Елисавета Багряна

[Hatshepsut]

INTERIEUR

Ти ме гледаш тъй влюбено-нежно,
ти говориш тъй топло и предано.
Вън завива виелица снежна.
Аз те слушам, далеко загледана.
 
Лъхат леки и странни парфюми
от цветята, над мене надвесени,
и напомнят самички, без думи,
ча са вчера от тебе донесени.
 
Ти така всеотдайно си верен,
ти си мой неотменно и всякога -
и прости моя смях преднамерен,
мойто женско лукавство понякога.
 
Че и аз като тебе обичам -
безнадеждно и смъртно увлечена,
и често напразно заричам
да не ида на среща уречена.
 
Но когато зачуя, че идеш,
сякаш рязко, внезапно събудена,
там, от другия вход, без да видиш,
аз избягвам - смутена, зачудена.
 
И отивам при него покорна,
сякаш в тъмна хипноза омаяна.
И се връщам разбита и морна,
унизена и горко разкаяна...

[Hatshepsut]

СНЯГ

Тази бяла, небивала зима
в паметта ще остане запазена
като приказка бяла - без име,
нито писана, нито разказана.
 
Този чужди град, смътно обикнат,
с островърхите къщи и замъци,
дето вечер фенерите никнат
с бледожълти, безтрепетни пламъци.
 
И безкрайните улици, сплели
дълги сенки и клони данетелени.
И ний, първите стъпки поели -
от съня и покоя извели ни...
 
Ще се нижат дни, черни и бели,
с неотменния знак отбелязани.
За което сме вчера живели,
днес сами може би ще погазим ний.
 
Но през някоя коледна вечер,
с две въздишки, несетно отломени,
ще потеглят на път отдалече
двете сенки на нашите спомени.
 
И ще спрат в този гред, и ще идат
в остарялата черквица бляснала,
да отслужат една панахида
- на нашата младост угаснала.

[Hatshepsut]

АПРИЛ

Слънчев сноп от прозореца влиза,
цветен сняг е земята покрил
като с брачна, дантелена риза -
дойде неусетно април.
 
Бог е мъдър и благ и прощава
всяка пролет на грешния свят.
А печлите сега опрашават
медоносния ябълков цвят.
 
Вечер лъха презморския вятър,
който всичките пъпки разви.
Аз обичам безумно и свято -
Бог сърцето ми благослови.
 
Но е моята страст негасима
и безмълвен е жадния зов -
че той няма ни образ, ни име:
аз обичам самата любов.

[Hatshepsut]

ЮГ

Небесата чисти, ведросини,
трепетна омара над полето,
а в леса, сред кестени, смокини,
наровете яркоалени
са запалени
сякаш полилеи от небето.
 
Ниви мак, оризища просторни
дишат в леки благодатни пари.
А Беласица и Пирин морни
са чела над тях надвесили
във невесели
спомени за битки и пожари:
 
Неведнъж над родните предели
се развихри огненосно стреме.
Неведнъж и нивите презрели
се изрониха забравени -
изоставени
от прокуденото родно племе.
 
Но сега, стаили всички грижи
благославят златните поляни,
бялогславят срутените хижи,
балгославят и профилите
на могилите
с кръстове самотни увенчани.
 
А когато нявга лесовете
обновят посечените стволи
и утеха сложат вековете,
ще дапеят пак усоите
за героите -
за живота приказен и волен.

[Hatshepsut]

ПЕСЕН

Цели дни аз шия, без да стана,
до прозореца глава склонила.
Шия си венчалната премяна.
Но е работата ми немила
и шева ми - бавен и неравен:
често късам свилената нишка,
често спирам в горестна забрава.
Всяка гънка крие по въздишка,
всеки бод със сълзи оросен е.
А в неделя сватбата ще бъде:
нелюбим ще тръгне редом с мене,
а любимия, на скръб осъден,
мрачно зад амвона ще ме гледа
с поглед тъмен, зъл и безутешен.
Как ще срещна тоя взор последен?
Как ще промълвя обета грешен?
По-добре бе мъртва в тази дреха
мащеха ми да ме пременеше.

[Hatshepsut]

ГЕРГЬОВДЕН

Ще накършат момчетата върбови клони,
ще накитят вратите, иконите,
и обор, и хамбари, и плевня висока,
и кошара - за здраве на стоката.
 
А мъжете ще колят гергьовски курбани
и щом бият вечерня камбаните,
ще отидат жените със дискоси бели
да споходят пред празник умрелите.
Вечерта ще прекръстят децата заспали,
пред светията свещ ща запалят те
и ще легнат доволни, и сън ще сънуват,
и ще бъде той светло празнуване.
 
Че в зори свети Георги, ранил преди всички,
преди будните баби и птичките,
своя бял кон ще яхне, през плет и огради
ще прескочи, ще иде в ливадите,
ще се мерне в лозята, в горите ще викне,
ще обходи осевите никнали,
и ще благослови той по божа поръка
изкълнилите пролетни стръкове -
да пораснат, да станат до пояса нива,
да достигнат до жътва небивала...
 
А момците ще вържат в градините люлки,
да люлеят момите и булките -
и над тях от овошките цвят ще се рони,
ще се слънцето смее през клоните,
ще кънтят надалеко припевки и глуми
и ще светят лицата им румени...

[Hatshepsut]

ДАРОВЕТЕ

Дарове съм натъкала -
двеста лакти със кенари,
триста лакти чисто бяло:
пъстри кърпи за сватбари,
тънки ризи за роднини,
бохчалъци за най-близки.
 
На Димитровден замина
пряко Дунав по печалби.
Рече весел - че не иска
да посърна тук от жалби -
за Петровден ще се върне,
да се срещнем живи-здрави,
сватба чутна да направим.
 
Боже, как да не посърна,
как на вейка да не стана? -
Цяла зима пях на стана,
пя със мене и кросното,
с песни дотъках платното,
а днес плача и го беля.
 
То се чисти и белее,
аз жълтея и чернея:
ей Петровден до неделя -
ни вест праща, нито иде.
 
И без него ще се мине.
Сватба чутна ще направя,
цяло село да ме види...
А пък мама да дарява:
тънки ризи на роднини,
пъстри кърпи - на гробари...

[Hatshepsut]

СИНЕОКАТА

Ей, ти, орис, мен орисана!
Майко моя, жалбо моя люта!
Как да кажа, как да бъда чута -
тъй било от Бога писано.
Нямам ли сукна отрезани
и не съм ли млада, белолика?
Нямам ли снага на трепетлика,
тънки ризи, тежки везани?
Не мета ли ширни дворове
рано сутрин с китка на косите?
Песни ли не пея кръшно вити
по седенки и сборове?
Що ми са очи черничеви,
тъмносвилени косите? -
Той ги, майко, даже не поглежда.
Днеска го видях край чичови -
караше на паша стоката.
Беше му лицето восък бледно.
Ни ми проговори, ни погледна.
И разбрах тогава, аз, горкана:
той обича синеоката,
дето снощи другиму пристана.

[Hatshepsut]

УРОКИ

"Дайте седем въглена в мангала,
ненапалвани три вощеници,
неначенат хляб на кърпа бяла.
И в зелена пръстена паница
непреливана вода налейте."
И над мене кръстове заплете,
и зачете бавно, полугласно:
 
"Както огън у водата гасне,
уроките в тебе да угаснат!
Както нямат плъмък тези свещи -
с лошите очи да нямаш срещи.
Както този хляб е неначенат -
тъй да си от болест излечена..."
 
А пък аз си мисля огорчена:
"По-добре съвсем да не оздравя,
ако вече няма да го срещам,
ако любовта му ме остави,
ако погледите му горещи
потъмнеят някога за мене -
както тези въглени гасени..."

[Hatshepsut]

МЛАДОСТ

Додея ми, майко, робска орисия
в господарски двори и с тежко имане.
Саван ми е пуста свилена премяна:
под чисти жълтици да превивам шия   
под скъпи чумбери да прикривам вежди,
от гривни ковани с ръка да не сегна,
от сребърни пафти снага да ми тегне -
тежко да присътпям, плахо да поглеждам...
 
Искам, майко, млада - младост да позная.
Злато ми снагата, свила ми косите,
господарска воля - огъня в очите.
Довека ли, майко, младостта ни трае?
Да стана зарана, да ошетам двора,
па да литна в къра - и да ми е тесен, -
сърпа да извия и викна песен,
та да потрепери равното Загоре...

[Hatshepsut]

ПИРИНСКА ПЕСЕН

Да бъда малко овчарче,
овчарче в Пирин планина,
да водя вечер стадото
низ пиринските чукари,
със свойта свирка шарена
да свиря - и да прислушвам
как то ми сладко припява
със медните си звънчета,
а долу Гласна приглася
със триста разни гласове...
Да викна от връх Еленин,
да викна, да ми олекне:
- Чуйте ме, мури вековни,
чуйте ме, бели камъни,
чуй ме ти, Пирин планино,
дето си много чувала,
още по-много мълчала...
 
В тоя свят нямам никого.
Ти баща, Пирин, ти майка,
ти сестра, Пирин, ти братец,
ти - първо либе жалено,
дето ме черно почерни,
дето ме само остави
да скитам, да си кукувам
и място да не намирам
в нашата земя хубава -
глава за отдих да сложа,
жалбата да си изплача.

[Hatshepsut]

ПЪРВЕСКИНЯ

Слушай, дъще, млада първескиньо,
слушай свойта майка престаряла.
Не напусто младостта ми мина,
не напразно съм в света живяла.
С колко много грижи ви отгледах -
тебе, твойте братя и сестрици,
питай - белите коси два реда,
двете ми ръце - две вощеници,
двете ми очи - две сълзи спрени:
 
Не излизай нощем ти по двора,
пътните врати залоствай рано,
зла магия някой да не стори,
да не стъпиш в място нечестиво -
млякото в гръдта ти да престане.
 
А детето с булото прикривай -
да не дойде някой гост неканен -
сините очи са пакостливи,
синеоки да го не заглеждат.
Щом заспи, над люлката му вечер
никой чужди да се не навежда -
а жена-бездетница - най-вече!

[Hatshepsut]

КЪМ НЕЯ

Аз чакам жетвения месец юни,
аз чакам неговата знойна радост
очите ми с утеха да целуне -
че ще напусне родната ограда.
 
Да тегнат нивите за първа жетва,
и всеки техен клас да бъде хлебен,
тогава ще прошепна тайна клетва
и ще последвам своя странен жребий.
 
Ти, майко моя, радост невидяла,
недей проклина рожбата невярна,
че ще почерни кърпата ти бяла,
към твоя майчин дар неблагодарна.
 
Да ме обжегнат пясъци пустинни,
да ме кали солен презморски вятър,
да вкуся чужди хляб - и да изстина
без ласката на твойта пазва свята.
 
Тогава да се върна. О тогава
да знам да те обичам - о да мога
великата си жажда да разправя
с разтворено сърце като пред Бога.

[Hatshepsut]

НЕВЯСТА

Вдигни и ти очите си нагоре
и помоли се заедно със мене. -
Така в детинство с майка си говорех
и молехме се двете на колене.
 
Аз чакам в бялата венчална дреха
да дойдеш ти - сънуван и обичан, -
да бъдеш моя радост и утеха,
с цвета на младостта да те окича,
 
да се стопя като снежинка в огън
и на кръвта ти огъня да бъда.
О, вижда бог и моята тревога,
и моята любов - и нека съди.
 
И ето, звън вечерен се пророни,
пътеката пребули снежна мрежа
и ледени цветя, листа и клони
по здрачните стъкла изплете скрежът.
 
Вземи ме - с мойта обич всеотдайна
и с моя дар безценен и безимен.
И даже ако смърт е в тази тайна,
тогава пак вземи ме - умъртви ме.

[Hatshepsut]

ПОСЛУШНИЦА

Твоят образ ми бе пътеводна звезда,
твоят образ бе в мойта килия.
И напразно се мих със светена вода,
не пропуснах света литургия,
на Кръстовден във кръста Господен се врекох
и прочетох три пъти псалтира...
Една нощ власеницата тъмна съблекох
и напуснах сама манастира.
 
Ти ме взе, както вземаме зрелият нар,
вече сам полетял към земята.
И нима любовта ни не е Божи дар,
и сълзите - причастие свято? -
А защо виждам кървава рана от щик,
твойта устни когато целувам?
О, защо ми се мярка Христовия лик,
и разпятие вечно сънувам?

[Hatshepsut]

МАЙЧИНА ПЕСЕН

Няма вече да оправям
вечер твоето креватче,
приказки да ти разправям
за небесното ти братче,
песни да ти пея тихо -
да не чуваш зимен вихър,
топличко да те завивам
и над тебе да заспивам.
 
Няма вече да те водя
в улиците за ръчица,
да ти соча в небосвода
нейде полетяла птица
и да сещам как прелива
в сложената доверчиво
мъничка ръчица твоя -
щастието и покоя.

Аз ще скитам безутешна
в безучастната чужбина.
Твой връстник когато срещна,
просълзена ще отмина...
Ти ще си играеш кротко,
ще отиваш на разходка
и понявга - нявга само
ще запитваш: "Де е мама?"