Български Националистически Форумъ

Бяхме минавали през Монтана неведнъж, но ей така, само транзит. На връщане от последното ни посещение във Видинско, решихме да се отбием за кратко в града, за да разгледаме монтанската крепост и да потърсим потопената църква в язовир Огоста. Знаехме долу-горе къде се намира църквата, но не бяхме сигурни как точно да стигнем и дали въобще ще успеем да я приближим. В следващите редове ще ви разкажа за това наше посещение в Монтана, което се получи доста интересно. Предвид това, че от София до Монтана се стига за около 2 часа с кола, тази разходка може да се счита като идея за еднодневна разходка от София.


Крепост Кастра ад Монтанезиум

Крепостта Кастра ад Монтанезиум се намира в югозападната част на град Монтана на хълма Калето, по пътя към язовир Огоста и в близост до язовирната стена.


Обектът все още е в процес на проучване, но може да се разгледа. Още в началото на разходката в останките от крепостта може да се види голяма базилика. Изградената туристическа пътека минава покрай нея и отвежда до крепостните стени, зад които има още една, по-малка църква.


Разхождайки се из крепостта нагоре по хълма, човек може да види автентични зидове от доста стари времена, за съжаление, повечето от тях обхванати от гъста растителност.


Постепенно пътеката стига до горния край на крепостта, където има масивна кула и порта.


Хълмът Калето и останките от крепостта имат няколко периода на обитаване. Първият датира около 4-то хил.пр.Хр. по време на каменно-медната епоха. След това има тракийско селище. Следва римски период, датиращ от началото на новата ера. След 161 година местното римско селище получава статута на град под името Кастра ад Монтанензиум (крепост в планината). Крепостта е разрушена през 6-7 век по време на аваро-славянските нашествия. Славяните създават на мястото свое селище под името Кутловица, което по-късно попада в пределите на Средновековна България.


С течение на времето градът сменя още няколко имена – след Освобождението се нарича Фердинанд, през 1945 г. – Христо Михайлов, а през 1946 г. градът е прекръстен на Михайловград, с което име е познат до 1993 г., когато се връща старинното име Монтана.


Макар и малка по площ, крепостта Кастра ад Монтанезиум е интересен обект, предвид древния му произход. За разглеждане на крепостта може да си предвидите около 30 минути. Поне на нас ни отне долу-горе толкова.

След това се насочихме към потопената църква в язовир Огоста.

Църквата Свето Възнесение

За тази църква разбрахме случайно, докато подготвяхме второто си за тази година посещение в Северозападна България. Потопени села и църква, която периодично изплува… звучеше едновременно и зловещо, и вълнуващо. Искахме да я видим, още от момента, в който разбрахме за нея.


Потопената църква е била част от село Живовци, което заедно със съседното село Калиманица остават на дъното на един от най-големите язовири в България – язовир Огоста. Язовирът е строен в продължение на 20 години, събира водите си от 3 реки – Огоста, Бързия и Златица, той е четвърти по площ и втори по обем язовир в страната и се намира на 600 метра югозападно от покрайнините на град Монтана и на 60 метра над нивото на града. Тази последната мярка звучи доста смущаващо – дано язовирната стена е достатъчно здрава!

Да се върна на потопената църква – тя е била паметник на българската възрожденска архитектура. Построена е през 1858 г. от майстор Лило, основоположник на една от най-значимите Възрожденски строителни школи – Славинската. Майсторът е известен още с възобновяването на Лопушанския манастир. След построяването на язовир Огоста, църквата на село Живовци е потопена и периодично изплува при ниски води.


Как се стига до потопената църква в язовир Огоста

Бяхме проучили долу-горе къде се намира църквата, но не бяхме сигурни дали ще успеем да я зърнем. Все пак, имахме надежда, че по това време от годината водите на язовирите не са много високи. Ето как ние стигнахме до църквата.

От крепостта Кастра ад Монтанезиум продължихме по шосето под крепостта към язовирната стена и после натам към Горно Церовене. На около 7-8 километра след крепостта завихме остро наляво по тесен път, водещ към язовира. Не след дълго, този път се потапяше в язовир Огоста. Малко преди това оставихме колите и продължихме пеша по черен път малко по-навътре и успореден на брега.

От това място виждахме малко зловеща гледка – няколко електрически стълба, стърчащи над водите на язовира. Бяха малко призрачни. Представих си образно как са изселили хората насила от домовете им.


Както и да е. След около 5 минути ходене, черният път ни отведе отново до същото шосе, показало се от водите на язовира. След още няколко минути видяхме камбанарията на църквата, а след още 5 минути ходене бяхме до самата църква. И камбанарията, и църквата, а и шосето бяха над водата. По гъстата растителност можех да отсъдя, че те са над водата поне от няколко месеца. Все пак, по корозията на камбанарията ясно личи до къде е стигала водата.


Разгледахме, доколкото беше възможно и църквата, и камбанарията. Църквата беше доста голяма като за селска църква. Беше се почти разрушила, а от вътре – беше обрасла в храсти и тръни. Явно беше, че е била внушителна, преди да я потопят.


Погледахме, поснимахме и се върнахме обратно към колите. А през това време рибарите хвърляха въдица, след въдица от брега на язовир Огоста.

Какво още може да се види недалеч от Монтана

Ако разполагате с достатъчно време, може да се отбиете до Клисурският манастир край Вършец. Светата обител се намира в изĸлючитeлнo живописно място – подножието не връх Toдopини ĸyĸли в Западна Стара планина. На 5 минути пеша от манастира в посока на планината има аязмо, чиято вода се смята за лековита.

https://drumivdumi.com/

В първите дни от Новата година се случват много от първите неща за цялата годината. Вече ви разказах за първата ми разходка, която беше до Провиралката край Лиляч. Тук ще опиша маршрута на първия ми преход до първия изкачен връх и до първите ми водопади за годината.


Преходът се състоя в дебрите на Лозенската планина. Започна от въжения мост над Искъра до Долни Пасарел, продължи по маршрута на Лозенската екопътека до подножието на панорамния връх Лалина могила, последва напускане на екопътеката и изкачване на върха, слизане към Горни Лозен и чудесен завършек с посещение на двата Сокашки водопада съвсем близо до селото. Изминахме около 12 километра и прекатурихме Лозенската планина от южното подножие през билото до северното. Денят беше слънчев, тих и много топъл за януари.

Началото

Маршрутът не беше кръгов, затова се наложи да използваме градския транспорт. До въжения мост малко преди Долни Пасарел стигнахме с автобус номер 3 от крайградските линии. Трябва да се има предвид, че интервалът му на движение е един час, така че е хубаво човек да се запознае с разписанието му.

Преходът

Долни Пасарел – връх Лалина могила

Маршрутът започва с преминаване по въжения мост над язовир Пасарел. После се тръгва в гората по пътеката наляво по брега на язовира. Минава се покрай няколко вили, след което се завива надясно. Следва се червена маркировка. При вилите пътеката е вече широк черен път. Минава се покрай още няколко къщи и се стига до кръстовище, на което трябва да се завие по пътя наляво. На отбивката е поставена табелка, указваща паметника на военния пилот Димитър Списаревски. След още малко ходене се пресича реката, Стражански дол, и се стига до входната арка на екопътека Лозенска планина.


От началото на прехода до арката се върви около 25-30 минути. След още 5 минути се стига до паметника на Димитър Списаревски, около който е оформен малък мемориален комплекс в памет на още няколко загинали военни пилоти по време на Втората Световна война при отбраната на София.


От комплекса нагоре пътеката се движи до реката като я пресича на няколко места. След участъка покрай реката пътеката се включва в коларски път и следва сравнително равен участък. Видимостта се разгръща все по-надалеч. Постепенно напред се открива Лалина могила, а назад в далечината вече се вижда снежната шапка на Рила.


Минава се покрай заслон. До този момент сме следвали червена маркировка, но сега трябва да я напуснем и да завием по черния път наляво, за да подсечем леко върха и да го щурмуваме от запад. Червената маркировка отвежда към връх Половрак. Всъщност за Лалина могила може да се продължи още малко по маркировката и след това да се завие наляво за изкачване на върха, но първият вариант е по-кратък.


Ориентировъчно от мемориала до разклонението се ходи около един час.

Преходът продължава по черния път в югозападното подножие на връх Лалина могила. В тази част се вижда вече и Витоша. За около 30 минути се стига до седловина с кръстопът на много черни пътища. Напред е Горни Лозен, надясно – връх Лалина могила, а наляво – връх Бачун.


Завиваме надясно към върха. След седловината пътеката минава през тунел от дървета и храсти и става доста камениста.


За около половин час изкачваме връх Лалина могила, като малко преди нея минаваме и през посестримата ѝ Малка Лалина могила.


Гледките по време на финалния щурм към върха и от него са очарователни. Върхът е висок 1188 метра.


Преходът от Долни Пасарел до връх Лалина могила ни отне около два часа и половина без почивките.

Връх Лалина могила – Горни Лозен

Слизането се оказа доста по-бързо, тъй като от една страна беше все надолу и то по черен път, а от друга беше и по-кратко като разстояние.


От Лалина могила за около 15 минути слязохме до седловината и поехме към Горни Лозен. От седловината към селото се отделят няколко черни пътя, които по-надолу се събират. Ние избрахме да слезем по третото разклонение. То се движи по високия бряг на Сокашка река. За около час слязохме малко над последните къщи при един обратен завой на черния път. Беше време за водопадите.


Водопадите

От върха на завоя се отделя пътека, която се движи в южна посока покрай реката.


За около 10 минути ходене с едно пресичане на реката се стига до горния Сокашки водопад. Той е висок около 5-6 метра. Беше частично замръзнал по време на нашето посещение.



Сокашки водопад над Горни Лозен

За втория водопад трябва да се върнем обратно на черния път, да продължим надолу още няколко метра до разклонение вдясно. Малко след разклонението се пада долният Сокашки водопад. Той е по-висок и по-ясно оформен, но за съжаление мястото е плътно обрасло и няма добра видимост.


Координати:

начало на пътеката към горен Сокашки водопад: 42.593818, 23.483488;
горен Сокашки водопад: 42.591502, 23.482478;
долен Сокашки водопад: 42.594814, 23.484355.

Финалът

Водопадите бяха втората голяма цел по маршрута и допринесоха за чудесен живописен финал. Оставаше само да слезем до автобусната спирка на мегдана. От Горни Лозен се върнахме към София с автобус номер 5. Получи се чудесен излет близо до София, първи за годината.

https://drumivdumi.com/dolni-pasarel-lalina-mogila-gorni-lozen/

Крушевските водопади са няколко водопада до севлиевското село Крушево. Реката, която ги захранва е малка и затова през голяма част от годината не са много активни. Най-високи и атрактивни са три от тях – Скря скок, Перошата и Бежанта. Най-подходящо време за посещения от гледна точка на наличие на вода е при снеготопенето в най-ранна пролет и след обилни дъждове.


Водопад Скря скок е сравнително лесно достъпен. За да се озове човек в подножието на другите два водопада си е известно предизвикателство, тъй като след Скря скок бреговете на Крушевската река стават високи и стръмни и спускането към реката не е лесно. Освен това, бреговете ѝ на места са силно обрасли. Така от гледна точка на майсторско провиране през гъста растителност и трънаци, най-добро време за посещение е преди разлистването.

Затова, моят съвет е ако искате да ги посетите, да ги планирате за февруари – март.

Къде се намират

Водопадите се намират в дерето северно от село Крушево. Селото е на около 6 километра североизточно от град Севлиево.

Отправна точка за маршрута към водопадите Скря скок и Перошата е чешмата (Халилова чешма) на големия завой след село Крушево в посока село Младен. До тази чешма е удобно да се остави колата.

Координати: 43.071255, 25.154485.

Водопад Скря скок

Пресича се шосето и се тръгва по десния бряг на реката. Върви се по коларски път. Още в началото се минава покрай стара широка чешма – Скря скок. Малко след нея се вижда горната част на едноименния водопад. От шосето до тук разстоянието е около 200 метра и се върви около 5 минути.

За да слезете в подножието на водопада, продължавате напред по пътя още няколко метра и след това вече може да се спуснете надолу към реката и водопада.


Водопадът е висок около 4-5 метра. Коритото му е тясно и затова пада мощно (в случай, че има вода) право надолу без дипли и чупки. Под него се е образувал малък вир.


Малко след вира реката става много тясна и може лесно да се пресече, за да се погледне Скря скок и от другата страна.

Координати на водопад Скря скок: 43.072212, 25.153357.

Водопад Перошата

За водопад Перошата трябва да се върнете горе на черния път и да продължите по него. Той се стеснява и навлиза в гора още до Скря скока. Вървите около 200 метра и вече трябва да се ослушвате за водопада. За съжаление, брегът в тази част става доста висок и отвесен и не е леко да се слезе до водопада. Все пак, няколко метра след него, теренът, макар все така висок, но не толкова стръмен, позволява бавно и с повишено внимание да се слезе. Хубаво е да имате щеки!


Водопад Перошата е по-висок от Скря скок и преди да стигнат реката, водите му се удрят в огромна скала, което прави рисунъка му доста по-разчупен.

Координати на водопад Перошата: 43.073554, 25.152771.

Недалеч от Перошата по реката се лее и трети водопад, който е значително по-нисък от горните два. Координати на водопада: 43.074450, 25.151667. Слизането до него също е трудно.


И още: водопад Бежанта

Третият голям водопад по реката – Бежанта – се намира още по-надолу по течението, малко преди тя да се влее в язовир Александър Стамболийски. Преди язовира този десен бряг, по който досега сме вървели, става не само висок, но скален и отвесен и по тази причина подходът за водопад Бежанта е по левия бряг на дола.

Когато ние посетихме водопадите Скря скок и Перошата, в предпоследния ден на февруари, имахме голямо желание да видим и водопад Бежанта. Първоначално опитахме да продължим по реката, но след лутане без успех из гъста растителност решихме да се върнем и да подходим откъм селото по другия бряг. За съжаление, краят на светлата част от деня бързо наближаваше. Така се наложи да оставим водопада за друг път.

Други интересни места в района

Това са водопад Мари скок на съседната река Младенски дол до близкото село Младен и крепост Хоталич до вилната зона на град Севлиево.

https://drumivdumi.com/

Когато нямаш време за преходи, но все пак ти се иска да се пораздвижиш на открито и да поогледаш от високо, търсиш някой панорамен връх наблизо с кратък маршрут до него.

Така избрахме връх Криви камик (1128 м.), който се оказа чудесна идея за разходка около София. Изкачихме го в една слънчева февруарска неделя.


ръгнахме от пернишкото село Люлин. То се намира на около 28 километра западно от София, които се изминават за около 30 минути. Когато ние тръгнахме натам, минахме по малко по-дълъг маршрут към селото, тъй като пътят през Мало Бучино беше затворен поради прокарването на тръбата от София към язовир Студена заради водната криза в Перник.

Както и да е…

Към върха

Маршрутът за изкачване на връх Криви камик е дълъг около 2 километра в посока и започва от северните покрайнини на село Люлин. Координатите на началото на пътеката са <42.649680, 23.086790>.


Пътеката е черен коларски път, който се изкачва плавно нагоре. Маркировка няма, но и разклонения няма, затова не е трудно за ориентация.


Тръгва се нагоре през ливадата, после през борова гора, а след нея се върви все през гол терен с красиви панорами наоколо.


Поглеждайки назад прекрасно се виждат Витоша и Рила.


За около 45 минути без много зор се стига до върха. Слизането е по-бързо, защото е все надолу, а теренът не е труден.


Горе на върха има малка зона за отдих – маса с пейки под едно дърво. Гледките са чудесни и във всички посоки.


Като се превали върха, малко по-надолу се стига до скала, а още няколко метра по-надолу се вижда да стърчи огромен ръбат камък – именно това е Кривият камик, дал името на върха.


Легендата за Кривия камик

Докато бяхме на върха и се наслаждавахме на гледките, за кратко си имахме и компания – човек от околността, който също беше на разходка и разтоварване. Той ни разказа интересна легенда за Кривия камък, която чул от по-възрастни хора. Накратко, някога от мястото, където сега стърчи камъка, буйно извирала вода, която наводнявала селото отдолу. В един момент хората от селото решили да запушат извора с този голям камък.


Обогатяване на маршрута

Ако не бързате и искате да разширите маршрута, може да слезете до Дивотинския манастир от другата страна на хълма. Той е от старите софийски манастири и е много добре поддържан.

Също така, на връщане може да кривнете до кръста над село Дивотино, съседно на село Люлин, който се вижда от пътеката.

https://drumivdumi.com/

Обичаме Родопите – толкова много места там са ни оставяли без дъх. Освен това обожаваме да ходим по водопади – тези почти живи природни забележителности, всеки един от които си има особен изглед, ромон и начин на движение. Ето защо от доста време гледахме към родопското село Загражден и тамошните водопади и крояхме разни планове за посещение до там. Искаше ни се да ги комбинираме с някоя друга разходка, че са ни леко далече.


И ето: мина-немина време и възможността сама се откри. Бяхме поканени в село Косово, в което прекарахме един чудесен уикенд. Решихме да сложим точка на този уикенд с разходка по Загражденската екопътека.

Клишето казва: речено-сторено. Извън клишето, следват подробностите.

Как се стига до село Загражден

Има два основни начина да се добере човек до село Загражден с автомобил. Изходната точка за всеки един от тях е отбивката за град Лъки по пътя Асеновград-Смолян. На тази отбивка се завива наляво (важи и за двата маршрута), като се следва табелката за Лъки. Малко преди Лъки на едно кръстовище с необходимите обозначителни табелки пътищата се разделят, като:

по-краткия като разстояние път до Загражден, минаващ през селата Белица и Планинско, завива наляво, като от този разклон до Загражден са около 33 километра;
по-дългия минава през град Лъки и Давидково и пак от този разклон до село Загражден са около 55 километра.
Разликата в двата маршрута като разстояние е 22 километра, а като времетраене – по-дългият маршрут се изминава за по-кратко време. Защо ли? Много просто – повече от 10 километра по краткия маршрут са или черен планински път, или изронен, пропаднал на места асфалт. Все пак, пътят се поддържа в известна степен, така че, макар и бавно, е проходим за лека кола.

На отиване към Загражден, ние минахме по краткия път. Той беше много добър до село Белица, дори малко след селото. Освен, че беше по-кратък, този маршут ни се видя изключително живописен, защото в по-голямата си част се движеше покрай река Белишка, чиято долина изобилстваше на красиви гледки. А като допълнителен бонус, след село Белица, съвсем до шосето, попаднахме на  водопад Гюмберджията – толкова буен и мощен, когато ние минахме оттам.


Малко след водопада пътят стана лош и бавен за придвижване. В началото на лошия участък, пътят все още беше асфалтов, макар и по-тесен. На места – пропаднал, а на места – със свлечени скали по него. Все пак – личеше си, че го разчистват редовно. Когато ние минавахме, нямаше големи скални късове, препречващи шосето. Всички те бяха избутани встрани. В един момент натам видяхме знак „Забранено преминаването“, но тъй като нямаше откъде да заобиколим, продължихме, а шосето премина в черен планински път.

Да си призная, по едно време се попритеснихме дали въобще ще стигнем донякъде, но GPS-ът упорстваше за посоката. Е, не беше лесно, но „издрапахме“ нагоре по хълма и изневиделица се включихме в чисто нов асфалтов път. Минахме през едно малко селце – там на високото, с подобаващо име – село Планинско, а малко след него влязохме и в заветната цел – село Загражден.

За екопътеката, водопадите и гледките може да прескочите направо към следващия раздел. Тук само да довърша за втория маршрут. Имаме пресни впечатления и от него, тъй като от там се върнахме. По-дълъг е като разстояние (виж по-горе), но е малко по-кратък за придвижване, защото шосето няма лоши участъци. Интересното тук е, че малко след село Загражден, шосето се движи доста нависоко в Родопите. Бяхме пуснали GPS-а за справка и в най-високите части на пътя, той показваше надморска височина 1850 метра. Не е никак малко, нали?! За сравнение, последният връх, който изкачихме – връх Етрополска баба, беше висок 1787 метра.

Към екопътеката

Като се влезе в Загражден, може да питате хората за екопътеката. Много са любезни и със сигурност ще ви упътят. За всеки случай да спомена, че за началото на Загражденската екопътека, трябва да се поеме по стръмната улица надолу от кметството. Ако идвате от село Планинско, от кмеството правите остър завой наляво, а ако идвате от Давидково – на кметството държите дясно. След завоя има една църквичка, която ви остава вдясно. Точно срещу нея е първото подходящо за паркинг място – малко площадче пред една сграда.

Ако решите, може да продължите с колата още надолу като все следвате тази улица. Някъде там се появяват и първите табелки за екопътеката. От там насетне може още малко да се продължи с кола.

По тази улица, на края на селото има разклонение и леко уширение, където може да се остави колата. Мястото там може да побере няколко коли. Оттам насетне по пътеката се тръгва с двойката, пардон – пешачката.


Цялата екопътека е дълга около 13 километра, но ние успяхме да минем едва половината от нея, дори по-малко.


След час и половина ходене стигнахме до един пропаднал мост, от който насетне не успяхме да продължим. Според картата от беседката в началната част на пътеката, би трябвало да има алтернативна пътека около този мост. Ние я видяхме и вложихме доста усилия, за да преминем през нея, но за съжаление тя беше изцяло препречена от падналите дървета и избуялата растителност.


Така че – трябваше да се върнем.

Гледките около река Загражденска

Въпреки, че не успяхме да обходим цялата Загражденска екопътека, мога да кажа, че мястото е страхотно – естествена природна красота, множество водопади, редуващи се речни пейзажи, към всичко това – доста мостчета през реката. Много приятно място.


Пътеката на места е хлъзгава, на други – доста се стеснява. Затова, преминавайки по нея си имайте едно на ум и се пазете!


Все пак, разходката там е пленяваща! Заслужава си!

Повечето големи водопади по река Загражденска са в началото на екопътеката. Хубаво е, че покрай всеки от тях има наблюдателна площадка – я дървено мостче, я нещо естествено.


Самата долина и пролом на реката прави обстановката изключително живописна.


И още…

Близо до село Загражден има още интересни за посещение места. За едно от тях – връх Енихан баба – научихме от разговор с един много мил човек от селото. Също така видяхме и съответните указателни пътни табелки малко след Загражден в посока Давидково. Непременно ще го имаме пред вид при следващи посещения.

Освен това по обратния път мернахме и още два обещаващи водопада – някъде около село Крушово. По-подробното им изследване ще трябва пак да оставим за друг път. Но… нека има!


https://drumivdumi.com/

При максимална температура от -4 градуса, усещащи се като -11, не сме и поглеждали към списъците с планински маршрути. Все пак трябваше да мръднем нанякъде за раздвижване, че после пак цяла седмица ни чакаха не дотам пленителните гледки от бюрото. Избрахме водопадите край Локорско като лек маршрут близо до София. В дерето на Локорска река беше доста заветливо в тази мразовита неделя, та -4-те градуса не бяха чак толкова вледеняващи.


Водопадите са няколко и са много леснодостъпни. Повечето от тях са изграждани, но са си интересни, особено когато всичко наоколо е бяло, а те са частично замръзнали.

Реката с приятния си ромон и ледени островчета също се оказа живописна. Маршрутът беше повече от лек, а студът и снегът вероятно бяха причината за почти пълната липса на хора по пътеката. Вероятно през лятото е точно обратното.


Къде се намира

Село Локорско е разположено в южните поли на Стара планина, само на 17 километра североизточно от центъра на София. До селото има градски автобуси. Отправна точка за маршрута е площад в северните покрайнини на селото. Ако сте с кола, това е удобно място да я паркирате.

Координати на началото на маршрута: 42.796785, 23.447536.


По пътеката край Локорско

Спира се на площада и се тръгва покрай реката. В началото на пътеката, която в по-голямата си част е доста широка и се движи плътно до реката, е поставена табела, указваща пешеходна зона.

Първият водопад е при последните къщи на селото. Той не е особено впечатляващ.

Следващите два водопада са малко по-нагоре и са един над друг, като долният е естествен.


Към двата водопада са направени няколко стъпала, за да им се наслади човек по-отблизо.


Нагоре по реката следват още три водопада.


Малко след последния се стига до широко място, подходящо за пикник в летните месеци. От началото на маршрута до мястото за пикник се ходи около 40 минути.


След него се минава през водослива на реките Локорска и Войнешка, а после пътеката става по-тясна и се разделя – едната продължава по брега на Войнешка река направо, а другата завива надясно и поема към близките хълмове.


Ние избрахме да тръгнем направо покрай река Войнешка и повървяхме още известно време, но не видяхме повече нищо кой знае колко интересно и решихме да се връщаме.


В заключение, получи се много приятна, лека, позамръзнала и снежна зимна разходка.



Водопадите край Локорско

Оставихме си и нещо за друг път – посещение на местната църква „Свети Николай“, скалния феномен Момини скали близо до Локорско и може би някой по-дълъг маршрут по близките баири.

https://drumivdumi.com/

Беше слънчев октомврийски ден, откраднат от краткото циганско лято. Разноцветните есенни багри бяха в разгара си и жадно поглъщаха пясъчните цветове на мелнишките пирамиди, за да образуват с тях неповторими природни картини. Бях в Мелник за трети или четвърти път, не помня точно. Все пак помнех онова приятно усещане, което имах при всяка предишна разходка из града, породено от красотата на местния пейзаж, старинните къщи и усещането, че времето някак е спряло…

Знаех си, че ще почувствам всичко това отново, когато за пореден път се запътихме натам, но не знаех колко много нови места и истории за Мелник ще се открият пред мен. Тази статия е посветена на всички тях.


Кратка история на Мелник

В днешно време Мелник е най-малкият град в България с малко над 200 на брой постоянни жители. В миналото той е бил голям и важен търговски център. Няма точни писмени сведения кога е възникнал. За първи път се споменава в писмени извори от 11-ти век като граничен град между България и Византия. През 13-ти век Мелник е в разцвета си като столица на деспотството на Алексий Слав. Немалка част от днешните руини са белязани сякаш от това славно време … но за това след малко.

През втората половина на 13-ти век и през 14-ти век Мелник попада във владение на различни балкански държави от онова време – Никея, Византия, Сърбия, за да попадне трайно под османско робство през 1395 година, което довежда до значителен упадък на града в следващите 4 века. През 19-ти век Мелник се възражда отново като културен и просветен център. Основен поминък за района са винопроизводството и тютюнопроизводството. Изнася се вино в цяла Европа.

Смята се, че името Мелник произлиза от славянската дума мел, означаваща трошлива скала.

Активен туризъм в Мелник

От гледна точка на туризма, градчето предлага 3 основни типа посещения:

посещение на платото Свети Никола и забележителностите там;
винени турове и дегустации;
обиколка на старинните къщи в града.
В следващите редове споделям информация и лични впечатления от нашата обиколка на Мелник, обхващаща и трите вида местни атракции.


Нашето посещение до Мелник

Посещение на платото свети Никола

Пътеката към платото свети Никола започва срещу Музея на виното. Самият музей се намира на главната уличка, на стотина метра от първите къщи по нея.


В самото си начало пътеката е тясна калдъръмена уличка, която преминава в горска пътека навлизайки в близката горичка.


На места пътеката се разклонява, за да обходи повечето интересни забележителности на мелнишкото плато. Голяма част от пътеката е панорамна с примамливи гледки към красивите мелнишки пирамиди, изваяни от здравата спойка между варовик, глина и пясък. Има си големи указателни и информационни табели. Затова няма да навлизам в повече подробности за конфигурацията на маршрута. Няма начин да се изгуби човек там. Просто трябва да се потопи в старините и да се наслади на приятната разходка.

За да обиколите всички интересни обекти на платото свети Никола ще ви трябват около два часа. А ето и обектите, направили ми най-силно впечатление.

Митрополитската църква


Една от първите ни спирки беше Митрополитската църква и каменните останки от стари къщи около нея.

Базиликата Свети Никола


Това определено беше обектът, направил ми най-силно впечатление от всичко видяно на платото Свети Никола. Може би, защото по вид, форма и размери, тази базилика беше много близка до неотдавна посетената от нас базилика Свети Ахил на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. Но за последната ще разкажа отделно. Сега да се върна към базиликата Свети Никола, дала име на цялото плато.

В архитектурно отношение базиликата е трикорабна с три абсиди и два притвора – нартекс и псевдо нартекс. Най-запазените части от нея са абсидите. В една от тях личат останки от стенописи.


През 30-те и 40-те години на 20-ти век повечето стенописи от църквата са били свалени и по-късно реставрирани. Днес основната част от тях са експонирани в Националния Археологически музей в София.

Запазени са също и част от стените на базиликата и други отделни части – стълби, колони …


Знае се, че базиликата е изградена върху тракийско светилище на богинята Артемида-Бендида. С установяване на християнството в земите от района на Мелник тракийското светилище е разрушено и на негово място е издигнат християнски храм, който след това през вековете е бил разрушаван и издиган на няколко пъти.

Най-голям разцвет базиликата има в началото на 13-ти век, когато е била реконструирана от деспот Алекси Слав.

Замъкът на деспот Слав


Още една емблематична част от платото свети Никола са останките от замъка на деспот Алекси Слав.


Наблюдателните кули


На кратко разстояние от останките от дома на деспот Слав се намират руини от крепостните стени, обграждали някога дома на деспота, заедно с две наблюдателни кули и порта. Това е и най-далечната част, до която отвежда пътеката в тази посока. Останалите обекти се намират на срещуположната страна на платото.

Водохранилищата


Явно това са били много важни съоръжения за онова време. Ние минахме покрай три различни по големина и форма водохранилища.


Манастирът свети Харалампий


Намира се в другата част на платото. От него има много добра пряка видимост към базиликата свети Никола. Построен е в началото на 13-ти век. По-голяма част от него е пропаднала в близката пропаст ощр преди няколко стотин години и сега от него е останало съвсем малко.

Манастир Света Богородица Спилеотиса или Света Зона

От манастира свети Харалампий пътеката преминава към югоизточната част на платото, където е манастирът света Богородица. В тази си част пътеката предлага красиви гледки към мелнишките пирамиди. Централно място заема една особена пирамида с нещо като пилон на върха. Някои я оприличават на ръце в молитва. За мен лично беше трудно да направя подобна асоциация, но безспорно пирамидата беше много красива и отличаваща се от другите.


В района на манастира има изграден нов параклис, а зад параклиса има малка и стръмна пътечка, водеща до една пещеричка-параклис с особени функции в миналото – била е използвана от монахините като място за самонаказание от грехове и грешни помисли.


И този манастир е изграден по времето на деспот Слав. През 1220 година манастирът е обявен от самия деспот за „деспотски и царски“ в документ-грамота. В периода 17-19-ти век манастирът се е казвал „Богородица на Светия пояс“ или „Света Зона“.

Този манастир беше и последната ни интересна спирка на платото. От него поехме надолу към Мелник по пътека, различна от тази, по която дойдохме. Разбира се, често спирахме, за да се любуваме на красивите гледки към градчето и за да ги запечатаме в кадър.


Пътьом минахме през още една интересна сграда, действала като турска баня в миналото.


Накрая се върнахме на изходното място – Митрополитската църква, стария калдъръм и Музеят на виното.

Винена беседа и дегустация в Музея на виното

След интересната разходка по обектите на платото свети Никола се „кротнахме“ в местния Музей на виното, за да научим повече за местния поминък през годините, а и за да го „вкусим“ на място. Беше любопитно, интересно и вкусно.


Музеят разполага с няколко галерии, посветени на различни етапи от приготвянето на виното. Посещението е придружено с интересна беседа за историята на винопроизводството в региона от най-стари времена до днес под съпровода на приятна музика.

Няма да преповтарям беседата, а и не е нужно – горещо ви препоръчвам да я чуете на живо. Само ще спомена 3 факта, направили ми огромно впечатление:

пътят на виното започва от Грузия около 5000 години преди Христа и продължава на Запад. Той е нещо като пътя на коприната. Така Франция, въпреки безспорното си лидерство във винопроизводството днес, се включва в процеса доста по-късно от България;
в продължение на много години сър Уинстън Чърчил е купувал вино именно от Мелник;
купаж и сепаж. Купажът е вино, получено чрез смесване на вино, получено от различни сортове грозде в определено съотношение. Сепажът е вино, получено чрез смесване на различни сортове грозде, ферментиращи заедно.
След беседата имахме щастието да опитаме различни сортове вина, като за мен безспорен фаворит беше виното от Широка Мелнишка лоза.

Билетът за посещение в Музея на виното в Мелник е 5 лева.

Разходка покрай старинните сгради в Мелник

След страхотното шоу в Музея на виното продължихме нашия мега тур в Мелник с обиколка на старинните сгради вътре в самото градче. Да, малко е като площ и на пръв поглед всеки би си казал какво толкова, включително и аз преди разходката, но вече знам – на малка площ в Мелник човек може да види много на брой интересни места. Не вярвате ли? Следвайте ме 🙂 …


Нашата разходка в самия Мелник започна с посещение на Историческия музей, разположен на главната улица, съвсем близо до Музея на виното с експозиции в три зали. След това минахме покрай Кордопуловата къща и църквата Света Варвара под нея, за да продължим към останките от манастира Света Богородица Пантенаса, разположен в покрайнините на Мелник. Пътьом минахме и покрай местния стадион.


Разходката продължи покрай бившия турски конак – поредната интересна и стара къща, за съжаление – рушаща се, и покрай Узуновата къща. Последва посещение до старинната Болярска къща, другата местна резиденция на деспот Алекси Слав, и храма Свети Антоний, единствен в страната и втори в света за лечение на душевно болни – преспиш ли там, ставаш друг. За по-тежките случаи препоръчвали да се пренощува 40 нощи, като след тях хората излизали с прояснено съзнание. В съседство с този храм има още една малка интересна църквичка – „Въведение Богородично“. С това приключи нашето изключително интересно посещение в Мелник.

Бяхме изпълнени със страхотни впечатления.

Други интересни места наблизо

Недалеч от Мелник е разположен Роженския манастир с богата история и красиви панорамни гледки. Много близо до манастира се намира гробът на Яне Сандански – един от най-известните и пламенни български революционери в новата ни история.

https://drumivdumi.com/

С връх Градо се познавахме отдавна, но до скоро – само отдалеч. Той се извисява над село Брезе, до което пък тече един от любимите ми водопади Добравишка Скакля. Пак над селото се издига скалният феномен Столо, който посетихме миналата пролет.


Първата неделя на февруари се очертаваше топла и слънчева, което влечеше след себе си въпроса „накъде“ за поредната ни зимна разходка. Книгата за Понор планина ме подсети за връх Градо и реших, че е дошло време да си станем по-близки с него.

Връх Градо е висок 1082 метра и от него се открива чудесна панорама към село Брезе, към Столо, към долната махала на село Добравица и към близкия до него скален венец с формата на подкова. По-долу ще ви разкажа за маршрута до него.

Къде се намира и как се стига

Отправна точка е мегданът на село Брезе. То сенамира на 49 километра северно от София и на 8 километра северозападно от Искрец. Колата е удобно да се остави на малкия площад край паметника на загиналите войници в Балканските войни и Първата Световна война.


Особености на маршрута

Накратко, пешеходният маршрут е дълъг 5.5 километра, като заобикаля върха от северозапад и запад и го подхожда от задната му югозападна страна. Маркиран е със зелена маркировка и на важните места са поставени указателни стрелки. Върви се все по черни пътища, през повечето време в гора. Изминава се за по-малко от два часа. Ето тук може да видите карта на маршрута.


От центъра на селото поемаме надолу към реката, накъдето указват табелките. Пресичаме я по мост, а след него минаваме покрай чешма.

Съвет: Ако нямате вода, тук е моментът да се снабдите, тъй като по-нагоре по маршрута няма чешми.

Продължаваме по черния път, който криволичи в подножието на връх Градо и плавно набира височина. След 20 минути стигаме до беседка, а малко преди нея се натъкваме на интересна забележителност – стар оброчен кръст. Продължаваме нагоре. Следващата опорна точка е заслон Сиромашки рай. Той е встрани от пътя и трудно се забелязва, но на отбивката към него е поставена указателна стрелка.


Не след дълго стигаме първите самотни къщи на обезлюдената стара махала Бърдо. Малко по-нагоре с поглед назад виждаме и много други. Започват и гледките – към околните хълмове и към скалния феномен Столо.

На около час ходене след беседката излизаме на разклон – за връх Градо трябва да завием наляво. Има си табелка.


За информация, пътят надясно води към други къщи от махалата. Малко след разклона вдясно от черния път могат да се видят още няколко оброка. Ако ви е интересно да ги видите, ето приблизителни координати:

оброк Свети Георги: 43.01201, 23.194236;
други два оброка: 43.01232, 23.192764.


Малко след разклона се открива чудесна панорама на югозапад към Чепън планина, а зад нея на хоризонта се вижда връх Руй.


На около 15 минути ходене след разклона, черният път се разделя на две като за Градо държим ляво, следвайки указателната табелка. Следва финалния щурм, а после и прекрасните панорамни гледки от връх Градо.


Преходът от село Брезе до връх Градо ни отне малко под два часа. По време на нашето посещение не срещнахме други туристи. През цялото време се движихме в сняг, по който личаха многобройни следи от диви животни. Още в самото начало на прехода се натъкнахме на две сърнички, които избягаха на секундата, но ни беше радостно да ги видим.


Не знам до колко е посещаван този маршрут през лятото, но ме съмнява да е бъкано с туристи. Би било хубаво, ако имаше малко по-директна пътека към върха. Вървенето все в гората по черния път и на отиване, и на връщане доскучава. Все пак, гледките на финала са очарователни, а цялата разходка е сравнително лека.

https://drumivdumi.com/

Манастирът „Свети Архангел Михаил“ е един от двата манастира в района на град Бухово. Посетихме го в деня на Трифон Зарезан, заедно с другия Буховски манастир „Св. Мария Магдалина“. И за двата буховски манастира се предполага, че са били част от Софийската Мала Света гора.


Как се стига

За да се стигне до Буховския манастир „Свети Архангел Михаил“, се минава по централната улица в Бухово, подминават се гробищата и мотопистата в края на Бухово и се поема по черния път за хижа Мургаш. Малко след пистата има един каменен паметник с чешма до него, след който черният път се разклонява и там трябва да се поеме по десния път. Пътят в този участък е проходим с лека кола, като има 2-3 лоши „прага“, през които трябва да се внимава.

След разклонението вдясно, коларският път се изкачва на един хълм, на върха на който пътищата отново се разклоняват – пътят направо е за хижа Мургаш, а този – надясно и надолу по склона е за манастира. На това място трябва да се остави колата, защото пътят надолу към манастира е много лош.


За ориентир – разстоянието, което изминахме с колата от мотопистата в края на Бухово до високата част на хълма, където я оставихме е около 1100 метра.

От там до манастира са 10-15 минути пеша: 5 минути спускане по хълма до реката, завой надясно след моста на реката и още десетина минути ходене до манастира.


Тази пътека е наречена „Алея Батенберг“ заради бълграския княз Александър Батенберг, оставил следа в историята на манастира.

История на Буховския манастир „Свети Архангел Михаил“

Като цяло сведенията за манастира са доста оскъдни. Според някои изследователи, Буховският манастир „Свети Архангел Михаил“ е основан през Ранното средновековие, а според други – при управлението на цар Петър I (927 г. – 970 г.). Засега единствените сигурни писмени източници сочат, че манастирът е съществувал в началото на 17-и век. Знае се също, че през втората половина на 19-и век е притежавал доста имоти и добитък.

Останало до днес

В момента от Буховския манастир „Свети Архангел Михаил“ е останала църквата и гостоприемницата, която е в много лошо състояние. Южно от църквата личат останките от магерницата. Малко пред тях е било монашеското крило, заемано днес от навес за пикник.


Батенберг и манастира

В края на 19-век манастирът става известен с факта, че съвсем за кратко в една от стаите му за гости пребивава княз Александър Батенбер, веднага след неговото детрониране на 9 август 1886 г.

Ето защо и пътеката към манастира носи името „Алея Батенберг“.

Князът остава в манастира две нощи и един ден, след което е откаран в Румъния.

Седмица след напускането на княза, в манастира за кратко е затворен Търновският митрополит Климент, председател на привременното правителство след детронацията на Батенберг. Митрополит Климент е управлявал само няколко дни, след което под натиск се е оттеглил от властта. Светското име на митрополит Климент е Васил Друмев – българският възрожденски писател, революционер и общественик.

Сегашно състояние

За съжаление, сегашното състояние на манастира не е никак завидно. Той е без ток, гостоприемницата е пред разруха, църквата се руши, манастирът е много рядко посещаван, а църковна служба в него има само веднъж годишно – на Архангелов ден.


Иначе мястото е много приятно, спокойно и благоприятно за разпускане и размисъл.


По време на нашето посещение ние се запознахме с Любчо – човекът, който се грижи в момента за манастира и от когото научихме много неща за района. Той ни показа също и голямата скала над манастира, от едната страна на която има следи от вкопани стълби, което според него говорело, че скалата не е паднала там случайно, а е била някакво светилище много отдавна.

Отидохме да видим отблизо скалата и наистина видяхме следи от стълби по нея. А как е попаднала там и дали е била нещо повече от обикновен голям камък – кой знае … Все пак, не може да се отрече, че буди загадъчност.

Забележка: за историята на Буховския манастир „Свети Архангел Михаил“, съм използвала като основен източник на информация книгата на дългогодишния изследовател на град Бухово Димитър Марангозов „Крепители на духа“, изд. „Пропелер“, 2002 г.

https://drumivdumi.com/

Отсядахме преди време във Вършец и много ни хареса – тихо, спокойно градче с чист въздух, сгушено в Западна Стара планина. Още тогава посетихме всичко интересно в центъра на градчето и водопад Райски кът или поне онова, което беше останало от него. Оттогава все ни се ще пак да наминем.

Неотдавна се състоя второто ни идване във Вършец, което беше посветено специално на водопадите там и беше само за един ден. Все пак, не пропуснахме да направим една обиколка по центъра и да си припомним какво е там.


За Вършец

Град Вършец се намира на около 96 километра северно от София, които се изминават за около 1 час и 50 минути, като най-краткият маршрут е през прохода Петрохан. Друг вариант е да минете през Искърското дефиле и на Лакатник да се отклоните към Вършец.

Ако не сте фен на многото завои, може да използвате маршрута по АМ Хемус с отклонение към Ботевград, Мездра, Враца и от там към Вършец. Той е с около 50 км в повече, но като време е само 15 минути отгоре.

Вършец е разположен в красива котловина в подножието на планината Козница, дял от Западна Стара планина, чийто най-висок връх е Тодорини кукли.


Най-голямото богатство на Вършец са минералните води, покрай които се оформя селището през вековете. От балнеолечението произлиза и девизът на Вършец – Град на здравето.

Няколко факта за Вършец

1850 г.: някой си Димитър Лучков, местен гражданин, бил излекуван с минерална вода, затова тази година се счита за начало на съвременния курорт;
1910 г.: построена е първата държавна минерална баня, неин директор бил д-р Дамян Иванов, а пред баните е построен негов паметник;
1924 г.: във Вършец е построено първото българско казино, което през 30-те години е било електрифицирано;
1930 г.: построена е Нова баня, вили и хотели;
1934 г.: изградена е Слънчевата градина в центъра на града, изграден е и паркът;
1938 г.: в казиното се провежда един от първите в България конкурси за красота Мис Вършец.


Интересни места за посещение и разходка във Вършец са централната Алея на чинарите, Слънчевата градина, паркът, Общинският музей.


В града има няколко минерални извора и множество хотели и къщи за гости от всякаква категория.

Повече информация за Вършец може да намерите на сайта на община Вършец.

В следващата част от статията ще ви представя две особено интересни и красиви места край Вършец – двата водопада, и двата с лесен достъп. Ако сте отседнали в градчето, разходката до тях със сигурност ще освежи и разнообрази почивката ви. Освен това, Вършец и двата водопада идеално попадат в категорията еднодневни разходки от София.

Водопад Райски кът

Водопад Райски кът е по-известният от двата водопада край Вършец. Той е на река Бащица. До водопада се стига след 20 минутна лека и приятна разходка.


За да стигнете до водопада от центъра на Вършец поемате пеша към парка, който започва след извития каменен мост над реката до старите обществени бани.


В парка следвате главната алея. Има си и указателни табелки.


Първо се минава през обширно място за пикник с гледка към върховете Тодорини кукли. Това място е Иванчова поляна. Продължавате нагоре по пътеката покрай реката и след около 10 минути стигате до водопада.


Ще познаете мястото по мостчетата и беседките наоколо.


Това го казвам, в случай че сте там през лятото или есента. По това време, особено в сушави години, водопадът просто липсва. Най-много да мокри леко скалите, по които се стича водата. Били сме там през октомври и знам от опит.


Затова пък, пролетно време водопад Райски кът напълно оправдава името си. Не е висок, но водите му кипят и падат живописно в малко езерце.


Ето едно кратко видео от последното ни ходене до водопада – 12.2020.



Водопад Райски кът

Водопад Заножене

Другият от водопадите край Вършец е Заноженският. Той е на река Орлощица и се намира в местността Водопада в покрайнините на квартал (бивше село) Заножене, на около 3 километра югозападно от центъра на Вършец. За да стигнете до водопада, трябва да минете почти през цялото село и на мегдана да завиете наляво, после продължавате до края на улицата, която стига до обръщало на автобус и от там да кривнете в ляво. Там има и табелка-стрелка за водопада. Още няколко метра и може да паркирате колата. Ще видите масичка с пейки и информационна табелка за Заноженския водопад.


От това място водопадът вече се чува и вижда. Ако направите няколко крачки по-надолу, ще сте в подножието му.

Ако решите да използвате GPS, за да намерите пътя към водопада, търсете го като „Местност Водопада“, иначе може и да не ви излезе.

Водопадът е особено живописен, с буйни и широко разливащи се води, преливащи от едно ниво на друго, като на всяко ниво образуват езерце. Висок е общо около 10 метра.


Там в подножието на водопада ще видите, че над него минава мост. За да стигнете до моста и да погледнете водопада от горе и от другия бряг на реката, трябва да се върнете в изходно положение, сиреч до масичката с пейките и да поемете по пътечката над тях. За 2-3 минути сте на моста над горната част на водопада. От там гледката е съвсем различна.


Като стигнете на другия бряг ще видите тясна, стръмна и къса пътечка, която се спуска до езерото под първия пад на Заноженския водопад. Това място за наблюдение е също много приятно. Там много по-осезаемо се усещат водните пръски.

За търсачи на по-силни усещания

В този раздел ще ви разкажа за нашия пешеходен преход от Заноженския водопад до водопад Райски кът. Той не беше от най-приятните и затова ви съветвам, ако сте решили да посетите двата водопада в един ден като нас, да си подходите по царските пътища – с колата до Заноженския водопад и после или преди това – с колата до центъра на Вършец и от там в парка.

Все пак, за онези заклети пешеходци, които се интересуват как да стигнат пеша от единия до другия Вършецки водопад, ще споделя нашето малко приключение. На Гугълската карта няма пряк път между двата водопада.

Личен опит

Както споменах, този ден бяхме дошли във Вършец специално, за да видим водопадите. Решихме да започнем със Заноженския като по-далечен. Отидохме, полюбувахме му се известно време и решихме да се насочим с колата към центъра на Вършец и водопад Райски кът. Да, обаче взехме, че направихме справка с картата на Гугъл и видяхме, че водопад Райски кът е на 900 метра от Заноженския водопад по права линия. Така решихме да тръгнем пеша по тази права линия и да си направим разходка.

И се започна едно минаване през кални и мочурливи ливади, трънаци, пресичане на вади, бари и поточета. В един момент трябваше да пресечем и една по-голяма река. След 50 минути се добрахме до парка и дълго търсихме място, откъдето да влезем в него – толкова високи и гъсти бяха трънаците. Нейсе, намерихме един черен път и най-после се озовахме в парка. След още 10 минути бяхме на водопада. Той беше нашата награда за усилията (признавам си, не особено смислени пред вид лошите условия на трасето).

На връщане към Заноженския водопад, където бяхме оставили колата, променихме маршрута с идеята да го подобрим. Уви, не се получи! Тръгнахме по алеята под Иванчова поляна, която в края на парка преминава в черен път. Продължихме по пътя и стигнахме шосе. От това място имахме два варианта – да пресечем шосето и да продължим по черния път и пак да „джапаме“ през реката или да обиколим откъм квартал Заножене. И тъй като на мен никак не ми се мокреше отново в тази студена река, избрахме обиколния път – близо 4 километра.

Да знаете, през този квартал Заножене няма преки пътища до водопада, защото през селото / квартала минават 6 реки, които по-долу към Вършец се вливат в една.

Оптималният вариант на маршрута от Заноженския водопад до водопад Райски кът

Вечерта, като се прибрахме, установихме оптималния вариант на маршрута от Заноженския водопад до водопад Райски кът. Той се оказа малко повече от два километра, а не 900 метра, както го бяхме изчислили по права линия. Ето го накратко. След моста над Заноженския водопад се минава зад отсрещните къщите и се хваща черния път, който се отправя на север към Вършец. Пътят в един момент пресича река (гореспоменатата) и продължава на другия бряг на реката отново към Вършец. Продължавайки все по него се включвате в покрайнините на парка, от там – към Иванчова поляна и водопад Райски кът.

Ако някой прояви интерес, нека пише в коментар. Трак нямаме, но ще се опитам да пусна карта с очертан маршрут.

И един приятелски съвет към местните власти във Вършец, а и други подобни общини, за които туризмът е от ключово значение. Смятам, че освен за традиционния СПА туризъм, присъщ за Вършец, градчето и регионът, имайки тези чудесни дадености – забележителности, терен – могат да се погрижат и за пешеходните туристи. При това, не се искат кой знае какви средства – само да се поотъпче и маркира пътеката между двата водопада и да се направи брод (в идеалния вариант мост) на реката. Маршрутът не е нито труден, нито опасен – все пак минава през тамошни махали, но би привлякъл още туристи, а и би обогатил престоя на част от отсядащите в градчето.

В заключение

По мое мнение, Вършец е едно от онези малки китни градчета, прегърнати от Балкана, в които човек може да намери не само тишина, спокойствие, чист въздух и уют, но и да се отдаде на СПА удоволствия. В допълнение, мястото предоставя прекрасни възможности за активен туризъм – две от които – водопадите, които описах подробно в статията.

Ако сте отседнали за няколко дни във Вършец, съветвам ви още да посетите Клисурския манастир в подножието на Тодорините кукли, манастирът с водопад Св. Иван Пусти и скален феномен Божия мост край Враца. Също така, може да отскочите и до Монтана, за да видите тамошната крепост и потопената църква в язовир Огоста.

https://drumivdumi.com/

И аз давам едно палче за Вършец като интересна и спокойна дестинация. Към задължителните атракции прибавяме и пещерите - Леденика и още по- натам Магурата.

Беше първият истински топъл ден за тази година. Бяхме си го определили като ден за активен туризъм, гледки и разтоварване. Започнахме го с изкачване на обзорния връх Шильоко (Шилека) по най-новата туристическа пътека, маркирана и разчистена от Трънското туристическо дружество. Обогатихме го с посещение до старинния Пенкьовски манастир. Точка сложихме при Пещерския водопад, за който вече ви разказах, но беше важно своевременно да разглася, че в тези дни водопадът работи 🙂 .

По-долу ще опиша маршрута до връх Шильоко. Ще кажа няколко думи и за Пенкьовския манастир.

Изкачване на връх Шильоко

Начало на маршрута

Отправна точка е центърът на село Пенкьовци. То се намира на около 92 километра западно от София, които се изминават за около час и 40 минути.

Селото е доста дълго. Връх Шильоко се извисява над началните къщи на селото, така че пътеката към него е долу-горе в противоположна посока на тази, от която сте дошли. Това го казвам за най-обща ориентация.


Влизате в селото, стигате до мегдана, продължавате още малко, минавате моста и точно след него започва пътеката към връх Шильоко. Има указателна табелка. Там край нея е удобно да оставите колата – място има за няколко коли.

Начало на пътеката: 42.604356, 22.621814.


Особености

Според табелката, върхът се изкачва за около два часа. Както знаете, всичко зависи от хората и темпото. Ние го изкачихме за час и 45 минути – не сме бързали, но не сме и почивали. Слязохме за час и 25 минути.


През по-голямата част от маршрута се движите по черен път. Последните около 20 минути до върха се върви по стръмна горска пътека, а крайните метри са на открито и съпътствани с красиви билни гледки.


Докато напредвате към върха, през повечето време плавно се изкачвате, но има и места с кратко спускане, което леко убива преодоляната височина. Като цяло маршрутът не е труден. В същото време е много добре маркиран. Няма опасни участъци. Минава се покрай две обезлюдени махали. Тъжно е да видиш тези опустели къщи. Пред някои от тях заедно с плевелите бяха израснали свежи цветя, надживели стопаните си…


От връх Шильоко се разкриват красиви панорамни гледки. С просто око се забелязват връх Руй, Витоша и Рила в далечината, връх Любаш, връх Милевец и още, и още. Върхът, макар и не много висок, е изключително панорамен.


Пенкьовски манастир Света Петка

Намира се в северните покрайнините на село Пенкьовци. До манастира се стига с кола. Основна част от него заема старата му църква, в която могат да се видят стари стенописи както вътре, така и вън. Интерес буди и камбанарията. Много приятно свято място.


От сайта на Софийската света митрополия, разбирам, че няма точни сведения за времето на основаване на манастира, но се знае, че е разорен към XIV-XV в. По-късно е възстановена църквата. Днес манастирът е облагороден и в много добро състояние, благодарение на европейско финансиране.


https://drumivdumi.com/

Пещера Проходна, известна още като Очите на Бога – едно място, на което няма как да не се възхитиш, колкото и пъти да отидеш.

Тази статия е посветена на пещера Проходна и на още две места, близо до нея – скален манастир Света Марина и геопарк Искър-Панега, всички те – чудесна уикенд дестинация от София. Посещавали сме два пъти пещерата и геопарка, а манастира – само веднъж.


Когато за първи път поехме натам, беше пролет, свежест, навсякъде зеленина, много дъждове, компенсиращи безснежната зима… Денят беше един от  купчината почивни дни в тези дъждове.


Още тогава открихме, че посещението на пещерата чудесно се комбинира с Геопарк Искър – Панега. За манастир Света Марина все още не знаехме. Той ни дойде като бонус на място – видяхме табелката и я последвахме.


Пещера Проходна

Пещера Проходна, или като още е известна – Очите на Господ, е природна забележителност, част от Карлуковския карстов комплекс край Карлуково и Луковит. Прилича на голям естествен тунел. В централната ѝ част са очите – две дупки с характерна форма на тавана на пещерата. От тях прониква голямо количество светлина и затова в пещерата е много светло.

Доста е хлъзгаво поради капките вода, падащи отгоре. Вътре в пещера Проходна има няколко масивни скални образувания, по някои от които можете да се изкачите. Много интересно място.


Как се стига до пещера Проходна

От София се поема по магистрала Хемус, след Ябланица се хваща пътя за Плевен. Отбивката за Карлуково е след мегдана на село Петревене. Скалният комплекс се намира на около 7 км от крайната табелка на село Петревене – на няколко метра след един паметник с орел на входа на село Карлуково.

Друг подход към пещерата е още от село Румянцево. Освен това, ако идвате от противоположната посока, може да се отбиете за пещера Проходна от Луковит. Има табелка.

В района на пещерата, по пътя вдясно има едно блато, което стига до единия вход на пещера Проходна.


Когато ние посетихме пещерата, точно пред входа ѝ попаднахме на група катерачи, превземащи околните скали.

Там в района, друг вариант за достъп до Очите на Господ е да се продължи няколко метра след блатото и да се завие наляво. Малко след този завой се намира туристически център с обширен паркинг около него. От лявата страна на центъра започва тясна пътечка, водеща до другия вход на пещера Проходна.

Преходът по тази пътечка до пещерата отнема не повече от 10 – 15 минути.


В туристическия център на рецепцията се слага и съответния печат от 100-те обекта (номер 33 или 30 в зависимост от това кога е издадена туристическата книжка).


Ние влязохме в пещера Проходна откъм блатото, излязохме от другия ѝ край, и се върнахме по гореспоменатата пътечка до туристическия център.


Внимавайте: за препоръчване е да посещавате пещера Проходна извън зимния сезон, защото при много студено време се образуват висулки лед, които на моменти се откъсват и падат и може да е опасно.

Скален манастир Света Марина

Скалният манастир Света Марина се намира недалеч от пещера Проходна. Пада се в скалите под туристическия център.


Манастирът се вижда от влака по линията София – Горна Оряховица. Ако някой път пътувате с влака, наближите ли Карлуково, хвърляйте поглед към високите скали край Искъра и ще го видите.


Как да отидете до скален манастир Света Марина

Отправна точка е туристическият център.

Пътечката към скалния манастир Света Марина започва на 20-ина метра от пътеката към пещера Проходна и също води началото си от лявата стена на туристическия център. Дълга е около 300 метра, но е много стръмна и хлъзгава на места. Затова по нея се върви бавно.

След около 10 -15 минути спускане по пътечката, близо до самата река, пътеката се разделя на две. Там трябва да се хване дясната пътечка. Веднага след като се завие надясно има и указателна табелка за манастира, но тази табелка е малко постфактум – вижда се, след като вече си взел правилната посока. Все пак, ако човек знае, че я има, може да се приеме за някакъв ориентир.


Метър-два след тази табелка ходенето става много интересно, тъй като пътеката на места се губи, минава по скалите, а където я има е много тясна, тук-там стръмна. Хубавото е, че има метално въже за опора, здраво прихванато в скалите. На местата, където пътечката съвсем прекъсва или пък има резки скокове, има сложени малки, но много стабилни метални стълби.


Не е чак толкова „хард“ туризъм, но е интересно.


Малко преди манастира има едно дървено мостче. След него се открива и самият манастир. Като време – това е след по-малко от десет минути от втората табелка за манастира.


Накратко за манастира

Манастирът се състои от църква и малък двор.


В църквата може да се запали свещ. От съображения за пожарна безопасност е хубаво да се изчака свещите да изгорят, преди да се напусне районът на манастира.


Едноименната скална църква „Света Марина“ е построена през 14-и век и според кратката историческа справка, залепена до входа ѝ, се смята за уникален паметник на Българското средновековие. Била изписана от местни иконописци. На места се виждат останки от старите стенописи.

Преди време част от стенописите в църквата Света Марина били свалени. Сега те се пазят в Националния исторически музей – може да ги видите в една от залите на 2-рия етаж.


Църквата била обитавана от монаси – исихасти. Пак според информацията на място, църквата оцеляла по време на турското робство, но през 19-ти век била изоставена и после западнала.

Геопарк Искър – Панега

Още при първото ни посещение, геопаркът изглеждаше много красиво място за разходка, интересно с множеството скални форми, реката и мостчетата.


За съжаление, тогава успяхме да видим съвсем малка част от парка, тъй като голяма част от пътеките бяха залети от придошлата река, вследствие на дългите валежи.


Затова, след време направихме и второ посещение, с подробностите от което и полезна информация за маршрута може да се запознаете статията Геопарк Искър – Панега.

И още

Ако сте в района на Карлуково и Луковит и разполагате с още свободно време, може да отидете също до водопад Скока край село Реселец, недалеч от Червен бряг. Имайте пред вид, обаче, че водопадът е най-красив и мощен през пролетта. През останалото време от годината силно зависи от падналите дъждове.

https://drumivdumi.com/

Беше февруарска неделя, мрачен късен следобед, когато решихме да се разходим нанякъде. Избрахме популярния карстов извор Живата вода край село Боснек като място за сравнително кратка разходка около София, което все още познавахме само от снимките на другите. Особеното в нашия излет беше това, че хем сезонът беше все още зима, хем последните сравнително топли дни поразтопиха снеговете. Така по пътеката заварихме лепкава кал в огромни количества. В допълнение, част от пътеката беше под формата на река, в която трябваше да газим. Многото вода явно беше решила, че леглото на пътеката е по-удобно от това на местната река Добри дол.


Река Добри дол събира водите си от три витошки потока – Шамако, Живата вода и Студен извор, и в рамките на село Боснек се влива в река Струма. Много близо до селото се намира най-дългата пещера в България – Духлата, дълга около 18 километра, която обаче не е облагородена и в нея се влиза в подходящо време и с водач.

Накратко за карстов извор Живата вода

Той изтича от гранитна змейска глава и за него се носят легенди, като най-познатата от тях е, че разпознава добрите и лошите хора, според табелките към извора. Как ги разпознава? Като спира да тече, щом доближат лошите. Ако групата е смесена, нямам представа как действа 🙂 . Счита се, че водата е лечебна и предпазва от зли сили.


В средата на ХVІІ в. изворът бил наречен „Чешма на щастието“ от турския пътешественик Евлия Челеби, който пропътувал земите на Османската империя за около 40 години.

Като изключим легендите, в сухи периоди изворът наистина спира да тече за определено време (минута, две, три … час) и после пак тръгва. В много случаи водата тече на тласъци и променя дебита си. Обяснението е, че преди да излезе на повърхността изворът събира подземни води в кухина, която периодично се празни. По време на нашето посещение имаше вода в обилни количества, така че не видяхме промяна в дебита.


Къде се намира и как се стига

Село Боснек се намира на 27 километра от областния център Перник и на 45 километра от София, в южните поли на Витоша. Като се влезе в Боснек се следват указателните табелки, които са добре видими и разположени на често. Долу-горе в централната част на селото се завива наляво към планината по улица „Живата вода“, минава се покрай интересна църква и се стига до малък площад-паркинг в северната част на селото. От него се продължава пеша по същата улица към последните къщи. Тази последна част от улицата е забранена за преминаване с автомобили в неработни дни между 7 и 15 часа. Явно колите стават доста нагъсто при хубаво време.

Особености на маршрута

Ние бяхме там след 15 часа, но все пак паркирахме на площада и тръгнахме пеша по улицата между последните къщи (повечето нови и много красиви). След около 200 метра улицата свършва и се тръгва по пътеката към извора, която в по-голямата си част е широка като алея.


Относно особеностите на маршрута няма много за разправяне – върви се все по широката пътека около час. Пътеката плавно се изкачва нагоре към планината. Денивелацията не е голяма. Постоянен спътник отдясно е реката.


Върви се в свежа гора и само от време на време се открива гледка към високите части на Витоша. По време на нашето посещение снежната им покривка си беше дебела.


През лятото вероятно пътеката е приятно прохладна.


Общо взето, дори и да иска, няма как да се обърка човек. Пътеката почти няма разклонения, на места са поставени пейки за отдих и информационни табла за района, който е карстов – Боснешки карст, тук-там се забелязва стара червена маркировка, а от един момент нататък и стабилна колова.


За по-малко от час се стига до обширна поляна, в дъното на която трябва да се отбием надясно за извора. Има добре видими табелки. Коловата маркировка се отклонява леко наляво и продължава към село Кладница и хижа Селимица.


Малко след отклонението трябва да се пресече реката по брод. В нашия случай тя си беше пълноводна и камъните от брода бяха покрити с вода почти до горната им част. След реката до извора се върви още пет минути.


Извор Живата вода в нашия случай течеше изключително буйно. Пред него има изградени масичка и пейка, а в непосредствена близост – дървен заслон. Малко по-нагоре по пътеката може да се види и пещера със същото име.

Маршрутът от Боснек до Живата вода е дълъг около 4 километра и е част от 10 километров тематичен кръгов маршрут, наречен Алеята на Боснешкия карст.

https://drumivdumi.com/zhivata-voda-kraj-bosnek/

Посетихме Сакар планина в началото на този март, когато дългата зима бавно, но сигурно отстъпваше владенията си. След толкова много студ, че и мрак, направо бяхме зажаднели за слънце и разходки по нови места. С посещението ни до Сакар получихме по много и то от всичко жадувано – слънцето, разходките и новите места. Тази статия посветих на всички най-интересни забележителности, което видяхме в Сакар и по път.


Тръгнахме в четвъртък, в ранния следобед и се прибрахме в неделя. Имахме два пълни дни „на терен“ за разходки и изследване на любопитни места. Не пропуснахме и някои интересни места по път.

На отиване, тъкмо преди да навлезем в Сакар ни завари и залезът.

Първото нещо, което ми направи силно впечатление, когато навлязохме в Сакар след магистрала Марица, бяха чисто българските и толкова простички, чисти и ясни имена на селата там. Ето някои от тях: Българин, Българска поляна, Богомил, Черепово ( след първите три, това малко ме изненада 🙂 ), Браница.

Пристигнахме по тъмно в Сакарци – селото, в което бяхме решили да отседнем. Останалите впечатления са от следващите дни.

Ето списък на местата, които посетихме.

Долменът в местността Нъчеви чаири край Хлябово

Долмените са мегалитни съоръжения от бронзовата и ранната желязна епоха. Те са изградени от няколко отвесно положени каменни плочи,  покрити с друга каменна плоча, образувайки камера. Долмените са нещо като „запазена марка“ на Сакар планина, а долменът в местността Нъчеви чаири край село Хлябово е един от най-големите, най-добре запазените и проучени долмени. Намира се на 8 км от Сакарци и на 2 км от Хлябово по пътя за село Българска поляна.


Палеокастро – тракийска крепост и слънчево светилище

Тракийската крепост Палеокастро е разположена между град Тополовград и село Хлябово, в северните склонове на Сакар планина. До Палеокастро се стига по обособена пътека, която представлява маркиран със синьо-бяла маркировка коларски път. Пътеката започва вдясно от шосето точно на завоя след табелата за край на Тополовград, ако се движите от Тополовград към Хлябово.


Устремски манастир „Света Троица“

Устремският манастир „Св. Троица“ е достъпен с кола. Той се намира на 12 км югоизточно от град Тополовград. Историята на манастира започва през 8-9-ти век в периода на иконоборството във Византия, в чиито предели се намира манастира в онзи период.  В днешния си вид манастирът започва да се изгражда през 14-15-ти век. През 18-19-ти век в Устремския манастир са намирали убежище много хайдути, поради което едно от имената на манастира е Хайдушки манастир.


Църквата „Свети Димитър“ в Елхово

Тази църква е един от символите на град Елхово. Разположена е в централната градска част и външно повече прилича на възрожденска къща, отколкото на църква.  Построена е в периода 1874-1878 г.


За коректност, да уточня, че Елхово географски не е в Сакар, а в Тракийската низина, но ние не бяхме посещавали градчето, а то е само на 33 километра от Сакарци (селцето, в което се бяхме настанили). Как да не се възползва човек …

Още от Елхово

Съвсем близо до църквата „Свети Димитър“ се намира Етнографският музей в Елхово. Той е включен в 100-те национални туристически обекта и затова сам по себе си е причина за посещение на градчето. В допълнение, музеят има интересна етнографска експозиция и малка археологическа част.


Ние си отделихме достатъчно време, за да се поразходим в Елхово и да пообиколим централната градска част. Много приятно градче и доста оживено.

Стефан Караджово

Село Стефан Караджово е родното място на Стефан Караджа. Намира се на около 26 километра от Елхово. Селото се слави с две неща – с родната къща на големия български революционер и патриот, превърната в музей, и с горчивата си, но лековита минерална вода.


Водопад Казанките

Водопад Казанките е малък, но живописен водопад, недалеч от първенеца на Сакар – връх Вишовград. До водопада се стига за около час ходене по широка пътека, която започва от шосето към връх Вишовград и която в по-голямата си част е черен коларски път.


Римска порта

Едно от последните места, които посетихме в Сакар, беше тази римска каменна порта или по-точно – нейните горди останки. Портата се намира на около 20 минути ходене пеша от къщата за гости в Сакарци, в която бяхме отседнали (за къщата – малко по-долу). В действителност, тази римска порта си беше един огромен камънак, но друго си е да знаеш, че тези камъни са от римско време.


Чирпански манастир „Свети Атанасий“

Чирпанският манастир „Св. Атанасий“ е най-старият европейски манастир. Освен това, той е действащ манастир. Основан е през 344 година от самия Свети Атанасий , който по онова време е бил Александрийски патриарх. Той посещава днешните български земи покрай Вселенския събор в Сердика (343-344 г.).

Къща-музей Пеньо Пенев

За финал се отбихме в Димитровград. Искахме да посетим къщата-музей на поета Пеньо Пенев. Искахме … и още искаме. Беше затворена, в неделята, когато се предполага, че най-много туристи ще минат през нея… но това е една друга тема.

Все пак ми остана една снимка за утеха.


Това беше последният посетен от нас обект. Няма как … всяко пътешествие си има край, за да отстъпи място на следващото.

Да спомена накратко и мястото, където намерихме подслон – Къща за гости Сакарци, село Сакарци: новичка, хубава, чиста, 2 звезди, просторни стаи, разположена сред красиво и тихо място, с гостоприемни стопани. Малък минус беше, че обхватът към външния свят беше много слаб, което беше приемливо през първия ден, но след това връзката доста ни липсваше (може пък и да сме прекалено разглезени 🙂 ). Другото, което ми липсваше беше някакво, макар и едно единствено, типично местно ястие в менюто. Но това са „дребни кахъри“. Извън тях, всичко в Къща за гости Сакарци беше перфектно.

Накрая ще завърша с още две изключително интересни забележителности в Сакар, които познавам от предишни посещения и които горещо препоръчвам да се видят:

- скалната църква до село Михалич;
- крепостта Букелон в село Маточина.

https://drumivdumi.com/

Ако минавате през Карлово, може да направите кратка спирка там, за да посетите водопад Сучурум. Той не е от много известните. Дори няма табелки, указващи как се стига до него. Но е красив и водите му идват от Балкана.


Знаехме, че водопадът е малък и затова едва ли щяхме да се вдигнем от София специално заради него, но пък не пропуснахме удобния случай да го видим при скорошните ни приключения в Стара планина.

Преди да продължа разказа за водопада, бих искала да подчертая, че двата основни исторически обекта в района на Карлово и Сопот, които всеки българин трябва да види, са къщата-музей на Апостола Васил Левски в Карлово и къщата-музей на Патриарха на българската литература Иван Вазов. Ако вече сте ги посетили, едва тогава можете да се замислите и за водопада.

Водопад Сучурум се намира до градския парк на края на град Карлово. Реката, която го захранва е Стара река, ляв приток на река Стряма. Висок е около 15 метра.

Това е още един красив водопад с лесен достъп – съвсем близо до него може да паркирате колата си и след това да повървите по широка улица още около 500 метра. По улицата е забранено да се минава с кола, тъй като е пешеходна зона.

Как да стигнете до водопада? Ако идвате от Сопот, влизате в Карлово и малко преди центъра се отклонявате наляво по улица Тодор Каблешков и карате все по нея, докато стигнете парка и улицата-пешеходната. Точно пред нея има паркинг. От там продължавате пеш. Като стигнете реката, се вижда малък водопад.


Красив е, но вие трябва да продължите още малко нагоре по улицата, докато стигнете ВЕЦ-а. Там зад сградата се намира и водопада. Може да го наблюдавате отдалеч от един метален мост. Този ВЕЦ е отнел доста от красотата на околния пейзаж, но дори и така се вижда, че водопад Сучурум е интересен и живописен.

https://drumivdumi.com/