Български Националистически Форумъ

Българската средновековна култура е сложно научно понятие, чийто смислов обхват едва ли подлежи на строго разграничаване и определяне. Различните изследователи в зависимост от своята подготовка, от своя възглед за култура изобщо или от изследователските си методи непрекъснато разширяват или стесняват неговия обем. Неслучайно до този момент след близо два века модерна историографска традиция българската наука все още не е създала обобщителен труд върху тази проблематика. Дали това е проява на изследователска немощ, или доказателство за неговата принципна ненужност, е страничен въпрос. Въпреки поразяващото смислово не-постоянство терминът средновековна българска култура излъчва две общоприети и стабилни значения.
Първото значение определя автора и потребителя на тази култура. Най-напред това били двата основни етнически компонента в Плисковското ханство — славяни и прабългари, а след това — единната българска народност, образувала се след тяхното сливане в трите големи историко-географски области — Мизия, Тракия и Македония. И веднага като поредно потвърждение за смисловото непостоянство на термина трябва да направим уговорката, че към тях през средновековната епоха логично се причислявали и земите на север от Дунав.
Второто значение на термина българска средновековна култура посочва времевите граници на първия етап от нейната историческа еволюция, т. е. средновековна България. Чрез него ясно се отбелязват принципните разлики на тогавашната култура от тази на съвремието, Възраждането или османското владичество. В този ред естествено се повдига въпросът защо началото и краят са отбелязани със VII и XIV век. Средновековната епоха започва доста по-рано, а за Балканите завършва доста по-късно. Нима културата на славяни и прабългари преди общата им дунавска държава вече не била средновековна и какво друго име бихме могли да дадем на културата, сътворена от техните далечни потомци като рая на истанбулските султани.
Основание за този избор е фактът, че през това време съществувала самостоятелна българска държава, а тогава тя била най-важният и резултатен фактор, който определял организацията, стопанското обезпечаване, насоките и темите на културното творчество. Това ясно личи от тясната обвързаност между големите държавни преобразования и вътрешната периодизация на българската средновековна култура. Нейният първи етап обхваща времето от 681 г. до падането на България под византийска власт (1018) и носи названието старобългарски. В него ясно личат два подпериода, разделени от християнизацията през 864 г. — езически (или плисковски) и преславско-охридски. Вторият етап съвпада с историческата продължителност на Второто царство през XII — XIV в., обозначаван в науката като среднобългарски. Междинно, но неотменно място помежду им заемат годините на византийско владичество (1018 — 1185). Липсата на собствена държава през този исторически период в най-голяма степен предопределила неговите особености.



Водещото място на държавата в културния живот не ограничавало възможностите за въздействие на още много фактори. Едни от тях запазили своята валидност през цялото средновековие, докато други ограничили специфичното си действие в рамките на някой отделен период. Към първата група спадали природногеографските дадености, културното обаяние на Византия и религията.
Както е добре известно, всички живи организми на планетата осигуряват своето оцеляване чрез непрекъснато приспособяване към обективните природни условия. В голяма степен човекът също не прави изключение. Същевременно обаче той единствен е способен благодарение на разума си да върши и обратното — да променя и адаптира околната среда с оглед на собствените си жизнени нужди. В този смисъл културата обхваща всички "адаптации на природата", извършени от човека — облекло, жилища, бои, съдове, пътища, земеделски посеви, домашни животни. Осъществяването на този процес не е по силите на нито един самостоятелен човешки индивид. Ето защо преобразуването на природата принудило хората да се съюзяват в най-различни и променящи се във времето социални колективи — семейства, общини, племена, държави и др. За тяхното съществуване били необходими общ мироглед, морални норми, закони. В този смисъл природните условия оказвали важно, макар и косвено, въздействие върху духовния живот на обществото. По принцип то най-силно се чувства в онези културни блага, които се използват във всекидневието — например строителство, облекло, поминък. И е доста по-слабо върху елитарните равнища на културата — изобразително изкуство, литература, религия и т. н.
Българската култура през средновековието не правела изключение от тези принципи. Дори нещо повече — въздействието на географските фактори върху нея през тази епоха било особено силно поради две основни причини. Първо, и прабългари, и славяни дошли на Балканите от далечни и крайно различни по природен облик райони. За да просъществуват на полуострова, те били принудени да се приспособят към новата среда с максимална ефективност. Това означавало особено интензивен контакт с местната природа на всички културни равнища — от поминъка и облеклото до архитектурата на градовете. На второ място, те дошли върху земи, които хилядолетия наред давали географско убежище на различни цивилизации. Съвсем естествено славяни и прабългари виждали в усвояването на тяхното културно наследство важен способ за своето социално и стопанско израстване. Те били изправени пред нуждата от диалог с исторически отминали култури. Най-ефективно той можел да се проведе чрез усвояването на отпечатъците, които тези минали култури оставили върху природната физиономия на Балканите.
Синтезът между хора и природа имал един основен исторически резултат, чието действие и днес усещаме всекидневно. Той превърнал далечните традиции на славяни и прабългари в типична средиземноморска цивилизация, естествено и неизбежно белязана от своебразието на "българското". Успешното осъществяване на този процес дало отражение върху всички страни от живота на средновековния ни предшественик.
Решението на Аспарух да преведе народа си на юг от голямата река предопределило българската култура да се развива в плътно географско съседство с византийската цивилизация. Тя била далеч по-развита и съвсем естествено упражнявала постоянна привлекателна сила върху средновековния българин.
За него Византия имала три основни лица — наследница на античната цивилизация, кръстителка в християнската вяра и постоянен политически опонент. Така че и нейното въздействие било видимо в три основни аспекта.
Всички варварски народи били силно респектирани от постиженията на античната средиземноморска цивилизация. Тя се превърнала в постоянен еталон за подражание, а нейното цялостно усвояване — в исторически идеал на средновековната европейска култура. В това отношение славяни и прабългари не правели изключение. Техният диалог с античността обаче се водел по доста по-различен начин, отколкото този на Германите в западния дял на континента. Там Римската империя вече не съществувала и следователно нейното културно наследство се превърнало в неоспоримо притежание на новите варварски общества. Историята им дала шанса да го съхраняват, изследват и усвояват без натрапчивото присъствие на какъвто и да е политически посредник.
Античната цивилизация на Балканите била представена от могъща военна и стопанска сила — Византия. Следователно овладяването на гръко-римското културно наследство задължително трябвало да става в диалог с "натрапен" от историята посредник, чието поведение се подчинявало на конюнктурни политически интереси. Това имало две важни отрицателни последици за българската средновековна култура.
Усвояването на античната цивилизация еволюирало с по-бавни темпове отколкото в Западна Европа и освен това българите никога не придобили отчетливото съзнание за нейни наследници и хранители. Тяхното отрицателно въздействие все пак се компенсирало от две важни преимущества в сравнение с германските народи. Първото е географското съседство с империята посредник, а второто — фактът, че древното наследство било неотменна част от византийската цивилизация и следователно се съхранявало в много по-чист вид и в много по-голям размер, отколкото на запад. В крайна сметка средновековните българи лека-полека усвоили множество достижения на античността, но тя си останала за тях нещо чуждо, с което нямат пряка генетична връзка. Далечно ехо от този факт било решението на отец Паисий Хилендарски новото време за българите да започне с възроден интерес към средновековните царе и светци, а не както на запад — с ренесансово преклонение към Елада и Рим. Древните мъдреци били предимно елини, а гъркоманията сред българите — онази заплаха, която дала на Хилендарския монах конкретен творчески подтик.
Освен съсед и еталон Византия била за средновековните българи империя кръстителка. Тя ги въвела както в тайните на християнската вяра, така и в изкушението да усвоят всички цивилизационни постижения на византийското общество, за които тази вяра дала мотив и вдъхновение. Решението на княз Борис I за духовна обнова било взето и изпълнено в условията на две важни исторически обстоятелства, които хвърлили дълготрайно отражение върху българо-византийския обмен на християнски културни ценности. На първо място, християнската общност в Европа вече фактически била разделена на културно и религиозно добре обособени Изток и Запад. Макар в средата на IX в. думите католицизъм и православие още да нямали днешния си смисъл и макар жаждата за църковно единение да вземала връх над разприте и схизмите, цивилизационното различие било непреодолим факт. При това положение обвързването с Византия неизбежно отслабило културните контакти със западните християнски общества. Името българи, така често споменавано в латинската литература през IX в., постепенно било забравено, за да се появи отново чак през XII в. в епохата на кръстоносните походи като своеобразен синоним на варварин, еретик и схизматик. Обективната неоснователност на тази представа не намалила нейната устойчивост в западноевропейското средновековие. Срещу нея били безсилни както комплиментите на папа Инокентий III към цар Калоян, така и половинвековното съжителство с Латинската империя в Константинопол. На второ място, кръщението съвпаднало с целенасочената византийска духовна експанзия в славянския свят.
България била неговата първа историческа стъпка, последвана от кръщението на сърби и руси. Хронологическото предимство прераснало в културно, за да ѝ отреди мястото на посредник между византийската цивилизация и славяните в средновековната православна общност. Оттук следвали две важни последици за българската култура. От една страна, потреблението на нейните постижения от други народи разширявало тематиката и обема на културното творчество. От друга, важната функция в структурата на православната общност дълбоко обвързала българската култура с нея. Тя можела да съществува и функционира пълноценно единствено в православната среда, което, както показало османското нашествие, означавало намалена устойчивост към превратностите на историята.
От трета страна Византия присъствала в историята на средновековната българска държава като постоянен политически опонент, който се стремял към нейното пълно унищожаване. Това придало на византийското културно въздействие особен характер. От една страна, то било търсено и допускано, но от друга — било възприемано като заплаха за политическата независимост и народностна идентичност. При това положение отначало културната дейност на българите целенасочено се разграничавала от византийския модел и извеждала на преден план своето различие и самобитност. Типичен пример за това дава езическият период, когато империята се възприемала като отрицателен културен модел, на който Плисковското ханство трябва да създава антипод. След кръщението това естествено не можело да продължи — българската култура започнала широко и целенасочено да заимства от византийската.
Постепенно се наложило правилото българите да приемат ромейското едва след като собственото им развитие гарантирало успешното превръщане на "чуждото" в "свое". Византийските ценности се освобождавали от своя обективен културно-политически автор и притежател, за да функционират и се възприемат като продукти на родната културна среда. Този процес не можел да се осъществи напълно и да засегне всички форми и резултати на влиянието, но задължително обхващал най-важните. Типичен пример ни дава постепенното "побългаряване" на Кирил и Методий. Ето защо, както отбелязва акад. Иван Дуйчев, непрекъснатото военно напрежение между двете съседки спокойно съжителствало с мир и разбирателство в техния културен диалог.
Средновековният човек бил дълбоко религиозен. Всичко от света на природата и хората той възприемал, опознавал, тълкувал и класифицирал чрез нормите и мирогледните представи на своята вяра. Ето защо тя била основополагащ фактор в неговата култура, чието въздействие се усещало във всички културни прояви. В този смисъл религията не била форма на една иначе стремяща се към светското култура, а нейна сърцевина и същност. Атеизмът не съществувал нито като понятие, нито като обективен феномен, нито като скрита алтернатива. Тогавашният българин не правел изключение. В неговото културно творчество въздействие оказали два основни типа религиозни системи — езичеството на славяни и прабългари и християнството. И двата били постоянни фактори през цялото средновековие.
До кръщението официален статут имало езичеството, което открито и свободно регламентирало обществения живот. Това не е основание да се пренебрегва ролята на християнството, ясно осъществена в два основни аспекта. На първо място, при културните явления също важи правилото, че човек еднакво се влияе от приятели и противници. Християнството било идеологически опонент, на който трябвало да се противодейства. Удовлетворяването на тази нужда променяло както езичеството, така и механизмите, с които то въздействало върху обществото. В този смисъл важно значение имал фактът, че християнството било вярата и на ожесточения политически враг. На второ място, християнството проникнало по българските земи далеч преди 863 г. Макар и скрито от съвременника, вече действало върху представите на българи и славяни, предизвиквало въпроси и пораждало светогледни колебания.ю
След официалното покръстване двете религии разменили местата си. Въпреки това езичеството продължило ролята си на важен културен фактор като постоянен опонент на християнството. Тяхното противодействие се осъществявало и давало резултати в два основни модела. Най-напред новата вяра, за да улесни приспособяването си към новопокръстеното общество, трябвало да запази множество езически обичаи и вярвания, като им даде християнско значение и тълкуване. Освен това обикновените хора не могли поради липса на образование да си обяснят и възприемат много от сложните философски построения на новата вяра. Ето защо те ги адаптирали към езическите мисловни традиции, които им били познати и разбираеми. Така се получавали странни смесици, които могли да се оформят в систематични еретически учения от рода на богомилството или да съществуват полускрито и успоредно с официалната християнска догматика. Типичен пример за последното е широката народна представа за християнския бог като добър и белобрад старец и нейната значителна отдалеченост от учението за Света Троица.



Първият етап от развитието на българската култура съвпада с историческата продължителност на Плисковското ханство. Неговата общоисторическа роля може да се сведе до две малко или много противоположни значения. От една страна, не може да се отрече, че това било времето, когато се формирали и трайно установили множество типологични характеристики на българската средновековна култура и в този смисъл той бил не само хронологично, но и нейно генетично начало. От друга страна, в нейния конкретен исторически облик разликите с по-късния преславско-охридски период чувствително надвишавали общото и еднаквото.
Специфичното в културния живот на Плисковското ханство е видимо ясно в три основни аспекта. Най-напред, през цялото време до кръщението прабългарската традиция явно доминирала на официално държавно ниво. Същевременно в сферата на низовата култура бил налице религиозен и етнически дуализъм, който отразявал съжителството в държавата на два доста различни народа. Това разделение естествено вече търпяло противодействието на тенденциите за взаимопроникване и обединение между прабългари и славяни.
На следващо място трябва да се отбележи слабото пряко въздействие на византийската цивилизация. Тя се възприемала като враждебна сила и културата на Плиска целенасочено демонстрирала своята независимост и обособеност. Все пак това ставало в условията на явен стремеж долнодунавското канство да се представи като равностоен партньор на голямата империя. Както винаги "равностоен" означавало и "еднакъв", което предполагало директни заимствания и подражания. Пример за това е бързото еволюционно овладяване на идеята за столица и нейното изграждане в Плиска като противотежест на Константинопол. Този културен жест на номадите прабългари влиза в остър контраст с подвижния живот на франкските крале, които целогодишно обикаляли териториите си, без да чувстват особена обвързаност с нито един град. Пак в това отношение е показателен фактът, че хановете направили своята столица, а не прибягнали до някой от многобройните римски градове в Мизия.
В крайна сметка целенасоченото противодействие спрямо Византия отворило българската култура през това време за силни влияния от Иран, Централна и Източна Азия, а през първата половина на IX в. довело до засилване на културния диалог със западните християнски общества. Особено силно последното личи в т. нар. комитатна реформа, която най-вероятно била вдъхновена от териториалноадминистративното устройство на франкската държава.
Основен елемент от културата през плисковския период било езичеството. Монументалните култови сгради, проучени от археолозите в Североизточна България, и Мадарският конник дават основание за научното убеждение, че прабългарската религия се ползвала със статута на официално-държавна.Това се предполага и от водещото място на прабългарската аристокрация в политическото управление на страната. Въпреки това липсват сведения за прояви на нетърпимост към култовете и вярванията на славяните. Двете религии съжителствали успоредно и подхранвали етническата обособеност между двата народа.
Изворите за религията на прабългарите са изключително оскъдни. Византийските автори и "Отговорите на папа Николай I..." засягат този проблем единствено що се касае да обредите и обичаите, а не дават сведения за техния пантеон и митология. Как били създаден светът и хората? Какво било устройството на вселената? Каква била съдбата на мъртвите? Отговор на тези въпроси можем да търсим в известията за други тюркски народи. В това отношение могат да бъдат полезни Орхоно-енисейските каменни надписи и източниците от китайски, арабски и ирански произход.
На първо място, трябва да се отбележи, че няма основание прабългарската религия да се определя като монотеистична. Това би означавало прабългарите да са изключение от всички останали тюркски народи. Най-вече по аналогия с тях се допуска, че върховно божество бил Тангра. Засега единствено пряко доказателство е един каменен надпис от Мадара, изсечен по времето на Омуртаг, върху който В. Бешевлиев разчита неговото име. Този бог персонализирал небесно-слънчевата енергия, без да се отъждествява със самото небе като природен елемент. Във вярванията на повечето тюркски народи той бил само частично антропоморфен. Нямал човешки облик, но бил способен на човешко поведение и чувства. Съобщавал волята си словесно, гневял се или се радвал. Известно изключение правели хазарите, които според арменския историк Мойсей Каганкатваци наричали върховния си бог Тенгри-хан и си го представяли като грамаден исполин воин. Не е ясно какво участие взел в сътворяването на космоса, но със сигурност от неговата воля зависели развитието и устройството на човешкия свят. Тангра определял продължителността на живота, спускал отгоре хановете, единствено на тях съобщавал волята си и така чрез тях управлявал обществото. Принасяли му в жертва коне, а в особени случаи и хора.
Обикновено му се посвещавали високи дървета и скални масиви. За хазарите има сведения, че почитали като женско съответствие на Тангра богинята Умай, възприемана като негова съпруга и олицетворение на земното плодородие. Господар на подземния свят бил бог Ерклиг. Дали тези божества се почитали и от прабългарите, е въпрос, на който едва ли някога ще се намери окончателен отговор.
Знанията ни за космологичните представи на древните тюрки също са крайно откъслечни и непълни. Първоначално възникнало "синьото небе", след него — "сиво-кафявата земя" под формата на четириъгълна твърд, ограничена от всички страни, а накрая и помежду им — "синовете човешки", отъждествявани изцяло с тюрките. По вертикала вселената била разделена на три свята — небесен, земен и подземен. Всеки от тях съответствал на трите споменати вече божества — Тангра, Умай, Ерклиг.
Северноамериканското индианско племе ирокези почитало една свръхестествена, безобразна и магическа сила, която наричали оренда. Оттук този култ получил научното наименование орендизъм. От наличните данни става ясно, че той имал широко разпространение и сред прабългарите. Те били убедени, че орендата се вселявала в отделни предмети, хора, часове от деня или годишни сезони и строго съобразявали своето поведение с тези нейни преселвания. Например точно подбирали по кое време да воюват, почитали особени предмети и се отнасяли със сакрален респект към сънародниците си, обладани от тази сила.
В тясна връзка с религията на прабългарите бил и техният календар, въпреки че бил съставен под силното влияние на китайския. Той се състоял от лунен зодиакален цикъл с 12 години. Всяка от тях носела името на обожествявано животно — сомор (мишка), дилом (змия), дохс (свиня) и т. н. Лунната година се деляла на 10 месеца, обозначавани с числителни бройни — алем (едно), вечем (три), твирем (девет).
Не са по-богати и знанията за славянската митология. На първо място може да се твърди, че нейният пантеон бил сходен с този на останалите индоевропейски народи. Върховното божество Перун олицетворявало "лазурното дневно небе", а негови висши проявления били гръмотевиците и плодоносният дъжд. Неговото сходство със древногръцкия Зевс е очебийно. Неслучайно в българския превод на хрониката от Йоан Малала върховният елински бог бил преведен с Перун. Негов митологичен антипод бил господарят на подземния свят Велес, когото славяните си представяли като змей. Те били в непрекъснат двубой поради дързостта на Велес да похити добитъка на Перун. В крайна сметка гръмовержецът победил, което било ознаменувано с изливането на плодороден дъжд. Друг божествен участник в славянския пантеон бил Сварог. Подобно на древноелинския Хефест първоначално той бил господар на огъня, но с течение на времето започнал да се възприема и като покровител на занаятите. Не са много ясни функциите на бога Дажбог или Дабог. Със сигурност обаче Лада се припокривала с латинската Венера.
Митологично изражение на славянската представа за устройството на вселената било "космическото дърво", най-често отъждествявано с дъб, бреза или явор. Неговата корона символизирала небесния свят, стволът — наземния, а корените — подземния или преизподнята. Съответно те най-често се свързвали със сокол, пчела и змия. Цялото дърво се съпоставяло и отъждествявало с анатомичния контур на женското тяло. Хоризонталната структура на вселената била четириизмерна, съответстваща на основните географски посоки. Във всички по-важни свои положения славянската Космология повтаряла тази на останалите индоевропейски народи. Нейна важна особеност обаче било описанието на света чрез система от двойни противоположности, наричани в науката бинарни опозиции, които определяли неговите пространствени, времеви и социални характеристики: юг — север; горе — долу; ляво — дясно; четно — нечетно; смърт — живот. От тяхната борба произтичали всички промени в космоса, а от тяхното равновесие — космическата стабилност.
Археологическите проучвания обогатяват представата ни преди всичко за религията на прабългарите. Южните славяни вероятно нямали култови сгради и се молели на открито. Това ставало на особени места, отделени от останалия пейзаж чрез свещеното присъствие на големи дъбове, високи скали, извори и потоци. Техните идоли били дървени скулптури, от които по обясними причини нищо не е оцеляло.
Официално-държавният характер на прабългарската религия обаче бил публично демонстриран от върховната власт чрез строителството на монументални архитектурни комплекси. Най-главно значение сред тях имал този край Мадарското плато. Неговите сгради и култови съоръжения били разположени под величествената осанка на скален релеф, изсечен върху естествено разположена скала на 23 метра височина. Скулптурната сцена включва три фигури — конник, лъв и куче. Двете животни са разположени на една линия в нейната основа, докато конникът внушително се извисява над тях. Сюжетното единство помежду им е постигнато чрез недвусмислени жестове на съприкосновение — воинът е пробол с копието си лъва, който се е свил покорно в предните крака на коня. Право срещу муцуната му кучето е полетяло в победен ловен скок. Неговото чело едва доловимо докосва добре очертаната и буйна опашка на коня. Той целенасочено заема най-голям обем от художественото пространство, за да се превърне в композиционен център, около който се завихря кръговото движение на ловната сцена. Най-вероятно скалният релеф олицетворявал хана победител и внушавал сакралните основания за най-високото му положение в човешката йерархия. Той бил избраник на Тангра, низ послан на земята, който от една страна, налагал божествената му воля в обществото, а от друга, ръководел в качеството си на върховен жрец хорското преклонение към него. Около релефа били издълбани надписи на гръцки език, които давали вечен спомен за победите на Тервел, Кормисош и Омуртаг. Мадарският конник е най-красноречивият художествен символ на стремежа за идеологическо равенство и противопоставяне на византийската империя.
Архитектурният комплекс бил изграден в равното пространство пред скалата. Централно място в него заемало светилището на Тангра, изградено върху грамаден скален блок, наричан Даулташ, т. е. камък-тъпан. По план то представлявало два вписани един в друг правоъгълника. Близо до него вероятно след войната от 811 г. бил изграден малък дворцов ансамбъл. Той вероятно бил лятна резиденция и се състоял от две сгради, подобни на разкопаните във вътрешния град на Плиска. Тясна връзка с прабългарския култ имали и т. нар. давташлари, открити в полето около столицата. Те били едри каменни скулптури, които давали стилизирано изображение на човешка фигура. Вероятно били свързани с култа към загиналите воини и имали широко разпространение сред останалите тюркски народи. Известни са още с наименованието "каменни баби".
Вкусът към монументалност бил проявен и в светската архитектура — аули, крепости, дворци и отбранителни валове. В Плисковското поле са открити и проучени три огромни укрепени стана. Най-важна роля сред тях играе ханският аул. Общата площ на Плиска е над 23 кв. км. Това гигантско пространство било обградено с ров и вал, а в центъра се оформил вътрешен град, който след пожара от 811 г. бил обграден с каменни стени. Тук са разкрити хански палат, тронна зала, болярски жилища, храмове на Тангра и други култови постройки. Вътрешният град е бил преустройван по времето на хан Омуртаг по план, който откриваме и при разкопките в Мадара и Преслав. В съседство с ханския дворцов комплекс е открита друга огромна сграда, условно наречена Крумов дворец, която вероятно е била ханското обиталище до 811 г. През първите десетилетия на IX в. Плиска придобила облика на средновековен град. В цитаделата се оформило пазарно пространство, изпълнено с търговски и занаятчийски помещения. Външният град запазвал чертите на лагер, застроен с каменни постройки и землянки за обикновеното население.
Наред с Плиска през езическата епоха били изградени и други укрепени пунктове и системи, които трябвало да осигурят охраната на границите и стратегическите зони. Така например Добруджа била прорязана от три вала, от които най-важен бил каменният Аспарухов вал. Във Влахия бил изграден могъщият отбранителен вал "Новакова бразда", а в Тракия — окопът Еркесия, който трябвало да защитава българските владения на юг от Стара планина. Редица по-малки валове и насипи били изградени по Черноморието и в различни части на Централна Северна България.
Важно значение имали и аулите — крепости, които били брънка от цялостната укрепителна система. Такива важни аули са откритите край с. Кладенци, Добричко, с. Цар Крум (Чаталар), Шуменско, Преславският аул, който в края на IX в. станал столица на християнска България, а също и прочутият аул на остров Пъкуюл луй соаре край Силистра. За него става дума в Търновския надпис на хан Омуртаг, който бил издялан върху камък, а после вторично използван в църквата "Свети Четиридесет мъченици" в Търново. Той вероятно е охранявал един от централните пътища, свързващи Мизия с отвъддунавските земи. Българското културно присъствие там е засвидетелствано от широко разпространената археологическа култура Дриду — както е наречена в румънската историография. Тя се развила през VIII и IX в. и носи типични славянски белези. Северно от Плоещ в Централните Карпати е разкопана и проучена крепостта Слон, чиито основни характеристики повтарят аулите от южнодунавските земи. Тя вероятно охранявала път, по който преминавала солта, добита в планинските мини. В отбранителната система на българската държава били включени и някои стари римо-византийски центрове като Дръстър (Доростол), Средец и Пловдив.
Художественият вкус към монументалност и тържественост в архитектурата бил съчетаван с усет към малкото и изящното. Както всички варварски народи, и славяни, и прабългари проявявали слабост към златарството и малката пластика. Това било художественото богатство, което можеш да вземеш със себе си, когато обратите на Великото преселение те принудят отново да поемеш на път. В тази област ясно личи дуализмът в езическата българска култура. Славянското златарство е засвидетелствано в палчестите фибули, гривни и обици, открити в техните некрополи. Прабългарското проявява своето разнообразие в богатия асортимент от мъжки военни накити — торкви (шийни гривни) и коланни апликации. Първите маркирали висшия команден състав в армията, а вторите — по-нисшите офицери.
Особено ценен паметник е съкровището от Наг Сент Миклош, съставено от значителен брой разнообразни трапезни съдове (торевтика). Повишен научен интерес предизвикват изображенията върху кани № 2 и № 7. Първото пресъздава отвличането на Ганимед от въплътилия се в орел Зевс, а второто — спускането на Анахита — иранска богиня на плодородието. Равна по художествени достойнства със съдовете от това съкровище е и сребърната чаша на жупан Сивин. Тези произведения на златарското изкуство дават знак за една друга черта на ранната българска култура, която впоследствие се проявявала все по-силно — нейната отвореност към чужди влияния и умението до ги превръща в собствени ценности. Постигнатата художествена симбиоза между славянски, прабългарски, византийски и ирански мотиви дава категорична гаранция за това.
Плисковският период поставил началото и на българската литература. Неговото конкретно изражение било преднамерена демонстрация на културна самобитност. Става дума за прабългарските каменни надписи на гръцки език, от които досега са открити около сто. Тематиката им е изключително разнообразна: летописни, триумфални, мирни договори, възпоминателни, строителни. Тяхното съдържание е неоценим извор за българската история. Хамбарлийският надпис на хан Крум ни осведомява за устройството на новозавладените земи в Тракия, Сюлейманкьойският — за мирния договор, сключен от Омуртаг в 815 г., за този от Филипи; и Маламировата летопис — за неговото нарушаване и последвалите военни действия. Въпреки че са съставени на гръцки език, те включват и множество прабългарски думи, което разширява познанията ни върху езика на тези далечни наши предшественици. Тяхната каменна "книжнина" няма аналог в културите на европейското ранно средновековие.
Като каменен надпис възникнала по времето на Аспарух и първата българска летописна творба — Именник на българските ханове. Нейното съставяне отговаряло на актуални за времето нужди — да се докажат древният произход на прабългарската държавност, нейната самобитност и равнопоставеност с константинополската империя. Аспаруховата държава не била агресия срещу чуждо историческо наследство, а естествено проявление на древна и законна традиция. Именникът поставя нейното начало в средата на II в., белязано от тривековното управление и легендарния авторитет на Авитохол, в чието име днешните изследователи виждат като исторически първообраз хунския владетел Атила. Последователно се изброяват следващите ханове, техният род и години на управление. Обособеността на прабългарската културна традиция недвусмислено е означена в използването на прабългарския календар. Внушението за древност, величие и етно-държавна обособеност се концентрират в морално-политическия императив за вярност към хана, тълкувана като гаранция срещу заплашителния образ на Византия. Неслучайно каменната летопис била преведена на славянски и включена в сборника "Български хронограф" по заповед на цар Симеон. Новата християнска вяра и езическата древност на държавата станали равностойни аргументи на амбицията за превръщането на България във втора империя.
През езическия период се осъществил първият еволюционен етап във формирането на старобългарската култура. В нея се усвоили и утвърдили три основни характеристики, чието присъствие под една или друга форма щяло да се запази до края на XIV в. Съвсем естествено те не съществували самостоятелно, а взаимно се предполагали и обуславяли. Първата се проявила като стремеж за обособеност и собствена идентичност. Този стремеж бил белег за високото еволюционно израстване на славяни и прабългари, чието културно самочувствие се аргументирало и демонстрирало с добре осъзнато различие от "другите".
Втората характеристика засяга тясното обвързване на културното творчество с политическите цели на държавата до степен, че се превърнали в неразделно цяло. От една страна, този феномен малко или много е характерен за всички средновековни общества. От друга, при българите той бил особено силно изразен под действието на два взаимносвързани фактора с продължително и неизменно действие — политическия натиск на Византия, пряко насочен към унищожаването на Плисковското ханство, и явното цивилизационно превъзходство на империята, чието естествено обаяние носело заплаха от етнокултурно обезличаване. При това положение самобитното културно творчество се възприемало като естествена гаранция за политическата независимост. Неговото постигане и подържане се превърнало в първостепенна държавна грижа.

 
Третата характеристика е резултат на компромиса между осъзната нужда от културна самобитност и геополитическото значение на българските земи.
От дълбока древност те се обособили като активна контактна зона. В тракийски времена те били място за интензивен обмен между елинската цивилизация и степните култури в Северното Причерноморие. Римското завоевание през I в. сл. Хр. ги превърнало в културен мост между Западното и Източното Средиземноморие, между римската култура и географския ареал на елинизма. Обособяването на византийската цивилизация през VI — VII в. още повече засилило тяхното значение на контактна зона. В резултат българската култура трябвало да приема и препраща множество влияния. За да запази своята самобитност, тя била длъжна да изработи механизми за бързото превръщане на "чуждото" в "свое", така че влиянието отвън да се превърне фактор за собствена идентичност. Умелото "побългаряване" на "чуждото" е една от най-типичните прояви на културното ни поведение до ден-днешен.



Окончателното формиране на старобългарската култура станало по времето на т. нар. преславско-охридски период, продължил приблизително от 870 до 1018 г. Този процес се осъществил под действието на три нови фактора. Тяхната благотворност проличала с особена сила през "Златния век" на Симеоновото управление (893 — 927).Християнството и църквата. Първостепенни фактори били новата християнска вяра и свързаната с нея нова обществена институция — църквата. Тяхното трайно настаняване в съдбата на българите имало няколко важни последици с еднопосочно значение. Първата от тях проличала в дългосрочна перспектива — българската култура окончателно се откъснала от азиатските си корени, за да се приобщи към формиращата се европейска цивилизация. Втората последица била тясната обвързаност между културно творчество и църква.
Основна социална функция на църквата станала грижата да възпитава, съхранява и обновява християнския мироглед. В това отношение тя широко използвала възможностите за въздействие върху хората, които различните изкуства предлагали. Нуждата от тях прераствала във всестранна грижа и строг контрол. Така църквата се наложила като втори, наред с държавата, социален организационен фактор на културата — неин основен поръчител, вдъхновител и потребител. От особено значение бил фактът, че нейните структури обхващали всички български етнически територии. Чрез тях ценностите и моделите, създадени в средищата Преслав и Охрид, прониквали из цялата българска диаспора, което предполагало уеднаквяване и равнопоставяне на културния живот в различните ѝ краища. Естествено това не означавало пълното обезличаване на своеобразните местни традиции. Третата последица засягала отварянето към византийския цивилизационен модел и неговото пренасяне в България. От една страна, това било изключително положителен феномен, който мотивирал и гарантирал културния разцвет на страната. От друга — това отваряне носело изключително голямата опасност от превръщането на византийското влияние в политическо и заплашвало българите с етнокултурно обезличаване.
Неутрализирането на тази опасност станало под действието на третия фактор — приемането на славянската писменост и утвърждаването на славянския език като официален. Сред многобройните последици от тази промяна най-напред задължително трябва да се споменат следните две. От една страна, приемането на славянската писменост и език не само допринесло за премахването на славяно-българския дуализъм в културния живот, но изтикало на преден план славянската традиция и самосъзнание, т. е. тази промяна направила българската култура "славянска". От друга страна, промяната дала ефективна възможност българската култура да неутрализира вредното въздействие на византинизма, като запази неговото положително влияние, за да намери в крайна сметка собствено пространство и идентичност в създаващата се източноправославна общност. Важна роля в тази посока изиграла и новата държавнополитическа концепция за равенство с империята, лансирана и утвърдена от цар Симеон.
Обобщен резултат от действието на трите фактора била засилената обвързаност между държава и култура в средновековна България, която вече се била появила и утвърдила през езическия период. Докато държавата експлоатирала собствената култура като гаранция за политическа независимост, културата превърнала държавата в неотменно условие за своето пълноценно съществуване. Ако за езическото ханство в Плиска тази обвързаност означавала "цивилизационна противоположност" на Византия, ако за княз Борис тя означавала "цивилизационна еднаквост с нея, но църковна и езикова независимост на България", то за цар Симеон тя означавала цивилизационно и политическо равенство с Византия. Така организирането и осъществяването на "Златния век" се превърнали в естествен аргумент той да стане василевс, а българският духовен предстоятел — патриарх.
Най-важно архитектурно проявление на "Златния век" и негов пръв държавно-политически символ станала новата столица Преслав. От една страна, тя следвала традициите, завещани от Плиска. И тук били налице добре очертани вътрешен и външен град, но те били съчетани с две важни нововъведения. Докато външният град в старата столица имал само землено укрепление, в Преслав и вътрешният, и външният град били снабдени с яки каменни стени. Освен това общата площ на Плиска била 23 кв. км, докато този на новата столица — едва 5 кв. км. По-малките размери ясно сочат окончателното скъсване с традициите на номадския укрепен стан и амбицията новата столица да се превърне в модерен за времето си архитектурен комплекс, който подобно на Константинопол да съсредоточава в себе си всички сфери на обществения живот. В представите на Симеон Преслав трябвало да бъде нов Цариград за новата империя на Балканите.
От светските постройки в града най-голямо значение имал дворцовият комплекс. Централно място в него заемали две правоъгълни сгради, ориентирани в посока север-юг — дворецът на запад и тронната палата на изток. Техните южни и северни фасади били свързани с допълнителни постройки, така че се образувал обширен вътрешен двор. Докато дворецът бил преустроена сграда от времето на стария аул, то тронната палата била съвсем нова и проектирана като базилика. Този факт както и богатата ѝ украса от дърво, скъпоценни метали и каменна пластика говорят за целенасочено подражание на античната елинистическа архитектура. Данните от археологическите проучвания върху дворцовия комплекс се допълват и от емоционалното му описание, направено от Йоан Екзарх в неговия "Шестоднев".
Непосредствено до двореца се намирали палатът на патриарха и голямата дворцова базилика. Външният град също бил гъсто застроен и в неговите очертания все още личат основите на множество граждански, стопански и църковни постройки. Те се групирали в отделни квартали в зависимост от функциите си.
По обясними причини непосредствено след покръстването настъпил подем в строителството на църкви и манастири. Още по времето на княз Борис старите езически светилища били превърнати в храмове на новата вяра. Като символ на нейната истинност и могъщество в Плиска била издигната Голямата базилика, която обаче силно пострадала от "езическата реакция" на княз Владимир-Расате. При архитектурното оформяне на втората столица тази нова традиция получила допълнителен тласък. В съзвучие с политическите амбиции на Симеон Преслав да се превърне в българско съответствие на Константинопол тук било отдадено предпочитание на модерния и във Византия кръстокуполен план на църковната сграда. Тя имала по-малък външен обем от старите базилики, но затова пък пропорциите ѝ били по-леки и ефирни. Освен това вътрешното пространство било далеч по-просторно и компактно поради липсата на огромен брой подпорни колони.
Своеобразен връх в църковната архитектура на Преслав била т. нар. Кръгла църква, наричана още и "Златна", понеже куполът ѝ най-вероятно бил покрит със злато. Нейното централно помещение имало кръгла форма (ротонда), чиято периферия била набраздена от дванадесет ниши — колкото били Христовите апостоли. Пред всяка ниша имало колона, която поддържала втория етаж на сградата, покрит с купол. Достъпът до централната зала минавал през просторно преддверие (нартекс), което служело за кръщелня. От западната страна се простирал обширен двор, ограден с каменна стена и навес. В неговия център бил изграден каменен кладенец. Днес се смята, че Кръглата църква била издигната по личното внушение на княз Симеон през 907 г., за което има известие в една приписка на старобългарския книжовник Тудор Доксов. В западната част на централната църковна зала бил издигнат трон на българския владетел, в което днешните изследователи виждат аналог с църквата на Карл Велики в Аахен. Вероятно това било знак, че и Симеон възприел Каролингската идея за равенство на светската и църковна власт.
Голяма част от преславските църкви били съставна част от комплексите на столичните манастири, разположени както във външния град, така и в непосредствената околност. Днес са проучени осем от тях, като с по-голяма известност се ползват тези край местностите Патлейна, Тузлалъка, Зъбуите, Аврадак. Тяхната топография и архитектурно оформяне също подсказват модерно византийско влияние. Това били градски манастири, предназначени за малък брой монаси и снабдени най-вероятно с болници и сиропиталища. Те не били затворен архитектурен ансамбъл, чиито сгради затваряли вътрешен двор, а по-скоро напомняли за светско имение. Археологическите проучвания безспорно показват, че те не били само религиозни учреждения, но и центрове за книжовна дейност и за художествени занаяти.
Нуждата от изграждането на нова и красива столица както и украсяването на множеството църковни сгради предизвикали бърз подем на приложните изкуства. Той най-ясно личи в каменната пластика и преславската керамика. Християнските естетически възгледи изисквали от творците да пресъздават не материалната форма, а духа на човека. Ето защо през средновековието скулптурата за разлика от античността загубила доминиращото си положение и била използвана предимно с декоративни цели.
Симеоновият "Златен век" се подчинил на тази традиция. Каменната пластика в Преслав била предназначена да украсява капители, корнизи, горни прагове на врати и прозорци. Нейните изображения пресъздавали стилизирани животински фигури, растителни и геометрични орнаменти. Както по своята тематика, така и по техниката на изпълнение тя носи белезите на силно византийско влияние, а посредством него — и това на елинизма.
Успоредно с каменната пластика разцъфтяла и преславската рисувана керамика. Тя служела преди всичко за подови настилки, цокли, облицовка на колони и т. н. Освен това керамичните плочки се превърнали в изобразително средство на иконографията. От тази странна симбиоза се породил един от шедьоврите на българската средновековна иконопис — керамичната икона на св. Теодор Стратилат. Произходът на преславската керамика е изключително спорен въпрос. Според едни изследователи тя била донесена и разпространена в Преслав от източни майстори, според други — решаващо въздействие имал опитът на константинополските керамични ателиета.
Независимо от произхода ѝ обаче нейното присъствие в културното творчество от "Златния век" дава знак за два взаимносвързани феномена — отварянето на България към традициите на средиземноморската цивилизация и активизирането на родния художествен потенциал да превръща "чуждото" в "свое".
Високите естетически достойнства на преславската керамика, техническото съвършенство при нейната изработка и многостранното ѝ използване нямали аналог в тогавашна Европа.
Християнската вяра и славянската литургия донесли със себе си един нов за българската традиция културен стереотип — книгата и четенето. В това се състои и най-голямото нововъведение на "Златния век". Наистина по онова време книгата била изключително скъпа стока, достъпна единствено за най-богатите. Въпреки това нейната поява в живота на българина имала две важни последици.
Едната последица засяга организирането и поддържането на първите специализирани образователни структури, които, макар и с уговорки, заслужават името училища. За тяхното съществуване има сведения в житията на св. Климент Охридски и св. Наум Мизийски. Те могат да се допълнят с резултатите от научния анализ върху някои основни характеристики на литературата от края на IX и Х в. На тази база може да се приеме, че подобни училища имало в по-големите градски центрове и че техни възпитаници били преди всичко представителите на аристокрацията. Образователният процес протичал на два основни етапа. На първо време учениците усвоявали славянската писменост и изграждали навици да пишат и четат на нея. Едва след това се пристъпвало към коментар на съдържанието в "учебните текстове", тяхното наизустяване и граматически разбор.
Втората последица от християнизацията засягала разместването на отделните изкуства в художественото творчество на средновековния българин и тяхното подреждане в нова йерархия. Нейният връх за разлика от езическото време неизменно бил зает от литературата и книжовността. Историческата дълготрайност на тази промяна била предопределена и от високите художествени постижения на писателите от "Златния век". Тяхната дейност била съсредоточена в двете главни книжовни средища — Плисковско-Преславското и Охридското.
По обясними причини тя изцяло била насочена към две основни социални цели — първо, да осигури църквата с необходимата ѝ богослужебна литература на славянски език и, второ, да разясни, разпространи и утвърди у новопокръстения народ християнския мироглед и етика. Двете цели били достатъчно обхватни, за да предположат голямото жанрово разнообразие на книжовната продукция, но същевременно давали ясен и категоричен приоритет на омилетиката, т. е. на проповедта и на поучителните слова.
Създаването на този жанр в старобългарската литература било улеснено от факта, че той вече имал вековна традиция във византийската литература, свои безспорни майстори и художествени образци. Преводът, компилирането и оригиналните творчески решения се слели, за да дадат обемна книжовна продукция. Четирима основни автори оставили имената си под нея. На първо място трябва да се постави Климент Охридски. Неговият житиеписец Теофилакт изрично отбелязва, че той съставил множество "прости и ясни слова, които не съдържат нищо дълбоко и много мъдро". За сметка на това те били разбираеми за всеки и давали възможност и на най-неукия да навлезе в красотата на християнската вяра. По-различен характер имат поучителните слова, които са останали от перото на Йоан Екзарх. Техният стил бил изящен, а проблематиката им засягала сложни догматични построения. Логично се налага изводът, че те били предназначени за елитарния вкус на образованата дворцова среда. Подобен характер има и известното "Учително евангелие" на епископ Константин Преславски. То е съставено от 51 поучителни слова, подредени по неделните дни в годината. Техни първообрази били съчинения на светите отци Йоан Златоуст и Кирил Александрийски, а 42-рата беседа била авторско дело на българския книжовник. На четвърто място трябва да поставим авторите на сборника "Златоструй".
Той съдържа множество проповеди, написани от Йоан Златоуст в славянски превод. Техният преводач останал анонимен за нас, но според признанието му подборът на текстовете бил дело лично на княз Симеон.
Новата религия се основавала на сложен светоглед, в който се преплитали юдейската и древногръцката философска традиция. Ето защо църквата се нуждаела от интелектуален елит, който да разбира, съхранява и разпространява светогледните догматични построения. За удовлетворяването на тази нужда Йоан Екзарх превел съчинението на византийския теолог Йоан Дамаскин "Богословие", чийто старобългарски вариант получил названието "Небеса".Същата цел подтикнала преславския книжовник да състави своя известен "Шестоднев" — разказ за сътворението на света в шест дни. Неговото съчинение широко заимствало от подобни византийски източници и преди всичко от едноименната творба на св. Василий Велики. То предлагало на новопокръстените си читатели обширни естественонаучни знания в съответствие с изискванията на християнския светоглед.
Важно място през този период заело и историколетописното творчество. То било представено както от оригинални произведения, така и от преводи на най-популярните византийски световни хроники. Особено ценни негови образци са "Историкии" на Константин Преславски, "За буквите" на Черноризец Храбър, "Кратък летописец"", "Сказание за железния кръст" и византийските хроники на Йоан Малала, Георги Монах, патриарх Никифор.
През следващите векове значението на старобългарската книжнина надхвърлило тесните народностни рамки. Тя се разпространила широко сред останалите славянски православни народи и станала здрава основа за изграждането на техните самостоятелни литератури.
 

 

През 1018 г. България била изцяло подчинена и присъединена към Византийската империя. Първоначално българските земи запазили известна обособеност, а Охридската българска архиепископия имала значителна автономия. Това позволило да се запази частично политическият и духовният елит на българската народност, който бил и основен носител на елитарната култура през средновековието. Византия не провеждала целенасочена политика на ромеизация спрямо българите. Правени били опити те да бъдат духовно приобщени към империята подобно на други негръцки народи като арменците, сирийците и пр. Това се оказало обаче неизпълнима задача поради силната държавнополитическа традиция на българския народ, при това дълги години стимулирана именно от противоборството с Византия.
В областта на книжовната култура постиженията естествено били по-скромни, защото език на официалната администрация, а до голяма степен и на църквата отново станал гръцкият. Византия обаче не преследвала употребата на старобългарския като богослужебен език и той бил съхранен в пределите на Охридската архиепископия. От друга страна, византийските архиереи и сановници създали някои произведения на гръцки език, които били посветени на българска тематика. Целта била българите да бъдат вписани в общоимперската култура. Такива са пространното житие на св. Климент Охридски и много други творби с българска тематика на архиепископ Теофилакт Охридски, както и житието на св. Иван Рилски от Георги Скилица, написано в края на XII в. Самият Теофилакт в частните си писма обаче разкрива истинското си отношение към новия имперски народ българите, които за него си остават груби, инородни и опасни варвари. Разбира се, част от неговата аристокрация се вляла в редиците на имперския елит и се ромеизирала, но като цяло българите останали компактна и осъзната етническа общност, която пазела своите културни и политически традиции.
Основни книжовни центрове през този период били Рилският манастир, чиято роля все повече нараствала, а също и северномакедонските манастири — Осоговският, основан от св. Йоаким Осоговски; Лесновският, чието начало се свързва с личността на св. Гаврил Лесновски и Пчинският манастир на св. Прохор Пчински. Важно книжовно средище станал и новооснованият Бачковски манастир. Той бил основан от византийския сановник Григорий Бакуриани (грузинец по произход) и отначало бил населен изключително с грузинци. Впоследствие сред монасите му проникнали гърци и българи, а заедно с тях и техните културни и религиозни традиции.
Запазени са редица паметници с религиозно съдържание, които свидетелстват, че книжовните традиции в българските земи през XI — XII в. не замрели. Такива са Зографското глаголическо евангелие (края на Х — началото на XI в.), Асеманиевото евангелие (XI в.), Савината книга (XI в.), Синайският глаголически сборник (XI в.), Супрасълският сборник (XI в.), Битолският триод (XII в.). Наред с богослужебните книги били съставени и редица жития — народното житие на св. Иван Рилски (XII в.), краткото житие на св. Кирил, жития на светците Прохор Пчински, Гаврил Лесновски, Йоаким Осоговски.
Силно разпространение добили апокрифите — "Видение Данилово", "Разумник", "Книга за Енох" и много други. Повечето от тези апокрифи са познати в преписи от XII — XIV в. и имат византийски първоизточници, но в тях има редица домашни добавки и патриотични антивизантийски мотиви. През този период вероятно били създадени и основните съчинения на богомилите, които обаче са достигнали до нас в латинските версии на западноевропейските катари. Особен интерес предизвикват както Солунската легенда (кратък животопис на св. Кирил, представен като автобиография), така и Българският апокрифен летопис.
С кратки думи и в легендарен дух той разказва за политически независимото минало. Липсата на фактологическа достоверност е заместена от искреното желание за идеализация на някогашната българска държава и църква. Най-напред те били представени като творения на Божията воля. По Господна поръка пророк Исай довел българите в земите на юг от Дунав. Божественият произход на родната държава в онова време съвсем естествено се възприемал като сигурна гаранция за нейното възстановяване.
Наред с това всички владетели от Първото българско царство били обрисувани в максимално положителни тонове. Особено е наблегнато върху строителната им дейност, оставила върху българската земя множество градове. Тяхната архитектурна красота била видима и в годините под чужда власт, за да вдъхновява вяра в неизбежното освобождение. В заключение неизвестният автор прави сравнение между живота на обикновения човек в ромейската и българската държава. Докато през управлението на владетелите Симеон и Петър царяло всеобщо благоденствие, земята раждала всичко, а държавата събирала малки данъци, в условията на чуждата власт навсякъде се виждал недоимък.
 
 

След освобождението от византийска власт и възстановяването на българската държава и църква се създали условия за нов подем на книжовността. Все пак през XIII в. нейната продукция имала по-скромен обем. Запазените паметници произхождат както и в предишния период предимно от западните български земи. Между тях се открояват Добрейшовото евангелие, Болонският псалтир, Боянското евангелие, Свърлижкото евангелие, Кюстендилското евангелие и пр. В източните български земи основен книжовен център още през XIII в. станала столицата Търново. Оттам произхождат Търновското евангелие на цар Константин-Тих Асен, Бориловият синодик от 1211 г, правният сборник Кормчая книга (Номоканон), Берлинският сборник и др.
Съставени били и нови жития на светиите Иван Рилски, Йоаким Осоговски, Прохор Пчински, Гаврил Лесновски, Иларион Мъгленски, св. патриарх Йоаким Търновски и др. Преведени били от гръцки език и житията на св. Климент Охридски и Наум. Появил се нов жанр — историческият разказ (например "Разказ за зографските мъченици"). В Търново се развила и химнографията, като много нейни творби са запазени в Драгановия миней. По-известни книжовници и преписвачи от XIII в. са поп Добрейшо, Войсил Граматик, Драган и др. Към книжовните паметници от това време се отнасят и каменните надписи на българските царе. Сред тях се открояват Търновският и Станимашкият надпис на цар Иван Асен II. Важни документални паметници са и грамотите на българските владетели — Дубровнишката и Ватопедската грамота на цар Иван Асен II, Виргинската грамота на цар Константин-Тих Асен и пр.
Книжовният живот през XIV в. минавал до голяма степен под знака на новите идейни течения в православието и най-вече на исихазма, който станал официална църковна доктрина във Византия и България. Исихастите допринесли за възраждането и развитието не само на монашеския живот, но и на литературната дейност в манастирските и църковни центрове. Броят на съхранените литературни паметници от XIV в. многократно надхвърля тези от XIII в. Сред най-ценните паметници са Зографското евангелие от 1322 г., Лондонското евангелие на цар Иван Александър.
Томичовият псалтир, Кукленският песнивец, българските преводи на Манасиевата хроника и Троянската притча, сборникът "Синтагма" на Матей Властар, Миханичовият сборник, Рилската и Витошката грамота на цар Иван Шишман, Мрачката грамота на цар Иван Александър и др. Някои от тях като Лондонското евангелие и Манасиевата летопис са прекрасни образци и на миниатюрната живопис от Търновската художествена школа.
Под влияние на исихастките центрове в Константинопол, Солун и Атон в България се създавали нови и възраждали стари книжовни средища. Особено важно значение добили българският светогорски манастир "Св. Георги Зограф", където се оформила Светогорската школа, представена от старец Йоан и неговите ученици Козма, Методий, и манастирът "Св. Богородица" в Парория, основан от самия Григорий Синаит, в който се обучили книжовници като Ромил Видински, Теодосий, патриарх Евтимий Търновски и др.
През 1350 г. Теодосий Търновски основал Килифаревския манастир край Търново, който бил точно копие на Синаитовия манастир в Парория. Там се оформил и Килифаревският книжовен център, от който излезли най-видните дейци на Търновската книжовна школа като патриарх Евтимий Търновски, Киприан Цамблак, митрополит Киевски, Григорий Цамблак и др. Водеща фигура в оформилата се впоследствие Търновска школа бил Евтимий Търновски.
Той бил роден около 1325 г. в аристократичната фамилия Цамблак. Учил в различни манастири на Търновската Света гора, Килифарево, Константинопол и Атон. Впоследствие основал прочутия манастир "Св. Троица", който наред с Килифарево станал главен център на Търновската школа и на исихазма в България. Евтимий извършил богослужебна и езиково-правописна реформа. Тя имала за цел да създаде единна норма, която да уеднакви различните редакции на старобългарския език.
През 1375 г. Евтимий станал и патриарх, което още повече издигнало неговия авторитет като духовен и книжовен деец в целия православен свят. След завладяването на Търново от османците Евтимий, който ръководел отбраната на града, бил заточен в Бачковския манастир, където починал около 1402 г. Патриарх Евтимий бил автор на четири жития (на св. Иван Рилски, на св. Филотея, на св. Петка Търновска, на св. Иларион Мъгленски); на четири похвални слова, на много църковни химни и др. Безспорните му литературни шедьоври са житията на св. Иван Рилски и св. Петка.
Сред учениците на Евтимий се откроява неговият родственик Григорий Цамблак.Той бил принуден да прекара дълги години в емиграция в Сърбия и Влахия, а в крайна сметка наследил на киевския митрополитски престол чичо си Киприан и станал един от радетелите за унията с Римокатолическата църква пред ислямската заплаха. Григорий Цамблак бил ревностен последовател на делото на Евтимий и на неговата реформа и усърдно я популяризирал извън България. Най-известната му творба е "Похвално слово за Евтимий".
Друг възпитаник на Търновската школа бил Константин Костенечки. Той учил в Бачковския манастир при Евтимиевия ученик дяк Андроник. По-късно емигрирал в Сърбия, където бил приет радушно от деспот Стефан Лазаревич. Най-известните му творби са "Житие на Стефан Лазаревич" и "Сказание за буквите", в което изложил принципите на Евтимиевата реформа. К. Костенечки бил автор и на първия старобългарски пътеводител до Палестина.
Паралелно с Търново се развили и други книжовни центрове. Сред тях особено важна роля играел Видин, център на тамошното българско царство. Водеща фигура сред местните книжовници бил митрополит Йоасаф Бдински, чието най-известно произведение е "Похвално слово за св. Филотея" от 1395 г. Друг прочут видински паметник е Бдинският сборник от 1360 г. с 13 жития на жени светици. Запазени били и книжовните традиции в Рилския манастир (Рилски сборник и пр.), манастира Трескавец до Прилеп, Слепченския манастир, манастира Матейче до Куманово, Бачковския манастир, Охрид, Скопие, Средец и пр. Българското книжовно развитие през XIII — XIV в. оказало огромно развитие и върху съседните православни народи — сърби, руси и особено върху Влахия и Молдова. Там през XIV в. се оформила т. нар. влахо-българска книжнина, която съхранила редица постижения на Търновската школа чак до края на XVIII в.
С литургията и църковната поезия било тясно свързано творчеството и на църковния композитор Йоан Кукузел. Макар и българин по произход, той творил главно във Византия. Най-известната му творба е посветеният на майка му "Полиелей на българката". Други представители на църковната музика от български произход били светогорските монаси Драган и старец Йоан и търновският духовник Макарий.
Повечето паметници на материалната култура от Второто българско царство се свързват със столицата Търново. Тя обхващала хълмовете Царевец, Трапезица, Девинград и някои съседни местности по поречието на Янтра. Важни квартали били Асенова махала и Френкхисар. Около Търново се оформила верига от манастири, позната като Търновска Света гора. По-известните от тях са патриаршеският манастир "Св.Троица", Преображенският, Плаковският, Килифаревският, Капиновският и Петропавловският манастир. Запазени са и редица търновски църкви — "Св. Димитър", "Св. 40 мъченици", "Св. св. Петър и Павел", патриаршеската катедрала "Възнесение Христово" и др.
Разкопани са общо останките на над 40 църкви в Царевец и Трапезица, както и основите на царския дворец и редица болярски жилища на Трапезица.
Приема се, че в Търново се изградила особена Търновска архитектурна школа. Основен тип църковни сгради на тази школа са еднокорабните кръстокуполни църкви. През XIV в. се появили и камбанариите, непознати дотогава. С Второто българско царство се свързват и останките на гр. Червен, както и редица обекти в София, Шумен, Охрид, Никопол, Несебър, Ловеч, Асеневата крепост край Асеновград, Мелник, крепостта "Баба Вида" край Видин, Калиакра и др.
Във връзка с църковното строителство се развивала и живописта. Според повечето автори може да се говори за наличие на особена Търновска живописна школа. Запазени са нейни образци в църквата "Св. 40 мъченици" и фрагменти в някои разрушени църкви в Трапезица. Към Търновската школа се отнасят изцяло съхранените Боянски стенописи в едноименната църква от средата на XIII в. (1259 г.) с образите на севастократор Калоян и съпругата му Десислава, цар Константин-Тих Асен и царица Ирина.
Други известни стенописи от XIII — XIV в. са тези от скалния манастир край с. Иваново, Русенско (чиито ктитор бил самият цар Иван Александър), от Земенския манастир, а също и от църквата в с. Беренде, Софийско, Погановския манастир, църквата "Св. Спас" в Охрид, църквата в с. Младо Нагоричино, Кумановско, Хрельовата кула от Рилския манастир, църквата от с. Бобошево, Кюстендилско и др. Сред паметниците на иконописта могат да се отбележат посребрената несебърска икона с Богородица и Иисус, Иконата на Иисус Христос от гр. Лан, Франция, деветте икони от църквата "Св. Климент" в Охрид, Бачковската икона на Богородица и Иисус Христос от 1311 г, някои каменни и мраморни релефни икони от Цепина, Несебър, Търново и др.
Като цяло българската култура от XIII — XIV в. продължила възходящото си развитие в рамките на европейския славяно-византийски Изток. Налице били и известни контакти с латинския Запад. Това европейски ориентирано развитие обаче било прекъснато от османското нашествие в края на XIV в., което задълго откъснало българските земи от естествената им европейска среда.

http://www.heritagebg.net/nauki/istoriya/kratka-istoriya-na-balgariya/item/194-kulturata-na-srednovekovna-balgariya

Много важна тема.Няма нищо чудно в това,че в Средновековието,България е смятана за държава-лидер в областта на културата и просветните дейности в тази част на Европа,защото докато славянските народи са живели в землянки,нашия народ е имал каменни градове,където е имало светилища,училища-просветителски школи и други просветни фактори от високо значение за самостоятелния живот на една нация

Писмената култура в средновековна България

Автор: Проф. Николай Овчаров

Новопокръстената държава се отваря не към съвременната византийска култура, а към автентичните традиции на ранното християнство

Живопис, просъществува само няколко десетилетия, оставя трайна следа в средновековното европейско изкуство

Годината е 1909. Минали са само месеци, откакто България е обявила своята независимост от Турция и след 5 века отново е станала царство. Доскоро поробените българи изживяват бурен национален подем. Точно тогава един учител от градчето Преслав започва разкопки в забравените руини на старата българска столица. Името му е Йордан Господинов. Неочаквано в местността „Патлейна” той попада на високо запазени зидове от древен манастир. Сред тях учителят открива десетки фрагменти натрошена фина керамика, по които се разпознава голямо изображение на брадат мъж с ореол около главата. Когато успява да събере парчетата, пред смаяния му поглед изниква образа на св. Теодор Стратилат, изпълнен във великолепен живописен стил върху пано от няколко глинени плочки.

Така е открито явлението в изкуството, определяно от учените с понятието „преславска рисувана керамика”. С времето находките се обогатяват с намерените ателиета при Златната църква, в манастира край местността „Тузлалъка” и др. Оказва се, че специфичната керамика се прави от идеално пречистена бяла каолинова глина, предшественик на фаянса. Отгоре са полагани с бои и глазури изображенията, а после предметите са изпичани във високотехнологични пещи. В преславските работилници от края на ІХ и началото на Х в. са правени най-различни подобни произведения – трапезни съдове, таблички с калиграфски изпълнени текстове, дори плочки за подова и стенна декорация. Ненадминати обаче остават иконните образи, представящи разнообразни светци и сцени. А в ателието за „преславска рисувана керамика” в местността „Под зъбуите” археолозите откриха цял иконостас от глина и с невероятни шарки. Сред колонки и други миниатюрни архитектурни детайли са вместени прекрасните изображения на Христос и обкръжаващите го светци.

Намерените досега човешки образи показват един оригинален стил, непознат в другите страни. Някои допуснаха, че той все пак идва чрез Византия и нейната столица Константинопол. Повечето изследователи обаче се насочиха към източния произход на стила. Става дума за преки влияния от Сирия и Палестина, люлките на късноантичната раннохристиянска цивилизация. Именно тази загадка преди четвърт век ме накара да се насоча към проблематиката на „преславската рисувана керамика”. От самото начало усетих, че се касае за сложно явление, породено от разностранни исторически, религиозни и философски фактори. Последва дълга работа в български и чужди библиотеки. Трябваше детайлно да се запозная с раннохристиянските идеи, създали предпоставките за странния живописен стил. А да се намери и чете специализирана религиозна литература в комунистическа България съвсем не беше лесно.

Постепенно пред мен започна да се възстановява картината на духовния живот в Симеонова България от ІХ-Х в. Новопокръстената държава се отваря не към съвременната византийска култура, а към автентичните традиции на ранното християнство. Това се отнася за всички сфери на човешката цивилизация – философия, литература, архитектура, изобразително изкуство. Превежданите от гръцки език книги са изцяло подбрани от репертоара на раннохристиянските автори, до един ученици на последните езически философи, неоплатониците. Основоположник на учението е Плотин, който възражда идеите на великия Платон и ги пренася в новото и драматично време. В естетическите си съчинения той защитава концепцията за пряк контакт с Божествената сила чрез методите на изкуството. Човешките фигури трябва да са едри, изправени фронтално и вперили погледа на съзнателно уголемените от художника очи пряко в зрителите. Те трябва да се изобразяват в пълна светлина и ярки цветове, защото така се представя Божественото у човека.

Тезите на неоплатониците са адаптирани към християнството от видни мислители като Ориген, Василий Кападокийски, Григорий от Ниса. Псевдо-Дионисий Ареопагит пък създава цяла естетическа теория, показваща ролята на античните възгледи във формирането на християнското изкуство. Точно тези автори стават особено любими на българските преводачи и писатели от ІХ-Х в. Отличава се най-вече Йоан Екзарх, който в своя „Шестоднев” и в многобройните си слова се опитва да обоснове подобна естетическа концепция. Там срещаме различни пасажи за бликащата от човешкото тяло Божествена светлина, за вложената от Създателя сила на човешкия поглед, за изкуството, отличаващо хората от животинските твари.

Наистина бе удивително, когато започнах да съпоставям философските възгледи от онези далечни времена със запазените иконни образи от „преславската рисувана керамика”. Сякаш едрите и изпълнени със светлина изображения на светци са илюстрация на неоплатоническите и раннохристиянските схващания. Устременият към зрителя втренчен поглед от широко отворените очи буквално прониква в душата на човека и я разтърсва дълбоко. Същото се отнася и до малкото оцелели миниатюри на старобългарското книжно изкуство от Х в., например в Асеманиевото евангелие от Ватиканската Апостолическа библиотека.

Така достигнах до категоричния извод, че се „преславската рисувана керамика” наистина е оригинално явление, проникнало в България направо от Сирия и Палестина. Това става, когато Византия току-що се е отърсила от вековното господство на иконоборците, отхвърлящи човешкото изображение в религиозното изкуство. Тогава в самата империя раннохристиянската образност е загубена. Към края на ІХ в. тя също отчаяно се стреми да възстанови старите традиции на образа. И тогава в новопокръстена България се развива живопис, нямаща пряк аналог в християнския свят. Тя просъществува само няколко десетилетия, но оставя трайна следа в средновековното европейско изкуство. Вече през Х в. в църквите на Велики Преслав се появяват и първите стенописи, създавани в унисон със съвременната византийска живопис.

Гласове от миналото: Из „Шестоднев” на Йоан Екзарх:

„Човекът, като създава образи и фигури, прилага на дело цялата своя изкусност, макар по необходимост да се достига до различно по вид творчество според различието на материала. Така един, създавайки образ, започва да рисува от главата и завършва цялото тяло с краката, а друг, правейки статуя, и понеже материалът е твърд, мед или нещо друго, я излива на отделни части и после ги подрежда и така оформя фигурата, която трябва да бъде създадена. По този начин всеки от тях със своето изкуство наподобява вида на живото същество, което иска да изобрази”.

https://trud.bg/

Автор: Проф. Пламен Павлов

Развитието на храмовата архитектура и християнското изкуство е в хармония с подема на старобългарската книжнина през “Златния Век”

Предложеното от проф. Иван Божилов понятие „Преславска цивилизация“ има своите сериозни основания

Приемането на християнството през 864 г. като официална религия на България по волята на светия княз Борис-Михаил е събитие със световноисторическо значение. И да не ни се вярва (особено при ширещия се нихилизъм...), такава е оценката на модерната наука. Проучванията на историци, филолози, археолози и изкуствоведи показват категорично, че именно в България през IХ-Х в. са създадени основите на т. нар. славяно-византийска (“Славия Ортодокса”) или, по-скоро, българо-византийска духовна общност. През IX-XI в. в обсега на изградения от България културен модел влизат Сърбия, Дукля (дн. Черна гора), Киевска Рус (днешните Украйна, Русия и Беларус), а през XIII-XV в. и Влахия, Молдова, дори Литва... През Средновековието старобългарският е третият “класически език” в Европа редом с латинския и гръцкия. Това е още една причина заедно с проф. Николай Овчаров да настояваме за по-смелото навлизане в собствената ни понятийна система на термина “средновековна българска империя”, съответно, “Първа” и “Втора”, използван без колебание от Арнълд Тойнби, Стивън Рънсиман и други безспорни световни авторитети.

Материалният израз на изгражданата от българите християнска цивилизация са паметниците на архитектурата и изкуството. Нека припомним това в навечерието на големия празник Рождество Христово, празнуван от нас, българите, в продължение на повече от единадесет века! При управлението на Борис-Михаил (852-889), Симеон Велики (893-927), Петър (927-969) и Самуил (997-1014) българските строители стъпват върху богатото наследство от времето на т. нар. езически владетели, сред които най-силно се откроява кан Омуртаг. Християнското културно влияние, идващо от Византия и Близкия Изток, се съчетава със собствения опит и традиции. Характерен белег на архитектурата в Плиска, Велики Преслав, Охрид и другите по-големи центрове на тогавашна България е нейната монументалност, което се отнася и за храмовото строителство. След 864 г. започва изграждането на стотици църкви, както и преустройството на някои езически каменни храмове (т. нар. капища) в християнски. Особено впечатляваща е Голямата базилика в Плиска, чието строителство започва по време на папската мисия в България през 866-870 г. Със своите размери (99 м дължина и 29 м ширина), градеж от солидни варовикови блокове, и т. н. тя е една от най-значителните катедрали в тогавашна Европа. При Голямата базилика е ясно забележимо влиянието от страна на западната християнска архитектура, вкл. на емблематични храмове в Рим. Като архитектурен тип базиликата, достатъчно застъпена във Византия, а и в нашите земи още от късната античност (например “Св. София”, дала името на днешната ни столица), присъства в Плиска, Велики Преслав, Дръстър/Силистра, Охрид, Преспа, Костур и на други места. В първоначалния си вид базиликата “Св. София” в Охрид е изградена при княз Борис-Михаил, онази в Прокупле близо до Ниш и т. нар. Петрова църква при средновековната крепост Рас (при дн. Нови пазар в областта Санджак, Сърбия) са построени най-вероятно при цар Симеон или неговия син цар Петър, а базиликата на о-в “Св. Ахил” - от цар Самуил. От Константинопол в България навлиза и друг тип на представителна храмова архитектура - кръстокуполната църква. Разбира се, най-многобройни са по-обикновените еднокорабни църкви, известни от цялата обширна територия на тогавашна България.

Изобразителното изкуство, вкл. скулптурата, има своите традиции още от времето преди християнизацията - достатъчно е да посочим Мадарския конник. Богата декоративна украса са притежавали дворците на владетелите в Плиска и Велики Преслав, а и изгражданите след покръстването християнски храмове, вкл. и в другите важни центрове на обширната българска държава. При украсата на църквите са използвани техники, типични за елинистическото и ранновизантийското изкуство, но са факт и някои оригинални български приноси, Познати са изображения с палеохристиянска символика, геометрични мотиви, палмети, колонки, каменни блокчета с гнезда за метални инкрустации, цветен емайл, и т. н. В науката съществуват спорове за някои паметници, каквито например са известните релефи от Стара Загора, но е в реда на нещата изкуството да се развива в хармония с подема в книжнината и старобългарската литература. Отделни паметници, чието количество вероятно ще нараства при бъдещи археологически проучвания, илюстрират развитието на златарството и други приложни изкуства. И в тази област е явно влиянието на водещата в онази епоха византийска култура, като в някои случаи откритите паметници са произведения на константинополски ателиета или пък техни български реплики.

Нашите предци създават своя християнска имперска столица - Велики Преслав, “домашният” български “Цариград” / Константинопол. Въпреки тежките удари върху неговото културно наследство, до XIX в. градът е наричан от османските автори с показателното име “Ески (Старият) Истанбул”! Разцветът му е при царете Симеон и Петър, когато са изградени десетки църкви, дворци, обществени сгради и т. н. Достатъчно е да посочим т. нар. Кръгла (“Нова златна”) църква, отразяваща изискания вкус на самия Симеон Велики. С други думи, предложеното от проф. Иван Божилов понятие “Преславска цивилизация” има своите сериозни основания предвид достойнствата на столичната дворцова култура и изкуство.

При злощастната съдба на Плиска, Велики Преслав и други културни огнища времето е пощадило нищожна част от съкровищата на “Златния век”... И все пак, едно от оригиналните явления през онази епоха е т. нар. Преславска рисувана керамика, изследвана от проф. Тотю Тотев и други учени. Най-известната от оцелели нейни паметници е прочутата икона на св. Теодор Стратилат, открита при археологическото проучване на манастира в местността Патлейна. Известна представа за тогавашната живопис дават някои сцени от древната ротонда “Св. Георги” в София, от манастирската църква във Водоча, Струмишко, от базиликата “Св. Безсребърници Козма и Дамян” в Костур (дн. Кастория, Гърция), и др. Развитие получават калиграфията и художествената украса при оформлението на старобългарската ръкописна книга. За жалост, съдбата на нашите ръкописи, илюстрирани с миниатюри, е драматична - огромен брой от тях са унищожени, други са отнесени в чужди страни. И все пак, малкото достигнали до нас ръкописи, както и киевските копия на български оригинали дават добра представа за постиженията на българските художници. Сред тези образци на изкуството са “Учително Евангелие” на епископ Константин Преславски, “Симеоновият сборник” (т. нар. “Светославов Изборник” от 1073 г.), Асеманиевото Евангелие, и др.
За разлика от книжовниците, имената на старобългарските архитекти и художници остават неизвестни. Интересно изключение е Варгил (вариант на името “Вергил”), на когото обърна внимание археологът Георги Майсторски. Името на този доскоро непознат творец, работил в старата столица Велики Преслав във време, в което градът е под византийска окупация, научаваме от негов непретенциозен надпис върху мраморно блокче:

“А това Варгил украси с образа на Сина [Божи].... [в годината] 6521 [1012-1013]”.

Надписът е с българските кирилски букви, създадени от книжовния кръг на Борис-Михаил и Симеон Велики в столиците Плиска и Велики Преслав. В лицето на Варгил срещаме български зограф или майстор декоратор, оставил памет за своето творчество, подобно на колегите си от Византия и Франкската империя.

През IX-X в. България е едната от трите “Велики сили” в средновековна Европа наред с Византийската и Франкската империя. Трябва да подчертаем обаче - “Държавата на Духа”, както нарече средновековна България акад. Дмитрий Лихачов, е не само военно-политическа, но и водеща културна сила. Такава, каквато трябва да бъде една империя.

https://trud.bg/

Златният век – апогей на българската култура

Създадената по времето на Симеон непреходна по своя характер култура, макар и силно повлияна от византийската, внася своите оригинални елементи, дали основание на редица учени да говорят за самостоятелна Преславска цивилизация. Независимо дали този термин следва да се приеме, то едно е сигурно. Културата на Симеонова България се превръща в основата на българската народност, но наред с това далеч надхвърля границите на страната. През следващите векове създадената богата книжнина, допълнена и доразвита по  времето на цар Петър, ще се разпространи сред славянските държави, превръщайки се в еталон за подражание и въздействайки силно върху тяхната култура. В резултат на това оформената в България кирилица днес ще е основна азбука за близо 300 милиона души на Балканите, в Източна Европа и дори в Централна Азия.