Български Националистически Форумъ

Легенда за разблудната царкиня

I
... И там, на тоя бряг пустинен,
от вечните води и милван, и терзан,
на вярна стража спрян, един чертог старинен,
един чертог зловещ виши безгласен стан.

В градините, мечта несмела замечтани,
трепти на страх и скръб отровната роса
и в мъртвата вода на мъртвите фонтани
оглеждат своя сън безсънни дървеса.

Стени и сводове спокойна тлен прояжда,
мъх, ситни нокти впил, колоните гнети,
и никой ведър час там радост не обажда,
че никой сребрен рог там празник не вести.

Понявга само в сън безсилен лъх повява,
и в трепета болнав на мигом сепнат стон
проеква тъмна жал по девствената слава
на някой овдовял и обезславен трон...

II
Кой изхлипа в пустошта
на замлъкналите зали?
Тишината ли пожали
свойта пръвна яснота?
Кой на кулата възлезна
и с копнеж ръце простре
към притихналата бездна
на неверното море?
Кой в градината стаи
дъх под черните заслони?
- Своя бряг луната гони
и безмълвие струи...

III
С болката на прималняло цвете
в пазвите на ранна хладина,
ден и нощ аз питам ветровете
и неверната луна:
странници, от път неуморени,
зрящи неизгледни далнини,
не узнахте ли дали над мене
нявга пак ще прозвъни
светлий глас на оня цар далечен,
който след притихнала тъга
в сън ми се яви и ми обрече
неизведени блага,
неизведени блага в страните,
дето ек пресреща всеки зов
и с венци  нетленна пролет кити
всяка радост и любов.
Той склони над мен усмивка тиха,
но едва десница ми простря,
зли тъми ревниво го прикриха
в свойте ледени недра.
И дочух аз ласкав глас: бъди ми
вярна - и при теб в уречен час,
минал през моря неизбродими,
пак ще се завърна аз!
Де е той? - Аз чакам оттогава,
аз горя в пожар неугасим -
ту искра сърце ми озарява,
ту мрачи го мътен дим -
и кога в очи ми той възлезне,
мойта скръб безпаметно се рве
в бездните на сладости възмездни,
дето я Грехът зове.

IV
- "Витае трета нощ над водната пустиня
и мрачните скали отекват странен тътен,
за прилив иде час, а ти все бдиш, царкиньо,
и твоят взор гори, от сластен дим помътен.

Дойди и разстели коса дълбокорунна
на мойте колена - привел чело над тебе,
аз кротко ще пристъпя със лютна среброструнна
великата ти скръб пред незаслужен жребий.

Загледано към нас през сплетените клони,
небето ще разкрий предвечната си слава
и твоята звезда несетно ще отрони
то в тихото море на тихата забрава.

Чуй горката молба на своя паж, царкиньо,
отпада дивен взор, от сластен дим помътен -
витае трета нощ над водната пустиня,
а мрачните скали отекват странен тътен."

V
И когато завърши тринощното бдение,
и умора прекърши лилейна снага,
час безумен настава за черни падения,
че потърсва забрава надвластна тъга.

Снела скъпия пояс на румена девственост,
тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор
из чертога заспал и нелепо тържествена
слиза в мрачните зали на мрачен позор.

Тя жаднее - и в мрака, под сводове каменни,
дето властно я чака препълнен потир,
гръд обнажила, броди и в пориви пламенни
рой презрени нероди привиква на пир.

Като мухи зловонни над блатните пясъци
из притулни притони стълпяват се те,
кръвно вино подклажда нестройните крясъци
и греховната жажда неспирно расте.

Утолено догаря тринощно страдание,
че прегръдки разтваря тя с огнена лъст -
през очите й греят тревожни сияния,
но ликува над нея наситена Мъст.

VI
Бурята стръвно изхвръкна
из свойте подводни гнезда,
едва затрептяла звезда
в облаци черни помръкна -
пламък и гръм небеса разлюляха...
- Аз пих сладостта на упойни треви...
"Плаха царкиньо, заспи, забрави -
                                          заспи, забрави!"

Бурята огнено жали
над тебе и твоя позор,
не чуваш ли в хиляден хор
мощни  вълни заридали -
ридаят те с твоята мъка несдържна...
- Аз пих сладостта на упойни треви
и мракът чрез мен светлините надви...
"Тъжна царкиньо, заспи, забрави -
                                          заспи, забрави!"

Бяла вълна ще отмие
следите на черната сласт -
и нова, неведома власт -
и нова, неведома власт
утринна шир ще открие
пред взора на твоята бодрост победна...
- Не чакам ни мир, ни утеха, уви!
"Бедна царкиньо, аз плача - заспи, забрави, -
                                                заспи, забрави!"


VII
В предели потайни, в чертог запустял -
      сянка на смъртна печал.
Там плаха царкиня от здрач до зори
      в плахи надежди гори.
Оглежда се трепетно в нейния взор
      морски безбрежен простор
и в него проблясват през тънка мъгла
      мачти и стройни весла.

VIII
Денят издига златен щит
над умирените води.
Тъмите слънце победи
и с много сълзи е отмит
позорний спомен в морна памят...

Как властно погледа примамят
безбрежни морски ширини
и в безметежна яснота
потръпват волните вълни -
о, как е светло след скръбта,
която в буря се изплака!

С невинен смях сърцето чака
дори и смътния мираж
на бели корабни платна,
които в синя далнина
ще зърне влюбения паж
и вест желана ще прошъпне...
Царкинята в надежди тръпне!...

IX
И ето - отново три деня в растяща тревога
безцелно изнизваха своите болни лъчи,
и ето - отново над нея, печална и строга,
последната нощ се надвеси...
- Морето мълчи.
О, радост жадувана, радост сънувана, де си?
- Морето бездушно мълчи.

Умора надмогва безсилните свилни ресници,
дим мътен пребулва изгрели за радост очи
и смъртно встревожени вечерни птици
пищят пред незрими завеси...
- Морето мълчи.
О, смърт усмирителна, смърт утешителна, де си?
- Морето бездушно мълчи.


Х
Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.
Назрели за греха, кънтят греховни бездни,
витае трета нощ над водната пустиня
и блудна мрачина гаси венците звездни.

Помниш ли, помниш ли тихия двор...

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!


Димчо Дебелянов "Помниш ли, помниш ли..." | Рецитира: Радица Божилова

Рози

Злокобни сенки в пътища неради,
отминати, далеч остават те -
и ден из ден, с по-светли изненади
на щастието приливът расте.

Кристалното небе на любовта ни,
знам, няма бурята да помрачи
и кът един дори не ще остане
в сърце ми, непрепълнен със лъчи.

В градини пролет радостна полъхна -
слана и преспи ли ще ги смутят? -
Възкръсна моя ден, нощта издъхна
и розите цъфтят, цъфтят, цъфтят.

Смърт

Под нежний лъх на вечер ароматна,
пребулени със мек янтарен прах,
заглъхват в мир простори необятни,
че светъл ангел ръси сън над тях.

Последний стон на морний ден издъхва
на здрача във безшумните вълни...
Невидимо крило над мен полъхва
и сладък глас зове ме в далнини.

Безчет звезди се стичат в небесата,
на светъл пир призвани от нощта,
и в кротко упоение душата
заспива в златний скут на вечността.

Посвещение


I

На таз, кoято в нощи мълчаливи
кат призрак свят дохожда в моя кът
и нов живот ми в жилите разлива
и с райска сладост пълни ми духът!
 
На таз, коя вирее ми в сърцето
и кат звездица в тъмний мрак сияй,
и мойта лодка води сред морето
на щастьето към светлий хубав край!
 
На таз, коя зарита в скръб безкрайна,
кога в борбата падна аз сломен,
на моят гроб ще дойде в нощ потайна
сълзици да пролее зарад мен!...


II

Когато вишните цъфтяха,
от нежний мирис упоен,
под тях почивах и ветрецът
прах цветен сипеше над мен.
 
Днес пак отидох, но крилà си
над тях простряла бе смъртта
и не с прах вятрът ме поръси,
а с жълти сгърчени листа.


III

Малинен дъх разпръскват твойте устни,
о, сладък дъх на майските цветя!
И преблажен е, който пръв откъсне
от тях малината на любовта!
 
Кокичета страните ти покриват,
посипани с брилянтена роса...
Ах! Кой щастливец нощем ще обвиват
къдриците на твоята коса!...


IV

Скри се златно слънце зад горите,
вредом легна мъртва тишина;
месец бледен мълком в мрачините
си светлика сребърен пръсна!
 
И ей, тих вечерник се зададе
отдалеко, жаден за покой -
тихо шепнат вейчиците млади
и се свеждат върху гробът мой.


V

Аз ще го запазя - първото писмо,
що за тебе писах - китка от лъчи,
преди ощ сърце ми есен да смрази!
Аз ще го запазя - всеки ден и час
ще го препрочитам с горестни сълзи.
 
Аз ще ги напиша - първите слова,
що ми ти продума, с огнено перо
връз сърцето страдно - пуст безмълвен храм -
и в живота мрачен - непрогледна нощ -
само те щат дивно да сияят там.
 
Аз ще я погреба - първата мечта,
зарад теб родена в мълчалива нощ!
Аз ще я погреба в сладка самота
във незнайно кътче и връз нейни гроб
ще посея тъжни есенни цветя!...

ОБИЧАМ ДА ГЛЕДАМ ПРЕЗ ТЪМНИТЕ ГРАНКИ...

Обичам да гледам през тъмните гранки
на кротко склонени под мен дървеса
как мълком разстилат се нощните сянки
по плувнали в жар небеса...

И трепетно вслушан в мълвата потайна
на рано-ранилите плахи звезди
да чакам ответ на великата тайна,
която душата ми в мрак обгради.

И дълго да роня във нощните скути
сълзи за отминали в път красоти,
сълзи за молитвите свои нечути
и рано умрели мечти.


И ВСЕ С НАДЕЖДА БЯХА ДЪРВЕСАТА...

И все с надежда бяха дървесата
лъчи над тях ден слънчев да пророни,
но в тъмна нощ бе празник в небесата
и сняг обсипа голите им клони.
 
Замлъкнаха те, в горка скръб замрели,
под бремето на новите одежди -
на бляновете в сетний час съзрели
безплодьето на своите надежди.

Копнежи


I

В утрен час из прашний полски път
вихрен кон размята буйна грива -
млад юнак си в родний край отива.
Ах, къде е моят роден кът?
 
В полский шир хей там далеч в мракът
трепна огън - пътници нощуват, -
с глъч и смях за родний кът пътуват.
Ах, къде е моят роден кът?
 
Три дни веч не спира ощ дъждът,
мрачна есен висне над земята -
мрак и мъка стягат ми душата.
Ах, къде е моят роден кът?


II

Брезите сладостно заспали,
облъхва трепетно нощта,
и от клоне им погрозняли
се ронят златните листа.
 
Самин загледан в небесата,
звездите огнени следя,
и в техний рой, с копнеж в душата,
аз търся своята звезда.
 
И блян ме сладостен люлее
за оня лучезарен край,
де вечно щастие владее,
де вечна красота сияй.
 
И де животът свиден ден е
и цветна пролет - младостта...
От тъмните брези над мене
се ронят златните листа...

ВИДЕНИЯ

В градината аз чух риданья и проклятья,
в градината видях крилата на смъртта -
на горест безотрадна в студените обятья
там плачеше брезата за своите листа.
 
В гърдите си аз чух проклятья и риданья,
в гърдите си сетих безкрайна пустота -
сред гробища пустиня, от бледний лъч огряна,
там плачеше душата над сетната мечта.

ОТДИХ

Ти ела, разбудѝ ме тогава -
на великата радост в часът,
кога царствений ден ще изгрява
над изгубений в бездните път;
ти ела и болезнено нежно
аромат над душата разлей
и за радост и щастье безбрежно
чародейната песен запей.
 
Аз от нея пробуден, ще стана
и мощ светла ще бликне у мен,
и със теб, о зора възмечтана,
от лазурни мечти упоен -
ще летя към пределите звездни,
поглед в слънцето златно опрял -
ще летя над долини и бездни,
преизпълнени с мрак и печал.
 
О, ела ти при мене тогава
и тогава ме сал разбуди,
посред нощ, ах, недей ме смущава
и среднощний ми сън не куди.
И додето се раждат лъчите,
нека сладостен сън осени
мен - изгубений пътник в мъглите
на безплодни пустинни страни.

ОТМИНАТА

На младостта ѝ белите цветя
не бяха вечерна тъга познали
и с тях окитена вървеше тя
да буди радост в чуждите печали;
в очите ѝ на пламенни възторзи
разискряха се пламен рой звезди
и жаждаха милувки двете рози
напъпили връх нейните гърди.
 
Тя в златолунна нощ ме позова
на празник, на безименни наслади,
но неразбрала грешните слова,
душата девствена се не обади,
че спяха в нея, първи сън заспали,
на младостта ми белите цветя -
 
а днес по нея всеки поглед жали,
че те цъфтят, ала повехна тя...

ПОЛЕТ

Par-dela le soleil, par-dela les ethers.
Ch. Baudelaire
 

От мръсния лик на суетност вседневна
блажен е тоз, чийто се дух отврати,
разкъсва веригите свои той гневно
и с вихрен полет в небесата лети.
 
Там жаден за смърт под нетленния блясък
на вечния мир и на вечния ден,
той среща на мълнийте гордия трясък
и пада от царствено щастье огрен.

NEVERMORE

Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш... Ще дойдеш ли?
         - Никога веч!
 
Рано пробуден, с тъги непросветни,
впивам аз погледи в мрака далеч
и с клетви, и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне... Ще съмне ли?
         - Никога веч!
 
Мойте градини Неволята черна
с преспи засипа. Те дремят далеч,
а химни и смях в полунощ обезверена
чакам да трепнат!... Ще трепнат ли?
         - Никога веч!

ПЕСЕН

Над мойте копнежи умората ранна
крила безотрадни простря.
Скърбя за зората, тъй дълго желанна,
която тъй скоро умря.
 
Скърбя за росата, която изсъхна
над болни и бледи листа,
за първата песен, която издъхна
на глухо мъртвило в пастта.

ПРОЛЕТНИ ДНИ

В зори зефири светли прилетяват
на тънки пеперудени крила
и с жизнен сок и сили напояват
заглъхнали долини и поля.
 
В предчувствия за радост непозната
пред златна рожба в светла бъднина
бдят в сочните прегръдки на земята
покълналите вече семена.
 
А минзухари край потоци чисти
във сладострастна дрямка се топят
и в чашите им янтарно-златисти
предутренни моления кипят.
 
И щом издъхне пламенна зорница,
от изток, празнично заруменен,
на лучезарна росна колесница
пониса се на път чаровний ден.
 
Нетленна младост в погледа му свети,
от устните му блика аромат,
а ранни утринни мъгли, обзети
от страх пред възхода му се топят.
 
И тръгват в упоение лъчите
да търсят нецелунати листа,
и пълни бездните и висините
потокът свеж на жизнерадостта.

ЛУНЕН БЛЯСЪК

На лунния блясък вълните
заливат пустинния път -
кат сенки печални върбите
безмълвни край него стърчат.

Лъх ведър нивята заспали
облъхва след огнений зной -
то сякаш сонм ангели бяли
преливат ги с златен покой.

Звезда към земята полита
от свода бездънно дълбок,
душата се вслушва: долита
глух шум от планински поток.

И в блянове тъмни увлечен,
аз плувам в безсилни лъчи,
милуван от спомен далечен
за две лъчезарни очи...


НОЩЕМ

На лунния трепет вълните
заливат скръбта на безлюдния път.
След ден на позор и на сълзи прикрити
как тихо, как сладостно жалбите спят.
 
Низ ширните плодни простори
не трепва ни сърп, ни звънтяща коса -
то сякаш сонм ангели с бели амфори
прелитат над тях и разръсват роса.
 
Далечна звезда се отронва;
пустинно мълчи небосводът дълбок
и чут е вълна как вълната догонва
в прикрития в тревните пазви поток.
 
Аз тръпна, аз тая, аз плувам
в море от покой и безсилни лъчи
и тъй съм смирен - сякаш повтор целувам
през сълзи целунати нявга очи.


НА ЛУННИЯ БЛЯСЪК ВЪЛНИТЕ...

На лунния блясък вълните
заливат безлюдния път.
Край него под бреме превити
върбите стърчат.
 
Лъх ведър нивята заспали
облъхва след огнений зной.
То сякаш рой ангели бяли
разливат покой.
 
Звезда към звездата полита
от свода пустинно-дълбок.
Далече ридае и глъхне
планински поток.
 
И в блянове смътни увлечен,
аз плувам с безсилни лъчи,
и милват ме в спомен далечен
две тихи очи.

В ПРЕДСМЪРТНО БЛАЖЕНСТВО НЕБЕТО СЕ КЪПЕ...

В предсмъртно блаженство небето се къпе,
син здрач над земята се кротко люлей,
от изток нощ тайнствена властно настъпя,
умора над сънните клепки тегней.
 
И сън ароматен упива душата,
дух тъмен и приказки тъмни шепти,
и тя на вълшебний си блян към страната
кат птичка изпусната волно лети.
 
Там в бистри лазури се носи псалома
на вечната младост и вечния мир,
и скланят се вейките в нежни притома,
целувани сладко от девствен зефир.
 
Там вредом на щастьето зракът прониква
и вредом усмихнати трели трептят,
потокът на първата радост пребликва,
цветята на първата пролет цъфтят.
 
Но ощ да въздъхнат гърдите не сварят,
с плач горък пробуждам се, о, самота!
В огнище забравено искри догарят
и гледа в прозорците мои нощта...