Стихове за България

[Hatshepsut]

Балада за България

България във тихата дъга
над жълтите поля с червени макове,
България във моята тъга
зад тъмните стъкла на всички влакове.
България
по тъмните бразди на всяка равнина.
България
във светлите гърди на моята жена.
България по тъмните крила
на птиците, от зимата прокудени.
България по светлите чела
на всички пеещи и всички влюбени.

По всички, всички стародавни пътища
България.

Бавно вървяха
в пътища тесни
с детска уплаха
твоите песни.
Тъжни девици
в късни седянки,
бивши войници,
слепи, шармантки
като по книга
ги пяха жално...
Песни ли? Стига!
Ти беше гладна.
От болка - черна,
от мъка - свята,
вдовицо верна
на Караджата...
И твойта мъка,
дълго люляна,
изпъна лъка.
Народът стана
из минни кули,
из ниви гъсти,
със медни скули
и силни пръсти
хвърли в борбата
той свойте сили,
пося земята
с братски могили
и те прегърна
като закрила...
Всичко ти върна -
вяра и сила.
Сега, когато
люлей в балкана
твоето лято
златна камбана,
то се надвеси -
горда родилка -
и ми донесе
в пъстра престилка
мъдрото детство
на свободата
като наследство
от Караджата...

България по малките слънца
на поздрави и възпоминания.
България във кротките сърца
на всички честни в своите желания.
България измедната тръба на всяка веселба.
България
във моята съдба и вашата съдба.
България по сините крила
на дни и нощи, радостно събудени.
България по мъжките тела
на мойте стихове, безумно влюбени...

По всички, всички устремени пътища
България!

Христо Фотев

[Hatshepsut]

Наследство

 Към моята България, разстлана
 престилка чудно-пъстра под небето,
 затичвам се да видя как в герана
 моминското лице на мама свети.

 Да чуя песента на чернозема
 и боса ветровете да надбягам,
 че българската древна кръв у мене
 във обръчи не може да се стяга!

 Тя както младо вино, разлудяна
 от глътка само – до пети опива.
 Подхвана ли: "Зажнала й дюлбер Яна",
 при кладенеца слизат самодиви -

 от Добруджа и Пирин, край Марица,
 магьосно биле сбрали да омаят,
 мен – Българката: песни и шевици,
 с душа на внуци да предам, да знаят,

 че всичко тук – във звук и шарка, в камък,
 със обич сътворено – ще векува!
 Щом корена си носим в Жива Памет,
 ще бъде Българско, додето свят светува!

 1990г., София
 Из поетичната книга-спектакъл
 ,,Жива Памет"
 Тоня Борисова

[Hatshepsut]

България

Земя като една човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна,
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя, като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятaгян.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна – радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема

Земя, като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!

Георги Джагаров

[Hatshepsut]

Ще плачеш за децата си, Българийо

Ще плачеш за децата си, Българийо,
макар че днес ги гониш със презрение!
От гаврата над хората измамени,
изчезна вече цяло поколение!

Децата ни Родината намразиха,
прокудени без капка уважение.
Бащината клетва те не спазиха.
Изчезна вече цяло поколение.

Ще плачеш за децата си, Българийо,
щом детските площадки са история.
Родината е болка неизказана.
На картата сме вече територия.

Ще плачеш за децата си, Българийо,
че тука днес е раят на мръсниците.
Изсякохме горите си до корени,
от тук ще си отидат даже птиците.

Ще плачеш за децата си, Българийо,
за последно щом забият пак камбаните.
Кой ще ни изпрати във отвъдното?
С обич кой ще ни превърже раните?

Пейо Пеев

[Hatshepsut]

Стенопис от куршуми

България –
по-древна от всяко предание древно,
по-млада от първия вик на дете!
Безоблачна ласка. Светкавица гневна,
която слънца по небето плете...

България –
душа разорана и звук от гъдулка.
Съдба на съдбините ни. Звън от метал!
Земя набраздена. Усмивка и люлка,
зараснала рана и боен сигнал!

България –
пшеница класила и печена пита,
босилково цвете и тежък юмрук!
Дъждовна дъга и звезда на звездите!
Въздишка на майка и сянка от бук...

България –
роса на челото и кървава дума,
капчук от сърцето и първо кокиче!
Горчив, но велик стенопис от куршуми,
пред който завинаги аз коленича!...

Евстати Бурнаски

[Hatshepsut]

България

На колене пред таз могила свята,
създадена на вражи кръстопът.
От този свят, от слънцето по-славна!
България - нарича я светът.

Потъпквана от варвари безбройни,
превръщана на огън и вода.
Но отстояла като камък твърда,
измила е със сълзи пепелта.

И славни Симеонови войници
воюваха за всеки днешен ден.
Умираха, но твърдо отстояваха
със вярата във утрешния ден.

Полетата със кръв са напоени.
Моретата преливат от сълзи.
Звездите гаснат, ала не умират.
България - навеки остани!

Пренесла свойта скръб и свойто име,
за мен оставаш слънчев, светъл рай.
Не ме гнетят пределите ти малки,
защото ти си моят роден край

Иван Иванов

[Hatshepsut]

България

Защо е слънцето, ако не грее
над българската хубава земя?
Защо е вятъра, ако не пее
в разцъфналите пролетни жита?

Аз мога да обичам и да страдам,
и дълго да очаквам радостта,
но никога не мога да престана
да те обичам, българска земя!

Прекланям се пред твоите герои,
най-светлите ти горди синове,
пътеката хайдушка все ме води
към твоите бунтовни върхове.

И не забравям твойте вехти рани
от дивия и кървав ятаган
и в песента ми и във радостта ми
развява грива твоя стар Балкан.

Не искам чуждо слънце да ме грее,
на мен ми стига, стига радостта,
че само тук за мене славей пее
и тук ще се превърна на трева!

Аз мога да обичам и да страдам,
и дълго да очаквам радостта,
но никога не мога да престана
да те обичам, българска земя

Елка Недкова

[Hatshepsut]

Молитва за България

Пази ни, Господи, земята, българския дух благослови!
Закриляй майките ни и децата! Твърдостта ни, Боже, въздигни!
Изтрий сълзите ни в очите... и във Истина ни вразуми!
Със Словото ни от предците паметта ни силна възроди!

От безродници... ни опази - за сребърник ни замениха.
Справедливо, Господи, съди ония, що ни измениха!
Господи, България пази - от врагове, предатели, врази!
Честта и Силата ни съхрани - не гасне туй, що се не гаси!

Иванка Николова

[Hatshepsut]

България

Когато се родих на таз земя
аз още не умеех да обичам.
Научих се. И после осъзнах
онази свята обич безгранична.

А тя е обич към една земя
откъсната от райската градина,
разкъсвана от тропот на коне
и оцеляла хиляди години.

Когато се родих на таз земя,
аз знаех, че нарича се България.
Растях, пораснах. После осъзнах,
че в миналото с болка е изгаряла

и пак възкръсвала из пепелта,
изгаря и до днес във вечен пламък;
остава да се мери с вечността,
защото изградена е от камък.

Когато се родих на таз земя,
разбирах, че съдбата й е тежка.
Но винаги ще й принадлежа,
дори да е поредица от грешки.

Защото трудната съдба е път
неравен и обсипан със капани.
Но ходейки по него всеки грях
ще бъде заличен с вековна рана.

Когато се родих на таз земя,
аз знаех, че за нея ще се боря,
че съм пред сблъсък със света
и че живея пред завои.

Но този сблъсък ще роди искрата,
която пътят ни ще озари.
Той може да е дълъг или кратък,
но трябва все нагоре да върви!

Горяна Панайотова

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=70840

[Hatshepsut]

България

До днес не съм ти казвал... А много те обичам.
И въпреки... Безкрайно... От малък... Все така...
И точно за това, че паднала си ничком.
И тялото ти тъпчат чуждите крака.

Не се отчайвай, моя! Усмихвай се, прекрасна.
Единствена за мене. Мой смисъл. Мой живот.
Звездата още свети... Виж... Горе... Не угасна.
Вдигни се... Изправи се... Измъчен мой народ.

Все някога ще дойде за теб по-друго време.
Било е и по-тежко... Болеше... Издържа.
Кой знамето ти славно могъл би да отнеме.
Кой името ти древно затрупал би с лъжа.

Неповторима моя... Недей да се страхуваш...
И семена и кости погребани са тук.
Отново ще поникнеш... И все ще съществуваш...
Във малката ми внучка и малкия ми внук.

Недялко Йорданов

[Hatshepsut]

Носталгично

Небето дави се в сълзи,
земята плаче изтерзана,
за нейните деца я днес боли,
за младостта им пропиляна.

Където и да идат по света,
все ти, Родино си им във душите,
ти рана си и лек за тях,
сълза издайническа във очите.

Красива си, с бунтовен дух,
но често слагаш робската си дреха,
прикриваш изранената си плът
и в болката си търсиш ти утеха.

Децата ти се разпиляха
като разкъсана огърлица с мъниста,
но вместо да ги пуснеш със любов,
огърлицата гърлото ти стиска.

Ти майка и любима си за тях
и все към тебе бягат им очите.
В сърцата им си уж, а си далеч,
за туй във шепи сбират си сълзите.

Пращат ги по вятъра до теб,
бисери от болка свята,
небето дави се във тях,
от мъка натежала е земята.

И само крехката надежда,
крепи ги в чуждия им свят
и сили дава им да дишат,
при теб да се завърнат пак.

Вера Илиева

[Hatshepsut]

България

Обичам теб и твойто слънце,
твойте хълмове, поляни, висоти,
всяка шепа пръст и всяко зрънце,
носещи неземни красоти.

Обичам те такава - гордо устремена,
разкъсваща безмилостно простора,
с най-чудните си дрехи пременена,
създаваща велики хора.

Късмет ли бе във теб да се родя,
съдба ли бе да те обикна?!
Цял един живот ще изградя,
като цвете в твоите поля ще никна.

Най-синьото небе те гали,
за тебе греят слънце и луна,
ти градиш успехи от провали,
казваш се БЪЛГАРИЯ и си ЕДНА!

Мария Йорданова

[Hatshepsut]

Балада за България

Евтим Евтимов, 1967 г.

Един разлистен орех ти не си ли
пред черквата на стария Батак?
Загребал от пръстта ти свята сили
и на легенда станал знак.

Когато отоманец ни посичал,
в шепата на лявата ръка
държало орехче едно момиче
и с него то загинало така.

Тя не могла на своя момък
туй орехче да подари поне,
защото идвал над Батак погрома,
започвало Баташкото клане.

Момичето зарили тайно в гроба
и с камъни затрупали го те,
до орехчето да не стига обич,
да не расте.

Но то пробивало тревата скрито,
изправяло полека стъбълце,
та никога,пред тази пръст зарито,
да не умре моминското сърце.

Растяло, както расне в канарите
над сиви пепелища буен дъб.
Растяло, както раснат упорито
априлските треви след дълга скръб.

Растяло, както ястребът нагоре
излита сам над кървави следи.
То бързало да стане просто орех
и орехчета нови да дари.

Бащите го нарекли с имената
на своите убити синове.
Вдовиците дочули под листата
познати мъжки гласове.

Сираците под клоните му стари
открили бащините ласки пак.
Накрая заприличал на България,
възкръснала от гроба на Батак!

[Hatshepsut]

България

Какво си ти? Прашинка и безкрайност.
Земя. Огнище. Обич. И небе.
Светът е необятен по случайност.
Но в този свят, аз имам само теб...

Със всичките ти изгреви и залези,
с възходи и безропотни падения,
предавана, обичана, прощавана –
ти ставаш дом. И после пишеш времето...

И влагаш във мечтите ни надежда,
най-светлото през мрака преоткрила.
А името ти – синоним на нежност –
повтаря, че Човек е дух и сила...

И всичките истории повтаря,
поне докато първо не запомним,
че бъдеще се пише само с вяра,
и с топло чувство, че не сме бездомни...

Такава си: избра да ме обичаш.
Такава съм: избрах да бъда с теб.
Една мечта. Разцъфнало кокиче.
Земя. Огнище. Обич. И небе.

Мира Дойчинова - irini



https://www.facebook.com/photo.php?fbid=757362640943092&set=a.202578873088141.53058.100000080882763&type=1

[Hatshepsut]

Към Родината



Живка Жекова-Петрова ©

Не, ти не може да си само минало,
макар и от мечтите по-обичано,
ти – моето едничко неизстинало
огнище – връзката ми с Вечното.

Аз помня първата си среща с тебе,
когато притаила дъх четях "Под игото"
и настоящето ми стана много дребно,
като сюжет от скучна булевардна книга.

Но ти не си и рафт от библиотеката,
в която Аспарух и Калоян живееха,
и още хиляди лица, които днеска
в живота си пак искам да открия.

"Земя като една човешка длан" си уж,
а все по-малко хора те побират
в сърцата си. И брат на брат е чужд,
и корените си сами убиваме.

Но все пак там – в мостовете на Фичето,
в шевиците останали от баба ми,
със ритъма звънлив на ръченицата
и мириса на млякото и хляба

възкръсва тялото ти. С поглед жаден
прегръщам раменете ти – Балкана,
и търся твоите очи – реки разплакни,
и питам се лъв ли си ти или си рана.

О, Лъв си ти! Макар и изкорубена,
ограбвана, оплювана, продавана,
за мен ще си останеш кръстопътя,
през който моите мечти минават.

Това, че имах пътища в сърцето си,
които ме довеждаха при тебе,
предпазиха от греха коленете ми
и аз не ги подвих пред чуждоземното.

Човек не е дърво, но, ако иска
като птиците да е свободен,
дори вместо ръце криле да има,
той няма да лети щом няма корен.

https://poznanie-bg.com/2013/11/06/3-38/

[Hatshepsut]

България

Родих се в тебе повече отвсякъде –
и в тъмната ти мощ, и в осветената.
От хълма гледах нощните ти влакове,
които прекосяваха вселената.

Понякога, изстенал от умората,
или на твоя нрав в непостоянството,
отлитах със призвездните ти кораби,
за да изпия мрака на пространството.

Но там, далече, ненамерил грешните
души на хора, с мен вървели в нощите,
при теб се връщах: как димяха пещите
и как цъфтяха яростно овошките.

Гърмяха светло речните ти прагове,
огъваха могъщите си сводове
мостове и камбаните протягаха
езиците си да стопят оловото.

И аз разравях с всички коленичили
на твоята свещена пръст жаравата
и по кръвта на звани и обричани
разчитах и позора ти, и славата...

И знам: сред тях ще отцъфти дървото ми,
преди да го погълне пак вселената,
непроумял напълно през живота си
ни тъмната ти мощ, ни осветената.

Андрей Андреев