Димчо Дебеляновъ

[Nordwave]

Димчо Дебелянов - Поетът воин


Поетът Димчо Дебелянов. Обработена снимка от Royal Bulgaria in color

https://bulgarian-kuber.blogspot.com/2006_03_28_bulgarian-kuber_archive.html

На 28 март 1887 г. в град Копривщица е роден Димчо Дебелянов.

Дебелянов бил последното шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. След смъртта на бащата, семейството се изселва в Пловдив. Там поетът пише своите най-ранни стихове, които по-късно изгаря.

Първите публикувани творби на Дебелянов се появяват през 1906 г., когато той е едва на 19 години. По онова време вече живее в София. Печата в сп. "Съвременност," превежда от руски и френски, следва право и литература... Негов кумир тогава е Пенчо Славейков, а малко по-късно и Яворов.

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим...

"Аз искам да те помня все така"


През 1916 г. Дебелянов се включва в бойните действия по времето на Първата световна война. На 29 януари пристига на южния фронт, където престоява около 8 месеца. Загива на 2 октомври 1916г. около 10 часа сутринта в боя близо до Демир Хисар, Македония. Тогава е навършил 29 години и 6 месеца. България се разделя с един от най-големите си поети!


Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша...

"Черна песен"


Да се завърнеш в бащината къща



Родната къща на Дебелянов в Копривщица е реставрирана и превърната в музей. Статуя на майката на поета тъжно дири с очи сина си, загинал за България.

"Без богове не може да се живее - щастлив е оня, който носи най-много светилища в душата си," пише Дебелянов приживе в едно свое писмо.


Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха...

"Да се завърнеш в бащината къща"

[Hatshepsut]

Димчо Дебелянов


Къщата на Дебелянов в Копривщица

Нежния поет с романтичен изказ е роден в Копривщица на 28 март 1887 година под името Динчо. Прекарва безоблачно детство в родния град в голямото семейство на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина. През 1896 година смъртта на баща му е трагедия, белязала за цял живот поетичната душа на 9 годишния Динчо. Учи в Копривщица, Ихтиман и Пловдив, а гимназия завършва в София, където семейството се преселва през 1904 година. Трудното за семейството време принуждава младежа да подхваща каквато работа намери – работи като дребен чиновник в учреждения, стенограф в народното събрание, репортер във вестник. Междувременно пише стихове, като през 1906 година списанието "Съвременност" публикува първите му отпечатани творби - ,,На таз, която в нощи мълчаливи", ,,Когато вишните цъфтяха", които са подписани с името Димчо. Кръга на приятелите му е изграден от ярки личности като Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Христо Ясенов. Огромно влияние върху изграждането му като поет изиграват някои западноевропейски и руски символисти, а неговите учители и кумири Пенчо Славейков и Пейо Яворов разширяват творческия му мироглед. Творчеството на Дебелянов винаги търси възможно най-естествения, не натруфен изказ, младостта му подхваща ритъма, а римата лети безгрижно.

През 1907 година Дебелянов записва право в юридическия факултет, след това се прехвърля в историко-филологическия факултет. Следва обаче само две години, през които работи активно и в областта на литературата. В списание "Българска сбирка" публикува "Копнежи", "Брезите сладостно заспали", "Станси". Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир. На български пише редица сатирични творби, подписани с псевдоними като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. Създава и множество нежни лирично творби в които личи мъката му от тежестта на ежедневието.

В края на 1912 година Димчо Дебелянов е призован да изпълни воинския си дълг и е мобилизиран в 22-ри тракийски пехотен полк в Самоков. Произведен за подпоручик и командир на пета рота от полка е изпратен на Македонския фронт през Първата световна война. След осем месеца на бойни действия, куршума го покосява на 2 октомври 1916, сутринта, близо до Демир Хисар. Отива си ненавършил 30, изпълнявайки дълга си към Родината. Последните стихове, писани на фронта са изпълнени с отвращение към войната, тъжен край на краткото му, но прекрасно творчество.

Чак през 1931 година близкия приятел на Дебелянов – Димитър Подвързачов, заедно с Георги Райчев, Невена Боюклиева и брата на Димчо – Илия, пренасят костите му от Демир Хисар в Копривщица където са положени в двора на църквата Успение на пресвета Богородица, където през 1934 година скулпторът Иван Лазаров вае трогващата фигура на седналата на прага майка, вперила поглед в пътя: "...въ кратъкъ унесъ чака тя, да дойде нейното дете...". И сякаш по този начин сбъдват мечтата на Дебелянов "да се завърнеш в бащината къща". Оригиналът на паметника "Майка" е преместен в двора на родната къща на Дебелянов, която през 1958 година е превърната в музей, а на гроба му е поставен паметник - копие.

Скулптурата "Майка" поставена на гроба на поета Димчо Дебелянов през 1934 г.
Снимка: http://bg.wikipedia.org/wiki/Димчо_Дебелянов

http://www.koprivshtitza.com/debelianov.php

[Hatshepsut]

Сънят на героя

Врагът отстъпи, млъкнаха гърмежи,
димът вечерний ветрец разпиле,
очите морни сладък сън замрежи
и пак утихна бойното поле.

И той задряма в миг и засънува,
на свойта пушка наклонил глава,
и стори му се, майка си че чува,
че му нашепва сладостни слова:

- Не бой се, сине мой, от враговете,
макар и в боя ти да паднеш пръв -
за отмъщенье роден край зове те
пет века ръсен със невинна кръв.

Ако загинеш - загини достоен,
ако се върнеш, знай, че цял народ
ще слави вечно своя верен воин,
за него сложил своя млад живот!

Тя пак замлъкна. Той простря десница
да я прегърне - но за миг откри
очи - в небето грееше денница
и сипвахасе румени зари.

Тръбите пак тревога затръбиха...
И стана бодър, и в ужасний бой
падна на устни със усмивка тиха,
тъй както пада всеки смел герой.

[Hatshepsut]

Черна песен

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепЍ ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.

[Hatshepsut]

Спи градът

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...

Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

Миналото - ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик: защо, защо?
 
Спи градът в безшумните тъми.
на нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми...

[Hatshepsut]

Сиротна песен

Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби -
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.

Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

 Ръкописът е намерен от Георги Райчев
 след смъртта на поета.
 Стихотворението излиза за пръв път в
 изданието "Стихотворения", 1920 г.

[Hatshepsut]

Димчо Дебелянов - Да се завърнеш в бащината къща

[Лина]

На 02.10 1916 е убит на бойното поле Димчо Дебелянов. Този български поет е нямал свой собствен дом , на който да бъдат изпратени вещите му. В куртката му намират само няколко еделвайса и черновите на стихотворение, и ако не ме лъже паметта то е написано като писмо до загинал френски войник.  Така всъщност се е родила творбата ,,Един убит" :

ЕДИН УБИТ





        Той не ни е вече враг -
        живите от враговете
        бурна ги вълна помете
        нейде към отсрещний бряг.

       

        Ето, в хлътналия слог
        легнал е спокойно бледен
        с примирена скръб загледан
        в свода ясен и дълбок.

       

        И по сивата земя,
        топлена от ласки южни,
        трепкат плахи и ненужни
        с кръв напръскани писма.

       

        Кой е той и де е бил?
        Чий го зов при нас доведе,
        в ден на вихрени победи
        да умре непобедил?

       

        Клета майчина ръка,
        ти ли го в неволя черна
        с думи на любов безмерна
        утеши и приласка?

       

        Смешна жал, нелепа жал,
        в грохотно, жестоко време!
        Не живот ли да отнеме
        той живота свой е дал?

       

        И нима под вражи стяг
        готвил е за нас пощада? -
        Не, той взе, що му се пада,
        мъртвият не ни е враг!


Английските власти изпращат съболезнователно писмо, в което изразяват съжалението си за загубата на поета. В него се съдържа и критика за това, как е възможно такъв талантлив човек да бъде изпратен на фронта, на явна гибел.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите стихосбирката "Под тъмни небеса" от Димчо Дебелянов:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1067

[Hatshepsut]

Потокът стене в долината...

Потокът стене в долината,
отеква спомен в всеки звук -
тук нявга двамата със нея
пристъпвахме един до друг.

Валеше тихо, едностайно,
но нас опил бе дивен чар
пред радост първа - щастие незнайно,
пред първа пролет - първи жар.

Ала на устни не изгрея
с години чаканата реч,
че бяхме близко двама с нея
и пак безкрайно надалеч.

[Hatshepsut]

Жертвоприношение

В зори разискрен, брачний пир угасна
на морна вечер в тихите вълни,
и над сърца ни бог на жажда властна
крила широки властно наклони.

И мълком влезли в сънните покои,
де други пир ни готвеше нощта,
сами свалихме ний венците свои
и смутно спряхме — жад и нагота!

Той, властен и весталка да прелъсти,
пристъпи — и не сетих аз кога
вля сладък пламък в самите ми пръсти,
впил в огнен обръч моята снага.

Аз чух възтожни устни да се впиват
по мойте бели свежи колена,
и вопли пламенни да ме заливат
като вълната — пламенна вълна.

И в буйно пожеланье взор извила,
в кръвта си чула химна да звучи,
аз паднах нежна — и със сетна сила
протегнах устни и закрих очи.

----------------------------------

Когато сепнах клепки уморени,
по устните ми лепнеше нектар,
и бледен дим се виеше над мене,
като над новоосветен олтар.

[Hatshepsut]

Нощ към Солун

[Hatshepsut]

Светъл спомен

Светлий спомен за теб е кат книга любима -
денонощно пред мен е разтворена тя...
Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,
сляп за тъмната нощ и злокобната зима.

Всеки ред буди в мен непознати мечти,
на безбройни слънца грей ме трепетът златен,
ти се носиш над мен като лъх ароматен
и сърцето ти в блян до сърце ми трепти.

И живеем в страни, чийто мир не смущава
ни суетна мълва, ни гнетяща печал;
любовта ни е чист, непомътен кристал
и със звездни венци вечността ни венчава.

Там летим и цъфтим сред цветята - цветя;
окрилени души нивга страх не обзима...
Светлий спомен за теб е кат книга любима,
- денонощно пред мен е разтворена тя...

[Hatshepsut]

,,На падналия другар Димчо Дебелянов"

На 2 октомври 1916 година, в битка с англо-френските войски на Южния фронт край село Горно Караджово, геройски загива командирът на пета рота, от втора дружина на 22 пехотен Тракийски полк – подпоручик Дим(н)чо Велев Дебелянов.

Тихомир Геров, свидетел на последните мигове на поета, си спомня:

,,Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа..."

Познат на българския народ недотам с военната си служба, а с поезията си, Димчо Дебелянов е един от най-нежните български творци, оставил ни безсмъртните стихотворения ,,Помниш ли, помниш ли тихия двор", ,,Да се завърнеш в бащината къща", ,,Сиротна песен" и ,,Един убит" и много други.

Подпоручик Димчо Дебелянов, който тръгва за фронта с думите – ,,Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна", е погребан в двора на църквата в Демирхисар (днес Сидирокастро, Серско). През 1934 година тленните му останки са пренесени в Копривщица и препогребани в двора на родната му къща.

Четири години след смъртта на Дебелянов, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира, скрити в маншета на дрехата, две малки изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Това са емблематичните ,,Сиротна песен" и ,,Един убит". Заръката на поета е, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов.

Димитър Подвързачов от своя страна е един от най-близките хора на Дебелянов, а смъртта на копривщенския поет е тежък удар за него. Именно, за да почете паметта на своя паднал другар, той написва стихотворение. Представяме ви го в следващите редове.


На падналия другар Димчо Дебелянов
Димитър Подвързачов


– Далеч от мен, край буйно-мътна Струма,
там отзвуча и твоят скръбен ден
с отровната целувка на куршума.
Каква ли бе последната ти дума?
Дали си спомни в оня миг за мен?

– То бе сред глухий реквием на Струма,
в един молитствено-тържествен ден.
Аз срещнах горд и отрешен куршума
и паднах възнак без похулна дума.
Бял ангел вееше криле над мен.

– Тежи ми непрежалата раздяла.
Душата ми като дете ридай
за твойта младост, странен сън живяла,
за родината, свидни жертви дала,
за твойта ранна смърт в далечен край.

– Аз не тъжа за никоя раздяла.
Душата ми – смирена – не ридай,
че в дните бранни светло заживяла,
тя възсия – простила – и отдала
съкровищата си на родний край.

– Самичък бродя мъртвите пустини
и слушам жадно твоя спомен тих
и чакам твоя дух над мен да мине –
лъх от поломените ти градини
и ехо от печалния ти стих.

– Минах тревожен земните пустини –
витая светло-примирен и тих
и моят дух в безкрая ще премине –
невинен цвят от вечните градини,
от вечната поема нежен стих...

https://bulgarianhistory.org/na-padnalia-dimcho-debelianov/

[Hatshepsut]

С Димчо Дебелянов на фронта: Аз отивам и зная, че няма да се върна

Първата световна война. Южният фронт, някъде между селата Горно и Долно Караджово (днес село Моноклисия в Гърция). Часът е 10,30 преди пладне, а денят 2 октомври 1916 г. Картината е страховита - ротите на 22-и пехотен Тракийски полк от 7-а пехотна Рилска дивизия са подложени на ожесточена артилерийска стрелба, огнен дъжд от куршуми и гранати, идващи от английските противници, заемащи околните височини.

Един 29-годишен подпоручик, командир на 5-а рота на полка, назначен на тази длъжност като временен заместник едва ден по-рано, обикаля в бяг взводовете, насърчава и окуражава войниците да се впуснат напред. С личния си пример увлича хората след себе си. В един миг обаче, вражески куршум пронизва в стомаха смелия водач и той пада мъртъв. Името на младия офицер е Димчо Дебелянов. Така геройски приключва краткият, но изпълнен със смисъл и творчество живот на поета.

През 1923 г. в списание "Златорог" са публикувани спомени на Михаил Димитров, подпоручик в същия полк, в които той разказва за срещите и разговорите, които е имал с Дебелянов.


През последната война Димчо Дебелянов беше младши офицер в 22-и пехотен полк. Заповед за превеждането ми в същия полк получих на 1 септемврий 1916 г., а се явих в него едвам на 7 септемврий. Тогава полкът заемаше позиция източно от с. Ени-Кьой, срещу Орляшкия мост, Серско, а щабът на полка бе в Христиан-Камила. Пристигнах в щаба на полка нощно време, и първите лица, с които се срещнах, бяха комендантът на селото, подпоручик Марикин и адютантът на полка.

Когато последният отиде да доложи на командира на полка за пристигането ми, подпоручик Марикин започна да ме убеждава да съм пожелаел да отида в тяхната, втора дружина. "Имаме си - говореше той - поет, художник, историк, юрист, а си нямаме", - и назова моята специалност. На моя въпрос кой е поетът, чух името Димчо Дебелянов. Трябва да призная, не бях следил списанията, в които Дебелянов е печатил стиховете си, и затова името му ми бе познато само по слух.

Подпоручик Димчо Дебелянов - първият прав вляво, на фронта край Вардар по време на Първата световна война, 1916 г.

Макар между останалите професии да не срещнах нито един познат, все пак на другата сутрин пожелах да отида във втора дружина, която заемаше позиция южно от селата Горно и Долно Караджово. Тъй като през деня не бе възможно никакво движение, аз се явих в дружината чак следната вечер. В тъмнината се представих на дружинния командир, и тук до него се обади и адютантът му - Дебелянов.

Беше облачно и толкова тъмно, че не можах да разгледам лицето нито на единия, нито на другия. Но, ако за хората можем да съдим по техния глас, от гласа на Дебелянов ми прозвуча детска откровеност и простота. След три или четири дни трябваше да се явя пред дружинния командир по служба.

Този път бе ясно и аз можах да схвана някои черти от лицето на Дебелянов: 26-28-годишен момък, среден ръст, с матово и обраснало в не особено гъста брада лице. Когато след няколко дни видях Дебелянов денем, забелязах, че нощта е скрила от мен умния и в същото време мек и приятен израз на лицето му.

А този път ние се срещнахме при много неблагоприятни условия. Още когато пристигнах в полка, говореше се, че той ще бъде оттеглен "на почивка". Това действително стана. През нощта на 14 септемврий полкът се изтегли в северните окрайнини на селото Просеник, югоизточно от Демир Хисар.

След дългото стоене в окопите, пред носа на противника, сега и офицери и войници бяха обзети от празнично настроение, толкова повече, че се говореше, че тук ще престоим месеци. Ако окопната война не позволява на хората да се срещат, толкова по-шумни и весели бяха срещите и посещенията сега.

На това настроение не попречиха и английските аероплани, които ни откриха на 15-и сутринта и които ни посещаваха всекидневно по няколко пъти. На тяхното често гостуване аз дължа и честите си срещи с Дебелянов, през първите дни от бивакирането.

Случи се тъй, че моята палатка отстоеше на 60-70 крачки от тази на Дебелянов и дружинния лекар д-р Хр. Кесяков. Тъй като те вече бяха успели да си построят скривалище против аероплани, при всяко идване на последните, аз се ползувах от тяхното скривалище. По този начин, срещах се по няколко пъти през деня с  Дебелянов и Кесяков.

Често в такива случаи между нас се завързваше разговор на някоя тема, най-често литературна. Ония от читателите, които са участвували във войната и които са имали случай да водят такива разговори, знаят как ободрително действуват те върху душата.

Не е чудно, следователно, ако разговорите от тоя род, отначало завързани случайно, скоро станаха потреба, която ни караше всичкото време да прекарваме заедно. Но особено живо са врязани в паметта ми вечерите и нощите, когато, необезпокоявани от никого, говорехме до насита на всевъзможни теми, ту весели, ту сериозни.

Много често в тия разговори се примесваше въпросът за бъдещето, за личното бъдеще на всеки от нас. Помня, при един такъв разговор, Дебелянов ми каза:

"Засега всичко най-хубаво за мене се съдържа в думата: работи! А защо бе това губене на време, защо бяха тия пиянства и нощни скитания. Напивахме се като скотове, и в такова състояние се търкаляхме по улиците. И, което е най-смешно, всеки от нас мислеше, че върши геройство с тия си дела.

Но като се върна сега, ще зная какво да правя. Ще си намеря една уютна стая в Княжево или някое друго село, ще си накупя любимите си автори, и ще се изолирам от целия свят. Ще работя, това ще бъде смисълът на живота ми."

Никога мислите за бъдещето не са тъй розови и хубави както през време на война; може би тъкмо съдбоносния въпрос: ще достигнем ли до това бъдеще? - да го прави тъй хубаво и привлекателно.

В това отношение Димчо Дебелянов правеше изключение: той всякога говореше с пълна увереност за своето връщане. Тази му вяра ми се виждаше понякога забавна, и при един разговор аз направих опит да я разколебая, като отбелязах, че сме на война и за връщане трябва да говорим с вероятност, а не с положителност. В същия смисъл се изказа и д-р Кесяков.

Тогава Дебелянов ни изненада със своето възражение: "Аз съм напълно убеден, че ще се върна жив и здрав, каквото ще да става".

И допълни казаното: "Съдбата пази тия, чиято жизнена кариера още не е завършена, стига те да носят в себе си искрата за нещо по-високо".

Димчо Дебелянов - в средата, със свои роднини, 1915 г.

И за да ни убеди в истинността на своето твърдение, посочи един случай, който бе още много пресен в паметта ни: на 13 септемврий в Христиан-Камила една граната уби седем офицери от полка. Дебелянов сочеше убитите поред, като доказваше, че всеки е завършил жизнената си кариера, като е дал всичко, на което е способен, или пък не е имал що да даде. Подробностите, с които той говореше за убитите, показваха, че този пример не се е завъртял случайно на езика му, но че го е обмислял.

Гьоте беше казал, че ако смъртта и безобразието не може да се изгонят от живота, те трябва да се държат на границата на смешното. За мене бе ясно, че със своеобразния духовен аристократизъм, който проповядваше, Дебелянов искаше да отдалечи от себе си онзи въпрос, който се налага на участвуващите във войната - въпросът за смъртта.

Самочувството му на поет правеше решението на въпроса в тази посока лесно и понятно. Впрочем, той прилагаше този аристократизъм само към мъртвите, а към живите бе добър и отзивчив. Той често разсмиваше войниците, и се удивляваше на тяхната духовитост и находчивост.

В това отношение той бе събрал огромен материал и с удоволствие го разправяше, дето случаят и настроението позволяваха. Аз и сега слушам заразителния му смях, когато разправяше, как в дъждовна нощ един войник паднал в локва, а друг моментално забелязал: "Така де, да опиташ въоръжения неутралитет на дядо си Радославов".

Че вярата на Дебелянов в съдбата бе събудена от жестоките условия на войната, за това свидетелствува и по-раншният му възглед върху своята съдба.

В предговора към стихотворенията му четем, че на тръгване за фронта той казал: "Аз отивам и зная, че няма да се върна; ще блесна като искра и като искра ще угасна". Виждаме тук съвършено друго отношение към мисълта за смъртта. Впрочем, много е вероятно, че вярата в покровителката съдба често е напускала Дебелянов; в полза на това говори и следният факт. Веднъж стана дума за Спиноза.

Дебелянов изслуша с най-голямо внимание разказа за живота и учението на този мъдрец; особено много порасна той в очите му с влиянието си върху Гьоте. Когато се срещнахме на другия ден, Дебелянов пръв заговори за философа: "Тази нощ аз твърде много мислих за Спиноза; неговото безстрашие пред смъртта ме удивлява в най-силна степен".

Очевидно, безстрашието на Спиноза пред смъртта е действувало ободрително върху поета, като е събуждало в по-голяма степен съзерцателните сили на неговия дух, отколкото вярата в покровителката съдба. Ще добавя, че двете стихотворения "Един убит" и "Сиротна песен", в които Дебелянов, особено в последното, поетично обработва същите въпроси, които често бяха предмет на разговор, са написани тук в с. Просеник.

Нашите почивки и разговори бяха нарушавани от маларията, която върлуваше в страшни размери. От нашата група тя посети Кесяков и Дебелянов. Тъй като и двамата живееха в една палатка, Дебелянов я нарече "заведение на дружеството за маларични".

Председател в това дружество се избираше всекидневно: онзи, който имаше по-висока температура, биваше провъзгласяван за председател. Аз по прежному ги посещавах и често намирах цялото дружество на креватите. Когато не беше много зле, Дебелянов декламираше стихове, свои или чужди; но и напълно здрав, той декламираше само след като легне и се загледа в далечината.

Декламацията му се отличаваше с естественост и простота, и повече напомняше бавно говорене, отколкото декламиране в обикновения смисъл на думата.

Църквата "Благовещение на Света Богородица" в Демир Хисар, в двора на която първоначално е погребан Димчо Дебелянов

Поради настъплението отпуските в полка отдавна бяха спрени. Едвам към 25 и 26 септемврий бяха разрешени наново. И Дебелянов бе между тия, чийто ред за отпуск бе дошъл. Съобщиха му от щаба на полка да се готви да води отпускарска команда, нещо което увеличаваше отпуска му с 5 дни. По този повод Дебелянов бе много весел, шегуваше се, разправяше ни кои места и градове ще посети и т.н.

Но когато вече всичко бе нагласено за тръгване, съобщи му се, че вместо него отива в отпуск друг. Помня колко обиден се почувствува той, па и всички ние, които бяхме свидетели на приготовленията му, негодувахме против тази подигравка. Нашето негодувание се усилваше от обстоятелството, че заместилият Дебелянов офицер беше съгражданин на адютанта на полка, и всички виждахме в това роднинско подреждане.

Сам Дебелянов ходи при командира на полка на обяснение. Какви доводи бяха му приведени за отменяването, не помня. Зная само че всички офицери от полка смятахме, че това пререждане се оказа съдбоносно за Дебелянов.

По времето, когато Дебелянов се готвеше за отпуск, маларията посети и мене. На 28 и 29 септемврий аз бях толкова болен, че не можех да стоя на крака. Споменавам това, защото маларията ми попречи да бъда свидетел на последните три дни от живота му. При последното си идване при мене, на 29 септемврий, той ме призна за "почетен председател на маларичното дружество, с право на отделно помещение". Този ден имах температура 40° и няколко десети.

На 30 септемврий бяхме събудени от ужасна канонада. Почнаха се няколкодневни боеве, в които падна маса свят. Една от многото жертви на 2 октомврий бе и Димчо Дебелянов.

Той е погребан в Демир Хисарските гробища, заедно с капитан Стоянов, майор Иванов, поручик Българов и други офицери от 22-и полк.

След това полкът не загуби вече офицер.

Михаил Димитров,
сп. "Златорог", декември 1923 г.

Гробът на поета в Демир Хисар

Димчо Дебелянов, заедно с други офицери и войници, всъщност е погребан в двора на църквата "Благовещение на Света Богородица" в Демир Хисар. Години наред гробът му е изоставен, църквата е полуразрушена и мястото става почти неразпознаваемо.

Едва през август 1931 г., по повод предстоящата 15-годишнина от смъртта на поета, се организира издирване на точното местоположение, където са положени останките на подпоручик Дебелянов. Те са открити благодарение на брата на Димчо, Илия, който е служил в същия полк и е посетил гроба, малко след погребението.

Костите на Дебелянов са пренесени в България и тържествено положени в двора на черквата "Св. Богородица" в родната му Копривщица.

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/s-dimcho-debelyanov-na-fronta-az-otivam-i-znaya-che-nyama-da-se-varna

[Hatshepsut]

Димчо Дебелянов – черната песен на една светла душа


Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица

Един от най-нежните и любими представители на българската поетична плеяда – Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1886 година в патриархалното, китно, възрожденско градче Копривщица. Неговото рождено име е Динчо, но в литературната ни история ще остане като Димчо. Красивата природа на родния край, неговите песни и легенди остават завинаги в душата на чувствителния бъдещ поет, който в своите стихове нееднократно се връща към тях, възпявайки ги.

Едва деветгодишен, Дебелянов губи баща си и семейството му се премества в Пловдив, където безгрижното детство на тихото и свенливо момче се сблъсква с отчуждената забързаност на големия град. Там, като гимназист, той прави своите първи, плахи опити да пише стихове. Всички те по-късно са изгорени.



През есента на 1904 година семейството му се премества отново – този път в София, където през 1906 година Димчо завършва I-ва Мъжка гимназия. В столицата през тази епоха е съсредоточена българската културна и литературна интелигенция, срещата с която предопределя творческия път на юношата. От този момент съдбата му остава завинаги свързана с поезията. Стремежът на Дебелянов към самоутвърждаване и навлизането му в сериозното литературно поприще започват през 1906 – 1907 година, когато неговите стихотворения се появяват на страниците на списаанията ,,Съвременност" и ,,Българска сбирка".

Дружбата с Николай Лилиев и Димитър Подвързачов подтиква и укрепва тези първи трепети на поета, белязани от младежки стремления и любовно чувство. В първите му опити се усещат лирични откровения, в които несъмнено прозира влиянието на Пенчо Славейков – духовният водач на младото поколение български творци от началото на XX век. Въпреки това, в ранната поезия на Дебелянов се забелязва раждането на своеобразен и самороден талант, на ярка и отчетлива творческа индивидуалност на бъдещ голям поет, който ще се превърне в един от най-обичаните и четени лирици на българския литературен небосклон.

По времето, когато Дебелянов печата първите си стихове, изпълнени с мечти, възторзи и пламтяща неутешимост на любовните терзания, типични за младежката душа, отрезвяващата реалност на битието на дребен чиновник задушава младия поет. След завършване на гимназията той постъпва в Метрологичната станция като надничар, а по-късно работи като пресметач по земеделска метрология. Призванието му на творец го подтиква трескаво да търси начин да разполага с достатъчно време за литературните си занимания, а едновременно с това да изкарва прехраната си. През 1909 година Димчо напуска тягостната за него чиновническа длъжност и започва редица други временни занятия – репортер и коректор за вестниците ,,Ден" и ,,Балканска трибуна", стенограф в Народното Събрание и Софийска община, преводач от френски и руски.



През 1910 година, заедно с Димитър Подвързачов, издава първата българска поетическа антология ,,Българска антология. Нашата поезия от Вазов насам". Приятелският кръг на Подвързачов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Георги Белев, Георги Райчев, Людмил Стоянов и други дава увереност и стремеж към усъвършенстване на младия поет, въвеждайки го в очарованието и творческата атмосфера на столичната бохемската интелигенция. Така за изключително кратко време плахият и чувствителен младеж израства в творчеството си и след 1910 година създава най-зрелите си шедьоври. Същата година той пише своята емблематична ,,Черна песен":

Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
....
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.

В зората на своята поетическа зрялост младият лирик разкрива сложната противопоставеност на вътрешния си свят – една вечно търсеща, сложна и дълбока личност, чиято противоречивост неизменно бележи неговия кратък житейски път. В този смисъл ,,Черна песен" е изповедта, в която Димчо Дебелянов, чрез кристално чистите си строфи, се саморазкрива най-пълно на своите читатели. През 1912 г. копнежът по родния дом и утехата на семейното огнище, далеч от студенината на големия град, раждат шедьовъра ,,Да се завърнеш в бащината къща":

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни...

А през 1913 година във вестник ,,Смях", с посвещение ,,на Зв." е публикувана за първи път известната елегия ,,Аз искам да те помня все така...", плод на романтичната връзка на Димчо Дебелянов с учителската Мария (Мара) Василева – Звънчето:

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
....
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим...

Не след дълго тя умира от туберкулоза, а житейските несгоди продължават да съпътстват Димчо – съдбата на чиновник, от която постоянно бяга, го отвежда във Върховната сметна палата като докладчик. По същото време поетът е съредактор с Димитър Подвързачов в списание ,,Звено", където публикуват Николай Лилиев, Димитър Стоянов, Христо Ясенов, Йордан Йовков и Гео Милев.

През Балканската война Дебелянов служи като редник в Самоков. Следващата година е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево, а две години по-късно е произведен в чин подпоручик. С избухването на Първата световна война заминава на Южния фронт като доброволец. Малко преди да тръгне за фронта, сякаш воден от съдбовна предопределеност, Димчо посещава Копривщица, за да зърне – както се оказва – за последен път бащината къща. Няколко дни преди смъртта си поетът трябва да излезе в отпуск, но на негово място заминава друг. В последните часове преди фаталния изстрел, отнел живота му, Димчо не спира да твори – написва прочутите си военни творби ,,Сиротна песен" и ,,Един убит":


СИРОТНА ПЕСЕН

Ако загина на война,
жал никого не ще попари –
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби –
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.

Ще си отида от света –
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.


ЕДИН УБИТ

Той не ни е вече враг –
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.

Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.

И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?

Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?

И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? -
Не, той взе що му се пада,
мъртвият не ни е враг!

Съдбата на тези две стихотворения е изключително интересна. Сутринта на 2 октомври 1916 година, на левия бряг на река Струма, между Серес и Демир Хисар, като командир на 5-та рота, Димчо Дебелянов загива в сражение с англо-френски войскови части: ,,Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа..." (Из спомените на Тихомир Геров, свидетел на последните мигове на поета). На следващия ден тленните останки на поета са положени в гробището на демирхисарската черква ,,Благовещение".

Четири години по-късно, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира, скрити в маншета на дрехата, две малки изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври 1916 г. Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Заръката на поета е, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов. Историята на двете стихотворения излиза наяве едва през 2010 година, когато внукът на Светослав Минков – Светослав Танев, я разказва на литературния историк Румяна Пенчева, ръководител на отдел ,,Фондове и литературно наследство при Националния литературен музей.

През 1920 година Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов събират творбите на Димчо Дебелянов, дотогава публикувани единствено в различни периодични издания, и издават неговата първа стихосбирка. През 1931 г., по инициатива на кръжока ,,Живо слово" и на Димитър Подвързачов, костите на Дебелянов са пренесени от българската църква в Демир Хисар в родната му Копривщица. През 1934 г. скулпторът Иван Лазаров извайва затрогващата фигура на седналата на прага майка, вперила поглед в пътя: ,,И въ кротъкъ унесъ чака тя, да дойде нейното дете". Оригиналът на статуята днес се намира в двора на къщата-музей на поета в Копривщица.

По подобие на много други велики български творци, жизненият и творчески път на поета е прекъснат без време, ненавършил 30 години. И също, както всички тях, чрез нежното съвършенство на стиха си, той остава безсмъртен за поколенията българи.

https://bulgarianhistory.org/dimcho-debelianov-svetla-dusha/