Български Националистически Форумъ

ПРИ БОСИЛКА

Обади се късно в полунощи,
от пригоре модра Теменужка:
„Ти дойди ми, черноок Босилко!
Нощ е ведра, месечно залезе, –
ти дойди ми да си поприкажем
тихи думи посред тихи нощи.“

Мина час. Отново тя повтори –
най Босилко пак не отговори.

При Босилка сама от пригоре
се упъти модра Теменужка –
на разпъти спри и взря се в мрака:
кон до коня, юнак до юнака
се подьемат из бърдо нагоре –
глух се тътен из простори носи...

Теменужка виком се обади –
най ответ не дойде от ливади.

И полетя бързо тя надолу;
колко близо – толкова по-силно
сладък дъх Босилков я омайва.
А къде ли сам се той потайва?
Божичко! Притъпкан на земята,
тежко диша и с душа се бори...

Тя припадна над него без ума
и Босилко дружки тъй продума:

- Нощ бе ведра, месечно залезе,
аз при теб да дойда се наканих.
Ала се зададоха из мрака
кон до коня, юнак до юнака –
Бог убил ги! – люти кръджалии,
начело им Индже воевода.

Чак над вежди шапка накривена,
и кръвни скути девойка пленена.

Девойка се в ръцете му бъхти.
Отговаря Индже воевода:
– Не бъхти се, не кърши, девойко,
сини очи – у мен да се впиват,
вита снага – о мен да се вие,
али устни мене да целуват. –

Девойка се и кърши, и бие:
„Не за теб, за другиго са тие!“

Блясна нож – девойки у сърцето...
Ето де я зафърлиха мъртва...
Кон до коня, юнак до юнака
пролетяха – стъпкаха ме в мрака -
как да дойда и как да приказвам
тихи думи посред тихи нощи?!“

Роса роси, зора зори ранна,
грейна слънце – ран Босилко стана.

Ала мъртва девойка не буди
ни росица, ни зора, ни слънце.
На сърце ѝ черна рана зее,
кръв засъхла вече се не лее...
А Инджето? Кърджалии води
по белий свят за черни неволи –

за да може, който преживее,
песни с клетва на устни да пее.

В ПОТАЙНА ДОБА

Месечко грее засмян в небесата.
Стадо на паша разтурил в гората,
дрянов кривак е подплеснал овчаря,
песен подкарал на медна цафара.

Ветрец му вее и роши перчема,
и надалеко понесъл, възьема
тихата песен, не песен за радост –
за без изгора прахосвана младост...

В миг из незнайно над него се свиха
рой самодиви и танец извиха –
танец повожда най-предня от дружки,
Гюрга, на чело с венче теменужки.

Танец повожда и тъй отговаря,
вперила поглед пронизен в овчаря:
„Карай, подкарвай ти кършена песен,
зарад какво ли си в жалби унесен?“

Нищо на Гюрга овчар не отвърна;
песен жаловна на танец завърна –
спрепнато трепкат и кършат се пръсти,
вихром летят самодиви чевръсти.

Ред слъкатушат, на вител завърнат,
свият, извият, в замах се разгърнат –
следом по глухий на стъпките тътен,
вий се на роклите ромона смътен...

Морен ли, сепнат ли нещо, овчаря
песен запре; сладкодумна цафара
махна от устни и чело обори.
Гюрга девойка овчарю говори:

„Карай, подкарвай ти песен омайна -
месец залязва и доба потайна
куди по него зорницата близка...
Искай, що воля и сърце ти иска!“

– Месец залязва, зорница е близка...
Тебе и воля, и сърце ми иска –
тънката стаса за мила милувка,
алени устни за чемер целувка!

С тия си думи към Гюрга посегна
той да я сграбчи – изви се, отбегна
тя, но за миг се отново извърна,
сега сама та през кръст го прегърна

и към небото на вис го унесе...
Вихрено следом по тях се понесе
рой самодивски, с коси разпилени,
с свилени рокли по въздух развени...

Миг се не мина и сянка се черна
в модро поднебе разперена мерна...
Писък прониза нощта... в мах залитен
вий се овчаря, от вис запокитен.

Мярна – изгуби се нейде в тъмата –
мярна се пак – и грохна̀ на земята...
А самодиви, извити нагоре,
рой превалиха през тъмно задгоре.

СИМФОНИЯ НА БЕЗНАДЕЖДНОСТТА

Плещи развил, Балкана се тъмней,
изпречен пред безбрежний небосклон,
а там, зад него, се подьема бавно
есенний кървав месец - привиденье,
родено из недрата на нощта.

Таинствената пустош на твърдта
засенил, висне облак чер и сякаш
да се възьеме месеца възкачва -
да му пришепне тъмната си тайна...
Вселената в замая глуха спи.
Тук-там самотно трепка и гаснее
звездица плаха - като че невидим,
незнаен дух надниква от небото
и пак отвежда поглед, нищо там
във пропастта под себе не издебнал.
Вселената в замая глуха спи.
И тегне морний неподвижен въздух
над тъмний свят, подобно ням въпрос,
когото е на за̀душната нощ
за резрешенье морний ден оставил...

Изпречил се е тъмния Балкан
пред небосклона - а над него, вече
възмогнат, спре се кървавия месец.

Отсякоха се в дрезгави простори
ред върхове - и чак от край до край,
над зъбестите техни рамена
прострян, изпъкна исполинский образ
на Прометея: към небо извил
лице - ръка с вериги обкована,
извърнал и подложил под тилът си;
разрошена и в гъстий храсталак
зацепена, косата му се спуща
на къдърци по тъмните скали;
подобно чал, стърчи на висини
коляното на сгънатий му крак -
а другият, отхвърлено прострян,
скалите е притиснал и тъмнеят
разчекнати петтях му пръсти, също
зъбци на някой старовремски замък.

В миг стон разцепи замъртвелий въздух,
подобно сдавен порив към живот,
и хласнати о тъмните скали
веригите се нему отзоваха
с глух и злокобен екот. Прометей
от своя сън вековен се събуди...
Тъй както се откъртени скали
със екот сриват в зиналата пропаст,
изкъртени из наболяла гръд,
разцепиха нощта гръмовни думи:

„Ах, няма ли да се разсъмне - край
на мойте мъки ще ли дойде? Тежко
и горко мене... Но кому ли аз
натяквам? Сам от по-напред нима
не знаях аз каква ме чест очаква?!...

Зевс! Няма мойта воля да сломят
и милион терзания, които
в душата ти за мен се би родили
от страх и злоба в нея съчетани.
Аз знаях свойта участ, Гръмовержцо!
Но с майчино си мляко всуках аз
презренье към бедите... Пращай своя
крилати пес сърцето ми да рве!
Ще притъпее острия му клъв
от ръфане на мойта плът, но пак
не ще да скърши нищо твърда воля;
и няма аз до век да се разкая,
че осветлих човешкий тъмен дух
и съдбините негови в живота...
Вий облаци - те няма моя поглед
да замъглят: аз в себе си го впивам -
и бъдещето ясно е пред него,
и днеска, както в прежни времена!
Вилней ли зима и засипва сняг
косата ми, мразѝ ли зимен мраз
и вкочанява мойте членове,
на слънцето ли огнени стрели
ми раните обжегват и развеждат -
аз знаях свойта участ - и презрях я!
Изпращай бури! Те гласът ми няма
да заглушат, пронизан и през тях,
ще се възьеме той до твоя трон
и ще се впий в сърце ти, по-дълбоко
от острий клъв на твоя пес крилат
тук в моето разръфано сърце.
Пред устни чаша с нектар ти ще спреш
от моето проклятье поразен...
Жестока мъка твойта радост трови,
на мъките аз зная радостта!
Те майка са на щастие, що топли
и мен, и всички, в чийто горди дух
живей надежда...
                             Пращай, Зевсе, твоя
крилати пес сърцето ми да рве!
При теб завърнат, капка кръв ще капне
от клъва му на пурпурий ти плащ -
и твойта радост ще обжегне тя...“


-----------------------------------------

А като че от тоя рев примамен,
на другий върх, над голите скали,
зад рамото на Прометея, бавно
из мрака образ тъмен се издигна -
подпре глава на стиснати пестници
и светнаха очите му без блясък
подобно две отворени пещи...
На Прометея в бурний рев се вслуша
и зина той -
                     и бесен смях разцепи
заглъхналите за̀душни простори...
Извърна се скований полубог,
и хласнати о тъмните скали,
веригите му глухо издрънчаха.
Не бе то гракът на крилатий пес,
нито ревът на фурни...
                                    - Ха, ха!
Пръв път ли чуваш моя леден смях?
Во пропастта на триста векове
човешка скръб събира своя гняв,
тъй както в облак бура се събира -
и неговия гръм е моят смях.
През моя смях ти чуйш ли да ехти
горчивий плач на милиони жъртви?
Откраднатия от небото огън
зафърли ти във моята душа -
но бездната й осветли ли?... Мракът
направи сал в болеж да се сгъсти -
и да роди съзнаньето... Защо
не ме остави, Прометее, в мрак?
Защо ми е съзнание? Нима
то светлина ми даде? Само мракът
чрез него аз постигнах и съзнах,
видях го как крило е той прострял
и в бездната на моята душа
отхвърлил сянка - в нея днес живей
намръщеният демон на съдбата
и твойта чест изглежда той с усмивка,
на съжаленье бледната усмивка.

Напусто само ти проклинаш Зевса!
Сбъдна̀ се туй, що майка ти предсказа:
в утробата на моята душа,
тъй както нявга Озирис насили
в утробата на майчина Изида,
тъй втори път насили мрак скръбта;
роди се нов бог - кост на кост сдроби
той черепа на Зевса. На Олимп
е пустош днес: минервината сова
в развалините още там се тули
и миналото с истеричен плач
оплаква нощем... Новий бог високо
и над света, и над човека тури
незиблем трон - отвърнат от света -
и сам света от него се отвърна.
Високо се възмогна - от високо
той падна. Туй, което чрез смъртта
в живота дойде, негова изкупна
е жъртва то! И ето аз ти нося
за неговото падане вестта...
На вехтий трон нов бог се настанява -
бог на безбожност. Във кръвта на прежний
се той окъпа, къс по къс плътта му
разкъса и разфърля с отвращенье
на уличните псета да я ръфат...
В утробата на моята душа -
на бездните световни бездна - спят,
до час уречен, час на уплоденье,
зародиши на богове безчетни:
смърт на едина е живот за другий!
Изчадия на мрак и на съзнанье,
по тъмен път, по кървав път те водят
и своите, и хорски съдбини,
на времето безсмислена играчка...
Така ми казва опитът вековен,
така ми шепне моето съзнанье -
защо ми го ти даде, Прометее?!
Предвидливий, когато ти зафърли
в душата ми откраднатия огън,
предвиждаше ли мойта бъдна чест?
Предвиждаше ли свойта? Пребъди
в проклятие, богопредател горд,
и най-жесток джелат на человека!

Век века ще сменява, бога - бог;
двамина само ще останем ний,
в световните промени - непроменни;
на тежкий кръст на ведра безнадеждност
разпънат аз - на тъмната скала
на халосна надежда ти привързан;
на себе си ти жъртва, аз на теб.
Един до друг, един на друг за мъка
ний ще живеем до скончанье века.
И всякой път, при всякоя промяна
на битието, всякоя победа
на мрак над мрака, ще те будя аз,
аз, дух човешки, стъгда за борбите
на тоя мрак - да ти вестя вестта
и с вещи думи, и със смях зловещ
съзнаньето за твойта чест да будя,
тъй както ти със твоя плам събуди
съзнание за моята и тури
началото на вечните ми мъки...
Ти, себевраг, богопредател горд,
и най-жесток джелат на человека!
Не се отвръщай! В моя смях ехти
горчивий плач на милиони жъртви!

Подье се и приведе мрачний образ
придебно над извърнатия лик
на Прометея, като мълний, в бяс
кръстоса поглед погледа за миг...
И глух въздъх, и мразен смях разцепи
вселената... Със стиснати пестници
изпъна се, но повален се тръшна
пак на скалите Прометей - и дълго
в нощта звънът на тежките вериги
ехтя, докле нанякъде далеч,
в недрата на безкрайността замре.

Сгъсти се мрак. Безжизнената пустош
разчекна паст и с морен дъх в нощта
излъхна своя вечно ням въпрос.

ЧУМА

„По̀ завчера, в града когато идях,
аз чумата в полето долу видях -
прегърбена, изпита, парцалива -
като веда̀ из гроб излязла жива.

Померих там от път да се отбия,
из нивите нанейде да се скрия,
ала ме тя съзре и отдалеко
към мене сви по синура напреко.

И спрях се ази сепнат и замаен,
сърце сви ужас, дотогаз незнаен:
кат хралупа уста беззъби зеят,
два въглена - очи зловещо греят.

Тя кимна ми и покрай мен отмина...
Мравуняк сякаш по снага ми мина
и фърли ме във огън... и престъпвам
едвам, и все току се нещо съпам.

Два пъти се обръщах къде нея,
два пъти ме воня на леш обвея,
на трети път се повалих на пътя
със ужас поглед впил към далнината:

чак в небесата извита като хала,
тя сянката си черна бе простряла,
там, над полето - класове нивята
превиваха без вятър към земята.

Ей зад рида тя превали и свърна.
Но пак назад изюден лик извърна
и блясна с поглед, и ръка издигна -
и сякаш пламък из уста изригна...“

„Вода!“ - и сгърчен, нокти вряза в тело,
със чумави дамги поду се чело.
И гърч, и стон - и нещо пак извикна...
И кървав гной ми из устата бликна.

ПРЕД ОСТРОВА НА БЛАЖЕНИТЕ

Вилнеят вълните и лекия кораб
премятат над бездните тъмни –
все тия незнайни простори и вечер,
и сутрин, кога се разсъмни.

Минават и дни, и години – все бури,
все върли борби безизходни...
Плувците изгубиха вече надежда
да видят пак брегове родни.

Тъга им сърцата наляга, тъй както
омарата лятна полята –
ръце изнурени отпадат, вълните
по воля размятат веслата.

В очите им хлътнали ужас широко
е поглед напрегнат разтворил;
и сам Одисей, при кърмилото седнал,
замислен е чело оборил.

И в морна му памет изстъпва ту в битви
при Троя живота несгоден,
ту мирният кът на далечна Итака –
съпруга и син първороден.

В гърдите му мъжки, сподавяна силом,
неволно въздишка избие,
пестница юнашка той стисне и поглед
намръщен в просторите впие.

Напусто. В безкрайни простори се мятат
вълни след вълни повилнели
и кораба с рев оглушителен тласкат
бог знай към къдешни предели...

Ей ден превалява; зад огнений запад
се слънцето мудно затули;
вълните улягат; пустинята морска
вечерна мъгла я прибули.

Сам-тамо се чайка премерне – и глъхне
на нейде гласът й сподавен –
и корабът кротко люлян, се залута
в мъглата, на воля оставен.

Не първи път привечер бурята тихне –
отново да кипне зарана...
Сред нощ пред пловците незнаен бряг тъмен
из морските скути въстана.

„Земя!“ - се изтръгна общ вик и отново
те грабнаха сръчно веслата...
Мъгли се разстъпват – и гледка омайна
им морни очи изненада.

Вълшебно сияят планински вършини
от месечний бляск посребрени –
в таинствено дрезгавий въздух, там долу,
потъват далечни полени.

И тъмни алеи се вият нататък,
във скути си мракът прибрали...
Морето, припряло брегът песъчливий,
със бранове кротки го гали.

А там зад брега сякаш говор неясен
се счу и сподавен разтая!
На бряг да излязат, наканени, спряха
плувците в неволна замая.

Че двой по двой сенки, из тъмни алеи
излезли, насам се извиха
и дивна се песен из нощни простори
пронесе, и ясна, и тиха.

„...На острова тих на блаженните тихо
за нази живота протича,
челата ни ведри божествений лотос,
цветът на цветята, обкича.

Спокойни сърца не спохождат желанья,
нито ги залъгват надежди:
на д р у г и я   б р я г   те останаха – смъртни
при смъртните земни одежди.

На другия бряг, де безумно се мята
животът с кипежа си мътен...
И двой по двой вечер ний слизаме тука
да чуем морския тътен.

Да чуем морето – то ехо ни носи
о т т а м...   От дене отмиляли
душата ни спомен облита и кротко
с крилото си смътно я гали.

И нощ ясночела с хитона си звезден,
когато небото заметне,
от нейния дъх ощастливени, нея
ний срещаме с песни приветни...“

Сърца измощели в борби и неволи
унесе таз песен незнайна,
и песен – и блян, посред върлите бури
в душата откърмен потайно.

Въздишки за щастие, в мъка мечтано,
примами вълшебната песен,
тъй както мушиците плахи примамя
нетрайното слънце наесен.

Стояха недвижно те тамо и властен
копнеж се в душите промъкна...
А дивните сенки на бряг се възпряха
и тихата песен замлъкна.

Самси Одисей, за почивка най-жаден,
измъчен от бурите върли,
се впусна и грабна желязната котва
и смери на бряг да я фърли.

И тъкмо да фърли – нечакано вихър
вълните спокойни разтури,
и лекия кораб оттласна, отвлече, –
отново играчка на бури.

Вилнеят вълните и кораба мятат –
какво ли напред ги очаква?...
И сякаш през морския плясък глас тъжен
честта им незнайна оплаква.

АВТОБИОГРАФИЯ

При моите песни приложен е моят портрет.
Мнозина ме мислят, мнозина зоват ме поет

и шепнат: „Щастливец! Между ни той тук, на земята,
небесно е чедо и с лира вълшебна в ръката,

за песни изпратен, той само във песни живей -
и лавров венец над челото му гордо се вей!“

А който ме знае и знай на какво се обляга
поетът, ще каже: „Не с лира в ръка - а с тояга

небесното чедо върви по световния път
и лавров венец може би да е виждал в сънът,

когато се той замечтай и забрави унесен...
Животът му тъжна, но ощ неизпята е песен!“

ЧЕЛНАР

Ден от ден потайно млад челнар се губи;
морска самовила млад челнаря люби.

Люби го, задиря - челнчето му леко
влачи в Бяло море татък надалеко,

где в водовъртеж се сплитат глъбините
и скали се тъмни тулят под водите.

Тамо тя весла му със коси заплита,
и в очи му черни с влажен поглед вплита,

гледа го, заглежда и в вълни се гушне -
млад челнаря мами, млад чернарю шушне:

„Я пусни веслата, мой челнарю млади,
с мен ела във мойте бисерни палати,

тебе отреден е други дял световен:
отдих в следка нега, сладък сън любовен

тамо на скалите в цветното подноже,
чака те отдавна златоткано ложе,

сърмено възглаве, свилени постели -
и прегръдки в жалба зарад теб примрели.

Да познаш душа ми страст каква припира
и сърце безумно как за теб примира!“

Тъй му тя говори с своя глас омаен -
и вълни повтарят с ромона си таен.

А челнарят счумрен челнчето си кара...
Ето я пред него тя че го преваря

и с ръце си влажни към него посягва:
„Бягай - от честта си никой не убягва.“

Сепнато замахна той от всичка сила
със весло да сврасне морска самовила -

ала тя чевръсто сви и се отметна:
по вълните плясна - челнчето преметна;

и като преграбчи тя челнаря млади,
бързо го отвлече към свойте палати.

МАРКОВИ КУЛИ

Буйний Вардар се провира
между стръмни теснини -
с рев се пени и скалите
лиже с гладни си вълни.

А над теснините горе
се чернеят срутини,
сякаш тъмно привиденье
от дълбоки старини.

Туй са Марковите кули,
на минала слава знак;
там живял е Крали Марко -
над юнаците юнак.

Отпор в сила без да знае,
охолно живеял он
с първо любе Ангелина,
с Шарка, буен вихрогон.

С вярна коня грозний Марко
денем впущал се във вой;
в късна нощ при първо любе
се прибирал на покой.

Ангелина руйно вино
ляла в сребърен кърчаг
и забравял грижи - в нея
вгледан старият юнак...

- Махвай се, о, блян омръзнал,
блян за стари, славни дни...
Пустош в тез места живее,
бухал - в тези съсипни!

Само Вардар пак беснее,
както и в онези дни,
и скалите непристъпни
лиже с гладни си вълни.

ВЪСТАНИК

I

Далеко в Стара планина,
на стръмна гола рътлина,
стои селце Дебелий Дял -
там божий свят съм аз видял.
На зъл час аз съм се родил
и раснах никому немил
сирак, без майка и баща;
а с мене кървава вражда
растеше против грозний враг,
що беше моя бащин праг
със срам, с кръв родна осквернил:
баща ми що бе умъртвил
и силом майка ми пленил.
Ах, таз вражда ни ден, ни нощ
да я изпълня нямах мощ,
нито пък да я потуша -
тя мойта страждуща душа
в борба злокобна измори
и най-подир я изгори...
Във тежкий сиротински кръст
се аз заклех с жестока мъст
на грозний враг да отплатя
зарад баща си за смъртта -
и да умия със кръвта
на врага черния укор,
що тегне като позор
на майка ми над паметта.
 

II

Тогава бях аз млад, зелен;
и нищо нямаше за мен
свещено, скъпо на света,
вън мойта пламенна мечта,
в която бях се закълнал
и беззаветно все предал...
Да отмъстя! Кому? И как?
Къде бе онзи грозен враг,
комуто ази щях да мстя?
И мъчех се кат в тъмнота
клетнѝк затворник, сам що тлей,
без светъл луч да го огрей -
с надежда да го ободри
и изход благ да му открий...
Аз бягах в тъмните гори
и там, далеко от света,
си давах воля на скръбта,
на сиротинските сълзи.
О, кой ли може изрази
на тази мъка буйний жар,
която грозна кат пожар
кипеше в болна ми душа?
Как често - да я потуша,
да я сподавя - виквах аз,
отколкот имах мощ и глас;
и знаях аз, че няма кой
да чуй, сред глухия усой,
ни вопли, ни отчаен вик...
И падах на земята ник,
унесвесен и изнурен.

Могъщи дъбове над мен
шумяха излеком с листа
и счупваше се песента
на дивий кос усамотен;
там негде ручей отстранен
звънтеше смътно, кат през сън,
с сребристий си омаен звън.
Аз вслушвах се в тоз дивний хор
и сякаш че пред моя взор
откриваше се други свет,
вълшебен, чуден: с ясен глед
там виждах други небеса
и дишах тамо друг въздух.
Невидимий утешен дух
над мойта страждуща душа
държеше своето крило -
и ставах с ведро аз чело,
забравил своето тегло,
забравил и че съм сирак...
Но скоро сепнувах се пак
и виждах ясно в същий час,
че то е сал минутен блян;
но ощ всецяло обладан
от него - дълго, дълго аз
не мо̀жах да се освестя...
И още повече скръбта
сеща̀х след туй да ме тесни.

Така вървяха дни след дни...
 

III

О, как ду лудост възхитен
аз бях, когато един ден
яви се в нашето село
с войвода ясен на чело
бунтовна чета! Него час
като че ли потаен глас
в душа ми ясно пошепна̀:
„Ти искаш мщенье? Ето на̀,
дойде за теб часът желан!
Тръгни по техний пот избран:
не своя - общий враг рази
за свои, за чужди сълзи
ти отмъстил би чрез това!“
Как бяха сладки тез слова...

Там, на широкия мегдан,
сред село, пред народа сбран,
войводата със бодър глас
говореше. И слушах аз
като през сън, зашеметен,
с дух прималнелий във гърди:
„Бог трудний път ни освети!
Във наший роден край свещен
ний дойдохме изпод ярем
вековен да го отървем,
да победим, или умрем!“...
Сам под байрака застана̀х
и гордо там се закълнах
да ги последвам в трудний път -
или свобода, или смърт!
 

IV

И четата потегли пак,
начело с кървавий байрак.
Бе зноен ден. На небеса,
лазурно ведри кат сълза,
ни облаче не се видней;
нема̀ отнийде да повей
отраден ветрец. Градом пот
от нас ручеше. С муден ход,
през тъмните гори, напред,
вървяхме ний. Начесто след
от свежи стъпки преди нас
съглеждахме и в същий час
към друга свивахме страна...
Във плаха странна бързина
те шепнеха си помежду
за потери, кои всъду
ги дебнат в тъмния балкан;
и странен беше зарад мен
тоз техен шепот неразбран,
необясним сал виждах страх.
И весел, бодър между тях
един бях аз - и нѐведнъж
съглеждах мрачен един мъж
да мята поглед къмто мен
и с глас да шепне понизен:
„Защо л`се радва туй дете?
То знай ли що ще го слетѐ?...“
И нов, и дивен божий свет
представаше пред моя глед,
кат че го виждах първий път!
И всяка билка, всякой рът
кат живи ставаха пред мен;
и дишах ази възхитен
вълшебния им аромат
в душата с ненаситен жад.
 

V

Залезе слънце, падна мрак;
без почив ний вървяхме пак
и спряхме се посред нощ чак
в един затънтен глух усой.
И замени мраз дневний зной.
Но не накладохме огън
ний да се сгреем - пред страхът
от потерите, на часът
да не ни зърнат - и студът
забравихме. Но тежък сън
обори морната чета̀;
и даже стражата сама
на свойте пушки задрема̀
в мъглевината на нощта.
Надви сънят на всякой страх.
С подплесната глава лежах
един аз буден дълго ощ
и гледах в глъхналата нощ
планински тъмни върхове,
покрити с вечни снегове,
как се в лазурний небосвод
изписваха със ра̀змах горд.
Звездици в строен хоровод
вървяха в своя вечен път;
нерядко из незнаен кът
политаше, с залутан ход,
по безпределния ефир
отронена за миг звезда -
кат пратеница към света
от горния таинствен мир -
и взрян аз нейний ход следях.
 

VI

Но най-подир и сам заспах.
И след минута се сепна̀х,
като че някой ме дръпна̀
за скута... Гледам, отстрана
стои дружината на крак
в смущение. С безмълвен знак
един далеч ми посочѝ...
Сънят от моите очи
отлете мигом. Голий бряг
над нас от паплач не личи -
завзел го беше грозний враг...
Отгде се сбраха, Боже мой!...
Без шум низ глухия усой
тръгнахме ние към възход -
дано налучиме изход
случайно в гъстата гора.
Едвам се сипваше зора...
Където стъпяхме, навред
налитахме на враг. Напред
веч изход нямаше за нас;
назад решихме ний тогаз
да се завърнем. „Ето там
на стръмния пресло̀п - невям
не ги е видет тях“ - каза̀
един от нас и показа̀
нататък. Тръгнахме за там.
 

VII

Но беше късно, късно веч.
Съгледахме ний отдалеч
след миг как превали врагът
и на последний онзи рът.
На завоя оттам блесна̀
оръжие. А отстрана
един след друг, кат мравий рой,
низами пъпляха безброй...
Че туй ще бъде сетен бой,
сега познахме ние чак;
сега едвам жестокий враг
отвред ни беше обградил
и пътя ни навред отбил.
Да бяхме пилци, и тогаз
пак изход нямаше за нас
из този глух, затънтен кът,
из тези тъмни долове...
В стеснени двойни редове
загнездихме се ний в леса,
там, дето бяхме. На часа
съгледахме от вси страни,
по урвестите рътлини
как те нава̀лаха към нас...
Войводата със бодър глас
каза: „Дойде веч сетний час!
Но ний ще знаем да умрем...
И скъпо ний ще продадем
добитий с мъка свой живот!...
Нек тази паплач разбере
как българинът знай да мре
за свобода, за дом и род!“
И гръмна той от нази пръв,
като викна̀: „На кръв! На кръв!“
И почна бой... Ужасен бой,
три дълги часа трая той.
 

VIII

Кат вълча глутница във бяс
се впуснаха те върху нас
с див, зловещ и грозен вик;
и ни налетяха за миг,
тъй както буйните вълни
на някой придошел поток
налитат стръмний бряг висок;
що им набегът див теснѝ.
Два дружни залпа върху тях -
и те се пръснаха кат прах
пред силен вихър. Но завчас
съвзеха се и върху нас
налетяха със нова мощ.
Гърмът престана. Нож със нож,
гръд с гръд в беснило се срещна̀...
И буен порой кръв рукна...
В глух ек се сляха ножний звон,
победний рев, предсмъртний стон.
Разклатиха се напокон
ордите диви. Надделя
в тоз неравен наший меч;
в безред врагът се разпиля
и не видя се надалеч.
 

IX

Ний сбрахме мъртвите тела
на своите. Под една ела
ги сложихме. Безмълвно аз
пред труповете им се спрях,
там, в малодушье, завидях
и думах в себе си тогаз:
„Честити! Мъртви веч са те...
А ний? Какво ни чака нас?“
И до слуха ми долете
неясен шум далечен пак.
Отново подкрепений враг
настъпваше. Ей отстрана
престрелката се веч почна̀;
и близо, близо... Ето, на̀,
връз нас налете той без страх
със бесен клик: „Аллах! Аллах!“
Тогаз викна̀ и наший вожд:
„Без пушките!... Напред! На нож!“
И пръв той скокна с нож в ръка,
а ний след него. И врага
върху ни се стълпи отвред...
Летяхме ние все напред
и с нож отваряхме си път...
И всякой удар беше смърт...
Ударът срещаше удар,
кръвта отплащаше се с кръв...
Налитаха те с зверска стръв
връз нас; другаря до другар
отцепяха един до друг;
и пронизителният звук
на жертвите, сред злобний клик,
се чуваше от миг на миг;
и трупаха се леш връз леш.
Сред дивий адски тоз кипеж
сал стон и трясък чувах аз...
Край мене трясна гръм. Завчас
аз трепнах и се озърна̀х
неволно... В същий миг видях
през редовете наший вожд
как с дигнат във десница нож
две стъпки стъпа настрана
и грохна възнак... И без свяст,
като че някой ме тласна̀,
кръз редовете хукнах аз
подобно кон подплашен, яр,
преметнал своя господар
в полето равно - и лети
освободен изпод юзди...
 

X

Далеч от грозните орди
на себе си дойдох едвам
и се озърнах... Сам бях, сам!...
Не е ли туй лъжовен сън?...
Но в миг далечен, смътен звън
и на тръба злокобен глас
до моя плах слух долете...
Да, несъмнено туй са   т е...
Пак впуснах се да бягам аз.
 

XI

Залутан в тъмната гора,
аз бягах, нигде без да спра,
да отпочина в някой кът -
и бягах пряко, все без път,
през дол, овраг, скала и рът
кат звяр, подгонен от ловци.
И с страх обхванато сърце
озъртах се на вси страни,
по завои и рътлини,
дал не личи човешки крак;
зад всякой рът и храсталак,
зад всякой камен, всякой храст
заничах отдалеко аз...
И птичка л`тръпне нейде там
измежду листове едвам,
ил трепне нейде някой лист,
или из бурена нечист
пошавне нещо - този час
уплашено се сепвах аз -
че струваше ми се там скрит
бди враг със поглед в мене впит...
Аз чувах гладний вълчий вой -
о, как на стръв виеше той!
Кат него, в гъстата гора,
аз дирех где да се завра
и станал бих му аз другар -
по-неопасен тойзи звяр
би бил и от човек за мен...
До мисълта минутна таз,
о, Боже мой, достигнах аз,
от ужаса приневолен.
 

XII

Ден цял и цяла една нощ
аз бягах - бягал бих и ощ,
да имах сила. И се спрях
да отпочина. Мигом съм
заспал; но чер и грозен сън
покоя ми за час смути:
пред мен се наший вожд вести,
и горд, и бодър. Огнен взор
върху ми стрелна той с укор
и чух аз думи, пълни с яд:
„Презрений и плашивий гад!
И не умре със слава ти
там, дето сложиха кости
другари всички в славний бой
с чест... Бягай ти с позора твой,
не ще избегнеш от смъртта!...“
Гърди ми сдави страшен вик
и викнах аз... Но в същий миг
се сепнах.
                    Глуха тишина
заспала Стара планина
в сън чародеен и дълбок.
И от лазурний свод висок
двурогий месец ясно грей;
над него, кат злокобен змей,
чер, грозен облак се надвел -
да го погълне се съвзел.
Поток там нейде ромоли,
гората с листи шумоли
и в слений техен шепот глух
като че ли невидим дух
из тъмните усои пей,
въздиша, шепне и копней,
унесен във вълшебен блян -
туй пее старият балкан...
Тоз химън бе за мен познат:
като върховна благодат
нерядко в миналите дни
на мойте скръбни младини
той на духа ми угнетен
навявал е покой свещен...
И в тоз среднощен тъмен час
във него се заслушах аз.
 

XIII

И утешен задрямах пак...
Но същий глас като напреж
ме сепна: „Клетник, ставай! - беж!
По твойте дири дебне враг!“
И като жегнат аз скокна̀х
и през гората пак хукнах,
сам Господ знай къде и как...
И два дни не подвих аз крак.
Отгде се взе в мен тази мощ!
Нощта на ден, денят на нощ
превърнах аз - и бягах пак
от ужаса унесвесен.
Все ми се струваше, след мен
като да тича грозен враг
и ме настига с смях злорад;
не смеех даже и назад
да се обърна... Боже мой!
Кой враг бе този, що в покой
не ме оставяше ни час?
О, никой, никой - сам бях аз!
Самси   о т   с е б е   бе ме страх -
самси   о т  с е б е   аз бега̀х
като престъпник в тъмнота,
в гризение на съвестта!
Ни миг без да се уморя,
без ни на миг да се запра...
И в най-усойните гори
о т   с е б е   мога ли се скри?...
Кога се сетя и сега
за този луд, несмислен бяг,
морнѝци ме побиват чак
по мойта ссухрена снага...
 

XIV

Настана утро - третий ден.
Набесний свод бе замъглен;
ръмеше дъжд. И уморен
пристъпвах аз едвам-едвам.
Къде ли бях - не знаех сам!
Два дена с ягоди, с трева
откак се хранех. Но това
не стигаше; жестокий мраз
скова безсилни ми нозе -
вир-вода бях отънал аз...
В миг бесен вихър се съвзе,
кат че налете ураган:
затряска тъмният балкан,
залюшкаха се клонове -
като че злобни духове
извиха се над таз гора
в безумно дива си игра
на бурята под грозний вой...
И рукна буен дъжд порой...
Наблизо тамо пещера
съгледах - да се отморя,
дъждът дор секне, се отбих.
И там под нейний свод се свих.
 

XV

И уморена си глава
на хладний камен прислоних.
На бурята във рева лих
се вслушах... Рукналият дъжд
не секваше... И изведнъж
долетяха до моя слух
припрени стъпки, говор глух...
Притръпнах ази... В същий миг
билюк низами с адски вик
нахвърляха се върху мен -
и паднах ази повален
под тежки удари безброй...
Като превързаха с повой
задним ръце ми, със псувни
напред ме тласнаха они.
 

XVI

Сам Господ знай и моят гръб
какво прапатих след това -
не се изказва то с слова!
Побои, срам, позор и скръб -
в туй всичко виждах Божий пръст!
И аз понесох скръбний кръст
и сетих как е тежък той...
Но близо й сетният покой.
 

XVII

Откакто ази съм запрян
в Жан д`Акърский дълбок зандан,
години, дни вървят без ред -
аз веч изгубих техний чет.
Бях млад, а днеска веч съм стар.
Западнах. И напрежний жар
веч гордо не кипи в гърди -
че в тях се черна скръб вгнезди...
Заровен в тази крепост жив,
с честта си аз се примирих
и всичко веч забравих аз...
Един сал спомен до тоз час
тежи на моята душа,
кат тази ядни железа
на мойте скапани нозе -
и той я мъчи и гризе:
пред Бога аз се закълнах
и клетвата се ни сдържах!...
Заслужен, да, е жребий мой!
Бог знай, в задгробния покой
като от тези железа
дали ще аз да се спася
от мъките на съвестта...
Забвенье дава ли смъртта?

ПАДАЩА ЗВЕЗДА

От ясни небеса към долний тъмен свет
посред нощ се втурна звездица с бърз полет.

*

Дойде уречен час оттука да възлезни
душата праведна в пределете небесни...

- Тя дълго, чужденка, в тъжовний мир блужда
и духом в чистота безропотно страда

на тъмния живот във вихъра злокобний,
сред рев на зверове и смях на хора злобни...

А все не угаси сред тях и зла превара
нетленний пламък на спасителната вяра;

че в ужаса свещен на своята тревога
утеха черпеше в молитвите към Бога.

И Богу домиле; и Той от небесата
изпратил ангел свой да прибере душата...

*

И този ангел благ опази тъмний свет
на ясната звезда в минутния полет.

ЦАР ДАВИД

          Болен падна цар Давид,
слънце ясно на Сиона,
и при одъра повика
той сина си Соломона:

          „Соломоне, синко мой,
гробът зее веч пред мене -
чуй моите сетни думи
чуй моето наставленье!

          Кат баща си ти живей
и бъде като баща си:
псалми Богу пей и удряй
с бич сионски сиромаси.

          Богу божие въздай -
нека се на небесата
радва той!... А пък очи си
ти отваряй на земята.

          Удряй масло на яйца!
Да се знае цар царува!
Който няма на света
работа, сал той мъдрува.

          Да живееш като цар
много-много ум не трябва -
тоя салтанат в царете
само волята разхлабва.

          Като над глави глава
длъжността ще ти наложи
строг да си - недей брани
чужди гръб и чужди кожи.

          Но бъди и милосърд -
хм! - кога е теб изгода...
Трябва да се позалъгва
зер сегиз-тогиз народа!

          В разпоредбите се дръж
у традицията строга:
Нейсе! По народна воля
и от името на Бога!

          Слушай ме... Такваз наземна
е земната орисия...
Сбогом... Имай мойта
бащина благословия!“

          Тъй говори цар Давид,
той говори вдъхновено;
него слуша Соломон
и покорно, и смирено.

          Само често смирний син
мяташе под вежди гледка
към изпразнений потир
на ниската табуретка.

          Бащини съвети той
знаеше. Да ги приложи
по̀ със време - во потиря
беше сам отрова сложил.

РАЗЯСНЕНИЕ

Алхабад живува мирно,
от детинство още, в Смирна.

Всякой ден и всякой час
чува той все същий глас:

„Ел-Ферхад-Ашику слава -
слънце в нашата държава!

Има той за песни дар,
той на песните е цар!

Името му кой не знае?
Славата му вред една е!“

Но случѝ се Алхабад
да отиде във Багдад

и залутан из пазаря,
той се спре при два другаря,

възхитено и в захлас
що с висок мълвяха глас:

„Бен-Аббаз-Ашику слава -
слънце в нашата държава!

Има той за песни дар,
той на песните е цар!

Името му кой не знае?
Славата му вред една е!“

И възчуден Алхабад
към моллата белобрад,

там що виде да се скита,
се обърна и попита:

„О, молла - велик Аллах! -
аз добре ли не разбрах,

или пък хатъ̀ е само? -
за кого приказват тамо

юношите във захлас -
кой е този Бен-Аббаз?“

- Бен-Аббаз? - подзе моллата,
взрян с усмивка в Алхабада -

нашият певец е той!...
А отгде си ти и кой,

та не знаеш Бен-Аббаза? -
Алхабад тогава каза:

„Отдалеч съм, чужденец...
Но нима Ферхад певец

никой тука не познава,
та Аббаз се някой слави?“

Но моллата на часът
го прекъсна: На светът

всякой, айол, свойто гали,
всякой само свойто хвали:

слави се Ферхад по вас,
а по нази - Бен-Аббаз!

СТАРИТЕ ШАЛВАРИ

Везир Насър-Еддин, звездата на Възток,
за мъдростта си и за своя ум дълбок

и уважение към старобитни нрави
в широкий Ферзистан открай докрай се слави.

Под за̀ключ той държи покорний си харем,
единствений свой син невръстен, Хейзюлем,

побъхтва (не с зла цел) на ден по два-три пътя
за разум, за пример... И мирна му й главата.

Но ето случи се, че през байрам веднъж
на гости му дойде французин, учен мъж,

и между другите приятни разговори
лукавият француз най-сетне проговори:

„За чудо всичко как напреднува по вас!
Но да ви кажа ли? Добро не виждам аз

в туй, дето вий така на свойте, на народа,
не предоставяте достатъчно свобода.

На̀, ето например, да вземем вас самий;
защо за старото придържате се вий?

Да ви не е хатър, туй лоша е система.
Защо запирате жените си в харема?

Жената и мъжът природа са една -
по-достолепна е свободната жена!

Та че и ваший син, младенец непорочен,
вий възпитавате по строгий ред възточен.

Не с назидание, а със псувни и бой,
като че учите не дете, а копой;

на него гледайте кат на човек, на равен,
и ще отрасне той могъщ, мъдрец и славен.“

Звездата на Възток, везир Насър-Еддин,
без много размисли повика своя син:

- Ей, айол - каза той, - дарувам ти свобода,
да вървиш, що желайш по собствена угода;

ти веч не си дете, а коз-коджа човек...
Дарувам ти и тез шалвари. С здраве ввек

носи! Кроени са те по французка мода,
май длъжки, но това не вреди! - И от входа

на тъмния харем ключовете отне
и викна: - Бюлбюле, Хайше и Емине,

излезте, свобода̀ Насър-Еддин ви дава,
и според модата, и както подобава.

За тоя нови ред подигнаха на смях
комшиите везир Насър-Еддина. Тях

нито смехът им той не искаше да знае:
- Глупешки то е смях, мъдрецът го не хае.
 

***

От висшия диван везир Насър-Еддин
веднъж се връщаше. Четвъртий муезин

зовеше на молба от връх на минарето.
А край джамията един билюк хлапета

събрани, някого подигаха на смях.
Кога Насър-Еддин се приближи до тях,

разбягаха се те кой накъдето свари;
и виде синът си той с дългите шалвари

да се препъва там, да мята крак през крак,
задигнал с крачоли калта от цял сокак.

Насър-Еддину в гняв намръщи се челото.
Той сегна и хвана сина си за ухото

и го поведе сам към къщи. В препирни
по двора се бъхтяха свободните жени.

На свос кат залети два-три добри шамари
на сина си, кресна̀ французките шалвари

да смъкне и обуй той вехтите си пак...
Ханъмките за миг не се видяха как

и где се пръснаха. - Не стига, че синът ми
е смях за хората, а още и домът ми

е сякаш не дом, а циганска кръчма.
Проклетият француз залиса ми ума!

И както по-преди, без много да му смята,
кат свѝне в кочина, в харема женурята

Насър-Еддин втири... И почна първий ред...
Вървяха дни след дни и както най-напред

комшиите на смях отново пак поднеха
Насър-Еддина. Но той гледаше си кефа;

не искаше да знай глупешкия им смях:
- Да ми е мирна мен главата, та от тях

ум няма да бера... Каква ме напаст слете!
Шалвари, свобода - тю! Бисер по свинете...

И твърде наскоро утихна пак смехът,
и всичко тръгна пак по стария си път.

А че на сина му детинските шалвари
се бяха свили веч изтъркани и стари:

- Та що от туй? - твърди той с старий си инат. -
Те по̀ са хубави от френский салтанат...

При туй останки са от старина дълбока. -
Тъй мисли, вярва тъй звездата на Възтока -

как мисляг другите, не ще нито да знай...
Таз работа не знам какъв ще земе край,

но чини ми се пак и твърде ме е страх,
че по комшиите ще има скоро смях.

ПЛЕННИЦИ

През шумните белградски улици, там,
          спокойно и в строй наредени,
под тръбните звуци на българский марш
          вървяха войници пленени.

Припира отвред многолюдна тълпа;
          че бързаше всякой да види
пленените. Бясно пред тях и зад тях
          се сипеха кръвни обиди.

Ей пътем ге срещна един офицер
          и бодрий им изглед го сепна:
„Нима са пленени и робье това? -
          възчуден, той тихо пошепна. -

В неволя как стройно те бодри вървят
          и гордий си поглед не снемат;
не робье - те сякаш идат на щурм
          Белгра̀дский твърдел да превземат.“

В шинела си сгуши се той - и мълви,
          потърсен от мръсните глуми:
„При Сливница ето кой дях надделе
          над нашто херойство на думи.“

А тръбните звуци далеч и далеч
          низ улици шумни ечаха
и гордо под такта на българский марш
          войниците пленни вървяха.

ВАЛТАСАР

Сгъсти се нощ над Вавилон.
В сияйний трем, на Сардов трон,

пирува гордий Валтасар.
Гъмжи около грозний цар

тълпа сатрапи и раби;
гърмят литаври и тръби,

та целият палат кънтей.
И вино се без мяра лей

за чест на земний полубог...
И на рабите, горд и строг,

викна̀ пияний цар тогаз -
да донесат във същий час

пленените от божий храм
съсъди. И с безумен плам

в очи вдигна свещений ссъд
с наздравица... Но на часът,

обзет от ужас, потръпна̀ -
отвъд, на тъмната стена,

ръка незнайна се яви
и думи огнени изви

за миг: Мени, Фекел, Перес...
И ни един, между онез

събрани - сир, нито халдей -
не смогна да ги проумей.

И пред смутений Валтасар,
дарен със ясновидна дар,

изстъпа млад юдей левит
и каза: „Царю именит,

М е н и   злокобна мисъл тай -
на твойто царство дойде край!

Ф е к е л   - в свещената си мъст
към теб е Бог насочил пръст!

Последна грозна реч:   П е р е с -
убит ще бъдеш ти нощес!...“

И още нея нощ ханджар
в гърди прониза гордий цар.

А призори градът видя
как трона друг цар завладя.

МАРИЙ И СУЛА

Ахмед, Мехмед, все за захмет.
Народна пословица


С у л а

О, мой народе, порабощений,
как тъй позволи, как тъй допусна
над правдините твои свещени
Марий да тури десница гнусна!
Секна ли в тебе кръв благородна
и ти си днеска раб малодушен,
духом отпаднал, тих и послушен?
Ставай! Минута днеска е сгодна -
махвай тогава паламник Марий,
предател старий!
                                   Аз да дода
на власт - да видиш почет, свобода!
 

Н а р о д ъ т

Долу тоз Марий! Долу таз черна
твар, злопрокобна и злонамерна!
Долу народний този предател!
Сула да дойде - наший приятел.

И падна Марий... С воля народна
Сула след туй се до власт домогна.


*

Първата стъпка, първата дума:
„Власт е в ръце ми! - Сула издума. -
Нея ми даде в ръце народа;
кой знае, утре нова изгода
ще го полъже да я отнеме.
Некя усиля, догде е време...
Свикнал с свобода - звяр е народа!
Аз пред нозе си ще го приуча
да се помилква - хрисимо куче.
Моя е сила!... Стига да смеят
да се опират! Да присмиреят
ще ги накарам скоро-наскоро...
Има изгнанье, има затвори...
Тамо неволи нека се каят
тез, що не искат да припознаят
моята сила, моята воля -
аз награждавам, бия и коля...
Нека изгинат... не ща да зная!
Тяхната обич аз не желая:
обич народна - дрипел негодна!
Народ - хетера... где с кого свари...
Днес с мене ляга, утре със Марий...
Малко ми трябва мене да зная
туй, що бленува и що желае
                                   от мен народа:
моят девиз е - мойта изгода!
Бийте, трепете! В кърви да плава
всичко... Аз искам кървава слава!“
Той сам подаде примерът първи...
Бликнаха буйни порои кърви;
участ злокобна всички налегна
и от стенаня въздухът екна.
В кърви отънал, в грозна несгода,
скупом настръхнал, скокна народа
с сетни усилия: „Долу тоз Сула!
Кръвник, изменик, гнусен предател,
твар, в престъпления грозни оплула!
Марий да дойде, наший приятел!“

И падна Сула... С воля народна
Марий на власт се след туй възмогна.
 

*

Първата стъпка, първата дума:
„Власт е в ръце ми! - Марий издума. -
Нея ми даде в ръце народа;
кой знае, утре нова изгода
ще го полъже да я отнеме -
нек я усиля, догде е време...
Свикнал с свобода - звяр е народа!
Аз пред нозе си ще го приуча
да се подмилква - хрисимо куче.
Моя е сила!... Стига да смеят
да се опират! Да присмиреят
ще ги накарам скоро-наскоро...
Има изгнанье, има затвори...
Тамо в неволи нека се каят
тез, що не искат да припознаят
моята сила, моята воля -
аз награждавам, бия и коля...
Нека изгинат... не ща да зная!
Тяхната обич аз не желая;
обич народна - дрипел негодна!
Народ - хетера, без срам, без було...
Днес с мене ляга, утре със Сула!
Малко ми трябва мене да зная
туй, що бленува и що желае
                               от мен народа:
моят девиз е - мойта изгода!
Бийте, трепете! В кърви да плава
всичко... Аз искам кървава слава!

И сам подаде примерът първий...
Бликнаха буйни порои кърви;
участ злокобна всички налегна
и от стенаня въздухът екна...
Стене народът, стене клетия,
в робство и кърви втънал до шия.
Глухо и страшно дрънкат окови,
глухо въздишат черни робове:
свиват се мълком, мълком и плачат
и безнадеждно игото влачат...
И да се борят - що ли да сторят?
Марий и Сула - сърца изгода:
същата участ чака народа!