Български Националистически Форумъ

БУНТЪТ

(В памет на погиналите за свободата)
 

І

Загинахте отрано, о, мили братя мои,
под ударите злобни на нашата съдба;
но вий умряхте честно, умряхте кат герои
за вяра , за свобода в неравната борба.
    Надежди, пролет, младост - вий нищо не щадихте,
принесохте се жъртва за милия си род,
с кръвта си благородна земята оросихте,
която бе росена със сълзи и със пот.
    О, дни за памет вечна! О, страшно потресенье!
Кога помисли робът, убит, отчаян, клет,
че веч часа ударя за бунт, за отмъщенье,
и страх, възторг, надежди изпълниха навред!
    Кога на бой свещен повикахте народа,
народа с кръст натварен, в вериги окован
и кат дигнахте лъва и викахте: "Свобода!" -
сблъскахте се геройски при стария Балкан!
    Каква бе тази ярост и тоз ентусиазъм!
След туй мълчанье глухо, такъва бурен глас!
Тиранът потрепера от ужас неизказан,
като злодей дочакал предсмъртния си час!
    Смая се цял свят, чу се: "България въстава!"
Гори, поля екнаха, зафана страшен бой:
Раковски се пробуди във гроба си тогава
и лют хаджи Димитър потърси меча свой!
 
II
 
Но де са ваште неми и жалостни гробове -
там, дето днес почива измъчений ви прах,
там, де смъртта жестока тък млади ви зарови,
защото я срещнахте - и гордо, и без страх?
    Покрива ли ги мрамор, надписан с имена ви?
Окичват ли ги венци? Окичва ли ги чест?
И някой глас любезен услажда ли съня ви?
Прихожда ли там някой да рони сълзи днес?
    Но що да питам вази? Да питам тез усои,
да питам тез полета, наквасени с кръвта,
да питам планините и бурните порои
и на селата пусти да питам пепелта!
    Умряхте вие, братя, от удара кръвнишки!
Смаза ви на тирана свирепия топор;
и глад, и смърт, и рани, и венци мъченишки,
вий всичко днес приехте, освен един позор.

Илюзиите и наивитетът на младостта си личат от това стихотворение, а също и политическата неопитност. Радостно е все пак, че към края на живота си дядо Вазов прозира истината за същността на руските намерения спрямо България 


РУСИЯ!

I

Бях - малък аз, но още помня:
във стаята ни бедна, скромна
висеше образ завехтел
до божата света икона.
Над него имаше корона,
под него пък - двуглав орел¹.
И често майка ми тогази
ме вдигаше да видя ази
отблизо тоз лик свят и стар
и нежно думаше ми: "Чадо,
целуни тоя хубав дядо,
целуни българския цар!"
И оттогаз го аз обикнах.
Кога на възраст попристигнах,
от моя тейко аз узнах,
че руский цар родей се с нази,
че турците той гони, мрази,
че той ще ни спаси от тях.
Кога ни псуваше тиранът,
"Московци!" - викаше ни с гняв.-
Разбрах, че тейко беше прав.
И вярвах, че да ни отбранят,
ще хвъркнат бърже къмто нас,
все колчем плачехме със глас.


II

И тъй отрано с таз идея,
с таз вяра хванах да живея.
И чакам аз, за мъст готов,
и целият народ ми чака,
кога в теглото и във мрака
да чуем руский силен зов.

И чакаме... тъй както роба
на мъка си последний час,
тъй както Лазар чака в гроба
да чуй гласа на своя спас!

Навред, де чуват се въздишки,
де сълзи ронят се вдовишки,
де тежки железа дрънчат
и дето кървите течат,
и дето има мъченици,
и обезчестени девици,
и бедни, голи сироти,
и окървавени бащи,
и черкви, села развалени,
и пълни с кокали полени -
при Тунджа, Тимок и при Вит;
вред, дето робът жаловит
към север горестно поглежда,
вред, дето грей една надежда,
вред, дето пълно е с тъга,
навред, по всичка България,
една се дума чуй сега,
един стон, един глас: Русия!


III

    Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда - в нашите злини!

    То спомня ни, че ний кога сме
забравени от целий свет,
любов, що никога не гасне,
за нази бди с най-сладък свет.

    Русия! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила! Тя
с небето има си прилика
и само с руската душа!

    Там, там молбите ни се чуват
и в днешния печален час
сърца все братски се вълнуват
осемдесет милйона с нас!


IV

О, скоро нам ще се протегне
могъща, силна, братска длан
и кръв поганска пак ще текне,
и пак ще гръмне стар Балкан!
Че царят волята си ясно
яви в свещената Москва
и през уста му едногласно
Русия цяла хортувa:
"Решил съм, каже, да избавя
от робство братята ни днес.
Това дългът ми повелява,
това го иска руска чест.
Ще гледам с мирен начин ази
да стигна таз свещена цел,
но не сполуча ли - тогази
ще вдигна руският орел.
В такъва случай се надея,
че всяк от вас ще бъде пръв
за таз великата идея
да жертвува имот и кръв!"
И от далечната Камчатка,
дори до финските моря
една светкавица засвятка,
един разчу се вик: "Урра!"


V

О, здравствуй ти, Русийо мощна,
света трепнa от твоя глас,
скокни, царице полунощна, з
овем те ний, ела при нас!
България сега те вика.
Часът настана: твой завет
и твойта мисия велика
да ги изпълниш в тоя свет!

Затуй си ти прочута, славна
и друга нямаш с тебе равна;
затуй обхващаш полусвет -
царства, народи, океани -
и нямаш изглед, край и чет;
затуй те бог до днес отбрани
от толкова беди, душмани;
затуй можа да съкрушиш
Мамая-хан и Бонапарта,
затуй врага си ти страшиш,
кога те гледа и на карта,
затуй зовеш се ти Света,
затуй те любим кат баща
и чакаме като Месия:
    Затуй си ти Русия!

22 ноември 1876


¹ Образът на императора Николай І.

ЗАТОЧЕНИЦИ В АЗИЯ

Като гаснем, като чезнем,
Може скоро в гробен мраз
Неоплакани да слезнем:
Боже, забрави ни нас!
 
Забрави ни!... Но те просим,
България съжали,
И тоз кръст, що ние носим,
Ти от нея го свали.

ПОЛЕТ

Poetes sacres, echeveles, sublimes,
Allez et repandez vos ames sus les cimes.
Dans le desert pieux ou l'esprit se recueille,
Dans le bocage ombrageux qui tombe feuille a feuille.
    V. Hugo


Да бягам веч оттука, печални ми са дните.
Челото ми увяхна от скърби ядовити,
    от мъги, теготи.
Ех, всичко ми се види и пусто, и омразно,
от светло вдъхновенье сърцето ми е празно,
    от пламенни мечти.
 
Отде да черпя сила и ново, живо чувство,
наоколо е подлост, престори и изкуство,
    и яростен разврат.
Сърцата тук са пусти, лицата тук се пишат,
лицата носят маски, цветята не миришат,
    цветята са от плат.
 
Ще бягам вече ази от тоя град коварен,
де взора ми не види ни изток лъчезарен,
    ни горски върхове;
де страстите върлуват и егоизми диви
и де те окръжават приятели фалшиви
    и подли врагове.
 
Веч искам мир да найда и всичко да забравя.
О, дайте ми свобода ил някоя дъбрава,
    ил дол усамотен,
та тамо да подишам безгрижен и на воля,
с цветята ще приказвам, на бога ще се моля,
    ще пея вдъхновен.

Ще пея, както бардът, кой скрит от поглед хорски
си пейше по скалите, при бреговете морски
    и тоя мил напев,
и тия звуци чудни на лирата му сгряна
се сливаха с зефира, с шумът на океана
    и с бурний горски рев.
 
О, планини свещени, о, вий, гори балкански,
вий, стари исполини, вий, зидове гигантски
    под синий небосклон,
към вас сега духът ми стремително се носи,
към ваште глави снежни, де вий орел гнездо си
    и духа аквилон!
 
Желал бих аз да хвръкна и къмто вас да дойда,
във вашите обятья, във вашата природа
    със прелести безброй,
де изворите клочат из пъстрите морави,
де славеите пеят из тъмните дъбрави,
    де царствува покой;
 
де здравец, смин и люляк в усоите миришат,
де елените припкат, зефирите въздишат
    из гъстите гори;
де чуй се водопада, де злобата се губи,
де всичко се сговаря, целува и се люби:
    врабци, листа, зари.
 
Де хубаво е зиме и чудно е на пролет;
де нравите са чисти, де плачат и се молят
    разбитите сърца;
де птичките са волни, горите по-зелени,
небето по-светливо, момите по-засмени
    от рози след дъжда;
 
де над скалите диви, що с молнийте се бият,
дене орли се носят, а нощем пък се вият
    блудящите души;
де и в самите бури и дивости, и грубост
се крий очарованье, поезия и хубост
    за нашите очи!
 
1876 г., Букурещ

ПРОЛЕТ

Сладко вече греят
пролетни зари,
миризми се леят
и зефири веят
в младите гори.
 
Реки зашумяват
в пресните треви,
животинки шават
и цветя подават
своите глави.
 
В гори шумни, гъсти
птичките цвърчат,
по пашите тлъсти
агънца чевръсти
блеят и търчат.
 
Пъстри пеперуди
лутат се навред;
мравката се труди,
пчелите кат луди
тичат зарад мед!
 
Щъркелът се връща
от чужди страни,
лястовичката съща
в ланската си къща
пак се настани.
 
Естеството цяло
веке се засмя;
всичко оживяло,
всичко е запяло -
небе и земя.
 
Върхът на Балкана
още се белей
в зимна си премяна:
там бучи бурана,
тамо мраз владей!
 
Но и в тез премежди
там, из буйний сняг,
цветя ще съзреш ти
кат наште надежди,
изникнали пак!
 
8 априлий 1877

Е ДОБРЕ, НО АЗИ ГЛЕДАМ...

Е добре, но ази гледам –
честно сърце в теб не бий
и високо изповядам,
че изменник в теб се крий.
 
Ако наште мъки, рани
ти да беше споделил,
то към нашите тирани
толкоз нежен не би бил.
 
Ти не би викал: „Мълчете!
Тежкий забравете кръст,
мир със тигрите сторете
и с убийците – съйъз!“
 
Ти разбрал би, че потока
вечно кървав ще се лей
и че яма зла, дълбока
между тях и нази зей.
 
Че не може светлината
да живува със мракът,
нито правдата с лъжата,
нито агнето с вълкът;
 
нито ангела с мръсника,
ни юнака с гнилий труп,
нито роба със кръвника,
нито ние с турчин груб!
 
6 декември 1876

ПАСТИРЯТ

(На поп Т-ев)
 

Ти можеше мирен, спокоен да бъдеш,
дотам да не мислиш, далеч да не съдиш,
корав и безчувствен към чужда беда,
със каменно сърце и с ледна душа;
ти можеше, вместо да браниш народа,
да гледаш по-много за твойта угода,
канона да пазиш, вода да светиш,
да пееш, да ръсиш, да пиеш, да спиш.
Сирака, що плаче, скръбта, що се моли,
сюрмаха, що турчин ограби, оголи,
жената, що вайка на вратня ти там,
обляна във сълзи, покрита със срам;
момата, що силят туркиня да стане,
и брат ти, що гине от кървави рани,
и тез, що си дигат напразно гласът
да искат защита и правда, и съд;
и тия, що гният във влажна затворка,
не трябваше в тебе да имат подпорка,
когато ти сам си доволен, честит,
децата ти пълни, корема ти сит.
          Ти трябваше, колчем при съдника влязваш
не правда да дириш, а евет да казваш;
да пъдиш, презираш тоз, който е слаб,
на силний да бъдеш покорен и раб,
слуга на кир Жека, слуга на Хасана;
на корист нищожна, по страст неразбрана,
да предадеш даже най-храбрия син,
тъй както пред време стори друг един
със твоето расо и звание свято...*
По тоз мъдър начин, със тоя способ
ти щеше да бъдеш най-честният поп,
угоден на бога и прав пред агата. –
 
Не щях да те видя, както те видях
със вързани ръце, облян в пот и прах,
ругаян и каран от сган заптиета
кат най-лош престъпник, кат страшен комита.
 
Не щеше да гинеш в тъмницата днес,
удавен от скърби, бледен и злочест;
да мислиш, о, старче, с душа наранена,
как твоята челяд плаче нажалена,
да пъшкаш във мрака без мир и без сън,
от вериги стряскан, от техния звън;
да бъдеш измъчван, бит немилостиво,
да чуваш как псуват злобно, нечестиво
рода ти нещастен и твой сан, и бог,
ти може да имаш конец най-жесток!
Ти може да свършиш стари си години
във някои глухи, азийски пустини,
де толкова братя днес душа берът
ил нощем внезапно, чрез най-люта смрът
ти тук да издъхнеш в таз влажна мърчина,
тъй както умряха двата Миладина;
или най-подиря за тежкий си грях,
изложен на хули, на позор и смях,
да бъдеш кат Левски, дякона юначен,
мъченик народен, на въже прикачен!...
 
Но дързай, о, старче, носи; кръста твой!
Търпи всичко гордо за народа свой!
Както ти, и той е разбит, окървавен.
Наший подвиг става по-свят и по-славен,
когато еднакво с юноши, деца
страдат и се късат старчески сърца;
когато кръв ясна еднакво окваси
русата главичка и белите власи:
че венеца бива по-пълн с красота,
кога й свит от ружи и снежни цветя;
че топли молитви до бога пò стигат,
когато от мрачен затвор се издигат.
 
Октомври 1876
 
* Поп Кръстю от Ловеч, който предаде Левски.

ПОСЛЕДНЯТА БОРБА

I

За борба часът настана,
за последнята борба;
чуйте вече във Балкана
гърми бойната тръба.
    Ей пет века, що теглихме,
но да теглим веч не щем:
ако роби се родихме,
волни ищем да умрем.
    Хай под знамето народно
с враговете да се бийм,
дор отечество свободно
най-подиря придобийм!
 
II
 
С мъките си нашто племе
доста вълнува светът;
хай пък с подвизи големи
да се чуем този път!
    Зарад жертви дойде време,
дом, живот да не жалейм:
злато трябва л'? – Да дадеме!
Кръв ли трябва? – Да я лейм!
    Хай под знамето народно
с враговете да се бийм,
дор отечество свободно
най-подиря придобийм!
 
III
 
Смърт, огън, борба жестока,
нищо нас не ни страши,
че на робството ни срока,
видим, веке се свърши.
    Нека турчин да изпита
нашта ярост, нашта мощ:
орела е нам защита,
лева ще ни бъде вожд!
    Хай под знамето народно
с враговете да се бийм,
дор отечество свободно
най-подиря придобийм!
 
IV
 
Българино! Робе яден!
Грабвай ножа, лети в бой!
Бъди грозен, безпощаден!
Кръв проливай, не се бой!
    Умреш ли, умри със слава!
И ще знайш, кат влазяш в гроб,
че синът ти, кой остава,
той поне не ще е роб!
    Хай под знамето народно
с враговете да се бийм,
дор отечество свободно
най-подиря придобийм!
 
Април 1877

ТОПЪТ ЗАЕХТЯ!

Мрачни планините,
мрачен е светът,
ужас по горите,
по полята смърт.
    Майка вика: боже!
Синът вика: вай!
Мъките ни лоши
ще ли имат край?
    Братя! Туй страданье
ще да се скрати:
скоро ще захване
топът да ехти!
 
Вдовицата гледа
кървавий си син,
как е жална, бледа –
беше ѝ един.
    Изеднъж тя става,
кълне небеса,
страшен вик издава,
скубе си коса!
    Майко, за тез рани
друг ще отмъсти:
скоро ще захване
топът да ехти!

В тъмните тъмници
стоят сбрани вкуп.
Горко вам, клетници,
мязате на труп!
    Кашлят гърди мъжки,
бърчат се лица,
чуват се въздишки,
дрънкат железа.
    Братя, на душмани
бог ще заплати!
Скоро ще захване
топът да ехти!
 
Скитаме се ние
по чуждия край,
младостта ни гние,
душа мир не знай.
    Тук ни хулят, гонят,
търпим глад и мраз,
тамо сълзи ронят
майките за нас.
    Докога изгнанье?
Докога беди?
Ах, кога ще хване
топът да ехти?

Чака, чака роба
дано да съзре,
стареца при гроба
не иска да мре.
В миг по воля божа
Север затрещя,
роба грабва ножа,
всичко закипя...
    И старий се люшна,
радостно умря,
като си прошушна:
топът загърмя.
 
Април 1878

ОДА НА ИМПЕРАТОРА АЛЕКСАНДРА II

(По случай първия му триумфален вход в Букурещ)
 

Царю!
 
          Днес, като в земя ни
идеш с слави и с гърмеж,
та на грозните тирани
удар грозен да дадеш;
 
днес, като въз нас сияе
твойто царствено лице
и от радост веч играе
всяко българско сърце;
 
днес, като във тебе видим
наште сбъднати мечти
и ще скоро да съзидим
храм над вражите кости;
 
като майка развълнуван
и незлобен кат дете,
ида и теб принос струвам
тез трептещи стихове.
 
Знам, че твойта лъчезарност
да опиша нямам мощ
и такава благодарност
да изкажа слаб съм йощ;
 
знам, че бледно ще възпея
хубостта на тоя час,
че за тая епопея
трябва Омир, Пушкин, Тас;
 
ала как ли да немея
при възторг такъв голям?
Аз реших да го излея
както мога, както знам.
 
Тъй, кога на изток пресен
слънцето от горский връх
яви своя лик небесен –
птичето го среща с песен,
а цветето – с дъх!
 
I
 
Защо племената учудени тръпнат?
Каква вест голяма смути ги сега?
Коя слава думат, чие име шъпнат
днес всичките уста и всички сърца?
 
За първи път иде към тия брежища
такъв монарх славен, с такваз славна цел,
за пръв път в небето, в простора се вижда
тъй гордо да фърка двуглавий орел;
 
за пръв път вселената смаяна гледа
един цар да тича на бой да се бий,
не корист, не слава да дири с победа,
не иго да туря, а да го разбий!
 
II
 
Души свети, жални на толкоз девици,
без жал покосени в най-младата връст,
на толкова майки, деца, мъченици,
издъхнали в пламък, умрели на кръст;
 
вий, ангели тайни, вий, жъртви славянски,
що пълните с вопли всяк дол и всяк лес –
сестри упоени, вий, музи балкански,
към вас се обръщам, вдъхнете ме днес!
 
III
 
Царю мой! Ти идеш с разкрити обятья,
със твойте герои, със твойте орли,
свободни да сториш горките си братя,
с един мах да смажеш тираните зли.
 
Ти идеш, кат пръскаш надежди, цар сяен,
и толкоз шум, радост, светлик и заря,
тъй, щото цял изток помисли замаен,
че слънцето тоз път от север изгря!
 
Да, слънце! Но слънце, що води по себе
трескавици, бури, де правда кипи
и злото наказва, и гнилото треби,
и робски вериги с жара си топи!
 
Царю мой! Видях те, кат идеше красен
всред блясък и слава, всред гръмот и шум,
с тоз лик благороден, с тоз поглед горд, ясен,
що вечно остават в човешкия ум!
 
Царю! И когато вървеше възфалян
всред рой генерали, всред куп князове,
приветствуван шумно в тоз ход триумфален
от хиляди уста, сърца, гласове;
 
когато народът край теб се валеше
обаян, гологлав, със почит и страх,
и китки фьрчаха, и въздух ехтеше –
затулен в тълпата, аз тихо сълзях!
 
Аз плачех!... Защото в света думи няма,
с които възторгът да се изрази,
защото таз радост, таз радост голяма
излива се само в горещи сълзи!...
 
IV
 
Теб бог ти предаде съдбината наша,
Русия – завета си славен и свят,
ти идеш да смесиш в горчива ни чаша
небесна услада при многото яд.
 
Ти знамето вдигаш за светла идея
и нищо не плаши ти дивний полет,
борбата гигантска ти сам предприе я,
що нявга подкачи полвината свет.
 
В епохите няма момент по-умилен,
в исторьята няма по-доблестен лик,
от Цезаря ти си по-славен и силен
и от Александра ти си по-велик!
 
Какво те сториха? Превзеха царствата.
Царю! Ти сто пъти по-горе стоиш:
ти ведно с царствата владейш и сърцата,
те туряха узи, а ти ги трошиш.
 
Затуй вси корони, престоли и слава
бледнеят, тъмнеят пред твоя венец,
затуй вси тирани „колос“ те кръщават,
затуй вси народи зоват те отец!
 
Затуй на гласа ти гръмовен, магичен
мильон души стават за тебе да мрат,
затуй във гнева си, Перуну приличен,
със своята сила изпълняш светът.
 
Ти дума пришушнеш – оковите падат,
ти махнеш с ръката – трепери Елбрус,
ти вежди намръщиш – бледней Цариградът,
ти тупнеш с крака си – навред става трус.
 
V
 
Царю, величай се! Кой с тебе е равен?
Зад теб е Русия, пред тебе е бог,
ръката ти й мощна и подвигът – славен,
за твойта сполука целта ти й залог!
 
Царю, величай се! Желай ти певеца,
през който въздишат мильони сърца,
на таз епопея да сключиш конеца
с кръвта, що се пише на твойте деца;
 
да видиш по-скоро там, там през Балкана,
орлите ти бурни на юг да летът,
България волна и смазан тирана –
на толкова жъртви да видиш плодът;
 
да видиш да има потът свойта сладост
и майката – щерка, и мъжът – жена,
и черквата – святост, и хижата – радост –
да има свобода и в нашта страна;
 
накрай – между братя да няма веч делба,
един вожд да имат, един същ олтар
и двайсет народи от Босфор до Елба
да поздравят скоро Славянския цар.
 
Юни 1877

НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ

I

Нивга пленник не дочака
с повеч радост своя Спас,
нивга майка не заплака
толкоз сладко до тоз час!
Нивга толкоз силно роба
от възторг се не плени,
нито Лазар, кога в гроба
зачу думата: „Стани!“
Както в тоз ден България,
майка жалостна, в беда,
кат на страшна си робия
края чаканий видя.
 
II
 
Добре дошъл, княже славни,
с меч обнажен във ръка;
добре дошъл, вождо главни
на най-храбрата войска!
Поздравлявам те със песни,
както славеят денят,
с думи искрени и честни,
от сърцето що текат –
от страна на вси, що плачат;
от вси майки, пълни с жал,
от сюрмахът, от орачът
казвам ти: добре дошал!
 
III
 
Не можаха тиран бесни
чужденците да спасът
и със викове несвестни
да отложат божий съд.
Кипна веч света Русия
и двуглавият орел
над сестра ѝ България
се разкрили горд и смел.
Но враг рече: „Туй е глума!“
„Стой!“ – извика Албион.
Царят думата издума
и ти мина Рубикон.

IV
 
Княже храбрий, ти поведе
тези ратници безброй
къмто слава и победи,
гладни за мъст и за бой.
Една мисъл тях ги сгрява,
една цел ги движи тях
и сам бог им сила дава
на смъртта да гледат с смях.
Ах, за нашто избавленье
идат с песни и гърмеж!...
Майко, падни на колене!
Старче! Можеш да умреш!
 
V
 
България те посряща
отдалеко с цветове.
И под твойте крила праща
буйните си синове.
Виж ги, те са пълни с младост,
както нашите гори,
на лица им свети радост,
но в душа им яд гори;
и към битката опасна
с песни ще летят без страх,
че борбата е прекрасна
и че царят е със тях.
 
VI
 
Скоро в ордите погански
ти ще всееш страх и смрът
и орлите росиянски
към Балкана ще летът.
Там ще найдеш хора прости
и ужасен вид такъв:
по нивята людски кости,
по хълмите черна кръв.
Там ще видиш мойте братя
със изсъхнали лица,
но с разгърнати обятья
и със пламенни сърца.
 
VII
 
Тогаз над врага уплашен
съд направи лют и бръз,
бъди като буря страшен,
неумолим като Мъст!
Княже! Сам бог придружава
подвига ти тоя час!
На Русия ти дай слава
и свобода дай на нас!
Та при Тунджа, Вит и Струма
волен българин да трай
и детето, щом продума,
твойта слава да познай!
 
Букурещ, 10 май 1877

ЦАРЯТ В СВИЩОВ

Лей се, Дунаве славянски,
в тия прелестни хълми,
лей се ти, поток гигантски,
лей се, радостно шуми!
 
Ти от векове тук стенеш,
с кръв и сълзи сe залян,
шумиш, пляскаш и се пениш
като свързан великан.
 
Колко скърби са мръщили
твойто къдраво чело;
колко жъртви са покрили
твойто, Дунаве, легло!
 
Но падна тиранът бесен...
Шуми, Дунаве, шуми
и подобно мойта песен
тон по-ясен приеми!
 
Лей се, влачи под небето
триумфални си вълни,
бързай, кажи на морето
що си видял в тия дни!
 
Въз бял Дунав се протака
нов и чуден мост
и Свищов омаян чака,
чака славен гост.
 
Александър самси иде,
наший татко драг,
да посети и да види
българския бряг,
 
дето паднаха със слава
руски синове,
дето робът волен става
след пет векове;
 
за да види как честито
народът живей
и над игото разбито
празнува и пей.
 
И в града е всичкоживо,
всичко е на крак,
всяко сърце е щастливо,
всеки поглед – драг.
 
От тирана, от злодеят
никой няма страх,
пряпорци се волно веят –
кръстове по тях.
 
Накрай града едвам сварят
с трепетна душа,
вик се чува: „Царят, царят!“
Ей го, прилетя!
 
Красен, горделив кат ляндър
в полски цветове,
появи се Александър
всред куп князове.
 
Гледат, гледат и не верват...
Млад, голям и стар
свалят шапки... потреперват
пред Северний цар.
 
Всички сърца затуптяха.
Царят приближи:
всички очи се наляха
с радостни сълзи.
 
Ала той умилно, даже
гледа ги засмен,
кат че иска да им каже:
Елате към мен!
 
И народът поздравлява
своя цар велик
и небето заехтява
от радостен вик.
 
Старците от умиленье
ронят сълзи там,
други падат ка колене
във възторг голям.
 
И девойките напети
дават му цветя,
и цалуват му ръцете
малките деца.
 
И майките там повдигат
рожбите си с жар,
и го сочат, и им викат:
вижте наший цар!
 
А пък царят, като гледа
как народ милей,
като баща между чеда
тихо сълзи лей.
 
Август 1877, Свищов

Признавам, че за пръв път виждам това стихотворение, за мен то е пример за наивно-романтично и поцелуйковско отношение към сърбите, които изобщо не го заслужават
Ала все пак Иван Вазов е до болка прав, наричайки сърбите "внуци на Душана", т.е. по този начин той индиректно ги нарича лицемери, вероломни и българомразци, какъвто е бил и самият Душан... става дума за сръбския цар Стефан Душан (1331-1355), който е завладял българските земи в Македония и е удушил своя баща (за което получава и прозвището "Душан") 


ЮЖНОСЛАВЯНСКА СОЛИДАРНОСТ

(По случай на изваждането в Белград от сръбските власти на 50-мина българи-бунтовници из парахода "Радецки" в 1876 г., които българи австрийците откарваха да предадат на Турция.)


Приймете мойто чисто, горещо поздравленье,
о, внуци на Душана, о, братя наскърбени!¹
Вий чувства по-достойни² явихте къмто нас.
О, вий сте нежни братя, покланям се на вас.
Напразно враговете зарадваха се тайно,
че таз вражда минутна у нас бе нещо трайно,
че тя като задуши естествения глас,
дълбока, вечна яма ще тури между нас.
Да, ний узнахме вече как толкоз братя клети
изтеглили сте смело на звяра от ноктете.
О, тоя подвиг прави на името ви чест
и тая братска дружба, коя ни веже днес,
коя се запечата със толкоз кръв пролята
в долините моравски, стана ни ощ по-свята!
Светът ви ръкоплесна и господ умилен
над вас благословия изрече тоя ден.

Славянинът разбра веч след опити горчиви,
че сговорът е сила; че ний не сме щастливи,
когато брат ни плаче, нито сме волни ний,
когато той е вързан и в черно робство гний;
че всичко общо нам е, че българи и сърби
една съдбина имат, едни тегла и скърби;
че тях закон върховен ги е сродил и слел,
един тиран да гонят, една да стигат цел
и в себе си да търсят най-вярната забрана.
Туй грешно равнодушье, тез глупави вражди
отвориха зла пропаст за нашите деди.
Кой знай що би станало, ак' таз идея сгряна
би влязла в Симеона, пламнала би в Душана?
Ако да бяха слели тез братски племена,
поцепени, враждебни, без цел, без светлина,
в едно тело велико, под същи знамена?
Съдбината на Изток каква ли днес била би
и силата славянска до кой предел дошла би?
Но техните погрешки да бъдат нам урок.
Единството е сила, разколът е порок,
кой рано или късно към гибел вярна води
и силните държави, и слабите народи.

Отвръст обиколени от лоши врагове,
коя ръка ще нази заварди, отърве
от техний удар грозен и злоба нам позната?
Къде да черпим сила и храброст във борбата
освен във наште гърди, освен в самите нас?
Славянска солидарност! Гореща братска связ!
Това да й нашто знаме и нашата девиза!
Туй щит е, който нищо не може го прониза...
Без нея ний сме крехки кат летни класове,
които се прегъват от всички ветрове;
без нея враговете на нас ще зъби точат,
а с нея ний ще бъдем и силни, и за почит.
Тя нам е крепост здрава, що в всичките борби
ни крупове, ни мълний не могат я разби.

Декември 1876


¹ Наскоро току-що се бе прекратила нещастната за Сърбия война с Турция.

² През време на самата война сърбите, както е известно, третираха много небратски и враждебно дошлите тям на помощ български доброволци.

РАЗХОДКА ДО БАНЯСА

(Село на половин час разстояние от Букурещ)

(Посрещането на руските войски)
 

– Да идем да видим войските на царя!
– Да идем – със радост каза ми другаря.
 
Тръгнахме. Ден красен. От синият свод
пролетното слънце пръскаше живот
и светлост, и радост по цяла природа.
Из улици градски шумеше народа.
Стигнахме "шосето"*. Април-чародей
всичката си хубост щедро тука лей.
Птички чуруликат в листата зелени,
славеите пеят в страстно упоенье
любовни си химни в тъмний дърволяк.
Небето е синьо и въздухът – благ.
В сенките приветни, с накити богати
мяркат се красиви вили и палати,
при зноеве летни приюти на хлад
и на покой весел за охолний свят.
По-далече гледам равнини засмени
и градини полски пъстро насадени,
де българский потен, беден градинар
във мразове, в киши, под слънчовий жар
с земята се бори да найде прехрана
за жена, за дяца и дан за султана...
А зад тях на север в мъглявий простор
се мяркат недвижни и спират ни взор,
в облаци покрити, сините Карпати.
 
Поля, мене чужди, гори непознати,
цъфтете, цъфтете под тоз небосвод!
Вий пълни сте с хубост, обилни сте с плод,
вам нека се радват, нека ви обичат...
Децата ви нека рай да ви наричат...
Цъфтете, цъфтете, прекрасни страни!
Но ваший вид ясен не може плени
тогоз, кой е расъл във раят славянски,
тогоз, кой е дишал въздуха балкански.
 
Мила Българио! Хубава си ти!
В тебе всичко зрее и всичко цъфти...
Твоите долини чисти, благоплодни
имат в себе всички прелести природни.
Божата десница щедро награди
с дарове най-скъпи твоите гърди;
плугът, кой те пори, потът, кой те кваси,
даряваш ги щедро, кат майка деца си.
Пътувал съм ази по тебе навред
и навред прекрасен беше твоя глед!
Скитал съм край твойте брегове засмени,
що ги прохлаждава Дунава студени,
ходил съм при Струма, коя тихо пее,
и в местата, дето Марица се лее;
виждал съм отблизо твоите скали
и твойте балкани, и твойте орли.
Хубава си, земльо, и благословена
кат градина цветна, кат жена засмена,
всичко в теб е пълно с плод и благодат,
хълмите ти – с грозде, горите ти – с хлад,
полята ти – с ниви, гърдите ти – с щедрост,
реките ти – с злато, небето ти – с ведрост,
селата ти – с радост, с хора и с моми,
градините – с рози, а те – с миризми:
теб всичко е дала светата природа!
 
Едно само нямаш... Ох, нямаш свобoда!
 
"Идат!" Аз стреснах се. От ближния хълм
вятърът принесе топоти и гръм.
Прах гъстък вдигна се. Към нази препуска
с пряпорци развети конницата руска...
 
Аз гледах, аз гледах. Те идеха там!
От радост, вълненье поимах едвам...
Сърце ми безумно в гърдите туптеше,
чувство едно тайно душа ми мрачеше,
тъй как се премрежват нашите очи
утром, кога зърнат първите лучи,
тъй как кога срещнем на прага си прости
от много години очаквани гости.
Те идеха с песни на врани коне!
(Като че на сватба, а не на клане.)
Русите! Това са, аз си хоротувах,
за кои мечтаех, за кои сънувах,
за кои народа плачеше до днес
и с вяра търпеше страшната си чест;
кой в своите скърби сладко се тешеше,
името им само като споменеше,
и всред толкоз мъки, мрежи, изпитни,
нито на миг свойте чувства не мени.
Заветната вяра, дори господ чу го,
едно поколенье връчваше на друго;
на кои в ума си, малки ощ деца,
виждахме със трепет мъжките лица;
за които вечер (о, как сладко беше!)
баба ни във къта, като ни сбереше,
с разкази чудесни душа ни пленеше.
 
Те идеха стройно и пееха там.
И тяхната песен като в някой храм
се пръскаше гръмко вред под небосвода
и лейше в гърдите мисъл и свобoда.
.............................
И завчас в ума си като в лудория,
кървава и страшна видях България,
покрита със рани, покрита с позор,
че вдига ръце си към синий простор!
.............................
И кат си представих дългото чернило
и нашто безчестно и скотско теглило,
майчините сълзи, братовата скръб
и на моят татко посинелий гръб...
И кат си преставих тия мъки черни,
ужаси нечути, ядове безмерни,
игото отвътре и срамът отвън,
Перущица в кърви и Батак в огън;
и като изглеждах тез вoйни отбрани,
тез конници горди, на война призвани
под същото знаме, под същий закон,
от Урал, от Волга, от Двина, от Дон,
борци неуборни, силни и високи,
със сулици дълги, със шашки широки,
с шапки накривени, с развяна коса,
с радост във очите, с песен на уста;
и кат гледах тия силни ескадрони
улани, хусари, войнствени драгони,
на степите дяца, родени за бой,
волни кат небето, буйни кат порой,
и като помислих, че всичките тия
идат да умират зарад България,
и кат си помислих, и като гледaх
всичко туй – плакaх!
 
Букурещ, юни 1877
 
 
* Дълга сенчеста алея на север от Букурещ.

ЧЕРНА ГОРА

I

Земя черногорска,
уважавам те,
земя бедна, горска,
земя туркоборска,
поздравлявам те!
    Поздравлявам твойте
голи висоти,
горите, усойте
и във тях геройте,
що ги раждаш ти.
    Бедна си, безродна,
скръбна си на глед,
дива, непроходна –
ала си свободна
земя в този свет.
    Във тебе не блеят
безбройни стада,
рози не виреят,
гроздове не зреят
по твойте бърда.
    Златната коприна,
в теб не става тя,
кат мойта родина
ти не си градина,
пълна със цветя.
    Нищо не те кити!
Тук само цъфтят
лаври по скалите,
колкото момите
венци да сплетат!
 

II

Градове богати
ти ги не владейш,
с монументи злати,
с мраморни палати
ти не се гордейш.
    Но всяк връх, усоя
и всяка скала
показуват броя
на толкова боя
и славни дела.
    Теб те не смръсява
ни тиран, ни роб.
Врагът в теб не влява,
влезне ли – тогава
ти му ставаш гроб.
    Турчина трепери
от ужас, позор,
колчем с теб се мери.
И вечно се пери
снежний Дормитор!¹
 

III
 
Нивга не ще ида
в родната земя
на славний Пелида,
де на Леонида
почива праха –
    та с глас тих и жален
да прикажа там
наший бит страдален,
наший бунт печален,
наший яд голям;
    защото гласа ми,
ако бъде чут
и из гроба стане
със своето знаме
някой герой лют
    и поглед сърдито
в мене като впий,
с дума гръмовита
той грозно попита:
"Колко бяхте вий?"
 

IV
 
Но ти, земя бедна,
на такъв въпрос
няма да си бледна:
да дадеш си вредна
ответ горд и прост.
    Ти можеш показа
твоя народ гол
без срам, без омраза
ти можеш му каза:
"Имам Вучи дол²,
    двайсет Термопили
имам аз до днес!"
И пред твойте сили
би се зачервили
Спарта, Ахилес!

 
V
 
Живота ти й жалък,
суров имаш лик,
корав имаш залък! –
Но ти, народ малък,
си народ велик!
 
Букурещ, юни 1877
 
 
¹ Височайши планински връх на границата на Черна гора.

² Местност, в която току-що бяха спечелили черногорците една славна победа над турците (1876 г.).

ЗДРАСТВУЙТЕ, БРАТУШКИ!

– Мамо, мамо, я ги виж!
– Що е? – Идат, погледни ги.
С пушки, с саби... – Що стоиш?
Скоро, чедо, поздрави ги!
Тях ги Бог прати насам,
да помагат, чедо, нам. –
И детето дава крушки
на солдатите без страх
    и крещи на тях:
здравствуйте, братушки!
 
Генералът кат орел
ескадроните повежда,
а орачът се запрел
и омаян ги изглежда:
чини му се, че е сън...
Изведнъж с туптенье, с звън
приближават кат вихрушки.
Той си шапката свали
    и ги поздрави:
здравствуйте, братушки!
 
Шипка! Шипка! Гръм се чуй.
Гурко мина планините!
Радост, чудо беше туй!
И на Тракия момите
срещат храбрите борци
и покриват със венци
техни глави, коне, пушки...
И кат стискат им ръце,
    викат от сърце:
здравствуйте, братушки!
 
Как са горди тез момци!
Един казак варди, гони
хиляди злодей, крадци –
цели турски легиони.
И народа с лик засмен,
като гледа вече в плен
тия полкове хайдушки,
на казаците добри
    тъй благодари:
здравствуйте, братушки!
 
Русе, 1878