Български Националистически Форумъ

СРЕБЪРНА СВАТБА

Погледни, ний сме вече и двамата стари,
младостта неусетно изтля.
Ето: първи сняг моито къдри прошари,
твоят поглед и благ, но без плам.
 
Преди много години, във този ден същи,
в недалечният южен градец
ти дойде и ме взе, и отведе от къщи,
и бе плах като бягащ крадец.
 
А пък аз се смущавах и спъвах свенливо
и непривичната дълга пола -
и говореха, толкова светло красива
не съм никога още била.
 
А на пътя от черква, как ясно си спомням,
една стара жена ни видя
и ни даде да пием от глинена стомна
ненапита чешмяна вода.
 
И затече водата - ту бистра, ту мътна, -
безпощадния земен живот.
Но скръбта и неволите свързват по-плътно,
а ний вкусихме не един плод.
 
Сега кротко говорим и гледаме мъдро,
и безмълвна надежда плетем:
пред прозореца нашият внук златокъдър
своя пръв урок гласно чете.

ЖЕРТВАТА

Пред малкото креватче на колене
тя трети ден, немигнала, се моли
и бавно гълта сълзите солени.
 
Едничкият ѝ син е тежко болен
и само нишка го дели от края -
а долу другите деца играят
 
и слънцето в прозореца поглежда,
и дюлята подава пълни клони,
но той е ням и сляп, и безнадежден...
 
През първий ден към старата икона
мълвеше тя, прекръствайки се мигом:
"Върни детето ми, от смърт спаси го."
 
През вторият, очите без да снема,
се молеше, от скръб обезумяла:
"Вземи живота ми - и дай го нему."
 
А днес на третия, едва прозряла,
тя рече мъдро: "Майко свята, стига,
вземи го, но от мъките спаси го."
 
И стана чудо: мина малък пламък,
детето мръдна устни загорели
и промълви полека: "Хлебец, мамо!"

КАТО СЛЪНЦЕ

Като зрънце,
като просено зрънце,
от крилатия вятър посято,
тя пониква несетно в душата
и пораства, класи и узрява.
 
       Като птичка,
като мъничка птичка,
през морета от юг долетяла,
във сърцето невинно заспало,
тя си свива гнездо и запява.
 
       Като слънце,
като божие слънце,
над живота ни кратък и беден,
и дори над деня ни последен
тя изгрява - греховна и свята.
 
       Като песен,
като майчина песен,
ненадейно в чужбина дочута,
поразява беглеца залутан -
любовта - съвестта на земята.

СВЯТАТА

Аз те знам, Богородице бледа,
с младенец осиян на колене.
Твоят поглед е странно загледан,
твойте устни нашепват моление.
 
Мъдреци беловласи и славни,
пред нозете ти ничком склонени,
за отрока, предречен отдавна,
са дошли на свето поклонение.
 
И наричат го син на небето,
и наричат го цар на земята,
но ти чуваш: "Друг друга любете" -
и над люлката виждаш разпятие.

УТРИННА

Ето брезите сребристи и борове тъмни.
Ето и двете високи черковни кубета.
Скоро и долу в града и в полето ще съмне -
ведро поглежда окото ти синьо - небето.
 
- Ти, който виждаш и който четеш в сърцата,
както в отдавна позната, разтворена книга,
бдиш над цветя и над птички, и пазиш децата,
боже, към тебе очите си молещи вдигам.
 
Пълно с любов и сърцето ми слабо, човешко,
пълно със земна любов и с възторг, и с умора,
както лозница, отрупана с гроздове тежки,
както и причастие чаша, налята догоре.
 
Трябваше жертва - и аз я принесох, и ето -
още треперят ръцете ми в първите тръпки.
Само да знам, че е жертвата моя приета,
моя тамян че достига до твоите стъпки.

ДЕН ПЪРВИ

Тук някога се сля небето със земята,
през мътния порой плющяха знамена,
зариха се в пръстта, полягаха нивята -
пожъна огнен сърп незрели семена...
 
А днеска - погледни от край до край небето -
бездънното око над нашият оброк -
и пълните жита, градините, полето,
налелия се плод с избистрен, меден сок.
 
- Дочаках те и аз, дочаках най-подире,
ден с обич оплоден и благодарно тих.
През огън и вода преминах да те диря,
безспирно се стремях, воювах - победих.
 
Бъди добре дошъл. И отдих, и умора,
и радост, и печал, и ти, възлюбен плен -
нали сте вие дял за всички замни хора -
бъди добре дошъл, мой светъл, първи ден.

ВЕЧЕРНЯ

Нависнали оръсени над бялата стена,
дърветата, заслушани в пороя замълчал,
блестят като ресниците на плакала жена,
нечакано запалени от радостна лъча.
 
По пътя отражения, кръстосани в зигзаг,
а в облаците - златния черковен кръст забит.
Това е сякаш двойния, таинствен знак
на моята и твоята преплетени съдби.
 
Една дарохранилница, единствен мой съсъд,
в подножието божие, с наведена глава,
ще сложа в бъдещия ден на праведния съд,
когато ще са лишни и молитви, и слова.
 
А Бог-отец отблъсне ли принесения дар,
от женствена и майчина любов и скръб събран,
ще впиеш Ти - Родителко - проляния нектар
във своите вселюбещи, приемащи недра.

МЪДРОСТ

Като в приказка - дреме гората, в своя есенен накит от злато.
Нито птици унесено пеят, нито вятър в листата шуми.
Само пътят се бодро белее - но и той се стопява в мъглата
и по него ний, сенки безмълвни, уморено вървиме сами.
 
Колко много напразна тревога, колко мъка в очите прикрита,
колко сълзи преглътнали мълком, колко плач във човешкия глас...
Безнадеждно самотни и чужди - всеки лута се, дири и пита -
а всевечната, земната мъдрост - тя разляна е вредом край нас:
 
да ликуваме с ведрата пролет, да горим с кехлибарното лято
и наесен - с усмивка на обич към света, и прекрасен, и чист -
без тъгата на спомени празни, без страха пред надежди крилати -
да угаснем с вечерното слънце, да умрем с осланения лист...

ПАСТОРАЛ

ДОКАТО ШУМИ над нас шатъра на зеления дъб
и като ясно море се вълнува младата трева,
докато слънцето догори върху планинският ръб
и кукувицата отчете - нашия живот, невям...
 
Доде трае този ден, който не ще се върне за нас,
притвори очи за миг и изслушай - като на шега -
старинния пасторал, нежен като песента на саз,
изпят преди много векове - като че от мен сега.
 
ТИ, КОЙТО в летния зной уморено от пътя не бягаш
и като мене, в леса - хладен не дириш подслон.
Ти, който носиш в ръце, като жезъл, попътна тояга,
който по хълма вървиш - сякаш възлизаш на трон.
 
Кой е рода ти, не знам, но ела - и от дъбови листи
аз ще ти сложа венец. Кой си, не искам да знам:
Пан, олимпиец, пират ли, дошъл сред водите златисти
белите кораби ти пепел да сториш и плам...
Слушай: царица да бях, бих ти дала аз своето племе,
вожд да му бъдеш и цар - ти, моя поглед сразил. -
Пастирка малка сега - е сирашкия жребий мой земен,
стадото мое брои - три само бели кози...

ТЯСНАТА ВРАТА

Погледни този път, в който ние стремглаво летим,
като литнали в миг две стрели, две безумни мечти,
как е тесен и прав, и затворен от двете страни
с тези тъмни върби като с две неподвижни стени...
Той ли нашият път, той ли нашият кратък е ден
от самата съдба на земята за нас отреден?
А на другия край, тъй примамлив, незнаен, желан,
дето пълна с лъчи е разтворило слънцето длан,
сякаш свършва се той: там сближават се двете стени,
и през тази врата, толкоз тясна, ще можем ли ний -
двама заедно ний - да преминем през нея отвъд,
дето светъл и нов почва другия, вечния път?

ВЕЧЕРНИЦА

Вечернице-предвестнице, вечернице-царице,
кандило пред всевечния иконостас,
една сълза от Богородичните ресници
отронена в светия жертвен час
                            - вечернице-сестрице!
 
Видя ли ни, когато спря тогава над нивята,
и чу ли как се врекох негова да съм? -
Полюшнаха се класовете в пролетния вятър
и прокънтя в небето първи гръм.
 
И ето те сега на хоризонта пак изгряла -
в съдбовните ми дни, ти, неотлъчен знак.
Изгрей сега, предвестнице - над нашата раздяла,
над пътя и над бягащия влак...

REQUIEM

КРИЛО НАД МЕНЕ спуснато, крило на орис черна,
не ще се вдигнеш никога от моята глава.
Преди да звъннат утринна, звъниха за вечерня,
преди да чуя сватбени, надгробни чух слова...
 
Далечно бели върхове, не ще ме утешите,
ти, пеене на птиците, не трогваш мой слух.
Ненужни са ми повече на този свят очите,
ненужно ми е тялото, останало без дух.
 
Махни се, стих нерадостен, прокобящ, неоменен,
звънтящите ти звукове какво ще ми дадат?
Каква забрава жаждана, какво си знес за мене? -
Гъдулката на слепия, що пее край градът...
 
НЕ ПЛАЧА, задето безрадостен, пуст и прекършен,
без тебе живота ми дълг ще е само и бреме;
задето деня ми, едва-що наченал, се свърши,
и никаква празна утех не носи ми времето.
 
Не плача за себе си. - Нека, жесток и оскъден,
живота между ни прегради да беше изправил -
да бяхме осъдени вечно отделно да бъдем,
да беше ме даже разлюбил, оставил, забравил...
 
Но само да знаех, че тук на земята ти още
живееш - и моите литнали мисли те стигат -
че дишаш и гледаш, и чуваш - и в късните нощи
прозорец свети, и бдиш ти наведен над книгата.
 
ВСЯКА НОЩ насъне неизменно
идваш и оставаш късно до зори.
Часовете се покорно сменят,
както в миналите дни добри.
 
Ние двама пак сме окрилени,
пак обичащи и чакащи горим.
- Отведи ме призори и мене -
този свят ме вече умори.
 
Аз не искам с кротко примирение
да поема този черен дял,
с който някой зъл ни бог дари...
 
Аз не искам земните съмнения:
- няма смърт, разлъка и печал,
няма минало, и бъдеще дори.

КЛЕТВА

Да ослепеят очите ми - и двете,
да ме сполети навеки проклятие,
ако забравя накога това лято,
Атлантика и на Лайта бреговете.
 
Низ просторните пясъци край морето
стъпките ни останаха отпечатани.
А може би в привечерната позлата
и днес бродят нашите два силуета...
 
Широкополите бретонки ги изглеждат
изпод черните си пиявици-вежди
с поглед като океана син и намръщен.
 
И горят в залеза каменните къщи,
а сред вълните - призрачни като надежди -
оцелелите ладии се завръщат.

РИБАР

Пристанището опустя. Рибарите се прибраха с потъмнели чела.
неподвижна и безплътна - като нарисувана - е водата
и в нея лодките - ято птици на почивка, със свити крила,
стоят, кацнали на своите отражения - забили връх в глъбината.
 
Във въздуха се носи, остър и горчив, мириса на разтопена смола:
изтеглил лодката си на брега, там долу, в пясъчното плато,
млад рибар, с разтворена на гърдите блуза и с димяща лула,
над нея се е надвесил, вдълбочен и мълчалив, като в тайнствено свято.
 
Че утре рано, лека като съновидение и бърза като мечта,
ще го понесе по резпенените гребени на океанските вълни
и обратно тук, може би никога вече, не ще го върне тя...
 
Но сега, здраво и безгрижно като дете, ще спи той през нощта
и неостъпно и властно - като любовница и съдба - ще му се присъни
непостижимата шир, която го зове в тайнствените си глъбини.

ХИМН

Като малка черупка, която не знае де ще я изхвърли вълната разярена,
аз се събудих една сутрина в тази непозната страна -
с носии странни, непонятен език и цветя, които у нас нямат даже имена.
Но - бурята, която ме изхвърли тука - да бъде благословена!
 
Първи ден край океана, когато задъхани от пръските на пяната солена,
онемяхме от възторг, а фарът от вълноломната стена
освети с първия си лъч нашите омагьосано притиснати лица и рамена,
и като звезда за моряците, засвятка в далечината стъмена -
 
бъди благословены Бъди всякога благословен и ти, живот, непостижимо велик,
и ти, моя съдба мъдроока, която ме кали с изпитания дългогодишни,
за да ме подготвиш и причестиш с този върховен миг!
 
Да бъдат проклети устните ми и моя вцепеняващ се от агонията език,
ако в смъртния ми час, сред риданията на близки, сподавени от лишни,
не благодарят и благословят тези дни всевишни!

РАКОВИНИ

Слушай в часа на прилива как диша пълноводният океан,
гледай как тежко се вгъва необятната му гръд медносиня.
Но иде отливът - белогривото воънство вдига своя стан,
за да завладее там в безкрая - американската твърдиня.
 
Ще утихне оголеното крайбрежие и в черната му длан,
сред пясъка и видираслите, ще блеснат влажни раковини.
И аз ще събера в шепата си - за да нанижа един гердан,
койно ще занеса като спомен в своята далечна родина.
 
В дни на пустош и задуха, в дни безрадостни и безвестни
всяко зърно ще ми припомня един тукашен ден или миг -
океанският простор, вятъра, скалите черни и отвесни,
мачтите на хоризонта и на чайките острия вик -
 
пълноводния, волния прилив на моя живот многолик,
след който като дребни раковини - останаха тези песни.