Български Националистически Форумъ

В района на село Бенковски край Златоград учени откриха четвърта пещера-утроба. Три от тези пещери са в района на Източните Родопи, а четвъртата е в района на Странджа.

Пещерите-утроби се наричат Храмове на великата Богиня Майка и макар да имат различен вид, като цяло наподобяват женска утроба, а слънчев лъч през процепа извършва оплождането.

Според проф. Николай Овчаров това са местата, на които по времето на тракийската епоха се е вярвало, че в определен момент, именно в този период - декември, януари, слънцето прониква през тях в специален процеп и опложда земята и земните недра. Траките смятали, че така се ражда природата, отбелязва БГНЕС.

В пещерата край Златоград има всички характерни за тези уникални комплекси елементи - скални ниши, каменни преси за правене на култово вино и т.н. Комплексът е част от една много по-голяма култура в Източните Родопи и условно се нарича цивилизация на скалните хора, тъй като е едно от местата, които имат най-голяма концентрация на подобни скални изсичания.

https://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1195114


Николай Овчаров направи експедиция до пещера в землището на село Бенковски край Златоград и откри там древен храм на великата Богиня-майка, почитана от траките.

Археологът от години проявява интерес към района, където има цял комплекс от скални феномени, които наподобяват различни животни и природни форми – крокодил, гущер, овен, гъба. Сред тях има и пещера, която прилича на откритата през 2002 г. Пещера-утроба край кърджалийското село Ненково.

Със специфичната си форма тя е привлекла вниманието на траките и те са я използвали в своите ритуали, свързани с култа към Богинята-майка. Според траколога Александър Фол пещерите-утроби са важен елемент от религията на траките заедно със скалните гробници и светилища. Подобни пещери се срещат на различни места в Родопите.

„С новите открития забележителната долина между Бенковски и Златоград става още по-любопитна. В бъдеще тя ще получи наименованието „Долината на скалните хора“ и ще заеме подобаващо място между феномени като Перперикон, Татул и първата пещера-утроба при с. Ненково“, обяснява Овчаров. Според него няма съмнение, че извършваните в района ритуали са били свързани с правенето на свещено вино и наблюдението на слънцето.



Четвърта в България пещера – утроба за свещени обреди, посветени на Великата Богиня майка, представи днес археологът проф. Николай Овчаров. Скалната ниша за свещени обреди е от времето на траките и се намира на няколко километра от Златоград, на метри от пътя през село Бенковски. Находката е забелязана преди две години от турист, но тепърва предстои проучването й.

Новата пещера - утроба край Златоград е централна, на около 1.5 м височина от земята и с дълбочина 11 метра, отгоре цялата скала са шарапани, а отстрани са трите тракийски ниши.

Реално откритието е цял комплекс от такива форми, обясни проф. Овчаров и допълни, че датировката към момента сочи края на бронзовата, началото на ранножелязната епоха. Тя обаче е част от мега комплекс от скални находки от времената на траките и е свързана с култа към слънцето.

Според археолога новата находка – пещерата–утроба, е елемент от един огромен комплекс от тракийски ниши, гробници, изсичания, светилища, всички те свързани категорично с траките. До момента са открити около 1700 Тракийските ниши на различни групи и те винаги сочат на изток или на югоизток, заради което се смята се че са свързани с култа към Слънцето.
Датират се 2-1 хилядолетие преди новата ера и са потвърждение на теоретическата постановка на професор Александър Фол за съществуването на храмове на Великата Богиня майка, в които прониква слънчевият лъч и символично опложда Земните недра.

Колкото по ниско е слънцето - декември и януари, толкова по-дълъг е лъчът и символизира оплождането. В новата пещера - утроба лъчът е 11 метра и прониква рано сутринта, и макар да е по-къс от този в пещерата край Ненково, който влиза точно на обяд, той е най-раннопроникващия от откритите до сега пещери.

В навечерието на античната нова година в края на декември се е пиело много вино, ритуалите продължавали няколко дни, а обредите символизирали зачеването.

Професор Овчаров обяви, че ще започнат проучванията, а идеята е цивилизацията да се обяви за култура на скалните хора в Източните Родопи. Комплексът край Бенковски и Ягнево ще бъде най-западната точка, на изток ще стига до района на Маджарово, на юг е до Крумовград, а на север е до Асеновград, като в него влизат Перперикон и Татул.

„Имаме идеята тук да го наречем Долината на скалните хора и да го разработим като отделен маршрут свързан с Перперикон и Златоград. Тепърва ще разработим тази долина", коментира археологът и добави, че готви книга заедно с геолог, заради уникалността на терена, който някога бил дъното на праисторическо море. Скалите са оформени от природата, а хората ги обожествяват, затова от траките та до днес местните правят ритуали против шарки, провират се през пещери за здраве и зачатие.

http://www.standartnews.com/lifestyle-lyubopitno/otkriha_4ta_peshtera_za_slanchevo_oplozhdane_na_zemyata-219847.html

Когато стъпваме на върха на големия планински масив в Източни Родопи, всеки от нас инстинктивно започва да усеща особените вибрации на древната енергия, втъкана сякаш за вечни времена в каменните останки на това прастаро тракийско светилище. Съвременната археология е успяла да разкрие съществена част от античния духовен град, който най-вероятно е бил и център на култа към тракийския бог Загрей.
Продължаващите разкопки откъм северната страна на планинския масив обаче подсказват, че под пластовете пръст се крие още твърде много история. И ако в това наистина значимо за страната ни и въобще за европейската история дело се вложи по-малко показност и повече стремеж към автентичността и нейното синкретично разчитане, то в бъдеще това ново знание е възможно да внесе много поправки в нашите представи за най-старата цивилизация на нашия континент.

Според различни източници траките обитавали обширната територия на почти целия Балкански полуостров – от Пелопонес на юг до Карпатите на север и от Вардар на запад, до устието на Днепър на изток, включително малоазийското крайбрежие и егейските острови от края на IV хилядолетие преди Хр. до средата на Великото преселение на народите през V – VI в. от н.е.

Според Херодот, в чиято обективност никой не се съмнява, траките били народност, по-многобройна дори от индийската. А както се вижда от археологическите находки по нашите земи – и на много високо културно ниво.
Две са хипотезите за произхода на траките. Според едната те се били заселили на споменатата по-горе територия, като дошли  някъде от североизток, а всъщност съвсем неясно откъде и как е ставало това, като се има предвид тяхната многобройност. Другата поддържа мнението, че те са автохтонното, местно население по целия сегашен полуостров, населявало го от действително незапомнени времена.

Споровете за произхода и впоследствие за мистериозното изчезване на траките са обаче съвсем встрани от същината на нещата, очертана от създаването на една богата култура - материална, съдейки по откритите досега археологически находки, но и несъмнено много повече духовна, тъй като всеки предмет, плод на тази цивилизация, е бил изработен от ръцете на майстора-художник, а той самият е черпил творческото вдъхновение от Бога или поне от вярата в неговото съществуване.

Смята се, че светилището, наречено Перперикон, по български – Перперек, е посветено на култа към тракийския бог Загрей, наречен доста по-късно от дорийците и другите древногръцки племена, Дионис. Но тракийската култура, включително и смисълът на двете разкрити техни светилища – Перперикон и Татул, не може да бъде разбрана без Орфей и орфизма.


Според известния мит Прометей, роден от първите богове – титаните, дал на хората огъня, тоест възможността им за материално оцеляване и развитие. Орфей и орфизмът пък дават душата на този огън, осъществяват невидимата връзка между земното и неземното, между живота и смъртта, връзка, вечна като безсмъртието, а творчеството – онази съзидателна сила, която всъщност движи колелото на прогреса.

Орфей е известен като най-великия певец и поет на древността, който, както гласят легендите, с вълшебната музика на своята лира укротявал дивите животни и карал дори дърветата да тръгнат след него. И наистина, във всички предмети от приписването за негово време, съхранили се до наши дни – вази, делви, други съдове и мозайки, открити в широкия ареал от Италия до Кавказ, той е рисуван винаги с лира.

Но Орфей е създател преди всичко на духовното учение на траките, прието донякъде впоследствие от Крито-Микенската цивилизация, а по-късно от древните гърци. Без всякакво съмнение той е бил посветен да царува с музика и слово над душата на всичко, което е живо, а според древните схващания жива е цялата природа в нейните хиляди проявления. Основата на орфизма е вярата в безсмъртието, но не толкова в елементарната трактовка за прераждане на независимата човешка душа в различни материални обвивки. Дълбокият смисъл на тази философска концепция е в свещения брак на човека със Земята, развит в седемстепенния космогоничен модел на тракийския орфизъм, в индивидуалното самопознание и самоусъвършенстване, което от своя страна осигурява развитието и на обществото, предполагайки по този начин и безсмъртието на човешкия род.

Според орфизма възпроизвеждането на обществото в материален и духовен аспект, а оттам и на Космоса в цялост и в частност като далечна прародина на земните хора, се основава не на симетричното, а на асиметричното, цикличното, време.
Това е база да се предполага и, че според орфизма не времето е форма на материята, както е прието да се мисли сега, а обратното - то е нейният родител и носител, то осъществява сложните наглед връзки между тленното и нетленното, между хората и боговете, между субстанцията и нейните атрибути. И, накрая, между материалния Космос и Вселенския разум, за който се вярва, че някъде съществува, приемайки формата на Бог.

Това е и смисълът на устройването и съществуването на тракийските светилища и на Перперикон в частност – за опосредстване връзката на хората с Бога и Космоса, но не толкова под формата на религия, колкото като генериране на положителна емоция, която пък е в основата на общественото развитие.
Дворецът, съществувал в своя действителен вид на Перперикон преди поне 3000 години, е колкото функционален, толкова е символичен и подчинен по своето устройство на принципите на тракийската религия.


Вляво от входа е банята, откъдето за ритуално измиване е минавал всеки, допуснат до това божествено светилище; тя всъщност е на третото жилищно ниво на двореца. След нея се влиза в предверието със скалния трон, където вероятно са били посрещани идващите с добри намерения и смирение към всемогъществото на Бога.
Вдясно от него е голямата зала, всъщност жилището на владетеля на двореца, а от първото ниво  на тази зала се влиза в покоите на върховната жрица-прорицателка, която с присъствието си и с грижливо пазената си невинност е осигурявала покровителството на небесните сили.

Вляво от така нареченото предверие е некрополът – едно помещение, разделено от грижливо издялани скални плочи на гробни места, поразяващи между другото със своята маломерност и влизащи в пълно противоречие с битуващото схващане, че траките били едри и високи хора.

На следващото ниво е олтарът на Дионис, който вероятно е бил главното религиозно-обредно място в комплекса, макар в околността да има разпръснати още няколко каменни вани с издълбани улеи в тях – явен признак, че са били използвани за жертвоприношения.
Орфей наистина е обожествяван от тракийци и по-късно от древните гърци, но има и едно сравнение, което наистина го приближава до Дионис. Според преданията Дионис извадил майка си Семела от подземния свят на сенките и я направил безсмъртна. Нещо подобно, както е известно, се опитва да направи по-късно и Орфей.

С музиката и вълшебните си песни той така запленил бога на подземното царство Хадес, че му било разрешено да изведе от там в света на живите любимата си жена – нимфата Евридика, при условие обаче че не спира да свири и не се обръща да види идва ли тя след него през дългия път до повърхността на земята. Но Орфей не издържал и се обърнал и така Евридика завинаги останала в призрачното царство на сенките на Хадес...

Светилището на Дионис на Перперикон има същата слава на прорицалище, като известното светилище на Аполон в Делфи – водещият религиозен център на Древна Гърция, което може би е още едно доказателство за изключителното значение на траките за развитието на европейската цивилизация и развенчаването на мита, че не друг, а древните гърци били поставили нейните материални и духовни основи.

Тук Александър Македонски разбира с каква слава му предстои да се увенчае, на Перперикон Октавиан Август получава прозрението, че ще бъде първият и може би най-велик римски император. Според древните легенди, в тези светилища, върху специален олтар, са извършвани винено-огнени обреди и по силата и височината на пламъците се съдело за силата и верността на предсказанието.

Всъщност дворецът на Перперикон е изграждан по два начина – чрез вдълбаване на помещенията му в скалите, а когато то е невъзможно -  с полагането на греди, чиито дупки в страничните стени на камъните личат и сега. Виждат се при вратите и вдлъбнатините, където са поставяни опорните греди на вратите на отделните помещения, също такива вдълбавания в подовата следдверна настилка за заключалките на вратите. Всичко това издава добрата архитектурна култура на траките и илюстрира използваните от тях прости, но ефективни строителни техники.

След края на Античността през VI в. от н.е. Перперикон става седалище на римския областен наместник, а в по-късно време – християнски религиозен център, за което свидетелства изградената над скалния тракийски комплекс църква с олтар по средата й, както е било в най-старите времена на християнството, стражевата кула, която освен за охрана на комплекса най-вероятно е служила и за предаване на светлинни сигнали на далечно разстояние.

Така или иначе, Перперикон е бил и си остава една от общочовешките врати към безсмъртието, разглеждано в контекста на тракийските религиозни схващания.

http://www.desant.net/show-news/29217/

Скално-изсеченият паметник Харман кая е разположен в едноименната местност, отстояща на 2 км североизточно от махала Гъсак на с. Биволяне, Община Момчилград, и на 2,5 км източно от с. Долна Чобанка, Община Момчилград. Комплексът се е развил около малка естествена пещера. Срещу входа на пещерата е намерена керамика от енеолита, а от двете й страни са изсечени трапецовидни ниши.
 
  Местността “Харман кая” представлява скален масив с червеникав оттенък, доминиращ релефно в околността, изграден от риолити и вулканичен туф. В различни участъци от скално-изсечения комплекс се виждат добре очертаните стени на няколко помещения и малки кръгли и правоъгълни водоеми. Доминиращо положение в общия план заемат две добре подравнени скални площадки. – Първа (североизточна) с лек наклон на север и Втора (югозападна), с лек наклон на юг. Първата площадка има среден диаметър около10 m, а Втората - около 15 m. Всъщност, именно заради тях, обектът носи името “Харман кая”, т. е. местността на каменните хармани. Върху площадките са изсечени концентрични полукръгове с разстояние между техните контурни линии от 0,30 m до 1,40 m. Диаметрите на полукръговете лежат в равнината на главния меридиан и са прогресивно намаляващи: за Първата площадка – 6 броя в посока север, за Втората – 11 броя в посока юг. Полукръговете и на двете равни площадки са пресечени от врязани в скалата естествени линии.
 
  Според откривателя на светилището проф. В. Миков, в подножението на Харман кая личат останките на “най-големия тракийски град”, в който, освен очертанията на помещенията, ясно се виждат улиците и площадите. Зидарията, според автора, е без хоросан, а керамиката, която е открил на терена, датира между VI и I в. пр.Хр.
 
  В околността се забелязват изсечени в скалите съоръжения – помещения, кръгли и трапецовидни ниши, гробници, щерни, концентрични кръгове, наподобяващи слънчев часовник, жертвеници, басейни, стъпала. Предполага се, че част от естествената релефна структура на обекта е използвана за астрономически наблюдения на Слънцето по време на неговите годишни цикли - част от ритуалните практики свързани с култа към Бога–Слънце. Въз основа на керамичен материал може да се допусне, че светилището започва да функционира едновременно с това при село Татул.
 
  На около 500 м западно от светилището, върху скала, наподобяваща човешка длан са изсечени 13 ниши, ориентирани на запад, а непосредствено пред тях има добре запазен жертвеник с кръгла форма (диаметър 80 см и дълбочина 30 см). Непосредствено до крайните къщи на махала Гъсак, край с. Биволяне има добре запазена скална гробница, която местните хора наричат “фурун”.
 
  Наоколо в скалите, ако се вгледа човек, може да открие различни фигури - разярен лъв, профил на човек с гърбав нос и др.

http://www.bulgariatravel.tv/landmark/get/439


От документираните досега скално-изсечени светилища в Родопите най-импозантно е Харман кая, намиращо се в района на с. Долна Чобанка, Момчилградско. Обектът е регистриран преди повече от 60 години (Миков 1941). Светилището се е развило на невисоко плато около естествена малка пещера с дълбочина 7 м. Пред нея по повърхността на терена е най-голямото струпване на керамични фрагменти, най-ранното от които се отнася към късноенеолитната епоха, а най-късното е от I-II в. сл.Хр. Във вертикалната скала до входа на пещерата, на юг, са издълбани трапецовидни ниши. В подножието на платото има още една карстова пещера, с дълбочина 20 м, със следи от обработка. Керамика, късен халколит – края на V хил. пр.Хр.

Платото, увенчано със скали, в които е пещерата, доминира над околността и е естествено укрепено. Вътрешното свещено пространство обхваща скалистия връх с пещерата. В него се е влизало през процеп между скалите, допълнително обработен като вход, затварян с врата, чийто праг и жлебове личат в скалите. Във външното свещено пространство са разположени изсечените в скалите площадки, определени и като като места за наблюдения на слънцето, основите на помещения, стълби, жертвени ями, олтари, басейни (вероятно за пречиствания). Личат и издълбаните в хоризонталните скали легла за дървени конструкции (помещения, навеси ?). Дъждовната вода е извеждана извън помещенията чрез улеи, врязани в хоризонталните скали. В това външно свещено пространство се извисяват скали с издълбани в тях трапецовидни ниши и жертвоприносителни олтари. В това пространство се намират и две изравнени в скалата площадки с диаметър 10 и 15 м (Фол, В. 2000; 2003). Първата площадка, означена като североизточна, е с овална форма, наклонена е леко на север. Чрез изсичане са оформени 6 концентрични полукръга с разстояние един от друг от 0.3 до 1.4 м, чиито диаметър, естествено, непрекъснато се удължава. В скалата, в западния край на площадката, е издълбан трон, който е обърнат на изток-североизток. Втората площадка е с почти кръгла форма, с 11 концентрични полукръга, с лек наклон на юг. В северния край на тази площадка също е издълбан трон, обърнат на североизток. Според откривателя на светилището проф. В. Миков, в подножението на Харман кая личат останките на “най-големия тракийски град”, в който, освен очертанията на помещенията, ясно се виждат улиците и площадите. Зидарията, според автора, е без хоросан, а керамиката, която е открил на терена, датира между VI и I в. пр.Хр. В близост до култовото място, в скалния склон над реката, е издълбана гробница. Засега няма данни, че култовият комплекс Харман кая е функционирал и през Средновековието, за разлика от други скално-изсечени култови обекти. Археоастрономическите проучвания на двете изсечени в скалите площадки, едната от които кръгла, сочат, че те най-вероятно са служели за измерване на годишния цикъл и за установяване на лятното и зимно слънцестоене. Изследванията показват, че скалният мегакомплекс, предназначен за такива наблюдения на слънцето, е бил създаден около 2000 г. пр. Хр. (Стоев, А. и други 2003). Изследванията показват, че част от автохтонната релефна структура на обекта е била използвана за позиционни астрономически наблюдения на Слънцето по време на неговите слънцестояния, по методите на векторно-хоризонталната астрономия. Наблюденията на Слънцето от североизточната, изкуствено заравнена площадка на скалния комплекс са се извършвали в периода около 2000 г. пр. н. е. Има основание да се предполага, че тези наблюдения са били включвани в ритуалните практики по това време, когато култът към Бога–Слънце е бил широко разпространен и всички свещенодействия върху високата скала вероятно са били осъзнавани като космоструктуриране: действия, преодоляващи хаоса и осигуряващи плодородие.













https://www.facebook.com/media/set/?set=a.190161357803935.1073741873.179249492228455&type=1

Тракийското светилище край с. Татул може би е познато на много от вас, но имайки предвид, че то заема почетно място сред 10-те чудеса на България, смятаме, че е нужно да разкажем малко за неговата история и произход. То е от грандиозно историческо значение и е само едно от многото места по света, които ни карат да се замислим какви са били хората, които са обитавали земята векове преди нас. Кара ни и да се възхищаваме на техническата напредналост, с която тези цивилизации са строили съоражения, които да стоят здрави и устойчиви след толкова хилядолетия.

Много трудно е да се установи точната възраст на мегалитния комплекс, но се предполага, че първата дейност по основаването му е от около XV-XIVв. пр. Хр. Тогава са били оформени скалните олтари за жертвоприношения, както и прочутата отсечена скална пирамида и гробницата.

Някои историци предполагат, че сакралното място е било издигнато в култ на митичния герой Орфей, но днес няма достатъчно научни основания, които да потвърдят това становище. Независимо от това, мястото често бива наричано “Храма на Орфей”.

Множество ценни исторически артефакти са намерени в района на светилището. Сред тях са керамичен жречески жезъл, глинено кандило с изящна изработка, керамична маска на бога на виното Дионис, както и други керамични изделия, някои от които са изработени със специално лъскаво покритие. По време на изследването на светилището също са открити и монети от IV-IIIв. пр. Хр.

Що се отнася до изграждането на светилището, то е било извършено с много прецизност и познание относно космическите движения и местоположението на небесните тела. Тъй като тракийската култура се характеризира с култа към Бога на Слънцето, то не е изненадващо, че точно слънчевите движения са били основно съображение в ритуалите. Учените смятат, че жертвоприношенията и обредите са били извършвани по време на изгрев и залез, а по време на пролетното и есенното равноденствие се наблюдава как слънцето прониква през точно определени за това улеи. Друго специално съобразено явление е било преминаването на слънчев лъч през един конкретен процеп между скалите. Това се е случвало един единствен път в годината- по време на зимното слънцестоене. Всичко това свидетелства за високата степен на развитие на тази цивилизация и повдига въпроса как тези хора са усвоили такива знания и как са успели да изградят мегалитния комплекс с такава точност.

Цялата загадъчност на тракийското светилище обаче не спира дотук. Преди години любопитство и интерес към мястото възбужда появата на лозов поник. Причината, поради която това предизвиква такава сензация, е, че на скалата, на която се намира светилището, както и в радиус от десетки километри не расте грозде. А поникналото лозе е било от тракийския сорт зела, който преди това е бил смятан за изчезнал. Вследствие на този необикновен феномен гроздето бива поетично наречено “Сълзата на Орфей”.

https://www.bulgarianhistory.org/trakijsko-svetilishte-kraj-s-tatul/



Татул се намира на 15 км източно от Момчилград. Пътят до там е тесен, но хубав. Наколо има рядка широколистна гора. Стига се до селото, има табела указваща, че това е тракийски храм. Направен е и малък паркинг. Върви се по пътека между самите къщи на селото. Пътеката постепенно се превръща в тясна горска пътечка. След около 10 минути ходене се стига до светилището.



Комплексът се състои от древно езическо светилище и средновековна крепост. Централното и най-високо място на скалния връх, заема гроб с ориентация изток-запад, всечен в масивна канара, издялана като пресечена пирамида. На южната страна на величествената скала е издълбан друг подобен гроб, разположен в полусферична ниша. Нишата е покрита с арковиден издялан в камъка свод. Към двата гроба води изсечено в скалите тържествено стълбище, състоящо се от осем стъпала. По съседните канари са оформени култови площадки, стъпала към тях, ниши, системи от улеи и басейни за събиране на някаква течност.

Смята се, че светилището е от ХІІ в пр.н.е. Татул освен светилище за пренасяне на жертви на древните тракийски божества съвсем сигурно е бил и средище за наблюдение на изгрева и залеза на Слънцето в определени дни от годината - в деня на зимното слънцестоене, например при изгрева си Слънцето е попадало на "мушката" на един специален скален процеп. За това подсказва и формата на най-високата част от мегалита – вдълбан полукръг наподобяващ изгряващо слънце. Най-особеното тук е, че този своеобразен саркофаг е насочен точно към Слънцето в дните на равноденствие. Скалата с форма на пресечена пирамида, притаила светилището, не прилича на никоя друга, открита по нашите земи. В нея са изсечени стъпала, водещи нагоре към върха й, където пък съществува странен "саркофаг", чиято дължина е точно 170 см, и около който има улей. Специалистите предполагат, че по този улей се е оттичала кръвта от положената в саркофага жертва.



Известно е, че траките са почитали Слънцето и обредността им е свързана именно с този култ. Така че по всяка вероятност жертвоприношенията са се извършвали при изгрев (или залез). Смята се, че светилището е от IV в пр.н.е. Татул освен светилище за пренасяне на жертви на древните тракийски божества съвсем сигурно е бил и средище за наблюдение на изгрева и залеза на Слънцето в определени дни от годината - в деня на зимното слънцестоене, например при изгрева си Слънцето е попадало на "мушката" на един специален скален процеп. Според Eлинските хронисти, Tракийските жреци познавали поимено 500 звезди и синхронизирали календара си по движението на небесните тела. А и мегалитът край Татул е ориентиран изток-запад като под конец и носи върху себе си белезите на нарочно издялани улеи, през които се наблюдава слънцето в точно определени дни от годината - 2-те равноденствия.



Тук не можем да не споменем връзката с близката пещера "Вулвата", чиито олтар-матка се "опложда" от слънчевия лъч единствено по време на есенното равноденствие, когато прониква докрай през тесния и процеп. Тези факти ни навеждат на мисълта за степента на развитие на цивилизациите живели преди нас, по същите земи, където стъпваме и ние днес.



Още на времето Иван Венедиков изказа хипотезата, че става дума за светилище на самия Орфей. Разбира се, на сегашния етап от изследванията, това не може да се докаже. Факт е обаче, че описаното място е само част от много по-голям култов комплекс, който трябва да бъде проучен. На север от него има други скални масиви с вдълбани в тях трапецовидни ниши и скални гробници. В околните ниви са откривани гробове и каменна пластика от различни епохи, антични и средновековни надписи.



Съвсем сигурно е, че подобно на Перперикон, на Татул се наблюдава пълна приемственост между езическите култове и християнството. Още в ранновизантийската епоха (IV-VII в.) в скалите е построена яка крепост. По-късно тя е разширявана и преустройвана многократно. Сега със сигурност личи една четириъгълна кула, чиито подземен етаж е служел за водохранилище. Друго водохранилище е издълбано изцяло в скалите и се намира на 5 м. от кулата. То има крушовидна форма и отвътре е обмазано с дебел пласт хоросан.



През средновековието вероятно е имало и църква, сега разрушена напълно. Открити са две колони и два каменни капитела с изобразени релефно кръстове. Самото средновековно селище се е намирало в полето под крепостта и под съвременното село, близо до реката. Там при стопански работи са откривани фрагменти от средновековна керамика и стъклени накити. Фиксирани са и няколко некропола от това време, чиито гробове са оформени по познатия начин с каменни плочи. Явно, че местността около Татул се е смятала за свещена от дълбока древност до днес. Бъдещите проучвания ще установят дали действително там се е намирал храм на прочутия тракийски певец и герой - Орфей.

Наскоро се появи и една друга сензационна новина: на гроба на Орфей поникнала лоза от легендарния тракийски сорт зела, който се смята за изчезнал преди хилядолетия. Нарекли гроздето "Сълзата на Орфей". Интересното е, че не само на хълма не растат лози, но и на радиус от 10-ки км наоколо не се отглежда грозде.



Част от находките на учените са и керамичен жезъл на жрец, запазено глинено кандилце с красиви орнаменти, прешлен за вретено, тежест за вертикален стан във форма на пирамида, чернофирнисова керамика (с лъскаво черно покритие), монети от IV-III в. пр. Хр. от Тасос и Маронея,  части от керамична маска на Дионис, друга керамика, теракота - глава на птица и др.

Храмът е имал два периода, строен е наистина в IV-III в. пр. Хр., римският период се оказа вторичен. Светилището над Татул е съществувало от около ХV-ХIV в. пр. Хр. и без прекъсване е функционирало до началото на V век след Хр., когато е прието християнството. В късно-бронзовата и ранно-желязната епоха (ХV-VI в. пр. Хр.) то е било открито, жертвоприношенията са ставали в открити олтари. Намерени са  близо 30 глинени олтара, над 20 ритуални съдове. В елинистичната епоха се появява вече строителство и тракийската архитектура. Тогава култът влиза в сграда, мощите на тракийския владетел са пренесени и положени в този хероон, в мавзолея на владетеля. След това по римско време, когато римляните идват на Балканите, храмът е обновен около средата на I век след Хр. Между елинистичния и римския период вътре има слой, дебел около 1,3-1,4 м., който предстои да се разкопае и да проучи.



Татул е уникален паметник - и като история, и като архитектура, и като строителство.

https://www.nasamnatam.com/patepis/Hrama_na_Orfej_kraj_s_Tatul-379.html

                  
Странна конфигурация от 24 каменни стълба, подредени в окръжност, попадат преди 12 години в полезрението на покойния ни изследовател Георги Китов.

Докато работи по проучването и разкриването на тракийския култов храм край с. Старосел, на 10 км югоизточно от град Хисаря той открива причудливата находка.
Определя я като тракийска обсерватория, макар науката да не е съвсем наясно какво е било предназначението на т. нар. кромлех - съоръжение от побити в кръг каменни блокове. Такива в Европа има открити до момента още три - „Карнак“ в Бретан, Франция, едно мегалитно съоръжение в Белгия и прочутият Стоунхендж във Великобритания.

За разлика от англичаните обаче, които включват своята находка в списъка на Световното културно наследство и я рекламират като изключителна туристическа дестинация, кромлехът край Старо Железаре тъне в разруха, ерозията го изяжда, а в годините след смъртта на Георги Китов то отново обрасва в треви и дива растителност.Българската каменна окръжност се намира на Чолакова могила. Китов открива, че се състои от 24 вертикални каменни плочи с височина от половин до два метра и диаметър 6,5 - 7 метра.

Два от блоковете липсват. Характерно за целия комплекс от каменни блокове е, че няма редуване на високи с ниски менхири, което го прави сроден на типичните кромлехи в Западна Европа. Макар блоковете да са от трошлива и нетрайна песъчлива скала, при разкриването им те са били  изключително добре запазени, подобно на могилите над храмовете и гробниците в тракийския разцвет, които Китов открива край Старосел, Казанлък и Стрелча. По северния полукръг на окръжността камъните са по-високи, отколкото в южния, а размерите им са различни. Подредени са в правилна окръжност. Още преди хилядолетия, когато съоръжението е престанало да се използва, то е било засипано с пръст.

При разкопките върху изравнената площадка над него са намерени керамични фрагменти от съдове, датиращи от началото на V в. пр. Хр. След това е довършен насипът до формирането на съвременната Чолакова могила.
Според учените, които провеждат археологически и астрономически проучвания, този обект е бил използван от одрисите за измерване на годишния цикъл, равноденствията и слънцестоенето, които са играли съществена роля в обредите и стопанския календар на древните траки.

Техните жреци са били задължени да наблюдават различните фази от движението на обожественото Слънце, а останалите членове на племето са му отдавали почитта си с поднасяне на  дарове и жертвоприношения.
Други учени обаче смятат, че е възможно находката да е датирана от много по-дълбока древност. Фактите, които подкрепят тази теза, са няколко. Могилите стават характерни за българските земи през класическия тракийски период между VІ-ІІ в. пр. Хр.

Приблизително по това време е била затрупана и каменната обсерватория, но по какви причини, науката все още не намира отговори. Със сигурност вече се знае обаче, че преди да потънат под тоновете пръст, мегалитите край Старо Железаре са били използвани по предназначение.
Някои археолози дори предполагат, те това е продължавало няколко века и търсят връзката на този кромлех с прочутите по българските земи стотици долмени. Една част са картотекирани, но като цяло  за тях се знае много малко.

От досегашните изследвания учените стигат до извода, че те са два вида - менхири и долмени. Менхирите са грубо издялани каменни блокове, досущ като този, който влачи навсякъде Обеликс - приятелят на комикс героя Астерикс. Те са били забивани в земята и са имали различна форма и големина - понякога по-високи от човешки бой, а понякога едва стигащи до 40-50 см, но винаги групирани един до друг. Когато са побити в земята във формата на окръжност, те се наричат кромлехи.

Долмените пък са съоръжения от каменни плочи, закрепени с помощта на скална опора. Така се получават отделни помещения. Най-простите имат само една камера - 4 стени и капак, но има и по-сложни, с по няколко "стаи". Най-големите са около десет на брой в България.
„Ние не знаем кой ги е създал. Говорим за траките, но тези обекти са по-стари от тях и не са споменати дори от гръцките летописци“, твърди пред БНР Любомир Цонев от БАН, който от години се занимава с проучвания на тези  загадъчни паметници. Той дава пример с един от най-известните български менхири, открит сред развалините на Плиска в Североизточна Българи.

Там каменните блокове много напомнят на тези във Франция или Белгия. "Никой не може да каже за какво са направени, но загадката е пред очите ни", добавя Цонев. Изобилие от мегалитни паметници има в планините Странджа и Сакар в Югоизточна България. Конструкциите от долмени там са ориентирани към старинни върхове и увенчани от древно светилище. Местните хора ги наричат „хамбарчета“ и „змейови къщи“, тъй като според древните предания камънаците са обитавани от духове или змейове, а нощно време от отворите на долмените излизал огън.

Всъщност, находката край Старо Железаре се приема за втория у нас „Стоунхендж“, след откриването на първия подобен мегалитен комплекс в Източните Родопи край с. Долни Главанак, близо до язовирите по поречието на Арда.
И неговото предназначение също не е съвсем ясно - едни твърдят, че е светилище на езически богове, а други - че е древна астрономическа обсерватория. Трети стигат по-далеч в предположенията си и го определят като гробищно съоръжение.

Каквото и да е обаче, родопският кромлех е привлекателен за туристите. Всяка година хиляди почитатели на древната история и мистичните загадки идват тук, за да видят с очите си 15-те скални блока, забити в окръжност с диаметър 8 метра.
За разлика от него, този в Старо Железаре (макар и много по-голям и внушителен) е оставен на произвола на времето, което безмилостно го руши. При разкопките пръстта в кръга е извадена до основата на камъните, така че днес те на практика не могат да стоят самостоятелно изправени. Първоначално ги е крепял само външният пръстен на оригиналната могила, който обаче постепенно се свлича от ерозията. Сега каменните стълбове са паднали.

Мястото е обект и на постоянни иманярски набези, в резултат на което голяма част от стълбовете са разчупени и в момента цели са останали едва 10 от тях.
Група родолюбиви българи, отчаяни от безхаберието на властите, са започнали своя кампания в социалните мрежи за опазването и експонирането на уникалната находка. Те са изпратили петиция до министъра на културата Петър Стоянович за спешно консервиране на хилядолетния мегалитен паметник край Старо Железаре.


"Кромлехът край Старо Железаре не е консервиран и обещанията, които са дадени от Министерство на културата и община Хисаря за изграждане на защитно покритие върху него, не са спазени. Година след година - неохраняван, необозначен и забравен – обектът бързо се руши... Това са паметници с огромно историческо значение, които в Западна Европа се радват на голям интерес и привличат хиляди туристи. Там обаче се влагат държавни средства за опазването им, обявени са за национално богатство и са повод за национална гордост", се казва в текста на писмото.

http://www.desant.net/show-news/29624/

Село Ангел войвода е разположено в подножието на Източнородопския дял Мечковец,  в границите на община Минерални бани, Хасковска област. На около два километра северозападно от него, се издига височината „Асара”, с най-висока точка над морското равнище 610 м. Тук се намира един от най-големите тракийски култово-погребални комплекси в Източните Родопи.
 
Обектът не е проучван чрез археологически разкопки и понастоящем е малко известен. Първите сведения за него намираме в периодичния печат от 30-те години на миналия век, когато във вестник “Ардинска дума” е поместена статията на Н. Иванов “Кумбурларкалеси”. През 80-те и 90-те години са проведени теренни проучвания от археолози от Исторически музей – Хасково, Националния институт за паметниците на културата и Института по тракология при БАН. Светилището е със статут на паметник на културата от национално значение.


До 90-те години на миналия век комплексът бе отлично запазен. В последствие, в резултат на иманярски разкопки и вандалски посегателства, част от неговите елементи са изцяло или частично разрушени.
 
Напълно е унищожен първият елемент от комплекса, който някога посрещаше посетителите в южното подножие на върха - масивен скален блок със заравнена горна повърхност, наклонена на изток под ъгъл около 450. Върху нея личеше изсечена окръжност с диаметър 1,62 м, разделена от три успоредни жлеба, ориентирани в посока север – юг. В центъра й се виждаше отвор с диаметър 2 см. предназначен за поставяне на ос, каквато има при слънчевите часовници.


Подобни съоръжения през античността са се използвали не само за отчитане на текущото време, но и за регистриране  на пролетното и есенното равноденствие. Тези моменти от календара били от особено значение за предците ни още от най-дълбока древност и се съпровождали от пищни ритуали, посветени на възраждащата се природа,  плодородието и земеделието. Едва ли мястото на този, да го наречем условно „уред”, е случайно избрано. Обширната поляна в подножието на комплекса е била в състояние да поеме многобройните поклонници, пристигнали за участие в ритуала. Вероятно тук жреците са възвестявали за настъпването на тържествения момент, след което процесията е потегляла към върха, където са се извършвали съответните жертвоприношения и са се поднасяли дарове към боговете.
 
Останалите елементи от култовия комплекс са разположени в южната част на билото, където се издигат няколко скални масива. Върху отвесните скали се виждат множество каменни ниши, някои от които са недовършени. В преобладаващата си част те са трапецовидни, но има и такива с полукръгъл свод.
 
На най-високата част  на скалите върху три зъбера са изсечени три култови съоръжения, разположени едно до друго в линия от изток на запад. Основите на първите две са оформени по идентичен начин. От северната им страна има по три големи и две по-малки стъпала, водещи към върха им. Над последните са вдълбани плитки канали, които опасват скалите и водят към подножието им. При третото стъпалата са две.
 
Върху най-източното съоръжение е изсечен гроб. Той е с правоъгълен план. Ориентиран е в посока изток – запад. В горната му част е оформен жлеб за покривна плоча. Едва ли някога ще разберем, дали това е гроб на реално съществувала личност или кенотаф – символичен гроб. В непосредствена близост, в подножието на скалата е врязан голям, неправилен четириъгълник, в центъра на който има полусферична вдлъбнатина. Възможно е той да символизира вратата (прехода) към отвъдното. Върховете на другите два зъбера са разрушени, поради което не може да се установи, дали и тук не е имало гробове, подобни на гореописания, или култови площадки, предназначени за ритуални действия.


Траките обожествявали починалите си владетели. Затова гробниците им се превръщали в хероони – своеобразни светилища, в които периодично се извършвали ритуали в тяхна чест. Хероонът обаче би могъл да бъде и под открито небе. Дали култовият комплекс при село Ангел войвода е свързан с тракийските погребални практики, поне за сега остава да гадаем.
 
Възможна е обаче поне още една версия. Ако интерпретацията на гореописаното, сега унищожено съоръжение, като средство за регистриране на равноденствията е правилна, светилището би могло да е посветено на божество, свързано с идеята за вечно възраждащата се природа и плодородието. Впрочем, въпреки че е по популярен като бог на виното, Дионис е именно такъв бог. Разбира се не е изключено и съчетанието на тези две версии.
 
На изток от описаните съоръжения скалният масив огражда площадка с правоъгълна форма. Тя е отворена изцяло на юг, а от изток, запад и частично от север е ограничена от вертикални откоси. В североизточния ъгъл има проход, широк около 1,50 м, който извежда към билото на височината. Отвесните скали на изток и запад са допълнително заравнени. По тях са изсечени каменни ниши, разположени в хоризонтални редици. Скалата, която частично огражда площадката от север, е неравна, видимо изкуствено обрушена, със значително по-светъл цвят, свидетелстващ, че откъртването на части от нея е станало в по-ново време. Тук до скоро личаха очертанията на една малка ниша. По сведения на местното население, в началото на миналия век, пастири открили в подножието и́ камък с изображение на “крака на кон и глава на вълк”. За съжаление фрагментът е загубен. Неизвестно е какви са били размерите му и не е ясно дали гореспоменатото изображение е било изсечено директно върху умишлено окъртената северна стена, или е представлявало част от  оброчен релеф. Що се отнася до упоменатите крака на кон и „вълча глава”, най-вероятно е релефът да е изобразявал  Тракийския конник /Херос/, придружаван от куче, един много разпространен сюжет в Древна Тракия.
 
В случай, че тези сведения са верни, може да се предположи, че ограденото от скалите пространство е представлявало светилище, на Хероса. Ако откритото изображение е било изсечено върху скалата, ограждаща пространството от север, то е напълно възможно тя да е  разрушена тенденциозно в по-късния ранно-християнски период.
На около 80 м северно от скалния гроб, върху скален блок с елипсовидна форма, е издълбан плитък кръг с дълбочина около 0,15 м и диаметър около 1,20 м. Стените му са частично окъртени. Разположен е по склона на височината, под наклон около 450 на изток. Предназначението му е неясно. Ако се съди по наклона, следите от всичания във вътрешността му и посоката в която е ориентирано, напълно вероятно е това да е още едно средство за наблюдение и регистриране на сезоните, подобно на унищоженото в подножието на височината.
 
Върху равна скална площадка при подхода към върха е оформен скален басейн. Той има трапецовидна форма със заоблени ъгли. Ориентиран е в посока изток – запад. Дължината му е 4, 42 м, широчината на изток - 0,61 м, а на запад – 0,98 м. Стените му са частично окъртени, но в най – запазения участък, дълбочината му е 0,22 м. Около него в скалата са издълбани правоъгълни гнезда за вертикално поставени греди, предназначени да носят покривна конструкция. Най-вероятно  е съоръжението да е служило като жертвеник.
 
Билото на върха, сега обрасло с гора, е било укрепено с крепостна стена. Тя е строена от ломен камък без хоросан. Подобна техника на строеж е характерна за голям брой източнородопски крепости от късната античност. Дебелината на стената е 2,20 м. Следи от нея са запазени само в западния и северния сектор на крепостта. Южният и източният сектор са били естествено защитени от големия наклон на терена, както и от скалните масиви, издигащи се там. Пръснатите по склоновете ломени камъни подсказват, че тук са били допълнително укрепени само някои по-уязвими участъци. Входът на крепостта най-вероятно е бил от юг - през унищоженото след приемането на християнството тракийско светилище.
 
Откритият по време на теренните обхождания подемен материал е съставен изключително от керамични фрагменти. Сред тях преобладават тези от късната античност (ІV – VІ в.). Намерени са само няколко фрагмента от ранножелязната (ХІІ – VІ в. пр. Хр.) епоха, както и неголям брой от периода ІІ – ІV и ХІ – ХІV в. Има сведения, че тук са открити тетрадрахми на остров Тасос, ауреус на император Август и сестерция на император Траян, както и две бронзови фибули, които се датират в ІV – ІІІ в. пр. Хр.
 
На базата на известния досега материал можем да очертаем най-общо хронологията на светилището и крепостта:
 
Първият етап е свързан с възникването на култовия комплекс, чието начало можем да търсим най-общо в ранножелязната епоха. Оскъдният материал от този период не дава възможност за по-прецизна датировка. През късножелязната епоха (VІ – І в. пр. Хр.) светилището видимо е продължило своя живот. Доказателства за това са посочените по-горе фибули, както и тетрадрахмите на Тасос. Откритите тук римски монети, и керамични фрагменти от периода ІІ – ІV в., са свидетелство за това, че височината е била обитавана и през периода на римското владичество. Ако сведенията за открития фрагмент от релеф на Хероса са верни, то трябва да приемем, че светилището е функционирало до късната античност, когато вероятно е било разрушено във връзка с разпространението на християнския култ.
 
Втория етап трябва да търсим в периода ІV – VІ в., когато е построена крепостта. Наличието на голямо количество строителна керамика в ограденото от крепостните стени пространство, както и откритите пещи за изработването на такава в подножието на височината, говорят за наличието на солидни постройки от този период.
 
Вероятно след VІ век крепостта е напусната и разрушена. Първите по-късни следи от живот, колкото и оскъдни да са те, се датират в периода ХІ – ХІV в. Християнският некропол в подножието на височината е още едно доказателство, че животът тук е продължил до падането на района под османско владичество.
 
 Скалните култови центрове в Източните Родопи са едни от най-атрактивните и най-интересните от гледна точка на науката археологически паметници по българските земи. Разположени като правило в чудно красиви местности, на височини от които се откриват прекрасни панорами, те са едни от най-перспективните обекти за културен туризъм. Това са комплекси, съставени от до голяма степен универсални съоръжения – ниши, стълбища, скални гробове или по-монументални гробници, басейни, жертвеници и др. При всеки един от тези обекти обаче има и отделни  специфични особености, отразяващи конкретни елементи от тракийските вярвания. В съчетание с природните дадености те придават на паметника по своему уникален характер.

Източници:

- https://www.haskovo.com/bg/page_182_2.html
- https://www.haskovo.com/bg/gallery/type_gallery_31.html

Едно от най-мистичните места в Източните Родопи, останали от векове, е тракийското светилище Глухите камъни. То е обект на проучвания повече от 35 години и все още крие голяма част от своите тайни. Издялани в скалите стъпала, каменни пирамиди, скални басейни, слънчева ладия, останки от църква разказват за дълговечния живот на светилището, от което се разкрива чудна гледка към най-дългия язовир у нас - "Ивайловград".

Причудливото място се намира на хребет на около 550 м надморска височина, който се спуска на изток от връх Света Марина - един от върховете на рида Гората в землището на село Дъбовец, Хасковско, и на 5 км южно от с. Малко градище.
До Глухите камъни се стига от маркирана отбивка на шосето Любимец-Ивайловград. Преходът е 2 км и половина, но усилието си заслужава - на приказно панорамно място се извисяват 30-40-метрови скални блокове. Около тях има стотици трапецовидни ниши в скалите, а за да се стигне до основната част на светилището, се налага и малко катерене.
Най-високият зъбер е Самия камък.Той е най-висок, но е разположен в най-ниската източна част на рида.

Светилището е познато от десетилетия. Скалите, които имат вид на пчелни пити, направили впечатление преди стотина години на братята Шкорпил. Глухите камъни обаче стават известни едва след 1975 г., когато експедиция на проф. Александър Фол ги описва за пръв път.
„От този момент светилището е сочено като едно от най-важните доказателства за етнокултурното родство между траките и фригите“, посочва  съпругата му Валерия Фол, която е убедена, че мистичната територия е принадлежала на траките одриси.

В основата на гранитната скала са скрити две по-големи мегалитни помещения. От едното тръгват 33 стъпала, издялани в камъка, по които се стига до самия връх. Там се простира четвъртит скален басейн с размери 3,20 на 3 метра, наричан голямата щерна.
Тя е била предназначена за събиране и съхраняване на вода. До нея води оформена в скалите стълба. В южната страна на скалата е издълбано и помещение, което прилича на пещера с правоъгълен план и увенчано от купол.

В отвесните стени на повечето скали са изсечени над 300 ниши, което прави светилището най-голямото съсредоточие на такива паметници в Източните Родопи.
Нишите са издълбани на трудно достъпни места, на пръв поглед без някаква логична организация. Преобладават тези с трапецовидна форма, но има и такива с формата на правоъгълник и арка, както и хоризонтално изсечени.

Смята се, че те са правени от младите траки, достигнали воинска възраст. Те поставяли в тях  дарове като житени питки и билки, с което почитали свещения брак между Слънцето и Богинята майка. Скалите са имали свещен смисъл също за фригите и хетите, смята проф. Валерия Фол. Те също са секли ниши и са дълбали в скалите надписи и релефи. Вярвали са, че нишите са врати, през които се появява почитаният бог и струи божествена енергия.
Археолозите са убедени, че Глухите камъни е едно от големите светилища на древността, нещо повече - смята се, че е било част от голям град с улици и къщи, който е бил разположен от връх Марина надолу към река Арда. Това става ясно при разкопките през 2008 г., когато се установява, че границите на комплекса са много по-големи от първоначалните предположения.

В терасирани участъци по склоновете са намерени следи от каменни сгради и масивни стени. Археолозите попадат и на множество иманярски изкопи, тъй като в района от години се носи легендата, че в светилището е погребан тракийски воин с "девет вола злато". Хората в с. Малко градище от поколение на поколение разказват, че видният тракийски владетел е бил погребан в района навръх Никулден.
Вярванията са, че всяка година на 6 декември тракийското злато се появява и ярко заблестява от върха. Вярата в тази легенда и алчността от години правят мястото притегателно за нелегалните златотърсачи. Те са изровили огромни ями, от които археолозите съдят за значителни културни напластявания с материали от праисторията до Средновековието.

Така е открит и уникален петроглиф - скална гравюра, изсечена в долната част на една от скалите с ниши. Изображението представлява соларен символ - стилизирано изображение на ладия, която пренася слънцето.Според историческите източници, древното селище е било активно през I хилядолетие пр.Хр. Имало е ограда от каменни стени, останките от които се виждат и до днес. Смята се, че светилището вероятно е било най-високото място на античния град и сцена за религиозните обреди на траките.


При разкопките през 2009 г. са открити подови замазки, огнища и много керамика. Находките говорят, че мястото е използвано от траките най-малко 600 години. На най-високата площадка на билото са намерени останки от трикорабна църква. Храмът е силно пострадал от иманярска дейност, но археолозите успяват да установят, че тя е построена върху светилището през V-VІ в. По-късно църквата е реконструирана и използването й продължава и през средните векове.

При разкопките са открити части от мраморни олтарни прегради, блок с изсечен кръст, църковни предмети, изящна византийска керамика, монети от ХІ-ХІІ в.По време на проучванията си на светилището д-р Георги Нехризов открива, че с навлизането на ранното християнство свещенодействията около скалите се сменят. Той открива гроб на млада жена, погребана с характерен обред - със скръстени на гърдите ръце и обърнато на изток лице. Археологът Дойчин Грозданов също намира доказателства за християнско присъствие в района на Глухите камъни и смята, че край средновековната църква е имало и манастир. Обителта е била по-ниско в скалите, а църквата - по канон на високото.

Светилището намира и работещият паралелно с д-р Нехризов археолог Дойчин Грозданов. Той води разкопките по средновековна църква с манастирски комплекс.
Монашеската обител е била в ниските склонове, а църквата - на високото, както е повелявал канонът. Двамата изследователи смятат, че манастирът вероятно е бил разрушен от войниците при Третия кръстоносен поход (1189-1192 г.).

Проф. Валерия Фол посочва, че едно от най-големите тайнства в района на Глухите камъни е космическият брак между светлината - Слънцебога, и мрака - Великата богиня майка. От него се ражда царят жрец, наричан в Тракия по различен начин, като най-популярното му име е Орфей, смята тя:
„В светилището Глухите камъни това тайнство се е случвало по време на зимното слънцестоене пред малцина посветени мъже в изсечената пещера утроба с полица за поставяне на свещени предмети.“

На тази свещена територия царят жрец е посвещавал мъжете аристократи в познание за сътворението на света. Предполага се, че това е ставало в деня на зимното слънцестоене.

http://www.desant.net/show-news/29897/

Проектът "Светлина и култ"

Проектът "Светлина и култ" на Красимир Андонов е вече онлайн.
Снимките по проекта започват през 2009 година и все още не са завършили. Те показват тракийските светилища на Родопите в непозната светлина. Красимир използва светлината като инструмент за разкриване на скално-изсечените форми, които често са почти невидими на нормална дневна светлина.

http://www.krasimirandonov.com/en/big-projects/Light-and-Cult-Photographic-Project/gallery


Показвам някои от снимките:

Всеизвестно е, че българските земи са били населявани от най-древни времена. Тук е намерено и най-старото обработено злато в света. Но кой ли е най-старият запазен градеж, издигнат на територията на днешна България?!
Не, това не са добилите популярност „змейови къщички“, както в Странджа наричат древните мегалитни долмени. А един... кладенец. Но не какъв да е, а неразгадано още точно какво съоръжение, за което се предполага, че е или храм-светилище, или обсерватория, или пък нещо друго...

Ама как така, ще кажете, не се знае що за чудо е това?! Ами просто защото след като веднъж е бил открит от археолозите и формирана някаква хипотеза за същността му, обектът е буквално изоставен в ръцете на природата и времето.
Така нареченото му „откриване“ става през 1972 г. от проф. Димитрина Митова-Джонова на източния склон над язовир „Красена“, събиращ снежните и дъждовни води в чашата си, изградена в близост до брезнишкото село Гърло. Всъщност кладенецът е известен на местните жители от незапомнени времена. Но друго си е той да бъде открит и от официалната наука.

И когато това става, археоложката датира уникалния исторически паметник към ХІІ век пр. Хр. по парче от каменна брадва, намерено в него. Хипотезата на проф. Джонова е, че той е образец, запазен от културата „нураги“, от която се намират най-много следи на италианския остров Сардиния. Само че там подобните обекти са от Х-ІХ в. пр. Хр. и са изградени над земята. Докато гърленският кладенец е вкопан в терена и т. нар. храмово помещение е иззидано под земята със суха зидария от груби ломени камъни.

Как са го градили древните строители, така че да не е мръднал за всичките изминали над 3000 години, е цяло чудо! Още по-любопитно е как те са успели да изчислят и оформят идеалната окръжност, каквато представлява сечението на прецизно цилиндричното помещение. В горната си част стените му са наклонени навътре, оформяйки сферичен купол, за който се предполага, че може би в древността изцяло е покривал съоръжението.

Според друга версия, над кладенеца все пак е съществувал малък отвор, през който по време на пълнолуние Луната се отразявала в гладката огледална повърхност на водата. Не случайно мнозина от специалистите, които са видели обекта, са на мнение, че той представлява по-скоро древна обсерватория, а самият геран е играел ролята на рефлекторен телескоп, с който нощем са били извършвани астрономически наблюдения на звездното небе.

Но проф. Джонова е категорична, че това е храм, свързан с култа към подземните води. Само че той не се среща по нашите земи, а по-скоро се свързва с повелителя на подземните води – върховния шумерски бог Енки. Същият, по чиято инициатива е сътворена Вавилонската кула.
В интерес на истината в района, където се намира кладенецът, съществуват 9 извора, като съоръжението е изградено върху този, разположен най-нависоко по склона. Няма логика да се прави светилище на подземните води почти до хребета на хълма, при положение че по силата на природните закони те се стичат към най-ниските части на планината.

А и никакви  останки няма от задължителните храмови атрибути – олтар, жертвеник и пр. Не са открити следи и от извършването на култови ритуали, с изключение на няколко дребни костици, за които изобщо не е сигурно, че са от евентуални жертвени животни.
Очевидно е нужно още много да се премисля от експертите кое какво точно е.

Загадка е и издълбаният върху един от камъните древен символ. Едни смятат, че това е руна, според други – като едни руски учени, които са посетили мястото преди години, това може да е схематично изображение на някое съзвездие, наблюдавано от древните астрономи през кладенеца-телескоп...


На съседен камък е изчегъртан пък православен кръст, но е ясно, че той е направен впоследствие, вече в християнските времена. По други от монолитите също се откриват неразгадани знаци, но никой не си прави труда да търси отговор на загадките.
За сметка на това пък през 80-те години на ХХ век от тогавашния Институт за паметниците на културата са изградили навес над кладенеца, каменна стена против свлачищата и масивна бетонна тераса с метални перила – за удобство на посетителите.

Само че върху покрива, който трябвало да защитава съоръжението от снеговете и дъждовете, наредили... медна ламарина, която тутакси била отмъкната от неизвестни мургави апаши. След няколко години отново възстановили покритието – пак от медна ламарина. И тя също била отмъкната за нула време.
Така останали да стърчат само дървените греди от конструкцията на навеса. Някъде към 2008 г. обаче и те почти изцяло рухват, като и до днес на дъното на кладенеца още гният дървени дъски и летви от съвременните „спасителни“ методи.

Не стига това, ами „реставраторите“ решили да поразширят и извият съществуващото стълбище, което минава под каменния тунел, отвеждащ до вътрешността на помещението, в което е разположен кладенецът. Разширили и отвора над него, надграждайки още няколко реда с камъни. И за капак омазали с дебела бяла мазилка каменната стена, която вдигнали на мястото, за да пази пръстта от хълма да не се свлича върху герана.

Само че заради тази вандалска и непремерена човешка намеса, престъпно обезобразила уникалния мегалит и завинаги турила кръст на неговата изначална автентичност, сега този древен паметник не може да се признае от ЮНЕСКО като световно значима старина.
Обектът е изоставен от години, до него няма ни път, ни пътека, няма маркировка, няма указателни табели... А обрасващата склона горска растителност с всеки изминал ден все повече го притиска в пищните си обятия, правейки мястото все по-трудно достъпно и откриваемо.

В един момент дори е била обсъждана потресаващата с идиотията си идея – защото няма пари за консервиране на това архитектурно и историческо чудо, то да вземе да се засипе с пръст, та хем да се запази от иманярските набези, хем да не се разруши от безпощадното могъщество на природните стихии!

Най-нелепото е, че цялата околност изобилства от старинни руини, които при едно разумно експониране биха могли да оформят тук един атрактивен археологически комплекс, към който да се стичат посетители от близо и далеч.
По хребета на тукашния хълм е минавало разклонение от римския път, свързващ Константинопол с Рим. Все още край него личат останките и от древна римска крепост, вероятно издигната за охрана на това трасе, която обаче вече е полусрутена от вандалстващи иманяри.

На няма и двеста метра под кладенеца се намират руини от римска баня, до която водата е била отвеждана с тръби, а комфортът в помещението бил осъществяван с подово отопление. Имало е и два басейна, които сега едвам се различават, тъй като частично разкритите от археолозите преди години стени вече са се полуразрушили – и поради липсата на всякаква консервационна дейност, и заради неумолимото разрастване на коренищата на околните лески и други дървета, които се провират между зидовете и разместват каменните блокове.

Покрай брега на язовира пък са открити следи от съществуването на неолитно селище, като плискащите брега води все още току изравят отломки от стара керамика и други артефакти.
А че районът около това забутано място е твърде интересен, става ясно още докато човек се придвижва към бариерата на язовира, откъдето на практика е възможен достъпът до кладенеца и другите обекти край него.

Минавайки през съвременното село Гърло – наследник на споменатото някогашно праисторическо селище, се стига до старата му махала, логично назовавана Старо гърло. От нея тръгва път, който се вие покрай брега на гъсто обрасла с дървета рекичка.
И най-неочаквано, малко преди пътеката да започне да се катери полегато към микроязовирната стена, отдясно се съзира ръждясала метална табела, която информира: „Паметник на културата. Опазва се от закона“.

Става дума за старинен некропол, из който са пръснати двадесетина каменни кръстове. А може би и повече, тъй като голяма част от тях са скрити в плътна стена от трънливи храсти, други пък все още са вкопани в земята и се вижда само малка част от тях.
Не видяхме никъде законът, който ги опазва, нито пък някакъв знак, който да дава сведения за тези гробове. Но гледката е удивителна – паметните плочи представляват вписани в окръжности кръстове, подобни на келтските. Но има и няколко по-едри обелиска, които са оформени като малтийски кръстове.

От местните научаваме, че никой не знае нито от кои години съществува това странно упокойно място, нито кои са погребаните в него. По принцип мястото е известно като латинското гробище, затова някои смятат, че е на рицари-кръстоносци.
Прави впечатление, че те не са поставени според сега наложената християнска традиция с лице на изток, а гледат на запад. Но засега никой не е дал обяснение за този феномен.
С което въпросите, които брезнишкото Гърло поднася, само се множат. А ние се надяваме по-скоро да намерят своите отговори.

http://www.desant.net/show-news/29862/

Местността Петлюка се намира на около 2,5км южно от село Гълъбовци и около 1км източно от село Гургулят. Трите варовикови скали – Петлючки камик, Равни камик и Кривша са разположени в посока изток-запад и лежат приблизително на една линия. Дължината на скалното образувание е приблизително 500м. Река Петлюк се явява своеобразна ос на симетрия, разделяйки това скално образувание на две почти равни части – от едната страна е внушителния 30 метров Петлючки камик, а от другата – по-ниските и полегати Равни камик и Кривша. Дължината на ждрелото е около 50м, а максималната му височина е 30м.



На южната страна на Петлючки камик е издълбана малка пещера, която при входа си се нарича Гълъбарника, а при изхода си – Хайдушката пещера. Източно от изхода на пещерата в каменна стена, висока 4м и дълга повече от 20м, се намират повече от 30 бойници, разположени в 2 реда. В източната и североизточната част на Петлючки камик се намират основите на разрушени крепостни стени, четвъртити кули и щерна за вода с височина 6м. Съществуват теории, че крепостта се е използвала от Кракра Пернишки, а според други крепостта е от времето на Асен и Петър.

Другите две скали също заслужават внимание. Достигайки до върха се открива уникална гледка на целия район. Около трите скали са открити следи от селища от няколко епохи. В ниската част до реката има чешма с вода, за която местните хора казват, че е минерална и лековита. Заради тази вода се счита, че в района е имало светилище на древногръцкия бог-лечител Асклепий, син на Аполон и нимфата Коронида. Свидетелство за това са и намерените в региона на Сливница монети с неговия лик.

Изкачвайки се нагоре се достига до интересна пещера, на входа на която има залепени икони, осветени свещи и кибрит за палене. Явно мястото се почита по някакъв начин. Тук изпъква аналогията с пещерите-светилища, топоси на вяра, почитани в древността и античността. В пещерата не може да се влезе без подходяща екипировка, но според някои тя излиза от другата страна на скалата.

- http://tourism.slivnitsa.com/
-
- http://history.rodenkrai.com/new/drugi_obekti/mestnostta_pekliuk_v_s._gurgulqt_slivnishko.html


До с. Гургулят се стига по сравнително добър път от гр. Сливница. Местността Пеклюк се намира малко над хотелчето в селото, което я прави още по-достъпна и социализирана. Маршрутът от хотела до нея е по не много стръмен път, от който се открива чудесна гледка към селото и пантеона на загиналите войници в Сръбско-българската война. При изкачването на височината лесно се забелязват зъберите на скалите, които изпъкват на фона на останалия релеф. Те са известни като „Пеключки камък”. Насочвайки се към скалите се забелязва могила до единия зъбер. Може да се влезе в основата на могилата измежду свлечената пръст и растителност, забелязва се правилна ниша, все едно нещо масивно е извадено от там. В местността са открити исторически находки, които се датират около 5-6 хил. пр. Хр. Предполага се, че по-късно районът е населяван от трибалите, а впоследствие и сердите. Нещо като изсечени стъпала ни завеждат до върха на скалата. Открива се уникална панорамна гледка на целия район. Този рид се спуска към реката, която минава в подножието, а от другата страна, точно срещу него, започва другата скала. Реката образува късо, но живописно ждрело. В ниската част, до реката, са направени пейки, маси и чешми, водата, казват, че е минерална и лековита. Именно заради тази вода се срещат твърдения, че в района е имало светилище на Асклепий, като в района на гр. Сливница са намерени и монети с негово изображение. Започва изкачването на съседната скала. Достигаме до интересна пещера, като на входа и има залепени икони, оставени свещи и кибрит за палене. Явно мястото се почита по някакъв начин. Тук изпъква аналогията с пещерите-свтилища, топоси на вяра, почитани от древността и античността, но няма данни за по-ранно използване. В пещерата не може да се влезе без подходяща екипировка, но според някои тя излиза от другата страна на скалата. Продължава се нагоре покрай зъбера и се заобикаля отзад. При изкачването и от обратната страна се забелязва зидан кладенец, широк 2-3 м. и дълбок около 5-6. Малко над него се забелязват останки от крепостна стена. Кладенецът е бил част от отбранителното съоръжение. Съществуват теории, че крепостта се е използвала от Кракра Пернишки, според други крепостта е от времето на братята Асен и Петър. След крепостта се достига и върхът на този масив.

Беглик Таш се намира на 15 мин. път с кола от Приморско. Открито е скоро - през 2003 година. Свързва се с култа към плодородието, Богинята - Майка. За да се стигне до него не е трудно. По пътя трябва да гледате много добре за дървена табела от дясната страна на пътя. Там до табелата има нещо като импровизиран малък паркинг. Там оставяте колата (ако сте с джип и не ви се върви можете да продължите с него, въпреки че пътя е около 15 мин. пеш и е много приятно в гората) и тръгвате нагоре по пътеката в гората. Има вероятност да видите някое рогато дори.
Когато в един момент пътеката свършва, изведнъж дъхът за момент ти спира. Спират и да пеят птичките и само разни насекоми прехвърчат. Ето какво видях в първия момент:



Нещо което не ми хареса беше хранилката. На метри от нея имаше пост, явно за ловци. Хранилката сигурно е примамка. Но гледах да обърна внимание на светилището. Това което разбрах е че се разполага на 6 дка.
Вървях покрай огромните камъни и се чудех кое какво е било. За щастие някой беше поставил табелки. Жалко че не бяха на всякъде. А това по-долу е Лабиринта-скала, висока около 9 м, с изсечен  процеп, ориентиран изток-запад, който изобразява символичния вход към подземния свят. Той не пропуска всеки - по-пълничките нямат шанс да надникнат в "долната земя" и да почерпят от мъдростта на предците, защото в източния край проходът съвсем се стеснява. Пристъпиш ли между отвесните му стени, те обхваща странно усещане. В целия комплекс са издълбани сонарни канали, които създават удивителна акустика, от която дори собственият ти дъх звънти в ушите... а дъхът ти спира.



Следва Пещерата на Оракула - или каквото е останало от нея. Не ми приличаше да е имало пещера, но такава табелка имаше на мястото.



Пещерата на оракула пък е сякаш пропита от атмосферата на древна магия. Тя всъщност е голям долмен, според някои - най-големият в България. Вероятно там са се подготвяли ритуалите, а може би е било и мястото, където според сценария на орфическите мистерии Богинята-майка ражда.
До пещерата има удивителна циклопска скала. В археологията на митичния великан Циклоп са наречени градежите, за които няма логично обяснение как човешката ръка ги е създала. Тя се крепи като по чудо на три опорни точки. Огромният камък тежи около 100 тона и не е ясно как е бил закрепен тук от древните строители. По залез слънчевите лъчи проникват в кухината в основата му и създават странно магическо осветление откъм източната му страна, която по това време на денонощието е вече почти черна. Жалко, че не можахме да видим и този феномен.



Та мястото около скалата (главният олтар) е била Храм - много добре са запазени изсеченият в скалата жертвеник, състоящ се от две вани със свързващи ги улеи, главният олтар и каменният трон на който е седял владетеля или главният жрец. Интересното е, че в жертвеника не са били намерени никакви животински следи, а единствено растителни, което навява на мисълта че в жертва са се принасяли единствено растения - грозде, смокини, маслини и др.
Ето и снимка на ваните и улеите.







До тях неизменно се намира Брачното Ложе на Богинята-майка и Бога-Слънце във фазите на техния брак. Има изсечена скална пътека за вход, дълга 12 метра, от която се стига до брачното ложе. Във ваните са се слагали свещени течности за извършване на ритуала. Млякото е символ на въздуха, елей - символ на огъня и вино - на земята.... От четирите начала се създава Космосът. "Богът-Слънце през деня е слънце, а през нощта - огън.



Ето още малко снимки:











https://www.nasamnatam.com/

Юлия ВЪРБАНОВА - Директор Народна астрономическа обсерватория и планетариум, Ямбол

Още в най-древните паметници на материалната и духовна човешка култура се намират астрономически мотиви - наскални изображения на съзвездия, древни календари, огромни каменни съоръжения от края на каменния и началото на бронзовия век.

Предполагаме, че в древността хората са имали два мотива да извършват астрономически наблюдения: от една страна, обожествяването на небесните тела, а от друга - връзката между сезонната цикличност на тяхното движение и развитието на земеделието и скотовъдството.

Археоастрономията е клон на науката, в който се изучават астрономическите познания на древността. Тя включва историко-астрономически изследвания на най-древните паметници. Тази комплексна научна дисциплина е свързана освен с астрономията и археологията още с историята, етнографията, изкуствознанието и др. Хората от онези далечни епохи са обожествявали природните стихии, обожествявали са космическите обекти и преди всичко Слънцето, особено когато са осъзнавали не само значението на неговата топлина и светлина.

Археологическите проучвания на акропола на античния град Кабиле, разположен на източната, скалиста част на Зайчи връх, разкриха разположението на основните му съоръжения. Според проф. В. Велков „на първо място това е най-древното светилище - скала с релефно изображение на великата Майка на боговете Кибела (по-късно почитана като Артемида) и на лъв. Откри се и друго изображение, високо 0,40м, на Артемида форосос от тип, известен от монети на Кабиле. В скалата са изсечени улеи и ниши, вероятно свързани с религиозния ритуал."


През 1986г. Д. Съселов публикува своя хипотеза за възможното астрономическо използване на връхната част на светилището „Зайчи връх". Във връзка с нея от 1988 г. в продължение на пет години се провеждат системни астрономически проучвания и наблюдения от специалисти на Ямболската астрономическа обсерватория и планетариум.

Верни на своя светоглед, траките са използвали естествено възвишение, единствено в района. С помощта на специално обработени камъни скалният масив е придобил необходимата форма. Дори и естествено като начална пукнатинна мрежа, без съмнение светилището е доработвано и оширявано, като специализирано наблюдателно съоръжение.

Точното съвпадение с географските посоки север- юг, изток-запад изключва неговото случайно възникване като природен феномен. Направената фотопанорама показва един изключително изчистен от възвишения местен хоризонт и липсата на характерни релефни белези върху него. (схема 1) Можем да свържем с мислена линия точка от хоризонта и изображението върху югозападната скала с изсечения образ на богинята Кибела.


Изгревът на Слънцето на 22 юни се наблюдава над североизточната скала. На нея има изкуствено направена заравненост с дължина 1,20 м, което позволява точното определяне на мислената права, свързваща точката на лятното слънцестояние с лика на Кибела. (схема 2)

Източната траншея свързана с оста изток-запад, е трасирана така, че да бъде използвана за наблюдение на изгрева на Слънцето в дните на пролетното и есенното равноденствие. Североизточната и югоизточната скала образуват своеобразна мушка, през която се вижда изгряващото слънце в дните на равноденствията. Нещо повече: древният наблюдател навярно е търсил улеснение за тази цел. В траншеята има изкуствено поставен камък с форма на пресечена пирамида. Може би лицето, извършващо наблюдението на слънчевия изгрев в деня на равноденствието, е използвало този камък. Той не се вписва в общия план на скалния масив и това ни дава основание да предположим, че е пренесен и оформен така, че да изпълнява определена функция. В по-късно време, вероятно с цел улесняване и облекчаване през зимата, за извършване на по-горните наблюдения е използвана каменна сграда, разположена в западната част на светилището.


По археологическа датировка бяха определени хронологични граници на съществуване на светилището с начало границата между II и I хилядолетие пр.н.е. Използвайки тези данни, е пресметнато отместването на изгревите на Слънцето поради прецесионни причини - то представлява 26' от точното положение на изгрев в настоящата епоха. Можем да предположим нещо повече, че моментите на равноденствие са били определяни с точност ± един ден, имайки предвид геометричните размери на траншеята и нейното отстояние от местния хоризонт.

Изследване на южното направление показва, че астрономически интересна е южната част на пространствения кръст. Неговата дълбочина и дължина позволяват да се фиксира главния меридиан. Практически това дава възможност да се наблюдават кулминациите на някои ярки светила. (схема 3) Наличието на двете могили в равнината по линията на проекцията на главния меридиан показва, че те имат отношение към наблюдателните процедури, извършвани от светилището. Вероятно те са улеснявали позиционирането на наблюдателя. През нощта вероятно се е налагало паленето на огън с цел лесното им фиксиране. Пресмятанията, основани на моментите на кулминация на Слънцето, и геометрията на южната траншея показват, че определянето на горната кулминация на ярките светила вероятно е ставало с точност ±15 дъгови минути.


С помощта на квантов магнитометър ЕПРАН - 1203 се направиха едромащабна и дребномащабна снимки на светилището и южната траншия. При светилището „Зайчи връх" съвпадат високите градиенти на геомагнитното поле в зоната на биолокационните аномалии - южната траншея. Останалите елементи на светилището - жертвеници за божество, каменни изпъкналости, водни източници - не притежават изразени магнитни и биолокационни аномалии.

Обобщавайки, можем да направим следните интересни изводи:

1.   Тракийското светилище при Зайчи връх е посветено на култа към Слънцето и представлява своеобразна слънчева обсерватория. Тук се съчетават двата култа - към великата Майка-богиня Кибела и към Слънцето.

2.   Трасирани са следните астрономически обособени посоки:

- ИЗТОК-ЗАПАД - през своеобразната мушка се вижда изгряващото Слънце в дните на равноденствията; О СЕВЕРОИЗТОК - в деня на лятното слънцестоене Слънцето при изгрев огрява образа на Кибела. Траките не само са спазвали култа към Слънцето, но и внимателно са наблюдавали неговото движение;

- ЮЖНА ТРАНШЕЯ - преминаването на ярките светила през главния меридиан в мястото на наблюдението.

Направените астрономически изследвания дават допълнителна яснота за местоположението и използването на тракийските скални светилища. Нещо повече: редовните археологически разкопки и астрономическите изследвания позволяват светилището при Зайчи връх да се разглежда като еталонно.

Системата от геомагнитни аномалии е била вплитана в култовите и религиозни церемонии. Вероятно тези точки са използвани за привеждане на участниците в тях в необходимото психофизиологично състояние на транс.

Направените археоас - трономически изследвания допълват и потвърждават схващанията за високото ниво на култура на древните траки.

Практическите и емоционални нужди на далечните ни прадеди са ги карали да наблюдават Слънцето, Луната и звездите, а ние, съвременните хора ще продължаваме да разкриваме различни аспекти на вечния стремеж на човека към безкрая.

Използваните схеми са на Алексей Стоев

http://www.beinsadouno.com/wiki/index.php/

Странджа е една от най-мистичните планини в България. Тук сякаш горите са по-дълбоки, животните - по-диви, а тайните - още по-древни. Планината крие много светилища, част от наследство на траките по нашите земи. Преди хиляди години те са създали мегалитни паметници, издялани в скалите светилища, древни ритуални строежи, скални ниши, гробници и цели храмове.

Тракийското светилище Камъка е едно от най-посещаваните в Странджа поради местоположението си. Намира се съвсем близо до пътя между село Граматиково и Малко Търново, в местността Каменска бърчина (на диалект това означава Каменно възвишение).

Според археолозите Камъка е на възраст 3-4 хиляди години. Това е било място, на което по време на лятното слънцестоене се е посрещал Богът Слънце. Правели са се мистични ритуали с леене на вино, вода и кръв върху изсечени в скалата соларни кръгове. Както за повечето древни култури, така и за траките небесните тела са били изключително важни и дори обожествявани. Древните астрономи не са притежавали големи телескопи, а само очите си, но това не им е попречило да се опитат да разгадаят звездите.

В подножието на скалата започва вековна дъбова гора, в която все още има следи от древните градежи. Не може с точност да се каже за какво са служили те, но ясно си личи типичният за траките градеж от суха зидария. Това говори за голямото значение, което е имало мястото. Траките са строили домовете и селищата си предимно от дърво, а гробниците и светилищата си от камък.

Качете се отново на скалата и продължете малко вляво по пътеката, за да стигнете до така нареченото провирало. Това представлява естествено скално образувание във формата на гъба. Вероятно дообработено от траките. В основата му има не много голям процеп, през който един нормален на размери човек би могъл да се провре без много усилия. Казват, че ако минеш през провиралото ще бъдеш здрав и щастлив пред годината.

Изкачите ли се на скалите до гъбата, ще видите изсечените в скалата соларни кръгове, огрявани почти целодневно от слънцето. Именно тук са се извършвали ритуалите, свързани с посрещането на Бога Слънце и леенето на кръв, вино и мляко.

А попаднете ли тук в облачен или дъждовен ден, със сигурност ще почувствате част от древната мистика на района. Сенките и сумрака изпълват мястото с необикновена енергия.


Полезна информация: За Камъка тръгва пътека директно от пътя Малко Търново – Граматиково. Има табела, която обаче е скрита в клоните и като нищо може да я пропуснете. Ако идвате от Малко Търново, засечете точно 10 км от табелата за излизане от града, след което от лявата си страна ще видите малка полянка, където можете да оставите колата си (няма друго  подходящо място за отбиване), а самата пътека към Камъка започва от другата страна на пътя. Изкачването е леко и трае около 15 минути. Малко преди светилището има хубава дървена беседка, подходяща за пикник или следобедна дрямка.

http://www.peika.bg/statia/Kamenna_Barchina_trakiyski_svetilishta_v_Strandzha_l.a_i.75788.html



Каменят (камъка) е естествен комплекс от скали, някои допълнително обработени – древно тракийско мегалитно светилище. То е дало името на цялата местност. Състои се от множество различни по големина и форми скални групи, разположени на площ от два-три декара. Разделен е на две зони – източна и западна. Източната зона на комплекса се състои от няколко огромни скали, надвесени над обрасла с дървета стръмна долина. От скалите има чудесна панорама на изток и явно са свързани с изгрева на слънцето и звездите. В скалите има изрязани на няколко места соларни кръгове и очертани слънчеви дискове. Западната зона се намира на билото на местността и се състои от 4 основни и няколко помощни скали. В западния край на зоната има голяма куполообразна скала. На билото на скалата има изкопани две ямки явно за извършване на жертвоприношения или подобни ритуали. На югоизток от нея се намира по-висока масивна скала, на която също има изкопани дупки. Непосредствено до нея на 3-4 метра на югоизток се намира най-интересната скала – гъбообразна, висока около 4 метра, източена и горе разширена като гугла на гъба. В основата на скалата има отвор, колкото да се провре слаб човек – характерното за тракийските скални светилища провирало. На двайсетина метра на югоизток се намират група скали с изрязана сякаш изкуствено траншея в посока изток-запад. Прилича на астрономическо съоръжение.

Светилището се намира на заобленото било на невисок връх, но от него има идеална видимост към далечните върхове Босна, Папията, Градището. То отстои на около 12 км. източно от М. Търново. Пътува се по пътя М. Търново – Царево. В местността “Каменят” се тръгва в дясно по очертан горски път към билото. На около 1 км. от шосето пътеката стръмно се изкачва и стига по заобленото било до светилището. Пътеката е маркирана. Преди билото служителите на “Природен парк Странджа“ построиха беседка и обяснително табло.

https://www.burgas1.org/e107_plugins1/marshruti/kamaka-malko-tarnovo.php

Когато става въпрос за светилище, много хора смятат, че се отнася за място, свързано с религията – християнска или мюсюлманска. Истината е по-обширна и по-древна. Светилищата са доста по-стари места по нашите места, където много преди приемането на познатите днес православие и мохамеданство са се извършвали ритуали. С тях древните са отдавали почит на Слънцето, Луната и звездите, с които са свързвали кръговрата на живота и са измервали сезоните, времето за работа и за почивка.

Липсва точна статистика за това колко са светилищата по нашите земи. Факт е обаче, че почти всяка височина или връх до 1000 метра надморска височина са използвани за преклонение пред природата и нейните богове. Правели са го траките, а преди тях още по-старите жители на днешните български земи. Някои светилища тепърва се разкриват. За други вече има натрупани страници приказни истории, легенди и исторически данни, пише в. „Уикенд“.

Едно от най-скритите светилища у нас е Илкая. Трудното му намиране е причина светилището да е едно от най-рядко посещаваните. Дори любителите на тайни места и на силни усещания твърдят, че е най-добре някой да ви заведе до него.

Илкая или Лековит камък е близо до село Воденичарско, Джебел. Намира непосредствено под крепостта Малка Устра.

Илкая или Лековит камък наподобява светилището Белинташ, което се намира на около 30 километра от Асеновград в Родопите и за което се носят куп легенди за съкровища и космически пришълци.

Илкая също пази грижливо поверието за лековития камък, а местните са убедени, че светилището може да ги избави от всяка болест. Трябва да се премине три пъти през проходната пещера, а след това, както на много други подобни приказни места у нас, трябва да се остави дреха или част от нея, за да остане там завинаги болестта и никога вече да не се завръща при страдащия.

До Илкая се стига по горски пътеки. До самото светилище древните обитатели на тези земи са направили стълба. Самото изкачване е почти екстремно преживяване. Наоколо има скали със странни форми. Приличат на каменни великани, които някога, много отдавна, са се вкаменили по незнайни причини. Ако решите да стигнете до Илкая, обуйте непременно туристически или други удобни обувки за катерене. И бъдете внимателни, за да не се подхлъзнете някъде.

Има хора, които разказват странни неща след посещение на Илкая. Някои твърдят, че чуват музика – дори цял оркестър, който свири произведение на известен композитор. Други казват, че са видели нещо като летящи коли, които изчезват, когато слязат на метър по-надолу от светилището. Подобни разкази са записани от връх Кръстова гора пак в Родопите. Все още никой сериозен изследовател не се е заел да изследва мястото и енергиите, които то излъчва.



Източници:

- http://svetovnizagadki.com/ilkaq-mistichnoto-mqsto-koeto-lekuva/
- http://planinitenabulgaria.blog.bg/turizam/2011/07/09/trakiiskoto-svetilishte-ilkaia.780146

„Акве калиде – Термополис” (Aquae Calidae, в превод от латински означава: при горещите води) възниква около топлите минерални извори още в тракийско време в І-во хилядолетие преди Христа, когато траките превръщат горещия извор в най-почитаното светилище на Трите нимфи
Балнеокомплексът е с площ 6 декара, в посока север-юг дължината му е 86 метра. Това го прави един от най-големите в света. Заради лековитите минерални извори Аква Калиде – Термополис е просъществувал без прекъсване векове наред. Падали са империи, сменяли са се цивилизации, но в тракийската, римската, византийската, османската и българската епохи хората не са спрели да посещават мястото. Заради този постоянен интерес, около банята е възникнал цял град.

Множество исторически източници сочат топлите извори в града като едни от най-добрите в целия свят. По времето на император Траян наблизо е изграден римският път Виа Понтика и край баните е построена пътната станция Акве Калиде.
По времето на император Септимий Север пак там се провеждат специални тържества и спортни игри, наричани „Северия Нимфеа“. През късното средновековие Акве Калиде става известен като Терма или Термополис (от гръцки – топъл град). През VI век древното селище вече е с разширени бани и изградени крепостни стени. Лековитите извори на Акве Калиде са посещавани от едни от най-известните владетели по тези земи - Филип II Македонски, Юстиниан I, хан Тервел, Константин IV.


Тракийското светилище на Трите нимфи


На 15 км. северозападно от Бургас се намират едни от най-известните в Югоизточна Тракия минерални бани, където още в дълбока древност е използвано уникалното съчетание на топлите води с лечебната кал на близкото Атанасовско езеро и солената морска вода. Находките показват, че лечебните свойства на горещия извор били известни още в неолита, когато в близост до него са създадени три селища от VІ – V хилядолетие пр. Хр. Траките превърнали извора в средата на І хил. пр. Христа в най-почитаното светилище на Трите нимфи, което векове наред привличало много поклонници. Популярността на лечебната сила на бургаския минерален извор излизала далеч извън пределите на Балканския полуостров. Най-добра информация за това ни дават многобройните монетни находки /над 4000 броя/, открити при почистването на стария каптаж на извора през 1910 и 1994 г. Те били хвърляни като дар от хората, дошли от всички големи антични центрове на Тракия и Гърция, Понтийското крайбрежие и Егейските острови, Древна Македония и Италия за да се лекуват . Най-ранната открита монета е сечена в Аполония /Созопол/ в нач. на V в. пр. Хр.- сребърна драхма от типа “изправена котва – пречупен кръст”. Срещат се монети на тракийски владетели от столицата на Одриското тракийско царство Севтополис, от Кабиле, Месамбрия, Одесос, Истрия и Томи в Румъния, Бизантион, Абдера, Маронея, Лизимахия на проливите и Мраморно море и др.





Източници:

- https://www.facebook.com/SacredBulgaria
- http://www.burgasmuseums.bg/index.php?tab=arch&lang=bg&page=encyc&enc=poi&eid=24

Светилището се намира в северните склонове на Сакар планина между Тополовград и с. Хлябово, на около 3 км западно от града. Над 150 слънчеви дискове са моделирани в скалите, увенчаващи хребета на невисок рид. Слънцата са изработени както във висок, така и в нисък релеф. Могат да се видят и вписани един в друг дискове. Диаметърът им варира от 0.20 до 1 метър. На най-високото място на хребета скалите образуват защитна ивица, която е използвана за изграждането на крепост в началото на 1 хил. пр. Хр. Крепостта е многократно преустройвана и е функционирала и през Средновековието. От нея идва и името „Палеокастро”, с което е назовано светилището.









Снимки:

- http://tundja.thracica.com/article/solar-sanctuary-paleocastro
- https://www.facebook.com/media/set/?set=a.540198896035669.1073741825.407123026009924&type=3
- https://www.facebook.com/media/set/?set=a.350558365097566.1073742058.179249492228455&type=1