Български Националистически Форумъ

Сред запустение

1

… И много пъти оттогава
през тоя край на смърт и скръб
смълчана вечер преминава
В ръка със златен лунен сърп,
и много дни със скреж венчани
на изгрев дигаха чела
и биха слънчеви камбани
над разрушените села.
 
Но все тъй глъхнали и тъпи
мълчаха димни низини
и там сред тях във кръв окъпан
за помощ някой все звъни,
а над скованата редица
от заледени върхове
все тъй не сключваше зеници
обезумялото небе.
 
О, тоя призрак безпощаден,
о, тоя призрак зъл и чер…
И днес над ледните грамади
като разсърден страшен звер
той вдига свойта тежка лапа,
разтворил нокти с дива стръв,
и пак от устните му капят,
димящи капки черна кръв.
 
И днес над мъртвите ливади
и оскрежените нивя,
когато късна вечер пада
и луди вещици сноват,
един сред вихрите сърдити
той вдига каменни гърди
и с огнен поглед през тъмите
за нови жертви стръвно бди.

2

Самин сред ледена пустия,
като пчела по цветен злак,
аз диря всеки брат загинал
и всеки спазен кървав знак.
 
И паднал мълком на колене,
разрошен, бледолик и бос —
аз ровя с пръсти помразени
за всяка бяла прясна кост,
аз милвам кървавата диря
на тия страшни времена
и с устни трепетни събирам
смразени алени зърна.
 
Но смърт се вие веч над мене,
небето рони сняг и град
и моите пръсти разранени
над снежната кора трептят.
 
О, братя, бедни мои братя,
деца на слънчев небосклон,
на вас еднички ще изпратя
аз своя сетен зноен стон —
за вас последната ми песен
с любов и скръб ще прозвучи,
когато морен и унесен
ще склопя стъклени очи.
 
Самин сред ледната пустиня,
като пчела по цветен злак,
аз диря всеки брат загинал,
аз диря всеки кървав знак.

Безсмъртни

Още димят незагаснали клади,
ножът все още е остър и стръвен —
още над мъртвите степи припадат
дни на безумства и нощи на кърви.
 
Но — обгорени със въглен и пламък,
пили възторзи и черна невера,
ние отново издигаме рамо
и градовете отново треперат.
 
Мишците ни са твърди и здрави,
плещите — камък и черна земя са!
Ний сме безсмъртните мургави мравки,
ний сме милярдната жилава маса!
 
Ний ще преминем могъщи и горди
през трапища и гробове безкръстни —
и, разрушили железните порти,
ний забранения плод ще откъснем!

Мор


1

Родни безплодни пустини,
родни безплодни блата —
дето, отробени, гинат
душни и димни села!
 
Дето бродници вечерни
с наниз от змийски глави
бродят с измамни фенери
в топлите блатни треви.
 
Дето под було от пàри,
пàри от кръв и от смрад,
жълт тиф и синя малария
в белите локви цъфтят.
 
Пак ли над вас се разлива
дъх на разложена плът
и над ливади и ниви
хищни орлици пищят?
 
Пак ли над вас ще премине
черния кон на смъртта?
Родни безплодни пустини,
родни безбродни блата!

2

Като огромни сивожелти змии
лениво лазят дните по пръстта
и слънцето с оловни сламки пие
зелените запарени блата.
 
Пиявици издигат из водите
раззинати и алчни смукала.
А в късна нощ вампирите преплитат
над къщите чугунени крила.
 
Отровен е оскъдния ни залък,
магии във гираните кипят.
Във улиците ужас се търкаля,
във улиците дебне черна смърт.
 
А флагчета над портите се мятат,
а стражи бдят пред всякоя врата…
О, цветни знамена на нищетата,
о, мънички затвори на смъртта!

3

В къщи болна стене мама,
в огън и във пара,
някой с пушката през рамо
ходи край дувара.
 
Хей, ти, лош и страшен чичо,
дето мерно крачиш,
ти ли вратника накичи
с алено байраче?
 
Лани батя го заклаха
В двора като куче,
че над къщната ни стряха
ален пош набучил.
 
Ти недей се много пери
и не дигай свада,
че ще кмета да намеря
и да те обадя.
 
И тогава те ще дойдат,
тебе ще заколят,
а пък аз ще се находя
волен и на воля.

4

Чумо ле, пуста стихийо,
чумо ле, черна морийо!
 
Мама Никола думаше:
— Никола, синко Никола,
едничко чедо на майка,
едничка рожба галена.
 
Дай да те мама премени,
премени още нагизди
със бяла риза памучна
и ален пояс през кръста.
Пременен да ми походиш,
пременен, още нагизден,
да ти се майка нагледа.
Из село ходи чумата,
чумата — самодивата,
че мори чума, че гори,
който е един на майка! —
 
Никола мами думаше:
— Майко ле, стара старийо,
щеш ме нагиздиш, щеш недей,
щеш ме погледай, щеш недей!
Мене ме чума беляза,
на три е места излязла —
под лява мишца, под дясна
и трета рана под гърло.
Първата боли, та гори,
втората боли, та мори,
де боли, майко, най-боли,
под бяло гърло най-боли!

5

Във нашите сламени, криви къщурки
не грей ни слънце, ни ясна луна —
там лигави жаби подскачат и куркат
и влагата пише зелени петна.
 
Там шетат прилежно от дълги години,
със хинин и свещи, с темян и цветя,
малария, охтика, тиф, скарлатина
и тяхната вечна другарка — смъртта.
 
И гинем ний смазани, хроми, одрани
от данъци, щикове, глад и злини,
чедата ни гният във тъмни зандани,
чедата ни скитат из пусти гори.
 
Но нека — убийте в нас сетната милост
и сетната капка човечност и свян!
И нека в душите ни, нокти забили,
да ревнат стръвници за мъст и за бран.
 
И нека, когато със вили и брадви
въстанем и хукнем ний бесни от стръв,
и вашия зов за мир и пощада
нечут да заглъхне във сеч и във кръв!
 
И нека, когато със вили и брадви
въстанем и хукнем ний бесни от стръв,
и вашия зов за мир и пощада
нечут да заглъхне във сеч и във кръв!

6

Родна безбродна робия,
рòден поробен народ —
кой ще разбие, разкрие
пътя на огнен възход?
 
Тъпкан от свои и чужди,
морен, ранен, повален,
ти сред жестокост и нужда
чезнеш и гинеш весден.
 
И задушават, и тровят
твоя безпаметен вик
с черкви и черни затвори,
с хинин, бесилка и щик.
 
Но през звънтежа на щика
чувам пак трепетен зов,
чувам и теб се откликвам
с вярна синовна любов.
 
И над димящите кърви
с груба и силна ръка
нежен и тих аз прегръщам
твоите ниски къщя,
 
нежен и тих аз припадам
ничком въз твоята гръд
с песен за слънце и радост,
с песен за воля и смърт!

Като жълти птици…

Като жълти птици с плът от тъмно меко злато
ний стоим във свойте клетки живи заковани,
като сиви смоци, в тия сивите халати,
ний лежим във свойте дупки в кърви и във рани.
 
Бяхме тъмни, бяхме прости, растохме в Балкана,
и светът за нас затворен беше в нашто село,
а посегнахме със своите груби, черни длани
да прегърнем, да залюбим цялата вселена.
 
Но разтресе се Балкана, с пушек се напълни,
над селото огън цъфна, кръв и ужас пламна,
ний спасихме се малцина, но пък нас погълна
тая хладна, жълтоока и гранитна ламя.

Обич моя, обич огнена…

Обич моя, обич огнена,
със луничките на шията!
Ужас и картеч ни погнаха,
Ужас още вий в килията.
 
На прозореца е вгъната
като черен клон решетката
и небето ми е мъничко
и на плочки е насечено.
 
Всеки ден ги смятам колко са
и преградките на глас чета,
всеки ден са точно толкова:
двайсет синкави квадратчета.
 
Майко моя, скъпа майчице,
рано във земята легнала,
хвърлиха ни тук палачите
да изгнием непогледнати!
 
Тук смъртта е кърви лочила,
плочите са тъмни, грапави,
ледени са, майко, плочите,
ледна буца е в душата ми.
 
И лежа безсънен, буден и
стари тъжни песни свиркам си.
Спомням, майко, детски лудости,
спомням твойте чудни приказки.

Нявга отдавна живял…

Нявга отдавна живял на света
цар белобрад и премъдър,
имал той девет момчани чеда,
с буйни и смолени къдри.
 
Бил той посърнал, безпомощен бил,
чезнел от болка незнайна —
всуе биляри му билки варили,
всуе баячи му баяли.
 
Свикал най-сетне премъдрия цар
своите рожби, дор девет,
клетва заклел ги — спасителен цяр,
жива вода — да намерят.
 
Нейде далеко, през седем царства,
имало избор небутан,
бдяла над светлата, жива вода
ламя стоглава и люта.
 
Яхнал си кончето първия син,
яхнал и гладен, и жаден,
морен и потен, и с прашни коси,
стигнал вълшебното кладенче.
 
Връщай се, ревнала ламята с гръм,
смърт ще си найдеш, човече!
Я се проваляй във дън земя, зъмьо! —
бързо извадил той меча.
 
Но след тридневна, жестока борба
паднал юнакът измамен,
стръвно го глътнала с димни уста
старата, лютата ламя.
 
Чакал го втория, храбър и млад,
чакал, па яхнал, заминал…
И неотменно, тъй брат подир брат,
паднали сина осмина.
 
Плачел и люшкал се царя самин,
в тъмна и сетня надежда —
сетен останал най-малкия син,
с черни и рунтави вежди.
 
Расъл, порасъл той, гален и мил,
станал и мъдър, и силен,
рано през пролетна утрин ранил,
с конче и китка босилек.
 
Още през девет поля и гори
страшния страж той съгледал:
Дръж се сега да те видя мари,
ламьо стоглава изеднице!
 
Трепнала халата, блъвнала дим,
блъвнала огън и лава,
но посред пламък и гръм невредим
горд се юнакът възправил.
 
Били се, сякъл глава след глава,
бликнали кърви и пламък…
И след тридневна, безумна борба
паднала старата ламя.
 
Махнал, разсякъл юнака тогаз
жълтия труп презполовина,
живи и здрави излезли завчас
другите братя осмина.
 
То било радост, то сълзи били,
брат се със брата прегръщал
и като ято от млади орли
литнали дружно към къщи.
 
Носели стомна със жива вода,
носели младост и здраве…
Срещнал ги стария цар пред града
с почести, песни и слава.

Ти наш роден Балкан

Ти наш роден Балкан, леле стар, начумерен хайдутин!
Ти лежиш заледен, замъглен, страховит
и разперил ръце, и отпуснал си каменни скути,
също кръст от дърво, от земя и гранит.
 
А въз теб, прикован и в гърдите прободен,
гърчи стан и ридай моя роден народ
и реките кипят от сълзи и от кръв, и разсечен е свода,
и обагрен е с кръв разжарения свод.
 
Ти наш кръвен баща, наш народ, леле стар непокорен бунтовник!
Не издъхвай душа, не отпущай ти стара, стоманена плът!
Твоите верни чеда, запоени със слънце, със кръв и отрова,
помнят своята клетва и своята ранна обречена смърт!
 
И през страшни гори, през води, през огньове и камъни
те ще стигнат, ще найдат вълшебната жива вода.
Нека вий, нека съска и бълва стоглавата ламя,
те прииждат един подир друг със заветния вик: Свобода!

Заспете, вий ръце…

Заспете, вий ръце ранени,
напразно бихте в лудост плочите,
угасвай, ти, сърце, червено
от ярост и копнежи огнени,
сключете се, гледци разтворени,
под ключовете на умората.
 
Там вънка вечерта се вдига,
далеч из глухи горски долове,
из мрачни каменни вериги,
из езерата и подмолите,
из тайните легла на зверовете,
из тъмните гърла на цветовете.
 
И слиза и залива пак полето
със синина и меки мракове,
и носи въздух от небето
и прах, и шум от водопадите,
и носи мирис от омайниче
и кротки мисли и желания.

Усмири във душата ми…

Усмири във душата ми стръвния зов,
от душата ми черната кръв изличи,
прегърни ме, о моя далечна любов,
със златистите клепки и сини очи!
 
От стоглавата ламя погълнат, пленен
от стоглавата ламя със каменна гръд,
аз лежа, а стръвници бесуват над мен,
а над мене стръвници на кърви реват.
 
Ах, и ти, ти, о майко, забулена в мрак,
и загробена нейде под явора стар —
дай да сложа глава във полата ти пак
и разказвай ми ти пак за болния цар!
 
Ний осмината братя тук дълго лежим,
нас погълна ни ламята с ярост и жад,
ах, кажи ми, ти майко, о майко, кажи,
че ще дойде, ще дойде деветия брат!

Есен — 1924

Огнен змей, убит сред равнините,
мой усоен, зноен мой Балкан —
кръв тече от твойта гръд разкрита,
цял си в кръв и слънчев дим залян!
 
Луда, полудяла късна есен
вий и пали твоите гори,
жълти гугли над очи надвесили,
тънко свирят стройни канари.
 
Ой ви вази тъмни горски друми,
дето огън-знаме се ветрей,
ой ти моя оредяла шума,
мой попарен, опожарен змей!
 
Ледна зима слиза в низините,
ще завардят вълци всеки кът
и със свойта лека, снежна свита
пак ще тръгне тихом бяла смърт.
 
Кой тогава ще разкрий обятия,
топли пазви, глухи дълбини,
кой с любов тогаз ще подслони
моите непокорни, волни братя?
 
Ой ви вази тъмни горски друми,
ой ти славна и неравна бран,
моя светла, оредяла шума,
мой запален, ален мой Балкан

Треска

Разцъфнали бели кремове,
развили се млади ябълки.
По нивите тръпне семето,
по нивите зрее хляба ни.
 
А вятъра тук от съмнало
низ друма юзди размятал е —
с юзди и звънчета звъннали
пред портите тропа вятъра.
 
И слънцето, майко, слънцето,
и слънцето бий в прозореца —
ах, как да надникна мъничко
през тия стъкла притворени!
 
Въз мойта десница, легнала
пак треската, майко, гали ме,
очите ѝ — щерни ледени,
устата ѝ — рана алена.
 
Пронизват ме стръвни свредели,
безкрай ми тежат клепачите —
на гръд като обръч сребърен
змия ме притяга, майчице.

С ножици остри в ръката…

С ножици остри в ръката
златната жътва лудей,
златната жътва в полята
нивите стриже и пей.
 
Нивите — кротки овчици,
що ги е Господ поил —
дремят, закрили зеници
с клепки от златен осил.
 
Ний сме привели надолу
пламнали, буйни глави,
жънем и режем на воля
жито и диви треви.
 
А от кръстците — вериги,
звъннали в синия ден —
Господ невидим издига
злат и огромен купèн.

Пролет

На Ат. Букурещлиев

Небе — ясносиньо око. И във него
зеница — ти, слънце на родната пролет.
Дървета — грамади от цвят и от нега.
И сребърен ветрец, задъхан и волен.
 
Пчелици се вият и пеят метежно
низ цветната шир и просторите сини.
И някой разказва приспивно и нежно
как сам бог нощеска оттука е минал.
 
Как сам бог, прегърбен, в ръка със звездици,
пред първи петли е кръстосал полята.
Събудил пчелите и пойните птици
и в цветните чашки налял аромати.
 
Стопли ми сърцето ти, огнена пролет.
Сърцето ми — кошер, смразен и поломен.
Ти, сребърен вятър, полюлкай на воля
въздушните люлки на пролетен спомен.
 
Аз искам да спомня през десет години
смях, цъфнали клонки. И къдри развети.
Момичето — дето безвестно погина
със моята пролет, пчели и дървета.

Двойник

1

Дълбоко в горите шуми синеокото лято.
Горят слънчогледи на жълти огнища в полята.
 
Горят и на всички очите и устните али.
И сякаш и в моята нощ е светилник запален.
 
Аз виждам пак вятърни мелници, шатри и пики в полето,
аз чувам в душата си звън от копита и медни звънчета.
То ти, Дон Кихоте, пиян от надежди и смелост,
отново се готвиш да литнеш със шлем и със пламък на чело.

2

Бедния, наивен Дон Кихот —
той мечтал за подвиг цял живот.

С меч и със десница от сребро
тръгнал да се бие за добро.
 
Стигнал сред дъбравите на стан
шатрите на някакъв керван.
 
Съжалил той бедните слуги
и решил да ги освободи.

Кръст направил и целунал той,
па се хвърлил във неравен бой.
 
Хванали го яките слуги —
не мислете, че са туй шеги, —
 
били с пръчки, били с хулна реч,
счупили му сребърния меч,
 
счупили му златното сърце.

3

Дон Кихот, Дон Кихот, мълнии дебнат в лазурите.
Люта отрова във цветните чашки е турена.
 
Там между храстите в дълги, смълчани редици
дебнат те твоите братя със глад и със зъби в зениците.
 
Дон Кихот, Дон Кихот, двойнико мой, безсърдечно осмян и премазан,
дай да целуна кръвта по разбития шлем и желязната пазва.

4

Не вярвам в човека, не вярвам в доброто, не вярвам в душата,
не вярвам, че някакъв бог е направил земята.
 
Земята — зъл хищник, що стръвно в простора се вие
и носи гора от бесилки, ножове и змии.
 
Аз вярвам във бесните вълци, що вият в горите смразени,
във стръвните мечки и леките, ловки хиени.
 
Аз вярвам във злите лъвици, сред жълтите пясъци скрити,
аз вярвам във пъстрите тигри със кръв и със огън в очите.

5

Душата ми — лъвица стара —
лелее свойта сетна вяра.
 
Ала понякога над нея
поисквам аз да се надсмея
 
и почвам приказка тогава,
и почвам приказка такава.
 
От Аравийската пустиня,
с картеч, с топове, с карабини,
 
с отровен газ и байонети
надигнали се зверовете
 
и хвърлили се във превара
връх зверовете на Сахара.
 
Отпорът бил, не ще и дума,
отчаян, кървав и безумен.
 
Сто дни и сто нощи се били,
гърмели, клали се, душили —
надвил коварний нападател,
надвитий горко си изпатил,
 
и, по традицията стара,
събрали се да преговарят.
 
Във фрак и с кола на гърдите,
започнал гордий победител:
 
Достопочтени джентлемени,
чакàли, тигри и хиени,
 
чест имам днес, и тъй нататък,
простете, че ще бъда кратък:
 
ний искаме — да ви ядем!

6

Чеда на желязната, горда Германия!
 
Със кръгчета синьо небе под златистите клепки,
със яките мускули, твърди глави и сърца беззаветни и крепки!
 
И вие, чеда на великата, храбрата Франция,
 
със тъмни очи като южната вечер, и знойни и весели
и южното слънце в душите си буйни понесли!
 
Лъжа е, лъжа е безумната кървава приказка.
 
А тъкмо напротив: там в Африка, дето лъвиците рикат,
под тежкото слънце и тежките южни тръстики,
 
свирепите тигри, надмогнали свойта жестокост и злоба,
открили са приказна школа по братство и обич.
 
Но ваште чела са във кръв безнадеждно обагрени,
ушите ви няма да чуят сърдечните речи,
 
ръцете си с прошка вий няма да стиснете вече:
че ваште десници отдавна със меч са отсечени.

7

Смири се, о тъмна жестокост,
пред мъртвото, храбро Мароко!
 
Мароко — ти бунт и тревога,
и пясък, и слънце, и огън,
 
и гибел, и храброст безумна,
и буйни души, и самуми…
 
И ето те — мургава маса —
лежиш ти на жълтия пясък,
 
орлите се вият на стръв и
димят на гърдите ти кърви.
 
И ето: гърмят там далече
победни камбани и речи,
 
и смесват се песни и тропот…
Да бъдеш проклета, Европа,
 
убийци с милионите черкви
и скъпите златни разпятия!

8

И моят народ е ранèн.
 
И свети до него секира —
тя свети и грей от кръвта.
Земята дими и умира,
и птиците падат в нощта.
 
Вали тишина и забрава.
И в мрака, безкрайно дълбок,
издига се вопъл сподавен:
 
„Тук има ли някъде бог?“

9

Ти, който забравен на кръста мълчиш,
Исусе със тъжните, сини очи.
 
Исусе с огромната светла душа.
 
Ти нявга с камшика, разсърден и пламен,
търговците срамно изгони из храма.
 
И после възлезе, ранен, на Голгота,
със прошка на устни и нежен и кротък.
 
Ти беше забравил вековната мъдрост,
наивнико светъл със русите къдри.
 
И днеска ти виждаш и ясно ти става —
че има забава, но няма забрава:
 
търговците, що ги изгони ти срамно,
изгониха днес пък тебе из храма.
 
А ти не продумваш, ти тъмен мълчиш,
Исусе с дълбоките, тъжни очи,
 
Исусе с огромната светла душа.

10

Светът е засада. Светът: безутешния, пустия.
Светът е грамадна, светът е безумна индустрия.
 
Ний всичките хора, които сме малки, жестоки чудовища,
залегнали в дупки и плюшени, меки леговища,
 
ний всичките хора сме мънички живи бутончета,
а наште сърца — пирометри, и наште душици — балончета.
Върти, Сатана, своите съскащи змии-трансмисии!

11

И мен ми е тъмно и страшно. И в мойта душа е пустиня.
И аз, о нощи, онемявам пред вашите погледи сини.
 
И аз съм готов да повярвам, че нейде високо в небето
седи дядо господ на трона със гняв и със милост в сърцето.
 
Да падна и тихо да шъпна пред старите, шарени куни,
и тях и святото разпятие с тръпни уста да целуна,
 
да взема причастие също и жертвено тяло Христово,
със тихата вяра, че нявга той пак ще се върне отново

12

Вечер така ми говореше двойникът:
Аз си живея самичек на кулата,
що е със гугла от цинк накачулена,
 
чужд съм на хората, чужд съм на всичките,
стигат ми само липите и птичките.
 
Мойто чело е от мисъл навъсено,
мойто сърце е от болка разкъсано.
 
Нявга във презнощ задушна и горестна,
аз ще разтворя със удар прозореца:
 
ставайте хора, дълбоко задрямали
долу в земята, във избите каменни,
 
ида и нося ви тайни разгатнати,
нося би синьо небе във душата си!
 
И — ще се хвърля във мрака над клоните:
плахо ще звъннат задъхани стонове.
 
Хората, слепи от своите сънища,
няма да видят небето, ни кървите.
 
Само на обед ще срещнат във вестника,
че в полунощи не знам кой Разцветников,
 
луд и пиян, от прозореца скочил е
и си е пръснал главата на плочите.

13

Нея нощ ослепени и мъртви лежаха къщята,
и с огромни сирени ревеше безумният вятър.
 
Аз се правех, че спя, а във мен страшна мисъл бе скрита.
Моят двойник лежеше тревожен и с пламък в очите.
 
И когато в среднощ някой викна за помощ на двора,
той се вдигна и бутна крилата на моя прозорец.
 
Само в миг, като котка, аз скокнах без шум от кревата —
и го блъснах навън, и затръшнах във ужас стъклата.
 
Нея нощ аз избягах далеч през баири и ниви.
И живея си тук непознат, и живея щастливо.
 
Мойта тайна лежи като въглен във мене зарита.
Аз съм честен човек, аз съм умен и много почитан.
 
Ала тръгна ли някога в презнощ към къщи самичек,
сякаш стражи след мен затръбяват и викат, и тичат,
 
сякаш трепват къщя и дървета и с дигнати шии
през оградите сочат и викат след мене: „Убиец!“

Епилог

Ти пак преграждаш моя стръмен път,
ти чакаш и усмихваш се отново —
макар че аз поисках твойта смърт
и сам на смърт пред тебе съм виновен.
 
Разбрах: във мойта кръв се раждаш ти,
тъй както призрак в езерото синьо —
кога пресъхнат тъмните води,
тогаз и ти, броднико, ще погинеш.
 
Върви наред, но по-далеч от мен.
Така е, знам: напразно пак се пазя.
Аз тръгвам и те гледам примирен
и само —
                само
                        двойно по̀ те мразя!

Марш на градинарския съюз

Ний израснахме в полята и по гордите балкани,
ний се борим със земята, неуморно, ден и нощ,
и в железните ни мишци, и в корабите ни длани
бий като планинска струя буйна кръв и млада мощ.
 
Хей другари-градинари, пръснати низ равнините
на далечната чужбина и в родината навред,
събудете се, станете, гордо чело издигнете
и, в борба за хляб и правда, в стройни редове напред.
 
Нека дигнем ясно знаме — знамето на градинаря,
и да помним сявга здраво ний пословица една:
че сговорната дружина цяла планина събаря
и че ние сме дружина, а теглата — планина.
 
Синове на равнините и на гордите балкани,
неуморни градинари, пръснати в полята вред —
събудете се, станете, гордо чело издигнете
и, в борба за хляб и правда, в стройни редове, напред.

Благослов

Сняг се сипе, Коледа, ле,
над поля и над гори,
във огнище, Коледа ле,
бъдник весело гори,
 
както свети, Коледа ле,
във огнище пламък злат,
тъй да свети, Коледа ле,
любовта по целий свят.
 
Както сипе, Коледа ле,
бог снежинките безспир,
тъй да сипе, Коледа ле,
в къщи добрини и мир,
 
както рони, Коледа ле,
Господ снег от сивий свод,
тъй да сипе, Коледа ле,
в къщи той имот и плод.