Тоня Трайкова

[Hatshepsut]

Тоня Трайкова

Тоня Атанасова Трайкова-Ждребева е родена на 20 август 1955 година в град Карлово. През 1979 година завършва ПУ "Паисий Хилендарски", специалност "българска филология". По време на следването си участва в литературния клуб "Гео Милев", а по-късно става член на Дружеството на писателите в град Пловдив.

През 1982 година издава стихосбирката "Кукувица" в списание "Тракия". Поетичният си дебют прави през 1985 година в издателство "Христо Г. Данов" с книгата "Участ". През 1987 година публикува статията "Безсмъртието и смъртта в творчеството на Теодор Траянов" в сборника "Теодор Траянов, нови изследвания", Издателство на БАН. Романът "Сакатите и светците" издава през 1992 година в издателска къща "Кронос", а стихосбирката "Прашните контури на светлината" - през 1998 година в издателска къща "Христо Ботев". Следват "Понякога поглеждам към небето" (Издателство "Дамян Яков", С. 2003) и "Над болката" (стихосбирка, библиотека "Орфеева лира", С. 2008).

Участва със стихотворения в книгата "Антология на пловдивската любовна лирика" на издателство "МАГ-77", Пловдив, 2001 година. Автор е и на пиесите "Пясък в цигулката" и "Прамайката".

През 2018 г. издава романа "Тихата светлина в процепа под вратата"

Умира на 11 април 2022 г.

https://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=216


СЪНУВАХ, ЧЕ ЛЕТЯ...

Сънувах, че летя, и над света
издигах се във въздуха спокоен,
и беше ми привично да съм там
с една сълза, натегнала в окото.

Харесваше ми да летя така
и със завидна лекота го правех,
забравях, че е тялото от кал,
и ужаса на будните забравях.

Не ползвах тайни думи и крила,
не се усещах с нищо по-различна,
отколкото по принцип съм била,
и въпреки това летях над всичко.

Позната беше тая тишина
наоколо, дърветата и дворът.
И този път при любовта ми, знам,
влетях през свода на един прозорец.


СКАЛАТА

Това е скалà, откъдето съвсем безразсъдно
политах навремето и не помислях за нищо,
безсмъртна била съм тогава и исках да бъда
най-волната птица до сетния миг, в който дишам.

И исках, тъй както под мен си шумеше морето,
с една крачка само да стъпя напред в свободата
и цяла сияех от смях, от безгрижие светех,
когато я правех... И после се връщах обратно.

Катерех се дълго нагоре, достигах скалàта,
откривах, че нови пространства в душата ми има,
и там, сред самото небе, над морето разлято
опитвах дори да достигна до неуловимото.

Отново на тази скала съм. На същото място
попивам простора на морския залив и гледам
как долу се блъскат вълните... И става ми ясно,
че най-съкровеният полет ще бъде последен.

[Hatshepsut]

НА ПРОЗОРЕЦА

Беше истински дъжд
и внезапно дойде с гръм и тътен,
непознатият мъж
с кон се спускаше бавно по пътя.

Планината отзад
беше някак си странно мъглива,
към безлюдния град
тоя конник видях да отива.

Станал бе вир вода
и небрежно юздата държеше.
Върху него дъжда
тежко с едрите капки плющеше

като удар с камшик.
Ала той продължи примирено
и така наруши
всяка скука на тая вселена.

Този миг свобода
си откраднах и даже се влюбих.
Но мъжът под дъжда
неусетно се беше изгубил.

[Hatshepsut]

АЗ СЕ ВРЪЩАМ НАЗАД...

Аз се връщам назад през камари от струпано време
и си търся живота, ограбен отдавна по пътя.
Колко малко за себе си някога исках да взема,
колко много неща премълчах и успях да преглътна.

Гледах вечно нагоре и в някакъв облак откривах
онова, от което човек на света се нуждае,
все нататък ме теглеше някаква муза щастлива
и в небето безкрайно намирах родина накрая.

Вече знам, ако иска земята да бъде родина,
не достигат реките, макар да са толкова бистри,
планините не стигат, макар да са толкова сини,
и пръстта й не стига, макар да е толкова близко.

И когато изсмуква от теб и последната сила,
и на твоята обич синовна отвръща с омраза,
шапка щом ти крои или готви отровното жило,
и в безумни години да бъдеш вграден те наказва...

За какво ти е? Бягай, където ти видят очите.
Но стоиш с подкосени крака като стълб и не можеш.
Няма даже кого с прималяло сърце да попиташ:
За какво ми е тоя живот, за какво си ми, Боже?

[Hatshepsut]

ИМА НЯКЪДЕ ГРАД...

Има някъде град, който с нещо небесно, въздушно
непрестанно сред моите литнали мисли витае.
Съществува единствено в мен, там в главата ми, сгушен
в една малка кутийка и никой за него не знае.

Той е целият в сняг и прилича на бяла дантела,
прекосен е навред от канали с гондоли и лодки.
И по тесните улички няколко часа в неделя,
непозната за никого, с шала загърната, ходя.

Влизам в ниски дюкянчета, срещам забързани хора,
виждам често жени пред дома да прибират прането
и когато чаршафите ледени мятат нагоре,
да приличат на ангели, вдигнали сякаш крилете си.

Колко пъти съм искала в белия град да остана,
да си имам любим и снежец моя танц да поръси,
да проникна навътре до най-съкровената тайна.
Може би някой ден... Или някога нощем, в съня си.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите "Тоня Трайкова – Поезия и проза":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6671

[Hatshepsut]

У ДОМА

Всяка стъпка е писък на мрака и знак, че се връщам
към светлика на детството-малка утеха в тъмата,
и един розов храст ми напомня, че тук си е същото
в запустялата къща, при своите, с вечния вятър.
 
Избуява на воля тревата и никой не идва
да постегне сломения зид, натежалата стряха.
Колко искам да бдите над мен, мои ангели свидни,
да сме заедно тук, у дома, както някога бяхме.

Остаряваха дните, полека ръждясваха бравите,
само борът отсреща порасна високо нагоре.
Вместо хора-стени ме посрещат и нещо остава
неизказано, сякаш било е таено за хората.
 
Става страшно сега да се взирам навътре до нищото,
да намирам самотния смисъл на няколко стиха.
Ала те ми са светла опора, изпратена свише,
за да бъде в началото словото, в тъмното, в тихото.

[Hatshepsut]

ЕТЮД С МУЗА

Отшумя и последния влак и на малката гара
аз останах да тъпча снега и да мисля
за различни неща. А димът, суетнята и парите
се разсейваха в хладния въздух и някак потискаха.
 
Сякаш някой от влака забравил бе своята муза,
грациозна и дребна, загърната в кожи персона.
Тя пристъпи нататък, подобна на бяла илюзия,
и преди да изчезне, я чух да врещи по перона.

А стрелочникът свърна към душната тясна чакалня
в светлината, която навън се цедеше дремливо,
и остави големи следи в коловоза разкалян
като тъмни неясни стремежи, които застиват.
 
Не разбирах големия свят, но тогава до болка
го усетих с това, че е нощ и че беше валяло.
Беше в мен като мъж, като някой, на който се моля,
и се сляхме в едно необятно и истинско цяло.

[Hatshepsut]

ПЕПЕРУДА

Годините на шеметни надежди
са смешни с избледнялата си прелест,
когато за живота си проглеждам,
изгубила последната си смелост.
 
Сега наподобявам пеперуда,
която съхне в някакъв хербарий,
скованите криле като по чудо
потрепват и неволно се разтварят.
 
Карфицата докрай се е забола,
главата ѝ блести-безлично кръгла.
Не мога вече никого излъга:
конвулсията имитира полет.

[Hatshepsut]

ПАРАПЕТ

Градът е уютен и страшен в нощта под балкона,
когато така неусетно и властно натам ме привлича,
към острия връх на брезата и белите клони
и ранната пролет, напъпила в тях истерично.
 
Как искам със светлите точки и с мрака да слея
онази начупена моя крилата душа и да чувствам,
дори и когато викът ми съвсем занемее,
вкуса на летене след краткия миг на безумство.
 
Един парапет ме възпира, от хладно желязо,
прояден тук-там от ръждата, напрашен, невзрачен,
от дъжд набразден и от стъпки на птици белязан...
Но как се прекрачва, кажете ми как се прекрачва.

[Hatshepsut]

РАЗСЪМВАНЕ

В саркофази, ковчези, руини и урни,
пантеони и гробове стене
светлината и в нейните прашни контури
оживяват отминали сенки.
 
Тя трепти върху гладката морска повърхност
на спокойния залив, където
един малък делфин, от вълните изхвърлен,
се поклаща с корем към небето.
 
На таванчето беден и болен художник
все така неподвижно се взира
в една точка в стената и още не може
да повярва, че бавно умира.
 
Светлината той тихо в душата си носи
и в живота си бил ѝ е верен,
над челото замислено сребърен косъм
откроява се в кичура черен.
 
С яснота, за която не е предполагал,
той усеща сега, че се съмва
и в очите му тая предателска влага
е навярно от взиране в тъмното.
 
И над амфори, фрески, витражи, колони,
катедрали, платна, обелиски
ненатраплив отблясък тъмата прогонва
и денят над света се разискря.

[Hatshepsut]

ТОЗИ ТЕАТЪР...

Този театър не беше с балкони и ложи,
с фрески на ангели, с тежки кресла кадифени.
Бе под открито небе и на бриза изложен
откъм морето безкрайно зад лятната сцена.
 
С ясните линии, с простите голи скамейки,
сякаш е кораб, забравил да вдигне платната,
будеше вече заспалите сенки на кея,
беше театър, за който си даваш душата.
 
Свиреше джаз и луната се вдигна високо,
нейната маска се хвана в рибарските мрежи,
а суетнята растеше в различни посоки,
без да докосва пианото, тъмно от нежност.
 
Там, на последния ред, малко чужда на всичко,
търсех неясната близост на нещо от мрака,
чувствах лъча на прожектора как ме привлича,
но неусетно попадах в един друг спектакъл.
 
Просто седях, покорена от морския вятър,
гледах в небето как облакът бавно чертае
фрески на ангели с леки криле и позлата,
чаках да дойде при мене душа от безкрая.

[Hatshepsut]

ГОСТ

Той стъпва безшумно в съня ми и някъде сяда
с притулен под веждите поглед и дълго седи
и знам, че не е само сън и не е само сянка,
защото наяве от него остават следи.
 
Той, крясък на гларус и мирис на диви простори,
почтително сяда и гледа незнайно къде,
той страда за своята младост, но толкова горд е,
че с нищо и никога няма да се издаде.
 
И щом силуетът му тъмен с нощта се изгуби
и дрезгаво утрото светне, пробожда ме жал.
Та той е руина, защо ми е толкова хубаво...
Дано е за малко, дано, дано е за малко.

[Hatshepsut]

СВЕТЪТ И АЗ...

Светът и аз не бяхме много близки
и дълго се преструвах, че нехая,
ала усещах как ме е притиснал,
дори когато се заключвах в стаята.
 
Проникваше тогава през пролуките,
прокрадваше се откъдето свари
и като влага в мене се просмукваше,
превземаше ме алчно като старост.
 
С набръчканите си лица мечтите ми
разбягваха се, без да ме дочакат
и чувствата ми, още неизпитани,
пищяха като прилепи в сумрака.
 
Защо сред тоя странен свят не смогнах,
наместо неизменно да присъствам
на цялото умиране убого,
да се порадвам на едно възкръсване?!

[Hatshepsut]

КРИЗА

Безсмислицата става по-коварна
от пряспата, която те приспива.
Каква ли зима ще ни се стовари
и как ли времето ще ни убива.
 
Отдавна спряха градските часовници
и стъпките пред кой ли хорски праг
се бавят вече в някаква готовност
да ги засипе бял и пухкав сняг.
 
Досущ като мазилката от сградите
изрониха се нашите заблуди.
Навярно зад стената някой страда,
ала наоколо сковал е студ.
 
Часовниците мръзнат и стрелките
протягат безучастни пипалца
и сочат часове без ред и ритъм
и късно, много късно е за цяр.
 
Сега е тържеството на абсурда
и всеки миг продажно е застинал.
Пред черквата един окаян урод
посреща с устни първата снежинка.

[Hatshepsut]

СТАРЕЦ

Живял е дълго в ъгловата сграда
и свикнал е с дъха на застояло
в мансардата, където вечер сяда
в олющено кресло и гледа вяло.
 
В квартала го познават. Все по-рядко
го виждат долу да поспре на сянка,
висок, съсухрен, ала някак знатен
с бастуна и суровата осанка.
 
Седи в креслото, хапчетата взема
като разплисква чашата с водата,
ръката, разтреперана от тремор,
несръчно бърше с опако разлятото.
 
Но ето го - тържествено изправен -
в особен ритуал е той участник
и чашата с водата пресушава,
тъй сякаш е последното причастие.
 
А после тътри чехли без досада,
излиза на балкона необлечен,
на фона на старинната фасада
главата му белее отдалече...
 
Едно амурче само е наблизо,
с отчупена пета присъства тук.
Посяга към косата му от фриза,
като че тя е захарен памук.

[Hatshepsut]

ОТДЕЛЕНИЕ

Край децата си бдят върху столчето твърдо и тясно,
въпросителни в бяло, със сини дамги под очите,
на етажа, завинаги с болката трескава сраснал,
в безучастния хлад откъм моргата и от звездите.
 
Накъде ще вървят, щом на утрото сенките паднат
и животът на криви крака своя ход заклатушка
и внезапно се свие от гърч в суматоха и пяна
или просто безсилен лежи като мъртва кротушка.
 
За какво ни е тоя живот, който всичко ни взема
и затваря надеждата в шепа лекарства горчиви,
и от банката кръв се цеди, натежал като бреме,
и не пита, когато с последния хап си отива.
 
Нека, нека тече като буен поток в планината
и да скачат игриви пъстърви из бистрия бързей.
Ще го газят със смях и сред пръски в съня си децата,
а пък майките, будни, ще гледат как той се изплъзва.