Пенчо Славейковъ

[Hatshepsut]

УСПОКОЕНИЯТ

                    Morremo. Arcano e tutto
                    Fuor che il nostro dolor...
                                            L e o p a r d i


Повея хладний дъх на ранна есен
и тъмниий парк се в мрачината сепна.
Зашумоляха в залис листове –
като че ли дозели във нощта
нечаканата, нежелана вест
за близка зима и по-близка смърт.
В таинствения техен шепот вслушан,
певецът на скръбта и любовта
замислено из тъмний парк вървеше;
и лутаха се неговите мисли,
тъй както рояк плахи листовце
се лутаха и губиха в нощта,
отронени от родните си вейки.
Тез горки мисли късаха певецу
сърцето – бездна на жестоки мъки,
огреяна от божията искра.

– Не пада сън на морните очи
ей третя нощ. Избиват горки чувства
през разтрогите на душата страдна,
проядени от беззаветна скръб;
и не за радост, образът забравен
на миналото в паметта възкръсва.

О, ясни дни, тям няма веч възврат!
А как тогаз, на розови мечти
кръз булото, бе светъл и приветен
пред моя поглед тоя тъмен свят!
Аз гледах го ликуващ, горд. Тогава
на щастието образът лъжовен
ме мамеше; и моето сърце
във песни своя свят възторг изля.
Жрец – и самичък жъртва! Че зарони
божественото, в мойта възхитена
душа, ядът на ясното съзнанье...
Възторгът, ах, къде се дяна той?
В сърцето хлад, пустиня във душата.

Към отчуждений и светът е чужд.
За мене днес един изход остава:
в   п у с т и н я т а   да бягам, да живея
в жестоката борба на своя дух,
непримирим със правдата предвечна:
на земна твар е даден земен дял.
Ще дойде край, но, Боже мой, кога?...

Той спре се тихо над високий бряг
и тъмен поглед в далнината впи.
Зад облак чер, като свинец нависнал
на небосклона, кървавият месец
възлиза – тъмна-пурпурна тъсма
но неговия ръбест гърб извил.
Със екот глух о брегове ронливи
се блъскаха немирните вълни
на белий Дунав, татък надалеч
залъкатушен. Хладний нощен дъх –
и задушлив, и хладен – му налегна
душата, с скръб налегната. До чело
ръка допря той и отпусна пак
и безсилие – полека се изви
и се назад през тъмний парк завърна.

– Проникна луч и в моята душа.
На любовта вълшебний луч. И всички
заглъхнали стремления към щастье
се възродиха с нова мощ. Отново
сърцето тайна нега упои,
душата чувства горди окрилиха –
и аз се видях приблизен до Бога.
А някакъв потаен глас ми шепне:
„До Бога – дваж по-близо до безумье!“
Как всичко се забърква в паметта ми!...
Веч любовта аз знам. Макар и повтор
тя да цъфти – веднъж благоухай.
Тя прецъфтя за мен веднъж... Какъв ли
тя дъх ще ръсне в мойто омрачено
сърце? Какво ще влее в него пак?
Какви надежди? Може ли отпъди
тя скритий, хладен образ на смъртта,
когото е, през дни на скръб злокобна,
душата ми откърмила със сълзи?...

Ти, ти си в първий цвят на младостта,
над твойто чело сянката на скръб
не е минàла, ни горчиви сълзи
са замъглили твоите очи.
Лелее още младото сърце
мечти заветни, чисти и високи...
В душата ми проникна ти, подобно
мелодия възвишена и нежна –
подобно на мелодия отново,
кога да е, ти ще изчезнеш пак...
Мъртвешки сън не буди никой звук,
мъртвешки мрак лучи не осветляват!
Мъртвец съм аз, когото са случайно
забравили във гроба да заровят!...
Ще дойде край, но, Боже мой, кога?

Със кротък ромон тихо се над него
привождаха събудените ветки
и шепняха. Но техний шепот той
не чуваше, във себе си унесен...
В самотната си полутъмна стая
се върна той. На масата без ред
стояха книги струпани – над тях
цигулката, едничката утеха
на негова безрадостен живот.
Неясни думи върху къс от книга
надраскани, в лучите мъжделиви
на лампата чернеяха. Полека
я той подигна с трепетна ръка:

- В нощ непросветна към незнаен кът
отивах аз. Планинский стръмен път
се ту изгуби, ту, при ненадеян
завой се вий от месеца огреян.

Глух ромон нейде там под мен ехти,
глух стон избий из моите гърди:
„Ела, ела, о, мое свидно дете!“
Към тебе аз простирам си ръцете –

и твойта близост чувствувам тогаз...
Ей светва месец – пътя се завчас
открива: бездна изпод мен зияе!
Душа се сепва, страх сърце замае.

О, бягай, бягай, нека само мен
погълне тя. Залезе моя ден,
зора огрява още твоя път.

Нетърпеливо смачка той листът
и го захвърли. И отново поглед
той прикова в отсрещната стена:
там бюста на Бетховена намръщен
изглеждаше – от дясна му страна
могъщ орел – от лява мъртъв череп.
И неподвижен дълго той стоя
загледан в тях. Засъхнали му устни
в горчива се усмивка изкривиха.

– Изкуството! Некътната до днес,
гасней и в него мойта свята вяра...
На тъмна мисъл, о, измама тъмна:
от божий плам душата обгорена
в световните неволи се възражда.
О, дай ми вяра, Боже, да не виждам
измамата си! Да не виждам всичко
нищожество на туй, което ти си
в самозабрава дал на человека –
дар най-възвишен, дар най-свиден, дар
най-свят и най-жесток... да бъде жрец
и жъртва – да се моли и проклина
молитвата си... себе си – и теб.
На ясновидец дар: да има поглед
за всички – и за себе си открит!...
Къс от скала от гръм разбита, чакам
последний удар – чакам го прислушван
в злокобното буботене на сбрани
в душата ми рой облаци. Из ден в ден
аз чувствувам зловещия им напън...
Ще дойде край, но, Боже мой, кога?

Възви се той и поривисто грабна
цигулката во трепетни ръце.
И както майка, в блян на болно дете
заслушана, така се вслуша той
във глухите й първи звукове;
повтори пак – и след минута бясно
той лекий лък поведе по струните.
То беше вик на радост беззаветна,
недълга радост – с трепетна рулада
на стон жаловен се превърна тя
и се разсипа в безутешен плач...
А на певеца бледното чело
като пияв препречи черна жила;
под къдърци разрошени изби
на едри капки хладен пот... В захлас
той себе си и целий свят забрави.
Той вля в струните своята душа,
със тях се сля – и в звуците улетя!

Ридаящи те пеяха – не беше
то вече песен, а плач на безумье...
Ей секваха – ей зачестено пак
унасяха се звуците припрени
далеч, далеч – и сблъскани за миг
в невидима преграда, с глух се трясък
разсипаха: прекъсната струна
обвисна; писна остър резонанс –
и някъде замря. Със гневен мах
цигулката захвърли той и счепка
космите си със сгърчени ръце.

Във стаята, през тъмните завеси,
се отрази разсветната зора –
но в разума на бедния певец
се беше мракът възцарил всевластно.
Той ходеше из стаята залисан
с таинствен поглед във очи безумни
и с весела усмивка на уста...
Тъй мина час и друг...
                                             И заведнъж
той литна през отворений прозорец
на улицата с бесен вик отчаен:
„Метеж!... Свобода!... Огън!... Помощ, помощ!

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

 
*

Под сянката на тъмний парк вековен
почива той – незнаещий в живота
покой. И там над гроба му тъжовен
е сложена мермерна бяла плоча
със вдлъбнат надпис прост – Lenau.

[Hatshepsut]

КЪСМЕТ

Когато Господ-Бог привърши в небесата
небесни залисии, той слезе на земята
и съзова по свят що имаше роди,
световния късмет да им разпореди.

Застана Турчинът пред него първи тамо -
на сърмошит чепкен ръкавите зад рамо -
и стори темане. „Най-първи се вести,
продума Господ-Бог, какво желаеш ти?“

- Аллах, отвърна той, - дай мене   А г а л ъ к а!
Да владам, знаеш сам, това ми е най-сръка.
Но воля твоя пак - каквото кажеш ти:
човекът върши туй, Аллах що отреди!

„Да бъде!“ - рече Бог... А ей че се задава
безочливият Грък; пред Бога той застава,
като че не пред Бог, ами пред свой ортак -
засукал на кравай чак до уши мустак.

- О, Кириос, дари на мене Агалъка,
избърболеска той; ти знаеш, не за мъка
е Гъркът Грък роден... Късмет според човек!
А пък поминъка със Агалък е лек.

„Да - каза Бог, - но виж, че Турчинът превари
и зе го. Избери ти дар от други дари.“
- Когато е така, дай мене   Х и т р о с т т а:
и с нея видя щем да минем на света!

„Да бъде!“ - рече Бог... А още недорекъл,
ей чорлавий Еврей се презглава затекъл,
с брада до пояс чак, и блед, и запъхтян,
отмеря отдалеч метан подир метан.

- Дай мене, Яхова, каквото ми се пада!
На верния си раб дай малката награда -
дай Агалъка мен... Мерак ми е това...
И с малкото съм аз доволен, Яхова!

„Ей, Агалъка го отнесе веч Агата,
след него Гъркът пък отиде с Хитрината -
остава...“ - Яхова,   П а р а̀ т а   дай тогаз!
И с най-нищожното съм пак доволен аз.

„Да бъде!“ - рече Бог... А ето низ баиря
и Българинът се задава най-подиря,
нехайно замотал един през други крак,
над вежди рунтави нахлупил сив калпак.

Дохожда, спира се и все се пак втелесва,
и гузно по тила с два пръста се почесва:
- Дойдох ти, Господи, да ме даруваш дар -
дари ми Агалък... да бъда господар...

„Де беше по-напред? Раздяла вече стана
и зарад теб сега един късмет остана.“
- Прощавай, Господи, по пътя закъснях;
па малко и таквоз... на път се поуспах.

Цървули нали е, изсъхнаха по жега,
та да покиснат ги изух, да ми не стега,
а пуста дрямка... На̀, че там съм и заспал!
„Затуй ще мъкнеш ти сега такъва хал! -
 
отвърна Господ-Бог. - Такъв ти е късметя!
Кисни цървулите! И таз, що те сполетя,
ти подир ралото влачи я чак до гроб...
Земята работи - и неи бъди роб!“

[Hatshepsut]

ПОЕТ

С оръжие в ръка бе заловен
той на Балкана и пред съд доведен.
Последен изпит беше него ден,
и неговият отговор последен.

„Вий питате какъв съм! Втори път,
че съм поет ви вече отговарям.
Защо въстанах? - казах пред съдът,
но питате и аз ви пак повтарям:

Обичам аз полето, сладкий дъх
на неговите рожбици, цветята -
и привечер, кога ги милва лъх,
и сутринта, окъпани в росата.

Щом цъфнеха напролет те, при тях
от юг им птички идваха на гости.
Аз от дете с тез птички другарях,
че дивни бяха песните им прости.

Свободни песни... не като онез,
каквито ази пеях - и каквито
сте и от други чували до днес:
то бяха песни от сърце честито -

сърце свободно, сгряно от лучът
на божието животворно слънце,
и во което песните растат,
като в поле посеяното зрънце.

Такова слънце в моето сърце
не грееше - то в мрачина бе клето...
И ази грабнах пушката в ръце
да извоювам слънце за сърцето.

Та песните, които то роди,
на радост рожби, радости да сеят.
Поета - тъй небото отреди -
да пей, свободни птички както пеят...“

*

Присъдата бе смърт. На другий ден,
преди зори, обесиха поета.
Ръмеше дъжд и вятъра студен
като въздишка стенеше в полето.

И неми бяха влажните листа,
там, на липата, дето той издъхна...
Откакто на бесило стана тя,
там песента на птичките заглъхна.

[Hatshepsut]

СЪРЦЕ НА СЪРЦАТА

O love, I am not but love.
S h e l l e y

Алпийските вършини с леден поглед
намръщено се взират към Лагорн,
о чийто цветни брегове морето
се гали и със ромон тих им шепне
най-свидните си блянове, родени
в таинствените негови недра.
Вей тих вечерник, песен на самотен
рибар отнейде с себе си понесъл;
а надалеч, към дрезгавия запад
разпръснати, рой бели ветрила,
подобно леки пеперуди, тънат
на небосклона в огнените скути.

По стръмний бряг дружина чужденци
се спущаха, подзели буйна разпра.
Един от тях, комуто във очите
бе сякаше огледано небото,
към другите извърнат проговори:
„О, вярвайте, честит е само онзи,
сърцето на когото е олтар,
де пламъкът на истината грей -
и осветлява разума.“ През реч
преварил, други се обади там:
- Блян на поета! Истината в него
е враг на всяка истина в живота.
Във истини що из сърце изхождат,
намит щастье и наслада само
на мисълта безкръвните аскети...
Бъди Монблан! На висини възмогнат,
обвий се с лед и с леден поглед гледай,
това под тебе в мрака що гъмжи.

Но в него взрян, ръка подигна Шелли -
на горди думи с по-горд отговор:
„Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз.
На слънцето лучите, чойто чело
що милват, искам с отблеска им аз
да стопля туй, което смръзва той!...
Туй който иска, нека дойде с мен.
Към всякой връх по стръмен път се ходи;
и не една въздишка, не едно
натякванье водача ще да чуе
от пътници, по него що вървят;
но що от туй? Exselsior! Сами
те благодарствен поглед ще обърнат
към тебе - с теб на висини възьети.“

Сияеше во модрия му поглед
таинствена и строга мощ. Безмълвно
другарите вървяха подир него,
залисани от гордия му порив.
Невидимият дух на вдъхновенье,
челото му засенил с горд възторг,
говореше през неговите устни:

„От суетните - суетна присъда!
Присъда друга има: който сам
е себе си постигнал, той живее
във вечността и малко ще да знай,
какво ще каже времето за него.
И нека ви не плаши мисълта,
че бъдещето ще повтори пак
лъжите, неразбиранщините вети.
Със смъртните и смъртното умира.
Туй, що на Лета тъмните вълни
погълнат, няма да се върне вече
со своя рев живота да смути.
Век подир века в пъстра върволица
ще се изнизват, нищо от предишний
в послешний без повтора да намери...

О, не! На дните в безконечний ход,
едно, едно ще се повтори пак -
към   с в е т л и н а   възвишений копнеж,
към   в и с ш е т о   стремленията чисти
и гордий, властен жад за   и д е а л!
Ще се повтори онова, което
в световните промени непроменно,
е будило в човека человека
и смисъл му е давало в живота.

Честит е тоз избранник, чийто дух,
като ковчегът Ноев, пренесе
от прежний свят в послешний онова,
което е в промени непроменно.
Той подир смърт от себе си оставя
най-чистото, най-хубавото - жица
от царството на сенките безплътни,
която ще го свързва с тоя мир.“

Те бяха слезли на самия бряг,
там, дето ги възчакваше готова,
люляна тихо над вълните лодка.
Във дрезгавата далнина небото,
с вечерний си лазурно-тъмен плащ,
застилаше заспалото море,
като сестра заспалия си брат.
При сетнята раздяла се обърна
пък друг сега и тихо проговори:

- Небесен блян на земен син. Не всякой
тъй над света, извърнат от света,
високо би можал да се възмогне.
На рамото му сложи с горд замах
ръката си и тъй отвърна Шелли:
„Домогвай се до себе си - и възмогнат
ще бъдеш ти на тази висота!
Грей божий плам на всякого в душата
и му целта висока осветлява.
Не се възпирай; дето простий смъртен
смутен се спира - там хероят почва.“

Във лодката се отделиха трима.
Под равний мах на леките весла
тя тихо се понесе по морето;
и галяха я тъмните вълни,
тъй както галят блянове високи
тям поверений, с тях възвисен дух.
Другарите, там спрени на брегът,
изпращаха им сетньо сбогом, шапки
размахали в издигнати ръце -
докле се татък лодката от поглед
в дрезгавината вечерна изгуби.

* *
Тъмней нощта. В вълшебна тишина
спят небесата, слени с долний мир;
и глухий шум на тъмните вълни
един сред тая тишина говори -
на бездната със говора злокобен.
Кат блянове на всесветовен сън,
блестят и гаснат ясните звезди,
огледани във бездната лазурна.

Попътний вятър лодката влече.
Без шум се плъзгат пуснати весла
и тримата другари, в разговор
унесени, нехайно там седяха,
без да съгледат облаците бурни,
на буйна рат подобни, как прииждат
и сбират се, и трупат в небесата.

Възлегнат на кърмилото, един
с въздъх към Шелли се така обърна:
- Да, да не бяхме слаби! А защо
с това съзнанье още ний се рвем
да бъдем силни? Де е тази сила,
що би могла и нази да окрили?
„Тя в нас е! Бягай в себе си - живей
в сърцето, като жрец в свещений храм,
и твоя дух ще бъде окрилен!“

- Утопия това е само, Шелли. -

„Утопия! И тъй да е - в живота
утопиите само дават цел
и человека във човека раждат.
Утопии сърцето възродяват,
превръщат го на рай цветущ, където
мирът върховен свива свойто гняздо...
Към идеала поглед възведи -
не на ума, а на сърцето рожба -
и знай, че той едничък е надежден
компас в ревът на бурите световни.
Тоз, който само с ум на тоя свят живей
е жив мъртвец; и чужди са за него
и радости и сълзи на живота, -
защото няма той човешко чувство,
защото нему чужд е дух човешки!...

Що значи твоя страх, другарю мой?
Къде си тъмен поглед устремил?
Утопията проникни - и страх
не ще намери твоето сърце!“

- Над нас се вие буря! Или ти,
унесен в своя блян, не виждаш нищо?
Не бъдеще сънувано пред нас е -
със мрачен поглед дебне ни смъртта! -
Но го прекъсна Шелли, поглед сам
към облачните небеса възьел:

„През мрак и бура плавам с песен аз
и нищо ми сърцето не смущава!
На идеала фарът грей: кърмчия
е любовта ми - дето и да съм,
знам, ще изляза на честитий бряг!...

Честитий бряг са бъдещите дни.
Световните промени и несгоди
ще мина аз - и няма те да хвърлят
в сърцето ми отсянка... Никой вихър
свещений плам на идеала няма
да угаси - от божий дух е искра
той: божий дух, из мрака битието
що е извикал - в светлина живот
да заживей... Другарю, то е блян,
утопия - нали? Та нека бъде!
Във знойната пустиня на живота,
където всичко крей и мре, от билка
най-дребна до сърцето человешко
живителна роса е тя, която
запазва всичко в дивната му свежест.
Пустиня е сърце без идеал:
едничкий верен страж на любовта -
а тя, и само тя, е на човека
призванието висше на света.“

И бесен вихър се над тях изви;
като че звяр, изтръгнат от вериги,
се хвърли той над тъмните вълни
и ги с беса си зарази. Раззина
зловеща паст настръхналата бездна,
и оглуши тя с дивия си рев
вселената... То беше мимолетен
въртеж на бура ненадейна. Скоро
премина той, и всичко пак утихна.
Пак трепнаха звезди на небесата.
Но мятаха се още все вълните
и тласкаха там лодката разбита:
ту мигновено в зиналата паст
на бездната низвъргната летеше,
ту навъзбог възьемаше се тя -
и носеха я стръвните вълни
към бреговете на незнаен край.

* * *

Пак бяха сбрани всичките другари
на морский бряг. И сбрани бяха те
пак да изпращат Шелли - но сега
за сетен път - на път към вечността.

Морето бе на пясъчния бряг
изхвърлило избраната си жъртва -
на ниска клада сложен, буен плам
обгръщаше останките му смъртни.
В дълбока скръб безмълвно там стояха
другарите, унесени през мисли
във онзи мир, във който през живот
бе погледът му вдъхновен обърнат.
Амфора във ръка един издигнал,
от час на час обливаше мъртвеца
със благовонно вино - и подзети
отново жадно пламнали езици
обжегваха безжизнения труп...
От вятъра отвяван, към морето
се черний дим разстилаше полека...
Огънят свърши своята отреда -
на пясъка лежеше сура пепел
с петна червено-тъмни; тук-таме
белееха се кости.
                                              Изведнъж
към пепелта един се спусна бързо
и грабна из жаравата гореща
опазен къс от трупа. Разтреперан
издигна той ръка си обгорена -
трептеше там сърцето на поета.

- - - - - - - - - - - - - - - - -

На гробищата протестантски в Рим,
при урната на Цестия, лежат
сърцето и световний прах на Шелли.
Сребрист ясмин над гроба му расте
и пази сянка с тъмните си листи
над мряморната плоча с златен надпис
Cor cordium - Сърцето на сърцата.
- Не е смъртта за него смърт. Пренесен
в друг мир, живей той в нашите сърца
и пази там, като весталка, чистий
вълшебен плам на вечната любов.

[Hatshepsut]

СЛЕД СТАРОЗАГОРСКИЯ БОЙ

Два дни бягаха те след злочестия бой
          гладни, морни, от скърби убити...
Тях, хероите, стигна нерадостна чест,
          а победата врагът похити.

Разнебитени в боя, един по един
          те случайно отпосле се сбраха –
тез малцина, които при слабий огън
          нея вечер тъжовни седяха.

И замислен продума едина от тях:
          - Всякой страда и всякой натяква;
но щастливи вълни ни отвлякоха нас...
          А каква ли съдбина очаква

там ония, що паднаха врагу в ръце
          живи, мъртви и смъртно ранени?!
И повтори с въздишка: - Злочестий Попов,
          сякаш той и сега е пред мене!

Двама бяхме при знамето ний. Като град
          там върху ни куршуми валяха
и пищяха гранати... В барутния дим
          кой с кого е и де не личаха.
 
Изведнъж аз съгледах през гъстия дим
          как той грабна от ближний тръбата –
протръби настъпленье – и фърли се пръв
          гордо с голата сабя в ръката.
 
Но на втория разкрач куршум повали
          възнак смело полетелий тамо;
а докле да се сетя аз, други за миг
          пропищя и се впи в мойто рамо.
 
Аз полетях, в несвяст. Ала някой отзад
          ме чевръсто през кръста прехвана...
Не усещах, ни знаях що ставаше с мен,
          във замая от лютата рана.
 
Чак когато на себе си дойдох, видях –
          бяхме вече от боя далеко –
че един опълченец ме води, с лице
          омотано надлъж и напреко.
 
Други беше Попова подьел на ръце
          и вървеше след нас отподиря –
а навред от страни и отпред, и отзад,
          почернял бе от паплач баиря.
 
Всички бягаха, старци, жени и деца –
          що остава на клетите хора!
Непресякваше долу боят. И отвред
          буен пламък обзел бе Загора.
 
Там, на връх на баиря, запряхме се ний.
          „Оставете ме тука - простена
злополучника – огън ми адски гори
          гръд дълбоко и люто язвена.

Ази чувствувам, пътя не ще изтърптя;
          нейде тук ме на завет сложете –
победители вий да се върнете пак,
          ако Бог ви помогне – помнете,

не оставяйте своя другар, на врагът
          не оставяйте трупът ми хладни!
Може би да ме сварите още и жив:
          може би сгоден час да се падне.“

Полумъртъв го ние оставихме там
          и се пръснахме кой къде свари...
А отляво се спущаше вече врагът,
          на обход да ни татък превари.
 
И с горчива въздишка оброни чело
          старий воин, обгърнал на рани;
и безмълвно там слушаха тъжний разказ
          бежанците, край огъня сбраха.
 
Измежду им тогава обади се друг:
          „Имам ази дружина отбрана,
разправи само де го оставихте вий –
          и ще бъде той тука зарана.“
 
Той повика юнаците свои завчас,
          мо̀мци в огън и пламък калени -
те се метнаха сръчно на бързи коне
          и изчезнаха в мрака зарени.
 
През полето заглъхнало преко, без път,
          мълком те в мрачината вървяха...
Прязнощ, пълният месец когато изгре,
          тамо, долу, Загора съзряха.
 
И неволно юнаците спряха се вмиг,
          остро погледи впили смутени –
Боже! Туй ли е бащиний град, или в мрак
          нощни призраци там са строени?
 
Там, огрени от месеца, куп съсипни
          с свойто грозно величие бдяха,
зид до зид, като сенки мъртвешки в нощта
          с силуети си тъмни стърчаха.
 
Ту оттук, ту оттамо избухне огън,
          ту загасва, ту пак се подaема.
Рухне зид – и отaекне се ек надалек;
          дим на гъсти вълни се възaема.

В задимения въздух на скапана леш
          навалява воня задушлива
и зловещо баучаха татък далеч
          стръвни песове грозно и диво.

Тежка скръб сви корави юнашки сърца.
          тръпки тръпна снага им побиха –
те чевръсто възвърнаха морни коне,
          низ клисурата стръмна завиха.
 
Преминаха реката; по тъмния бряг
          дебнешком се възьеха отсреща –
притаяваха се и завръщаха пак,
          да отбягнат нечакана среща.

Че се мяркаше татък из нощния мрак
          бодър страж на затулно наместен,
и прелитаха конници бързи отвред,
          с глъч и топот злокобно предвестен.
 
Ей ги вече възьети на стръмния връх,
          край на техния поход опасен –
тъмни шубраци тъмно шумят със листа
          осребрени от месеца ясен.
 
Там в гъстежа заврян го намериха те,
          и отметнал ръце, и разгърнат,
посинял и подпухнал – и поглед студен
          в вечността надалеко обърнат.

И поднеха те мъртвия труп на ръце,
          както майката чедо, грижовно;
на конете се метнаха – цялата нощ
          те безмълвни вървяха тъжовно.

Чак когато се сипна на изток зора,
          те бивакът свой горе видяха,
разположен по склона на тъмний Балкан...
          На сбор утрен тръбите тръбяха.

[Hatshepsut]

КОЛЕДАРИ


П р о л о г

Рог изви над върховете снежни
ясен месец, подранил в небето.
Глъхнали са в сън поля безбрежни
само будно още бди селото -
дим се вий на стълпи из комини.

Песни, шум по улици се счуват;
гости ходят, гости се посрещат.
Домакини свят обичай чуват -
Бъдни вечер бъден празник срещат
с буйно пламнал бъдник на камини.

   *

   Низ по село скупом ходят
   китни млади коледари -
   сиромаси и боляри
   с благовестье да споходят,
   и наспроти празник честни,
   да им пеят драги песни.

   Начело им станеника,
   той ги стани, той ги води:
   не току-така на сгоди,
   а където е прилика -
   и където подобава
   с песни да се слави слава!
 

   Х о р

   „В дясна ръка с китка вита
   гости идат на честито:
   тежки порти отворете,
   благовестци приемете!“

Ей приветно портите разтваря
за посрещи домакиня веща.
А на прага къщен ги присреща
стар стопанин и тям отговаря:

- Добре дошле, добре дошле,
многожелани гости,
предвестници на благи дни
и край на дълги пости!
 

Х о р

Преко по̀ле,
преко долье
ний летиме -
да вестиме
дни честити
именитий
станенину,
господину!


П ъ р в а   з а р е д а

Подранил стопан в поле да иди,
лозя и ниви сам да обиди.

Пòмисли благи - среща му блага:
сам свети Йован с златна тояга!

- Добра ти среща, свети Йоване!
„Дал ти бог добро, честни стопане!

Минах, поминах лозя и ниви:
ръжта класиста коню до гриви,

до шарен пояс бяла пшеница,
гроздове тежки греят - желтица!

Стопанска грижа и труд усилен -
тям за награда и дар обилен

от Божи ръце в твои да влезе:
за по курбани, за по трапези,

моми и мо̀мци за по венчене,
внуци честити за по кръщене -

тъй да се честно име спомина,
от рода в рода, чак до амина.“
 

Х о р

„Пълна къща - пълен кош!“
- Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може.
„Честит да е празник Божи!“

Отделѝ се от другари
бърза коледарка спретна -
шарения пош преметна
стар стопанину през рамо...
Името му и честта му
пак запяват коледари.


Х о р

Расна дръво столовито,
         грановито:
корен в сърце на земята;
връх извило в небесата!

Корен - синове отбрани;
а невести - китки грани;
         внуци мили -
връшки в небеса избили!

Шум и глъч. Стопанин стари
шарен пош от рамо снема,
но преди на коледари
той да го повърне с дари,
хорът песен пак подзема.
 

В т о р а   з а р е д а

   Тъмни ноще се пробуди
   мило внуче соколо̀во;
   баба му се чудом чуди
   как да го приспи изново.

   - Нани, нанкай, рожбо мала,
   мало внуче, мал гидия!...
   Майка ти е сън заспала -
   от сън сладък не буди я!

   Баба ти, с зори ранила,
   дълга пътя ще пътува -
   чак до Божигроба. Мила
   Божа Майка да я чува!

   Та оттам света хаджийка
   да се върне с армагани:
   тебе златен кръст на шийка,
   на герданче от мерджани;

   стари дяду броеници,
   татку свилен пояс дивни,
   майци наниз от жъртици,
   лели рало златни гривни;

   на комшии по махлата
   света вода от Йордана -
   много здраве със колата
   от Христа й свети Йована!
 

П ъ р в а   з а р е д а

   Домакин за дом радей,
   домакиня дома шета -
   тъй полека-лека крета
   дом, докле захубавей.

   Дом, докле захубавей,
   току-виж, угасне младост...
   Но пък идва друга радост,
   друго слънце дом огрей.

   Друго слънце дом огрей -
   въртокъщна млада булка...
   А във къта, в златна люлка
   златно внуче се засмей!
 

Х о р

Ой, хайде, хайде, стара ле майко,
                  свекърво -
що радост има, стара ле майко,
                  тепърво!
Кахъри, грижи, стара ле майко,
                  досѐга -
отсега драгост, стара ле майко,
                  до века!

Стара майка, домакиня,
още не дарила дари -
и запяха коледари
на   н е в я с т а   първескиня.

 
П ъ р в а   з а р е д а

Млад гурбетчия, по-млад стопанин,
грижен ми ходи в пуста чужбина.
Него запитват тихом дружина:
- Що ти й на сърце, грижен акранин?

„Двойна неволя, верни другари:
грижа на сърце, аман на душа -
гори едното, друго задуша -
вихром се дигат спомени стари!

Сърце примира, памет се губи;
младост - нерадост в пуста чужбина -
млада дружина,
грижа за чедо - аман за любе!“

- Ой, махни, махни кахъри люти,
ти, млад другарин, недей се вайка:
мило е любе при стара майка,
грижено чедо в майчини скути.

Много се мина, малко остана;
утре ще литнат нагоре птички -
вест допрати им ти с лястовички,
че ще се върнеш при пролет ранна.

„Тежка версѝя вече е сбрана
и армагани лежат с товари...
              Чакам другари.“
- Много се мина, малко остана!

А невяста в ръце зела
мъжка рожба, първо чедо,
ником е чело привела,
сълзи рони до два реда.

Стара майка се притече,
а по нея и момата,
да раздумват с благи речи
кахърите на душата.

Съгледаха коледари,
съгледаха - и подзеха
друга песен, со намяри
да ѝ бъде за утеха.


Х о р

Керван иди, керван доди,
              невясто!
Я, кервана войно води,
              невясто!

„Я, излез, излез на двори,
              невясто!
Гален сън се яве стори,
              невясто!

Сън - и галена надежда,
              невясто!
с добра чест - добра посреща,
              невясто!“

Милите думи мило изпяни -
грижна невяста в скръб разтушена,
с сълзи на очи в устни цалува
галена рожба първородена.

Благо усмихнат, старий стопанин
тихом пристъпи при коледари,
от шарен пояс вади кесия -
да се за песен отплати с дари.

Ала не иска сам станеника
дари да земе и се отмята...
Стар баща нещо со глава кивна,
поглед извърнал, накъм момата.

Сетено пръпна тя да излезе,
като из гняздо препелка плаха...
А коледари момка напети
заобиколиха и тъй припяха:
 

П ъ р в а   з а р е д а

Птички пеят, в небо грей зорница,
              лудо-младо!
С зори пада утренна росица,
лудо-младо -
тебе още няма!

Мило любе за милувка чека,
              лудо-младо!
Нощ минава - младост ве до века,
              лудо-младо -
       превара голяма!

За час грее на небо зорница,
              лудо-младо!
За час трае бисерна росица,
              лудо-младо -
       и до час я няма!

С дене имот, а с години радост,
              лудо-младо!
С дене живот - с дене ли е младост,
              лудо-младо?
       Превара голяма!


Х о р

Време - най-бързият кон на света,
              гони нощта -
тежко му, който остава
той току-тъй да минава.

Никога той се не връща назад!
              Момко ле млад,
хващай за гривата коня -
с него честта се догоня.


В т о р а   з а р е д а

   Остàви си лудо-младо
   на бачия рудо стадо -
   яхна коня, слезе в село.
   С китка сминова на чело
   в път застигна мома мала,
   на седенки закъсняла.
   Викна лудо отдалеко:
   „Чакай, момне, по-полека,
   заедно да идем двама!“
   - Не е дума, ни измама,
   по мен стара майка иди -
   бягай, лудо, ще ни види! -
   Мома бърза и нехае;
   момку сръце бий, играе
   като в чаша руйно вино.
   „Варай, варай, детелино,
   верни ли са думи тие?
   Ясен месец облак крие -
   и да иди, що ще види!...“
   Стигнаха до равни двори:
   мома сегна да отвори,
   да отвие заключари -
   лудо сегна и превари -
   от чело ѝ китка дръпна...
   Виком мома вкъщи пръпна:
   - Помощ, помощ, дружки млади,
   лудо китка ми укради!
   Лудо-младо уловете,
   тук при мен го доведете,
   сама ази да посегна,
   да обвържа, да обтегна
   с руса коса враг неверни -
   да го стрелям с очи черни,
   с тънки вежди да го бия,
   с али устни да го пия,
   нек се учат луди-млади
   как се росна китка кради!

 
Х о р

„Пълна къща - пълен кош!“
- Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може.
„Честит да е празник Божи!“

   Отдели се от другари
   бърза коледарка спретна
   и на момъка през рамо
   шарения пош преметна...
   А сред смях и глъч голяма
   пак запяха коледари.


Х о р

Доста, доста, лудо-младо,
              яхна коня,
коня яхна, лудо-младо,
              вятър гони -
знойно пладне по беленки!

Доста, доста, лудо-младо,
              моми люби,
моми люби, лудо-младо,
              време губи -
тъмни нощи по седенки!

Сладката песен още не изпели,
и се открехна тихом вратата -
шарена плоска вниса момата
за песнопойци в жад прималнели.

Редом по редом тя ги обхожда,
с блага им дума плоска подава -
дружки с шеговен усмех задява,
пред момци ником очи привожда.

   Смях и глъч. С честити дари момъка им пош подава...
   И честѝтенье запяват на момата коледари.


П ъ р в а   з а р е д а
 
Подранило утром, вечер не захожда
ясно слънце, спряно грее та прегаря;
грижна майка в равни двори се разхожда
и на свойго сина тихом отговаря:

„Слънце, рожбо мила, що ти грижа падна
на душа, на сърце, та се тъй забрави?
Време е усилно и пора е страдна,
а ти не захождаш! Та какво направи

по Добруджа пуста младите овчари,
в Загоре с кервани друмници по друма,
в равна Руманѝя весели жътвари,
и грижни невести беленки по Струма?“

- Ох, съгледах, майко, долу във Загоре
първинка денойка, по-ясна зорница,
кат паун ми ходи по широко дворе
с златни треперушки на руса косица.

Модри очи греят изпод вежди вити,
горят али устни, поглед дваж прегаря,
росна китка вие, росна кити кити,
не китката нея - китка тя отваря!

Трепката треперушки на руса косица -
трепка клето сърце, та го мир не снайда.
В желба и омая за ясна зорница,
забравих, не сварих увреме да зайда!


В т о р а   з а р е д а

Паднала е тъмна мъгла
на момини равни двори;
не е било тъмна мъгла,
най са биле китни свати
да сватуват малка мома.

 
Х о р

До̀ри тъмна нощ тъмнее,
трае мъгла над полята,
на момците над душата -
до̀ри мома се момее!

 
В т о р а   з а р е д а

Отговарят китни свати:
„Вий имате едно перо,
едно перо чисто злато;
ний имаме друго перо,
дайте вашто, да ковеме -
от две пера един венец!“


Х о р

Зора зори, ден настана,
слънце грейна в небесата -
млади момку на душата
от мъгли ни след остана.

 
В т о р а   з а р е д а

Отговаря стара майка:
„Малка мома нашто злато,
земете го, ковете го -
ако чест е, нека стане
от две пера един венец!“
 
 
П ъ р в а   з а р е д а

Сив сокол се в небо вие
следом бяла гълъбица -
няма дека да се скрие
ранена в сърцето птица.

Че залетя, че удари
в равни двори с три огради
де невести стелят дари...
Пръпнаха невести млади,

свиха мрежа свиленица,
тънки дари свило-злати -
та хванаха гълъбица
и сокол бързокрилати.

Тръгнаха ми низ по село,
метнаха им и на двата:
сив соколу - смин на чело,
гълъбици - було злато.

Около им стари свати,
следом честна кумащина;
нея води девер млади,
него - весела калина.

Пряпорци се гордо веят;
кой де срещне по̀клон прави -
да домуват, да живеят
честит живот, вечно здраве!

Мо̀ми свенливо лик руменее,
пусто й сърце бий, та ще тресни;
с сладките думи на сладки песни
сякаш мед се в душа й лее.

Дружки се смеят, с отборни думи,
песни по сърце ней нагодили.
Младого   в о й н а   зад себе скрили,
те го подкачат с весели глуми.

Тя го самичка поглежда плахо
на коледарки дружки през рамо -
погледи поглед среща... И двама
с песен изново те ги припяха.

 
   Х о р

   Момко се напусто крий -
   любе го и скрит намира,
   поглед го и в мрак съзира...
   Момко се напусто крий!

   Не напусто сърце бий -
   то на любе вест подава
   де се момко спотаява...
   Момко се напусто крий!

   Колело да се развий -
   коледарки, отстъпете,
   на свят момка покажете...
   Момко се напусто крий!

Вънка из вратни девойка пръпна,
думи шеговни хванала вяра;
сам, да избегне глумна превара,
момко задним се в къта издръпна...

Уж в изненада, сам станеника
на коледарки сопнато свика

и при невяста грижна пристъпи,
дигнала в ръце първенак скъпи.

С пръст го по гушка мило погали:
„Иска ли песен, гидия мали?

Татко и майци попано чедо!
Хай, та и нему двойна зареда

с отбрана песен чест ще възхвали!
Иска ли песен аждерко мали?“

Повтор погали рожбата дивна
и към певачи със глава кивна.

Дружно се първа зареда
там при невяста скупом събраха,

та със отбрана песен припяха
в майчини скути шалаво чедо.

 
Х о р

В полунощи, време тайно,
над люлка на рожба драга
спря се наречница блага,
прилетяла от незнайно.

Час се спря и час нарече:
„Ясно чедо, първородно,
с блага вест, на време сгодно,
Бог ме прати отдалече.

На честит си ден родено,
за дни още по-честити -
с тебе майка да се кити
като с перо позлатено.

В труд и грижи, в заборави
татку си надежда ясна...
Да расте и да порасне -
дом подигне, род прослави!

Да върви из път световни
към доброто с крепка вяра,
да не снайде зла превара
помислите му грижовни!

Дни на младостта му лека
като зорница да са ясни -
и в сърце му да не гасне
чиста обич век до века!


П ъ р в а   з а р е д а

   И във тоя дом честити,
   що го чиста вяра кити,
   да не сяква все, що драго -
   руйно вино, мед и благо,
   златно жито у амбари!

 
Д о м а к и н

„Чул ви Господ, коледари!“


В т о р а   з а р е д а

Бог да дава
вкъщи слава -
дни честити,
чиста съвест!

Дар в полето,
дар в сърцето -
добра мисъл,
мир и милост!

 
Х о р

Тебе пеем, станенине,
тебе славим, господине:
много здраве Бог ти прати -
         имот - живот -
         дом палати!

Колко здравец по гората,
колко звезди в небесата,
толкоз здраве у палати -
         живот - почит -
         дни благати!

 
Е п и л о г

На копраля над върхове снежни
е отскочил месечко в небото;
глъхнали са в сън поля безбрежни,
само будно още бди селото -
слава слави спроти празник честни.
Коледари низ по село ходят,
песента им се далеко счува...
Станеник ги води да споходят
дом, обичай свят къде се чува -
Бъден празник да се слави с песни.

[Hatshepsut]

МИКЕЛАНДЖЕЛО

Тълпата бе разгонена. Заглъхна
и стръвний вик, и воплите ѝ бесни
с последните лучи на летний ден;
и глуха нощ обгърна вечний град.

Случаен зрител на борбата бе
великий майстор – някога боец,
а раб сега на блянове неземни,
позорен раб на гордото изкуство.
Как мечовете бляскат видя той,
чу техний звън – и не един предсмъртен,
отчаян стон сърцето му прониза;
но той остана отстрана недвижен
и съзерцава в някакъв захлас
боец върху боеца как се хвърля
и се поваля в кърви... Падна нощ;
тълпата бе разгонена.
                                              Дома си
упъти се оборено чело
и влезе той в работницата своя...
Изстъпваха в дрезгавината мълком
там мраморните образи, облени
от лунний свет, през прозорци огрял.
Но някаква си мъртва неподвижност,
натегнала като на раб вериги,
тез образи и форми бе сковала.
И мразен дъх, дъхът на отчужденье,
витаеше от тях – и лъхна той
на майстора над морното чело.
Той излека пристъпи и запали
светилника си нощен. Сноп лучи
намръщения образ на Мойсея
огреяха – изпъкна вмиг пророка,
пред гордий си творец извърнал лик,
като че рев на оргия далечна
от размисли самотни го е сепнал –
що предвещава в гняв сбърчано чело
и трепетът на ноздрите разпнати?
Миг и скрижали с издълбан на тях
завет сам той на късове разбил би...
Един-два щрихи още – и ще стане
пророкът древен гневна си присъда
да изрече над нови времена.
Полека се унесеният майстор
наведе, зе блезничното длето
и млатът, но изправи се отново
като че сепнат, ням и неподвижен;
и ропот глух, отнейде из душа му
възьет, към него строго проговори:

„Нещастен син на некадърно време!
Кой демон зъл прибули твоя поглед,
та около си, зрящ, не виждаш нищо?
Около теб развалата гъмжи,
около тебе жъртва подир жъртва
пред кървавий олтар на родний край
се трупат безвъзмездно... Съзерцаваш
ти ужасите за наслада – в тях
ти черпиш вдъхновенье. Де боецът?
Де смелий вожд? Раб над раби е той!
В сърцето му и злоба, и любов
угасна; млат в десница той държи
и глух стои пред воплите за помощ.
И той живей? Да, в подвизи живей –
той камъните буди...“

                                    Бесен стон,
като че ли из кървавата гръд
на звяр ранен, от сводовете тъмни
оттласван, дълго тамо се отьеква.
Отстъпи той и тежкий млат изви
назад, готов невидимий си враг
да сврасне с него; но полека пак
ръката си отпусна и промълви:
– Ти прав си, гений тъмен. Твойте думи
не чувам аз за първи път сега...
Полвината от земний си живот
на тоя хладен камък посветих.
Свещений плам в душа ми, от живота
запален, за живота не горя –
сред тия тесни четири стени,
се само ек от млата беше чут,
от ден на ден полека гасна той;
с потайна радост, заслепен, аз бързах
и плахите му искрици последни
да умъртвя във мраморните форми.
Сам вледенен, аз всичко вледених.
И чуй сега жестокия, но прав
въпрос, а в него своята присъда:
„Художникът – отстъпник от живота!
Защо живей, към що се той стреми?“
Живот, забий отровния си меч –
мсти! Аз съм морен, морен, морен
от себе – от съдбата – и от теб!

На повалений мраморен отлом,
изнемощял, разбит той прислони се,
подпре чело на жилеста ръка
и погледът си в мрака устреми.
И мълком дълго той стоя. Полека
изстъпваха във паметта му редом
мина̀лите, забравените дни –
и като птичка се из тях изви,
и впи в сърце му своя остър клъв
оная грозна мисъл, сам що вряза
на мрамора той: „Сладък е сънят
и нищо да не виждаш, да не чуваш,
това е най-честий земен дял –
не ме буди, ах, тихо говори!“
Ръката си отмахна той и сепнат
глава подье – и видя ред по ред
пред погледа му да минават сенки:
в предсмъртни мъки раненият Раб
пред него се гърчее – но ни стон,
ни звук се из устата му не чува;
Давид, ръка замахнал – но от нея
към врагът камък не лети; Мария
над трупът на божествений свой син
там плаче – но сълза се не отроня
от нейните страдалчески очи;
навъсил се е Брут – но няма меч
в ръката му – и дали някой поглед
в душа му тайний замисъл ще схване?
И дълъг ред от сенки подир тях
минаваха, все тъй безмълвни, неми.
Ей най-подир разчорлен се задава
сам Еремия, вдаден в мрачни мисли –
но старият бърборец е притиснал
устата си с десница – да не би
И той неволно дума да изпусне...

Ядовно скочи майсторът... но миг –
и сенките изчезнаха. Един
Мойсей стоеше там пред него горд,
брада си счепкал с жилестите пръсти,
с навъсено чело, унесъл поглед
Бог знае де далеко... Във замая
пред него тъй застанал, неусетно
се майсторът отново в своя блян
унесе, блян през дълъг ред години
като мора на душата му притискал
и в ясен образ дирил въплощенье.

И на просветна мисъл огнен шепот
пак затрептя на неговите устни:

– Лъжовни са, о, гений тъмен, твойте
примамливи слова! Ах, незавиден
живот живее онзи, който знай,
че на света се в временното само
живот живей. Възмогнати над него
живеят други – временната бренност
отхвърлят те и в туй, що е под нея –
в   и д е я т а   – проникват. На света
един я в слово пламенно изказва,
друг в бой за нея лее си кръвта,
с длето на мрамор трети я изрязва
и я от   д н е с   изпраща в вечността!

И той, изправен, хвърли поглед горд
наоколо си; своя тежък млат
изви, замахна – и в несвяст удари
в коляното Мойсея, като викна:

– И д е я т а   н а   в р е м е т о   пренес
ти в вечността... Мойсее, говори!

[Hatshepsut]

КРУМ ЯСНОВИДЕЦ

   *

   Царска воля да обади
   вика гърлест глашатай:
   „Нека всякой да го знай –
   царят заповед издаде!

   Отсега ще са лозята
   собственост на самий цар;
   доходът от гроздов дар
   ще припада на хазната.
 
   В градовете ще да има
   не повече от една,
   и то царска, механа –
   та от нея да си зима,
 
   за потреба и наслада,
   вино който пожелай,
   ала само своя пай -
   тъкмо колкото се пада!

   Че омръзна веч на царя,
   все пияниците път
   да му пречат – из градът,
   по селата, низ пазаря.
 
   Който и да бил, и дето
   да било, да знай от днес –
   найде ли се нетаврез,
   ще увисне на въжето!
 
   Нека тамо се люлее –
   чак из грешната му плът
   със виното и духът,
   до когато изветрее!
 
   Царят заповед издаде –
   нека всякой да я знай!“
   Вика гърлест глашатай,
   царска воля да обади.
 
   * *

Песни и вик, ликуване и шум –
пир да пируват съзвал е цар Крум

знатни боляри и храбри войводи.
Вече преминаха тежки незгоди,
 
кръвни побоища, върли войни –
охолно славят те охолни дни.
 
Гният, опръскани с вражески кърви,
сяждани и от ръжда, и от църви,

щитове, копья, стрели, боздуган,
хвърлени нейде по тъмний таван.

Днеска е мир и почиват юнаци;
мечът спи – дрънкат потири, кърчази...

Мигом заглъхнаха песни и шум –
гордо изстъпи пред гостите Крум

и кат си излек опъна мустака,
каза: „Свещен е завет за юнака –
 
в бой да не жали юнашка си кръв,
между пируващи в пир да е пръв!
 
Падналий в битви юнак да се слави!
Живи, пирувайте. Сладко ви здраве!“
 
И Никифоровий череп, кован
в злато, подигна тогава засмян –
 
всички след него потири поднеха
и ги от устни изпразнени снеха.

Само глумецът един между тях
чаша не дигна и духом неплах,
 
тъй проговори, обърнат към царя:
„Не преди много, сред ден, на пазаря,
 
царя, през гърлестий свой глашатай,
даваше заповед: „Нека се знай,
 
който без мяра си пълни кормето,
той ще омаже без време въжето!“
 
Царят е храбър; дали затова
смята словата си той – за слова?!“
 
Тръпки побиха войводи, боляри...
Крум же глумеца през дума превари,
 
пълна му чаша подаде в ръка,
чукна се с него и почна така:
 
„Царят издава закони, устави,
само народа със тях да управи –
 
не да се води и сам според тях:
инак би станал достоен за смях...
 
Ако народът нехае и пие –
всичко на моя глава ще се сбие!

Е, та защо ми е царство тогаз?
Цар ако съм, царски кеф ми е – аз
 
да заповядвам по своя изгода:
не сам на себе си – а на народа!
 
Туй би постигнал и ти наконец,
цар да би бил, а не царски глумец!“
 
Дигна се смях, подигравки и глуми,
че на юнаци юнашките думи

бръчки по чело разведриха в миг.
Пирът се почна по-буен и лих –
 
па и до днеска се чак продължава...
Тъй летописец Паисий разправя.

[Hatshepsut]

НА БАЛКАНА

С навъсено чело, загърнат в плащ мъглив,
възправя се далеч Балкана горделив,
в хайдушкия си блян унесен и забравен,
подобно воин стар на стража там поставен
над младо воинство, в безкрайни далнини
разтурено на стан...
                              От пръвни още дни
сърцето ми е той омайвал и унисъл;
и днес ме носи пак към него волна мисъл,
далеч от чуждий край, от чужди брегове...
Не роден ли ме глас отново там зове
и шъпне на душа детинский блян чаровен,
на миналите дни във тъмний склеп заровен,
забравен – и за час взбленуван пак сега?
Или по бащин край надвластинца тъга,
с несгодите в сърце измъчено сдружена,
и в тоя горди лик таинствено вплътена,
въстава – за да ме отново пак замай?...

Сърце ми черни дни и дни честити знай,
полъгвано подир невредите световни.
Една ли загуба е то с сълзи отровни
оплаквало? Веднъж ли, гордо в радостта,
възнасяло е то в безумен химн света
и най-високия световен дар – живота?
Орисницата зла, по свой каприз и сгода,
ме е оттласвала от тоз към онзи бряг -
самотен, отчужден, за никого недраг,
днес тука, утре там неволник да се скитам
и от промяна пак в промяна да налитам,
без отдих, без запир... Но в тия тъжни дни
на пагубен въртеж един се съхрани,
все същ, ненакърнен от никакви промяни,
величествений лик на гордите Балкани,
на моята душа там във Света Светих.
И както стръвен вълк или пък вепър лих,
когато се куршум в месата му забие,
лети с несвесен бяг в усои да се скрие
и търси билье там, за свойте рани лек –
така и аз летя към онзи край далек,
со който от дете сърце ми е сродено:
и горд, и дивен химн това сърце ранено
омайва, милува – и властно то се рве
при снежноглавите шеметни върхове,
що греят навъзбог в тържественост върховна...
Това е песен на промяната световна,
която отпредвек Балкана тъмен пей.
– Ей пада ведра нощ; вълшебно месец грей
и плаха гмеж звезди обсипват свод небесен, –
като че тъмний текст на тая дивна песен
пред моя смаян взор се открои завчас –
и явствени слова зачух тогава аз.
А в пролетната нощ горите и полята
ослушваха се в тях като в легенда свята.

„Кат сенки облачни по мойте върхове
минуваха един по други векове
ту мудно, ту в беса на прихотливост лиха –
и сепваха ме те за миг от дрямка тиха.
Неволен зрител на преходни съдбини,
аз колчем стрелвах взор – из тъмни далнини
ту жъртвения плам съзирах да догаря,
ту счувах песента поволна на овчаря,
низ дебри някъде зареян по стада...
Под някой клонест дъб, с разрошена брада
гадател виждах аз и чувах го прилуки
световни да вещай – несгоди и сполуки,
посред стареите, събрани на съвет.

Летяха векове; менят се вихрен ред
дни – светлина и мрак – и тъй от памтивека...

И виждах пълчища към чужбина далека,
кой знае от каква полъгвани мечта,
отивайки... Дома остала челядта,
във жалби зарад тях, денете си проклина.
И гледах ги назад да идват от чужбина –
от хиляди един... Юнашките дела
възпяваха певци – но смръщени чела
не разведряваха хвалебни, сладки песни...
и рядко жъртвен чад, към глъбини небесни
на стълпи да се вий, опази моя глед.

Летяха векове; менят се вихрен ред
дни – светлина и мрак – и тъй от памтивека...

До моя сепнат слух достига само ека
от мечове. И щом да метнех поглед аз
през вихри, облаци, разсместяни за час,
съзирах настървен как с пяна на устата,
като на кръвен враг се хвърля брат на брата
и остро копие ръката на синът
насочва във несвяс към бащината гръд,
и падат труп на труп, и в свойте кърви тънат –
за някакъв си бог на дървен кръст разпънат...
В села и градове се пустошта всели...
А в моите хралупи и пещерни скали
взгъмжаха тъмен рой пустинници-аскети,
презирайки света, от някакви завети
подсторени – за друг живот отвъд света -
живот неподсладен от земна суета,
духовни постници, от всичко отчуждени,
и само от смъртта на подвиг вдъхновени!
А как ги ази, ах, облъхвах със привет...

Летяха векове; менят се вихрен ред
дни – светлина и мрак – и тъй от памтивека...

Ей непозната сган нахълта отдалеко
и никой я не спре в злокобния й път.
И скоро целий край подложи си вратът –
от свойта собствена постигнат проклетия –
под чуждия хомот, за смърт и за робия.
Полята росни дим пожарен замъгли.
По мойте висини разнасяха орли
разръфани меса - а долу, през мъглите,
аз виждах труп до труп на колове набити,
със изпоюдени от мъките лица...
и чувах писък на кърмачета деца,
от майчини гърди изтръгнати. А гракът
на рояк гарвани, прелитащи из мракът
над съсипните там, ехтеше в далнини.
Като над жъртвеник над тия съсипни,
със задушливий дим, на лешовете с смрада,
от кърви па̀ри се вияха в небесата.

Не спряха векове шеметния си ход...
Но края, дето бе мъртвилото живот,
отминаха го те, тъй както пътник скърша
от прекий път, съзрял там повалена мърша.“

Замлъкна тъмний глас в незнайни далнини
и само екот глух в надзвездни висини,
като въздишка се болезнено пронесе...
Но ей че бурен рой от сенки се възнесе
из дебри и усой потънали във мрак,
и други глас сега слова подхвана пак –
и вслушаха се в тях като в легенда свята,
сред пролетната нощ горите и полята:

– Бащице, стар Балкан, жестоко съдиш ти!
Вековний грях и срам на нашите бащи,
сълзите майчини – най-скъпа земна жъртва –
не ги л' изкупиха? Една ли само мъртва
робия виждаш ти през низ от векове?
От робско мляко ли сме ние синове
вскърмени? Рабски дух ли нази ни отхрани?
Виж, взри се в нашта гръд, отрупана със рани,
и ако мож, сметни безбройния ни брой –
по твойте върхове и дебри, и усой
найдо̀ха сладка смърт на робите чедата...
Не всуе с нашта кръв поена е земята –
изгре зорницата на бъдащите дни
из нея. Бащински ти поглед обърни
към Среднята гора, царица на горите,
чуй звън от мечове, чуй песен на песните:
летят дружини по дружини там на път –
и ний сами летим към онзи славен кът,
където сетен път отсъждат съдба свята
юнашките сърца на наште живи братя...

Замлъкна гордий глас в незнайни далнини;
и само екот глух в надзвездни висини
като въздишка се болезнено пронесе...
И своя поглед горд Балкана стар унесе
на сенките подир метежний волен рой –
и в блян пророчески чело приведе той.

[Hatshepsut]

ЦВЕТЯ

За памет на сестра ми Пенка


1. П р и м а л н я л а

Под пладнешкий зной и жега
мълком бледното си чело
Теменужката свенлива
към земята бе привела.

„Здравко, братко, я погледай,
на сестричката ни зле е –
Споменичето продума, –
тя от нещо крей, вехнее.“

– Нали е мома... преструвки! -
Жълтий Кукуряк зловолно
се обади и промъмра, –
знам аз за какво е болна!

„Ти мълчи! Незван, неканен,
нос навсякъде въвираш –
сопна му се ядно Кринът, –
бар от болка да разбираш!“

– Да потърсим лек – Зимбиля
се обади там отсреща, –
де е Момината Сълза?
Тя за болести е веща.

„Тук съм... Що е? Да не бъде
Теменужки прилошело?“
И поднесе сребро чашка
пред посърнало й чело.

Дълго Момината Сълза
грижно милва свойта дружка
и дъхът й лековити
пи горката Теменужка...

Тежкий морен ден премина,
слънце зайде и утихна
тъмната гора. В небото
Месечко се мил усмихна.

И съвзета, с дъх благатък,
Теменужката приветна
ясний Месечку зашепна
обичта си беззаветна.
 

2. К р и л а т и   ц в е т я

Доволен и весел назад се завърна
          свети Атанас от небето,
където бе ходил, изпратеник земен,
          да моли от Господа лето.

И свари, тъй както и в прежни години,
          той в цветна премяна земята,
и пролетен дъх благовонен изпълни
          душа му с желана услада.

Но сети се той уморен и замаян,
          тъй както и в прежни години,
та седна край Тъжа, на росно ливаде,
          от дългия път да почине.

А седнал-неседнал, на мястото тамо
          неволна го дрямка обори...
През дрямка той виде и чу изподтихом
          цветецу цветец да говори:

„Свети Атанас се завърна! За нас е
          днес тъкмо и сгода, и време -
при първа почивка, той първа пощявка
          изпълня... Какво да пощеме?“

Държаха те мълком съвет помежду си
          и ето изстъпи се Крина,
и тъй над ухо му приветен продума:
          „Злочеста е нашта съдбина!

Растем и цъфтиме и с нашата хубост
          се китят гори и полени...
Ний даваме радост на всичко световно –
          самички от радост лишени!

Изгрее ли слънце – самотни на припек
          едни беззаветно вехнеем;
вилнее ли буря – на корени крехки
          безпомощно ний се люлеем.

О, дай ни крила! Превърни ни да можем
          и ний да летим в небесата
свободни и охолни... Ний ли сал вечно
          да чезнем скрепени в земята.“

„Да бъде!“ – свети Атанас се усмихна. -
          „Да бъде!“ – и чудо се стори;
и мигом безбройни цветя лекокрили
          изпръпнаха в ясни простори.

И златни лучи на приветното слънце
          ги милват и с тях си играят;
из въздуха фъркат те охолно волни –
          за друго не щат и да знаят.

А щом им крилцата натегне умора,
          те спретно ги наедно свиват
и спускат се долу, с цветя се целуват,
          при тях си за време почиват.

И вечер при тях се прибират на спане,
          доде ги зората събуди...
И вяхнат, когато цветята увяхват,
          крилати цветя – пеперуди.
 

3. П р о л е т е н   в а л с

Вихър вий – невихър вий,
а из дебри, зад баири,
сякаше ли самодивски
хиляден оркестър свири.

Чуй! Сърдитий бас бумти,
трели флауто премята;
тътне тъпанът след тях,
като гръм по небесата.

Вслушват се во тях тревите
и цветенца по полени –
най се вслушват дървесата
в бели пролетни премени.

Погребален ли е марш
за починалата зима?
Или триумфален химн
вихър пролетен подзима?

Чуй? Среваха се тръби,
сепнаха се виолини!
Вихрен валс се отехтя
над поля и над долини.

Люшнаха се дървеса,
шубраци се залюляха –
и прегърнат цвят с цветец
валса кръшен завъртяха.

Писка флау, бас бумти,
вият, трепкат виолини –
цветица летят в захлас
над поля и над долини.

Лудо свият, спрат за миг –
поклони – чело подьемат –
и завчас отново пак
шеметния валс подземат.

Флау писка, бас бумти:
свяст се вие, дъх запира –
с трепет сладостен сърце
в прималняла гръд примира.

Избумтя сърдитий бас,
млъкна флауто отдавна,
само, като ек от гръм,
тъпанът заглъхва бавно.

А във шемет труп до труп,
от играта изморени,
цвят до цвят и цвят на цвят
струпаха се по полени.

Мина вихра, а в несвяс
все не стават цветицата...
Грейна слънцето и тям
смее се от небесата.
 

4. С в а д а

Край брега на бистра Янтра,
на зелената ливада,
ясний Месечко завари
цветицата в буйна свада.

Тук навети, смях и шепот,
там кикотене и глуми...
И възпре се той, усмихнат,
и подслуша тия думи:

„Мръкне ли – и току гледай,
той примъкнал се тъдява! –
яростно върху Синчеца
кряска старата Тинтява. –

Пръкнало се вчера – днеска
дири любе... не се срами!
За теб ли е, бре, прахосник,
да задиряш дъщеря ми!“

Хи-хи, ха-ха... Вредом екват
смях, кикотене и глуми...
Месечко се позаслуша
и зачу ответни думи:

„Не сърди се, старо харо,
че сръдня не ти прилича.
Мразиш ли ме ти – мрази ме,
Либичето ме обича!

Старите ли ще да питат,
га се любят двама млади!“ –
- Млък! Гиди гидия недни! –
тука Смина се обади. –

Я си не криви устата!
Тебе да обича – тя ли?
Ти преди да си сънувал,
ние сме си дума дали!

Хи-хи, ха-ха... Вредом екват
смях, кикотене и глуми...
А Синчеца отговаря
тъй на Сминовите думи:

„Дал си дума – кой те керти!
Ази дал съм си сърцето...“
А Месечко се подсмива
тамо горе от небето.

И по своя път, усмихнат,
шепнейки той отминава:
„Сякаше е между хора –
същи думи, съща врява!“
 

5. Т е м е н у ж к а

          Теменужка модроока
в росна китка вий овчаря,
а горкото горско цвете
млад овчарю отговаря:

          „Брат да ми си, млад овчарю!
Милно ти се, братко, моля:
по момците ме не давай,
по момците – по неволя.

          Че момците лудо ходят,
лудо ходят, лудо носят –
над ухо ме втъкнат заран,
пo вес ден се с мен поносят;

          а когато в полунощи
от седянка се завърнат,
като някаква отрепка
ме зафърлят, дето свърнат.

          Брат да ми си, млад овчарю!
Не ме давай по невести:
мене те на шити пазви
щат забоди, щат намести.

          Мoже ли на шити пазви
да вирее росно цвете?
У невести зарад нянка
ще заплаче мъжко дете;

          ще го вземе майка в скути,
и ще дигне дете пени –
да изрони, да измачка
мойте листовце кръвени!

          Млад овчарю, брат да ми си!
Дай ме, братко, по момите:
те на ясно, бяло чело
росна китка щат накити.

          Сам ти знаеш как момите
мъдро ходят, мъдро носят;
с тях и аз да се порадвам,
както с мен се те поносят.

          Приберат ли се пък вечер
от седенки – на полица
ще ме турят, да не съхна,
в пълна чашка със водица:

          да съм росна, да им дъхам
на сън моя мирис сладки.
Сънища им да са тихи,
бляновете им благатки!“
 

6. П р и в е ч е р

Като гердан по синура се вие
Слети-Коса и модроок Синчец
и заедно ги с класовете злати
люлей и милва вечерний ветрец.

Захожда слънце; песента жътварска
към селото потъва надалеч...
Край синура приседнал, аз се вслушах
и чух подзета изподтихо реч:

– Отде ли сте се пръкнали при нази,
ти, син Синчец, и ти, Слети-Коса?
Та пък се и поносяте! Напусто
земя ви кърми и пои роса.

Нима вий с нещо радвате жътваря?
С това, че ти си алена, той син?
Или на семки друндести с лизетя:
отрова – твои, негови – пелин!

Отде ли сте се пръкнали при нази,
ти, син Синчец, и ти Слети-Коса?!
Синчеца тъй, изправил гордо чело,
с ответни думи дигна си гласа:

„Защо ли само пусти думи думаш?
Едно цъфти, а друго ражда род,
едно се само с китка хубавее,
а друго с клас и за насита плод.

Едно за ситост, друго пък за радост!
Жътварки питай, пшенице, сама:
с какво се те накитиха, оттука
преди да се наканят за дома?

Видя ли как чела им хубавеят?
Чуй песента, що иде отдалеч. –
Надъхана от нашта хубост, радост
отьеква се във всяка тяхна реч.

Весден на нива жънат те, грижовни,
а привечер от нас плетат венец –
и ей защо расте по витий синур
Слети-Коса и модроок Синчец!“

Залезе слънце. Песента жътварска
към селото заглъхна надалеч...
Край синура приседнал, аз подслушах
таз досега нечута още реч.

[Hatshepsut]

Преди 113 години издъхва поетът, останал неразбран не само от своите съвременници

Превърнал се в една от емблематичните фигури в новата българска история, благодарение на новаторството си, успешно европеизира родната литература, освобождава я нейната социална ангажираност и я издига на едно по–високо естетическо ниво

На днешната дата, преди 113 години от този свят си отива Пенчо Славейков – поетът, който остава неразбран не само от своите съвременници. Той е една от емблематичните фигури в новата българска история, която, благодарение на новаторството си, успешно европеизира родната литература, освобождава я нейната социална ангажираност и я издига на едно по–високо естетическо ниво. Неговото творчество често е неразбирано от мнозина - не само от неговите съвременници, но успява да извърши истински естетически прелом в българската литература, която успешно модернизира.

Пенчо Славейков е син на известния български възрожденски писател и журналист, а след Освобождението и политически деец Петко Рачов Славейков родом от Трявна.

Преломен момент в живота му е 1884 година, когато едва 18 годишен  замръзва върху леда на река Марица, което му причинява паралич – страдание, което го оставя инвалид, но и калява и усъвършенства личността му, превръща го в поет от световна величина.

Развитието на индивидуалиста Славейков продължава, когато отива да учи философия в Лайпциг през 1892 година. Запознавайки се със западните философски течение и по-специално с тези на Хайнрих Хайне и Фридрих Ницше, Славейков доусъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек (свръхчовек). По време на този престой Славейков написва едни от най-запомнящите се свои епически стихове „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, които биват събрани в книгата „Епически песни”. Започва и епопеята „Кървава песен”, която пише през целия си живот.

През същата година става член на кръга „Мисъл”, който е първият цялостен естетически кръг в България, чийто вдъхновител и основоположник неоспоримо е Славейков. В същия този период е директор на Народния театър и Народната библиотека.

През 1911 година е командирован в чужбина, за да изучи библиотечното дело, но много скоро се връща в България, когато разбира че е уволнен от като директор на Народната библиотека. Заминава за чужбина, като се установява трайно в Рим, където остава до края на живота си.

В италианската столица поетът започва усилена работа върху „Кървава песен” и по–специално третата й част, която за жалост е издадена след смъртта му през 1912 година.

Спътница в живота на Пенчо Славейков е Мара Белчева - една от най–желаните и красиви жени в страната. Любовта им е далеч по–дълбока от условностите на физическото привличане. Последната година от живота на големия писател двамата прекарват в Италия, край езерото Комо, където намира това спокойствие и разбирателство, което така ужасно му липсва в родната България. Те безспорно са една от най–известните двойки в историята на българската литература.

Макар да умира неразбран от читатели и критика, творчеството на Пенчо Славейков безспорно повлиява върху българската душевност.

Той е единственият български творец, който  е номиниран за Нобелова награда за литература, но кончината му става причина така и да не бъде удостоен от Кралската шведска академия на науките с това престижно отличие.

https://faktor.bg/predi-113-godini-izdahva-poetat-ostanal-nerazbran-ne-samo-ot-svoite-savremennici

[Hatshepsut]

ГРОЗДОБЕРЦИ

Ей китна пролет се завърна,
          гората се разви.
За нов живот, със нова хубост
          се всичко обнови.

И сладък дъх, и сладки песни
          изпълнят небеса...
Съвзе се, пъпчици подаде
          и витата лоза.

И весела, с привет помаха
          лозините си тя –
та редом поздрави тревите
          и буйнали цветя.

Едничко само я възчуди
          в света за нея нов:
„Защо ли е наоколо ѝ
          дълбок изровен ров?!“

Докле отгатне тя, налетя
          лозари рой... в несвяст,
лозините ѝ те със косер
          подрязаха завчас.

Лозата порой горки сълзи
          порони... А със смях
лозарите се отпиляха –
          та еня ли ги й тях!

Но мина време. Лятно слънце
          над нея затрептя.
Ден мина, миналите скърби
          забрави вече тя.

И почна охолно да расне,
          да пери листове, –
че тулят се под тях свенливо
          наляни гроздове.

До грозда грозд, един от други
          пò грее, пò блести,
и майчино сърце се радва,
          милей, над тях трепти...

А мина лято; морно слънце
          скриви по своя път;
горнякът вей и сухи листи
          застилат дол и рът.

Угрижи се тогаз лозата,
          дозела кобен знак...
И ей лозарите отново
          връхлетяха я пак.

Подсякоха ѝ гроздовете.
          и тъй ги до един,
труп върху трупа, навалиха
          в дълбокий церов лин.

Примря лозата в люти мъки
          и викна с люта реч.
Но кой ти чува... Гроздоберци
          извиха надалеч...

По тях, из равний път надолу,
          се вий на стълпи прах,
и чува се из далнината
          сал песни, глъч и смях...

Ей падна нощ. На буйна клада
          се пламъци вият;
около клада гроздоберци
          сред дворове седят.

А тъпчат ратаи нехайни
          там в линовете с стръв –
ручи от смазани гроздове
          поройна, мътна кръв.

Виж как се в тъмните чебури
          тя мята и шурти...
А песен, дружно в хор подзета,
          низ дворове ехти.

– Зла зима иде, ала иде
          не зло да прокоби;
със нея, подир нея идат
          седенки, веселби.

Зла зима иде! Ще я срещнем
          ний с чашите в ръка:
годежи, сватби тя ни носи –
          а скърби поврага!

Потта на грижния работник,
          на гроздето кръвта,
от тях да се роди е Господ
          урекъл радостта!

През лято работѝ, през зима
          се веселѝ и пей...
Ей вèсели са веселбите,
          къдет се вино лей!

[Hatshepsut]

РИМЛЯНКА

„И старий вълк с оръфаните псета
е в заговора?!“ — кипна грозний цар...
И нея нощ нечакано сполетя
едни отрова, други лют ханджар.

Ей ликторите царски се в тъмата
промъкнаха и в Петусовий двор —
обречена й на старий вълк главата
на ликторския стоманен топор.

И Ария, жена му, първа схвана
злокобните им стъпки и мълва;
и гордо тя пред Петуса застана,
отчаяно обронил сам глава:

„Последен миг... Един изход остава
за истинския римлянин — смъртта.
Умри! Спаси неопетнена слава
с непоругано име в вечността!“

И тя сама ханджара му подаде —
но не пое го той. А в същий миг
се счу, отвън под тъмните аркади,
на ликторите настървений вик.

Ханджарът блясна... Ария, обляна
във кърви, се на пода повали:
„Земи, земи го... Смъртоносна рана
от собствената ръка не боли!“

Изкъртени вратите полетяха...
Но в стаята, при факелния плам,
когато стръвни ликтори влетяха,
завариха два мъртви трупа там.

[Hatshepsut]

ПРИКАЗКА

Рой до рой звездици сини трепкат плахо на небето.
Свит в колата, ази дремя. Тъмно, глухо е полето;

само татък надалеко се виднее низка стряха,
а над нея сякаш някой тъмен дух с ръце си маха.

И зове безмълвно. Мълком из душа ми се възьемат
на зова му спомените, що отдавна тамо дремат.

– Ниска стаичка. Седиме само ние двама с нея
край прозореца. На двора ясний месечко се смее...

Сладък шепот недошепнат, мили думи недочути...
„Гретхен!“ „Мило!... Майка иде!“ - сепнато от мойте скути

пръпна тя и озова се при клавира там насрещо,
бързо нотите размести, като че ли дири нещо,

а към мене поглед мята и с усмивка дяволита:
„Искаш „Песните без думи“? Тях ли – или?“ – ме запита,

като тури пръст на устни – да се сещам и да тая!
И звънливий смях детински екна в мъничката стая.

Пооткрехна се вратата излеком и се разтвори,
майка ѝ пристъпи тихо и засмяна проговори,

на масата рейнско вино като сложи от подноса:
„Пак ли песни ще запяваш, моя птичко свилокоса?

Я елате да напием ний за нашта обща радост –
охолност на мойта старост, щастие на вашта младост!

Че пак пейте. Днес е пролет; пролетта е зарад песни.
Вън е тъй омайно! Дивно и звездиците небесни

трепкат – сякаш в блян нашепват на зелената дъбрава
приказка за друга пролет – и що е било тогава!“

Тя унесено замлъкна. Като в смътна изненада
ний спогледахме се: вее в думите ѝ нещо младо –

знайни думи, с знайна мисъл, а все някак си незнайни –
с тях сърцето, без да иска, изповяда своите тайни...

Масата е веч готова. Сядаме. Отново екват
смях, задевки през задевки – и до късно не пресекват.

Мила веселост, безгрижност, безобидни тихи глуми –
щастие, сърца що пълни, в охолни избликва думи.

А под масата усещам как ме тя застъпя леко...
Веч отдавна полунощ е. Ясен месец надалеко

мълком отминà, залезе. Пърхат вън нетърпеливо
бързите коне и мъмри кочияшина сънливо.

Сетньо сбогом. Сетни думи. „Нали ще се видим скоро?“
Шеговито аз отвръщам: „Вдруги ден? След век, изгоро!“

И конете пръпват... Плахо там звездици на небето
трепкат, гаснат. А колата глухо тътне низ полето.

Нейде татък надалеко се виднее ниска стряха,
а до нея друга, третя... Тъмен дух от тях не маха –

тамо, през дрезгавината, погледът ми различава
как крилата воденични, вятърът що ги развява,

махат, сякаш да продумат искат: „Лека нощ, поете!
Туй което си бленуваш – няма, няма да те слете.“

[Hatshepsut]

БОЙКО


*

Три вечери поредом обикаля
край Недините пусти двори Бойко,
три вечери въртя го тъмен шемет
и дълги дни подир това мъгла -
и пред очи и на сърце му тегна.
Измамата живота му вгорчи.
„Не бери грижа, чедо, преди време -
раздумваше го майка му - сам знаеш:
измама, що е хранило, нима
зарад сърце такова някой тъжи!“

И прави думи. Неведнъж и сам
си ги е шепнал на сърцето Бойко.
А все пак нещо свива туй сърце.
И палавите прязнощни звездици,
що всяка вечер го така безгрижен
на одъра заварваха - сега
заваряха го, ненадвит от сън,
като обжегнат тамо да се мята.
А сякаше напук, из село нейде,
извиваше с цафарата си медна
унесено нехайник някой млад:
подкършената изподтихом песен
ехтеше с пуста жалба зарад младост
и чезнеше за дваж по-пуста обич.
А времето фърчи, не го е грижа
кому тежи, нито кому е леко -
то неусетно челото на Бойка
приведе и над тъмния му поглед
дълбока сянка на тъга заметна.
не беше вече онзи Бойко той,
на всички драг; седенките без него,
седенки що не биваха, нито
хоро хорото. Никой не попита
какво му е на младото сърце;
па и да пита, казва ли се с думи
сърцето как тъгува за севда!
Не питаха го и защо така
е работа напуснал той. И свои,
и другоселци идваха при него,
като при първи майстор бъчевар -
че работата майстора си дири;
ала на младий майстор се отщя
от майсторлък и работа, откак
изгората му дните изгори...
Не дига се за работа ръка,
когато падне мъка на сърце.

На край на лято - другата година -
веднъж и дваж му майка позагатна,
тъй изделеч, доде потрети ясно
(те пред оджака привечер седяха):
„Било билото, чедо; все, що бива,
се с дни забравя... Ех, не доживя,
той, татко ти - барем, докле са дни,
да видя и аз отмяна, на унуче
да се порадвам...“ Не отвърна Бойко
на майчини си думи. Изпод вежди
я сал озърна и приведе чело;
и странна се усмивка застоя
на устните му. Кой знай, белки нещо
да каже трепна таз усмивка тиха -
и пак изчезна няма, както дойде!
С това се свърши само нея вечер.
А на̀скоро и онова, нает
що бе сторѝла старата му майка,
се свърши - мина и не мина време,
доведе тя от бащино му село
къщовница и угледна, и спретна.

Кой знай как пристана лесно Бойко.
Наистина, то приказки не ще -
хатър се майчин лесно не прекърша,
но все пак... Да; а булче му се падна
на чест, не булче - злато. Позлати
то Бойковата къща и зарадва
старешко сърце майчино. И често
„Сполай ти, боже - шъпнеше си тя,
като я гледа спретна и засмяна
из къщи да реди, - сполай, че мен
и чедото ми с тая чест дари!“

Но радостта ѝ бе едно горчило
това, че все намръщен ходи Бойко
и някак си като замаян; реч
съвсем нарядко из уста изустя;
понякога не вижда, не дочува,
но бозна де по цели дни из къщи
се дява. Майци на сърце това
зле падаше, но лесно се придумва
за чедо майка, тъй сама самичка -
нали със време всичко се оправя!

Над къщи зло се виеше, а зла
не чу се дума. Тъй се мина зима,
запролети се, лято прелетя -
ей дойде есен. Още гроздобер,
и работата полска се привършя;
започнаха за зимници да готвят
от о̀време къщовници стопани.

Такъв къщовник беше Ненко Бъта,
мъжът на Неда, Бойков едновръстник,
И привечер, завръщайки се пътьом
от работа, при Бойка той завърна:
„Чуй, дома чакат съдове; мини,
когато сгода тия дни ти падне.“
Зашеметиха тия прости думи
сърце и памет Бойку, както есен
зашеметява вихър сух листец,
на вейката си още все крепен.
И два дни ходи той като в несвяст.
На ранина, на третий ден, у тях се
със сечивата Бойко озова...
На двора бяха съдовете сбрани
и залови се той за тях, очи
без да възвие окол да погледне.

Преви към пладне: ратаите мудно
от работа из двора се прибраха.
Тогава счу зад себе стъпки той
и поздрав излек: „Бог помози, Бойко!“

И тутакси той сепнат се обърна,
а бяла Неда вече там нататък
отминваше, с кобилица на рамо.
И щя, не щя, а все пак фърли той
след нея поглед - и съгледа как
тя възкриви зад порти: бял чембер
подире ѝ се метна и затули.
Ала се тя за дълго не забави.
И тоя път, на връщане, пред него
запря, на рамо с менците ковани,
като продума: „Думам му отдавна -
ще се разсипят съдове... ех, знайш я,
какъвто си е Ненко... Ами ти
какво си, Бойко?“ Ала я не чу
той тоя път - наместо длето, свредел
заврял в готова цепка, да затъква
наместено на сгода лико... „Зер -
тя поднови - кажи го, второ лято
отка`не сме се виждали... А, Бойко?“
- Две лета, Недо - като под земя
се той обади... - Харно са, сполай,
от майка много здраве... Постоя
и първа тя отново пак подзе:
„На ранина замина Ненко с тейка
в Загоре... Време мярка се, минува,
сън сякаше сънуваш!“ - Ех, сънувах!
И сън ли беше! - смутолеви той...
И стори му се работата вече
като да е привършил, и набързо
сбра сечива, наканен да си ходи;
но се изправи, застоя се, някак
учуден: - Тук? Че как така? Защо?...
А вперила во него модри о̀чи,
като че ли тя искаше това,
що не издума с замъглени думи,
да го додума с поглед - „Дълга нощ,
и Ненко е в Загоре“... Като нож
пробиха сърце Бойково тез думи! -
- Остай си сбогом! „Сбогом... много здраве!“

Невяста Райка още не се беше
отсрамила, и срам над къщи падна.
Тъй бива то... Край плет помине някой,
лулата си отърси и замине,
а току-виж подпушило завчас:
повейне ветрец - и гони белата!
Отде повя сирака, той самичък
си знаеше, а тласна го залисан
във бурята на чувства, що душа му
опустошиха, първий вихър още
несмогнала да преживее - както
гора в пожар: недогасѐна искра
избий и с двойна сила плам се емва,
и зелента превръща се на пустош.
Не го свъртя във къщи веч съвсем
и работата, подновена пак,
като обувка скъсана подритна
и се извърна той в несвяст от нея.
Па и сама̀ се работа извърна
от майстора, полека, неусетно.
И да се не извърне! Със зори
излезе чак - чак вечер се додътри,
нарязан гръста. Работа го чака
и хората припират - ден за ден -
и никой веч при него не завръща...
Търпеньето е с край. Не изтърпя
неволната му майка; ала кешки
до гроб да бе търпяла - не би чула
от чедото си нечедовни думи.
Когато му натякна тя - за смях
и на децата че е станал вече -
извърна се той сопнато към нея:
- Теб що ти е? Нали на мен се смеят!
Аз и смехът, и мъката си зная.
Ни думица горката му невяста
не смя да каже; денем по шетня,
по работа насам-натам, а сутрин
притуляше възглавието си, мокро
от сълзи, майка да го не съгледа.

И ето пак за всички драга пролет
довя долнякът топъл откъм юг.
За работа се хора заловиха,
а Бойко плъзне все по механите.
Дома намръщен и по механите
такъв по цели недели - и в миг
налѐтя го на гняв и ядни думи,
от тъмното мълчание по-зли,
и няма край... През лятна жега тъй
се мъкнат мудно тежки дни и мъка
е на душата, а когато рухне
дъжд и градушка, дваж по̀ дотежней.
Изходиха и врачки, и знахари,
какво не му замесваха във хляба,
с какво не билье нощем го димиха -
не би късмет. С магии скритом вшити
в елека той излизаше из къщи
и връщаше се вечер пак пиян.
Как падаше невести на сърце,
какво тежеше майци на душата,
що ги е чужди еня - път минават,
безпътни думи думат: „Бъчеваря
завърза пъп за бъчвата!“ Не страя
и не понесе срам на старини,
при пролет още грижната му майка
на одъра се гътна - и не стана.
При смъртний час доведоха пиян
от механата Бойка. Но от него
се старата отвърна с тежки думи:
„Да ти не бъде просто ни от Бога,
нито от майка, синко!“ - и издъхна.
Главата му със друго беше пълна
и майчините думи дали той
чу и разбра, кой знае. Само сбра
устата му усмивка странна; миг
на устните му застояна, тихо
изчезна тя, тъй както се яви...

Ей на изхо̀д година, откакто Бойко
се бе оженил - и година как е
живота на невястата почернил.
И мълком тя пренасяше обиди
от някога обичния си мъж,
и мълком сълзи ронеше - в света
саминка, като капчица на стряха.
„Живот е даден - всякой във живота
с честта си“, тъй раздумваше се тя
със майчини си думи и се плахо
ослушваше в сърце си, че под него
се беше рожба зародила. Бойку
тя неведнъж наканва се да каже,
а нещо я за гърлото притисне
и вместо думи, сълзи я избият.
Сам можеше и той да види ясно,
невястата му, че ще стане майка
наскоро, ала кой ти я поглежда!
А приближава съдбоносний ден
и тя го сеща... Нещо й е мъчно
и радостно - и иска й се нему
да повери туй, що душа й мъчи
и тайно радва: „Негли пък това
го сепне, друго ако не помага!“

Отдавна слънце зайде и нощта
над уморено село се надвеси.
Прибират се работници дома,
коля скриптят, понесли от полето
по гумна тежки снопи... Отдалеч
тя стъпките неравни на мъжа си
дозе, на прага къщен се изправи
да го посрещне. Залюляно той
пред нея се възпря и я кръвнишки
изгледа изпод вежди: - Да не би
и ти да ми запречаш път! - се сопна,
и на жена си погледа свенлив
без да съгледа - хласна я с коляно,
събори я на подът и отмина,
като промъмра, скърцайки със зъби:
- Че в механата ми отбиха път -
и ти ли пък ще ми отбиваш вкъщи!

През нея нощ във мъки тя доби
без време първа - и последна рожба.
Нена̀времните мъки не понесе
и легна тя на одъра, за нивга
да се не дигне. Грижните съседки
около нея шетаха, а тя
безпаметна се мяташе в леглото,
нашепнувайки с устни загорели
несвестни думи и на подкървени
очи със поглед неподвжижно вгледан.
Нерядко тя дохождаше на себе
и все, напусто, с думи и със поглед
за рожбата си пита; ала никой
не посмеѝ дори да ѝ загатне
къде е тя, какво със нея стана -
и само я тешаха със измами,
че някоя и н`ам-къде си уж
детето е прибрала на кърма,
докато се от болест тя продигне.
Кой би ѝ казал и какво - на майка
при смърт - за рожба мъртвородна?

Събрани бяха привечер веднъж
съседките при болната родилка
и нея те - за време укротена
от огницата - със поволни думи
разтушваха. А тъкмо се и Бойко
тогаз завърна вкъщи. Пред вратата
той, без да иска, се възпря и вслуша
във го̀вора, що идеше отвътре.
И чу той ясно думи на жена си:
„Подхлъзнах се из стълбата, а то
не му бе време... подир месец, два...
Нали било му писано... Понесох
по стълба менци, и н`ам как со тях
на подплес стъпих - та на двора чак...
Ех, божичко, па нея нощ!“ И нищо
не чу нататък Бойко. Спре се той
и като се че нещо вби в душа му,
зави му памет и сърцето стисна
като приклещен пръст между врати.
Какво бе туй? С лъжовни думи тя
закриля тоя, който младостта ѝ
почерни, който с първата си рожба
уби?! Не е ли туй насън? С какво ли
за нея той е драг, та го закриля
пред хората?!
                           И цяла нощ се той
по двора лута, сякаш тия думи
в душата му откриха пропастта
и в ужас той дълбоко и дълбоко
се в тая пропаст взира - и потърсен,
самичък се от себе си отвърна...
И дълга бе за него тая нощ,
по-дълга от денете, преживени
с извърнато сърце от всичко мило,
милеящо за него във неволя.
И неведнъж през нея нощ пристъпя
към прага той - а не посмя да влезе.
 

-------------------------------------------------------

На третий ден с приведена глава
вървеше той след черното носило
на своята неволница невяста...
Затвориха новоотворен гроб -
разидоха се хората - тъмней
черковний двор... Потихият вечерник
люлей надгробни бурени и тям
потайно нещо като че ли шепне.
Над току-що засипания гроб
застанал, Бойко като вкаменен,
като надгробен камък, неподвижно
с оборена глава на гръд стоя,
докле се спусна тъмна нощ. Тогава
упъти се към къщи той. И пак
не посмеѝ през къщний праг да влезе,
а седна вън на ниския чардак,
закри лице с ръка - и първи път
студената самотност го обгърна
и из очи му хлътнали изтръгна
сълзи, незнайни досега за него...

А надалеко, нейде си из село,
унесено нехайник някой млад
извиваше с цафарата си медна.
Подкършената изподтихом песен
ехтеше с пуста жалба зарад младост
и чезнеше за дваж по-пуста обич.

[Hatshepsut]

ПО ЖЪТВА

Постатта поведе сръчно бяла Неда;
Стаменко по нея сили да преваря -
Неда шеговито изпод вежди гледа
той и тъй, усмихнат, неи отговаря:

„Бързай, бяла Недо, облог с тебе бия,
не те ли спреваря, давам, душо блага,
пръстен на ръката, нанизи на шия
и сърце придавам - придан тебе драга.“

Бърза бяла Неда, жъне и отваля,
а сърце ѝ трепка, като птичка плаха...
Слънцето отскочи вече на копраля,
морните жетвари на похапка спряха.

Само бяла Неда сърпът не оставя,
пòчив и похапка - кой за тях ти мари...
„Да му мисли, който òблог се залавя!“ -
Стамена подкачат охолни другари.

Слънце спря на пладне. Ветрец не подухва
и омара трепка над поле. На зàвят
морната дружина седна да пладнува;
само те двамина сърпи не оставят.

Двайсет пъти вече пòстат подновиха -
нито той настига, нито тя оставя...
В слепи очи бие кръв младежка лихо,
погледи премрежа слънчова замая.

Щом да отмалнеят сили заморени,
младо сърце пак ги с порив нов подьема...
Падна вечер. Неда дружките засмени
дразнят: „Зор голям е по севда голема!“

Ясно слънце зайде зад балкан далечен,
над полето лъхне преднощна прохлада;
да привърши всякой своя труд уречен
старий драгоманин виком заповяда.

Стаменко и Неда, както в зори ранни
почнаха, така се настигнали спряха...
Охолни жътвари, около им сбрани,
право се в очите Стаменку присмяха.

„Пръждомà! Не òблог - аз шега си бия!“ -
бледен той извика, устни стиснал ядно...
Люшна се и възнак бяла Неда падна -
остра дума, остър нож в сърце проби я.

Стекоха се дружки с вик от изненада,
милват я, с водица пръскат бледо чело...
Всуе... Млади дружки дружката си млада
понесоха мъртва плачешком към село.