Български Националистически Форумъ

БАЩА МИ Е ЖИВ...

Баща ми е жив и във влажната тягостна къща
все още прозорците търси със скрита надежда
и може би вижда - една светлинка се процежда,
една непотребна сълза, без която е същото.
 
И може би чува как вятърът горе катурва
и влачи по равното ярките есенни листи,
и бялата манта за тежкото нощно дежурство
подобно на зъби избити ужасно му липсва.
 
И той непреклонен отново опитва нахалост
неистов и истински тон от нощта да изтръгне,
но старата вярна цигулка е в тъмния ъгъл,
в калъф е погребано нейното женствено тяло.

АВГУСТ

И отново едреят смокини по крехките клони,
безразборно нахвърляни женски тела по дървото.
Млечна гръд и листо. А презрелите в миг се отронват,
сбръчкан пада стремглаво плодът, а след него - листото.
 
И оголени гният без свян и без болка, полека
черни мравки браздят изкълваните сухи руини.
Тъй откакто се помня дървото, преди да олекне,
все ме учи на някаква мъдрост, която проклинам.

ЛЯТО

Ние седяхме на белите камъни
само на миг от морето.
В близката къща запалиха лампите,
но на брега беше светло.
 
Ние с баща ми се бяхме смълчали,
всеки - внезапно свободен
да се засели в пастелното бяло
като заседнала лодка.
 
И да изглежда за малко безмълвен
като напуснато място.
После звънът на камбана изпълни
въздуха с нещо неясно.
 
То ни заля и отмина нататък,
ние останахме заедно
там, на брега, сред спокойното лято
и пред живота безкраен.

СЕМЕЕН ПОРТРЕТ

Понесохме един и същи куфар
през времето към хоризонта ясен
и аз захвърлих белите обувки
край босите ти стъпки върху пясъка.
 
Докато ти ме пазеше от вятъра,
в прегръдката ти ставах златен лист.
Извитите контури на телата ни
напомняха на гръцка вазопис.
 
И с полета на птиците се сляхме
без много суета и много шум.
Очите ни през утрините бяха
като очи на фрески от Фаюм.
 
Поспирахме се в рамки от картини,
в които не намирахме платната,
за да останем там, като отмине
мигът определен. И непонятен.
 
Кога за нашия портрет замислено
бои ще изберем и грунд ще купим.
Това, което имаме наистина,
е само този много тежък куфар.

КАТЕДРАЛА

Ефирна вечерна мъгла върху Сена
се стеле и въздухът лепне.
Водата размазва дълбоките сенки
на тъмни дървета и шлепове.
 
Ръка за ръка, ние бедни поклонници,
улавяме всеки отблясък,
фенер и дворец, силует между клоните
и търсим нататък неясното.
 
А Нотър Дам свети в мъглата притулена,
изящно небето пронизва,
високо възправя ажурните кули,
потайна и толкова близка.
 
По форма напомня за нещо в човека -
божествено смесва с жестоко,
звънти филигранно, а после отеква
по-тежко със звуци дълбоки.
 
И нейната музика сякаш усетил,
прегърбен и може би гладен,
самотник с цигулка, за дребни монети
излива я там на площада.

САРКОФАГ

Сред просторните зали с безценно богатство
спеше времето в своята урна.
Над главите ни тленни посипа праха си
златен прах от магична култура.
 
Колко жалки изглеждаха сухите мумии -
експонати под стъклен капак.
Някой варварски бе ги ограбил. Безшумно
приближих до един саркофаг.
 
Той бе черен, изящен, със своята форма
ми напомни разтворена мида,
ала вътре бе пълен със смърт, чак догоре
напоен беше с нейния мирис.
 
Сладка смърт. Как слугите ѝ тъмни и знатни
тук сакрални слова са мълвили
и дълбали са образа, името, знаците,
от които са черпели сила.
 
За да може отвъд да премине красиво,
балсамиран, повит от жреците
и готов за живот след съда на Озирис
този, който го беше почитал.
 
Сладка смърт. Пожелах я и нейната милост
ме обзе, от света ме откъсна,
тя влечеше безумно, бе в мен се вселила
и за връщане ставаше късно.
 
Постоях в саркофага за миг, но ми стигна
и мигът да не съм вече същата.
И когато най-сетне вкъщи пристигнах,
да не съм, да не съм вече вкъщи.

ДОКОСВАНЕ ДО МОНМАРТЪР

Сакре Кьор се белее на хълма
като тъжно лице на мим
и ни следва по стръмните стълби
стар художник-навярно мним.
 
Ние мъкнем нагоре статива му,
той е блед, с разкопчано палто
и зад близкия ъгъл завива
по следите на своя живот.
 
И оставаме с празните маси
на напудрено с руж кафене,
ти попадаш за миг у дома си
под един артистичен фенер.
 
Свободата нехайно ни плисва
и в студеното слънчево утро
аз се смея така лекомислено
както никога, никога друг път.
 
Сред Монмартър отдавна художника
сме загубили в тоя простор.
А над нас се белее набожно
като тъжно сърце Сакре Кьор.

ВСЯКА СУТРИН МИНАВА...

Всяка сутрин минава по пътя незнайна каруца
и подковите чаткат по мокрия кален асфалт,
все така нещо важно в деня ми заяжда и куца
и не ме е човекът със своята скръб преболял.
 
Може нощем в съня си крилати коне да препускам,
да се втурвам стремглаво към някакъв вечен простор,
ала съмне ли, аз осъзнавам, че нещо пропускам,
а душата ми зъзне забравена в задния двор.
 
Не отивам наникъде, нямам къде да отида
и пред мен се захлопват сурово врата след врата,
но не чувствам тревога за себе си, нито обида,
нито страх, че ме дебне зад ъгъла вече смъртта.
 
Ще е нощ, ще се нося на воля в далечни простори
и ще падне от мене безкрайната скръб на света.
И достигна ли нейде по пътя си нова врата,
тя ще бъде голяма и тежка, но вече отворена.
 
Дотогава ще виждам студеното утро в стъклото,
невиновно за нищо, но грозно оцъклено в мен
и ще чувам как чатка с безмилостни стъпки животът
и заглъхва нататък в мъгливия тягостен ден.

КАК НАТРАПЧИВО...

Как натрапчиво цъка будилникът нощем
сякаш в него е пулсът на тъмния град
и ми пречи да спя, сред небесния кошер
да наглеждам пчели в един простичък свят.
 
Колко нощи безсънната песен ми пее,
механичният звук като жило боде.
Младостта отлетя към звездите, след нея
се препънах и нищо добро не дойде.
 
Като счупена кукла нататък залитам,
без да знам закъде е неравният друм.
И сред храма на мрака наместо молитви
стари стихове често повтарям наум.

ЖЕНА, СТАРИЦА И ДЕТЕ...

Жена, старица и дете
в мен поотделно съществуват,
но често се размесват те,
готови за една милувка.
 
Детето винаги в почуда
света спокойно съзерцава,
жената иска малко лудост,
старицата е величава.
 
Преситена и уморена,
тя всичко знае и разбира,
в ръцете си държи вретено,
наприда нишката неспирно,
 
със сключени уста сурово
проклина или благославя.
Не би започнала отново
и два живота да ѝ дават.

БАЛАДА

Тя пожела, щом я погълне здрачът
да се превърне в пеперуда,
да прекоси пространствата прозрачни
и у дома да се събуди.
 
Сега от тъмен ъгъл на тавана
ги наблюдава как вечерят.
Единият нареже хляба, стане,
не може мира да намери,
 
а другият едва едва преглъща,
изглежда недоспал и слаб е.
И чува се в притихналата къща
как чоглаво чешмата капе.
 
Болезнено усещат, че я няма
и тя, без тях осиротяла,
се стрелва и край светналата лампа
кръжи като обезумяла.
 
И после каца на един прозорец,
прелива цялата от нежност,
чрез ярките си цветове говори,
но те дори не я поглеждат.
 
Ще идат вън да пушат на балкона,
тъй както обичайно правят,
но пътьом към нощта ще я прогонят.
И тя ще полети наяве.

ГЛАСЪТ НА СЕСТРА МИ...

Гласът на сестра ми прониква през ситните капки,
от някакъв спомен красив доверчиво изплува.
Аз някъде горе откъслечни думи дочувам
и в тоя изгубен в пространството глас се потапям.
 
През няколко празни етажа до мене долита
от много отдавна детинският глас на сестра ми.
Той търси опора и близост, очаква защита,
от нещо неясно и страшно отблъскван и мамен.
 
Подобно врабче върху моето рамо се сгушва,
за няколко мига намира закрила и завет.
И аз под дъжда от балкона с тревога се вслушвам:
гласът на сестра ми за нечия смърт съобщава.

ЗЛАТЮ БОЯДЖИЕВ

От силуета, който вечер по главната на Пловдив се клатушкаше,
отделните детайли в паметта ми са се врязали:
лицето, дясната ръка между две копчета на якето промушена,
бастунът в лявата, каскетът, говорът, засегнат от парализа.
 
Около него целият живот и хората изглеждаха различно,
и близките, и въздухът в дома му, всичко беше цветно, причудливо,
дъхтеше на Париж, на свобода, но и на строгост и приличие
и образите от картините понякога с реалните се сливаха.
 
Веднъж на пътя две деца, повели слепите родители, минаваха,
той спря, загледа се след тях, не можеше да се начуди
и никой друг така пред мен не беше се преобразявал,
и до сега не е, с такава детска чистота и непринуденост.
 
Като умря, пристигнаха сестрите му - необичайни гости,
стояха мълчаливо с черните забрадки като пред икона.
Това, което едрите покрусени жени не казаха, бе просто
и аз в наивната си младост нещо се заклех, ала какво - не помня.

ДЪЩЕРЯТА НА ХУДОЖНИКА

Тя беше някак сива между златото
на ярките картини по стените.
Оставило бе времето следата си,
но бяха недокоснати очите ѝ.
 
Живяла беше незабележимо
с отблясъците на една палитра
и в нея бе намерила обител,
без да е сътворила нищо зримо.
 
И в участта, съзнателно избрана,
стояла бе далече от света.
Пред някаква измамлива промяна
бе предпочела неизменността.
 
Изглеждаше самотна и особена
в сумрака на опразнената къща
и някъде в дълбоката си същност
смутено се надяваше на обич.
 
Навярно е било напролет. Влезе
след мен, покани ме да седна.
Занесох ѝ цветя - букетче фрезии.
Не знаех, че било е за последно.

АКТЬОР

Изправен там, пред залата смълчана,
със стойката на неподвижна птица,
с присъствие, изцяло овладяно,
напомня на големите трагици.
 
В невзрачна дреха, сред декор мистичен
с неведомото храбро си играе.
До сетната си фибра артистичен,
на сцената отдава се до края.
 
Пространството пред него се разтваря,
страдание остава след възторга,
изглежда сякаш разговаря с Бога,
а всъщност може и да разговаря.
 
Или опитва да забрави нещо,
самотен, както нощем е палача.
И с тая своя дързост нечовешка
извиква в мен желание да плача.

СЛЯПА УЛИЧКА

Като всички поехме и ние към своето щастие
и блестеше пред нас необятен простор до безкрая.
Бяхме млади, усещахме силно и виждахме ясно,
а светът ни привличаше чист и красиво изваян.
 
Ненадейно на пътя изскочи висока ограда
и зад нея, от къщата, идеше някаква музика.
Там живееха хора и може би имаше радост
и бълбукаше извор или се събираха музите.
 
Ала ние стояхме отвън като жертвени агнета,
не разбирахме и се озъртахме някак безсмислено,
беше странно, че пътят прекъсва и никакъв няма го
и в стената не се забелязва пролука и изход.
 
Някой друг непредвидена орис ни беше приготвил
и краката ни спъна с въжета, очите затули.
Ние търсехме път, за да тръгнем по него в живота,
без да знаем, че тук ни е чакала сляпата уличка.