Древната Българска цивилизация

[Nordwave]

Древната Българска цивилизация

Древнобългарската държавна и монархическа традиция

"Канасюбиги Омуртаг е от Бога владетел"
(старобългарски каменен надпис)

        Да се опише българската монархическа традиция е задача непосилна, защото това означава да се разкаже историята на българските държави съществували на  два континента и в продължение на близо 3 000 години. От тях само 60 години (1946-2005 г.) в сегашна България има републиканска форма на управление с всичките условности на нейната правомерност. А старобългарските каменни надписи гордо свидетелстват че "канасюбиги Омуртаг е от Бога владетел", наричат "Пресиян от Бога владетел на многото българи...", или описват действията на канасюбиги Крум в защита на неговия "саракт" (държавна територия).
Но да мислим, че това е монархическата ни традиция само в периода  VІІ – Х век сл. Хр. ще сбъркаме. След появата на новите изследвания на историкът Петър Добрев стана ясно, първо, че прародината ни е известната в древността - Бал(г)хара (в териториите на съвременен Афганистан, Пакистан, Иран, Таджикистан) и второ, българите се оказаха народ принадлежащ към индоевропейската (арийската) етно-културна и езикова общност. Това ни сроди с великите стари цивилизации от Шумер и Египет, през Вавилон и Персия до Индия. Нещо повече – монархическата (или държавната) ни традиция се оказа, колкото древна, толкова и устойчива през вековете.
Още старите индийски свещени текстове (като например "Махабхарата" датирана между Х-VІІІ век пр. Хр.)  говорят за Царя на българите Кардама. Дори в ІХ век сл. Хр. вече в Дунавска България виждаме владетел със същото име Кардам (777—803 г.) – предшественик на канасюбиги Крум. Ако отворим "Рамаяна" ще забележим с почуда, че името на индийския Бог на съкровищата Кубера, се повтаря в името на брата на кан Аспарух – Кубер, който първо се заселва в Панония през VІІ век сл. Хр., а после с народа си се премества в днешна Македония където създава държава и дори се опитва да превземе Солун. (Почти два века по-късно канасюбиги Крум с мощен военен удар по долината на река Струма разбива византийските гарнизони и обединява двете български държави създадени от братята Кубер и Аспарух в едно общо Отечество.) Това е учудващо устойчива  царска именна традиция, да не забравяме че първородният син и престолонаследник на НВ Цар Симеон ІІ също се казва Кардам и това не е случайно.
В  древноиндийските хроники на болхи(ки)те и тяхната царска династия е отделено почетно място. Столицата им е свещеният град Балх (съществуващ и досега в Афганистан), династията им е считана за изключително благородна, а синът на техния легендарен цар Кардама се преселва в Индия където създава ново царство и династия - Кардамитите – които дори носят титла за Цар – Балхара по името на земята от която се е преселил.
Древната българска прародина Бал(г)хара просъществува до завладяването й от персите, впоследствие от Александър Македонски и става известна в Европа с гръцкото име Бактрия. Нещо повече, Александър се жени за бактрийската принцеса Роксана (или Рошана, което име и досега се среща в тези райони) за да узакони с този династичен брак властта си над Азия, древните народи на която с право го считат за варварин. Следователно, действително царските династии на древна Балгхара са били считани за изключително високопоставени и древни. Родството с тях е имало изключително символично значение. Ако се отклоним за момент, нашето народностно име българи идва от "бълг" ("балг") - висок, издигнат, високопоставен и "арии" (айрия) –благородник, аристократ и е преведено от проф. Петър Добрев като "най-знатните благородници" или "високи", "издигнати", "аристократи". Интересното е, че ние сега не подозираме за това, но древните народи отлично са знаели свещеният и благороден произход на  българските царски династии и техният "от Бога даден" народ.
Впоследствие поради  нашествието на хуните в Бал(г)хара през 153 г. сл. Хр. започват български преселения към Кавказ, където през 165 г. легендарният от "Именника на българските канове" Авитохол създава първата българска държава в Европа, която по време на разцвета й през VІІ век при кан Кубрат, вече е наричана от византийските хронисти "Старата Велика България". След смъртта му неговите синове създават още три държави – цитираните по-горе на Кубер и Аспарух и Волжко-Камска България на кан Котраг просъществувала до ХV век с името България. Вероятно петият брат е Алцек, който преминавайки през Панония и Бавария се заселва с народа си в Италия, където и досега има област Булгаро. (Най-големият брат Батбаян има по-нещастна съдба - останал да управлява Кавказка България след баща си Кубрат, той е подчинен от хазарите след жестока война). Неслучайно старите историци говорят за българските "империи" и пишат с възхищение за българите като "държавнотворчески" народ. И как не, виждаме, че нашите предци са създали пет държави с името България в Азия и Европа, в  една от които имаме честта да живеем ние. Да припомним, че българската държава е и единствената в Европа, която е запазила непроменено името си досега.
Но къде можем да търсим обяснението на хилядолетната устойчивост на българското име и народ? Имали сме и дълги периоди на чуждо владичество, но винаги сме възкръсвали с гордото си име за нов живот. Според мен  в монархическата традиция, производна от монотеистичната религия на българите.
За да разберем това трябва да се обърнем към древната история. Счита се, че цивилизацията в сегашния й вид като общество и държава се е появила в древен Шумер. Там действително е имало всички съвременни институции, които и ние познаваме, като започнем от държавен апарат и войска и стигнем до училища, болници, съдилища, нотариуси, та дори инспектори по корабоплаването. Да не говорим за културните постижения на шумерите като писменост, математика, поезия, астрономия, скулптура, живопис. Нещо повече – всички следващи по време народи като хети, вавилонци, асирийци, хурити (или хари), перси, възприемат шумерските постижения наготово във всичките им обществени и културни аспекти и ги запазват и доразвиват. А някои историци твърдят, че харите (споменатите в Библията като хурити) са точно арийците към чиято етно-културна и езикова общност принадлежим.       
Характерно за всички тези древни народи в чието число като наследници на (х)ариите сме и ние българите, е пряката връзка между Бог и Цар, слизането на Божественото на земята чрез посредничеството на Богопомазания и посветен в религиозните мистерии владетел. Древните историци пишат, че първите държави се управляват от Богове, после от полубогове и накрая от хора, но задължително получили Божието благоволение. Това се отнася и до древен Египет, и древен Шумер и древен Китай и всички останали стари държави. Според Махабхарата царят на българите е първият от всички земни царе, който "получил царството си на земята при своето раждане". Или Божественият (Небесният) план е пренесен на земята от владетелите, жреците  и аристокрацията. Това е елитът препредаващ Божествените послания, познания и опит на своите народи.
Българите са типичен пример. Начело им винаги стои владетел - Канасюбиги "...от Бога поставен". (преведена от Емил Живков от латински като "мъдър владетел"). Той задължително е от благороден царски род наричан на старобългарски "вихтун" (предопределен). Първородният му син и престолонаследникът се нарича канартикин, а втория син - боила таркан (главен държавен съдия). Властта на владетеля се предава по наследство, защото той и родът му притежава божествената енергия "Оренда", но ако я загуби, не може  да бъде вече владетел. Някои канове са сваляни при военна загуба, кризисни ситуации с които не могат да се справят, заболяване, които неудачи доказват оттеглянето на Божественото от тях. (Затова е убит от аристокрацията и канасюбиги Крум въпреки предишните си бляскави военни успехи).    Българският владетел е върховен господар и жрец, той издава закони, дава и отнема звания, длъжности и титли. Обявява война и сключва мир. При българите има четири съсловия, както при индийските арийци има четири касти – брахмани, кшатрии, вайшии, шудри. При българите това са боилите – висшата аристокрация, багаините – средното воинско и административно съсловие, колобрите – жреческо съсловие и обикновените българи. Разликата, при българите е, че това са отворени съсловия, а не касти, Преминаването между тях става по благоволение на канасюбиги, но след прояви на войнска доблест, военни, дипломатически и административни успехи. Освен това българите никога на са прилагали робството и феодалната зависимост. Всички те независимо от съсловието си са били са свободни хора, носещи оръжие и участващи във войската. Дори завладените чужди народи са преселвани по границите на Саракта за да изберат сами дали да се присъединят към враговете на държавата или да я защитават с оръжие при което са получавали същите воински и административни титли за проявената доблест, каквито имат и българите, същите права и задължения. Така постепенно се интегрират в държавата и я приемат за свое Отечество. България е била известна и с ниските си данъци. А византийски автори, пишат, че докато българите почитали най-много добродетелите "справедливост и законност", "градовете и народите се присъединявали към тях доброволно".
Първият заместник на канасюбиги и съвладетел е кавханът, ичиргу боилата е пръв дипломат и командва столичния гарнизон, кана боила колобъра - пръв жрец (след канасюбиги). Тарканите са управители и съдии, (боритаркани, зератаркани, олгутаркани, жупантаркани), срещат се още бан, жупан , чигот, сабчи, кабчи, копан, книн, маготин и т.н. Общо са съхранени над 40 древнобългарски титли и звания. Ако се направят  по-задълбочени езикови изследвания, може да се окаже, че повечето от българските титли са пряко производни от "Бог". ("бага" като производно от индийската дума за Бог "Бхага"). Например багатур може да се преведе като "Божи меч". А има още и юк багаин, бири багаин, сетит багаин, ичиргу багаин, багатур багаин т.н. Това би могло да бъде доказателство, че българската аристократична йерархия е построена като копие на небесната йерархия. Божието царство на небето е пренесено в йерархичната структура на държавната администрация начело с Владетелят (като Божи пратеник на земята). Имената на древните български владетели са пълни със символика. Авитохол – "син на сърната" (сърната е един от символите на космичното), другият легендарен родоначалник "Зиези от който са българите" в превод на новобългарски означава "издигнат духом, просветлен". 
Още два факта, древната ни прародина Бал(г)хара е наричана страната на "хилядата градове", а запазените над 40 титли свидетелстват, за силно развито държавно устройство. Такива държави обикновено са империи, а градският начин на живот и особено силно развитото стопанство със процъфтяваща търговия, занаяти и земеделие във всички български държави дават правото на проф. Добрев да говори за чудото на "Българската цивилизация".
Тази държавна структура се повтаря със забележителна устойчивост в Бал(г)хара, Кавказката Стара Велика България, Волго-Камска и Дунавска България. Всички създадени български държави независимо от времето и мястото на съществуването им се славят с военните си успехи, свободолюбието, богатите градове и силно развитото си стопанство.
Така че са прави авторите говорещи за България като за "вечния пилигрим" или за "Бог и България" – единство в двойна плът. А плахите догадки за Богоизбраност на нашия народ ще намират все повече и повече потвърждения в историческите факти. Все пак наравно с евреите дори и като историческо време, ние сме втория монотеистичен народ в световната история. А може би и първия. 
И както добре го е казал канасюбиги Пресиян в каменния си надпис от 837 г. "Който търси истината Бог вижда! И който лъже Бог вижда!"

Александър Долев

[Nordwave]

 

"Това е народът, който преди тебе е притежавал всичко, което е пожелавал, у когото е стоял на почит онзи, който е купувал достойнството си с кръвта на враговете си... Този народ преди твоето сражение не му се е случвало да знае що е съпротива, ...той продължи въпреки изпречилите се планини, препречилите се реки, лишенията от най-необходимата храна, додето мислят, че за нахранване е достатъчно да се пие конско мляко."

Летописецът Енодий от 6 в., в Похвално слово към готския владетел Теодорих

"Българската цивилизация е регистрирана от съвременните учени към ХVIII в. пр.н.е. Английският изследовател, Арнолд Тойнби пише в 12-томното си издание за историята на народите, че в света е имало 21 цивилизации. Една от тях е българската."

Някои български черти.

Никога не сме държали роби.

  В българското общество никога не е имало робовладелство още от древността. Робството е било отречено от тангризма и за древният българин е изглеждало също толкова неприемливо, както и за нас днес.
Сред всеобщото робовладелство в древния свят, този закон е привличал в българските държави много чужденци. Името българин е имало висок престиж, защото е означавало свободен човек, господар на съдбата си. Българските държави са едни от най-ранните, в които стопанството се е опирало на свободния земеделец, занаятчия, търговец, скотовъдец.
И след Освобождението новите български държавници записват в Търновската конституция, че: "Всеки роб, които стъпи на българска земя, става свободен".
  "Както китайските летописи съобщават най-много от всички в света, хунорите и българите са ненавиждали робството. Българите не само не държали роби, не само ненавиждали робството като установление, те ненавиждали и ония, що държали роби. Държането на роби за тях било само другата страна на същата недостойна за човека връзка."

Силна държавна традиция

 
Българите са народът, който е създал може би най-много държави по своя път. Навсякъде, където са се заселвали български клонове, те са носели и нашата държавна организация и често са я предавали на местното население и на съседите си. Някои от българските държави са ставали обширни империи и са определяли съдбата на различни части от света за столетия, а други са потънали в праха на времето и се помнят само от населението по техните земи и в древните летописи, запазени до наши дни.

Българите са единственият народ в Европа, който има едновременно три големи държави в различни земи:

1. Велика България , чийто най-известен владетел е Кубрат. След смъртта му, тя преминава под управлението на най-големия му син - Боян, който продължава да управлява под хазарско робство като подчинен владетел
2. Волжка България , основана от неговия брат - Котраг
3. Дунавска България на другия им брат - Исперих

"В историческата биография на прабългарите стои като най-забележителен факт това, че те са единственият ранен европейски народ, който е успял да създаде не една, а три големи държави- Кубратова, Волжка и Аспарухова България и всяка от тях е назовал със своето собствено име."
/"Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия"- Петър Добрев/


Никога не сме били езичници


  Въпреки, че днешните официални историци по инерция наричат тангризма езическа религия, всъщност в него се почита само един върховен Бог. Той е безличен, безименен, без образ, абсолютен, начало на вселената и източник на всичко. "Тангра" означава "Небе" и е символично название на безименното божество. Древните българи го наричат просто "Бог", така, както ние днес, както е записано и в запазените каменни надписи у нас.

  Причината историците да пренебрегват това, е наложената идея, че единствената древна монотеистична религия е юдаизма. Това е мит - известни са поне още няколко древни религии, независими от юдаизма, които не са били езически: един от египетските фараони временно отменя многобожието и въвежда религия на един единствен Бог - Атон; зороастризма също не е езическа вяра (в него има две начала - добро и зло - Ахурамазда и Ариман); американските индианци вярват във Великия дух (куриозно е, че техни вождове са казвали на американските президенти: "Ние имаме един и същ Бог, но вие не можете да разберете това"

Хумар - един от главните градове на Стара Велика България. Неговите руини стоят и до днес

  "Кавказките българи са имали градове още около 550 г."/сведение на Захарий Ритор/   

  От "... ранни согдийски находки личи, че самостоятелното владение Булгар е сечало свои собствени монети . Дори самото име на онази най-стара българска държава при Памир става известно на историята най-вече благодарение на това, че в нея са секли собствени монети. "

  "Чрез тази своя особеност - монетосеченето волжките българи изпреварват множество други европейски народи, включително поляците, русите и англите и изградената от тях държава е първата източноевропейска държава, която си създава свой собствен монетен двор."

"Ако трябва да бъдем точни и справедливи, трябва ...да признаем, че волжките българи са били един от най-развитите търговски народи на някогашна Източна Европа."

("Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия"- Петър Добрев)

[Hatshepsut]

В началото на българския път
стоят мъже, готови да умрат.
Мъже, дошли от друг, далечен свят,
във който всички царя Кан зоват,
а воините във смелите дружини –
боили, багатури, багаини.
И нищо, че заровена е в мрака
следата от борбата тяхна яка.
И нищо, че не знаем и грешим
какво кавхан е, имник, багаин.
Ала от тези хора с титли странни,
погинали във битки непрестанни,
от орловите техни имена
в света започва нашата страна.



Древната история на България е една вълшебна приказка за народ, създал държавност и традиции в твърде отдалечено от нас време, някъде след Вселенския Потоп, когато синовете Ноеви потеглят в различни посоки на земната суша, за да поставят началото на нов живот за човечеството. Нови племена и народи населяват земята и създават високоразвити цивилизации и империи. Тогава един отпотомците на Ной – Зиези слага началото на бъдещата българска народнаст, в земите на далечна Азия, люлката на народите. Зa това, че древните българи са един от най-древните народи на земята говори техния календар, признат от Юнеско за най-съвършения. Той започва отчитането на времето от 4768г. пр. Хр., изпреварвайки с хилядолетия халдейския, египетския и китайския календари. За древния произход на българите свидетелстват древноиндийските и китайски хроники. В древноиндийският епос Махабхарата от Х-VІІв. пр. Хр. древните българи са посочени като най-могъщия народ на север от Индия, прочут с военната си доблест, а царя на Балх е наречен първият от всички земни царе, велик воин на колесница. През ІІ-Ів. пр. Хр. китайската хроника "Ляншу" определя древните българи като мъжествени войни със сърца на тигри и разказва, че една от причините за построяването на Великата Китайска Стена били нашествията но огромния хунски племенен съюз, в който влизали и древните българи. И до днес в този край на света прозвището БУЛГАР означава силен, мъжествен и смел мъж. Тези древни исторически извори отвеждат появата на народа с името БЪЛГАРИ към Хв. пр. Хр. Уникален факт е, че по своя път през вековете българите създават четири силни държави – първата, най-древна държава край Памир, съществувала в продължение на 14 века под името Балхара, втората – Стара Велика Блгария просъществувала 515 години, третата – Волжска Блгария е съществувала около 550 години и единствена в Европа нанася съкрушително поражение на Чингиз Хан в зенита на неговата слава и четвъртата – Аарухова България е земята в която живеем и днес.

Още през VІІІ-VІІв. пр. Хр. индийските хроники споменават първата древна прародина на българите под формата Балх, Балхара. Арабският книжовник Максиди разказва следното "Аз съм чувал високоучени мъже да разказват, че египетските фараони водят своя корен от Балх. Двама от тях дошли в Еипет като непознати хора, донесли семена от неизвестни пъпеши от Балх, които започнали да отглеждат и станали толкова богати, че накрая единия станал фараон, а другия негов министър. Ето такива чудеса се разказват за великия Балх. "Коренът БЪЛГ във всички интерпретации на езиците на Изтока получава значение на висок и велик, светъл и мъдър, духовно извисен. Рядко историческо явление е факта, че в продължение на хилядолетия старите българи са пренасяли навсякъде своето родово име БЪЛГАР и то оцелява и се съхранява и до днес.

Летописци, книжовници, пътешественици и дипломати с респект говорят за древните българи. Хронистът Енодий/473-521г./ пише следното "Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал. Народ у който този е придобивал титли, който е купувал благородството с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода. Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои. "В древната арменска география "Ашхарацуйц" се казва "На север от Памир има пет страни. В тези области обитават 15 народа, които са богати занаятчийски и търговски народи. Сред тях един се нарича масагети, след него идват българите, а зад тях хорезмийците. Останалите носят такива варварски названия, че е излишно да ги споменаваме. "През 999г. византийски тропарх разказва "Те, българите, някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно. "Роберт дьо Клари, съветвайки латинския император Хенрих за брак с дъщерята на българския цар Борил настоява "Господарю, ние ви съветваме да се споразумеете с българите, защото те са най-силния народ и най-опасни за империята и света. "Според унгарският историк проф. Геза Фехер, началото и възможността за оформянето и израстването на сегашните балкански нации се започва със създаването на българската държава. Фехер уточнява "Прабългарите бяха онзи народ, който покрай викингите допринесе най-много за организиране и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Еврапа. Нито християнството и докараните от него промени, нито многото удари на съдбата са могли да съборят делото на онзи, надарен с голяма култура и организаторска способност народ, който сковал в една нация жителите на Мизия, Македония, Добруджа и Тракия – именно в българската нация. Румънеца Деншиану допълва "Ролята която българите през многото векове са изиграли на Балканския полуостров се изразява в едно твърде значително влияние върху развитието на румънския народ. На този съвместен живот с българите румънците дължат своята цивилизация през средните векове. По думите на японския историк Шигьоши Мацуяма, българската средновековна култура е сред седемте цивилизации в историята на човечеството изиграли отговорна посредническа роля, заради мисията си на свързващо звено между Изтока и Запада. Красноречив в своята оценка е и акад. Рибаков, който твърди следното "Обикновено казваме, че Киевска Рус е възприела славянската писменост, архитектура и живописта от Византия. Но всичка това е дошло всъщност от България, пречупено през погледа на българските книжовници. Ролята която изиграва България при утвърждаването на Кирило-Методиевото дело оценява Роже Бернар с думите: "България, спасявайки делото на Кирил и Методий е заслужила признателността и уважението не само на другите славянски народи, но и на други народи по света и това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура, човечност."

Нравствените добродетели на българина са засвидетелствани многократно в историческите анали. Френският философ Монтен описва държавата на кан Крум като идеална и казва, че там думите лъжа, измяна, предателство, недобросъвестност, скъперничество, завист и клевета са непознати. Ами Буе допълва "Българите са добри, човеколюбиви и пестеливи.", а Роберт Валех казва "Българите имат силно развито чувство за дълг и патриотизъм, винаги са приветливии усмихнати. Техните къщи са отворени, защото не познават престъплението. Най-впечатляващата характеристика на българите по време на османското владичество дава Константин Джинот, който обявява българския народ за богоизбран с думите "Болгарин е производан от Бог. Поистине, нема по-величествено от болгарин! Болгарин чрезмерно ради, оре, сее, търгуе, войнствуе, верност има, гостолюбие, страх божи, почитание. Пави болгарин не лаже, не завидуе, не денгубе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка вярата не разминуе. Ради това аз съм болгарин и моето благородно болгарство не мя допуща да не бидам добър. "

С не по-малко възхищение говорят хронистите за българската хубост, вдъхновявала творците през вековете. Таджикският поет от ХІв. Насири Хусрау възкликва:

Робини карат от Булгар
ах, мой език, ах мой език
защо пресъхваш ти
пред тази дивна красота"

В друго свое стихотворение поета продължава:

На българските моми
аз дължа всичките си страдания.
О, Боже благий
ти не трябваше да сътвориш
в такова съвършенство
устните и зъбите
на тия чаровни българки,
Които са блестящи като луната"

През 1591г. пътешественик отбелязва "Забележителна е хубосттана селянките в България. В красивото си облекло те са много хубави и напети." През ХVІІІв. Френски дипломати пишат "Българката умее да приспособиоблеклото си така, че то да подчуртае грацията на движенията и изяществото на телесните й форми. По време на РТОВ Хосе Луис Пелисер обрисува българката така "Било поради облеклото си, било поради външния си вид, жените тук имат особена осанка, доста горда, която напомня на гръцките кариатиди."

Не остава незабелязан за хронистите и строителния гении на българина. През ХVв. неизвестен поет от Изтока пише следното за столицата на Волжска България – великия град Болгар:

Ех, Болгар!
В теб и камъкът имал уста!
В теб и немият ставал певец!
И с възхвала за тебе далеч по света
се обаждаедин ли мъдрец. "

Дагестанският поет Шах Махмуд Ефенди разказва следното за Болгар "Града Болгар така силно се желае от сърцето, щото, колкото ние далеко да сме той винаги стои пред нашия взор. Докато навсякъде цари мрак, в Болгар е само блясък. Това българско светилище, със своите арки и куполи, с бистрите си и животворни води, заслужава всеки да го види. За българската столица Велики Преслав разказва Йоан Екзарх "Ао някой странник, селянин и беден човек, дошъл от далече предстените на княжеския двор ги види, той се удивлява. Като влезе в двореца и види високите сгради на църквите, разхубавени с много камък, дърво и бои, а отвътре с мрамор и мед, със сребро и злато, той не знае с какво да ги сравни. "Какво е Рим пред този златен хълм" – възкликва венециански търговец при вида на старопрестолния Търнов.

Кои сме всъщност ние, българите?... На този въпрос отговаря най-точно акад. Николай Державин "Българите на Аспаруха са българи – не турци, не татари, не хуни и т. н. Българите на Аспаруха са българи – народ, който е заемал особено място сред народите от древността. Българският народ е един от най-древните народи върху територията на Европа – неговото битие е засвидетелствано исторически и оправдано с документи. Това е първото, което трябва да се мъчим да разберем – първото, в което науката трябва да помогне на народа – да се възвърне той към самия себе си. Възвръщането на българина към самия себе си, обаче, е възможно единствено чрез преоткриването на древната българска история и ролята, която е играл този народ на историческата сцена в продължение на десетки векове. "Трябва да направим българи и ще има България" - е казал Иван Богоров, т. е. да помним, че сме потомци на древна и могъща цивилизация, която със своята самобитност и ревниво пазени традиции е извела народа си попътя на безсмъртието. Този народ създаде четири държави на два континента, основа първата държавна институция в Европа с уникален държавно-административен апарат и даде на света най-древния и точен циклов календар. Този народ притежаваше своя писменост, чийто руни лежат в основата на Кирило-Методиевата азбука, издигна велики крепости и приказни градове. Този народ пренесе през вековете родовото си име БЪЛГАР, преодоля бурите на времето и днес живее в земята на Аспаруха. Този народ е феникса на историята- колкото повече го мачкаха, изтребваха, поробваха и унижаваха, с толкова по-голяма сила се въздигаше от пепела на разрухата, заживяваше нов живот и България на българите пак възкръсваше.
Затова видите ли кукери да хлопат с чанове, нестинари да пристъпват по жарава, коледари да благославят, лазарки да пеят, кушии да се вихрят, мартеници дасе засмеят помнете, че в тях е духът на дедите.

"Aко някой говори истината – Бог вижда! И ако някой лъже – Бог вижда" – мъдро е изрекъл кан Пресиян. И Бог наистина вижда! Затова ни е дарил с благороден инат, мъжка държеливост, пословично трудолюбие и сърцато гостоприемство. Остава само ние сами да се дарим с повече любов към България, вяра в България, мисъл за България, памет за миналото и да вадим на показ по-често спомена за древната българска цивилизация, възхвалявана от чуждите и недооценена от близките. Чак тогава ще разберем защо БЪЛГАР означава смел, доблестен, силен и мъдър човек. Защо името БЪЛГАРИЯ продължава да звучи така, както е звучало и в Хв. пр. Хр. и защо Константин Джинот казва, че болгарин е производан от Бог и нема по-величествено от болгарин. Няма, защото няма по-древна и жива цивилизация на европейския континент от българската. Затова, българино, учи своя корен, знай своето минало и бъди негов потомък достоен!

[Hatshepsut]

Мъдростта на древните българи

Къща върху която падне гръм се изоставя. Това
е проклятието на Тангра, който вижда всичко.
Човек, върху когото падне огънят на канския гняв,
се превръща в пепел, а вятърът разнася пепелта по четирите посоки на света.

IYI

Черният цвят е цветът на нощта, знак на небитието.
Всички ние идем от нищото, а то е тъмнина, и се стремим към неясната
далечина, която е светлина - жълтата светлина на запалената в мрак свещ,
на раздухания огън, окото ни осветява така, че Тангра ни вижда отвън и
отвътре, от близо и далеч, защото ...
... ако някой търси истината, бог вижда и ако
някой лъже, бог вижда...

IYI

Да, по-лесно е да посадиш дръвче, отколкото да
го отгледаш, по-лесно е да забиеш копие в земята и да кажеш "Тая земя е
моя !", а по-трудно е да оградиш същата тази земя с яка стена, да я направиш
неуязвима за враговете и после, не само да я увеличиш, но и да заставиш
съседите си да те почитат като неин владетел.

IYI

Небето мълчи. Винаги мълчи.
За него хората говорят.
А слънцето ... Да се вярва ли на слънцето?
(и на слънцето нямай вяра...)

IYI

Възмъжаването стана тогава, когато птиците от
забава станаха повод за научаване на стари мъдрости и за сравнение с хората.

IYI

Незнаещият е избавен от хиляди беди.

IYI

Една погрешна стъпка води друга и в такива дни
се разбира кой е умен - онзи, който се старае да поправи грешката си, докато
глупавият се стреми да се оправдае.

IYI

Успокоението идва после, когато смутното време
отмине - ако няма беди, няма и герои. Освен това за миналото всеки съди
мъдро.

IYI

Лоша е онази шега, в която няма половин
истина...

IYI

Познатият крив път е по-кратък от непознатия
прав път.

IYI

Слънцето е едно, ала за всекиго грее различно

IYI

И медът започва да нагарча, когато го вземаш
за лекарство.

IYI

Човекът се опознава при общуване - конят в път.

IYI

Петната на змията са отвън, а на човека - отвътре

IYI

Лисицата не може да проумее храбростта на лъва,
както и лъвът не може да проумее извратливостта на лисицата.

IYI

Обратният път винаги ни се струва по-кратък.

IYI

Стопанина го е яд за онова, което е отнесъл вълкът,
а вълка за онова, което е останало в кошарата.

IYI

За глухия няма гръм, за слепия няма светкавица.

IYI

Птица, ранена от лък, се бои от всяко криво дърво.

IYI

Щастлива е къртицата, че живее под земята и не
вижда света

IYI

В чуждите народи и хора харесваме онова, което
самите ние не притежаваме.

[Nordwave]

Институт по древни цивилизации

Древната Българска цивилизация -същност и значение за формирането на старобългарската култура

Българската държавна традиция през вековете

Я.Й.Шопов, Л.Т.Цанков
Институт по древни цивилизации.

След рекапитулация на съществуващите тези за произхода на българите напоследък бе показано, че те са източни иранци (Добрев, 1994, Шопов и др, под печат), а не славяни с незначителен примес от прабългари. Това се подтвърждава и от последните изследвания на генофонда на човечеството (Д.Ил. Димитров, 2001- частно съобщение). Академик Державин (1946) смята, че етногенезиса на българския народ достига с корените си далечното доиндо-европейско минало заедно с шумерите, иберите и италиките и, че "българите са българи, а не турци, не татари, не фини, не хуни, не чуваши, не славяни, а по своя произход те принадлежат към най- древните доиндоевропейски народи". До тези заключения той достига на базата на палеолингвинистичен анализ.
Разглеждането на формирането на индо- европейските народи и преселенията им (Шопов, 1998) показва, че създаването на европейската общност се явява възстановяване на индо-европейската общност съшествувала преди хиляди години. (Пра)* българският календар е най- ранният индикатор за наличие на обособена българска народност. Неговото начало е 5505 г. пр. Христа, което съвпада с времето на Библейският Потоп датиран независимото с два различни метода от Rayan & Pitmann (Wilford 1996) и Shopov et al., (1996). Потопа е станал в Черноморският басеин, тогава обитаван от индо- европейците, в това число и от предците на българите. Според Анонимния хронограф от 334 г. българите произхождат от внука на Ной Зиези. Димитров (2000-а) индентифицира Зиези с шумерския владетел Заггизи (2750-2726 пр. Хр.). Още по- ценни сведения за държавното устройство на ранните български държави откриваме в шумерските хроники за управлението на шумер от кутиите (Шопов, под печат). Според Херодот народа утии е живял в Памир през V в.пр. н.е. П. Добрев (1994) показва, че ранната форма на името на един от прабългарските клонове- утигурите е утии, тъй като вместо окончанието -гури (означаващо народ) е използвано добре известното окончание -и за множественно число. Следвайки тази логика би следвало другия прабългарски клон- кутигури да се е наричал "кутии" (Шопов, под печат). В действителност такъв народ е населявал обширни територии от Двуречието в горното течение на р.Тигър още през IV-III хилядолетие преди Христа (Всемирная история, 1955). През 2495г. преди Христа кутиите завладяват Шумер и Акад и ги управляват повече от един век (Авдиев, 1948). Този период от Шумерската история е известен с разцвет на стоителството и литературата. В последствие кутиите са били наричани още гутеи. През 2360 г. до н.е. владетеля на Урук възстава и разбива "царя на кутиите Тирикана" (Авдиев, 1948). Можеби Тирикана не е малко име а титлата на командващия войската- таркана. При прабългарите боила таркан е бил втория престолонаследник (Добрев, 1995-б). Твърде вероятно е народа кутии да е еквивалентен на прабългарския клон кутигури. Окончателното му индентифициране обаче изисква допълнителни изследвания. Титлата цар не е от руски произход, а е била употребявана още от кутиите. Срещана е в шумер (Добрев, 1994) и в египет като "шар" (Димитров, частно съобщение) със значение на император.
- Тук на базата на последните представителни генетически изследвания прабългарите са напълно индентифицирани със съвременните българи и затова навсякъде вместо употребявания по инерция термин "прабългари" се употребява коректния термин българи. Недопустимо е индийците преди повече от 20 века да са наричали нашите деди българи (по техният си начин), а ние да ги наричаме пра-, древни, черни и т.н. българи зада се дистанцираме от тях.

Според капиталния труд на Добрев (1995-б) когато българите се пренасят отвъд Дунав те донасят със себе си изключително развита държавна система със 37 нива на държавните постове и разделение на обществото на 4 касти. Това кастово деление е подобно на индийското, с тази разлика, че при българите може да се преминава от по-ниска каста в по-висока по заслуги, което е един механизъм за стимул за най- добра служба. Тази изключително развита държавна структура показва изключителната и древност.
Изобилни сведения за българите, тяхната религия (Шопов и др., под печат), култура и държавност идват от древна Индия. Добрев (1994) подчертава, че управляващата династия в Индия се е наричала "Балхара". Димитров (2000-б) подчертава, че династията на империята Магадха (Балгадха) в древна Индия се наричала "Балкхара". Шопов и др., (под печат). показват, че по лингвинистичните правила името Българ(ин) се поизнася от индийците като Балкхар(а) И днес украинците наричат българите "балхар" (Й. Шопов, частно съобщение). Самото име на страната ни се състои от две части- корена Бълг и -ария, което в същност представляват два последователни индо- ирански суфикса -ар (Добрев, 1994) и -ийа (Шопов и др., под печат). По същите правила корена преминава в Балкх, което пък е името на столицата и държава на българите до Памир.
Основния писмен документ за българската държава е Именника на българските канове (писан от самите тях). В него се твъди, че българската държава е създадена през 165 г. (според някой 153 г.) и че тя е пренесена отвъд Дунава. Няма никакви индикации за образуване на нова държава от Аспарух.
Българите са имали особенна традиция да създават едновременно по няколко държави в различни части на света. Например Кубрат разделя България на 7 държави. Интересна е приликата на (пра)българските и персийските градове. Пренасянето на част от старата Велика България отвъд Дунава от Аспарух не е завладяване на нови територии, а завръщане в прастарата прародина ("Мадари" на сродните с прабългарския език санскрит и хинди означава Отечество. Така се казва и един от първите градове построени от кана Аспарух). Тук е било нашето отечество до преди повече от 4 хиляди и петстотин години, когато сме били част от индо- европейските племена (народи?) обитавали тогава нашите земи (Шопов, 1998).
Най ранните закони останали от дедите ни са Крумовите закони които са били много справедливи и градивни, като корупцията е била третирана като държавна измяна и е наказвана със смърт. Това е гарантирало ефективно функциониране на държавата.
В българската държава никога не е съществувал феодализъм (Й. Шопов, частно съобщение). Българската държавна традиция датираща още от III хилядолетие преди Христа е либерално царство.

[Hatshepsut]

Петър Добрев за древните българи:

[Hatshepsut]

Древнобългарски санове

Според Петър Добрев българите идват отсам Дунава с развита държавна структура в която има запазени 37 сана. Поне толкова знаем ние, а може да са били и повече. Сведения за тях черпим от различни каменни надписи в които са споменати български длъжностни лица, както и от чужди хронисти. За съжаление названията им са предавани на гръцки или с гръцки букви, а в най-лошия случай са превеждани според византийските съответствия. Така се появяват например комитите – чрез  византийско влияние (от латински comes) и кандидатите (спатарии или протоспатарии). Друг път има затруднение да се разбере дали става дума за  име на човек или титла. Например титлата боритаркан на  управляващия Белград, който посрещнал идващите от Великоморавия в България ученици на Кирил и Методий, е записана  от Теофилакт Охридски като лично име - Боритаркан. В друг случай не е ясно дали тортуна пиле жоапан е длъжност или това е пиле жоапанът Тортуна. Въпреки тези затруднения с голяма точност може да се възстановят имената и значението на тези 37 титли или санове (рангове).   Не е докрай ясно и дали те са длъжности, съсловия или военни чинове или комбинация от трите. Най-доброто тълкувание го дава проф. Добрев. Съпоставяйки древните арийски касти брахмани, кшатрии, вайшии и шудри с българските титли и звания открива същата четворна структура боили, багаини, колобри и обикновени българи. Следователно българите като арийски народ са имали същото разделение на духовни водачи, управници-воини, производители и обикновени хора. С известна условност колобрите са жреците, боилите управници, багаините - воини и обикновените българи са производителите. За разлика от индийските шудри (най-низвергнатите) в България няма такива. Нормално е за държава, която е поставяла на първо място свободата и никога не е правила роби от пленените врагове, а или ги е пускала на свобода или им е давала шанс в редовете на армията си да докажат лоялността си към новата си Родина с меч на бойното поле.

Ето някои от каменните надписи от които черпим сведения за тези санове. Номерацията им е дадена по Бешевлиев. Обяснението на титлите е по Петър Добрев.

Надпис № 59 на канасюбиги Омуртаг:

"Канасюбиги Омуртаг: Копанът Корсис беше мой хранен човек. Като отиде във войската, удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар.

Надпис № 60 на канасюбиги Омуртаг:

"Канасюбиги Омуртаг: зера тарканът Негавон беше мой хранен човек. Като отиде във войската, той се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубиар."

Надпис № 64 на канасюбиги Омуртаг:

"Канасюбиги Омуртаг. Багатур багаинът Славнас  беше мой хранен човек и като се разболя умря."

Надпис № 66 на канасюбиги Омуртаг:

"Канасюбиги Омуртаг: Кандидатът Турдачис беше мой хранен човек. Той умря вътре." (кандидат е византийска титла давана на спатарии и протоспатарии.)

Надпис № 58 на канасюбиги Маламир:

"Канасюбиги Маламир, от Бога владетел. Неговия стар боила, кавхан Исбул, направи този водоскок и го даде на владетеля. А владетелят даде на българите много ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи дарове. Нека Бог удостои от Бога владетеля да преживее заедно с кавхан Исбул много години."

Хамбарлийския надпис № 47 на Канасюбиги Крум

"...направих моя брат, а стратегът Леон да бъде нему подчинен. От Бероя ...Дултроини е пръв за дясната страна ичиргу боилата Тук, а стратезите Вардан и Яни нему подчинени. За лявата страна на моя саракт, за Анхиало, Дебелт, Созопол, Ранули е главатар Иратаис, боила кавханът, а Кордил и Григора нему подчинени стратези."

"Надпис № 13 на канасюбиги Маламир

"(Канасюбиги Маламир) от Бога владетел. Дядо ми Крум намери с нас тези произведения. ... Баща ми владетелят Омуртаг, като сключи 30 годишния мир живя добре с гърците. И аз живях добре, но гърците опустошиха нашите земи и владетелят Маламир, който управляваше заедно с кавхан Исбул, отиде на война  с гърците и разруши крепостта Проват и крепостта Бурдизон в земите на гърците и придоби всякаква слава. И дойде във Филипопол и гърците избягаха. И тогава кавхан Исбул, заедно с прославения владетел направи среща с филипополци."

Надпис №14 на кансюбиги Пресиян при Филипи:

"Пресиян от Бога владетел на многото българи изпрати кавхан Исбул, като му даде войска, ичиргу боила и кана боила колобъра. И кавханът при смоляните..."

Надпис № 69 на канасюбиги Маламир

"Канасюбиги Маламир: Чепа, багатур боила колобър беше мой хранен човек. Той се разболя и умря вътре."

Константин Багрянородни в "За управлението" пише за войната на Борис-Михаил І със сърбите: "Сърбите му нанесли такова поражение, че пленили и оковали сина му Владимир и дванадесет велики боили.", но в творбата си "За церемониите" пише само за шест велики боили. 

Надпис № 48 от с. Наръш на цар Симеон:

"В година 6412 (904) от Сътворението на света, индиктион 7, граница между българите и ромеите при от Бога владетеля на българите Симеон, олгу таркана Теодор и комита Дристар."

От тези надписи и от други данни може да се направи  предположението, че боили, багаини са почетни титли указващи принадлежност към дадено съсловие. Вероятно съсловията са били четири - обикновени българи, багаини, боили и колобри. Така поне са изброени първите три в горецитирания надпис № 58 на Маламир. 

Колобрите са били вероятно жреческо съсловие, но това предположение се гради само на  хрониста Теофилакт Симоката, който пише за един аварски жрец наречен на гръцки βοοκολοβρας.  преведен от Иван Венедиков като бу-колобър. Бу от от корена бои (боила) които според него означават "род на колобри". На това несигурно  тълкувание не можем да дадем потвърждение от българските каменни надписи, защото там титлата колобър е дадена във военен или неутрален контекст. Това обаче не изключва и жреческите функции.  Възможно е колобрите да не са били  отделно съсловие, а част от багаинското и боилското такива.

Длъжностите пък са едновременно военно-административни и политически. Кавханът е пръв заместник на канасюбиги, съуправител, както в случая с кавхан Исбул и командва лявата част на войската както е при Крум. В надписа е наречен боила кавханът. Вероятно титлата боила показва принадлежността към съсловието или степента на благородство, а кавхан – длъжността на пръв заместник на канасюбиги.

Ичиргу боилът е следващ по ранг след кавхана,  командва дясното крило на армията, а понякога е и дипломатически пратеник. Така например ичиргу боила  Стазис вписал в Чивидалското евангелие имената на членовете на семейството на княз Борис за да бъдат споменавани при молитви е изпратен от княз Борис в Рим при папата.

Тарканите вероятно са управители военни и административни. Боритарканът е градоначалник. Според П.Добрев идва от иранското бору (боруи) – крепост и таркан (началник или съдия) в източноиранските езици. За олгу тарканът се знае само, че е по-високо от комита, може би е областен управител над няколко комитата. Жоапан таркан е с ранг на губернатор – управлява самостоятелна област. Известни са още зератаркани, калу таркани и кулу таркани.

Самъчий е секретар на канасюбиги. Има такъв споменат Есхач на служба при княз Борис. Копан е вероятно военна длъжност, чигот- меченосец. Багатурите са низши военни длъжности. Накои ги считат за аналог на рицарите. Все пак  има кана боила колобъра и багатур боила колобъра. Ако за първия може да се счита, че е личният жрец на кана от съсловието на боилите, то за втория трудно би могло да се обясни титлата багатур, ако тя е давана на низши бойци.

Някои изследователи считат, че сан ичиргу се дава на длъжностни лица на служба във вътрешната област на държавата, а юк на тези във външните области (комитати). Оттам и юк боила и ичиргу боила, ичиргу багаина и ичиргу колобъра. 

Престолонаследникът се нарича канартикин, а втория син боила таркан.

Канасюбиги е титлата на владетеля. Тъй като е изписвана на гръцки καναςυβίγι  възможните  произношения са много:  канасюбиги и канас юбиги, канасубиги или  кана сювиги. Според  Иван Венедиков за разлика от руско-славянското княз в българския език названието е къназ (кънїз). Може дори да се предположи, че княз е производно от канасюбиги –през канас - къназ - княз. 

Едно интересно тълкувание на Емил Живков дава друго обяснение:

"Що се отнася до "кан", бих приел тази титла, но единствено спрямо
Крум , Омуртаг и Маламир. Нямаме право да я пренасяме автоматично назад във времето и да я поставяме пред имената на Аспарух и Кубрат например. Но защо да тълкуваме титлата на Крум, Омуртаг и Маламир КАНАСУБИГИ, че била "кан". Хора, това буквосъчетание се превежда буквално от латински и
означава МЪДЪР ВЛАДЕТЕЛ!

CANA - мъдър

SUBIGI - победител

Тази връзка не е отбелязал нито един академичен учен, което доказва докъде може да доведе научните среди зомбирането с псевдо теории за тюркския произход на "прабългарите".
Не твърдя, че титлата е латинска, напротив, имайки предвид извековните връзки на българите с Апенините /пеласгите "етруски", в последствие Алцек/, може да се приеме, че термините са навлезли в латинския език от българския древен език. Сиреч титлата да е древнобългарска."
 

Също и другата титла цар в по-късната ни история едва ли идва от латинското caesar – цезар, на гръцки цесар, кесар (в немския кайзер). По-скоро тя е древнобългарска от  шумерски произход "Сар" или в Египет – "Шар" със значение на император. В Памир е също царска титла означаваща "стар".
 
Канасубиги
 император
 
канартикин
 престолонаследник
 
боила таркан
 втория син на владетеля / главен държавен съдия
 
кавхан пръв заместник на кана, съвладетел отговорник за реда и благоустройството 
боила кавхан
 главен кавхан 
ичиргу боил
 вероятно външен министър и комендант на столицата
 
читкои ичиргу боил
   
ичиргу колобър
   
кана боила колобър
 главен жрец
кана таркан
   
кана багатур
 водач на багатурите 
боил
   
юк боил
 водач на род /родова дружина 
боила жупан  главен жупан 
боила чигат
   
багатур
 елитен воин, конен гвардеец
 
багатур боила колобър
 един от висшите жреци
 
багатур багаин
   
багаин
   
ичиргу багаин  помощник на ичиргу боила 
сетит багаин
 водач на стрелкова пехотна част 
юк багаин
 началник на отряд 
бири багаин
 водач на малка конна част 
таркан
   
боритаркан
 градоначалник
 
зера
   
зератаркан
 управител на област 
олгутаркан
 управител на област включваща комитати
 
калутаркан
 отговорник за дворцовите обряди и ритуали 
кулутаркан
   
жоапан таркан
 управител на голяма област
 
жоапан
   
тортуна пиле жоапан
 военен наместник за областта - старши жоапан, подчинен пряко на ичиргу боила
 
читкоимир
   
чигот (чигат)
 меченосец от свитата на владетеля
 
самъчий
 секретар на кана
 
копан
   
имник
   
бан военен комендант, войскови управител на област 
мир водач на род 
сабчи   
кабчи   
книн   
маготин   
сокачии   
кравчии   
бирчии бирници
кормчии (кормъчии)  управители
шаръчии художници
зидчии зидари (строители) 
чувенчии
   
https://vivafolk98.blogspot.com/2011/04/blog-post_4393.html

[Hatshepsut]

Как беше открита древната българска цивилизация

Автор: ст.н.с. Петър Добрев, институт на БАН

Източник: http://www.fenomenibg.com/modules/news/article.php?storyid=110

От историята на цивилизациите е известно, че за цивилизация в строгия смисъл на думата може да се говори, когато един народ притежава няколко важни исторически достояния: първо, развита материална култура; второ, наличието на свои собствени строителни традиции; трето, наличието на свои писмени и книжовни традиции; четвърто, развита духовна култура. По правило всички известни ранни цивилизации са възниквали в развити и силни държави, ето защо едно от главните условия, за да може някой народ да изгради своя собствена цивилизация е изграждането на своя самостоятелна и силна държава.
 
Поради силната зависимост на цивилизацията от мощта на държавите на света е имало твърде много държави, но само една малка част от тях са успявали да изградят своя оригинална цивилизация. Поради тази особеност държавите по света се делят на две различни групи – в първата група влизат държавите, които имат своя собствена оригинална цивилизация и светят със своя собствена светлина, а във втората група влизат държавите, които са заимствали постиженията на своите по-развити съседи и светят с отразена светлина. Подобно на това, както на небосвода има светила, които излъчват и които приемат светлина, също и държавите се делят на излъчващи и приемащи цивилизация, само че на небето преобладават светилата със самостоятелно лъчение, докато на земята преобладават държавите, които светят със заимствана светлина и наподобяват небесните планети.

Преди два и половина века, когато за първи път е бил установен фактът, че България е била създадена от един особен народ, различен от славяните и наричан с изкуственото име прабългари, протобългари, а от някои английски автора дори първобитни българи, на никого дори и през ум не му е минавало да търси у този загадъчен народ някаква своя или зори заимствана цивилизация.
Това на българите се е гледало като на част от някаква хаотична маса от племена връхлетяла двете стари империи – Рим и Византия и предизвикала разруха и гибел на техните стари цивилизации. Не един и двама блестящи учени от осемнадесети и деветнадесети век са описали настъплението на нови племена и народи през епохата на Великото преселение – готи, хуни, алани, славяни, българи и др. – като епоха на диви варварски изстъпления, довела до съсипването на ранната европейска цивилизация. Но с развитието на науката постепенно започнаха да прозират факти, които показват, че голямата вълна от народи, които някога са се стоварили от земите на Изтока върху Европа се е състояла далеч не само от неугледни диваци и варвари.

Преди много години, когато започнах да изучавам древните българи и на мен ми се струваше, че те са били някакъв кръвожаден варварски народ, който се е появил в Европа като някаква буйна неорганизирана тълпа за ужас на почтените римски и византийски граждани. Но по-късно вниманието ми привлече един дребен наглед детайл, който лесно се забелязва, когато сравним историческото поведение на българите с поведението на някои други големи племена, участвали във Великото преселение на народите – например с прочутите някога готи и франки. За разлика от тези два германски народа, които някога разрушили Римската империя, но след това изпаднали под силното влияние на римските държавни традиции, древните българи навлезли победоносно във Византия, но не въвели в своя държавен живот заварените от тях византийски традиции. В това отношение те са едно очебийно изключение на фона на всички други съвременни с тях народи и племена, но никой не се е запитал: защо те са създали своята държава не по византийски, а по свой собствен български образец.

Някои автори са склонни да гледат на българската държава като на стихийно възникнал съюз от племена, а не като на държава в строгия и точен смисъл на думата. Но дали тази гледна точка улучва историческата истина? Многогодишните търсения на цяла плеяда български и чужди археолози разкриха десетки и стотици каменни надписи, оставени от някогашните български канове. И най-важната особеност на тези надписи е, че в тях са вписани над 30 български държавни титли и звания. Голямата заслуга на най-дългогодишния изследовател на старите български държавни надписи чл. кор. Веселин Бешевлиев е, че той разкри това необикновено историческо богатство – многобройните български държавни титли. На базата на тези надписи В. Бешевлиев установи, че населението в някогашната българска държава се е деляло на три големи съсловия – боили, багаини и обикновен народ, наричан българи. Подобно съсловна структура е имала някога и една от най-старите източни държави – Персийската империя, докато в тюркските племенни съюзи са се срещали две основни съсловия – ак будун и кара будун. /буквално бял народ /големци/ и чер народ /плебеи/. Важни сведения за някогашната българска държава са открити и във византийските писмени извори. От тях пролича, че в някогашна България е имало две особени институции – съвет на великите боили играещ според И. Венедиков ролята на Държавен съвет и народно събрание, наричано с особения термин "кувент". Установено е също, че в ранната българска държава е била институирана специална съдебна власт. Съдиите са се наричали таркани и начело на тях е стоял сановник, титулован с титлата БОИЛА ТАРКАН /велик таркан/, която обикновено е носил вторият син на владетеля /по-малкият брат на престолонаследника.

Като цяло от старите надписи и византийските хроники личи, че в някогашната българска държава са били представени и трите вида власти – административна /изпълнителна/, законодателна и съдебна. При това административната власт е носила строго централизиран характер, което личи от това, че управителите на области са се назначавали не по изборен път, или на племенна основа, а от върховния владетел, а наред с това той е осъществявал строг централизиран контрол върху войската и местната администрация с помощта на специално изпращани ревизори и контрольори.

Важна особеност на някогашната българска държава е, че в нея територията е била подразделена не на племенни владения, подчинени на старейшини и князе, а на големи териториални единици. Управителите на тези големи области били наричани от византийците комити, а от древните българи с титлите ОЛГУ ТАРКАН и ЗЕРА ТАРКАН. Чрез тази своя особеност българската държава твърде съществено се е отличавала от някогашните племенни съюзи и е напомняла най-развитите държави от древността и ранното средновековие, като например Рим с неговото делене на диоцези, или Византия с нейното деление на големи теми.

Като цяло всички тези особености показват, че след своето заселване в балканските земи древните българи са въвели тук една развита за времето си държавна уредба, която доста силно се е отличавала от ранните племенни съюзи, характерни за германските и славянските и тюркските племена. По своето съсловно деление и по конфигурацията на висшите органи на властта българската държава е напомняла най-вече Персийската империя, а по своето териториално деление не се е отличавала съществено от която и да е голяма някогашна държава, организирана на териториален принцип като се почне от Персия с нейното делене на големи сатрапи и се продължи с Византия и Рим с техните теми и диоцези, а също с Франкската империя – с нейните големи териториални единици, наричани марки. Струва ми се, че е време вече да се замислим дали не принизяваме тази някогашна българска държава, рисувайки я в учебниците по история като племенен съюз. Защото така, както тя е представена в каменните надписи от девети век, а също в хрониките и летописите, описващи нейните висши органи и териториална структура тя има всички характерни особености на една държава, надраснала племенното деление, а не на аморфен племенен съюз.

Авторите, които продължават да я третират като племенен съюз обикновено прибягват до софистичното предположение, че своите надплеменни и централизирани органи и атрибути българската държава е придобила на един късен етап – някъде около началото на девети век след въвеждането на Крумовите закони и в съответствие с това твърдят, че на ранните етапи тя е била все още сходна с племенните съюзи, а не държава в строгия смисъл на думата. Срещу това предположение обаче стои един твърде интересен факт, който досега е убягвал от погледа на историците, тъй като се съдържа в трудно достъпни за ползване източници, написани на грузински език и други малко познати у нас кавказки езици.
 
Запознаването ни още преди повече от 15 години с тези езици показа, че дори до днес в Грузия и съседните с нея кавказки земи са оцелели почти всички основни български държавни титли – нещо, на което вече съм обръщал внимание в цяла редица предишни мои публикации. В чеченския език се срещат думите КАНО – вожд, БОИЛА – големец, БАХОИН – защитник, боец, а след лезгинците и техните съседи рутулците и будухците големците се наричат със звания КАВХЪА, БОИЛУ и БАГИН. Тази особеност показва, че най-важните белези на някогашната българска държава, като например деленето на народа на три основни съсловия – боили, багаини и обикновен народ, а също двете висши държавни звания – КАН и КАВХАН са се срещали сред древните българи още преди тяхното преселение на Балканите – иначе те едва ли щяха да оставят сред съседите на Старата Велика България край Кавказ. Характерно е също, че в Грузия се срещат множество старинни имена съдържащи тези стари български държавни звания – например имената Кардан и Карда-кан, Токту и Токту-бан, Гуро и Гур-боила /Гур-була/, а редом с тях и старинните имена Аспарук, Крун, Бориси, Дула, Омиртха, Багатур, които показват, че споменатите стари държавни титли не са се появили случайно в грузинските имена, а са били пренесени от старата българска земя при Кавказ. /Подробни сведения за тези имена вж. в речника на акад. Ал. Глонти. Кхартвелури сакутари сахэлэби, Тбилиси, 1967 г./ Забележително е, че върпреки огромният период от време изтекъл след залеза на Старата Велика Българи в земите на Кавказ са успели да оцелеят почти всички най-важни стари български държавни звания, при това сред кавказките народи те се срещат точно в оня вид, както са звучали сред древните българи, което показва, че са пряко българско наследство. Към това трябва да се прибави и още една интересна особеност.

От арменската география "Ашхарацуйц" личи, че още по времето, когато българите са живеели край Кавказ, тяхната земя се е подразделяла на четири териториални единици, наричани с имената на протичащите през тях реки. Българите, които са живеели край река Кубан, наричана по кавказки КУП са носели името КУПИ-БУЛГАР, което значи буквално кубански българи, българите край Днепър, наричан по кавказки Кочо са носели името Днепърски българи /Кучи-болгар/ и т.н. Ето защо може да се предположи, че макар българите дълго време да са пазили своите родови и племенни традиции, принципът да се дели държавата на големи области се е появил сред тях още преди преселението им към Балканския полуостров.

Към това трябва да прибавим и още един кръг от неизвестни доскоро данни, на които се натъкнах при проучването на някои материали от земите край Памир и Хиндукуш, където според историческите източници българите са живеели преди своето преселение към Европа. В откритите там старинни документи, издадени от проф. Никълъс Симс-Уйлямс се срещат редица близки подобия на стари български държавни и военни звания като БОЛО, БАГИН, ИАСАРГО /ичиргу/, ЗОПАН, ТЕГИН, КАВХАН. А сред съвременните памирски народи се среща масово думата епитетът КАНА, който значи стар, уважаван човек, а също изразът СУБИГИ КАН, който значи "царувам, управлявам". Широко разпространени в оня източен район са и звания като БААЛА – големец, което произлиза от санскритската дума ПААЛА – господар, а също званията ТАРКАН и БАГАТУР и някои по-специфични звания и епитети като МИР, ЗЕРА, БИРИ и СЕТИТ, отбелязани в старите български държавни надписи. Това е една твърде показателна особеност, защото от нея личи, че най-важните елементи от българската държавна уредба са съществували още в една ранна епоха, когато древните българи са живеели в своята най-стара земя и оттам по-късно са били пренесени към Кавказ, а след това и на Балканския полуостров. Установено е, че някои от споменатите особени държавни термини са се срещали в земите край Памир и Хиндукуш в няколко паралелни разновидности. Така например титлата багаин се открива в документи от областта Рави в полите на Хиндукуш като БАГИН, а на север от нея като БОГОНО и на изток в хотано-сакския район като БАГАИ или БА'АИ. Титлата БААЛА се среща в старите местни имена и като БОИЛ, а в източните памирски райони като БООЛО, а званията, които в документите от Централна и Южна Бактрия са записани като КАВХАНО, ТАРХАНО, ТЕГИНО в един документ от северните бактрийски области от езиковеда Цойс, се явяват като КОВХОНО, ТОРХОНО и ТОГИНО. Тези многообразни вариации на споменати титли показват, че те са били част от една държавна система, която някога се е срещала повсеместно в земите край Памир и Хиндукуш и е била дълбоко вкоренена в живота на древните народи от оня район. Най-важната особеност на тази източна държавна система е, че в нея висшите сановници са носили званията БОИЛ и БААЛА, а след тях е стоял един по-низш слой от командири, които са носили титлите БАГИН и БАГАИН, а това е точно онова особено съсловно деление, което е било характерно и за ранна България.
 

[Hatshepsut]

 
Държавата, в която са се срещали всички споменати особени звания е била позната на древните елини като Бактрия, а на съседните с нея народи – като Балх, Балахара, Балхара. Преки сведения за нея са запазени както в индийските източници, където тя носи името Балх и Балахара, така и в ранните арабски пътеписи, където е посочено, че "Балхара се намира на запад от Таджех". И доколкото в тази стара държава са се срещали всички основни звания, които са се появили по-късно за България, налага се извода, че държавата, която е създал Аспарух е била копие на древна Балхара.

Тръгвайки по дирите на специфичните български държавни титли, неочаквано се натъкнахме на неизвестния доскоро факт, че те не са измислени от Аспарух, или някой негов наследник, а са съществували в дълбока древност в далечната източна държава, наричана някога Балхара. Но за да изпъкне тази особеност огромна заслуга имат събираните и проучвани десетилетия наред от В. Бешевлиев стари български дворцови надписи, чрез които стъпка по стъпка беше разкрита сложната и оригинална държавна уредба, донесена на Балканския полуостров от българите на Аспарух. Ако не беше многогодишният труд на Бешевлиев днес ние нямаше да можем да познаваме българската система на управление в нейната пълнота и да можем да установим, че тя е имала древни източни корени, при това не в някой случаен район, а точно в оня планински край при Памир и Хиндукуш, който някога е бил наричан със събирателното название Имеон и в който според единодушните сведения на редица ранни летописци се е намирала най-старата българска земя на света.

Като цяло материалите, разгледани дотук, показват, че древните българи са имали своя особена държавна уредба, която са създали още по времето, когато са обитавали своята древна източна прародина. А това позволява да си обясним на какво се дължи това, че за разлика от някои съвременни с тях племена като готите и франките, които след заселването си в старите римски земи са попаднали под силното влияние на римските държавни традиции, българите на Аспарух са изградили своята държава без никакво пряко или косвено подражание на византийската държавна система. а по свой напълно самостоятелен път. Причината за това се корени несъмнено във факта, че древните българи са имали своя държавна уредба още преди да се заселят в балканските земи, поради което те не са изпитвали никаква реална потребност да се учат на държавен живот от съседната Византийска империя. За това колко самостоятелни са били някогашните българи в своя държавен живот говори показателният факт, че в оставените от тях през девети век каменни надписи са открити над 30 техни собствени звания и титли и само два епизодични случая на употреба на византийски титли – спатар и кандидат.

Историческите сведения за района, в който са се зародили българските държавни традиции показват, че още в стари времена са били изградени централизирани държавни органи, на които са били подчинени отделните териториални единици с всички живеещи в тях самостоятелни семейства и родове. Този вид управление е бил характерен както за древна Балхара, така и за съседното с нея Согдийско царство, управлявано според китайските хроники от владетели, които според персийските сведения носели титлата КАНА, а според китайските хроники били наричани ШУБИ.
Но най-интересна особеност на древна Балхара е, че още в древни времена в нея се е разгърнало едно необикновено широко строителство на градове, поради което в елинската книжнина тя е била наричана не само не само с обичайното за елините име Бактрия, но и с изрази като "Перлата на Ариана" и "Страната на хилядата градове". При археологиеските проучвания на този район са открити стотици стари укрепени селища /крепости и градове/, подробни сведения за които вече съм привел в неотдавна публикуваната книга "Балхара край Памир". Установено е също, че в оня район на Изтока наред с развитото градостроителство е съществувала и една развита земеделска цивилизация, доказателство за което е факта, че през 30-те години в топлите долини на Западен Памир и Хиндукуш ботаникът Вавилов е открил прародината на някои от основните земеделски култури и главният център на селекция на редица високопродуктивни сортове. Подробни сведения за тези културни достояния се съдържат в специалното изследване на И. Стеблин-Каменский. "Очерки по истории лексики памирских языков. Названия культурных растений. М., 1982.

Има също преки сведения, от които личи, че създадените в древни времена край Памир и Хиндукуш строителни и земеделски традиции са били пренесени впоследствие в долините на Кавказ, а след това и в други европейски райони. Така например от арабските и арменските източници личи, че с името на град Балх – столицата на някогашна Балхара – са били наречени два от градовете, обитавани от кавказките българи – Булгар Балх – в Източен Кавказ /споменат от ат-Табари като Булкар Балк/ и крепостта Балк в Армения. През същия период е възникнало вероятно и голямото селище Балхар, запазено и до днес в Източен Кавказ и прочуто със своите изкусни занаятчийски изделия, а вероятно и името на планинската област Балкария в Централен Кавказ, в което също звучи ехо от древна Балхара. Има също следи, че освен имената на градове някога от памирските долини към Кавказ са били пренесени и някои стари земеделски думи. Така например чепката грозде, която в памирските езици се нарича ЧЕПК, в Кавказка Балкария се нарича ЧЬІПИЦ, а в чувашкия език се нарича СШУПКА /пише се çупка/ Налице е една изразителна прилика между имената на някои от основните земеделски култури в най-старите български земи и същите култури в езиците на някои от народите, населяващи днес земите на някогашната Волжка България. Така например пшеницата, която се нарича в памирските езици ЗИДАН в езика на марийците край Волга се нарича ШИДАН, ечемикът, който в някои памирски езици се нарича ЧОШЧ в марийския език се нарича ШОЖ, хлябът, който в памирските езици се нарича НАН и ЗАГАР в марийския език се нарича НАН, а в чувашкия език САХАР и това особено име се произнася като СЗАХХАР. Сходството на тези базисни думи показва, че някога от земите на Балхара към Европа са били пренесени редица специфични земеделски традиции, които първоначално са попаднали в кавказките долини, а след това и във волжките земи. Преносители на тези традиции към волжкия район са били най-вероятно някогашните волжки българи, за които арабските пътешественици пишат, че са развит земеделски народ и които в най-ранно време са говорили на език от памирски тип /както личи от записаните през ІХ-Х в. техни думи.[1]
За преноса на културни понятия от древна Балхара към Европа говори това, че названията на редица ценни и скъпи в древността стоки като стоманата и коприната в старите езици край Волга - –марийски и чувашки - се наричат със същите думи, както и в езиците от района на Памир.[2]

Този активен пренос на културни понятия от земите на древна Балхара към Кавказ и волжките земи показва, че в този район се е сформирала не само древната българска държавна система, но и нещо много по-голямо и широко по свето значение – сформирала се е една ранна и незабелязана досега българска цивилизация. Ако основни признаци на цивилизацията са широкото строителство на градове, развитото земеделие и организираният държавен живот, то всички тези признаци се откриват още в древни времена в забравеното източно царство, наричано от гърците Бактрия, а от най-близките си съседи Балх и Балхара. При това от някои източници личи, че тази своя висока култура древна Балхара е притежавала в една твърде ранна историческа епоха, но този факт също оставаше незабелязан досега. Показателно е например, че в индийския епос Махабхарата това царства е споменато многократно не само като развъдник на прекрасни породисти коне, но и като земя, в която се изработвали чудесни бойни колесници, наричани златни колесници, а известно е, че за изработването на такива колесници са се изисквали високи занаятчийски умения. В една китайска хроника Балхара, наречена Боло, е спомената във връзка с друг сложен древен занаят – изработването на цветни стъкла. Според тази хроника, която вече неведнъж съм цитирал някога в Срединното царство /Китай/ дошли майстори от Боло, които научили китайците как да отливат цветни стъкла. "Около 100 души – пише в хроника – се научиха на това отливане. И оттогава цветните стъкла поевтинели в Китай."[3] От специфичните детайли, които се съдържат в този текст, че летописецът, който го е споменал, е бил добре осведомен и едва ли е измислил сам епизодът, съобщаващ за високите умения на занаятчиите от Балхара. А и това, че то твърде отрано е било прочуто със своите многобройни градове, вероятно е допринасяло за развитието на множество сложни и редки занаяти.

Според елинския историк Ктесий от Книдос /V в. пр. Хр./ който 11 години живял в двора на персийските царе древна Бактрия /Балхара/ още в дълбока древност имала славата на едно от най-богатите царства на Изтока и привлякла към себе си вниманието на асирийските царе. Един от тях, наречен от Ктесий Нинус се опитал дори да я завоюва, но бил разбит в първото сражение от легендарния цар Оксиарт, а във втората битка постигнал само частичен успех. Руският историк Никоноров предполага, че този епизод се е разиграл в VІІ в. пр. Хр. но по-вероятно е той да е възникнал малко преди това, защото в средата на VІІІ в. Пр. Хр. в Асирия е царувал владетелят, наричан Нинир и Нинурта, чието име стои най-близко до споменатия в елинската хроника Нинус.[4] Интересно е също, че за големите богатства на някогашна Балхара е оставил сведения и известният римски историк Тацит, който обаче за разлика от Ктесий не споменава нищо за асирийския поход, а съобщава, че това царство привлякло апетитите не египетските фараони и било нападнато от войските на Рамзес ІІ в ХІІІ в. пр. Хр., който успял за известно време да го завоюва.[5] Колкото и откъслечни да са тези сведения, те си приличат по това, че в тях за някогашна Бактрия /Балхара/ се говори като за древно и твърде богато царство. Трудно е само с тяхна помощ да се определи кога точно тя е възникнала на света, но очевидно не е далеч от истината предположението на В. Никоноров, че началото на тази древна държава и на нейната ранна цивилизация трябва да се търси не по-късно от VІІ в. пр. Хр., защото през 529 г. тя се споменава вече не като самостоятелно царство, а като една от държавите, завоювани от древна Персия.
 
В първи век пр. Хр. след много исторически перипетии древна Бактрия отново се съживява като отделна държава под егидата на новата кушанска династия и ако се съди по това, че точно през онази епоха тя е наречена с красивия израз "Страната на хилядата градове", явно, че и през четирите века на чужда зависимост нейната цивилизация не е западнала, а е продължила да се развива. Същото показват и археологическите разкопки, от които личи, че след персийското владичество и завоевателните походи на Александър Македонски броят на крепостите и градовете в този район станал значително по-голям.[6] Най-ранните български преселения от този район се отнасят към епохата от ІІ-І в. в. Пр. Хр., когато културата на древна Балхара се е намирала на твърде високо ниво. Част от тази култура са били и широко развитите писмени традиции, които са се развили твърде бързо най-вече след премахването на персийското владичество, когато в този район се е разпространил един особен вариант на гръцкото писмо. Традицията да се използва за държавни цели гръцката писменост паралелно с някои стари източни писмености /брахми, кхарошти / и др. се запазила в този район и в кушанската епоха. И интересно е, че същата писмена традиция се наблюдава и при древните българи от нашата страна, което може би е някакъв древен отглас от държавната практика на древна Балхара.

Масовото преместване на който и да е народ в нови земи, води неминуемо до влошаването на условията за живот, до понижаване на материалната култура, т.е. до онова особено явление, което се нарича най-често с термина цивилизационни загуби. На древните българи се паднало твърде рано да изпитат върху себе си тежката участ на принудителните преселения, защото още през първите векове сл. Хр. те масово напуснали своята стара земя, където според са най-старата арменска география са били един от най-развитите древни народи и след трудни странствания през азиатските пустини, се преселили в Кавказ, където още около 450 г. Мовсес Хоренаци споменава тяхната нова българска земя.
 

[Hatshepsut]

 
Някои автори гледат на това дълго преселение от Изток към Кавказ като на доказателство, че древните българи са били номадски народ, но те явно забравят, че преди него българите векове наред са обитавали един и същи край на Изтока – долините на Имеон, и тъкмо този техен край е бил прочут някога със своето необикновено изобилие на градове. Това показва, че най-древната история на българите особено след създаването на тяхната най-стара държава е била белязана не със знака на номадството, а със знака на строителството на постоянни селища и крепости. Забравя се също, че не само древните българи, но и някои сродни с тях племена – като оногурите, пугурите и коцагирите са имали градове, като например оногурския град Бакат, съществувал според Теофилакт Симоката преди пети век в близост до Согдиана, а също градовете .Бугур и Кучар при източните поли на Памир. Характерно е също, че въпреки трудностите, предизвикани от преселението, българите още около 550 г. са били известни в Кавказ като народ, който има градове, при това в описанията на Захарий Ритор те са споменати на първо място между народите, които познават градската култура - пред аланите и стария кавказки народ дадиани /даду/. Едва след това те са споменати и сред народите, които живеят в палатки, което показва, че неизбежната при всяко преселение деградация и преминаване към по-примитивни форми на живот е засегнала само част от българите, а основната тяхна маса дори и след идването си в Европа е живеела в градове.
 
За български градове и области говорят и редица други източници – арабски и арменски, при това от самите названия на споменатите градове – като – Булкар Балк /Български Балк/, Балк, Хумар, личи, че става дума за български селища и краища, а някои от тях – като селището Балхар в Източен Кавказ и областта Балкария в Централен Кавказ съществуват дори до днес. Характерно е също, че Захарий Ритор е единственият историк, който споменава, че част от българите живее в палатки, докато в описанията на Михаил Сирийски се споменава само че те и техните източни спътници пугурите се заселили веднага след идването си в градове, а Мовсес Хоренаци ги описва още в средата на пети век като народ, който се заселел в плодородни и хлебоносни области, което показва, че тяхното любимо занимание и след преселението е било земеделието, а не номадското скотовъдство. . .

Като цяло историческите материали рисуват българите като народ, който въпреки превратностите на съдбата е успял да опази началата на своята ранна цивилизация и след своето идване при Кавказ. Но интересно е, че в началото на двадесети век и особено през последния половин век у нас възникна една странна мода да се преиначават историческите източници в съответствие с някой предварително измислен калъп. И доколкото в създадения през 1953 г. учебник-макет древните българи се рисуваха като изостанало номадско племе, възникна порочния навик да се цитира само втората и по-малко представителна част от сведението на Запхарий Ритор, в която българите са споменати заедно с множеството номадски племена при Кавказ, а първата и по-важна част, където те са посочени на най-видно място между народите, обитаващи градове старателно се премълчава, нито пък се споменава, че повечето ранни историци споменават за заселвания на българи в градове и земеделски краища при Кавказ и единствено у Захарий Ритор те са доменати и като народ, който освен в градове живее и в палатки. Съотношението между източниците, които описват българите като градски и земеделски народи и тези, които ги споменават и сред номадските племена е рязко в полза на първите, особено ако се има предвид, че освен Мовсес Хоренаци и Михаил Сирийски за българите като за земеделски народ, който живее в постоянни селища пише и персийската география "Худуд ал- алам", която описва кавказките българи по следния начин: "Тези българи са планинци. Те имат земеделски земи". А
 
 също арабският книжовник ал-Бакуви, който пише, че българите живеят в един благодатен край, където има "много грозде, смокини и сини сливи". /За този и още много други източници, които описват културата на българите след идването им в Европа вж. "Стопанската култура на прабългарите. С., БАН, 1986/. Но въпреки, че всички преки източници, които описвват българите след идването им в Европа описват на преден план строителството на градове и развитото земеделие и това продължава и по-късно, при описанието на волжките българи, за които Ибн-Даста казва "Те, българите, са земеделски народ.", въпреки цялата планина от сведения, които показват, че след своето идване в Европа те са се проявили като строителен и земеделски народ, у нас вече цял век упорито се повтаря погрешната теория, че българите на Аспарух били номади и в нейно име се премълчава цялата изобилна книжнина, която ги рисува в съвсем друга светлина. Този нечист похват се прилага в почти всички учебници по история, включително и в учебниците по "Стопанска история на България". Фактите, свързани с бита и стопанството на древните българи, упорито сочат, че по ниво на култура те са се наредили на първо място между всички преселени от земите на Изтока в Европа народи, включително и от аланите, които според Захарий Ритор са имали само 5 града и затова са посочени след кавказките българи, но интересно е, че за аланите както у нас, така и в чужбина се говори като за високо развит сарматски народ, а за древните българи се пише като за изостанали степни номади, а някои чужди автори – най-вече от бившия Съветски съюз дори рисуват аланите като учители по цивилизация на своите съседи древните българи. Фактите в историята обаче са упорито нещо. И те показват, че още около 550 година българите са превъзхождали в културно отношение аланите и са изпъквали значително над цялата маса преселени от изток към Кавказ народи.

Главната методологическа и фактологическа грешка на авторите, които рисуват древните българи като номадски народ, е, че те са пропуснали да забележат сведенията, които ги поставят значително по-високо от номадските племена. Друга тяхна голяма методологическа грешка е, че те са пропуснали да забележат, че районът, в който са се заселили древните българи след идването си в Европа се е намирал в долините на Кавказ, а не в сухите степи край р. Дон и поради това са се впуснали да търсят археологическите следи от тях не където трябва. Същевременно в единственият пряк източник, описващ преселението на българите от тяхната източна прародина – хрониката на патриарх Михаил Сирийски - е посочено, че след като пристигнали при р. Дон преселниците не останали да живеят в степта, а повечето от тях се насочили към Кавказ и се заселили в тамошните градове, а една трета от тях, се заселила в Дакия и Мизия. За това, че българите обитавали някога масово кавказките долини, а не сухите номадски степи свидетелстват и описанията на родоначалника на арменската историческа книжнина – Мовсес Хоранаци – който пише, че "в земята на българите във веригата на огромната Кавказка планина" станали някога размирици, след които част от българите, водени от вожда Вананд се преселила в Армения. Задължителна задача на всеки грижлив изследовател е първо да уточни района, където реално са живеели древните българи след идването си в Европа и едва след това да си прави изводи дали те са били номадски или неномадски народ. Силно е подвело досегашните изследователи и това, че не са забелязали, че в земите на днешна Украйна българите са се появили след голямото разширяване на тяхната държава, настъпило най-вероятно в началото на седми век, след освобождаването от властта на тюркютите и аварите. За това говори факта, че в средата на шести век готският историк Йорнанд /Йорданес/ описва българите като народ, чиито земи се простират край северните брегове на Черно море – на изток от р. Днепър, а не в степите по средното течение на р. Дон. Поради тази особеност най-ярките български следи трябва да се търсят не в номадските степи на Украйна, а в кавказките долини и ако това беше направено своевременно, едва ли щеше да се роди теорията, че древните българи са били номадски народ.

Досега разгледахме най-вече материалните и стопански особености на онази специфична цивилизация, която е съществувала в най-старите български земи на света и която впоследствие е билапренесена в Европа. Но проучването на българската прародина при Имеон показва, че там са се сформирали и редица важни духовни достояния, които са създавали едно високо морално сцепление у древните български поколения и са им позволявали да преодоляват успешно опасностите, с които са се сблъсквали по своя исторически път. Характерна особеност на оня район е, че в него е запазена една особена система на изграждане на силни и волеви мъже и за издигане на най-способните от тях за командири и водачи. Според традициите на тамошните народ две са качествата, които трябва да притежава всеки човек -–храброст и непреклонност в защитата на своя народ и щедрост към своите съселяни и съграждани в мирно време. В съответствие с тази философия там векове наред за най-презрени и жалки същества са се считали два вида същества – страхливеца и нагаждача, който се огъва пред врага и грабителя, който разорява своя народ вместо да му помага. Такива хора дори да са се сдобивали по нечестен път с големи богатства никога не са имали шанса да станат водачи и магистрати, защото пред тях на обществената стълбица са се нареждали често много по-бедни, но белязани със специални знаци за чест селяни, граждани и войскари. Защото главното и задължително условие, за да получи някой достъп дори и до най-малката държавна или военна служба в онези краища е било да притежава той да притежава той някакъв специален знак на честта, а не парични знаци.

Интересно е да опишем макар и накратко как са се придобивали тези знаци на честта. Преки данни за това се съдържат в етнографските сведения за народа като, който принадлежи към дардската група народи, споменати в най-старите индийски сказания като част населението на древна Балхара и дори от нейния коренен народ, наричан с името болхи или болги. Според обичая на този народ, когато някое момче навърши 12 години, идва специален човек, който му обръсва главата и му оставя един кичур коса, който там се нарича с думата ЧУМБАС, която съвсем доскоро се срещаше и в много наши краища. След това момчето има задължението да участва във военните походи и да защитава своя народ и когато то извърши някакъв подвиг, в негова чест се прави голямо тържество, на което слагат на бойния му пояс един златен пул и го наричат с думата ШУРАЙ, която произлиза от древната индоиранска дума ШУРА – герой. След своя втори подвиг момчето или младежът получават степента ЛЕЙ-МОЧ или ЛЕВ-МОЧ, която значи буквално лъв-мъж, а на пояса му слагат още един знак на честта. А ако извърши седем подвига получава най-висшата степен ПРЪ-МОЧ, която значи буквално пръв мъж – мъж над мъжете и получава седем знака на честта. Никой тамошен мъж не може да получи каквато и да е служба във войската или в обикновената администрация, ако не притежава по-висок ранг на честта от останалото население. И интересно е, че точно такава проста и строга система на подбор е действала някога и при древните българи и е спомената още около 505 г. от готския епископ Енодий, който отбелязва, че при българите бойното поле прославя рода и "най-висока титла получава оня, който е окървавил повече своето оръжие в кръвта на неприятеля."

Ефикасността на някогашната българска държавна система и силата на българската цивилизация е идвала не само от ясното разграничение на трите класически власти, или от големия брой трудолюбиви майстори във всеки занаят, но и от това, че във всеки определен момент те са издигали на върховете на властта най-високия по чест и най-жертвоготовния и дотогава, докато е действала тази система, те са съумявали да опазят своята държавна власт от замърсяващи и разграждащи елементи. Масовите инфекции на държавната власт са били невъзможни при тази проста, но безотказно действаща система. И вероятно затова древните българи са успели да създадат здрави, силни и дълготрайни държави навсякъде, където е стъпил техният крак. А ние днешните потомци недоумяване на какво се е дължала тази тяхна невероятна сила.

В това кратко изложение бяха проследени само основните контури на онази особена материална и нравствена цивилизация, която нашите български праотци са притежавали още в древни времена. Но ако някой се насочи мислено или отиде директно в оня далечен район, той ще открие и множество други подробности, радващи окото и въодушевяващи ума. Защото там като в необикновен исторически резерват са запазени почти всички особени обичаи, с които нашият народ се отличава от останалите народи и дори от славяните. Запазени са и онези многобройни особени роднински думи, които са също наш български специалитет и ни отличават от останалите земни народи.

В заключение трябва да се отбележи, че откритата в подножията на Памир и Хиндукуш древна българска цивилизация оголва до краен предел и някои волни или неволни погрешности на досегашната историческа наука и особено заблудата да се представят древните българи на Аспарух като ниско цивилизовано номадско племе, която и до днес шества из българските учебници. Народът, който е излязъл някога от "Страната на хилядата градове" и по своя път е създал градовете Булкар Балк и Балк, а също селището Балхар при Кавказ, а след това и градовете Велики Болгар и Биляр край Волга и не на последно място огромната Плиска, не е бил номадски народ. Но трудностите, които той несъмнено е изпитал след своето преселение към Кавказ, където тепърва е трябвало да си създава постоянни селища може би са довели до това, че една част от него временно е останала извън новозаселените от него кавказки градове в обкръжението на съседните с Кавказ номадски племена и може би това е имал предвид сирийският хронист Захарий Ритор, когато при описанието на кавказките българи първо ги поставя на първо място пред народите, които имат градове, а след това споменава тяхното име и сред народите, които лагеруват в палатки.

Струва ми се, че нашата наука се е отнесла твърде немилосърдно и без разбиране към трудностите, с които преселилите се някога българи са се сблъскали след своето идване при Кавказ. И вместо да се запита защо освен Захарий Ритор никой друг исторически източник не причислява дори и една част от българите между номадските племена, нашата стопанска история, а след нея и нейната посестрима – общата история- се заловиха някога произволно да преправят сведенията на Захарий Ритор, цитирайки в учебниците само втората част от неговите сведение и изхвърляйки далеч по-важната първа част, където той не само пише за българските градове, но поставя древните българи дори пред аланите, сочейки чрез това имплицитно, че древните българи са имали много по-развити строителни традиции дори от големия сарматски народ алани, в съседство с който те са живеели при Кавказ.

Вместо да подредят тези сведения в техния правилен ред, нашите автори на учебници, водейки се може би от модела, зададен от някои съветски историци, преобърнаха тези сведения с главата надолу и затова днес в много български и чуждестранни публикации аланите са обрисувани като цивилизовано племе, а древните българи са обрисувани като тяхна противоположност, т.е като изостанал номадски народ, въпреки, че за разлика от кавказките алани, които са имали само пет града, те са имали много повече градове и затова са поставени от Захарий Ритор.на първо място от народите с развито градостроителство. Станало е така, че в съвременната научна книжнина описващи културата на древните българи преди тяхното идване към Дунава, без никакви ясни доказателства се твърди, че българите от някогашната Стара Велика България се учели на уседнал живот от аланите, когато по-вероятно е тъкмо обратното – аланите, които са имали много по-малко градове да са научили нещо от прастарите български строителни традиции. Главната последица от всички тези пертурбации е, че чрез тях българите са били причислени изцяло към номадските племена, защото на някого в България или в чужбина явно не е била по вкуса тяхната древна строителна култура.

Ето защо една от големите задачи на днешната българска история е да върне на древните българи едно забравено и пренебрегнато тяхно достояние – цивилизацията, която реално са притежавали. Варваризирането на техния образ води до варваризиране на цялата ранна българска история. А нелепо е един народ, който е осеял целия свой път с имена на градове, да се рисува като примитивен степен варварин.

^[1] Това са думите ДАЛА – златка, ХАДАНК – широколистно дърво, ХАЛАНДЖ – вид ценно дърво, ХАЛИЧА – езерна местност, КАЛАНСУВ – висок калпак, СУДЖУВ – медовина, споменати в пътеписа на Ибн-Фадлан в 922 г. които всички се срещат днес не в тюркските езици като татарския, нито в алтайските езици, вкл. и чувашкия, а единствено в памирските езици, които представляват една особена група от иранското езиково семейство. Ето защо пресилени и крайно неточни са опитите на някои съвременни автори да представят езика на казанските татари като прабългарски език, а и за чувашкия език това трудно може да се твърди, защото по-големия брой древнобългарски елементи в него, по своя граматичен строй и основната си лексика той съществено се отличава от езика на древните българи.
^[2] Стоманата се нарича по чувашки ХУРСА, а по марийски КОРТНЬО, а в памирските езици тя се нарича КУРЦ, а пещите за топене на стомана – КУРА /РПДС, 167/. Коприната се нарича в от споменатите волжки народи ВРИШИМ, а в памирските езици ВРЭШЭМ /РПДС, 745/
^[3] Н. Бичурин. Известия о народах, обитавших Срединную Азию в древние времена. М-Л.,т. ІІ, 1950, с. 254.
^[4] За този асирийски цар вж. таблицата на асирийските царе в: България и световната история. Велико Търново. 1998, с. 176
^[5] Вж. сведенията на Тацит и техният коментар В: V. Niconorоv. The Armies of Bactria. London, 1997, v. I, p. 4
^[6] Вж. подробните сведения за това В: П. Добрев. Балхара край Памир. С., 2004

[Hatshepsut]

"Българите - Кои сме ние?" - един филм на БНТ за древната Българска цивилизация:

[Hatshepsut]

Българите създали държавата Балхара преди 4 хилядолетия


Снимка: Вестник "Атака"

Някои казват, че такава държава няма. И че тя нямала общо с нас - българите. Но ето, днес има седем стоки, които в целия Среден Изток се назовават "Булгар"... А ги правят не у нас, а в пределите на същата тази Балхара. И докато за нашите българи е неизвестно, че да си купиш "Булгар" килим е по-голямо богатство и качество от персийския, то за Изтока това е неоспорим факт. Остава само ние да си отворим очите на изток... И да видим това, от което някой ни забраняваше.
 Най-старата българска държава е съществувала още през II хилядолетие преди Христа в района на Имеон - Такламакан и Тян Шан. Известна е от индийските източници като страна на болхиките. Арабите са я наричали Балхара и Бургар, согдийците Блгар, а таджиките Палгар/Фалгар. След идването на Александър Македонски (336-323 г.пр.Хр.) по тези земи, тя е известна и с гръцкото име Бактрия. Главен град на държавата е бил Балх (районът на днешен Северен Афганистан), наричан царствения град, града на хилядата царе.
 Староиранското име Пактра, което класическите автори наричат Бактрия, а техния език - бактрийски, а след арабското нашествие в Иран през VII век наричано просто Балх, се намира на територията на днешен Северен Афганистан, Южен Таджикистан, Южен Узбекистан и Източен Туркменистан. На север граничи с река Оксус.
 Малко се знае за тази империя, намерени са само някои монети, малко надписи и случайни археологически находки. Повечето от разкопките на бактрийски артефакти са извършени от френски археолози. Историци намират далечни източници в летописи за това царство.

Нашествието на ирано-арийците



 Преди около четири хиляди години сбор от племена, известни като арийци, навлезли в южна и западна Азия на вълни от преселения. Повечето историци разделят тези народи на две групи - арийци и иранци, въпреки че те са сродни. Първите племена, навлезли в региона са ариите, който по-късно били изтикани на юг към южния склон на Памир. Иранците се разделили на две части и едните отишли на запад, за да създадат селища между Тигър и Ефрат, където създали силно царство. Другата част от иранците се разделили на перси и меди. Персите се разпръснали из равнинните земи около Персийския залив. Медите, като се разделили на кланове, завзели земята между Каспийско море и персийската земя. Друга част от иранците поела на изток. Те изтикали ариите в планинските райони и се заселили по поречието на реката Оксус. Направили Балкх тяхна столица и взели античната слава на Бактрия.

 От Бактрия идва пророкът Заратустра

 (Зартощ/Зардощ). Друг извор, който прави Бактрия духовен дом, е великият храм на иранската богиня Анахит (Аняхита в Авеста). Храмът й бил толкова богат, че често е привличал нуждаещи се сирийски крале, които минавали дълъг път, за да го опустошат. Анахит е също и скитска богиня, но присъства в асирийския пантеон под името "Милитта", а в арабската митология - под името "Алитта". Артаксеркс Мнемон е един от императорите на Ахеменидската династия, който е бил от нейните последователи. Понякога тази богиня е била отъждествявана с персийския Митра. По-късното й асоцииране с Зороастър засилва популярността й.
 Някои писатели са наричали Бактрия "гордостта на Ариана". Древните местни жители я наричали "Бактрия красивата". Била известна с плодородието си. Освен Оксус я пресичат Ариус и още няколко по-малки реки. Голямо разнообразие на плодове и зеленчуци е растяло тук, а в полите на планината Хиндукуш се е развивало животновъдство и особено овцевъдство. Бактрия е била известна и с камилите си. Въпреки че са рядко споменавани в историята, те играят съществена роля в историческите събития. Партите ги използвали за превоз на амуниции на тежката си кавалерия. В един исторически период са били сечени

 монети с бактрийска камила на гърба

 По-известни от тях били бактрийските коне. Това животно е играело съществена роля за репутацията на бактрийската кавалерия в античния свят.
 Проблемите започнали, когато влажният климат на Бактрия започнал да се променя. Коритата на реките се изместили и Бактрия вече не била толкова великолепна, колкото през времето на македонската окупация. Река Оксус, която отначало се вливала в Каспийско Море, днес се влива в Аралско море. И докато в миналото град Балкх (Бактрус) е бил на брега на реката, днес тя минава на няколко километра от него.
 Друга важна особеност на Бактрия били множеството крепости, разпръснати навсякъде из страната, които осигурявали спокойствието и безопасността на пътниците. Всички градове са били с изключително стратегическо положение. Например, когато Антиох III Велики (223-187 г.пр.Хр.) обсадил Балх, бактрийците показали толкова много смелост и стабилност, благодарение на укрепеното им местоположение, че противникът нямал никакъв избор освен да свали обсадата и да иска мир. Когато гърците дошли в Бактрия заедно с Александър Велики, те били впечатлени от някои черти на бактрийската култура и по-специално чистите и широки квартали. От друга страна, те не одобрявали погребалните ритуали на поданиците на персийската империя. Кучетата са били свещени животни за бактрите и убийството на куче било осъждано по същия начин, по който и убийство на човек.
 Хората, населявали Бактрия, били в абсолютно мнозинство скити-арийци. Именно такива били както простолюдието, така и военната аристокрация. Тези хора живеели прост живот и не се блазнели от лукса, който развращавал цялата персийска империя. Бактрийците всъщност имали целомъдрието, приписвано на персите. Местоположението на Бактрия е било такова, че практически

 провинцията
 е била винаги
 във война

 което поддържало бойния дух на населението жив.
 Въпреки сродността със скитите, бактрийците водели почти постоянно война със скитите на север и често пресичалй великата река Оксус, за да плячкосват близките села. Бактрийците били свободни и горди хора. Те презирали обидата и били много горди от привилегията да имат благородни принцове за владетели. Те се биели до последния човек, независимо кой е врагът. В Персия бактрийците били считани за най-лоялните поданици на империята. Географското положение на Бактрия я правело важен стратегически център. Бактрия била като входна врата за империята. Тя пазела империята от северните номади и като стражар в средна Азия е имала лесен достъп до северните, източните и западните провинции.
 Някои смятат, че Бактрия е била и важен духовен център, защото Зороастър е израснал там. Тази земя е дала и авторството на много от най-старите песни в Авеста. Бактрийците били известни с поговорките си. Например, когато слушал как говори Александър Велики, бактрииският пълководец казал: "Лаят му е по-силен от захапката, но пазете се, защото дълбока вода е той".

http://www.arhiv.vestnikataka.bg/archive.php?broi=1710&text=&fromDate=&toDate=&newsID=97927.

[Hatshepsut]

Прабългарските титли нямат тюркски произход

В съвременния ни език има десетки названия на длъжности,
запазени от предците ни


Снимка: Вестник "Атака"

Когато говорим за древните българи, не можем да подминем въпроса за техните титли. Малцина знаят, че освен познатите ни кан, кавхан, боил, багаин и багатур, има още трийсетина български титли, запазени до наше време. Съхранени са и названия на длъжности в първобългарския саракт, които засега са безименни, тъй като не е отбелязано тяхното название. Ето обаче, че днес ние ползваме думи като съдя, борч, кормило, бирник, зидам, шаря, а техни вариации са засвидетелствани още при древните българи.
 Седник (съдия), Кормъч (управител), Бирч (бирник), Зидчия (зидар), Шарчия (бояджия), и т.н. Всяка една от тези, както и другите български титли, има своя дълга история, но запазването й у днешния ни език говори за дългата непрекъсната приемственост - между нашия народ и неговите прародители.

Снимка: Вестник "Атака"

 Вехтите ни порядки
 са били не по-малко
 сложни от тези днес

 така че нито една от днешните административни служби не е липсвала у сарактите ни. Голяма част от тези титли по-късно биват заменени с византийски такива. През второто българско царство отново се преименуват, като тогава са: Севастократор, Протовестиарий, Стратор и други. Ранно гръцко влияние пък са титлите Комита и Кандидат. Въпреки това основата на държавния ни апарат е била подчинена на българските титли.
 Тази тенденция продължава и през втората българска държава, когато Жупан се превръща в Бан, столичните боляри се наричат столници, Боилите се самонаричат Боляри и прочие.
 Още първите български изследователи по т.нар. "прабългарски въпрос" ясно отчитат, че прабългарските титли са от нетюркски произход. И ако в самото начало те се ограничават само до това, то днес ние със сигурност знаем етимологията на всичките ни титли, между които има такива, които са уникални и се използват от целия свят...
 Канасюбиги Маламир, от Бога владетел.
 "Неговия стар боила, кавхан Исбул, направи този водоскок и го даде на владетеля. А владетелят даде на българите много ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи дарове. Нека Бог удостои от Бога владетеля да преживее заедно с кавхан Исбул много години."
 Този надпис наред с мнозина други ни дава съществена информация по въпроса. Канасюбиги, безспорно означава От Бога Владетел, тъй като в гръцки източници българските владетели са наричани "от Бога Архонт".Това е явна гръцка интерпретация на българската титла.  Интересен е и въпроса колко са били великите боили, формиращи кръглата маса около владетеля.  Константин Багрянородни в "За управлението" пише за войната на Борис-Михаил I (852-889) със сърбите: "Сърбите му нанесли такова поражение, че пленили и оковали сина му Владимир и дванадесет велики боили.", но в творбата си "За церемониите" пише само за шест велики боили.  Любопитно е, че премного пъти в надписите се срещат и комбинации от няколко титли: Чепа, багатур боила колобър беше мой хранен човек. Той се разболя и умря вътре.
 Пресиян от Бога владетел на многото българи изпрати кавхан Исбул, като му даде войска, ичиргу боила и кана боила колобъра. И кавханът при смоляните...
 Зера тарканът Негавон беше мой хранен човек. Като отиде във войската, той се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубиар.
 От 100 запазени до днес наши надписи, почти във всеки, присъства някаква титла. Явно е било, че

 българите не са
 хабели писменото
 слово напразно

 а са записвали важни факти, събития, мирни договори и други.
 Не може да се подмине и понятието Главатар, с което е означен управителят на лявата част на саракта при Кан Крум. Ето какво гласи той:
 "...направих моя брат, а стратегът Леон да бъде нему подчинен. От Бероя ...Дултроини е пръв за дясната страна ичиргу боилата Тук, а стратезите Вардан и Яни нему подчинени. За лявата страна на моя саракт, за Анхиало, Дебелт, Созопол, Ранули е главатар Иратаис, боила кавханът, а Кордил и Григора нему подчинени стратези."
 Дукляновската летопис пък ни казва, че:
 Владетелят на българите направи църковен събор на полето... Там събра народа на Зета и раздели страната на области. Начело на всяка област постави жупан, тоест стотник и седник (съдия).
 Във военно отношение българите са имали най-малко 10 познати нам титли и наименования и вероятно още мнозина, които никога не ще научим. Достатъчно ни е, че историята ни казва за Копан Есхач, от времето на Борис I Михаил, Боритарканът посрещнал учениците на Кирил и Методий в крепостта Белград, Тортуна Пиле Жупанът... и мнозина други български личности, заслужили да влязат под един или друг претекст в историята и да ни дадат възможността да откриваме истината. Защото Бори, идва от първобългарското Боруй - Крепост, а Таркан в иранските езици означава Съдник, Управител. Не можем да пропуснем и уникалното име на съвременната длъжност дипломат - Сампсис, засвидетелствано от времето на Симеон. Или пък титлата  вагантур, открита в списъка на българските пратеници в Константинопол през 869-870 г... И тъй поединично и бавно, но сигурно, у нас изниква една ясна картина. Картина на българската управленска система. Картина на саракта на древните българи - нашите предци. Картина... на организационно надмощие в страната ни. Защото през времето на Аспарух (680-700) и Крум (803-814) е имало само три цивилизовани страни в Европа, и една от тях е била... България!

Най-старото открито свиделство за титлата ,,Кан" засега е от Омуртаг

 Кан е владетелска титла, която се използва от историците, като титла на българските владетели до началото на IX век. Самата титла не е засвидетелствана в нито един средновековен документ, отнасящ се до българските владетели, включително и в "Именник на българските канове", където се споменава титлата княз.
 В паметни надписи през първата половина на IX в. българският владетел Омуртаг (814-831), а след него и синът му Маламир (831-836), използват титлата "кан ювиги", "кан сюбиги", "канас убиги" и др.
 В надпис върху надгробна ара, намерен край с. Маломирово, Пловдивско, описващ войната на Крум с Византия, е използвана титлата AРХОН YBHГH за обозначаване на българския владетел. Ясно се очертава гръцката титла архонт пред българската убиги.
 В Именника на българските канове князe се назовават владетелите на Стара Велика България, а от владетелите на Дунавска България само до имената на Аспарух и Вихтун има поставена титла, която отново е "княз". Владетелите на Стара Велика България Органа и Кубрат имат византийската титла патриций, докато заради оказаната помощ от страна на Тервел (700-721), византийският василевс му дава титла кесар.
 Кан е изписано на петте мраморни ковчежета, които са положени в големи мраморни саркофази в Гробницата на българските владетели в църквата Св. Четиридесет мъченици във Велико Търново.

http://www.arhiv.vestnikataka.bg/archive.php?broi=1724&text=&fromDate=&toDate=&newsID=98357.

[Hatshepsut]

Българи и сармати се славели с храбрите си жени-воини

Двата народа, както и скитите, били ираноезични,
но говорели различни диалекти

Сарматите са народ, споменат още от Херодот през V век преди Христа, живеещ на изток от скитите, отвъд река Дон. Тасид разказва, че "сарматите живеели на гърба на конете си", което явно е отражение на представата на останалите народи за един такъв конен войнствен народ като сарматите. Подобно виждане бе разпространено и за българите заради това, което бе написал Енодий за тях. То само показва голямата доза страх на околните народи.
 "И те тачели доблестта на страната на сарматите, наричана и Бул-Карк" - "История на Халифите" Варапет Гевонд - VIII век. Сарматите са дошли в Европа по-рано от българите, но веднага след идването на нашия народ названията сармати, скити и българи започнали да се употребяват като синоними. През ранното средновековие трите народа (всъщност скити и сармати са сборни наименования на няколко народа) са говорили  диалекти на един и същи език от иранската езикова група. Днес е абсолютно сигурно лингвистично, че сарматите са ираноезичен народ със своя уникална - едновременно конна, и уседнала - същност. Подобен модел е разпространен при българите.
 Сарматите били достатъчно силен народ, за да иска данък от гръцките колонии по брега на Черно и Азовско море. Смята се, че за няколко века част от колониите дори изменили своя етнически състав, което се потвърждава от не-гръцките находки, засягащи бита на местното население. Страбон описва сарматите като сбор от четири етнически групи, живеещи между Днепър и Дунав (тоест, от времето на Херодот те са изместили живота си на запад).

 В живота на сарматите имало една важна особеност - отношението към жените и мястото им във тяхното общество. Херодот разказва във своята история, че сарматите са произлезли от бащи скити и майки амазонки. Разбира се, думите му не бива да се приемат буквално. Очевидно е направил това заключение, впечатлен и удивен от йерархичния модел на сарматите, в който жените също са воини и се бият редом с мъжете. Хипократ, друг грък, разказва, че "сарматските жени се стараели във всичко да приличат на мъжете и най-вече по храброст и сила." (При българите е имало идентичен обичай...) Херодот продължава с думите: "...и продължават до днес да прилагат древните амазонски обичаи, често ловувайки, докато яздят техните коне, заедно със съпрузите си, а във война стоят с тях на полето, и носят същите дрехи, каквито и мъжете... Никоя жена няма право да се омъжи, докато не убие враг на бойното поле."
 А ето какво пише Прокопий Кесарийски: "И наистина хуните (българите) нападали често ромейската държава, влизали в сражение с онези, които ги посрещали, и някой от тях там падали убити. А след оттеглянето на варварите, ромеите претърсвали труповете на падналите и намирали сред тях жени."
 Изглежда това, което Херодот и Хопократ твърдят за сарматските жени, е вярно, съдейки по многобройните вече проучени погребения на жени-сарматки. В повечето от тях са намерени голямо количество оръжия и части от бойни облекла...
 По своята същност българите (бактрийци) също са скити, по-късно заселили се до сарматите, като очевидно сарматите са се влели отчасти у българите и аланите поради слабата, почти нищожна разлика между тези народи.
 Сарматите имали пред-зороастрииска иранска религия. Боговете им били частично персонифицирани, като е имало силен култ към огъня, съдейки по намерените въглени и пепел около някои от погребенията. Поради голямата наситеност от народи в региона за един и същ период от време, е трудно да се идентифицира съвсем точно каква е била религията на което и да е от племената и народите, живеещи в Северното Причерноморие. След VII век за сармати изведнъж престанало да се говори, макар да е повече от ясно, че този народ - страшилище за Римската империя, водил сражения със легионите на Рим, не е изчезнал.

http://www.vestnikataka.bg/show_news.php?id=214231&cat=11
http://samoistina.com/2/sarmati.htm

[Hatshepsut]

Древните български хроники

[Hatshepsut]

Предсказания за България от Петър Осоговеца, богомилски жрец

"...А в четвъртия ден Господ създаде звездите - да красят твърдта небесна - и да бъдат знамение за векове и народи. Седем едри звезди сътвори Предвечният - и седем области на небето им повери.

И вложи Творецът седем духа в седемтях светила небесни, та седем ангела се родиха. И повери на всеки ангел по един от седемте народа - да го ръководи.

И ангелите, на които бе поверено да водят народите, се сдружиха с ангелите, що бяха пазители на тези народи, та всеки народ имаше по два ангела - един да го води, а друг да го пази.

Слънцето разпери криле над Египет, Месечината - над Междуречието, Вечерницата се спря над Елада, Звездата на Посланника покри с лъжи Юдея, Звездата на Бранника - Рим, а Звездата на Отшелника - Византия. А народите се не бяха още родили на Земята, но те живееха в чертозите на Господнята Премъдрост.

И вси народи получиха от Вечния по един звезден дух. Само над България тъмнееше мрачина - и звезден ангел не развя криле над нея.

И ронеше сълзи ангелът, що пазеше България, че всички си имаха другар, а той нямаше. И с плач поиска от Бога звезден дух-другар да му даде. Та се смили над него Творецът, ала нямаше вече звезда и звезден дух.

И духна тогава Бог в простора - и осени с божествено мановение Млечния път да властва над България...

И превратна бе участта на Египет, умряха двата народа-близнаци на Междуречието, изгоря Елада, погина Юдея, разсипа се Рим, само Византия и България останаха...

Но този, що се вслушва в пророчески вещания, знае твърдо, че неповолни бранни дни ще разсипят и Византия навсегда, а България като Огнена птица ще се възражда из собствената си пепел, та докрай на вековете ще пребъде...

...Защото гаснат звездите една по една, ала Божият пояс ще свети вечно - и Млечният път ще бъде светъл саван над мъртвата вселена..."


Из "За съдбата на народите" - 956 година
 (публикувано в том 2-2000 на сп. "Български писмена – Les lettres bulgares")

http://www.spiralata.net/kratce/index.php/istoriya/454-osogoveca