постановление №132 от 9-ти август 1877 г. на Главнокомандващия действащата руска армия великия княз Николай Никалаевич, Търново и Свищов стават седалища на Полевия военен съд за България. За председателстващ на съда в Търново е назначен полковник Багавут. Полевите съдилища са подчинени лично на Главнокомандващия.

Изключително ценни са сведенията за Търново, добити от очерците на известния руски писател, автор на романа „Петербургските потайности по време на войната“, кореспондент на „Правителствен вестник“ Всеволод Крестовски. На датата 6-ти юли 1877 г., той пише: „Главната квартира на действуващата армия понастоящем се намира в сърцето на България — град Търново (Търновград) — древна столица на българите. Местата, които някога са били украсявани от техните дворци и крепости, и досега се знаят от местните жители — българи, съхранили най-светли чувства за своите стари царе и миналата независимост. (…) В тази долина сред градини и лозя е разположено търновското предградие Марино поле, където, отчасти в къщите, отчасти на бивак се настани щабът на действуващата армия. Палатката на великия княз — главнокомандуващия, бе опъната в една от градините под стари орехови дървета. Общият брой на жителите в Търново е около 40 хиляди, в това число повече от две трети, българи и гърци. Напоследък Търново е служил за местопребиваване на турския валия на България. Независимо от отдалечеността си от Дунава, градът е един от най-големите търговски и икономически центрове в областта и заедно с това е пазарище за продажба на произведенията от балканските долини, разнасяни от търновските търговци по всички съседни градове.”

През 1885 г. издаваното от М. М. Стасюлевич списание „Вестник Европы“ публикува спомените на доброволеца от войната 1877-1878 г. Александър Верещагин. Те също съдържат любопитни описания на Търново.„Какво удивително странно разположение има този град. Също като огромен скален казан, по краищата, на който са наредени бели къщи с разнообразна форма и с червени керемидени покриви.“

До края на XIX в., се появяват описания на Търново от още няколко значими източници. Сред тях са дневникът на полковник Михаил Греков, издаден в „Русский вестник“ (1880), съдържащ емоционалните описания на града от участника в Освобождението. Фееричната градска картина, предадена от пратеника на пражкия вестник „Народни листи“ д-р Сервац Хелер, гравюрите на испанския художник, кореспондент на списание „Илустрасион Еспаньола и Американа“ по време на войната, Хосе Луис Пелисер. Щрихите от градоустройствения план, оставени от редактора на мадридското списание „Л'Академия“, Сатурнино Хименес, сведенията за работата на Учредителното събрание в Търново от испанския журналист Еусебио Мартинес де Веласко, съобщението за дейността на Учредителното събрание от кореспондента на вестник „Вашарни Уй“ д-р Бейла Ерьоди, ползващите се с голяма популярност пътеписи на Константин Иречек, пътеписът „В Търново“ на чешкия журналист от вестник „Народни листи“ Йозеф Якуб Тоужимски, отпечатан през 1885 г., описанията на търновки от чешкия пътешественик Йозеф Антонин Ворачек, наблюденията върху градските архитектурни забележителности на румънския архиепископ Мелхиседек от 1885 г.

През 1893 г. излиза първият туристически пътеводител за Търново – „Упътване за града В. Търново и околността му“ под съставителството на Христо П. Константинов. Непосредственият повод за отпечатването му е провеждането на IV ВНС (3-ти май 1893 г. – 17-ти май 1893 г.) в Търново. Константинов пише: „Този град не бе честит да стане столица на подновената българска държава, ако и да е едничка по старините в цяла България, а по местоположението си в цяла Европа! Всеки българин би трябвало да съжалява за това, защото ако Търново бе определено за столица, сега щеше да прилича на Божий рай.“ Акцентът в туристическото ръководство пада върху старините на града, новопостроената Градска градина, Света гора и др. Разказва се за дейността на двете Привременни комисии, създадени в Търново: едната, ангажирана с изграждането на царска резиденция, а другата – с подготовката за временни квартири на депутатите от Великото народно събрание.

През новото двадесето столетие Търново продължава да е вдъхновение на значителен брой художествени текстове. „Живописна България“ (Пътеписи) на Иван Вазов изобилства от интересни сведения за града. Пътеписът „Велико Търново“ (Поклонение на Асеневската столица) е писан с неприкрито възхищение към старопрестолния град: „Картината прилича на блян, на феерия вълшебна и неописуема. Боже мой, каква хубост има това Търново, което сега се разстила в по-голямата си част с една чудна живописност, разлазило се по склонове, закатерило се по върхове, накацало над шеметни пропасти, плъзнало се до вълните на Янтра! А тя, като една колосална, блестяща на слънчевите зари змия, вие се игриво от запад към изток, от изток към запад, от юг към север, тук под настръхнали скали, там под прозорците на къщята, залепени една въз друга по склона, там край зелената поляна на Светата гора. Знаел ли е Асен I, че като е избирал, по стратегическото му положение, Търново за столица, той си е избирал за столица и една от най-оригиналните местности на света?“

В пътеписа „Новото Търново“, Вазов се спира малко по-подробно на вида на града през 1900 г., когато той прави своята визита. „Разположено на запад от двата запустели акропола, по склоновете на урвите, по брега на Янтра, по скалите, които са надвиснали над нея, разкатерило се по западната стръмнина на върлия Орлов връх, то представлява панорама възхитителна, единствена по живописност и оригиналност. (…) Градът, който в турско време се е трупал само по тия урви, след Освобождението се разстила на югозапад, към равнината на Марно поле.“

През 1907 г., е публикувано ново ценно издание с туристически напътствия – „Пътеводител на гр. В. Търново и околността му“, благодарение на усилията на туристическо дружество „Трапезица“ и финансовото спомоществувателство в размер от 1000 лева на Търновския градски общински народен съвет. Изданието съдържа много важни данни от стопански характер. Числото на сградите в града към 1907 г., е 3120. Броят на населението бележи постоянен прираст между 1880 до 1900 г., след това между 1900 и 1905 г. е регистриран малък спад, дължащ се на излезлите по време на преброяването в отпуск войници от местния гарнизон.

От печатните издания, предназначени да запознаят чужденците с красотите на България и в частност на Търново, и да предложат интересна информация от практическо естество, интерес представлява и издадената през 1931 г., от Главна дирекция на железниците и пристанищата книга „Bulgarie“. В нея се пояснява се, че Търново е втората спирка след Горна Оряховица на Презбалканската железопътна линия на пътя Русе – Стара Загора. Железопътната линия е тържествено открита от цар Фердинанд I и министър Антон Франгя на 29-ти януари 1912 г. С цел да се привлекат чуждестранни туристи, се съобщава, че Търново има несъмнено най-интересното и живописно разположение от всичките европейски градове. В същото време градският хълм Царевец разполага с къща за гости с достатъчно на брой легла и с ресторант, пригодена за наемане на разумна цена.

Големият интерес към старопрестолния град го издигат на висотата на национален символ на страната ни.

http://bulgarkamagazine.com/

Източници:

- https://www.facebook.com/media/set/?set=a.549390811757946.1073741827.185781174785580&type=1
- http://www.nasamnatam.com/patepis/Arbanasi-428.html
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Арбанаси


Старинното селище Арбанаси се намира на високо плато с изглед към хълмовете Царевец и Трапезица. То се отличава със своите монументални къщи и църкви с богата вътрешна декоративна украса, резба и стенна живопис създадени през XVI-XVII в. Именно тези уникални паметници от нашето архитектурно и художествено наследство са причината Арбанаси да е много посещавано не само от туристи, но и от учени, археолози, историци, архитекти, художници. С царски указ от 1921 г. селото е обявено за курорт, а през 2000 г. за "историческо селище" от национално значение. Летописът на Арбанаси започва с най-ранния писмен документ - ферманът на Сюлейман Великолепни от 1538 г., с който подарява земите на сегашните селища Арбанаси, Лясковец, Горна и Долна Оряховица на великия везир Рустем паша, зет на султана. В поменатия ферман четирите селища са под общото название Арнабуд кариелари. Други сведения за Арбанаси намираме в записките на Павел Джорджич от 10 януари 1595 г. до трансилванския княз Зигмунд Батори. За Арбанаси споменава и софийският католически епископ Петър Богдан Бакшич, посетил Търново през 1640 г. Той отбелязва, че горе на планината има град, откъдето се вижда цяло Търново и има около 1000 къщи. Липсата на друг документален материал оставя различни мнения и предположения за произхода, името и населението на Арбанаси. Едни приемат, че то е заселено от български боляри, дошли със селяните си от най-западните краища, след бляскавата победа на Иван Асен II при Клокотница на 9 март 1230 г., когато той завзема и Арбанашката земя. През Средновековието българите са наричали Албания "Арбанашка земя".

Георги Раковски съобщава, че Иван Асен II, след като се оженил за дъщерята на пленения кир Теодор Комнин, заради нея преселил няколко гръцки фамилии в Арбанаси.

През 1859 г. учителят в Търново А. П. Границки прави превод на Търновското ръководство, издадено от Хамамджиев в Цариград. В него пише: „Към изток, половин час от Търново, се намира с. Арбанаси (Загорие)... гдето са живели през старо време българските боляри и големци с 2000 жители..." Този възрожденски учител, родом от Котел, най-точно определя не само името, но и произхода на населението, „заселено в старо време от българските боляри".

По-богат документален материал (приписки и летописни бележки върху църковни книги) е останал от 17 век и 18 век. Той показва, че Арбанаси достига своя икономически разцвет през втората половина на 17 век и до края на 18 век. Тогава селото имало над 1000 къщи, а населението му се състояло от най-видни търговски фамилии. Основният поминък на населението бил джелепчийството и суватчийството. Развити били и занаятите, свързани с тях, както и медникарството и златарството. Тук отглеждали и много буби. Четирите ръчни долапа произвеждали коприна, която изнасяли в Цариград и Италия. Лозарството е също характерно за този край. Най-добрите лозя се намирали около Балъковата чешма, Орелчето, Камъка, Чуката.

Арбанашките търговци джелепи са известни и търсени в цялата обширна империя. Мнозина от тях продавали дори в Багдад, Индия и Персия. Продавали месо, лой, кожа и др., а на връщане докарвали коприна, кадифе, подправки, билки и др., които продавали не само в магазините си в Арбанаси, но и в Търново, Горна Оряховица, Попово и др.

За икономическия възход и благосъстояние на арбанасчани свидетелстват както жилищата, така и петте църкви, строени в годините на възход на селището. В края на 18 век в резултат на кърджалийските нападения през 1792, 1798 и 1810 г. селото е ограбвано и опожарявано, а епидемиите от чума и холера довършват това, което е пощадено от разбойниците и огъня. Най-богатите търговци се изселват във Влашко и Русия. След 1810 г. започва ново заселване от българи, които слизат от Еленския и Тревненския Балкан. Но до някогашния блясък и икономически възход не се достига, още повече че с Гюлханския хатишериф от 1839 г. се отнемат привилегиите на селището. Развитието на дребното занаятчийство след Кримската война тук почти прекъсва.

В продължение на няколко века Арбанаси е крепост на гръкоманщината. Гръцкият език, който е официален тук, прочутото гръцко училище, както и църковните служби на гръцки не оказали влияние на националното съзнание на местното население. Участието на арбанасчани в поредицата въстания, организирани в Търново е слабо, но това свидетелства, че тук се чувства българският дух. От Арбанаси е фамилията Кърджиеви - братята Георги и Тома Кърджиеви, единият - учител и книжовник, другият (Тома) - революционер, организатор на Червеноводската чета през 1875 г. Арбанаси е родно място и на Иларион Драгостинов, деятел на БРЦК, главен апостол на II сливенски революционен окръг. Той загива в неравен бой на 10 май 1876 г. при Вратник в Сливенския Балкан. По време на Руско-турската война 11 души от Арбанаси участват в нея като опълченци.


Констанцалиева къща - Това е една от големите и богато украсени къщи в Арбанаси. Датира вероятно от началото на XVIII в. Най-ранните сведения за нея са, че е принадлежала на рода на Кокона Султана (баба на Султана Рачо Петрова). По-късно къщата е купена от Атанас Костанцалията, под чието име е известна и днес. По време на земетресението през 1913 г. тя е разрушена. По-късно е откупена от Леон Филипов, реставрирана с негови средства и предадена на музея. Цялостната вътрешна украса на таваните e гипсова и дървена ( спрофилирани летви, дърворезба по долапите) - свидетелства за културата, вкуса и изискванията на стопанина към майстора строител. След реставрацията през 1958 г. в къщата е подредена експозиция, показваща бита през XIX в. Преустройвана е няколко пъти. Днес тя се посещава от много туристи и буди възторг и чувство на гордост от таланта на българския неизвестен майстор, строил и украсявал в най-тежките години на османското иго.

Църквата „Рождество Христово" в Арбанаси днес е най-старата, най-интересната и най-голямата по площ.


 Строена е вероятно през XV в. В най-стария си вид е била малка с едно помещение и външна апсида. В първата половина на XVII в. е разширена на запад със самостоятелно женско отделение и закрит притвор. На север е с открита аркада, завършваща на изток с параклиса „Йоан Кръстител". През 1632 г. северната страна на аркадата била зазидана и приспособена за трапезна галерия. Вътрешното пространство на църквата е стенописвано изцяло от неизвестни български майстори зографи. В изписването й се забелязват три стенописни слоя. Най-старата живопис е от XV-XVI в. От нея е запазена композицията „Страшният съд". Части от този най-стар живописен слой са открити и по стените на наоса и олтара на мъжкото отделение.


 Църквата „Св. архангели Михаил и Гавриил" се намира в югоизточната част на селото и е изградена върху основите на стара средновековна църква. В строежа й се забелязват три строителни етапа - средата на XVI в. (източната й част, сегашният наос), 1760 г. (притворът от запад) и края на XVIII в. (галерията от север).


 Стенописите по свода и стените на притвора са работени в 1760 г. от майсторите Михаил от Солун и Георги от Букурещ, според надписа над северната врата. Галерията и параклисът „Св. Параскева" не са стенописвани. Запазен е новият иконостас в църквата от 1813 г., дело на резбари от Тревненската школа, горял и подновен в Дясната си част през 1834 г. Иконите по него са от XVII-XVIII в. В Арбанаси и два действащи манастира.


Манастир “Света Богородица” - създаден още по времето на Втората българска държава. Когато през 1393 г. крепостта Царевец пада, в Арбанаси оцеляват само няколко къщи, сред които и този манастир. През първите векове на османското владичество той се запазва като заможен манастир, но по-късно запустява след постоянните набези на кърджалиите. Все пак през 1680 г. местното население изгражда запазената и до днес нова манастирска църква. Тя представлява интересна постройка, различаваща се от пищните храмове на други манастири - ниска и продълговата сграда (18 x 6 м.), с две предверия и обширен параклис, без външен блясък и камбанария. Изографисана е през 1704 г. от учителите Кръстьо, Цоньо и Георги. Скоро след това (1716 г.), троянският монах Данаил построява жилищните сгради и възобновява дейността на манастира. През 1762 г. църквата и параклиса са допълнително украсени със стенописи. Освен стенните рисунки са запазени и няколко икони, дело на тревненския майстор Захарий Стефанов и сина му Цоню. Камбанарията е нова и е построена над самия вход за манастира.


Манастир “Свети Никола” - Строен е през втората половина на XVII и началото на XVIII в. като енорийска църква. Според едно гръцко евангелие от 1670 г. параклисът му „Свети Илия" е осветен на 15 април 1710 г. Има данни за бунтове в манастира през 1717, 1729, 1744 г. Църквата е стенописвана през 1765 и 1784 г. По време на голямото кърджалийско нападение на Арбанаси през 1798 г. църквата е ограбена, полусъборена и изоставена. След 10 години тя е възстановена с дарения, а през 1833 г. е превърната в манастир. През 60-те години на XIX в. в манастира живеят около 30 монахини, които се занимават с тъкане на шаяци и черги, с плетене на чорапи и др. По време на Априлското въстание по препоръка на Матей Преображенски и йеромонах Харитон монахините тъкат шаяк и изработват дрехи за въстаниците от Първи революционен окръг. Историята на Арбанаси е богата, а имената на арбанасчани са записани в героичния летопис. Но това, което е останало до нас и поразява със своята красота, умение, вкус, което най-ярко отразява епохата, са запазените 144 къщи с богата вътрешна украса, 5 църкви и 2 манастира. В арбанашки манастир през 1794 г. за монах е подстриган народният будител св. Софроний Врачански, по-късно владика на Врачанска епархия. В Арбанаси той пише известното "Житие и страдание на грешния Софроний".



Архитектурно-исторически резерват "Арбанаси" - 100 национални туристически обекта

Източник: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.586933878003639.1073741843.185781174785580&type=3

Село Жеравна е едно от райските кътчета на България. То пази спомени и традиции за миналото, на един друг свят, в който отдавна не сме се връщали. Тук времето тече по различен начин. За човекът от града може би дори времето спира, когато стъпи в Жерaвна. Тук хората не бързат за никъде. Чорбаджийското минало си личи в лицата на жителите – те са над времето, над злободневието и бързането. Спокойствието и тишината на планината са се промъкнали по всяка калдаръмена уличка, във всяка една от над 200 дървени къщи. Това живописно късче земя е било населено още в древност – наоколо има множество извори с чиста вода, което е една от най-силните предпоставки за ранно населяване. Има една легенда по тези места – земите на селото са били притежание на сестрата на Иван Шишман. Тя била дадена за жена на султан Мурад, заради което селото получава статут на свободно селище. Управлението било в ръцете на местните, а турци не могли да се заселват в околността. Ако се наложело да преминат – трябвало да слязат от коня си. Селото било освободено от данъци, но трябвало всяка година да изпраща определен брой войници на султана, за да обслужват сараите и конюшните му. Това задължение обаче скоро се поело от местните цигани – гайдарджии, които били наети да веселят Цариград. Всички тези благоприятни условия много помогнали на Жеравна бързо да израсне икономически. Днес Жеравна е архитектурен и музеен резерват, а за паметници на културата са обявени 172 къщи. До края на XX век в селото са реставрирани и възродени 150 обекта, сред които с особено внимание е църквата Св. Николай, която в днешни дни се посещава от множество гости на селото. Старото класно училище е преориентирано и там сега е отворена картинна галерия, а всички калдъръмени улички са възстановени, както и чешмите. Превърнати в музей са къщите на родените тук Йордан Йовков, Сава Филаретов, Руси чорбаджи. Цялото село и до днес носи духа на Възрожденския период.

„Девет годин той скита се бездомен, без сън, без покой,/ под вънкашност чужда и под име ново...“
Един от най-отдадените борци за нашата народна свобода – Васил Левски, непрестанно е рискувал живота си, за да създаде мрежа от комитети из цялата страна. Където и да е отишъл, винаги е намирал свои последователи. Малко известен обаче е фактът, че първият окръжен революционен комитет във вътрешността на страната, който създава на 10 септември 1872 г., е в село Голям извор.

Разположено по поречието на река Оселна, в северните склонове на живописния Тетевенски балкан, това населено място е успяло да съхрани не само важна част от историческата памет на България, но и е приютило съществена част от богатството на нашата природа. В близост до него се намират значими природни забележителности, среща се уникално биоразнообразие, пръснати са известни културно-исторически паметници. Един от тях е прочутият Гложенски манастир в Тетевен, чиято история датира от далечния XIII век.

Тук са и знаменитите пещери „Моровица“ и „Съева дупка“, а минералния курорт Шипково всяка година събира хиляди туристи. Като неделима част от очарованието на средния дял на Стара планина са и  резерватите Боатин и Царичина. По време на татарските кланета през XIII век, бежанци от околностите на Киев се заселват по южните склонове на масива Лисец и основават село Киево или Киевски извор. Доста години по-късно селото е преименувано на Български или Български голям извор.

По време на османското владичество то попада на важния кръстопът между Средец, Видин, Русчук, Дунав и Влашко. Киевчани построяват и манастира-крепост „Св. Георги“.
Днес разположението му също е стратегическо. Голям извор се явява важна част от добре развита и планирана мрежа от пешеходни и веломаршрути, разкриващи красотата и величието на Балкана.

Щедростта на природата е основната предпоставка този край да  бъде заселен от дълбока древност. На Вели връх, в близост до селото, са открити основите на древна крепост и керамика от тракийско, римско и славянско време. В популярната в района  местност Тульошевец пък е разкрит некропол и са намерени пръстени и други ритуални предмети от XII век, свидетелстващи за съществуването на голямо поселище, носещо името Тулешево.

Жителите на Голям извор извоюват специален статут на своето село по време на османското владичество – на т. нар. „Войнуганско село“. Така в него нямат право да се заселват османци. По това време в него кипи богат стопански живот, а жителите му са повече от 3000. През 1870 година, в учителската стая на местното школо, Васил Левски основава частен революционен комитет. Тогава той се подвизава в района с псевдонима Сюлейманоглу Дауд.  Това е първият окръжен революционен комитет в Българско.

През 1972 г., по повод 100-годишнината от създаването му, старото школо и къщата на секретаря на комитета Георги Стойков са обявени за музеи. И днес посетителите може да видят в тях много оригинални експонати, отразяващи местните исторически събития.
През 1816 г. в центъра на селото, в двора на църквата "Св. Възнесение Господне", е открито  килийно училище.

То функционира до средата на същия век. През 1843 г. сменя статута си от килийно на взаимно светско училище. През 1972 г. даскалото е възстановено в автентичния си изглед и в момента то също е преоборудвано като музей. В него Апостолът събира първите си съмишленици. Затова и в него има направени тайни изходи към планината.
Преди повече от 140 години по планината край Голям извор са минавали много комитски пътеки. Любопитното е, че в тези времена тогава в селото не е имало турски конак и дори  мухтарят (кметът) е бил християнин.

http://www.desant.net/show-news/25027/

Лесно ли се руши къща, градена с мъка и любов? Как се напуска родно място завинаги? И кой може да ти върне изгубената вяра, идиличното детство на село, невинността?

В средата на 20-ти век, когато комунистическа България е обзета от строителна треска, хиляди са принудени да съборят къщите си и да се изнесат далеч от дома. Причината? Изселването на цели райони с цел изграждане на язовири с ВЕЦ-ове, които да дадат мощен тласък на плановата социкономика.

Кой е мислил за останалите без дом хора, за пречупените съдби и разделените семейства? Днес потомците им още не могат да се отърсят от спомена за преживяното. А гледката на потопените им родни места обсебва мислите и сънищата им. Така е с наследниците на село Запалня, чийто останки лежат на дъното на яз. Жребчево.



По време на соца това бил районът с най-много розови насаждения в България

Запалня си имало училище, читалище с хор и… църква за чудо и приказ. “В спомените ми тя изглеждаше като великолепен, богато украсен замък, като една приказка!

Това беше най-голямата сграда в околията. Баба ми често ме водеше там и като прекрачех прага, изпитвах възхищение от тази пищна, невиждана красота!” – спомня си 59-годишният Митко Денчев. „Св. Иван Рилски“ – така се казвала църквата на Запалня. Днес от нея са останали само зидовете, носещи се като призрачен кораб по водите на яз. Жребчево.

В средата на миналия век съдбата се готви да нанесе съкрушителен удар на китното селце и нищо неподозиращите му жители. През 60-те години от София  пристига официална заповед за изселване заради предстоящото строителство на язовир.

Завайкали се хората, притеснили се – как така ще изоставят хубавото си село?

Как ще тръгнат, немили-недраги, другаде да си търсят късмета? По това време Митко бил на 7 годинки

.” Дадоха ни по-малко от година” – разказва събеседникът ми и добавя: “За това време трябваше да се изселим и каквото можем да вземем със себе си.  Хората посрещнаха заповедта много тревожно. Разрешиха им да си съборят къщите, така че после да използват тухлите, керемидите, гредите и пр. за строежа на новите им жилища.”

Народът се  преселил в градовете Твърдица и Казанлък, и в близките села. ТКЗС-то и горското стопанство предоставили автомобилите си, за да си извозят строителните материали. Държавата обещапа да ги обезщети, но сумите, които  изплатила, били значително по-ниски.



Хората разрушили къщите, училището, в което Митко изкарал първи клас, читалището, сградата на ТКЗС-то, натоварили покъщнината, впрегнали добитъка за път и си тръгнали. Но на църквата не посегнали.

“Никой не посмя да разруши храма за материали. Дори при социализма хората тук бяха набожни, всяка неделя ходеха в църквата да се молят” – спомня си Митко. Но Господ не чул молитвите им. В ранната пролет на 1965-а, две години след изселването, мътни потоци плъзват сред останките от Запалня.

На възвишението над селото, там където днес откриваме изоставеното гробище, се е събрала група хора. Запалци се сбогуват с родното си място.

Митко Денчев разказва: “След изселването селото е изглеждало като след бомбардировка. И когато започва да се пълни язовирът, всичко, което можело да се види с просто око, като останки от основи на къщи, камънаци и пр., е било залято. Хората гледали от хълма над селото и плачели, докато наблюдавали потопа. И казвали „Виж, тук беше нашата къща, тук беше нашата нива, сега няма нищо. Водата го заля. Всичко свърши!”

Подобно на съседните села Жребчево и Долни Паничарево, попаднали в чашката на язовира, Запалня е заличено завинаги от картата на България. Но  споменът за него се носи като сподавен шепот над кристалната езерна повърхност и единствено озъбеният силует на църквата наднича печално над водата, за да ни напомня, че някога тук е имало живот … и вяра. В изоставена къща край брега на Жребчево е обособена малка музейна сбирка на селото.

Всяка година, в началото на септември, запалци се събират тук

за да споделят спомена и носталгията си. “Обикновено по това време водите на язовира са ниски и храмът е на суша, до брега.  Така че първо в него се отбиваме “– разказва Митко.

Някои носят свещи и се кръстят пред заличените икони, други просто разглеждат рухналите зидове с полепнали по тях мидички и се пренасят назад във времето. От мъртвото село са оцелели и изоставените гробища, там горе, на хълма, с полегналите каменни кръстове. А до тях е издигната паметна плоча, обърната с лице към язовира. Но вместо кръст, върху нея е изобразена петолъчка, а надписът гласи: “Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.”. БНР



Пътешествия без край. Венета Николова

http://pateshestvia.net/pateshestvai/2575/

В края на септември имах щастието да посетя три общини в Средногорието – Мирково, Чавдар и Златица, по повод представяне на резултатите от проект за развитие на туризма по програма Регионално развитие. Това бяха места с видимо добро управление – чисти улици, места за отдих, спортни комплекси, подновени училища и детски градини. Хората, които срещнах там изглеждаха доволни. Освен това се оказа, че в този район има много интересни места – природни, исторически и културни забележителности, които да се видят. Част от тях успях да посетя и избрах да представя в следващите редове.


Църквата св. Димитър в село Мирково – забележителна църква, една от малкото в България с позлатен купол. Построена е през 1834 година с помощта на дарения на местни жители. Църквата е с много интересни икони. В долния ред на иконостаса има икони, изобразяващи сцени от Стария завет.


Параклисът свети Константин и Елена – построен на много живописно място – върха на Таушан тепе, разположен на около 4 километра от Мирково по пътя за Златица. От там се открива панорамна гледка към околната равнина, Стара планина и Средна гора. Да отбележа, че параклисчето също е с позлатен купол.


Мемориален комплекс Васил Левски – разположен вдясно от шосето след един почти обратен завой по подбалканския път, идвайки от София, точно срещу отбивката за село Буново (община Мирково). Построен е през 2007 година. Зачудих се защо точно тук, до село Буново има такъв паметник, посветен на Левски. А то имало защо. От информационния център в селото ми казаха, че навремето Левски е създал в Буново революционен комитет.


Най-високият ЖП мост на Балканите – намира се на Подбалканската железопътна линия, край село Буново над река Буновска.


Църквата св. Теодор Тирон в село Буново – построена през 1835 година, тя е духовно средище на жителите от село Буново. Впечатлние ми направи нейният иконостас от дърворезба и таванът – син на звездички.


Паметник на първата българска кооперация в село Мирково – представляващ печат с дръжка и още четири части. Навремето четирите части на печата се съхранявали от четирима души и само събрани заедно, те можели да подпечатат документ.


Комплекс Тополница край село Чавдар – археологически парк с пет неолитни къщички и музей, пресъздаващ живота и бита преди хиляди години.


Часовниковата кула в град Златица – намира се в центъра на Златица, в градския парк, и е един от символите на града с много злато. Построена е през 1777 година и основната й конструкция е запазена в по-голямата си част, като са реставрирани малки части от кулата – предимно покривната част.


Етнографски музей в град Златица – това всъщност е самодеен етнографски музей, инициатива на местното читалище, находящ се в сградата на полицията, експонатите в който са събирани от местните жители. Има много неща, които да се видят в този музей, най-интересното от които за мен беше т.нар  кене – вид плетиво с конски косъм, характерно за региона, с което са били обточвани различни части от дрехите. В музеят също така се съхранява най-старият фасаден часовник в България, останал още от турско време.


Спасовото кладенче край Златица – това е извор в горната част на Златица. Легендата разказва, че хайдутин на име Спас, който е бил тежко ранен, когато се добира до това кладенче, измива раните си с неговите води и на следващия ден оздравява. Местните казват също, че водата от този извор целѝ очите от болести.


https://drumivdumi.com/