Български Националистически Форумъ

 
Да разгледаме сега гражданите, единствени притежаващи правата, които в очите на гърците позволявали на човека наистина да бъде човек. Те получавали своето гражданство по рождение: поне бащата, в някои случаи и майката, както изисквал един закон на Перикъл за Атина, трябвало да принадлежат към привилегированата група. Така по общо правило произходът давал право на гражданство; старата традиция на рода, към който неговите членове принадлежали по рождение, по този начин се запазила трайно и в рамките на града. Удостояването на чужденци с това право било особена привилегия, която гръцките градове съвсем не раздавали щедро; с него възнаграждавали за извънредни заслуги или пък се дължало на изключителни обстоятелства. Така атинският народ приел в редовете си през 409 г. човека, който убил Фриних, един от водачите на олигархическата партия, която си навлякла омразата на града; това е засвидетелствано от Лизий в съдебната му реч „Срещу Агорат“ (гл. 70 — 72) и е потвърдено от един намерен надпис. Малко по-късно, през 406 г., за да възнаградят метените, които служили като гребци в битката при Аргинузите, с един общ декрет им дали гражданство. И накрая, през 405 г., в смутния период, настъпил след поражението при Егоспотами, атиняните дали гражданско право на самосците, които им останали верни в тези тежки времена. Но това били само изключителни случаи или крайни средства при бедствени положения. Обикновено в Атина, както и другаде, народът пазел ревниво гражданските си привилегии и не само че не допускал охотно да се ползват от тях и други категории жители, но се стараел да предотврати тяхното разпространение; така се обяснява споменатият по-горе закон на Перикъл, който ограничавал правото на гражданство само за атиняни, родени от баща и майка атиняни. По силата на този закон Темистокъл например, който бил син на тракийска прислужница, не би могъл да претендира за атинско гражданство! Самият Перикъл по-късно трябвало да търси някакво специално решение за сина си, роден от милетчанката Аспазия; народът проявил достатъчно такт да не му го откаже. Що се отнася до Спарта, тя била далеч по-строга в това отношение. Херодот твърди, че гадателят Тейсамен от Елида и брат му били единствените хора в света, които получили гражданство в Спарта (IX, 35), и че за това било необходимо безграничното доверие на лакедемонците в Делфийския прорицател, който предрекъл на Тейсамен пет големи победи; желаещи да го привлекат на своя страна, те отстъпили пред настояванията на гадателя и дали на него и на брат му твърде високата привилегия, която искал.


Рождението само по себе си не било достатъчно; трябвало още детето да бъде признато официално от бащата и да бъде записано в регистрите на града. Докато тази формалност не била изпълнена, можели да се откажат от детето, като го подхвърлят. Обичаят бил да сложат изоставеното дете в глинен съд заедно с няколко предмета, гривни или огърлици, по които евентуално биха могли да го познаят, ако имало щастието да остане живо; поетите от Новата комедия след Еврипид и романистите от късната епоха използвали темата за такова познаване по белега, който нашите писатели, подражавайки на древните, са нарекли „кръстът на моята майка“. В Спарта решение, дали да се остави живо новороденото, вземал дори не бащата, а съветът на старейшините, които, след като оглеждали детето, разрешавали то да бъде отгледано, ако сметнели, че е здраво и добре сложено; в противен случай нареждали да го хвърлят в една пропаст в планината Тайгет. В Атина церемонията, наречена Амфидромии, която се извършвала на петия (според Суда) или на седмия ден (според Хезихий) след раждането, ознаменувала официалното влизане на новороденото в семейството; жените от къщата, присъствали на раждането, вземали детето в ръце и го носели, тичайки, около домашното огнище. Това било едновременно необходим обред за очищение след раждането, и обред за приемане на новороденото в домашния култ. Малко по-късно, на десетия ден, давали на детето име, като канели роднините и приятелите на пиршество. Освен тези домашни тържества имало още един акт — първото представяне на детето на онази полурелигиозна, полуполитическа, междинна между семейството и племето група, която наричали фратрия. От този момент детето съществувало вече законно.

Възпитанието, което получавало детето, се определяло изцяло от това, дали то живее в Спарта или в Атина (за другите градове сведенията са крайно оскъдни). Щом навършел седем години, малкият спартанец бил включван в сложната система на колективно обучение, организирана от държавата. Той минавал от една възрастова група в друга, ръководен от учители и наставници, подложен на редовни упражнения, на често твърде тежки изпитания и на строга дисциплина, която целяла да развие неговата физическа устойчивост и морална сила, за да направи от младия човек войник. Това обучение продължавало до тридесетгодишна възраст; дори женитбата не освобождавала младия спартанец от задружния живот с другарите му. Духовното възпитание в тази система било очевидно твърде ограничено; то се свеждало до хорово пеене, изучаване на националните поети Алкман*, Терпандър* и Тиртей и усвояване на взискателен и ограничен граждански морал. На това се дължи и недоверието на спартанците към реториката, учудващо другите гърци, които толкова се стремели да развиват изкуството на словото, но пък и много се възхищавали от кратките и стегнати фрази, наричани лакедемонски апофтегми (сентенции).


Като навършел шест-седем години, малкият атинянин напускал гинекея (женското отделение), където постоянно бил обкръжен от жени, и тръгвал на училище, придружаван от роб, наричан педагог. Законите на Солон налагали на бащата на семейството да се грижи за възпитанието на синовете си; в прочутия пасаж от диалога „Критон“ (49 d), където Платон представя законите като одушевени същества, те си приписват заслугата, че предписали на Сократовия баща да прати сина си да изучава музика и гимнастика. Учителите в училището работели за своя сметка и получавали от родителите на детето възнаграждение за труда си. Граматистът учел децата на четене, писане и смятане и ги карал да запаметяват поемите на Омир, Хезиод, Солон и Симонид; диалозите на Платон показват какво значение отдавали на познаването на поетите за духовното и нравствено възпитание. Учителят по музика обучавал учениците в свирене на лира и дори на китара, което било по-сложно и изисквало техническа вещина, не дотам съвместима с традициите на либералното възпитание. Двойната флейта (авлос), за известно време въведена в училищата и много ценена от атинската публика, по-късно била изхвърлена, както казва Аристотел („Политика“, VIII, 6, 1341 а-b), защото възбуждала твърде силни емоции, които смущавали душата, вместо да я успокояват. Във всеки случай музиката е играла извънредно важна роля във възпитанието на младия грък. Най-после учителят по гимнастика, педотрибът, обучавал детето в главните атлетически дисциплини в специално обзаведени за тази цел сгради, наричани палестри. От петнадесетгодишната си възраст нататък младият човек посещавал обществените гимназиони — Академията, Ликейона или Киносаргес, където имал на разположение същото оборудване, както в частните палестри, а освен това писта за надбягване, градини и зали за събрания, където философи и софисти се срещали и беседвали с учениците си след физическите упражнения. След двете години в ефебията младите хора продължавали да ходят в гимназиона, който бил любимото място за тренировки, отмора и срещи. Древни законоразпореждания регламентирали управлението на гимназионите, определяли часовете за отваряне и затваряне, наказвали с изключителна строгост опитите за кражба и осигурявали на свободните граждани възможността да ползват тези съоръжения.

Тук не можем да не споменем за една особеност на нравите, благодарение на която част от гръцката литература е добила съмнителна слава: любовните връзки между момчета и зрели мъже, които се наричат педерастия. Тази полова и духовна извратеност си е спечелила известно име в елинския свят поради социалното положение на последователите ѝ и поради големия талант на Платон. Въпреки това е съвършено погрешно да се мисли, че този порок е бил широко разпространен сред гръцкото общество и че не е предизвиквал никакво възмущение. Наистина сексуалният морал на гърците никога не е бил особено строг, освен когато се отнасяло до невярна съпруга и нейния партньор. Но ако нравите допускали поддържането на наложница и посещения при куртизанките, те не били навсякъде така снизходителни към проявите на противоестествената любов. Тук трябва да се направи известна разлика между отделните държави. В някои дорийски градове — в Спарта, на Крит, както и в Тива, където младежите били поверени на грижите на възрастни, обучаващи ги да боравят с оръжията, тази „военна дружба“ благоприятствала от най-древни времена за пораждането на „особени“ приятелски отношения, които лесно довеждали до физическа близост. Тези лични връзки били понякога поощрявани, за да се засили духовната сплотеност на елитните групи; такъв бил случаят например в „свещения отред“ на тиванците по времето на Епаминонд. Философите по-късно потърсили утилитарно обяснение на този странен обичай: Аристотел в своята „Политика“ (II, 10, 1272 а) казва, че в Крит законите допускали хомосексуалността, за да се ограничи свръхнаселеността. Но в Атина и в останалия гръцки свят този порок бил разпространен в доста тесен кръг, който общественото мнение строго осъждало. Аристофан бичува при всеки удобен случай онези от съотечествениците си, които били известни с перверзността си; не би го правил така охотно, ако не е бил сигурен, че ще има одобрението на обществеността.


Педерастията се ширела сред аристокрацията, но не и сред народа. В края на архаичната епоха, за да поласкаят именно богатата си клиентела, атическите грънчари изписвали върху вазите си хвалебствия за някой красив младеж. Известно е, че Хармодий и Аристогейтон били свързани с особените си наклонности, че за убийството на тирана Хипарх пряката причина било някакво любовно оскърбление, а не любовта към свободата; това обаче не попречило на демокрацията да почете тираноктоните (тираноубийците). По време на Пелопонеската война хомосексуалността намирала привърженици в аристократичните тайни общества или хетерии. Видяхме, че в процеса срещу Сократ са намерили отражение неприязнените чувства и презрението, които атинският народ изпитвал към заблудените млади хора. Цялата привлекателност на Платон и виртуозните му доводи в полза на предполагаемите добри страни на извратената любов не могли да замаскират естественото отвращение, което тя будела у повечето хора. Атинските закони строго преследвали въвличането на младежите в разпътство; дори насилието над роба се наказвало, както се наказвало насилието над свободното дете, до такава степен общественият морал осъждал самия акт. Когато в 345 г. ораторът Есхин поискал да дискредитира Тимарх, приятел на Демостен, който готвел политически процес срещу него, той го обвинил в позорни нрави и успял окончателно да го унищожи пред закона и пред общественото мнение; достатъчно е да прочетем „Против Тимарх“ от Есхин, след като сме чели Аристофан, за да разберем истинското отношение на атинския народ към педерастията. Затова, макар и на стари години, божественият Платон — вълкът, станал пастир, полага усилия да очисти идеалния град („Закони“, VIII, 836 b и сл.) от противоестествената любов, разбрал най-после, че тя е несъвместима със стремежа към добродетелност!

***

 

Гръцкият град има двояка същност — географска и човешка; той се отъждествява едновременно с определена територия, обикновено неразпокъсана, и с група хора — гражданското тяло. От тези две страни на една и съща политическа единица втората има по-голямо значение; тук има чувствителна разлика от съвременно понятие за отечество, което за нас е тясно свързано със земята. Същността на гръцкия град, напротив, се определя преди всичко от съвкупността на хората, които го съставляват. Затова официалното име, което му се дава в текстовете, не е име на страна или на селище, а име на народ: не се казва Атина, а атиняни, не Спарта, а лакедемонци, не Коринт, а коринтяни и т. н. Това не означава, че гърците не са чувствали като нас онази привързаност към земята и към родното селище, която е основната форма на родолюбието; техните оратори и поети са дали на това чувство вълнуващ и прекрасен израз, който още ни служи за образец. Но при изключителни обстоятелства те смятали, че не земята, а именно хората са същественият фактор, и за тях градът бил спасен, дори ако загубел територията си, стига само да било спасено гражданското тяло и да можело то на друго място да възобнови своите традиции и култове. Когато персийският военачалник Харпаг, натоварен от Кир да превземе Йония, обсадил фокейците — разказва Херодот (I, 164- и сл.), — те, като видели, че е невъзможно да се съпротивляват, „спуснали във водата своите пентеконтори, натоварили децата, жените и всичките си имущества, както и статуите на боговете, които взели от светилищата, и всички дарове с изключение на бронзовите и каменните скулптури и картините. Като се приготвили за път, те самите се качили на корабите и отплували за остров Хиос“. Оттам отишли да основат нов град на запад, в Алалия, на северния бряг на Корсика. Жителите на Теос направили същото и се настанили в Тракия на мястото на Абдера, стара колония на Клазомене, чиито първи заселници били прокудени преди това от траките. Когато персите превзели Атина през 480 г., Темистокъл от името на атиняните, потърсили убежище в Саламин, заплашил спартанския адмирал и главнокомандващ гръцката флота Еврибиад, че ще напуснат съюза, ако откаже да влезе в сражение: „Ако не направиш каквото ти предлагам, незабавно ще заминем със семействата си за Сирис в Италия, град, който отдавна е наш и където според предсказанията трябва да основем колония.“ Шантажът успял и в резултат от него дошла Саламинската победа. Но дори да бяха осъществили намеренията си, атиняните не биха имали чувството, че гражданското им тяло е престанало да съществува; атинският град би променил само територията и следователно името си, но хората, които го образували, щели да запазят и на новата земя съзнанието и достойнството си като граждани на гръцки град.

По принцип всеки гражданин участвал в управлението на държавата и по силата на неотменни задължения се чувствал непосредствено свързан с нея. При все това не във всички случаи градът и индивидът се намирали в преки и без посредници отношения помежду си. Всъщност гражданинът на всеки град принадлежал към по-малки групи, чиято роля била едновременно религиозна и политическа и които били връзката между държавата и индивида. Освен семействата в тесния смисъл на думата съществували и традиционните родове с благороднически характер, всеки от които бил свързан с общ, повече или по-малко легендарен прародител и с общи култове. Вярно е, че поне в Атина развитието, което довело до класическия град, било насочено най-вече срещу всемогъщата някога власт на родовите старейшини; както видяхме, в този смисъл трябва да се тълкуват Драконовите закони за убийството. Различните закони против лукса, които забранявали прекомерния разкош при погребенията, имали също за цел да попречат на благородническите семейства да си съперничат в излагане на показ богатствата си при всяко погребение. Въпреки това принадлежността към някой прославен генос (род) в Атина през класическата епоха давала основание за слава и гордост. Перикъл чрез баща си Ксантип бил член на геноса на Бузигите, а чрез майка си Агариста се свързвал с рода на Алкмеонидите, който един век преди това воювал срещу Пизистрат и чийто член Клистен реформирал атинската демокрация. През IV в. ораторът Ликург, който след битката при Херонея играл челна роля в Атина в продължение на дванадесет години, произхождал от геноса на Етеобутадите, друг много стар род, който по утвърдена традиция давал жреците на храма на Посейдон-Ерехтей (сам Ликург изпълнявал тази жреческа длъжност) и на Атина Полиада, т. е. службата на двете божества, почитани в Ерехтейона, най-таченото светилище в Атина. От тези примери се вижда с какъв престиж се ползвали и през тази епоха семействата, които наричали евпатриди — „благородните“.


Далеч не всички граждани принадлежали към някой генос. Но всички били групирани в общества с религиозен и граждански характер, за които знаем твърде малко: хетерии или „сдружения“, които се срещат в Крит, Тера и Кирена и които не бива да се смесват с политическите общества със същото име, играли известна роля в Атина през Пелопонеската война; фратрии или „братства“, които са по-разпространени и които, както видяхме, давали в Атина правото на гражданство: бащата записвал законните си или осиновени синове в регистъра на фратрията, младият съпруг представял жена си на членовете именно на тази група. Атинската конституция на Клистен, без да отнема привилегиите на фратриите, създала наред с тях едно подразделение на града на териториална основа, а именно демите, градски квартали или селски окръзи, които станали основният елемент на гражданската организация. Оттогава правото на гражданство се установявало чрез записване в регистрите на някои дем, които определяли гражданското състояние. Тази формалност се извършвала, когато младежът навършвал осемнадесет години, и се утвърждавала с гласуване на гражданите, принадлежащи към дема, или демотите; след регистрирането му младият атинянин ставал ефеб. Оттогава официалното му име се състояло от собственото му име, следвано от името на бащата в родителен падеж и едно прилагателно (демотик), означаващо дема, към който принадлежал, и така удостоверявало правото му на гражданин; например Перикъл, син на Ксантип от дема Холаргос (източно предградие на Атина); Демостен, син на Демостен от дема Пеания (днес Лиопези, в Мезогея — територията между града и морето).

Освен разпределението на фратрии или на деми много от гръцките градове били запазили старото разпределение на гражданите по фили. Както показва и името ѝ, филата („племе“) има етнически и племенен произход. Често тя представлява древното деление на гръцкия народ отпреди идването му в егейския басейн; така например в дорийските градове често се срещат трите дорийски фили с техните традиционни имена: хилеи, димани и памфили (хюлеес, дюманес, памфюлой). Понякога се срещат имената и на други фили, които първоначално били недорийско население; така било например в Сикион, където имало четвърта фила, айгиалеи (айгиалейс). Херодот ни разказва (V, 68), че в началото на VI в. тиранът Клистен, който принадлежал към тази фила, променил името ѝ на „фила на вождовете“ (архелаой) и наложил на трите дорийски фили обидни имена, образувани от двете гръцки думи за свиня — хиати и хойрати (хюатай и хойратай) и от думата магаре — онеати (онеатай): тези нови имена се употребявали повече от шестдесет години след смъртта на тирана, преди да се възстановят предишните названия. В йонийските градове най-често се срещат четири йонийски фили: гелеонти, аргадеи, айгикореи и хоплети (гелеонтес, аргадейс, айгикорейс и хоплетес), а понякога, както в Милет — и други. В Атина до края на VI в. съществували само четири фили. Но след падането на Пизистратидите Алкмеонидът Клистен, потомък на тирана на Сикион, ги заменил с десет фили, създадени въз основа на териториален принцип, но това в същност било групиране по деми. Оракулът в Делфи, посочвайки херосите-епоними на новите фили, утвърдил една реформа с голямо политическо значение, понеже разчупила старите рамки и традиционната солидарност и обединила целия атически народ в нова организация. По същия начин постъпили и други реформатори: когато към средата на VI в. бил повикан Демонакс от Мантинея, за да даде закони на Кирена, той заменил дорийските фили, съществуващи още от създаването на колонията, с три нови фили, между които разпределил разнородното население, обитаващо тогава големия африкански град.


Ролята на филата в града през архаичната и класическата епоха навсякъде, където такова разделение съществувало, била извънредно голяма. Не само че членовете на филата били свързани с отслужването на общи култове, като култа на хероса-епоним, но и разпределението на обществените, политическите, съдебните, военните и финансовите служби се извършвало в рамките на филата. Тази вътрешна организация на държавата можем да видим най-добре в Атина. Повечето от магистратурите там били организирани в колегии и всяка колегия наброявала толкова магистрати, колкото били филите (10 от времето на Клистен), или кратно на това число. Същото правило важало и за състава на съдилищата. Набирането на войската се извършвало от незапомнени времена също въз основа на това деление на гражданското тяло, което старателно се поддържало в пехотните и кавалерийските части; така, ескадронът, който давала всяка фила, сам се наричал „фила“ и бил командван от филарх. У Омир чуваме следните думи на Нестор, когато съветва Агамемнон преди битката: „Агамемноне, нареди нашите воини по народи и по фратрии, за да се създаде споен фронт от фратрия с фратрия и от народ с народ“ („Илиада“, II, 362-363). Силата на гръцката войска в действие (с изключение на наемниците), изглежда, е била свързана с поддържането на гражданските рамки във военните части. Що се отнася до данъците, повечето от преките данъци на частните лица били разпределяни по фили и се наричали литургии; обществените разходи, които богатите граждани поемали върху себе си подред, ангажирали престижа на филата, когато се отнасяло до състезание, в което тя участвала, представлявана от своите гимназиархи или хореги. Така във всекидневния си живот гражданинът непрестанно чувствал връзките на солидарност с членовете на своята група. В този смисъл заграденото място на херосите-епоними на агората, където статуите на покровителите на десетте фили се издигали една до друга, било нещо като символ на атинската държава; там оповестявали свикването на официалните военни и граждански събрания. И накрая, когато градът с тържествени погребения отдавал почит на загиналите в сраженията, всяка фила събирала в общ ковчег от кипарисово дърво останките на своите членове и издълбавали върху мраморни плочи имената им по реда на филите.
 

 
Така, здраво обвързани в междинни групи, гражданите участвали повече или по-малко, в зависимост от организацията на всеки град в управлението на държавата. През класическата епоха старата монархия от Омирово време отстъпила почти навсякъде място на аристократическо или народно управление. Единствено се задържали местните династии на по-малко развитите народи по границите на гръцката земя — в Македония и Епир. Такова необичайно наглед явление, каквото е династията на Батиадите, задържала се в Кирена до средата на V в., се обяснява с тиранския характер, който добила династията при тримата последни владетели; управлявайки по методите на съвременните им тирани, те продължили с три четвърти век живота на един режим, който без тези промени е щял да бъде пълен анахронизъм. Навсякъде другаде, с изключение на Спарта, където имаме съвсем особен случай, споменът за царската власт се запазил само в титлата, която носел някой магистрат, като например архонтът-цар в Атина, чиято длъжност била почетна и по-скоро религиозна, отколкото гражданска. Властта била разделена между събранието на гражданите, един или повече съвети и магистратите. Тези три основни елемента на гръцката политическа система, обладаващи различни прерогативи, се срещат в повечето градове независимо от формата на политическото управление — аристократическо, олигархическо или демократическо. Характерът на това управление се определял от начина, по който се изграждали тези три органа, и от принципите, които определяли участието им в управлението на дадена държава.

В събранието (еклезия) по начало участвали всички граждани, които имали политически права. Понеже то не могло да се събира често, един съвет с ограничен брой членове имал за задача да движи текущите дела; обикновено той се наричал буле. Когато бил съставен от старейшините на града (геронти), се наричал герузия. Понякога дори имало едновременно буле и герузия. Магистратите пък ръководели различните обществени служби и следели за изпълнението на решенията на събранието и съвета. Както видяхме, те често се конституирали в колегии, в които били представени всички фили. Теоретически тази система е комбинация от форма на пряко управление (решенията, вземани от събранието) със зачатък на полупредставително управление (дейността на съвета), а магистратите се намирали под непрекъснатия надзор на съвета и периодически под надзора на събранието. Гръцкият свят през класическата епоха, както бе изтъкнато напоследък, не е познавал същинската представителна система, при която избраните от народа представители имат всички пълномощия да действат от негово име, без да дават отчет; само някои съюзни държави, какъвто е бил Беотийският съюз, са имали такъв вид управление. В повечето градове реалната власт принадлежала било на един или няколко съвета с ограничен брой членове (тогава управлението имало аристократически или олигархически характер) или на събранието, повече или по-малко резултатно водено от булето (това били демократичните режими, какъвто бил режимът в Атина).

Въпреки че теоретиците след Аристотел са положили всички усилия да класират различните форми на устройство в гръцките градове, в никой от градовете не може да се види един от тези режими в чистия му вид. С безкрайното си разнообразие те могат да се обяснят най-добре от гледна точка на политическите тенденции и политическата им философия. Известно е, че Перипатетикът (Аристотел) и неговите ученици са посветили монографии на държавните устройства на 158 гръцки и „варварски“ държави. Ако се съди по „Атинската държавна уредба“, която е запазена благодарение на един папирус, всяко от тези съчинения е съдържало историята на предишните институции и след това описание на съвременното им състояние. От това може да се разбере колко сложни са били взаимоотношенията на учрежденията в раздробения до краен предел гръцки свят. Макар да познаваме доста добре държавното устройство на Атина и не така точно устройството на Спарта, не бива никога да забравяме, че конституциите на другите градове, повечето от които не познаваме, са имали свои особености и че всяка се е развивала посвоему.

Без съмнение би било погрешно да се опитваме да определим една обща тенденция, която бъдещото развитие на нашите познания би могло да опровергае. Можем да кажем само, че аристократическите режими са обезпечавали на представители от благородните семейства достъпа до различните съвети и са предпочитали членовете на тези съвети да бъдат избирани пожизнено; такъв бил Съветът на Ареопага в Атина преди реформата на Солон. Ролята на народното събрание е била сведена тогава до повече или по-малко спонтанното одобрение на решенията, взети от членовете на съвета. Освен това били взети мерки да се ограничи броят на пълноправните граждани, като се изключвали, както, например в Тива, всички граждани, които продавали продукти на агората от по-малко от десет години, а това на практика означавало всички дребни земеделски собственици. Олигархическите режими се различавали от аристократическите само по методите, по които се избирало онова малцинство от гражданското тяло, което разполагало с най-голяма власт; от значение бил вече не социалният произход, а богатството, което давало възможност за обновяване на върхушките. За членуване в Съвета, за заемане на магистратски длъжности и дори за участие в Народното събрание се изисквал имуществен ценз. В зависимост от остротата на социалните проблеми олигархията приемала деспотичен или умерен характер и мерките, ограничаващи броя на привилегированите граждани, били повече или по-малко строги. Аристотел е изброил всевъзможните хитрини, с които отклонявали вниманието на народа от обществените работи; те правят „чест“ на находчивостта на политическите мислители, които измислили този вид псевдодемокрация, прикриваща фактическата олигархия.

Същинската демокрация може да има и наистина обикновено има институции, доста сходни с тези на аристократическите или олигархическите режими, но те функционират в съвсем различен дух. Еклезията се събира редовно, всички граждани имат достъп до нея и имат пълна свобода на словото; тя контролира отблизо дейността на магистратите и съвета, решава всички важни дела с декрети, които след публични разисквания се гласуват с вдигане на ръка; така тя упражнява пряката власт, водена от съветите на ораторите, които насочват нейната политика. За тази система именно се отнася забележката на Фенелон: „У гърците всичко е зависело от народа, а народът е зависел от словото.“ В атинската държава, която познаваме най-добре, народното събрание през класическата епоха било свиквано четири пъти на всяка притания. Притания наричали периода от 35 или 36 дни, през който петдесетте булевти (или членове на съвета) от една и съща фила служели като постоянна комисия в булето и се наричали притани; тъй като имало десет фили, разделяли календарната година на десет притании. Следователно еклезията се свиквала на всеки 9 или 10 дена освен на празници и при лошо време, които могли да нарушат този ред. Тези чести заседания обясняват решаващата роля на Събранието в ръководенето на обществените работи, както и това, че само малък брой граждани разполагали със свободно време, за да участват на многобройните заседания. Не се изисквал задължителен кворум освен при изключителни случаи, като осъждане чрез остракизъм: тогава трябвало да има 6000 подадени гласа (от около 40 000 граждани). Но обикновено присъстващите били много по-малко. От това още веднъж може да се види до каква степен античната „демокрация“ е била фикция; въпреки такива средства като мистос еклезиастикос или жетона за присъствие, въведен през IV в., за да привлече гражданите в Събранието, обезщетявайки ги парично за изгубената работа, въпреки намесата на полицията (скитските стрелци), която подкарвала минувачите към Пникс с въже, намазано с червена боя, и въпреки че на теория за гражданина нямало по-достойно занимание от управлението на държавата, все пак то било предоставено в ръцете на малък брой незаети с работа граждани, привлечени от грижата за държавните интереси, от красноречието на някой оратор или от примамката на възнаграждението.

Колкото и слабо представително да било това малцинство в сравнение с цялото гражданско тяло, то ревниво бранело правата, които демократичната конституция давала на народа; цялата власт и цялото правосъдие принадлежали на народа. Затова и по негова воля трябвало да се упражнява властта и да се раздава правосъдие.

За да се улесни осъществяването на народната воля, Клистен или някой от неговите приемници въвели особена мярка, която за пръв път била приложена през 487 г. — остракизма: всяка година, на шестата притания, еклезията решавала дали трябва или не да се приложи тази мярка. При положителен отговор пристъпвали към гласуване, при което вместо бюлетина употребявали парче или дъно от счупена керамика, остракон, откъдето идва и самото название. Всеки гласуващ написвал върху своя остракон името на политика, когото искал да осъдят на изгнание. Онзи, когото мнозинството посочвало, бил прогонван от Атина за десет години и така оставял свободно поле за своите противници. През V в. били осъдени на остракизъм редица влиятелни политически водачи, но представители на малки политически групи, между които Аристид, Темистокъл, Кимон и Тукидид, син на Мелезий, чието изгнание през 443 г. дало възможност на Перикъл да управлява Атина по своя воля. Намерени са, предимно при разкопки на Агората, повече от 1600 изписани керамични парчета с шестдесет различни имена, между които имената на всички известни личности, осъдени на остракизъм. Тези скромни документи говорят за ожесточеността на политическите борби в Атина през V в. и за степента на образованост на средния гражданин, защото почти всички били в състояние да напишат правилно едно име с четка или с острие. Остракизмът излязъл от употреба след 417 г., когато станало очевидно, че интригите между партиите изопачават същността му.

Ролята на демократичните съдилища била не по-малко значителна от ролята на събранието; господар на своя глас в съда, народът ставал по силата на този факт господар на целия политически живот на града, както с право отбелязва Аристотел в „Атинската държавна уредба“ (IX, 1). Общото настроение на демократите е изразено най-добре във виковете на тълпата по време на печалния процес, в който осъдили на смърт военачалниците-победители в битката при Аргинузките острови: „Скандално е да се попречи на волята на народа.“ Честният Ксенофонт тук е верен отзвук на демагозите на своето време („Гръцка история“ I, 7, 12). Единствен Сократ, по това време притан, проявил достатъчно твърдост да брани докрай авторитета на закона срещу народната ярост. Но усилията му се оказали напразни и атиняните по-късно трябвало жестоко да заплатят за този изблик на необуздани страсти, за което почти веднага, но все пак късно се разкаяли. Опасността от тази система се криела очевидно в непостоянството и лековерието на масите, които ловките оратори чрез площадни аргументи и грубо биене на чувства можели да подвеждат както си искат. Зряло обмислената и последователна политика не можела да получи одобрението на такова събрание, освен ако била застъпена от човек, способен да спечели разположението на масите и да го задържи; изключителната заслуга на Перикъл била именно тази, че успял да постигне това в продължение на тридесет години, през които Атина достигнала най-голямо могъщество и разцвет. Но това чудо не се повторило и по-късно най-богатата гръцка държава била победена и поробена заради това, че не съумяла да възприеме и поддържа определена политическа линия. Историята на конфликта ѝ с Филип свидетелства безпощадно за неспособността на атинската демокрация, такава, каквато била през IV в., да се справи със сериозна външна опасност. Докато владетелят на Македония в продължение на двадесет години упорито преследвал своята цел било с хитрост, било със сила, според обстоятелствата, умеейки да отстъпи, когато било необходимо, или да преговаря и веднага след това да се устреми наново към целта си, атинският народ, тласкан от противоречиви съвети, се люшкал от равнодушие към тревога и от тревога към обезсърчение, залъгвал се, че с полумерки ще може да отстрани една опасност, в която сам не искал да повярва, дълго време се колебаел дали да избере опасното приятелство на царя или откритото съперничество, и когато, след като толкова години затварял очи пред растящата заплаха за интересите и свободата си, накрая решил да се бори, това храбро решение дошло твърде късно и не могло да предотврати неизбежната катастрофа. При все това, като имаме пред вид превъзходството на средствата, с които Атина разполагала в борбата срещу Филип, а и в Пелопонеската война, тя логически би трябвало да победи, ако механизмът на нейните институции не я бил обрекъл на безсилие.

Съзнавайки недостатъците на демокрацията, много атински оратори и философи имали обичай да противопоставят на слабостите и лекомислието на своя народ сериозността и изпитаната гражданска доблест на спартанците, култивирани у тях от институции и закони, останали непроменени още от далечни времена, вероятно от края на IX в., когато легендарният Ликург създал за съгражданите си ретрата — основния закон, който определял главните черти на държавното устройство. Но дори ако в действителност развитието не е протекло така бързо и леко, както разказва преданието, неизменността на лакедемонските институции през класическата епоха си остава безспорен факт. Тяхната конституция имала за цел да не допуска никакви промени и наистина успяла в това.

Политическата организация на Спарта се основавала на пълното и изключително господство на една военна каста, по-точно казано — спартанците или спартиатите, над периеките и илотите. Тези привилегировани наричали сами себе си равноправните. Те, единствените граждани, се издържали от най-плодородните земи на Лакония и Месения, които илотите обработвали за тях. Всеки спартанец събирал приходите от отредения му дял земя (клерос). Възпитан от детинство на сурова колективна дисциплина, гражданинът оставал и след навършване на пълнолетие подчинен на строги задължения: до тридесетата си година живеел заедно с връстниците си, като брачният му живот бил ограничен до минимум. След тридесетте години разполагал с по-голяма свобода и собствен дом, но и тогава бил задължен да се храни веднъж на ден с хората от своята военна единица и както преди да участва, до навършване на шестдесетата си година, в интензивното обучение на войската. Очевидно е, че именно тази обществена обвързаност, поддържана непрекъснато, е създала в лакедемонските отреди тактическата и моралната спойка, от която цял свят се възхищавал и на която те дължали честите си победи.

В спартанската държавна уредба се съчетавали елементи от различните държавни строеве, съществували в Гърция: монархия, аристокрация и демокрация. Двама наследствени царе, които произхождали от двете фамилии Агиди и Еврипонтиди, разполагали по принцип с изпълнителната власт. Но те упражнявали властта си само във военната област; по време на война армията обикновено се намирала под командването на единия от царете. За важните политически решения отговорността носел един съвет от 28 старейшини, герузията, който изпълнявал функциите и на върховен съд. Геронтите, които го съставлявали, били на възраст над шестдесетгодишни и се избирали пожизнено от събранието на гражданите; според акламациите, с които бил посрещан всеки кандидат, едно жури определяло кои са избраните. Спартанското събрание, Апелла, което избирало магистратите по този елементарен начин, се събирало редовно, за да изслушва докладите на държавните органи и да одобрява решенията, които му се предлагали; Апеллата не обсъждала въпросите, само изразявала съгласието си с ръководителите, които по този начин могли в трудни моменти да се позоват на моралната подкрепа, дадена им от всички граждани.

Като изключим съществуването на двамата наследствени царе, в елементите на спартанската политическа система ние отново откриваме Съвета и Събранието на другите гръцки градове. Оригиналността на лакедемонската система се проявява в нейното прилагане. На практика Апеллата не може да се противопостави на волята на магистратите. Всичко било предвидено, за да се осигури упражняването на твърда власт, която отначало била в ръцете на двамата царе и която след Ликург те делели с герузията. Освен тях решаваща роля в държавата имала колегията на ефорите, магистратура, избирана за една година. Петимата ефори, „надзорници“, били въведени след Ликург. Апеллата ги избирала измежду своите членове и тяхната задача била както да надзирават от името на целия народ дейността на царете, които полагали клетва пред тях да управляват според законите, и да бдят дали гражданите спазват традицията в частните и обществените обичаи. Отговорни за безопасността на държавата, те имали пълна власт да издават неотменими решения за нейното охраняване: заповеди до магистратите, порицания, различни наказания. Всичко треперело и им се подчинявало, а те не давали сметка на никого, освен на приемниците си в тази върховна магистратура; впрочем въпреки неумолимата си строгост, изглежда, че те дълго време са управлявали, съобразявайки се с дълбоките въжделения на своите съграждани.

Това затворено общество, гордо, ограничено и подчертано консервативно, искало на всяка цена да се запази от външни влияния. От средата на VI в. насетне то дори успяло да отстрани съблазните на изкуството и архитектурата. Водено от желанието да продължи да съществува непроменено, то забранило търговията, та дори употребата на сребърни пари. Амбициите му се свеждали до това, да държи под своя власт житницата Месения, която изхранвала спартанската военна каста, да владее Пелопонес с цената на постоянни войни срещу Аргос и градовете на Аркадия и, най-после, със сила да смазва всеки опит за първенство (хегемония) в същинска Гърция, бил той персийската инвазия, атинската експанзия или политиката на Епаминонд, в борбата с когото това общество изчерпало силите си. То дълго време осъществявало успешно тези последователни, непоколебими, но твърде ограничени цели; те обаче не му донесли нито икономически разцвет, нито културен напредък. Освен това бавен и постоянен упадък подривал самите основи на спартанската държава; принципът на равенство между гражданите, основан върху притежаването на земи с еднаква стойност, бил многократно нарушаван. Самите спартански победи довели до приток на огромни богатства; както Сократ напомня на младия Алкивиад в Плато новия диалог „Алкивиад“ (123 а), „за парите, които влизат в Лакедемон, може да се каже това, което лисицата казала на лъва в Езоповата басня: следите, които водят към града, са съвсем ясни, но напразно бихме търсили следи от парите, които излизат“. Въпреки строгите предписания на традицията стремежът към забогатяване, прикрит под привидна скромност, обзел много спартанци. В самото начало на V в. Аристагор от Милет, който искал да получи военната подкрепа на Спарта за разбунтувалите се йонийци, се опитал да подкупи цар Клеомен с големи подаръци и с обещания за плячка; нужен бил особен знак от боговете — в случая една дума, изречена от собствената му дъщеря, — за да се реши Клеомен да изгони молителя. Растящите стремежи на отделни лица да умножават богатствата си водели до съсредоточаване на земите в ръцете на все по-малко хора в ущърб на равенството, предписвано от закона. Много спартанци, които нямали възможност да заплащат вноските за общите трапези, минавали от кастата на „равноправните“ в кастата на „низшите“. Броят на пълноправните граждани намалявал непрекъснато през V и IV в.: от около 5000 след Гръко-персийските войни той спаднал на по-малко от 3000 по време на битката при Левктра през 371 г. според пресмятанията на В. Еренберг. Още древните са виждали в това бавно, но непрекъснато рушене на гражданското тяло смъртоносната болест, която разяждала Спарта — т. нар. олигантропия или недостиг на хора. Този недостиг на хора сам по себе си вече спъвал всякаква политика с широк размах, дори ако традиционната ограниченост на възгледите на спартанското управление би позволила да се мисли за такава политика.
 

 
Политическите системи на управление на гръцките градове, олигархически или демократични, били приспособени за малки обществени единици, и както историята ясно показва, не давали възможност да се преследват големи цели, нито да се образуват големи държави. Затова пък тези режими, въпреки необикновеното си многообразие, за пръв път са определили ясно отношенията между държавата и гражданина, като с това са положили основите на всички съвременни политически системи. Тези отношения почиват на закона, писан или неписан, приписван според преданието на божествена намеса или дело на човешкия почин. Само тираните, в смисъла, който тази дума е имала през класическата епоха, управлявали извън законите; именно несъблюдаването на традиционните закони характеризира тиранията - много повече, отколкото суровостта и жестокостта на тази власт. В замяна на това всеки град, който се придържал към законността независимо от вида на своето управление, се стремял да осъществи идеала за обществен живот, ръководен от добри закони; този идеал се нарича евномия, хармония в законите, добър ред, направляван от мъдростта. Въпреки че действителността рядко се е доближавала до този идеал за съвършенство, гърците са се стремили искрено към него с различни средства, като всички предпоставяли един основен елемент - добросъвестното спазване на основните принципи на града-държава от всеки гражданин. Тези принципи се изразявали в гражданските култове и в законите, или номой, и към тях се отнасяли със същото религиозно уважение, което имали към култовете. Несъмнено правните понятия, първоначално смятани за свещени, с течение на времето придобивали все повече и повече светски характер. Но в съзнанието на гърците от класическата епоха винаги е съществувало тясно сродство между понятията беззаконие и безбожие. От прочутата „Просопопея“ — сцена, в която законите говорят като одушевени същества — в Платоновия диалог „Критон“ се вижда в каква степен най-големите умове на Атина в зората на IV в. били все още склонни да почитат законите заради тяхната божествена същност.

Законите имат за цел да освободят човешките отношения от проявите на насилие и самоволие. Благодарение на тях в държавата трябва да царуват Съгласието, Хомонойя, и Справедливостта, Дике, стига само всеки гражданин да им се подчинява. Вярно е, че е имало софисти, които поставяли под съмнение самите понятия Справедливост и Закон и ги противопоставяли на Природата и Обичая, поддържайки схващането, че законността, плод на спогодба, е пречка за разгръщането на природните сили, и изопачавали смисъла на Пиндаровия израз: „Законът царува над всички същества — смъртни и безсмъртни.“ Но тези тънкости, давали богат материал за споровете на философите, не правели впечатление на широката публика и ораторите от IV в. в политическите си речи, както и в съдебните прения, неизменно декларирали уважението си към законите, пазители на добрите нрави и на сигурността на гражданите. Тези закони са извънредно разнообразни; разликата между държавно и частно право въобще не се забелязва в Гърция от архаичната и класическата епоха. Всяка постъпка на гражданина може да засяга града, който в лицето на своите законодатели има право да се намесва в най-различни области. Въобще градът по-малко се занимава с предписване на принципи, а повече с вземане на практически мерки за решаването на конкретни въпроси. Затова и взаимната съгласуваност на тези мерки не винаги е съвършена. Това не означава, че гърците не са умеели да събират законите си в сборници; ние имаме един от тях в оригиналната му, почти пълна версия благодарение на монументалния надпис от Гортин в Крит, издълбан с големи букви върху огромните блокове на една стена, изградена през първата половина на V в. У авторите се споменават и други сборници; знае се например, че атинските законници — със Солоновите закони и т. нар. Никомахов сборник (издълбан в края на V в.) — могли да се четат не в архивите, но и издълбани на камък и изложени на обществени места. По правило всеки нов закон бил записван върху каменна плоча. Така законодателството ставало лесно достъпно за народа. Въпреки това гърците от класическата епоха, които били по-слаби юристи от римляните по-късно, не са се постарали да съберат и систематизират всички тези различни текстове. Логографите, които са писали речите на тъжителите пред съдилищата, синегорите, които безплатно отивали да подпомагат приятелите си със своето красноречие, ораторите, които поддържали някое предложение пред събранието, ловко си служели с текстовете на законите, за да подкрепят доводите си. Но те оставяли на философите грижата да създават системи, повлияни впрочем до голяма степен от тогавашната действителност, какъвто е случаят със „Законите“ на Платон. В това отношение решаваща роля играело разделението на гръцкия свят на многобройни независими политически единици; поради юридическия партикуларизъм на градовете уеднаквяването на правото, което устройството на една голяма държава би наложило от само себе си, тук не било така необходимо.

Повечето от тези юридически мерки се отнасяли до положението на лицата и имуществата, като затвърдявали привилегированото положение на пълноправните граждани по отношение на жените, които винаги се смятали за непълноправни, на гражданите или жителите с ниско положение (когато имало такива, както в Спарта), на чужденците и робите. Те определяли правата и задълженията на индивида по отношение на гражданския колектив. Те предписвали наказателните мерки и процедурата за разрешаване на споровете между отделни лица, както и наказанията за престъпления срещу държавата. Но освен тези граждански, политически и юридически разпоредби градът-държава издавал закони и в областта на икономиката. Той смятал сеченето на монети за свое изключително право; пускането на собствени монети в обращение свидетелствало за независимостта на града, а оригиналните монетни типове, които той приемал, му служели за емблема. По тази причина може да се говори за истински „гербове“ на градовете. Оттук и извънредно голямото разнообразие в гръцката нумизматика.

Градът определял и всички видове мерки. Установявал календара, който бил различен за всеки град и чиито главни опорни точки били религиозните тържества, празнувани от общността. Имената на месеците обикновено били заимствани от имената на боговете или на най-големите празници. Въпреки големия интерес, който проявявали към астрономическите явления, гърците никога не успели да разрешат затруднението, което възниква от разликата между лунния и слънчевия календар; опитите да се установи някаква съгласуваност между двата календара били непрекъснато оспорвани и нямали никакъв успех. Аристофан се подиграва с „метеоролозите“, които вместо да сложат ред в последователността на дните, обръщат всичко с главата надолу („Облаци“, ст. 615). Нещата се усложнявали още повече, когато към астрономическия и религиозния календар се прибавял и административен, като този по притании в Атина.

Много сложен бил и проблемът с мерките за тежест и дължина, които гражданската власт се стараела да регламентира за удобство при размените и за почтеност при търговските сделки. При някои разкопки са намерени модели на мерки за тежест и вместимост, чието интерпретиране често пъти е трудно. Гърците са измислили различни метрични системи, като обикновено съчетават десетичните и шестдесетичните отношения — последните били заети от източната метрична система; така стадият, обичайна мярка за големи разстояния, имал 600 стъпки. Но дължината на стъпката варирала между 0,27 м и 0,35 м и поради това дължината на стадия се движела между 162 и 210 м. Като мярка за дължина често употребявали и друга единица — лакътя. Един лакът бил равен на 1 1/2 стъпки. Една стъпка била разделена на 16 пръста, дактили. Вижда се колко трудни били изчисленията при подобна система, към която трябва да се прибавят и чуждестранните мерки, като персийската парасанга, която има 30 стадия (малко повече от 6 км) и с която Херодот и Ксенофонт обичат да си служат. Мерките за тежест и вместимост били по-малко сложни и също така различни за отделните градове. Все пак поради изискванията на търговията някои системи, като егинската и по-късно атическата, получили фактическо предимство, особено в областта на паричното обращение; независимо от това, дали били само единици за смятане (като таланта или мината) или истински монети (като драхмата и обола), паричните единици са носели названията на съответните мерки за тежест.

За да контролира всички тези мерки, градът имал специални чиновници, каквито били метрономите, които проверявали мерките за тежест и дължина в Атина. Това е само един от аспектите на намесата на държавата в икономическия живот; от някои текстове, в които се споменава за агораноми, надзиратели на пазара, за ситофилаки, комисари за житните храни, или за епимелети, инспектори на търговското пристанище, става ясно какво голямо значение е имала тази намеса в рамките на атинската държава. От отделни или фрагментарни документи може да се заключи за съществуването на цяла система от такси и защитни мерки, например в Тасос за търговията с вината.

Следва ли оттук, че гръцкият свят е познавал истинската икономическа размяна? Нямаме основание да приемем това. Тук трябва още веднъж да изтъкнем колко малко сме осведомени за икономическия живот в антична Гърция. Дори в някои по-благоприятни случаи, като например при снабдяването на Атина с житни храни, документите са малко, повредени и трудни за тълкуване. Историкът, който се залавя с тези несигурни изследвания, непрекъснато е изкушаван да прави обобщения въз основа на недостатъчни сведения. Ето защо трябва да бъдем много въздържани, когато говорим за търговските отношения в Гърция през архаичната и класическата епоха. Все пак трябва да се изтъкне едно нещо: тази търговия е била предимно морска. Малките товарни кораби, с които разполагали гръцките моряци, са били поради липсата на коларски пътища единственото превозно средство за по-значителна размяна. Но и техният тонаж бил твърде малък; обикновено те могли да пренасят товари между 80 и 250 метрични тона. Освен това благоприятният сезон за плаване започвал едва през април и свършвал в края на октомври. В надгробните надписи за корабокрушенци често се споменава за опасността от бури по време на зимното слънцестоене (21 декември), когато залязват „Козлетата“, или през пролетното равноденствие, след вечерния изгрев на Арктур (в съзвездието „Воловар“), Хезиод през VII в. дори ограничава времето, през което може да се плава, до петдесет дни — средата на лятото. Четвъртитото платно на товарните кораби, в които за разлика от триерите не се употребявали весла, не давало никаква възможност за маневриране. Преди началото на елинистическата епоха нямало фарове, а морските карти с крайно оскъдните си данни вършели по-малко работа от портуланите, или перипли, с които разполагали „лоцманите“.

Това обяснява защо тонажът на превозваните стоки не е бил много голям. Житните храни, предназначени за големите градове, идвали от богатите черноземи на Египет, Киренайка и Южна Русия; годишният внос на Атина за IV в. се пресмята на 500 000 хектолитра. Дървото и мраморът, кюлчетата бакър и олово били другите обемисти и тежки стоки.

Освен това имало стоки с висока продажна стойност, обработени произведения на гръцкото земеделие и занаятчийство: висококачествени вина, като тези от Халкидика, Тасос и Хиос, зехтин от Атика, парфюми, тъкани от Милет, Самос или Изтока, рисувани глинени вази, които изработвали грънчарите от Коринт или Атина и които често били изнасяни пълни с различни продукти, бронзови предмети от Коринт, силфион (вид растение) от Киренайка, сребро, изсечено на монети или на слитъци, слонова кост, златарски изделия. Малки по обем, тези товари имали голяма стойност. Те давали възможност на корабопритежателите и на банкерите да печелят големи богатства и разнасяли надалеч славата на гръцките занаятчии. Големият бронзов кратер, намерен във Викс, департамента Кот-д'ор (Франция, около Дижон), в един халщатски гроб, е дошъл там от някое гръцко ателие в Южна Италия или от Пелопонес през последните години на VI в. В Кул-Оба, близо до Керч в Крим, са открити златни медальони с образа на Партенонската Атина, шедьовъра на Фидий; това са изделия на атинското златарство от края на V в. или началото на IV в. В една надгробна пирамида при Мерое по горното. течение на Нил, една атическа теракота от V в., представляваща амазонка на кон, свидетелства за ранни връзки между Гърция и Нубия] посредством Египет.

Все пак тези документи, колкото любопитни и показателни да са, не бива да ни подвеждат. Такива размени били достатъчни да поддържат благосъстоянието на известен брой търговци и моряци; благодарение на тях няколко привилегировани града като Атина, Коринт, Тарент, Сиракуза, Кирена и Навкратис станали средища на големите търговски сделки по това време. Но повечето гръцки градове не участвали в тях и се задоволявали с местна търговия, боравеща с местни произведения и отговаряща на идеала за самозадоволяване (автаркия), който въодушевявал законодателите; известно е колко строго Платон е осъждал приморските градове, където близостта на морето, „като поддържа търговията и финансовите сделки, поражда в душите непостоянство и измамничество“ („Закони“, 705 а). Всъщност, селската традиция у гърците била по-силна от изкушението на морето; обичали да го гледат, но от брега, и се възхищавали повече от хоплитите, отколкото от безстрашните моряци. Когато напускали сушата по времето на колонизацията, това ставало под натиска на необходимостта, а не от склонност към приключения — тръгвали да търсят по-скоро земи, отколкото пазари.

 

***

 

Тесните рамки на града, в който гръцкият човек живеел, работел, упражнявал гражданските си права, почитал боговете си, тази политическа общност с ограничени размери, за която той се борел и умирал, отговаряла прекрасно на неговите изисквания и наклонности. Преди геният на Филип и на Александър да наложи на гръцкия свят различна концепция за държавата, без обаче да се заличи старото понятие за града-държава, гърците не се стремели да разширят своите представи, нито да обединят повече градове в органична и трайна форма. Редките опити, които са правили в това отношение, са се оказали нетрайни или неуспешни.

Наистина религията представлявала основа за единство; тя дала възможност да се обособят няколко регионални групи, които имали за средище някое голямо светилище. Такъв бил случаят например със съюза на йонийските градове, създаден малко след колонизирането на Мала Азия; той обединявал няколко града (първоначално 12, после само 9), свързани от общата им почит към светилището на Посейдон Хеликонийски на нос Микале, близо до Милет, което се наричало Панйонион. Този съюз успял в известна степен да обедини усилията на своите членове по време на бунта на Йония срещу Дарий между 499 и 494 т. Но органическите връзки между тях не били достатъчно силни, за да може обединението да се наложи, и бунтът пропаднал, като повлякъл след себе си разпадането на съюза. Хексаполът, друго сдружение от същия вид, обединявало дорийските градове в Кария около светилището на Аполон Триопийски на полуострова Триопион, където се намирал град Книдос. На Цикладите един религиозен съюз, наричан амфиктиония, групирал йонийците около светилището на Аполон в Делос. След Гръко-персийските войни Атина, както видяхме, използвала амфиктионията за свои интереси.

Най-известен от тези религиозни съюзи, чиято история познаваме и най-добре, е Амфиктионията в същинския смисъл на думата със седалище в Делфи. Тази организация имала в същност две култови средища, но не еднакво прочути — светилището в Делфи и светилището на Термопилите, които просто наричали Пили или „Врати“. Там се събирали делегатите на дванадесет племена, предимно от Средна Гърция — тесалийци, беотийци, локри и други, към които се присъединили дорийците и йонийците като единствени представители на останалия гръцки свят. Всяко племе изпращало в амфиктионския съвет двама делегати, хиеромнемони, което позволявало на Атина да разполага редовно с един от двата йонийски гласа, докато Спарта била представлявана от единия от двата дорийски гласа, и то само от време на време. Това показва местния и архаичен характер на Амфиктионията, която не могла да претендира, че представлява целия гръцки свят! Ролята на Амфиктионията била да ръководи чрез хиеромнемоните финансовите дела на Делфийския Аполон, да организира традиционните игри и празници на светилището и, най-после, да пази интересите на бога от всякакви посегателства. Това последно задължение принудило Амфиктионията да води няколко свещени войни. Освен при тези изключителни обстоятелства градовете, принадлежащи към Амфиктионията, били обвързани помежду си с твърде слаба морална солидарност, за която полагали клетва, определяща задълженията им: те се задължавали да не се унищожават взаимно в случай на война и да наказват всеки, който би оскърбил бога на Делфи. Между тях не съществувала здрава политическа спойка и в областта на международната политика Амфиктионията била по-скоро оръдие на лични амбиции, отколкото обединяващо начало за гръцките държави.

Все пак в някои области се правели опити да се създадат регионални съюзи с постоянни политически институции, които спомогнали да се установи истинска солидарност между съседните градове; в Тесалия и Аркадия например през IV в. се формирал съюз или общност (койнон) съответно на тесалийци и аркадци със съюзно събрание и съюзни магистрати. Град Тива в Беотия, който имал неоспоримо надмощие над другите градове в областта, създал под своя власт на два пъти, през 447 и след 379 г., здраво организиран съюз. В Халкидика град Олинт основал през 432 г. съюз на халкидическите градове. Тези опити с различна трайност и успех показват, че се е чувствала нуждата от единство, но никой от тях не довел до образуването на същинска държава; привързаността на гърците към малката им родина поддържала винаги центробежни тежнения в градовете, които участвали в тези съюзи.

Тези тенденции се проявявали още по-ясно, когато някоя от големите държави се заемала да изгради под свое ръководство или, както казвали, под своя хегемония централизиран съюз. Такъв бил Пелопонеският съюз, който се наричал официално „Лакедемонците и техните съюзници“ и който затвърдявал военното надмощие на Спарта в Пелопонес; всъщност това бил просто нападателен и отбранителен съюз, който предоставял на участващите в него градове, всички поотделно свързани със Спарта със специален договор и клетва, пълно вътрешно самоуправление. Много по-смел се показва Делоският съюз, създаден от Атина след Гръко-персийските войни. Въвеждането на паричната вноска, преместването на съюзната хазна в Атина, настаняването на клерухии на територията на съюзниците, надзорът над които бил възложен на атински чиновници (епископи), икономическите мерки, целещи да облагодетелстват атическата търговия — всичко това били особености, които бързо превърнали съюза в „империя“ и направили гнета на Атина непоносим за подчинените градове. Отмятанията и бунтовете на съюзниците допринесли много за провалянето на „имперската“ политика, замислена от Перикъл. Вторият Делоски морски съюз, създаден през 377 г., се постарал да отстрани тези слабости, но не постигнал това напълно, тъй като не могъл да попречи на избухването на войната между Атина и съюзниците ѝ през 357 — 355 г. Така всички усилия да се създаде някакво органическо единство между обединените градове пропадали един подир друг; необходима била твърдата ръка на Филип Македонски, за да може Коринтският съюз да стане истински съюз.

Като имаме пред вид това упорито нежелание на гърците да се обединят извън тесните рамки на града-държава, с право можем да се запитаме какво им е давало основание да твърдят, че принадлежат към един и същ народ. Защото тази солидарност, въпреки всички вътрешни съперничества, им се е налагала като нещо съвсем очевидно по време на големите всеелински религиозни празници или когато смъртоносна опасност отвън застрашавала съществуването на гръцкия свят; това се вижда особено ясно във войната срещу персите, срещу етруските и срещу картагенците. Това чувство на солидарност почивало на общността на езика и религията, на митологическата традиция и на произведенията, които осигурявали нейното предаване от поколение на поколение, а именно творбите на писатели и художници. Повече от други народи гръцкият народ имал нужда от своята литература и своето изкуство, за да опознае себе си. Необикновеното богатство както на литературата, така и на изкуството, заедно с изключителните дарби на гърците свидетелстват за пламенния интерес, който те проявявали, сякаш движени от някаква жизнена необходимост, към произведенията на човешката ръка и дух.

https://istorianasveta.eu/

Известни са ни имената на около две хиляди древногръцки писатели. Дори като имаме пред вид дългия период, който дели Омир от възтържествуването на християнството, този брой е значителен и показва необикновената плодовитост на гръцката литература. Много голяма част от тази литература е изчезнала по време на големи бедствия, сполетели античното наследство — пожарът на библиотеката в Александрия, заменянето на папирусовия волумен („руло“, „свитък“) с пергаментовия кодекс („тетрадка“) и, най-после, кризата във Византийската империя по времето на иконоборството през VII и VIII в. от н. е. Все пак това, което е останало било случайно, било като резултат от подбора, направен от учени или учители, са огромен брой произведения от всякакъв вид, твърде често фрагментарни или недобре запазени, които обаче винаги са служили за образец на западните литератури. Най-големите от тези писатели и мислители са живели през архаичната и класическата епоха, чието богатство е несравнимо. Тук не бихме могли да си поставим за цел да очертаем историята на тази литература, макар и бегло и представена само от шедьоврите, така както не бихме могли да разгледаме и историята на изкуството. Но поне бихме искали да отбележим накратко един голям принос за цивилизацията — възникването на основните литературни видове, които дължим на гърците.

Тази литература още от първите си запазени паметници е писмена литература. Видяхме това, когато говорихме за Омир; днес се приема, че „Илиада“ и „Одисея“ не биха могли да бъдат създадени в онази приблизителна версия, в която ги познаваме, без помощта на азбучното писмо, с което единствено могат да бъдат записани толкова сложни и обработени произведения. Трябва да си представим поета, записващ творбата си върху пергамент от овча или козя кожа, който гърците наричали дифтера и чието име запазили по-късно, както ни съобщава Херодот (V, 58), за да означават свитъците от папирус поради липса на гръцка дума за този материал. Както изглежда, употребата на папируса се е разпространила в гръцкия свят едва към средата на VII в., близо един век по-късно от „Илиада“, когато първият саитски фараон Псаметих открил за гръцката търговия достъпа до делтата на Нил. Оттогава гърците започнали да четат произведенията на своите писатели в „книги“ от папирус. Дългият папирусов свитък, съставен от слепените едно до друго влакна на това растение в два слоя, един с хоризонтални влакна (лице), друг с вертикални (опако), се навивал върху две дървени дръжки, прикрепени на двата края на свитъка. Текстът, изписан с главни букви, като думите не били разделени една от друга и нямало препинателни знаци, бил разположен в успоредни колони по ширината на свитъка. Всеки свитък (на гръцки томос) съдържал около шестдесет колони текст, като всяка колона била от тридесетина реда. Развивали свитъка колкото била ширината на една колона, после, за да минат на следващата, навивали първата върху дръжката, която държали с лявата ръка, и развивали втората колона от свитъка, държан от дясната ръка. Едва през римската епоха системата на кодекса със страници, изписани от двете страни и свързани в тетрадки, а тези тетрадки в книги, заменила системата на волумена (латинска дума, с която обикновено означават папирусов свитък).

Писането върху папирус, заимствано от Египет, означавало наистина голям напредък в сравнение с дифтерите на ранния архаизъм. Употребата на волумена е свързана обаче с известни неудобства: всеки свитък е обемист и това забавяло създаването на големи библиотеки. От друга страна, боравенето с волумена е твърде неудобно, когато се търси определен пасаж; за да се намери, трябва да се развие цялата предходна част на свитъка. Също така не може лесно да се вземат бележки, понеже волуменът трябва да се държи с двете ръце. Тези практически съображения обясняват отчасти защо в древна Гърция се е отдавало толкова голямо значение на упражняването на паметта и защо писателите предпочитали да цитират по памет, без да се справят с текста. Тогава спазвали по-малко от днес точността на израза и лесно допускали варианти, ако не се променял общият смисъл.

Освен това трябва да имаме пред вид, че гърците четели обикновено на глас. Повечето от литературните им произведения са създадени с оглед на това, да бъдат слушани; те били предназначени повече за напевна декламация, за хорово пеене, за драматично представяне или за публично четене пред кръг слушатели, отколкото за да развличат или навеждат на размисъл отделния читател. С това се обясняват много от особеностите на гръцката литература: голямото значение, отдавано на поезията и по-късно на красноречието; търсената дидактична форма на прозаичните произведения, които звучат като лекции или беседи; грижата да се отбелязва много силно преминаването от една мисъл на друга чрез словесни средства, там, където съвременните езици се задоволяват с препинателни знаци, и, най-после, голямата популярност на диалога като литературен вид, самобитно творение на гръцкия гений. Писателите и мислителите от това време, които си служели с език с извънредно богат речник и синтаксис, разполагали с богатството на много диалекти, за да разнообразяват художественото въздействие и звучене, опрени на традиция, която им помагала, без да ги подчинява, създали и развили главните литературни видове и в същото време изследвали с несравнима дотогава смелост пътищата, които се откривали пред логическото мислене. Те за пръв път разкрили и формулирали ясно хода и принципите на тази мисъл. Убедени, че тя може да се изрази и схване само посредством думите, те се стараели непрекъснато да усъвършенстват удивителното си словесно оръдие до такава степен, че да направят от него най-изтънченото и проницателно средство за изразяване, което човек може да си представи. Епическа поезия, лирична поезия, драма, история и география, философия, красноречие — това е приблизителният хронологически ред на появата на различните жанрове, в които се изявявало майсторството на гърците. В този ред ще ги разгледаме и ние последователно.



***



Омировият епос, както видяхме, се е появил внезапно в историята в своя завършен вид и двата шедьовъра изведнъж се наложили като образци, до които Омировите съперници напразно се опитвали да се доближат. Самото им съвършенство предполага, че създаването на „Илиада“ и „Одисея“ е било подготвено от многобройни предишни поетически опити, впоследствие напълно забравени. В Троянската война „Гневът на Ахил“ е само един епизод; „Завръщането на Одисей“ разказва за приключенията само на един герой след превземането на града. Постепенно трябва да е възникнала дълга епическа традиция, предимно устна, благодарение на певците или аедите, подобни на онзи Демодок, когото „Одисея“ ни показва в двора на Алкиной, царя на феаките. Дали Омир е бил първият, който е обработил част от този богат материал в дълго и майсторски изградено произведение с помощта на азбучната писменост? Не може да се твърди безусловно, но пълната липса на каквито и да било сведения за този най-стар епос прави поне тази хипотеза доста правдоподобна. В замяна на това се появили множество подражатели. Ако техните творби, смятани с основание за по-малоценни от Омировите, не са достигнали до нас, поне познаваме много заглавия и няколко имена на автори, както и резюмето на техните сюжети.


Около „Илиада“ са развити темите от Троянския цикъл, наричани обикновено само Цикъла: те разказвали за събитията преди „Гнева на Ахил“. „Христоматията“, съкратено изложение за училищно ползване, съставено от някой си Прокъл през II или V в. от н. е. (още се колебаем за датата) и частично запазено, ни предава доста точно тяхното съдържание; „Кипърските песни“ разказвали за събитията преди „Илиада“ — от сватбата на Тетида и Пелей и Съда на Парис до отвличането на Елена и първите епизоди от обсадата на Троя. „Етиопида“, съставена вероятно в края на VII в, от Арктин от Милет, била непосредствено продължение на „Илиада“: тя разказвала за царя на етиопците Мемнон, син на Аврора и Титон, един от братята на Приам, който отишъл на помощ на своя чичо; той загинал от ръката на Ахил, който убил също и царицата на амазонките Пентезилея, също съюзница на троянците; Ахил загинал на свой ред, пронизан от стрелата на Парис, който бил подпомогнат от Аполон. Една друга поема на Арктин, наречена „Разрушаването на Троя“ (Илиуперсис), описвала падането на града. От своя страна поетът Лесхес съчинил една „Малка Илиада“, също предназначена да допълни Омировата, в която по свой начин представял сюжетите, разработени от Арктин. Хагиас от Трезен създал една епическа поема, подобна на „Одисея“ — „Връщания“ (Ностой), в която са разказани преживелиците на останалите ахейски вождове освен Одисей след Троянската война. Трагичната съдба на самия Одисей била сюжетът на „Телегония“ от Евгамон, живял в двора на киренските царе Батос II и Аркезилай II към 570 — 560 г.: след завръщането си в Итака Одисей отново тръгнал на поход в планините на Епир, а когато се завърнал отново на острова си, загинал от ръката на сина си Телегон, когото имал от вълшебницата Цирцея (Кирка) и който, дошъл да търси баща си, го убил с копие, без да го познае.

Освен троянския цикъл имало един тавански цикъл, посветен на мита за Едип и неговите потомци. Кинайтон от Спарта минавал за автор на „Едиподия“, чието продължение е „Тебаида“; за последната понякога смятали, че е от самия Омир. В нея се говорело за безуспешната обсада на Тива от Седемте вожда и за братоубийствената борба между Етеокъл и Полинейк. Една трета епическа поема, „Епигони“, била посветена на победния поход срещу този град, предприет от синовете на Седмината десет години по-късно. Други поеми имали за сюжет различни легенди. Креофил от Самос съчинил поемата „Превземането на Ойхалия“, в която се разказвало за едно от приключенията на Херакъл; както научаваме от една духовита епиграма на Калимах, някои приписвали тази поема на Омир, който бил съвременник и приятел на Креофил. Коринтските митове били възпети от Евмел в „Коринтски песни“, а тези на Навпакт — в „Навпактски песни“ от Каркин. Още в началото на V в. Паниасис от Халикарнас, чичо на Херодот, съчинил поемата „Подвизите на Херакъл“ в 14 песни, която, изглежда, не е била лишена от достойнства.

И творчеството на Хезиод както Омировото имало подражатели. „Теогонията“ завършва с обещанието да се възпеят онези смъртни жени, които като любими на богове са дали живот на славни потомци. Много поеми, приписвани в Античността на Хезиод, нещо, в което съвременните учени се съмняват, възпяват тези прочути любовни приключения: те били събрани в „Каталог на жените“, наричан също „Ехойай" (име, получено от двете винаги едни и същи гръцки думи, с които започвала всяка от тези поеми). Много по-късни автори, като се почне от Пиндар, са черпели от тази съкровищница на легенди.

Със своите произведения Омир, Хезиод и техните съперници установили правилата на епоса като литературен вид и създали онзи изкуствен език, чиято употреба се наложила оттогава за всяко произведение от този род. Вярно е, че след тях епопеята в същинския смисъл на думата повече не е намерила въплъщение в големи шедьоври на гръцката литература: нито „Персийските песни“ на Хойрил от Самос в края на V в., нито „Тебаидата“ на Антимах от Колофон през първата половина на IV в. притежавали необходимите достойнства, за да просъществуват. Но „химните“, наречени Омирови, особено онези, които възпявали Аполон, Хермес или Деметра, са добри образци на религиозната поезия в епически стил и са оказали положително влияние върху александрийските поети. А чрез Вергилий всички западни литератури са наследили от Омир своето схващане за епоса.


Повече и по-ярко, отколкото със създадените непосредствено след Омировите поеми произведения, архаичната епоха се е прославила в литературата с разцвета на лириката или лирическите песни, и то в двете форми, в които древните познавали този литературен вид: хоровата песен и монодията (т. е. соловата песен). Тези поетически произведения, от които за съжаление са запазени незначителни фрагменти, тогава са се радвали на широка популярност. Те отговаряли на голямата склонност, която гърците открай време са проявявали към музиката, смятана от тях за основен елемент на възпитанието. По правило тези песни били акомпанирани на лира, инструмент със седем струни, които отначало опъвали върху черупка от костенурка, за да получат резонанс; изобретяването ѝ приписвали на Хермес, както свидетелства „Омировият химн“ за този бог. С различни изменения и усъвършенствания постигнали по-голям диапазон на звука: китарата е лира с дървена кутия, по-голяма от резонатора, направен от черупка. на костенурка. Употребявали също и флейта (авлос), не напречната флейта, която е ново изобретение, а права флейта, нещо като свирка (която се държи отвесно като кларинет), обикновено двойна, като двете цеви се събирали при мундщука. Песента и музиката били тясно свързани: песенните ритми, които още можем да анализираме благодарение на указанията, оставени ни от древните метрици като Хефестион (краят на I — началото на II в. от н. е.), добивали пълната си стойност в зависимост от музикалния съпровод, който не е запазен.

Лирическата поезия била много разнообразна. Тя нямала специален език като епоса и допускала използването на всички диалекти в зависимост от произхода на поета и от публиката, за която била предназначена. Темите отговаряли на най-различни поводи и преживявания: религиозни химни — номи, свещени песни — пеани или дитирамби, маршови песни за процесии, хорови песни за танци, войнствени елегии, победни песни (епиникии), прославящи победителите в игрите, любовни песни, погребални оплаквания, гуляйджийски песнички, песни, призоваващи гражданската съвест — всички чувства на човека намирали израз в гръцката лирика. Наистина, както би могло да се очаква, повечето от тези чувства са имали връзка с града и божествата му. Но страстите на отделния човек, омразата или любовта в техните прояви, най-дълбоко свързани с личността, също вдъхновявали поетите; до известна степен гърците още тогава са придали на лириката характера на лична поезия, който днес ѝ даваме и ние.

Повечето от произведенията на тези поети са достигнали до нас само в повредени фрагменти. През VII в. Терпандър, родом от Лесбос, по-известен като музикант, отколкото като поет, се прочул с виртуозното си свирене на седмострунна лира и съчинявал предимно номи (религиозни химни). Лидиецът Алкман от Сарди писал химни, отличаващи се с благородство и изящество, за празниците в Спарта, където хоровото пеене било много на почит, докато Тиртей окуражавал лакедемонските хоплити с бойните си песни. Йониецът Мимнерм от Колофон, изкусен свирач на флейта, възпявал любовта и радостите на живота вече в епикурейски тон. Архилох от Парос, чиято личност можахме да опознаем по-добре благодарение на последните изследвания, участвал в борбите на гръцките заселници в Тасос срещу техните гръцки или „варварски“ противници; в елегиите си и в другите лирически поеми, които са написани в изящна метрика, той се оставя да бъде увлечен от буйните си чувства. Според Платон, Сократ го поставял наред с Хезиод, ако не и с Омир. Неговата поезия, дори в оскъдните останки, които са запазени, и днес още ни поразява със силата и проникновението си.

Малко по-късно, на прехода от VII към VI в., лесбосецът Арион от Метимна посещавал двора на коринтския тиран Периандър; неговият образ е замъглен от легендата, според която той бил спасен при едно корабокрушение от делфин, но изглежда, че именно той е преобразил и обогатил дитирамба, свързан с култа на Дионис. Това било също времето на Солон, атинският законодател, който посветил на съотечествениците си елегии с голямо гражданско вдъхновение. Съвременникът му Стезихор от Химера в Сицилия разработвал в химните си митове, чертаейки така пътя към Пиндаровата лирика. Понеже говорел лошо за Елена в една от поемите си, той бил наказан със слепота и възвърнал зрението си едва след като поправил грешката си с нова поема, „Палинодия“, в която отхвърлил предишните си твърдения против прочутата героиня. Към същото поколение принадлежат и двамата лирици от Лесбос Алкей и Сафо, чието творчество познаваме от по-дълги фрагменти. Докато първият внася в своите любовни и трапезни песни известни политически елементи, като нападките срещу митиленския тиран Питак, Сафо в жарките си стихове говори единствено за силното чувство, което ѝ вдъхват младите ѝ другарки, и образите ѝ са запазили цялата си сила до ден-днешен.


По-късно, през VI в., се появяват йониецът Хипонакс от Ефес със своите яростно сатирични ямби и Ибик от Регион във Велика Гърция, ученик на Стезихор, който внесъл в хоровата поезия на учителя си по-лични настроения. Ибик поддържал връзки с Поликрат, тирана на Самос, който привлякъл в двора си и Анакреон от Теос в Йония, станал по-късно любимият поет на Пизистратидите. Еротичните и бакхическите песни на Анакреон са останали като образец на нежен лиризъм. В дорийската Мегара поетът Теогнис, под чието име са достигнали до нас около 1400 елегически стиха, често със съмнителна автентичност, изразява в горчиви максими чувствата на аристократ, озлобен от борбите между партиите. Затова пък Симонид от Кеос, който живял последователно под покровителството на Пизистратидите, на владетелските дворове в Тесалия и на тираните в Сицилия и Велика Гърция, придал на триумфалната ода завършената ѝ форма преди Пиндар, а същевременно минавал и за майстор на епиграмите, тези къси поеми, предназначени да бъдат издълбавани върху погребални и възпоменателни паметници. На него се приписват много от епиграмите от времето на Гръко-персийските войни.

От всички тези поети единственият, за когото можем да съдим непосредствено от творбите му, е Пиндар, живял през първата половина на V в. Въпреки че повечето от произведенията му са изчезнали, запазени са четири книги „Епиникии“, които достатъчно добре показват силата на неговия гений. По повод на атлетическите победи в общогръцките игри, за които знаем на каква слава са се радвали в очите на гърците, великият тивански лирик умее да съживява в сбита форма с вълнуващи слова подходящи за случая митове, в които влага дълбок религиозен и морален смисъл. Никога поетически език не е бивал по-сбит и не е въздействал по-силно. Въпреки известна неяснота, която се дължи повече на плътната тъкан на мисълта, отколкото на подбора на думите или на синтаксиса, Пиндар е оставил за вечността няколко блестящи и чисти мисли като: „Сън на сянка е човекът“ или патетичния призив, който отправя към себе си: „Не се стреми, душо моя, към безсмъртие, а изчерпи извора на възможното!“

След такива върхове в лириката неизбежно е трябвало да настъпи упадък. Пиндаровият съвременник Бакхилид от Кеос, от когото притежаваме няколко оди, е вече далеч по-слаб. В края на V в. Тимотей от Милет, от когото в един папирус е запазена поемата „Перси“, съживява отново, но като го осъвременява, нома (религиозния химн), прославен някога от Терпандър, а Филоксен от Китера съчинявал дитирамби. И единият, и другият са силно повлияни от атическата драма, която през тази епоха е била единствената форма на жива поезия. Малко са имената, които се помнят от IV век: Антимах от Колофон, който написал една епическа поема, озаглавена „Тебаида“, и използвал елегическата метрика, за да изпее в дългата поема „Лиде“ разкази за нещастна любов. Той се появил като пръв по време поет-учен и така проправил пътя за елинистическата литература, която обаче имала противоречиво отношение към него: ако Калимах го критикувал жестоко, то други го ценели високо. Но ние нямаме запазено нищо от него. Родоската поетеса Ерина, умряла млада, възкресява посвоему настроенията на Сафо в една поема в хекзаметри — „Хурката“, фрагменти от която са запазени в един папирус и която по съдържание, ако не и по форма, заслужава да бъде наречена лирическа.

Това дълго и сухо изброяване беше необходимо, за да дадем представа за необикновеното богатство на гръцката лирика през архаичната и класическата епоха. Както за епопеята, гръцкият гений е определил закони и за този литературен вид в най-различните му аспекти. Без съмнение по-късната литература на александрийския свят и на Рим е обогатила още повече възможностите на интимната поезия. Но разширявайки кръга на своите мотиви, тя останала в същността си вярна на поетическите форми, създадени от първите гръцки поети.

Хронологически трагедията и комедията са възникнали доста по-късно от другите поетически видове. Видяхме как те са се появили в Атина по времето на Пизистрат: трагедията произлязла от дитирамба, комедията — от фалическите песни на Дионисовия култ, с който драматичните представления си останали свързани. Оттук става ясно защо най-блестящите трагически поети са били атиняни.

Първото голямо име в трагедията е името на Фриних, чиито произведения са изгубени, но били все още ценени в края на V в. В неговите драми има само един актьор, който разговаря с хора, което ще рече, че пиесите му имали повече характер на оратория, отколкото на истинска драма. Негова е заслугата пръв да потърси сюжети в историята на своето съвремие: „Превземането на Милет“ пресъздава неуспешното въстание в Йония през 494 г., а „Финикийки“, представена към 476 — 475 г., има за сюжет последиците от битката при Саламин. Четири години по-късно Есхил написал под негово влияние „Перси“. Все пак Фриних обикновено вземал теми от богатия репертоар на епичните легенди; неговите наследници правели същото, без обаче да се чувстват обвързани от митологическата традиция, която никога не била схващана като догма.

Трима големи атически поети от V в. въплъщават за нас цялата гръцка трагедия: Есхил, най-възрастният от тримата— през първата половина на века, Еврипид, най-младият — през втората половина, и Софокъл, който живял деветдесет години — почти през цялото столетие след края на Гръко-персийските войни. В техните произведения, от които познаваме само ограничения подбор, направен от граматиците от по-късно време за учебни цели, можем да видим как постепенно е еволюирало схващането за трагедията. Ролята на хора, отначало твърде голяма, постепенно намалява едновременно с първостепенното значение, което имал първоначално лирическият елемент. Диалогът се развива и става по-жив. Есхил вмъква в драмата втори актьор, после по подражание на по-младия Софокъл — и трети. Понеже всеки от тези актьори, сменяйки костюма и маската, може да играе последователно различни роли, възможностите на сцената се разширяват и действието, отначало съвсем ограничено, добива все по-голямо значение. У Еврипид участието на хора е сведено до ролята на дискретен свидетел, чиято намеса служи преди всичко да разделя главните моменти на трагедията; той заема орхестрата и занимава публиката през паузите, които съответстват на нашите антракти. В замяна на това нарастването на драматичното напрежение, неочакваните обрати, все по-пълното разкриване на чувствата на действащите лица, словесните двубои между главните герои стоят в центъра на вниманието и на поета, и на публиката. Авторът ни разказва една история, вълнува ни, буди у нас страх или състрадание, постъпва вече като истински трагически поет; също и тук гръцките автори са установили правилата на литературния вид и са ги завещали на европейската литература.

 
Съвременната трагедия дължи на гръцките трагици не само литературната техника, а преди всичко онова, което винаги е обуславяло нейното благородство и величие: тревожния проблем за Съдбата. Драмите на Есхил, Софокъл и Еврипид представят съдбата на човека такава, каквато я решават свръхестествени сили. Есхил, ръководен от вярата, която се подхранва от източниците на свещената традиция, показва смъртните като подвластни на Немезида, изложени на отмъщението на ревнивите богове, които наказват всяка крайност, всяко нарушение на ритуалния закон; но едно вече по-развито чувство за справедливост, на което става изразител град Атина чрез гласа на Ареопага, идва да смекчи, както е в епилога на „Орестия“, строгостта на присъдата. Софокъл обича да ни занимава с жертвите на жестоката съдба, чиито ненадейни обрати объркват намеренията и самонадеяността на хората. От това жалко безсилие се ражда покъртителното страдание на „Едип цар“. Но едно по-висше схващане за нравствения закон, както е в „Антигона“, издига в очите ни тези обречени от съдбата хора, когато те се жертват за някакъв идеал. Еврипид, най-сложният от тримата поети, проявява известна склонност към многословие и като че ли твърде леко прибягва до намесата на боговете; наред с това обаче той въвежда драматични перипетии и неочаквани обрати, за да предизвика състрадание към нещастията на своите герои, жертва на ударите на съдбата. Няколко от неговите трагедии завършват със същите многозначителни стихове: „Това, което ни идва от горе, взема различни форми. Разнолики и измамни са делата на боговете. Онова, което човек предвижда, не се осъществява. Божествената воля има неведоми пътища. Това е поуката от пиесата.“ Така, подхвърляни от висши сили, нещастните хора търпят безброй мъки, за които понякога сами са отговорни, но които понякога съумяват да надмогнат с величието на духа си. Тази тема все още предизвиква нашето възхищение и симпатия.

По-чужда за нашите съвременни схващания е гръцката класическа комедия. Още в края на VI в. сицилианецът Епихарм писал комедии на дорийски диалект, които почти не познаваме, но които древните и особено Платон ценели високо заради дълбоката наблюдателност, която те разкривали, и за ценните максими, с които били изпъстрени. На дорийска земя, в Мегара, близо до Атина пуснала здрави корени традицията на късите комични и очевидно доста примитивни представления. Влиянието на тези първи опити, както и твърде свободните песни и шеги, с които били съпровождани дионисовите шествия в Атика, довели до възникването на т. нар. „стара“ комедия, която бързо заела мястото си наред с трагедията в официалните състезания, устройвани по време на Дионисовите празници. Известни са около 40 автори на „стари“ комедии, което показва популярността на този типично атински литературен вид през V в. Кратин, който започнал да твори през 455 г., Евполис и Аристофан през последната четвъртина на века били неговите най-известни представители. Само от Аристофан са запазени цели пиеси, които дават представа за вкусовете на атинската публика.

„Старата“ комедия е винаги произведение на обстоятелствата и конфликта, в което не се търси правдоподобност, а смях чрез буфонади и непрестанни намеци по злободневни въпроси. Обикновено сюжет на комедията е някое чудновато или смешно начинание, изпълнявано от главния актьор в присъствието на хор от колоритно предрешени персонажи — хора, животни или персонифицирани абстракции. В редица епизоди виждаме как героят постига целите си въпреки всички пречки. После, след една интермедия без всякаква връзка със сюжета, в която хорът се обръща към зрителите, за да изрази отношението на автора към един или друг злободневен въпрос, нова поредица от скечове показва последиците от създадената ситуация, докато се стигне до финалната процесия, с която хорът напуска сцената, прославяйки Дионис. Изхождайки от тази типична схема, поетите имали пълна свобода да забавляват публиката както им хрумне: от каламбура до изтънчената литературна пародия, от циничните шеги и непристойности до най-нежната поезия, от грубите лични нападки до комичните забележки и характери — всичко било позволено, всичко се приемало охотно. Тонът на Аристофановите комедии е извънредно разнообразен и лекотата, с която той минава от грубото към най-изисканото, смайва съвременния читател. Но ако ни смущават някои недодялани шеги или озадачават политически алюзии, които не можем да разберем, то все пак ни завладяват живото остроумие, което не е избледняло през вековете, поетическият полет и чувството към природата, запазили в нашите очи свежестта и привлекателността си. Никоя друга литературна форма не ни поставя в по-непосредствена връзка с народа на Атина по времето на Сократ, Алкивиад и Тукидид, никоя не ни внушава до такава степен впечатлението, че е свидетелство едновременно за своя автор и за неговото време.

Последните пиеси на Аристофан, писани в началото на IV в., се различават чувствително от първите: в „Жените в народното събрание“ или в „Плутос“ поетът се ориентира към нова форма на комедията, наречена „средна“ комедия. Ролята на хора се стеснява, свободата на фантазията е вече по-ограничена. Личната сатира отстъпва място на социалната, личните нападки — на обрисовка на човешки типове, смешните хрумвания — на пародийно представяне на мита. Приемниците на Аристофан, като Антифан или Алексис от Турии, изглежда, са били плодовити писатели, на които се приписвали стотици пиеси. Но ние не знаем почти нищо за тях и гръцката комедия, както и трагедията, не е създала повече шедьоври през IV в. до появата на Менандър, който принадлежи вече към елинистическата епоха.

 

***

 

Не бива да ни учудва, че в гръцката литература първите прозаици са се появили значително по-късно от първите поети. Това е общо явление, за което дори древните са си давали сметка. Плутарх говори за него в един известен пасаж на своя диалог „За пророчествата на Пития“. Възникването на обикновената проза, лишена от всички украшения на поетическия стил и от опората, която мерената реч дава на паметта, бележи чувствителен напредък в развитието на рационалната мисъл и изразява първичния стремеж на човека да дири и излага истината. Това издирване на гръцки се казва история, тя се занимавала отначало със събитията в живота на човека и с естествения кадър, в който те се разиграват. Оттук идва и самото име на историята, която първоначално не са отделяли от географията.

Гърците смятали Омир за първия историк и отначало не са правили разлика между история и епос. Първите произведения, в които прозират интереси от историческо естество, са все още епически поеми като „Основаването на Колофон“, произведение на философа Ксенофан от VI в. Традицията била продължена в началото на следващия век от поета Паниасис, чичо на Херодот, за когото вече говорихме; той разказва в своите „Йонийски песни“ за основаването на първите градове в Йония от Кодрос и Нелей в много отдавнашни времена. Също така винаги любознателните йонийци се увличали от фантастичните разкази за едно пътешествие из непознатите земи на север от Черно море, каквато била „Поемата за Аримаспите“, приписвана на полулегендарна личност — Аристей от Проконес, който трябва да е живял в средата на VII в.

Хекатей от Милет, който играл важна политическа роля в края на VI в. и по време на въстанието в Йония, скъсал с тази традиция и съставил в проза на йонийски диалект „Генеалогии“, сборник от легенди, интерпретирани в светлината на наивен рационализъм, и преди всичко едно общо описание на населените земи, озаглавено „Периегеза“, с което Херодот си е служил много. От фрагментите, които са останали, се вижда, че той е проявявал жив интерес към етнографията, а и вече известен критичен дух. „Предавам тук — заявява той — това, което вярвам, че е истина: защото разказите на гърците са твърде различни и по мое мнение смешни.“ Той усъвършенствал употребата на географските карти, изнамерени по-рано от Анаксимандър. Хекатей имал редица подражатели през V в., като Акузилай от Аргос, Харон от Лампсак, Хеланик от Митилене и атинянина Ферекид, но никой не достигнал славата на Херодот от Халикарнас, първият прозаик, от когото е запазено цяло произведение и когото Цицерон с право нарича „баща на историята“.

Наистина Херодот е определил в основните ѝ черти формата на този литературен вид. Задачата на историка е да изложи своите изследвания, за да се спасят от забрава великите дела на хората. Произведението има за цел едновременно да развлича и да дава знания, но тези задачи се подразбират, тъй като основното изискване е обективността на разказа. Когато има различия между изворите или очевидна неправдоподобност в традицията, авторът прави своята критика и собствен избор според критерии, които той смята за основателни. Естествено неговите критерии не са непременно тези, които днес ни се струват най-добрите, но важното е, че те по начало имат рационален характер. Да установи добросъвестно истината, да разкрие връзката между причини и следствия, да опише нравите на народите, да обрисува портретите на знаменити личности, да представи живописни и оживени сцени, да запише големи събития, достойни да бъдат запомнени, да внуши полезни мисли, при случай да възбуди любопитство с някоя странна и изненадваща подробност — ето каква цел си поставя Херодот и той чудесно я постига благодарение на широката си осведоменост, придобита от много четене и същевременно от личните му задълбочени проучвания, благодарение на живата си симпатия към народите и хората, непомрачена от предразсъдъци спрямо расите и културите, благодарение на живия си ум, който се отнася с недоверие към басните, но дълбоко тачи нравствените закони и боговете. Гръцкият и „варварският“ свят оживяват в неговата „История“, която ни осведомява и ни доставя наслада с неподражаемото изкуство на автора да описва понякога многословно, понякога сбито, да променя изразните си средства съобразно с интереса си или фантазията си, да се впуска на места в твърде дълги отклонения, да се разпростира в подробности, които му се струват забавни, после непринудено да се връща към главната тема с наглед безгрижна лекота, която изисква съпричастността на читателя. Освен това този пръв образец на гръцката проза е запазил чудната си свежест, като че ли наистина — да си послужим с израза на един византийски учен — „славеят от Халикарнас“ е съумял „да украси хубавия си стил с всички цветя на йонийския диалект“.


Херодот бил съвременник на Перикъл, с когото впрочем се познавал в Атина. Атинянинът Тукидид принадлежи към следващото поколение, станало свидетел на Пелопонеската война. След като бил едно от действащите лица, понеже бил стратег в Тасос и не можал да попречи на Бразидас да превземе град Амфиполис, Тукидид бил отстранен от длъжност поради този неуспех и трябвало оттук нататък да се задоволи с ролята на наблюдател. Но той следял с неотслабно внимание целия развой на войната и вярно я описал. Неговият труд се различава от произведението на Херодот може би не толкова по задачите, които авторът си поставя, и по методите, които възприема, за да ги осъществи, колкото по темперамента си и по склонността си към дълбоки размисли. Поставил си за цел да опише, както „бащата на историята“, голямото военно сблъскване между два народа, Тукидид не си позволява никаква лекота или безгрижие. У него са редки отклоненията и анекдотите. Разказът му протича строго хронологично, като ритъмът му се определя от годишните времена поради липсата на надежден граждански календар. Умът на автора е винаги в напрежение поради желанието му да разбере събитията, да обясни логическата им връзка и техните причини, да разкрие дали те се дължат на отделни лица, на обществото, на природата или на икономиката. Той проявява безкомпромисна точност при изнасянето на фактите, наблюдавани с безпристрастното око на тактика или стратега, без какъвто и да е стремеж към живописното и забавното. От тази сухота понякога — но рядко — се ражда патетичното, както например в разказа за чумата в Атина или за заробването на атиняните след поражението в Сицилия. В услуга на този трезв и проницателен ум е обработеният и гъвкав стил, който избягва симетрията, не отхвърля непоследователността в синтаксиса, умее да каже много с малко думи; този пръв паметник на атическата проза вече показва, особено в речите, какво чудесно оръдие на мисълта щял да стане след време диалектът на Атина.

Подемайки описанието на събитията от 411 г., там, където го прекъснал Тукидид, за да доведе повествованието си последователно до 362 г. и до битката при Мантинея, атинянинът Ксенофонт, един от учениците на Сократ, се наложил със своята „Гръцка история“ като приемник и продължител на Тукидид. Въпреки това нито в този наистина полезен труд, нито в „Анабазис“, посветен на експедицията на Десетте хиляди, в която сам той участвал, нито в историческия роман за възпитанието на персийския цар Кир, известен под името „Киропедия“, този блестящ полиграф не издържа сравнение с предшествениците си. Наистина той е приятен, ясен, жив, достатъчно добре осведомен, но изискванията на неговия ум като че ли са по-ограничени: той не търси дълбоките причини, психологията му е по-елементарна, той охотно идеализира личностите, които му допадат — с една дума, в историята, написана от Ксенофонт, липсва плътност и дълбочина; но това показва още по-ясно до каква степен общите принципи, наложени негласно от Херодот и Тукидид, са били окончателно признати и приети, щом с по-скромните си качества Ксенофонт безспорно е заслужил да бъде наречен историк, понеже честно се е стремял да съблюдава тези принципи.

Наред с тези три големи фигури на гръцката историография през IV в. са известни голям брой автори и трудове, чиито имена са само споменати или цитирани в по-дълги или по-кратки пасажи. Ктезий от Книдос написал в началото на IV в. „История на персите“, която Динон от Колофон завършил. Теопомп от Хиос, роден към 377 г., е автор на едно резюме на Херодот и на една история на Филип II Македонски. В папируси са намерени фрагменти от анонимен труд, наречен „Гръцка история от Оксиринхос“, който очевидно е написан през първата половина на IV в.: в него се описват събитията през 396 — 395 г. Ефор от Куме, който написал по-голямата част от своя труд след 350 г., пръв замислил една всеобща история, в която събрал резултатите от обширна компилация; три века по-късно Диодор от Сицилия използвал нашироко този труд в своята „Историческа библиотека“. И най-после редица историци, познати под жанровото име атидографи, са посветили трудове на историята на Атика, каквато по-рано съставил и Хеланик.

 

***

 

Създаването и развоят на историята като литературен вид е само един от аспектите, макар и много важен, на наченките на рационалната мисъл и научното мислене, голямата заслуга за които се пада на гърците от архаичната и класическата епоха. Успоредно с проучването на човешките общества и тяхното развитие, от началото на VI в. в Йония възникват научното изследване и философията. С имената на Талес от Милет и на Питагор от Самос (впоследствие изгнаник в Кротон) — единият в началото, другият през втората половина на VI в.— са свързани първите теоретични издирвания в областта на математиката и астрономията, които у Питагор се преплитат с особени мистични тежнения, оказали дълбоко и трайно влияние. Други милетчани, като съвременника на Талес - Анаксимандър и ученика му Анаксимен, също са размишлявали върху природата и истинската ѝ същност. В края на века Ксенофан от Колофон развил в стихове една теория за единния безличен бог, като разкритикувал многобожието, което придава човешки образ на боговете. Парменид от Елея, които в родния си град подготвил своя ученик Зенон, и Емпедоктл от Агригент по това време също употребявали поетичната форма, но с повече блясък от Ксенофан, за да изложат схващанията си за битието. Техният съвременник Хераклит от Ефес, който писал в проза, провъзгласил, че всичко е непрекъсната, борба, движение и развитие. И сега още долавяме силата и оригиналността на тези първи мислители в доста многобройните фрагменти, които са запазени в цитатите на писателите.

През V в, Анаксагор от Клазомене, който в Атина станал приятел на Перикъл, смятал, че първичната същност на света е Разумът, който е внесъл ред в първоначалния Хаос. Освен това той прилагал рационалистична критика спрямо много, и то широко разпространени предразсъдъци, като например божествеността на звездите, или дори спрямо някои форми на предсказания; тази му склонност към свободното мислене станала причина да бъде изгонен от Атина, след като го обвинили в безбожие. Демокрит от Абдера, малко по-млад от Анаксагор, измислил понятието атом, в който намирал обяснението на всички неща, включително и на боговете. Хипократ от Кос, произхождащ от семейство на лекари, което тачело култа на Асклепий, прилагал в лечителското изкуство принципите на рационалното наблюдение; със своите трудове той положил основите на клиничната медицина и същевременно определил задълженията на лекарите в прочутата клетва, която и днес си остава златно правило за тях. По същото време Атина приела с въодушевление, което не ѝ попречило по-късно да ги предава на съд за безбожие, софистите и тяхното учение; те идвали там да дават уроци по диалектика и красноречие срещу заплащане в брой. Чрез диалозите на Платон ние можем да оценим виртуозността на Горгий от Леонтини или на Протагор от Абдера, способни да предизвикат съмнение във всичко, боравейки с противоречиви съждения.

От разсъждения върху космогонията (или произхода на света) до скептицизма, почиващ върху разума — ето в общи линии пътят, който е следвала гръцката философска мисъл от възникването ѝ до момента, когато към 430 г. учението на Сократ започнало да дава плодовете си. Влиянието, което този моралист оказал със словото и примера си, е изиграло толкова важна роля, че днес всички философи преди него се наричат предсократици. „Човекът — е казал Протагор — е мярката за всички неща.“ Сократ поставя в центъра на своите занимания изучаването на човешката душа и препоръчва на всеки да се опита най-напред да опознае сам себе си, според тълкуването, което той давал на една делфийска максима. Психологически наблюдения и морални размишления — това е поглъщало вниманието му. Обигран в словесната ловкост на софистите, той умеел да използва обикновени примери, взети от всекидневния живот, за да се приближава бавно, но сигурно към опознаването на истината и добродетелта. „Сократ пръв — казва Цицерон в „Тускулански разговори“ (V, 10) — свали от небето философията, настани я в нашите градове, въведе я дори в домовете ни и я задължи да се занимава с практическия морал, с проблема за доброто и злото.“ Видяхме по-горе защо неговите забележителни заслуги на гражданин и мислител не го спасили от смъртното наказание. Но той бил вече изиграл ролята си на инициатор и дал нужния тласък на философския гений на Платон.


Ако Сократ не е написал нищо, то ученикът му Платон бил удивително продуктивен, и е показателно, че в голямото корабокрушение, сполетяло античната литература, неговите многобройни трудове са оцелели почти изцяло. Това изключително обстоятелство се обяснява не толкова с щастлива случайност, колкото с широко разпространеното убеждение, че произведенията на Платон наред с Омировите поеми представляват най-висшата изява на гръцкия дух. Многобройните му диалози, като не се смятат апокрифните, са класирани хронологически от съвременните учени въз основа на стилистични критерии, които понякога са спорни. В общи черти тази класификация сигурно все пак отговаря на действителността и позволява да се проследи приблизително духовният път на философа от „Лахес“ до „Закони“ през целия му дълъг и изпълнен с много събития живот. В първите си диалози той се придържа към метода на Сократ и те ни дават, както изглежда, точна представа за неговото учение. По-късно, вече се изявява Платоновата личност и той започва да излага собствените си тези чрез устата на своя учител, който е главният събеседник в диалозите му. От въпросите на нравствеността, които го занимавали отначало — да определи какво е храброст, набожност, добродетел или справедливост, изхождайки от проучвания върху езика и поведението на обикновения човек,— той се насочва по-късно към по-обширни и по-смели търсения: да разбере системата на всемира чрез теорията за Идеите (тук Платон се свързва с онтологическите разсъждения на философите преди Сократ), да разбере природата на безсмъртната човешка душа и връзката ѝ с тялото, и да формулира законите, които трябва да ръководят идеалната държава, защото за Платон метафизиката и психологията водят неизбежно до политиката, която трябва да претвори в дело мисълта.

Неговата непрекъснато обновяваща се и развиваща се мисъл е неизчерпаема по богатството си. Опитът, който Платон извлича от четенето, от пътуванията си, от връзките си с общественици, учени, писатели и други философи, обяснява разнообразието на въпросите, които той разглежда, както и големия брой действащи лица, които изважда на сцената при всеки спор, за да защищават с удивителна сила и правдивост най-различни и противоположни тези. Формата на диалога позволява това многообразие и не пречи на Платон да прави съответни заключения. Неговото изкуство пък вдъхва живот на всички творби на гения му благодарение на удивително гъвкавия стил, способен да изрази както ирония, така и отвлечена мисъл, да опише поетично пейзаж или мит, както и да пародира някой оратор или софист. Езикът на Платон е недостижим образец на атическата проза: може би никога човешката мисъл не си е служила с по-изтънчено словесно оръдие.

Влиянието на Платон се разпространило едновременно чрез трудовете и чрез учението му, което от 387 г. той започнал да преподава в гимназиона, посветен на героя Академос, малко на северозапад от Дипилонската врата край Атина; оттук води началото си името Академия, което било дадено първо на това училище. Не бива да се забравя обаче, че други ученици на Сократ работели в различни насоки: атинянинът Антистен, автор на много изгубени диалози и трактати, основал школата на киниците, наречени така по гимназиона в Киносаргес, квартал на Атина, където той преподавал; Аристип от Кирена, теоретикът на удоволствието, проправил пътя на бъдещото епикурейство. Що се отнася до учениците на самия Платон, те всички били засенчени от могъщата личност на Аристотел, законодателят на западната мисъл. Но въпреки че Аристотел е живял точно по времето на Демостен, не бихме могли да го отделим от групата, която работела под негово (Аристотелево) ръководство и чийто колективен труд, насочван от делото на учителя, принадлежи вече към елинистическата епоха.

 

***

 

Ако Платоновата философия намира своя логичен завършек в политиката, както ще стане и с Аристотелевата, то е защото в очите на гърците всичко води към държавата. Тъй като са могли да въздействат на съгражданите си най-вече чрез словото, не е учудващо, че гърците първи са създали красноречието, установявайки нормите на реториката. От всички литературни видове реториката, възникнала в тясна връзка с развитието на политическата и правна демокрация, се появила последна по време в историята на литературата от класическата епоха. Наистина още към края на VI в., ако се съди по сведенията на Херодот, йонийците от Мала Азия имали вещи оратори като например Аристагор от Милет. По-късно партизанските борби в Атина по времето на Темистокъл и Перикъл предлагали благоприятни възможности на тези, които имали дар слово. Ако речите, които Тукидид приписва на Перикъл, не са строго автентични, то поне историкът заявява (I, 21), че се е придържал, що се отнася до общия смисъл, „възможно най-близко до онова, което е било казано в действителност“; следователно благородното вдъхновение и здравата логика, от които се възхищаваме, са били присъщи на оратора и не са измислени от историка. Но това красноречие е било спонтанно, а не школувано при софистите.

Появила се в Сицилия в началото на V в., софистиката била всъщност наука за разсъждаването, насочена към утилитарни цели; тя бързо станала практика в разсъждението, което привидно изглеждало вярно и използвало всички словесни средства за убеждаване. Видяхме ролята, която тя е играла във философията. Тя е имала още по-голямо значение за развитието на реториката. Хора като Горгий, Протагор, Продик първи са определили строго и точно изискванията на речта и стила. Те намерили в Атина отбрана аудитория, която съумяла да извлече полза от уроците им: софистът Антифон, който бил също и политически водач и загинал, осъден от съгражданите си в 411 г. след падането на Четиристотинте, ни е оставил школски образци на фиктивни речи и няколко съдебни речи. Метекът Лизий, разорен от грабежите на Тридесетте тирани, пишел срещу възнаграждение речи за тъжителите, които те трябвало само да прочетат пред съда; запазените блестят с чистотата на езика, ловката аргументация и съвършената си непринуденост.


От всички тези оратори реторът Изократ, който умрял почти столетник в 338 г., е размишлявал най-много върху своето ораторско изкуство. Слабият глас и крехкото му здраве не му позволявали да говори сам, затова като Лизий той съчинявал съдебни речи за другите, но преди всичко се посветил на преподаването на реторика, при което имал блестящ успех, привличайки младите атиняни не по-малко от Платоновата Академия. В тържествените речи, които публикувал, без да ги произнася, като „Панегирика“ (озаглавена така, понеже била предназначена за панегира, т. е. за събирането на гърците по случай Олимпийските игри в 380 г.), той блестящо борави с общите теми в реториката (т. нар. „общи места“), на които придава нови достойнства с хармоничния си и ритмичен език; възхвалата, която отправил към отечеството си Атина в „Панегирика“, имала такъв успех, че самият надслов на речта по-късно добил значението на „възхвала“, което днес му придаваме. Освен това Изократ имал оригинална политическа мисъл. Съзнавайки, че Гърция се изтощава от вътрешните войни, той смятал, че тя трябва да сложи край на разприте и да предприеме под единно командване завоеванието на персийска Азия. Когато разбрал, че Атина не е в състояние да играе ръководната роля, за която отначало мечтаел, той насочил надеждите си към Филип Македонски и с наистина пророческо прозрение отрано предугадил величавия замисъл на Александър.

Не бихме могли да си представим по-пълна противоположност на Изократ от Демостен. Единият е кабинетен човек, другият — човек на действието. Единият спокойно вае изтънчени фрази, другият се отдава на пламенно красноречие. Единият дълго време вярвал, че македонският цар ще спаси гръцкия народ от упадък, другият яростно се противопоставял на политиката на Филип. И двамата, макар по различен начин, милеели за величието на общото си отечество. Историята в крайна сметка дала право на учения, а не на политика; въпреки това се говори, че Изократ умрял потресен, когато научил вестта за Херонея, докато Демостен, твърд пред поражението, бил удостоен с изключителната чест да произнесе надгробната възхвала на падналите в битката войници. Мрачният и горд глашатай на атинската независимост намерил в борбата срещу Филип повод за едни от най-възвишените полети на мисълта и словото, вдъхновени някога от любовта към отечеството и общото дело; славата му не е затъмнена от това, че в края на краищата той се озовал в лагера на победените. Бичувайки с пламенни слова страхливостта, стремежа към удоволствия и сляпото лекомислие на съгражданите си, той завещал на бъдещите народи пример, за който винаги ще бъде полезно да си спомнят.

Сравнени с неговото прямо, понякога сразяващо слово, подхранвано от съвършеното владеене на ораторското изкуство, творбите на останалите политически оратори от това време бледнеят независимо от достойнствата им: Есхин, големият съперник на Демостен, Хиперид и Ликург, от които са останали няколко произведения, понякога са ловки, сладкодумни, живи, дори пламенни. Но никой от тях далеч не ни вълнува така, както Демостен. Хубаво е, че завършваме с него краткия преглед на гръцката литература от времето, когато нейното величие е било свързано с независимостта на града-държава; в момента, в който тази независимост трябвало да изчезне, с този човек, борещ се за нея, лумва и последното ѝ сияние.

Поне две са основанията за възхищението, което и днес предизвикват древногръцките произведения на изкуството, елинските идеали, които намират практическо потвърждение и в характера на облеклото. Тези основания са свободолюбието и хармоничността. Стремежът към свобода и хармония е обвързан и с политическото устройство на древногръцката държава – това интересно съжителство между робство и демокрация. Гърците са със силно развито обществено чувство, с подчертана активност в народните събрания, спортните тържества, военни действия.

1. Костюм

Свободолюбието и хармоничността имат отношение към начина на обличане в Древна Елада. Красотата на хармонията и прелестта на простотата намират своето чудно решение чрез изкуството на драперията, умението да се подреждат гънките, да се конструира тяхната игра и довежда до съвършенство пластиката им. Основно дрехите биват три типа: химатион, пеплос и хитон.

Основен тип облекло е хитонът, дреха носена в Древна Елада от мъжете и жените през времето от Архаични период (около 750-500 г. пр. Хр.) до края на Елинистичния период (323-30 г. пр. Хр.). Хитонът представлявал правоъгълно парче плат. Той се драпирал от носещия го по различни начини около тялото и се прикрепвал върху раменете с декоративни игли – фибули, а около талията се пристягал с колан във вид на шнур. Излишният плат се повдигал над колана. Жените винаги носели хитона с дължина до горната част на ходилата. През Архаичния период мъжете в Елада носели дълги хитони. След това с изключение на кочияшите, слугите и възрастните хора, носели хитони с дължина до коленете. Хитони с драпировка тип ръкави носели актьорите и слугите. Моделите на драпировка и цветовете варирали с времето и зависели от господстващи стил, естетическия идеал и статуса на носещия хитона.

Основните стилове при хитоните са два – дорийски и йонийски. Дорийският хитон е с по-строга и по-семпла форма, с мека плавна драпировка. Прикрепва се с декоративни игли при раменете – по една на рамо и шнур около талията. Йонийският е с по-голяма широчина и по-голям брой декоративни игли в горната част, позволяващи по-интензивна драпировка и образуване на ръкави. Шнурът, който, освен фибулите, служи за прикрепване на хитона обикновено обхващал не само талията, но и се прекръстосвал над гордите. По-рано възникналият е дорийския хитон. Изработвал се е основно от вълна. По-късно възникналия йонийски хитон се е изработвал основно от лен.

Пеплосът е женско облекло. Направен е от две парчета плат, закопчавал се на двете рамене с декоративни игли и се спускал над талията. Жената може ла да използва като пеплос по-дълго парче от хитона като го спуска над хитона. Шнурът, който пристягал талията можел да преминава над пеплоса и да го пристяга едновременно с хитона, а можел да преминава и под пеплоса.

Химатионът е горната дреха и представлява парче вълнен правоъгълен плат, който се намята като вълнен плащ. Краищата му са живописно бродирани. По тях се слагат тежести, чрез които се регулира функционално и естетически дрехата. Както мъжете, така и жените носят химатион, че при последните той е по-пищно декориран, но за това пък е по – малък по размер. При лошо време плащът по лесно се приспособява за качулка и се премята през глава. Когато химатионът се закрепва на едното рамо, вече се нарича хламида. Начинът на драпиране на химатиона също зависи от периода, социалното положение и основното занимание.

На фигура 1 е представен древногръцки женски костюм, състоящ се от трите вида облекло – хитон (дорийски), пеплос (част от хитона) и химатион (в случая недрапиран).


На фигура 2 е представен начинът на драпиране на дорийски хитон. Правоъгълното парче плат ABCD е с широчина, позволяваща обгръщането на цялото тяло и височина по-голяма от ръста на жената. Разстоянието CF = DE е равно на дължината на тялото между горната част на ходилата и раменете. По линия ЕF хитонът се прегъва като по-късата част ABFE представлява пеплоса и при прегъването AB трябва да съвпадне с A'B'. След това хитонът обгръща тялото като линията GKH служи за разделяне на предна и задна част на дрехата. Хитонът се прикрепя с декоративни игли при раменете като M съвпада с M', а N съвпада с N'. Пристяга се с шнур около талията.

На фигура 3 е представено драпиране на дорийски хитон без пеплос с прикрепяне при раменете вместо с възли вместо декоративни игли.


На фигура 4 е представена възстановка на дорийски хитон, получена на базата на рисунката от фигура 5.

Фигура 6 показва, че освен с фибули при раменете и завръзване при талия, парчето плат, образуващо хитона, може да бъде зашито встрани и да образува нещо като цилиндър преди драпировката.


На фигура 7 е показана възстановка на йонийски хитон, а на фигура 8 е представена рисунка на йонийски хитон.


2. Цветове, материи, орнаменторика

Сред предпочитаните цветове на дрехите в Древна Гърция са белият, минзухарено – жълтият, пурпурният, маслинено – зеленият и др. Носят се дрехи не само от вълна и лен, но и от памук и източна коприна. Както с опростените по кройка и привлекателни по изпълнение облекла, така и с типичните сандали и употребяваните с мяра изящни украшения, накити и бижута старите елини и днес будят в душите не вълнение и емоционално съпричастие със своята хармоничност, естественост и здрава любов към живота.

На фигури 9 и 10 са представени рисунки с основните цветове на костюма в Древна Гърция.

Основните орнаменти са:

Меандър и други геометрични мотиви – фигура 11;
стилизирани флорални мотиви – клонки, листа, цветя – фигура 12;
надбягваща се вълна – фигура 13.


http://edu.uni-sz.bg/

От нашата Download-секция може да свалите някои книги за древногръцката цивилизация:

"История на старогръцката култура" - книга на проф.Богдан Богданов:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=388

"Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха" - книга на Франсоа Шаму:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=389

"Старогръцки легенди и митове" - книга на Николай Кун:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=387

С храма на Артемида Ефеска отдавна е възникнало объркване и затова не е ясно за кой от тях да пиша: за последния или предпоследния? Открай време авторите, които са писали за това чудо на света, не са имали представа какво именно е изгорил Херострат и какво е построил Херсифрон. Затова трябва накратко да разкажа за два храма, двама архитекти и един престъпник. Историята е драматична и е трудно да се реши точно кое тържествува в нея — злото или доброто.

Ефес, обогатен от културата на Изтока, бил един от най-големите гръцки градове в Йония, може би най-развитата и богата област в гръцкия свят. Именно от малоазийските градове произлезли смели мореплаватели и колонисти, пътуващи по Черно море и до африканските брегове. Богатите полиси на Йония строили много. В античния свят всеки знаел за храма на Хера в Самос, за храма на Аполон в Дидима, близо до Милет, за храма на Артемида в Ефес…

Последният храм бил строен многократно. Първоначалните дървени сгради овехтявали, горели или се срутвали от честите земетресения и затова в средата на VI век пр.н.е. било решено да се построи, без да се жалят средства и време, великолепно жилище на богинята покровителка. Още повече, че съседните градове и държави обещали да участвуват в това толкова солидно начинание. Плиний в описанието си на храма, направено, разбира се, няколко столетия след построяването му, между другото казва:

„… ограждат го сто двадесет и седем колони, подарени от същия брой царе“. Едва ли са се намерили наоколо толкова благожелателно настроени към Ефес царе, но очевидно е, че строителството станало в някаква степен общо дело на съседите на Ефес. Поне най-богатият от деспотите — Крез, цар на Лидия — внесъл щедра лепта.

Архитекти, художници и скулптори имало достатъчно. За най-добър бил признат проектът на знаменития Херсифрон. Той предложил да се строи храм от мрамор, като се използва необичайният за тогава принцип на йонийския диптер, т.е. храмът да се обкръжи с два реда мраморни колони.

Печалният опит от предишното строителство в Ефес принудил архитекта да се замисли как да осигури дълъг живот на храма. Решението било смело и нестандартно: храмът да се построи върху блатото до реката. Херсифрон разсъдил, че меката блатиста почва ще послужи като амортизатор при бъдещите земетресения. А за да не се забие в земята мраморният колос под собствената си тежест, била изкопана дълбока строителна шахта, която запълнили със смес от дървени въглища и вълна — получила се възглавница, дебела няколко метра. Тази възглавница наистина оправдала надеждите на архитекта и осигурила дълготрайност на храма. Не на този, наистина, а на другия…

Строителството на храма очевидно било непрекъсната инженерна главоблъсканица, за което съществуват сведения в античните източници. Да не говорим за изчисленията, които е трябвало да се направят, за да бъдат сигурни в толкова неортодоксалния фундамент. Например трябвало е да се реши проблемът за транспортирането на многотонните колони по блатото. Каквито и коли да конструирали строителите, те неизбежно затъвали под тежестта на товара. Херсифрон намерил гениално просто решение. В края на стволовете на колоните вбивали метални пръти, а на тях надявали дървени втулки, от които към биковете водели раздвояващи се 'окове. Така колоните се превърнали във валяци, в колела, които послушно се затъркаляли след впряговете от десетки чифта бикове.

Когато сам великият Херсифрон се оказвал безсилен, на помощ му се притичвала Артемида — тя била заинтересованото лице.

Въпреки всички усилия Херсифрон не успял да постави на място каменната греда на прага. След няколкогодишен труд, борба с недобросъвестните инвеститори, с бащите на града, с тълпите туристи и завистливите колеги нервите на архитекта били на границата на изтощението. Той решил, че тази греда е последната капка и започнал да се готви да се самоубие. Артемида трябвало да вземе бързи мерки — сутринта при заключилия се в „стаята на техническия ръководител“ архитект дотичали граждани с викове, че през нощта гредата сама легнала в нужните жлебове.

Херсифрон не доживял до завършването на храма. След преждевременната му смърт функциите на главен архитект преминали към сина му Метаген, а когато и той умрял, храмът довършили Леонид и Деметрий. Той бил завършен приблизително през 450 година пр.н.е.

Ние не знаем как е бил украсен, какви статуи е имало в него и какви са били фреските и картините, как е изглеждала статуята на Артемида. И по-добре да не вярваме на онези автори, които подробно описват уредбата на храма, украсените му с резби колони, създадени от забележителния скулптор Скопас, статуята на Артемида и така нататък. Това няма отношение към описания храм. Всичко, което е направил Херсифрон и приемниците му, е изчезнало заради Херострат.

Историята на Херострат като че ли е една от най-поучителните и драматични притчи в историята на нашата планета. С нищо незабележителен човек решава да постигне безсмъртие, като извърши престъпление, което никой никога не е извършвал (поне като се има пред вид, че Херострат е действал без помощта на армия, жреци, апарат за принуждаване и палачи). Именно заради славата, заради безсмъртието, той изгаря храма на Артемида, построен преди по-малко от сто години. Това станало през 356 година пр.н.е.

Дървените части на добре изсушения от слънцето храм, запасите от зърно, намиращи се в подземията, даренията, картините и дрехите на жреците — всичко това се оказало отлична храна за огъня. С трясък се пукали гредите на покритията, падали, разтрошавайки се, колоните — храмът престанал да съществува.

И ето че пред съотечествениците на Херострат застанал проблемът: какво страшно наказание да се измисли за негодника, че повече никому да не идват наум подобни идеи?

Ако ефесците не били надарени с богата фантазия, ако сред тях не е имало философи и поети, блъскащи главата си над проблема и чувстващи отговорност пред бъдните поколения, възможно е да са убили Херострат и толкоз. Още няколко години жителите да са говорили: „Имаше един безумец, изгори нашия прекрасен храм… само че как ли се казваше…“ И ние да сме забравили Херострат.

Но ефесците решили да свършат с претенциите на Херострат с един удар и извършили трагична грешка. Те разпоредили да се забрави Херострат. Да не се споменава името му никъде и никога — да се накаже със забрава човекът, който мечтаел за безсмъртна слава.

Боговете се посмели над мъдрите ефесци. По цяла Йония, в Елада, в Египет, в Персия — навсякъде хората разказвали: „А знаете ли какво невероятно наказание измислили в Ефес за този подпалвач? Сега всички ще го забравят. Никой няма да знае името му. А между впрочем как се казваше той? Херострат? Да, този Херострат непременно ще го забравим.“

И, разбира се, не го забравили. Ефесци решили да построят храма отново. Втория храм строил архитектът Хейрократ, знаменитият фантазьор, на когото приписват изработването на плана на Александрия — образцовия град на елинския свят, и идеята да се превърне планината Атон в статуя на Александър Македонски със съдина в ръка, от която се излива река.

Този път строителството наистина траело броени години. Заслугата била на отдавна умрелия Херсифрон. Сега нямало гатанки и технически изобретения. Пътят бил утъпкан. Трябвало само да се повтори направеното по-рано. Така и постъпили. В по-големи мащаби, разбира се, отколкото по-рано. Новият храм бил дълъг 109 метра и широк 50. Ограждали го в два реда 127 двадесетметрови колони, при това част от тях били с резба, а барелефите по тях изработил знаменитият скулптор Скопас…

Този храм бил признат за чудо на света, макар че за това звание може би повече основания имал първият, построеният от Херсифрон.

Историята на възстановяването на храма и събитията от следващите години станали предмет на сплетни, клюки и слухове в целия античен свят, приятелите и недоброжелателите на ефесци кръстосвали словесни копия по площадите…

„След като някой си Херострат изгорил храма, гражданите построили отново друг, по-красив, като събрали за това украшенията на жените, пожертвували собственото си имущество и продали колоните от предишния храм“ — пише Страбон. Информацията му била от доброжелателни източници. А ето че Тимей от Тавромений утвърждавал, както съобщава Артемидор, че „ефесците построили отново храма със средствата, оставени им от персите за съхраняване“. Същият този Артемидор отхвърля гневно подобни подозрения. „Те не са имали по това време никакви пари за съхраняване! — възкликва той. — А ако са имали, то те са изгорели заедно с храма. Ами че след пожара, когато покривът бил разрушен, кой би искал да държи пари под открито небе?“

В разгара на тези събития до Ефес стигнал Александър Македонски. Той умеел да пристига навреме. Като разгледал строителството и желаейки да покаже уважението си към светилището, а едновременно и да спечели политически капитал, Александър веднага предложил да поеме всичките досегашни и бъдещи разходи по строителството при едно условие: в надписа-посвещение да се споменава името му. Положението било деликатно. Как да се откажеш от благотворителността, когато зад нея стоят закалените фаланги на македонците? И любимите жени са без украшения, а и сребърните съдове са продадени на съседите… Трябва да се предполага, че в града се провеждали трескави тайни съвещания — колкото и да е добър македонецът, честта на града е по-скъпа.

И ето че се намерил един хитър и умен гражданин в славния Ефес.

— Александре — казал той. — Не подхожда на бог да издига храмове на други богове.

Усмихнал се пълководецът, повдигнал рамене и отговорил: „Е, както знаете…“

Храмът вътре бил украсен със знаменити статуи, изработени от Праксител и Скопас, но още по-великолепни били картините.

В нашето въображение гръцкото антично изкуство представлява на първо място скулптура, след това архитектура. А ние почти не познаваме гръцката живопис с изключение на няколко фрески. Но живописта съществувала, била разпространена широко, ценена високо от съвременниците си и ако се вярва на отзивите на ценителите, които не могат да се обвинят в невежество, често пъти е превъзхождала скулптурата. Може да се предположи, че живописта на Елада и Йония, която не е достигнала до наши дни, е една от най-големите и горчиви загуби, които е трябвало да понесе световното изкуство.

За да загладят обидата, нанесена на Александър, ефесците поръчали за храма негов портрет на художника Апелес, който изобразил пълководеца с мълния в ръка, подобно на Зевс. Когато онези, които били заръчали платното, дошли да го приемат, те били толкова поразени от съвършенството на картината и оптическия ефект (изглеждало, че ръката с мълнията се подава от платното), че броили на автора двадесет и пет златни таланта — през следващите двадесет и три века май че нито един художник не е успял да получи такъв хонорар за една картина.

В храма също се намирала и картина, на която Одисей в припадък на безумие впряга вол с кон, и картини, които изобразявали мъже, потънали в размисли, или воин, поставящ меч в ножница, както и други платна…

Изчисленията на архитектите, които построили храма върху блато, излезли точни. Храмът издържал още половин хилядолетие. Римляните много го ценели и с богати дарове допринасяли за славата и богатството му. Известно е, че Вибий Салутарий подарил на храма, по-известен в рамките на римската империя като храм на Диана, много златни и сребърни статуи, които по време на големи празници излагали в театъра за всеобщо разглеждане.

Славата на храма до голяма степен се явила причина за неговата гибел по време на ранното християнство. Ефес дълго си оставал опора на езичниците — Артемида не искала да отстъпва славата и богатството на новия бог. Казват, че ефесци изгонили от града си апостол Павел и неговите последователи. Такива прегрешения не могли да останат ненаказани. Новият бог изпратил в Ефес готите, които разграбили светилището на Артемида през 263 година. Укрепващото християнство продължавало да ненавижда дори запустелия храм. Проповедници подбуждали тълпи от фанатици против това олицетворение на миналото, но храмът все още си стоял.

Следващият етап от гибелта му настъпил, когато Ефес попаднал под властта на християнска Византия. Започнали да разграбват мраморната му облицовка за разни постройки, бил разглобен покривът и нарушено единството на конструкцията. А като започнали да падат колоните, парчетата им били погълнати от същото блато, което спасявало по-рано храма от загиване. А след още няколко десетилетия под рядката каша и наносите на реката се скрили последните следи от най-красивия храм на Йония. Постепенно било забравено дори мястото, където се е намирал.

На английския археолог Ууд били необходими дълги месеци, за да открие следите на храма. На 31 октомври 1869 година му провървяло. Фундаментът на храма бил напълно разкрит през нашия век. Под тях се намирали следи от храма, изгорен от Херострат.

https://istorianasveta.eu/

Годината е 1908-а. Италианският археолог Луиджи Перние изследва минойския дворец в античния град Фестос, намиращ се на гръцкия остров Крит (смята се, че дворецът е бил убежище на брата на цар Минос - Радамантис).

Там той се натъква на един уникален артефакт – диск със странни символи по него. Учените смятат, че той е създаден през XVII в. пр. н. е. Диаметърът му е 16 см. и е изработен от печена глина. Съдържа 45 тайнствени символа, които се повтарят общо 242 пъти.

Заедно с диска е намерена и таблица с надпис на критско линеарно А писмо (т. нар. Линеар А е писменост, използвана от древните жители на Крит. Линеар Б на свой ред представлява писменост на ранен гръцки език, разчетена в средата на миналия век от английския филолог Майкъл Вентрис. Линеар А не е напълно разшифрован, макар че е частично транскрибиран на базата на характеристиките на Линеар Б).



Какво означават символите на диска и каква е тяхната функция?

Макар от откриването на артефакта да е изминал повече от век, до ден днешен никой няма категоричен отговор на този въпрос. Една от най-популярните хипотези гласи, че става въпрос за кодирано текстово послание с неизвестно съдържание. Повечето археолози са на мнение, че използваната писменост няма аналог в древността. Други предполагат, че дискът от Фестос всъщност представлява геометрична теорема, а трети смятат, че е настолна игра или обект с религиозно предназначение.

Символите са разположени спираловидно към центъра на диска, по посока на часовниковата стрелка. Любопитна подробност е, че те не са издълбани, а щамповани в меката глина, след което тя е била изпечена на висока температура.

Според някои учени, символите са били поставени върху диска с помощта на изненадващо развита технология, сравнима с печатната преса на Йоханес Гутенберг, създадена в средата на XV в. Един от тях е носителят на „Пулицър“ Джаред Даймънд, според когото тя не е придобила голяма популярност и не се е разпространила извън пределите на Крит по една проста причина – била е създадена в неподходящ момент от историята.

Докато повечето експерти са единодушни, че символите върху диска от Фестос са някаква форма на древна писменост, никой няма представа как трябва да бъде разчетен надписът. Нещо повече – сред археолозите няма консенсус дори по въпроса в каква посока трябва да се чете той.

Според едни, началото е в центъра на диска и посланието е написано отвътре навън. Други пък смятат точно обратното – че надписът започва от външната част на диска и върви в спираловидна посока към центъра.

Повечето символи, изобразени на диска от Фестос, представляват лесно разпознаваеми обекти – като растения, животни и оръжия. На места има следи от корекции, вероятно направени от създателя на диска.

Обикновено се смята, че артефактът е минойски заради сходството на някои символи с тези върху други предмети, за които се знае със сигурност, че са с такъв произход. Златният пръстен на Maвро Спилио, открит в Кносос през 1926 г., например, има спирално разположен надпис на линеарно А писмо.

Върху една бронзова секира, открита в пещера на остров Крит, пък има 15 пиктографски знака, които приличат много на тези върху диска от Фестос (макар че нито един от символите не съвпада напълно).

Видният английски археолог Артър Джон Евънс (откривателят на Линеар А) обаче изказва друго предположение. През 1909 г. ученият отбелязва, че между символите върху диска от Фестос и минойските йероглифни знаци има сериозни различия. Той обръща специално внимание на човешките фигури и техните контури, както и на изображенията на кораби. Френският историк и експерт по въпросите, свързани с Древна Гърция Густав Глоц на свой ред твърди, че глината, от която е направен дискът, изобщо не е от остров Крит.

И все пак какво може да представляват символите?

Някои археолози ги сравняват с египетските йероглифи и са на мнение, че всеки отделен знак представлява цяла дума. Други не са съгласни с това твърдение и смятат, че символите са букви от отдавна забравена азбука. Има и трета хипотеза – всеки знак е сричка или звук, които образуват думи само тогава, когато са групирани правилно.

Големият проблем, пред който са изправени учените, изследващи диска, е, че засега няма с какво да съпоставят символите, за да разшифроват поне част от текста, което превръща разгадаването на мистерията в невъзможна задача.

Любители археолози от цял свят не спират с опитите да дешифрират посланието, изписано върху древния артефакт. Много от тях са оптимисти, че мистерията скоро ще бъде разгадана. Повечето учени обаче не споделят този ентусиазъм. Според тях, това няма как да се случи, освен ако не бъдат открити още надписи, съдържащи символите от диска.

Истината е, че всяко предполагаемо разшифроване на посланието без външно потвърждение, т.е. без успешно сравняване с друг надпис, няма как да бъде прието за окончателно. Пример в това отношение е световноизвестният Розетски камък, открит в края на XVIII век, благодарение на който учените днес могат да превеждат текстове, съдържащи древноегипетски йероглифи.

Дискът от Фестос се съхранява в археологическия музей в Ираклио на остров Крит. И до днес той си остава една от най-големите загадки на археологията. По тази причина никак не е изненадващо, че има хора, според които в него е закодирано послание от извънземна цивилизация или е портал към друго измерение. Някои пък са убедени, че дискът е създаден не къде да е, а на митичния изчезнал остров Атлантида. Дали един ден тайните на древния артефакт ще бъдат разгадани – това само времето ще покаже.

https://www.vesti.bg/lyubopitno/nerazgadaema-misteriia-na-3700-godini-6129160

За много древни гърци, следващи атическия календар, зимното слънцестоене е било време за празненства, белязани от празника на Посейдон, бога на морето.

Религиозните практики варират изключително много между различните гръцки полиси (градове-държави). В Елевзина фестивалът, наречен Халоа (Αλώα), също се празнува около датата на зимното слънцестоене.

Празнувал се от жените в чест на богинята на реколтата и земеделието Деметра и Дионис, богът на виното и покровител на земеделието и театъра. Дионис, подобно на Исус, умира и възкръсва.

Халоа

Тържествата Халоа се празнуват през месеца на Посейдон в чест на божествата Деметра, Дионис и Посейдон. Той е най-известен в Елевзина, гръцки полис в Атика. Най-вероятно това се е случвало около пет дни след зимното слънцестоене, което е почти същата дата, на която празнуваме Коледа днес.

Изглежда, че Халоа е бил празник на "първите плодове" от реколтата, което не е изненадващо предвид връзката му с Деметра. Празникът обаче имал и сексуален подтекст..

По време на фестивала се принасяло безкръвно жертвоприношение на главните божества. Вероятно това е ставало в средата на следобеда. След това присъстващите мъже и жени се разделяли на отделни групи.

Мъжете палели голям огън, а жените се наслаждавали на разгулен пир. По време на пиршеството жените си поделяли сладкиши с формата на мъжки и женски гениталии, които поливали с вино обилно.

Вероятно те са танцували и около фалически тотеми. Поощрявани са били еротичните шеги и откровеният език. Подобни обичаи все още съществуват в Гърция. Един от най-известните е "Бурани", който се празнува по време на карнавалния сезон в Тирнавос.

Посейдон и зимното слънцестоене

Древните гърци са използвали различни календари, обикновено на регионална основа. Атиняните използвали атическия календар, който за разлика от другите гръцки календари отбелязвал началото на годината с лунния месец Хекатомбайон в средата на лятото.

Осмият месец от атическия календар бил наречен в чест на Посейдон, бога на морето. Месецът на Посейдон съвпадал със съвременните месеци декември и януари.

През този месец се провеждал фестивал в чест на божеството. Историците не са сигурни за точната дата. Възможно е той да се е състоял на осмия ден от месеца на Посейдон или в деня на самото зимно слънцестоене.

Историкът Ноел Робъртсън (Noel Robertson) предполага, че някога Посейдон, а не неговият брат Зевс, е бил главното божество в древногръцката религия. Възможно е Посейдон да се е ползвал с върховна власт в някои части на елинския свят по време на микенския период, който е продължил приблизително между 1750 и 1050 г. пр. н. е.

Зимното слънцестоене е било особено важно за земеделците в целия древен свят, включително и за древните гърци, но Посейдон е бил почитан основно като бог на морето, а не като земеделско божество.

Робъртсън обаче изказва предположението, че Посейдон може да е бил почитан и като бог на сладката вода. Възможно е Посейдон да е бил почитан за това, че полива нивите на Деметра, богинята на реколтата и земеделието.

Празникът на Посейдон

Посейдон имал множество празници през цялата година, често белязани от определени сезонни промени. За конкретния фестивал, който се е провеждал около зимното слънцестоене, не се знае много.

Тържествата вероятно са включвали пиршества и вино. Въз основа на древните описания на други събития, провеждани в чест на Посейдон, историците могат да направят обосновани предположения за фестивала на зимното слънцестоене.

В "Одисея" един такъв фестивал е споменат от Омир, който пише: "Хората бяха на брега и принасяха в жертва смолисточерни бикове на синьо-черния бог, който разтърсва земята. Имаше девет групи, по петстотин седящи във всяка група, и пред всяка от тях бяха изложени по девет бика".

След принасянето на биковете в жертва Омир описва как участниците в празника произнасят молитви към Посейдон, изяждат своя дял от жертвените животни и изпиват големи количества вино.

Влияние върху Коледа

Коледа се празнува от повечето съвременни християни само четири дни след зимното слънцестоене. Древните гърци и много други предхристиянски европейски общества са отбелязвали това време от годината с празници и религиозни тържества.

Елинският свят е бил ранен център на християнската вяра. Новият завет е написан на посткласическата форма на гръцкия език койне, а елинската култура е присъствала не само в Гърция, но и в целия средиземноморски свят, където първо са проповядвали учениците на Исус.

Когато християнството измества старите езически религии, то усвоява някои от техните практики и празници. По този начин били възприети някои древногръцки празници на зимното слънцестоене.

Раждането на Дионис е било празнувано през месеца на Посейдон и някои от чертите му като "божествен младенец" и "Спасител" вероятно са били адаптирани за коледната традиция. В чест на младенеца Дионис дори са се пеели коледни песни, което може би е прецедент за коледните песни, които по-късно ще се превърнат в християнска традиция.

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Kak-se-e-praznuvalo-zimnoto-slantcestoene-v-Drevna-Gartciia_193967.html

Крайно време беше да напиша нещо и по този въпрос.
Като източници съм използвал съответните статии в Уикипедия, както и сайта Omniglot:

https://omniglot.com/writing/greek.htm

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гръцка азбука

Смятам да направя и паралел със съвременната гръцка азбука. Да, съвременната гръцка азбука произхожда от старогръцката, но е с по-малко букви (само 24), а и фонетичната стойност на буквите е различна.
Когато споменавам за новогръцки език, в това понятие включвам не само съвременният гръцки, но и средногръцкия (византийски), да кажем някъде след 5-6 век от новата ера.

Ето и съвременната гръцка азбука:


На тези снимки от сайта Омниглот са дадени както самите букви, така и техните имена и фонетичната им стойност,. т.е. как са се прозинасяли. Двете точки след някои гласни при фонетичното им звучене означават "дълги гласни", на български дългите гласни обикновено се изписват като аа, ее, оо, уу, ий
Освен това на първата снимка не са дадени всичките старогръцки букви, на липсващите ще се спра по-конкретно в отделен постинг.

Друго, което трябва да се спомене, е че в гръцкия език има двугласни, това са комбинации от два последователни гласни букви, които се произнасят по точно определен начин
...а също има и комбинации от съгласни звуци:


Първото, което трябва да споменем обаче, е въпроса за произхода на гръцката азбука. Този въпрос има еднозначен отговор - първоизточника е финикийската азбука. Друго, което трябва да се спомене, е че не се знае кога точно е създадена гръцката азбука (в смисъл няма точна дата) и кой точно го е направил.

Гръ̀цката а̀збука (на гръцки: Ελληνικό αλφάβητο) представлява сбор от двадесет и четири букви, която се отнася както за писмеността в съвременна Гърция (новогръцки), така и за старогръцкия език през Античността. Това е най-старата азбука, която се използва и до днес. В Древна Гърция гръцките букви са били използвани също за означаване на цифри, подобно на римските цифри. В днешно време освен за писане в гръцкия език гръцките букви се използват в науката като математически символи и имена на звезди.

Гръцката азбука произлиза от финикийската азбука и няма общо с линеар Б и кипърското писмо – по-ранни писмени системи, използвани на териториите на Гърция. Гръцката азбука се използва като гръбнак за създаването на писменост в Европа и Близкия изток, включително латинската азбука и кирилицата.

И така, започвам с представянето на буквите в гръцката азбука, първо със съвременните 24 букви, а после ще се спра на тези, които са отпаднали през изминалите векове.

Α α — алфа
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като А

Β β — вита
На старогръцки името на буквата е бета, така е и известна в днешно време. В старогръцкия се е произнасяла като Б, а в новогръцки - като В

Γ γ — гама
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като Г, с изключение на случаите на комбинация с други съгласни:

ГГ се поизнася като НГ, примерно в думата εὐαγγέλιον евангелие
ГХ се произнася като НХ, примерно в думата σύγχρονος синхрон

Δ δ — делта
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като Д

Ε ε — епсилон
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като Е

Ζ ζ — зита
В старогръцки тази буква се произнасяла най-вероятно като ДЗ, а в новогръцки като З
На старогръцки името на буквата е дзета, така е и известна днес.

Η η — ита
В старогръцки тази буква се е произнасяла като "дълго Е" - ЕЕ, а в новогръцки се произнася като И
На старогръцки името на буквата е ета, така е и известна днес.

Θ θ ϑ — тита
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като Т^х
В българския език няма такъв звук, нещо като произношението на английското th, примерно в думата theme
На старогръцки името на буквата е тета, така е известна и днес.
Буквата Ѳ е присъствала и в кирилицата: в българската вероятно докъм края на 18-ти век, до отмирането на дамаскинската книжнина, а в руската кирилица присъства до 1918г. Използвала се е, за да се изписват думи и имена от гръцки произход, примерно имената Ѳеодора и Аѳанасий. На български език се е прознасяла като Т, а на руски - като Ф.

Ι ι — йота
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като И
Такава буква е имало и в кирилицата, в българската до 1878г., в руската - до 1918г., а в украинската и беларуската я има и до днес.

Κ κ — капа
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като К

Λ λ — ламда
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като Л

Μ μ — ми
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като М
На старогръцки името на буквата е мю, така е известна и днес.

Ν ν — ни
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като Н
На старогръцки името на буквата е ню, така е известна и днес.

Ο ο — омикрон
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като О

Ξ ξ — кси
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като КС

Π π — пи
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като П

Ρ ρ — ро
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като Р
Не съм сигурен обаче дали произношението на тази буква е било точно като на българското Р, специално този звук има различно произношение - френско, английско, арменско и т.н.

Σ σ ς — сигма
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като С

Τ τ — тав
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като Т
На старогръцки името на буквата е тау, така е известна и днес.

Υ υ — ипсилон
На старогръцки името на буквата е юпсилон, но днес е известна като ипсилон.
На старогръцки се е произнасяла като Ю, а в новогръцки - като И (освен в случаите, когато е в комбинация с други гласни)

Φ φ ϕ — фи
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като Ф

Χ χ — хи
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като Х

Ψ ψ — пси
И в старогръцки, и в новогръцки тази буква се произнася като ПС

Ω ω — омега
В старогръцки тази буква се е произнасяла като дълго О - ОО, а в новогръцки - като О
 

Ϝ ϝ — дигама


Дигама (главна буква Ϝ, малка буква ϝ) е името на архаична буква от гръцката азбука, която днес не се използва. С тази буква се е означавала фонемата /w/ ("късо У", примерно като в английската дума what).
Тя е била шестата буква от азбуката и в гръцката бройна система означава 6. От нея произлиза буквата F в латиницата.

Дигама се появява в гръцката азбука като еквивалент на буквата wāw (или wāu) от финикийската азбука. Тя приличала на буквата гама – Γ, откъдето произлиза и името „двойна гама“. Поради слабото използване на тази фонема в някои диалекти на старогръцкия език и най-вече в доминиращия диалект – йонийския, буквата не се запазва в съвременния език, отпаднала е около 2 век от н.е. В други гръцки диалекти присъствието на тази съгласна се е запазило до по-късни периоди или е еволюирало във β.

Ϛ ϛ — стигма

Стѝгма (голяма Ϛ, малка ϛ) е съчетание (лигатура) на гръцките букви сигма и тау, която в съвремието понякога се използва за обозначаване на гръцката цифра 6. Въпреки това буквосъчетанието στ (или ΣΤ) се използва по-широко за изразяване на числителното бройно „6“ или числителното редно „6-и“.

Ͱ ͱ — хета

Хѐта е общоприетото название на историческата гръцка буква ита (Η), и някои нейни разновидности, когато се използва по първоначалното си предназначение – за представяне на съгласната [h] (придихателно „х“). Буквата е заимствана от финикийската буква „хет“ [Ħ]/[h]/[χ]. Древноиталийските писмености (особено етруската писменост), и по-късно латинската, заимстват буквата от гръцкия. Гръцките говори обаче постепенно изгубват звука /h/, а в йонийския гръцки, където отхвърлянето на /h/ се случва по-рано, името на буквата се променя на „Ēta“. Следователно буквата започва да обозначава друг звук, представяйки дългото „е“ [ɛː]. Тази употреба се възприема в цяла Гърция посредством класическия правопис.

Буквата продължава да се използва с функцията си на съгласна в диалектите, все още запазили звука /h/, включително Атина до около 500 г. сл. Хр.

Ϻ ϻ — сан

Сан е името на архаична буква от гръцката азбука, намираща се между пи и копа, която днес не се използва. Тази буква е имала форма близка до мю и с нея се е означавал звукът /s/. Нейното използване постепенно било заменено от сигма.

Ϟ (Ϙ)— копа


Копа е името на архаична буква от гръцката азбука, която днес не се използва. Тя е била 18-ата буква от азбуката и въпреки че е напълно изчезнала като съгласна, тази буква запазва ролята си на число със стойност 90 в гръцката бройна система. Съществували са два различни символа за копа – „Архаична копа“ (Ϙ ϙ) и „Числова копа“ (Ϟ ϟ).

Копа се появява в гръцката азбука като еквивалент на буквата qōf от финикийската азбука и е била използвана за означаването на звук, който бил вид К, изговарян със задната част на гърлото (или по-точно [k_]), за разлика от капа, която била използвана за К. Разликата в изписването на двата звука обаче не била необходима, тъй като копа се използвала винаги пред /o/ и /u/, а капа в останалите случаи (т.е. разликата се появявала автоматично при изговаряне и е невъзможно [k_] да се намира пред други звуци освен /o/ и /u/). Поради тази причина копа не се запазва и е била постепенно заместена от капа.

Буквата Q в латинската азбука произлиза от Копа.

Ϡ (Ͳ) — сампи


Сампи (главна буква Ϡ, малка буква ϡ) е името на допълнителна архаична буква от гръцката азбука. Тя е била последната буква от азбуката и е имала числова стойност 900 в гръцката бройна система.

Произходът на Сампи е неясен. Смята се, че тази буква е добавена в гръцката азбука, за да служи като символ за числото 900. Фактът, че се намира в края на азбуката засилва теорията, че буквата е била заемка или е пригодена. Предполага се, че името „сампи“ произлиза от [hō]s àn pî: „подобна на пи“, позовавайки се на графичното сходство с π.

Ϸ ϸ — шо

Шо (главна Ϸ, малка ϸ) е буква, прибавена към гръцката азбука за записване на бактрийския език. Звуковата ѝ стойност навярно наподобява [ʃ] (ш). Названието „шо“ е съвременно и условно, тъй като първоначалното бактрийско име, както и поредният номер в азбуката, не са известни.

Знакът наподобява по облик староанглийската и съвременната исландска буква Þ þ (thorn) [θ, tʰ], въпреки коренно различната звукова стойност и липсата на доказана връзка между появата на двата знака.

Оказва се, че моите познания по гръцка фонетика, които съм демонстрирал по-нагоре в темата, са доста остарели и бих казал неадекватни 

Примерно:

– буквата Γ γ — гама, в старогръцкия език се е произнасяла като Г [g], а в днешния гръцки език се произнася като Ҕ [gh]
– буквата Δ δ — делта, в старогръцкия език се е произнасяла като Д [d], а в днешния гръцки език се произнася като [ð] (примерно както е произношението в английската дума then)
– буквата Θ θ ϑ — тита, в старогръцкия език се е произнасяла като [th], а в днешния гръцки език се произнася като [θ] (примерно като в английската дума three)
- буквата Φ φ ϕ — фи, в старогръцкия език се е произнасяла като Ҧ [ph], а в днешния гръцки език се произнася като Ф [f]
- буквата Χ χ — хи, в старогръцкия език се е произнасяла като Ӄ [kh], а в днешния гръцки език се произнася като Х [h]
- буквата Ω ω — омега, в старогръцкия език се е произнасяла като "широко О" [ɔː], а в днешния гръцки език се произнася като обикновено О [о]

През 1908 г. археолог в Крит открива малък глинен диск с неизвестни символи. Сега известен като Фестоският диск, той остава съвременна енигма.

Една от големите енигми на съвременната археология предизвика дебат сред учените, които спорят за функцията и значението на древния глинен диск.


На 3 юли 1908 г. италианският археолог Федерико Халбхер, неговият ученик Луиджи Перние и екип разкопават мястото, където се намира минойския дворец във Фестос, в Южен Крит, когато се натъкват на подземно находище сред руините. Перние успява да различи овъглени кости и пепел, и сред тях, наполовина заровен, златистокафяв глинен диск. Той изважда диска и държейки го в дланта си, вижда, че е покрит от двете страни с поредица от малки изображения, гравирани спираловидно в глината. Днес, повече от сто години по-късно, значението на знаците върху това откритие, сега наречено Фестоски диск, все още не е неизвестно. Правени са много опити за дешифрирането на спираловидния надпис, включително поради изобилието от нова информация, която може разкрие повече за древната Минойска цивилизация. Досега обаче посланието му се оказа неуловимо.

Множество теории

Дискът, който сега се съхранява в Археологическия музей в Ираклион, продължава да подхранва въображението както на академици, така и на аматьори. Предложените тълкувания са почти толкова много, колкото и хората, озадачени от значението му. Размерите на диска - 16,5 см в диаметър и 3,8 см дебелина - го правят удобен за държане в ръка. Според някои това е преносима астрономическа диаграма, използвана за изчисляване на затъмненията или вид лунно-слънчев календар.


В отсъствието на твърди доказателства за истинската му цел, има много теории от всякакъв вид. Някои предполагат, че това е древна игра, докато други смятат, че това е текст на религиозен химн. Някои теории са смятани за странни от повечето учени: дискът е реликва от Атлантида, карта на лабиринта на минотавъра или дори междузвездна навигационна карта, използвана от извънземен.

Минойците са били богато общество на морски търговци от бронзовата епоха, известни със своите дворци, големи градове и изкуство. Въз основа на мястото, където е намерен, дискът е датиран между 1800 и 1600 г. пр.н.е.


След една иначе неуспешна археологическа кампания за Перние в Крит, възможността да се представи обект с неразгадаем текст със сигурност предизвика вълнение. Отличното състояние на запазеност на диска обаче кара някои хора, включително търговеца на антики Джеръм М. Айзенберг, да твърдят, че Перние сам е подправил диска. Но археологическите доказателства сочат, че дискът е автентичен. Първо, той е намерен заедно с друга плоча, написана с несъмнено автентичен линеен шрифт А (типичен за критско-минойска цивилизация). Второ, на Фесткият диск има корекции, направени от писаря, които не могат да бъдат обяснени, ако предметът е фалшификат. Има множество области, където знаците са били изтрити и заменени с нови.

Знаци и символи

Надписът върху Фестоския диск се състои от 45 различни фигуративни знака, повтарящи се в организирана последователност от 241 или 242 знака (един от които неразпознаваем) и подредени под формата на спирала.

Знаците показват ясно различими изображения: хора, животни, растения, инструменти и други предмети. Почти всички изображения са свързани с ежедневието, а някои отразяват историческия контекст на времето. Например, няколко символа изобразяват воин с черти, напомнящи за морските народи, както са изобразени в древноегипетската иконография. Има глава с пера, стрела, шлем и кръгъл щит. Има и изображения, които приличат на изображения на древни шумерски фигури: татуирана глава на роб и жена с голи гърди. Други знаци изобразяват животни и растения от света на земеделието: гълъб, котка, коза, пчела и кошер, маргаритка, лоза и маслиново дърво. Те са групирани в 61 секции, всяка от които включва от две до пет изображения. Има 30 секции от едната страна на диска и 31 от обратната страна. Смята се, че писането следва посоката на часовниковата стрелка и напредва в спирала, започваща от ръба на диска и придвижваща се към центъра.

Изследователите смятат, че 45-те уникални символа, които се появяват на диска, принадлежат към система за сричково писане в егейски стил и че групите от две до пет изображения, съдържащи се във всяка секция, предават думи. Символите имат лека прилика с така наречените критски йероглифи и системата за писане Линеар А, произлязла от тях. Но текстът на Фестоския диск показва комбинация от двете. Като се има предвид, че надписът е кратък, може да се окаже, че тази писмена система включва повече знаци от 45-те, използвани на диска, може би около 55 или 60. Това предполага, разбира се, че надписът е написан на непознат език. Все още не е напълно сигурно какъв език са говорили критяните през бронзовата епоха.

Критски писмености


Ако се приеме, че всяка секция съдържа една дума, става ясно, че и от двете страни на диска надписът завършва с поредица от подобни думи.

Много фрази от страна А започват с едни и същи символи, а няколко от страна Б завършват с подобни. Това предполага, че е имало повтарящи се фрази от едната страна и римувани фрази от другата. Ето защо някои изследователи излагат тезата, че дискът съдържа стихотворение, химн или религиозна или магическа формула.

Не може да се определи дали критските писмености произлизат от египетски йероглифи, от хетски клинопис или са се развили самостоятелно, на местно ниво.

https://www.nationalgeographic.bg/a/tazi-drevna-pismenost-ostava-nerazgadana-povece-ot-vek

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Пол Картлидж "Спартанците. Епична история":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7782

Понеже по-горе бе споменато за гръцката азбука, да представя и гръцката клавиатурма подредба.

https://www.branah.com/greek

Гръцката клавиатурна подредба е на три нива: долен регистър, горен регистър (SHIFT) и трето ново (AltGr)

Първо ниво:


Тук има един специален клавиш (до буквата L), чрез който се набират гласните букви с ударения:


При натискане и на SHIFT се набират същите гласни букви (главни) с ударения:


Второ ниво (SHIFT):


Тук действа същия специален клавиш, вдясно от L, но с него в този случай се набират букви с двоеточие (диерезис):


Това са буквите ϋ и ϊ, които се използват за разделяне на двугласните на две отделни гласни 
A aко се налага въпросните гласни да имат и ударения – ΰ ΐ, трябва да се използва друг специален клавиш, на мястото на буквата Ԝ



Трето ниво (AltGr):


На трето ново са валутните символи - евро, английска лира и японска йена, както и други символи – знак за градус ° кавички « » и т.н.