Български Националистически Форумъ

15 август 2011 | 13:22 | Агенция "Фокус"

Смолян. Тракийско скално светилище от  Пето  хилядолетие  преди Христа откриха при археологическите проучвания на крепостта „Калето” край смолянското село Кошница. Това съобщи ръководителят на разкопките - археологът от Регионален исторически музей „Стою Шишков” –Смолян Николай Бояджиев. Той обясни, че това е третата поредна родопска крепост, в която се прави подобна находка. Проучванията на крепостта продължиха четири седмици и бяха финансирани от община Смолян. Както и през миналите години и този път в помощ на археолозите  се включиха младежите от „Красив Смолян”, като около 40 деца от селата Смилян, Могилица, Бориково и Буката допринесоха за разкриването на крепостта. Бояджиев обясни, че в продължение на две седмици крепостта е разчиствана от буйната растителност,  като е почистено цялото трасе на крепостта, а в останалите две седмици са направени археологически сондажи в северозападната част с цел да се установи хронологията на обекти. Археолозите са попаднали на вътрешно помещение, долепено до крепостната стена ,служещо най-вероятно за наблюдателница. Разкрита е и цялата крепостна стена, като има запазени зидове с височина до 2 м. Общата площ на укреплението е 2000 кв.м., но не се знае общата дължина на стените, както и броят на евентуалните съоръжения вътре. Дотук са разкрити 70 -80  метра стени. Крепостта е построена през VI век от византийския император Юстиниян I (527-565) с цел да охранява централния римски трансродопски път от Персенк-Смолян-Турян-Кошница-връх Ком-Гърция. Установено е , че в началото на VII век укреплението е било опожарено от славяните. Според Бояджиев крепостта се е ползвала и през Средновековието и е обитавана и след Х век. Археологът добави,че тракийското светилище е функционирало от късната Каменнo-медна епоха през Бронзовата до Античността. В рамките на проучванията са разкрити множество керамични фрагменти от различни епохии други важни за историята предмети. Бояджиев отбеляза, че пълните проучвания на археологическия обект ще започнат в началото на септември по проект на община Смолян, финансиран от програмата за трансгранично сътрудничество България-Гърция. Очакванията са-да се разкрие мащаба на крепостта, съоръженията в нея, както и светилището. Николай Бояджиев изтъкна, че и тази крепост не е пожалена от иманяри, които са минали преди години.

http://www.focus-news.net/?id=n1556060

Светилището с олтар на скалното плато Белинташ над асеновградското с. Врата може да се окаже по-старо и по-значимо от скалните находки на Перперикон. До този извод са стигнали екип от археолози, начело с д-р Борислав Бориславов, които близо месец проучват древното място.

Теренните изследвания бяха възобновени, след като бяха финансирани с 30,000 лв. от Министерството на културата, по настояване на зам.-министър Тодор Чобанов.

Платото се намира на 1236 м надморска височина. Светилището е в средата на каменна чаша. Скалните ями напомнят на кратери, а в разположението им астрономите виждат общо със съзвездията Малка и Голяма Мечка, Лъв и Орион. Според библейската легенда до Белинташ стигнали водите на Потопа, а на две скални халки бил превързан Ноевият ковчег.

“Находките, които откриваме, датират от каменно-медната епоха или от V хилядолетие пр.Хр. Това доказва, че комплексът е от най-старите не само по нашите земи, но и в Европа”, казва д-р Бориславов. Открити са сребърно капаче, стрела, рибарски мрежи, тежести за стан, вретено и керамичен съд за топене на метал. Според археолозите плочката на почитания от траките бог Сабазий, открита на Белинташ, е фалшификат.

Колкото до легендите, които се носят, Бориславов обяснява: “Няма открити доказателства, че тук са живели великани или извънземни.”

Проучванията на платото започват през 2003 г. В момента археолозите работят в северното подножие на обекта. Проучват подхода и стъпалата към олтара за жертвоприношения. “Открили сме фрагменти от огнища и олтар с украси, където се е изливало вино, мляко или кръвта на жертвени животни”, разкри Бориславов. Олтарът е обърнат на изток, което означава, че е свързан с култа към слънцето.

Наоколо били постройките на жреците, които използвали платото за обсерватория и наблюдавали движението на небесните тела. Основният поминък на древните хора на Белинташ било рударството. В онези времена Родопите са били гъсто населени. В по-долната част на култовия комплекс е открит гроб от късната бронзова епоха, когато погребенията са се извършвали с кремация. Археолозите все още изясняват точното предназначение на двата скални кладенеца до светилището. Не е изключено те да са имали култово значение, защото в тях се отразяват луната и слънцето в определени дни от годината.

Проучванията на Белинташ продължават напролет. Дотогава ще има охрана, за да не се допуснат иманярски набези.

https://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=662673

Белинташ е голямо тракийско светилище, разположено на връх, в землището на село Мостово, Асеновградско. Свещеното място е доста древно – от къснобронзовата и ранножелязната епоха, като почти не са намирани следи от по-късни религиозни практики там. Съществуват обаче находки и от по-ранни епохи.

 Праисторическите хора от халколита

също са отправяли молби към своите богове на това място. Светилищата, както и християнските храмове не се правят на случайни места, смята Иван Христов. Той разказва, че на Белинташ човек може да почувства магията и мистиката на Родопите и затова е напълно нормално хората да приемат мястото за свещено и тайнствено. Светилището е в центъра на кръг от други доста интересни тракийски скални светилища. Разположено е на изконна територия на бесите, но не може да се твърди със сигурност, че това е легендарният храм на Дионис. Според исторически извори бесите имали голям храм на този бог, където оракул гадаел за бъдещето по същия начин, както в светилището в Делфи. За да чуят думите на оракула, Родопите посетили Александър Македонски, както и бащата на император Август - Октавиан. Досега обаче няма никакви сигурни източници на информация за това къде се е намирало светилището.
 Според Иван Христов все още е твърде рано да се свързва Белинташ с името на определен бог, тъй като няма достатъчно археологически материал и сериозните проучвания тепърва предстоят. Белинташ обаче със сигурност има голям потенциал. Д-р Христов описва светилището като доста сложно, с елементи, характерни

 както за Перперикон, така и за Глухите камъни

Има издълбани в скалите ями, които може би са били жертвеници. Има и стълбища, а на самия връх са открити основи от дървени постройки. Затова и учените предполагат, че на Белинташ траките са имали и храмови сгради. Първоначалната цел на субсидираните от държавата проучвания обаче ще бъде да се направи геодезично заснемане на обекта, да се разчисти голяма част от площта му и да бъде привързан той към географска система, а може би дори към кадастъра на общината, за да не се допусне незаконно строителство в неговите рамки.
 Според зам.-шефа на НИМ Белинташ има не само голям научен, но и огромен туристически потенциал и може да вкарва в хазната на общината над 100 хиляди лева годишно. За целта обаче трябва да се направят пътища, да се обезопаси мястото, да се наемат екскурзоводи и да се издадат брошури с истинската историческа информация за мястото. Според Иван Христов на скалното светилище би могъл да бъде приложен туристическият модел, който вече проработи в Старосел.
 Белинташ е свързан и с други тракийски обекти в Родопите и може да стане част от дълъг туристически маршрут. Вече се предлага подобна обиколка, която включва и намиращия се наблизо връх Караджов камък, който е труднодостъпен, но на него също има археология. Намерените на върха монети доказват, че далеч след покръстването на бесите те продължават да оставят религиозни дарове на старите си светилища. Най-късната находка е чак от времето на император Юстиниан, когато според Иван Христов

 „траките отдавна е трябвало да ходят в църквите, а не по скалите”

Територията на Белинташ бележи границата между две култури от ранното развитие на траките. На изток от светилището започва разпространението на мистериозните скални ниши, докато нито един подобен обект няма в Родопите на запад от Белинташ. Светилището е интересно и със сведенията, които дава за предполагаемата тракийска писменост. Открит е камък с издълбани изображения, които според Иван Христов със сигурност са останали от древни времена, а не са нов фалшификат. Те може би представляват протописменост или пък са букви или руни, каквито са се използвали от средиземноморските народи преди развиването на азбука. И този надпис обаче все още не е проучен научно и за изясняването на въпроса дали бесите са имали писменост е необходимо мнението на експерт епиграф.
 Според Иван Христов много по-малка е вероятността да се окаже истински надписът върху сребърна плочка, открит край светилището. Според някои теории това е оброчна плочка на бог Сабазий (Дионис) и откриването й доказва, че на Белинташ е легендарното светилище на Дионис.

Тази информация е от 2011г.


Фигурка на женски идол, кремъчни пластини, част от бронзово украшение и части от ритуални огнища са сред основните находки на археологическия екип, който втора година проучва родопското тракийско светилище Беланташ. Намираме се в началото на една доста продължителна работа, тъй като обектът е изключително обещаващ като научни резултати и много подходящ за културен туризъм, каза ръководителят на 13-членния екип д-р Борислав Бориславов. За да продължат разкопките, Министерството на културата отпуска още 40,000 лв.

Голямата находка на учените е каменна стена, датираща от елинистическата епоха, т.е. IV-III век пр. Хр. Тя е била срутена и камъните, от които е била изградена, са струпани под олтара на Беланташ. Над тях са единствените вертикални изсичания, които се намират в началото на същинската част на тракийското светилище. В момента част от работата на археолозите е съсредоточена в разкриване на по-старите исторически пластове под камъните от стената. Продължават миналогодишните сондажи в западното подножие, а тази година за пръв път се проучва и южното.

През 2011 г. работата на екипа ще продължи до 2 септември. Кметът на Асеновград Христо Грудев заяви намерението на общината да кандидатства пред Норвежкия фонд за финансиране, откъдето се надява да бъдат спечелени пари както за строителство (за пътища и паркинги до тракийската светиня), така и за разкопки. През септември общината ще има повече яснота по параметрите за кандидатстването пред норвежкото правителство.

Беланташ датира от поне 2000 години преди Хеопсовата пирамида. Интересът на учени и туристи към него ежегодно се засилва. По думите на д-р Бориславов през последния уикенд през обекта са минали над 400 туристи.

http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=765888

---

Проучванията на скалното светилище Бeлинташ, ръководени от д-р Борислав Бориславов от Националния исторически музей водят до предположенията, че най-свещената му част е била оградена от изкуствено изградена стена.

Тезата се подкрепя от откритите жлебове на порта и коловози, по които се предполага, че с дървени повдигащи конструкции са доставяни необходимите за ритуалите пособия, съобщи БНР.

Екипът археолози проучва скалните срутвания в подножието на олтара. За тях може да се твърди, че са били съзнателно разрушени при някое от нашествията над светилището.

Целта на 12-членния екип е да открие предназначението на светилището и изпълняваните там ритуали, обясни археологът Борислав Бориславов.

Сред последните находки е керамична антропоморфна фигурка - фрагменти от женско тяло от V-III хил. пр. Хр. Намерени са още бронзово украшение, фрагменти от кремъчни сечива и множество добре запазени части от керамика с вдълбана украса.

http://bg.time.mk/read/7a43bf413f/956fd910e2/index.html

---

Древното светилище в местността Белинташ до Асеновград е било укрепено доказаха археолози. Експедиция от Националния исторически музей проучва
прохода към скалното плато за втора година. На мястото са открити находки от V хилядолетие преди Христа до монети от късната елинистическа епоха.

Разкопките, които се провеждат през тази година на Белинташ, доказват, че в най-горната част на светилището е имало укрепена част. Това съобщи ръководителят на проучванията Борислав Бориславов.

Д-р Борислав Бориславов – археолог: "Това беше изненадващо, защото досега изсичането за врата стоеше, но нямахме никакви данни за каменна стена. Сега с проучванията на участъка под стълбата вече категорично се доказа, че тази стена е съществувала и тя е разрушена умишлено еднократно - камъните са изхвърлени оттук. Каква е целта не знаем. Най-вероятно това се е случило през ІV-ІII век преди Христа."

Проучванията доказват още, че в района около светилището са се изработвали изделия от метал. Доказателство за металургичната дейност са откритите парчета от шлака. Вече е ясно, че още от V хилядолетие преди Христа на мястото са извършвани ритуали за връзка с божествата. Скалните изсичания, според специалистите, са аналогични с тези от областта Фригия намираща се в централната част на Мала Азия и родно място на цар Мидас.

За енергийната сила на местността Белинташ се носят легенди.

Д-р Борислав Бориславов – археолог: "Леля Ванга е казала, че това е едно от най-интересните места, заредени с много силна енергия. Много хора идват точно заради тези думи на Ванга. На това място очевидно по някакъв начин и древните са имали усет за това, че мястото е силно енергийно и са използвали това място за контакт с божествата."

http://bnt.bg/bg/news/view/58998/arheologicheska_ekspedicija_v_belintash

В сърцето на Родопите се издига продълговато, скалисто плато, обвито в мистерии и легенди, наречено Белинташ. По него и до днес личат следите от разумна човешка дейност, която остава неразгадана и зорко пази своите тайни. Но дали всъщност скалите на Белинташ са толкова мистериозни?
 Преценете сами...

Скалите на Белинташ са резултат от изригването на вулкан, чийто кратер е застиналият в съседен връх Караджов камък. И логичните обяснения свършват дотук.

 В превод от древните тюркски езици Белинташ може да се тълкува като "камък на познанието". Тук стрелките на компаса полудяват под влияние на силната магнитна аномалия в района,а през зимата снегът се топи веднага щом докосне повърхноста на вулканичната скала, която сякаш още пази част от топлината горещата лава.

 Скалният масив е дълъг почти 800-850 метра и широк между 20 и 40 метра в различните зони. Разположен е в посока изток-запад, Най-високата му част е с наклон около 8 градуса, като по-ниската страна е ориентирана на юг. От изток са запазени части от силно ерозирали каменни стъпала, водещи до върха на Белинташ. Стълбата е била изсечена на два пъти, след като стъпалата на по-външната са били износени. До тях се виждат четири дупки, които вероятно са използвани за парапет или са имали ритуално значение. Изсечените значи от линии и ямки на изравнената най-висока част от платото всъщност са и най-голямата загадка на Белинташ. Плитките кратери с продълговата форма събуждат много въпроси - Дали са природен феномен, дело на човешка ръка или пък нещо друго?

 Интересни са и двата успоредни улея с дължина около 8 метра, ширина 15 см и дълбочина 15 см, които пресичат площадката в посока североизток-югозапад. Край тях има издълбани различни по форма дупки. Многото ямки представляват свързана с плитки улеи система. Те са като скачени съдове и по време на дъжд водата в тях прелива последователно. Два кладенеца /щерни/ са в центъра на системата. По-големият е с диаметър 2.10 м и дълбочина почти 2.50 м. По-малкият е с диаметър 1.50 м. Двата винаги са пълни с вода, дори и при продължителна суша. Смята се, че това се дължи на енергийните полета в скалата, които променят качествата на течностите и намаляват изпарението.

 В подножието на скалата има няколко удобни скални ниши, пригодени за обитаване от незапомнени времена.

История:

 Една случайна находка от 70-те години на миналия век преоткрива значението на скалния феномен Белинташ като светилище и култов център. Местен овчар намира древна сребърна плочка. Тя изобразява седнал на трон мъж на фона на пълзящи нагоре змии, олицетворяващи възходящото развитие на човека и вечния кръговрат на обновяващата се природа.

 Учените са категорични, че това е оброчна плочка на тракийския бог Сабазий и свързват мегалитния паметник с изповядване култа към него. Дотогава се е смятало, че Белинташ е част от отбранително съоръжение на тракийските племена, тъй като тук е минавала границата между земите на одрисите и бесите.

 Тракийският бог Сабазий е олицетворение на умиращата и възкръсваща отново природа. Определя се като фригийско-тракийско божество на слънцето, земеделието и лечебната сила. Другото му име е Загрей. Син е на Зевс и Персефона, с която върховният бог се сближил, след като приел образа на змей. В резултат от контактите между тракийските племена и древните гърци, през V век преди Христа култът към него е преминал в Гърция, а по-късно  в Рим, и се е слял с култа към Дионисий и Бакх.

 Като малък Сабазий бил кърмен от нимфата Ниса /митът за Дионис също обяснява, че той е отгледан в Пещерата на нимфите в планината Низа/. Някои изследователи смятат, че освен култа древните гърци са приели легендата за отглеждането на Сабазий и за "биография" на своя Дионис. По волята на Тираните тракийският бог бил разкъсан на три части, но Атина /Минерва/ успяла да спаси сърцето му и го предала на Зевс. По-късно името на Сабазий било използвано във връзка с имената на Зевс, Юпитер и Саваот. Изобразяван е бил като брадат мъж с фригийска шапка, жезъл и борова шишарка.

 "Сабазий покрива космическо божество, най-напред идентифицирано с твърдия елемент на вселената  камъкът, пише в книгата си "Тракийският Дионис" проф. Александър Фол. В първичното си осмисляне като скален бог той владее и живата, и мъртвата материя. Затова може да бъде разчленяван и отново съединяван. Този бог е също хтоничен, но хтонизмът пак не противостои на соларността, защото двете начала образуват Космоса, който е всеобщност. Тази всеобщност предопределя и другата отлика на Сабазий  да бъде прорицател."
 Скалното плато на Белинташ е разделено на три самостоятелни части. Този факт потвърждава връзката между мита за Сабазий, божеството, което траките тук са почитали, и намерената сребърна плочка.

 Празненствата и ритуалите, свързани с почитането на Сабазий, били подчинени на нощни къпания и пречистване на духа и тялото, които се отличавали с разточителност и разпуснатост. Изпълнявали се както мистични религиозни ритуали, така и свързани със земеделието и скотовъдството, с познанията за света и космоса. Години след като митът и култът към бог Сабазий са заимствани, те се връщат по земите на траките, но вече като Дионис и част от гръцката митология. Припокриването обсебва култа към Сабазий и той е постепенно изместен от гръцкото божество.

Легенди:

 Разказваната по тази част на Източните Родопи легенда твърди, че по време на Потопа каменната грамада Белинташ е приютила от страшните вълни Ноевия ковчег. На скалата ясно личат халките, за които са били привързани въжетата на кораба. Може и да не е така, но кръглите отвори в скалата ясно личат.

 Разположението на масива Белинташ го прави естествена астрономическа обсерватория- по време на равноденствие слънцето изгрява точно на д Сини връх и залязва над Караджов камък.. Но дали това е била единствената приина, поради която бесите са смятали тази скала за свещена?

 Най-невероятната, но възможна поради липса на противни доказателства хипотеза, е, че преди милиони години на това място са кацали същества от развита космическа цивилизация. Странните знаци в скалата би трябвало да са звездна координатна мрежа, а издълбаните щерни може би са имали чисто техническо значение за излитането и приземяването на техните кораби. Предположенията отиват дори по-далече - на това място извънземните са кодирали знанията си за вселената и са ръководели развитието на живота на Земята.

 Белинташ е връзката на древните, а по-късно и на тракийските племена с Космоса, убедени са всички изследователи на тайнствения район. За първи път през 1986 г. астролози от Стара Загора виждат в знаците на платото небесна карта, а в щерните - прибори за определяне местонахождението на звездите. С годините тази теза се развива и набира все повече последователи. В търсене на доказателства за това са правени и опити за връщане назад на времето и позициониране на основните небесни тела отпреди 6-7000 години.
 Резултатите обаче са далечно приблизителни и не могат да надскочат рамките на хипотезата.
 Дали Белинташ е бил обект на космическия туризъм отпреди милиони години или само астрономическа обсерватория на древна високоразвита цивилизация по нашите земи?
 Може би бъдещето ще даде отговор на този въпрос.

http://history.rodenkrai.com/new/trakiiski_hramove/belintash_-_zemq_na_misterii.html

25 август 2011 | 07:00 | Агенция "Фокус"

За значението на тракийските светилища в България, както и за туристическия интерес към тях, Агенция „Фокус”  разговаря с културолога Георги Мишев от Тракийско общество „Трескейа”.

Фокус:  Г-н Мишев, увеличава ли се интересът към тракийската история, към тракийските светилища в България?
Георги Мишев:  Това, което аз лично наблюдавам, е наистина увеличаване на интереса. Това може само да ни радва, тъй като това е интерес към знанието. Желанието за знание е една от предпоставките за формирането на уважение към заобикалящото ни. При последното ни посещение на пещерата „Утробата” в село Ночево, община Черноочене, имаше около 30-40 души. Това наистина е нещо позитивно, тъй като показва една съвременна тенденция на завръщане на уважението на нашия народ към земите ни. Все пак неслучайно писателят Алеко Константинов казва: „Опознай Родината, за да я обикнеш”.
Фокус:  Кои са най-популярните и най-добре запазените тракийски светилища у нас?
Георги Мишев:  Всичко си струва да се види, зависи кой какво търси. Един търси крепости, друг търси градове, трети търси светилища, а друг – мегалити. Това, което се говори, е, че най-посещаван е Перперек или т.нар. от археолога проф. Николай Овчаров - Перперикон. Популяризирането на какъвто и да е обект е сложен процес, който е плод на множество фактори, но не винаги в основата му е доброто качество на самия обект. Личното ми мнение е, че има много по-атрактивни места, които обаче не са толкова популярни.
Фокус:  Кои са те?
Георги Мишев:  Много са, но за съжаление много голяма част от тях са потънали в забвение. Районът на село Ночево е жив пример. Там има наистина много скални светилища, няколко пещери - утроби, има скални ниши, има скални изсичания. Много малко обаче се посещава този район, а тракийските паметници могат да бъдат един от факторите за неговото оживяване и развитие.
Фокус:  Има ли място в България, където тракийските светилища да са по-концентрирани?
Георги Мишев:  В научните проучвания са описани тези центрове, например, районът на Казанлък, районът на Старосел, историко-археологическият резерват Сборяново и други. За съжаление, не мога да кажа, че има такъв център с реставрирани светилища по начин, че да представляват наистина една атракция, в която обектите да се видят в симбиоза. Да може да се види, че обектът е съответно консервиран, реставриран и социализиран в подобаващ вид. Много малко са тези обекти. Ако трябва да говорим честно, може би почти ги няма. По този начин ние, съвременните обитатели на тези земи, ограбваме миналото си, защото не позволяваме тези обекти да изпълняват своето предназначение на културен носител.
Фокус:  Различават ли се по някакъв начин тракийските светилища от единия край на България и от другия?
Георги Мишев:  Имат си определени характеристики, които ги правят принадлежащи към определен вид тракийски обекти и дори към отделни тракийски племена. Има райони, където има концентрация на определени видове светилища - например, в Родопите могат да бъдат видени много скални ниши, които не виждаме в Средна Гора. В Източна България могат да бъдат видени светилища от най-различен тип. Интересни са скалните светилища в района на град Ямбол – древният тракийски град Кабиле. Покрай село Мелница, Ямболско има едно страхотно скално светилище със слънчеви дискове. То наистина си заслужава да бъде видяно, но е малко посещавано. В морския ни район това, което може да бъде видяно, е тракийското светилище „Бегликташ”. То също е много популярно и доста посещавано. За съжаление, все още не е достатъчно добре проучено и е недостатъчно добре представено на туристите, които отиват да го видят. Интересни обекти са долмените в Странджа и Сакар, прекрасното светилище Мишкова нива в района на Малко Търново и много други.
Фокус:  Кой поддържа всички тези места днес?
Георги Мишев:  Една част от тези паметници са под опеката на Министерство на културата, на местните власти или местните музеи. Статутът на повечето скални светилища в България е никакъв. По-голямата част от тях се намират доста трудно от туристите. Почти няма никакви табели до тях. Изключвам масово популярните, но при останалите липсва табела, която да насочи хората към определеното място. В района на село Ночево също не може да се намери табела към светилищата. Тракийските светилища абсолютно са оставени на произвола на съдбата.
Фокус:  Кой би трябвало да се занимава с поддръжката им?
Георги Мишев:  Винаги се е казвало, че светилищата са направени за хората и в този смисъл, те са тези, които трябва да се погрижат за обектите. Нека да обясня как стоят нещата: скалните светилища, които са обявени за паметници на културата с национално или местно значение, имат някакъв статут. Те се водят в някакъв регистър и са под опеката било то на държава, община или музей. По-голямата част от обектите обаче не са систематизирано описани. Дори и да са описани, това е направено в научни публикации, но не са въведени в съответния регистър и държавата няма ангажимент за тяхното опазване. Това е откровено престъпление от страна на държавната власт спрямо културно-историческото наследство, тъй като по този начин то е оставено на произвола на събитията.
Фокус:  Какъв е процентът на тези тракийски светилища, обявени за паметници на културата, на фона на всички?
Георги Мишев:  Не знам някога да е правена подобна статистика. Мисля, че не е. Няма актуален регистър на всичките скални светилища, за да може да се направи статистика колко от тях са обявени за паметници на културата с национално или с местно значение. На практика се забелязва това, че една част от тях се намират в частни имоти, други са сред нищото и може някой да си купи нива и да изхвърли културните ценности от там, без да знае за значението им, а може да го направи и умишлено.
Фокус:  Казахте, че някои от светилищата не са добре проучени.
Георги Мишев:  Ще Ви дам пример с Тракийски култов център „Старосел”, тъй като районът е добре познат. В рамките на култовия център има редица скални светилища. Те не са проучвани и археологически и от гледна точка на археоастрономията, нито са правени сондажи, за да се види дали на скалното светилище не е имало и градежи. На тях се намират фрагменти и керамика, но това става заради изкопите на иманярите. Това ограбва науката, защото в крайна сметка, за да може един обект да се осмисли цялостно, трябва да се направят проучвания на всичките му съставни части. След като д-р Китов въведе понятието „Тракийски култов център Старосел”, се направиха проучвания единствено върху храма на Четиньова могила, но всичките скални светилища в района останаха просто споменавани. За съжаление, това не е единственият пример в България, а има редица подобни случаи. Например, при Татул е същата история – имаме градежа и храма, но на находките в района, слънчевите дискове, пещерата утроба, намираща се непосредствено до светилището, не са извършвани изчерпателни археологически и други проучвания. Те са необходими, за да се види дали обектите в района са осмислени като цялост, не са ли, може да се посочи много по-точно и датировката им.
Фокус:  Какво е състоянието на инфраструктурата край тези места? Има ли пътища до там изобщо?
Георги Мишев:  Като се каже Тракийски култов център „Старосел”, се разбира някаква област, която има център. В Старосел има много обекти, материални паметници от траките. От тези 10-15 обекта – скални светилища, градежи на гробници и храмове, едва 2 са до известна степен годни за посещение. До тях има път, но до другите нито има табели, нито има пътища, нито има информация, нито тече някаква реставрация. И до тези, до които има път, е по-добре да не коментирам на какво ниво е реставрацията. Инфраструктурата към огромна част от тракийските светилища е в много лошо състояние, а до скалните светилища с някои много малки изключение напълно липсва и в повечето случаи това е основна пречка за туристите. Липсата на табели е друг основен проблем. Те предоставят първата информация за осмисляне на обекта. Ако отидете и видите едни камъни, какво ще разберете? За един човек със средно ниво на обща култура, който няма задълбочени познания по темата, това ще бъдат просто едни камъни. Ако те не бъдат представени от специалист в областта, продължават да бъдат само камъни. Трябва да бъде обяснено каква е символиката им, как са осмислени, какви са паралелите, има ли източници. Освен това, наред с археологическите проучвания, не се извършват и други проучвания. Когато преди години дисциплината „Тракология” е създадена в България, проф. Александър Фол винаги е казвал, че тя е едно интердисциплинарно проучване. Не е редно един обект на траките да се проучва единствено по археологически път и да се разглежда като отдалечен във времето артефакт. В експедицията „Странджа-Сакар” преди години присъстваха и редица други специалисти, като етнографи – например, проф. Иваничка Георгиева и други. Днес такива експедиции са рядкост. За щастие ги има, но са много редки.
Фокус:  Може би финансирането им е трудно?
Георги Мишев:  Не мисля, че това е основният проблем. Въпрос на организация е, а също и на приоритети за научните ни кръгове. Най-важното е да се прави атракция и бизнес или е важно цялостното изучаване на културата ни? Ако за държавното формиране на България можем да говорим с датировка 681 г., то за културата ни тази дата е с няколко хилядолетия по-рано.
Фокус:  След като няма кой да опазва тракийските светилища в България, случва ли се там да има и вандалски прояви?
Георги Мишев:  Не точно и не само. Съществува една съвременна тенденция за християнизация на обектите. Например, около светилището „Белинташ” в Родопите преди години започна строеж на християнски храм. Местността там е освен археологически защитена зона, и природно защитена зона. С въпросния строеж започнаха и изсичания на кръстове по скалите, започнаха и други неприятни прояви, което не е адекватно да се случва в XXI век. Има и други подобни случаи през последните години, за съжаление. При посещението ни в с. Бръшлян, Странджа преди няколко седмици, заедно с колеги, ни бе отказано да видим олтара в църквата, който има посветителен надпис на Зевс-Дионис, въпреки че същият е публикуван и е обект на научен интерес. Обяснението беше, че има забрана да бъде показван и фотографиран. Никога в българската традиционна култура подобно нещо не се е случвало. При нас има приемственост на епохите и културите и българският народ никога не е унищожавал или презирал следите от неговото минало по такъв вандалски начин, както това се случва днес. Това ревностно пазене на следите от нашата древност е основен фактор, който е допринесъл за запазването на културната ни идентичност.
Фокус:  Може ли това да бъде спряно или предотвратено?
Георги Мишев:  Колкото и идеалистично да звучи, когато хората се информират и образоват, е възможно. Преди време възникна дебатът за връщане на вероучението в училищата – чудесна идея е да има предмет „История на религиите”, за да може обществото ни да има малко по-висока степен на култура и познания в тази област, защото народът ги няма. Историята на религиите е нещо в този смисъл различно от Вероучението, тъй като историята на вярванията и идеите съвсем ясно показва приемствеността и значението на всяко свято място и по този начин не подстрекава към неговото унищожаване или поругаване, а напротив – към уважение на вярата на всеки, защото всеки има право на свой път и всеки път има какво добро да предложи. Културните ценности могат да способстват и за развитието на икономиката – дали чрез развитието на местен хотелиерски бизнес, било за друго, хората биха имали по-различно отношение към тях. Държавата не може да сложи полицаи на всяко светилище или на всеки камък, колкото и много полицаи да има в страната.
Фокус:  Съществува ли вероятност част от скалните тракийски светилища да са били редени според съзвездия, според звездите?
Георги Мишев:  Има такива данни и точно заради това трябва да се правят и археоастрономически проучвания. Археоастрономите са хората, които могат да кажат дали това съществува. Например, в Старосел има скално светилище наречено Момини камъни, което според мен и според проф. Валерия Фол, е мегалит и е слънчева врата, както тази в Бузовград. За да бъде доказано това обаче, е необходим археоастроном, за да заснеме, да направи изследване и да каже дали светилището е издигнато от човешка ръка, кога е било издигнато.
Фокус:  Малко на брой ли са те в България?
Георги Мишев:  Малко са, но важното е, че ги има. Подобни археоастрономически изследвания са правени на скалното светилище „Харман кая”. Има много интересни публикации по темата, но и те не са известни на широката публика. За съжаление, местният бизнес няма никакво желание да работи с хората на науката. Като влезете в един хотел, може да намерите брошури за ресторанти, но много рядко може да намерите брошури за културно-историческите обекти в района, които са създадени с помощта и на местния бизнес. Това е практика, позната на запад от много години, но за съжаление непопулярна у нас.
Фокус:  За невежество или за подценяване на културното наследство се касае?
Георги Мишев:  Навсякъде и непрекъснато се говори за богатото ни културно-историческо наследство, какъв огромен потенциал и ресурс е това, но не се използва по начина, по който би трябвало. Ролята на държавата и на учените в този смисъл е огромна и вината е също и в двете страни. Вместо да си запазим нестинарството и автентичната нестинарска обредност, ние въведохме нестинарите в кръчмите, профанизирахме традицията и така я лишихме от нейната най-важна роля – духовната почит, което с течение на времето ще я превърне в интересна забава и нищо повече.
Фокус:  По-малко туристи ли ходят вече в Странджа?
Георги Мишев:  Миналата седмица се върнах от Странджа и мога да кажа, че сред местните там има огромно разочарование. Това е жалко да се види, но е факт. Това се забелязва и по другите места в страната ни. Местните власти – общини и музеи, вместо да осъзнават важността на локалната традиционна култура и да се грижат за адекватното й запазване и експониране, създават пречки и дори объркват нейното функциониране. Традиционните събори и местата на провеждането им се преместват на „удобни” дни и места. Освен това, се забелязва на държавно ниво захващане с едни много мащабни проекти. Такъв пример е проектът с Кози грамади, Средна гора. На Кози грамади се намира тракийска резиденция - тюрзис и редица светилища свързани с Тракийски култов център Старосел, но целият обект е в същинска Средна гора. Вместо да се реставрират и социализират археологически обекти, които се намират на 5-10 минути от населено място, то приоритетно се проучват археологически обекти на 20 км навътре в гората и да се търси начин за прокарването на път дотам. От няколко години като цяло в страната ни се извършват разкопки, разкриват се обектите и същите се изоставят на произвола на съдбата след това. Не е редно дори един могилен насип, който е коствал труда на стотици хора преди хиляди години, да бъде просто разровен с багер и след това оставен на разруха.
Фокус:  Кои са най-известните обреди, които са практикували траките в светилищата и останало ли е нещо от тези обреди и до днес?
Георги Мишев:  В българската религиозна обредност има много силен античен пласт. Има доста научни разработки по темата. Курбаните и съборите са подобен пример. Всички знаят за първомартенската обредност или за ритуалите по Коледа, за кукерите и нестинарите. Това са идентифициращи за българската култура обреди. Те са много по-различни, отколкото обредите при другите народи.
Фокус:  Можете ли да разкажете какво буди интереса на посетителите към тракийското светилище при село Ночево?
Георги Мишев:  Всяка година в периода 13-15 август организираме по едно посещение на светилището. Според литературните данни, в тези дни в Рим е била почитана т.нар. Диана Неморензис, за която римските автори са писали, че има много скитски и варварски, т.е. чужди на римляните, елементи в образа и обредите й. Те смятат, че тя е приличала на Артемида Таурополос. Смята се, че тя е тракийска версия на Артемида и е почитана в Северна Гърция. Идеята на посещението на тракийското светилище край Ночево в този момент е, че не можем дори след 2 или 3 хиляди години да измисляме ново предназначение на тези места. Предназначението им е дефинирано още преди няколко хиляди години. Те са сакрални места, на които човек следва да търси своето духовно преживяване. Както християнин може да отиде в храм на мюсюлманин, но е редно да се държи подобаващо и да осмисля, че пребивава на свещено място. Хора, които искат да посетят подобен обект с ясната мисъл, че то е свещено място, е възможно да научат повече за него, а защо не и да съпреживеят. В крайна сметка това е целта на духовния туризъм – духовното преживяване. Тракийските светилища могат да бъдат достойни обекти за тази цел. Оживяла древност е, когато едно древно светилище приеме поднесените дарове - цветята, ябълките, хлябовете, които хората оставят. В края на краищата светилищата са за хората, а не за боговете. Те са за хората, които имат нужда да излязат от ежедневието и да потърсят духовното.

http://www.focus-news.net/?id=f18529

Ново доказателство, че Перперикон е едно от големите светилища в античния свят откриха археолозите. Екипът на проф. Николай Овчаров намери добре запазен античен храм, в който могат да се проследят култовите практики на древните траки.
Той е свързан с проученото преди години голямо светилище, за което се предполага, че е било известното в античността прорицалище на бог Дионис, съобщи БНТ.

 Според древните извори в него Александър Македонски (336-323 г.пр.Хр.) е получил предсказанието, че ще завладее света. Открият античен храм е врязан в скалите. В тях са издълбани и две ниши, в които е имало каменни изображения. Едното от тях - на тракийския конник, археолозите откриха при разчистването на руините. В центъра е запазен кръгъл олтар - ексхара, върху който се е извършвал огнен ритуал.

 В храма са били принасяни и жертви. В стените има издялани каменни скоби, за които те са били вързвани, а на ода - улеи, по които се е стичала кръвта. "Наистина можем да направим тълкование, че на този олтар, на който е пален огън, са принасяне и кървави жертви - тоест принасяни са в жертва животни. Не съм привърженик на човешките жертвоприношения, макар че в изворите да е споменавано за човешки жертвоприношение при траките", обяснява проф. Овчаров.

 Вътре в храма са открити и част от предметите, използвани при жертвоприношенията. Сред тях е и голям планински кристал. Сградата е свързана с дълъг 15 метра каменен проход с голямото светилище на Дионис.

 През средновековието античният храм се използва като представителна сграда от християнските духовници. Доказателство за това са откритите в сградата оловни печати на двама от епископите на Ахридос - средновековната епископия, обхващала Източните Родопи.

http://dnes.dir.bg/news/perperikon-nikoli-ovcharov-antichen-hram-9520940

Източник: http://www.mbalkn.com/index.php?option=com_content&view=article&id=91%3Apautalia&catid=42%3Arokstories&Itemid=102&lang=bg

Изворният град Пауталия от тракийската дума "поте" - извор, в древността бил дъно на топло езеро. Днес горещите лековити минерални води в Кюстендил извират главно в самото подножие на хълма, известен с турското име "Асарлък" (крепост), най-вече в махалата извори ("Кайнарлък"). В наше време, в цялата котловина те са 36, като два от тях (при пазара) се използват пълноценно в момента. Дебита им, с което се нареждат на първо място в България, е 1980-2100 литра на минута с температура средно около 74 градуса. По много пауталийски монети личи лечебния символ на лековитите извори, което говори за тяхното познаване и благотворно използване от дълбока древност. Образа на змията - символ на благословената вода, магическия знак за защита на селището, патрон на града и емблема на благоразумието, на бога на медицината Асклепий, на Телесфор - малкият лекар ясновидец, на богинята Хигия - са интимна тайнствено-емоционална, бързо-разнасяща се, психологически-въздействаща, концентрирала разнообразни способности визитна информация за природните дадености на изворния град.

Асклепий бил син на Аполон и бог на медицината. Уверен в своите възможности, той поискал да възкръсва и мъртвите, но Зевс разгневен от това го поразил с гръм, по молба на Плутон - бога на ада, чието царство било застрашено да опустее и да се наруши божието равновесие. Оттогава змията станала емблема на благоразумието, а петелът на бдителността за ескулаповите (асклепиеви) ученици. В Пауталия бога на медицината е представен като възрастен мъж с брада и мустаци, полугол, наметнат с хламида, в едната си ръка държи орфическо яйце или патера, а в другата - кривак или жезъл с увита змия. На лицевата страна на първите сечени при император Антоний Пий (138-161 г.) пауталийски монети вместо образа на императора е изобразен бюст на патрона на града в профил. Асклепий бил посветен в тайните на лечителското изкуство от мъдрия кентавър Хирон и от баща си. В Пауталия легендите за него се преплитат с тракийския Херос - бог на плодородието, живота и смъртта. На бронзова монета от император Каракала (196-217 г.) е изобразен Хисарлъка, покрит с растителност. В подножието му, величествен храм със статуята на Асклепий. На върха, сякаш да излъчи далечна зрителна информация и да увенчае славата на града като боголечебно място, е разположен най-важният храм на бога на медицината с фронтон, поддържан от четири колони, от които свещеният огън на Асклепий разнасял славата на благословения град. Тук се е събирала голямата жреческа колегия, сред която имало и жрица за обслужване на култа, сред разкош и богати елементи на научна и философска мисъл, в неизчерпаем реквизит от сурова римска и антична поетична метрика. Всичко това в прохладата на древната Свещена дъбрава. А нагоре към сърцето на Орбелус се сливат в небитието "Елисейските полета" и царствата катакомби на подземните богове (Dis Manibus), където придружител на душите на починалите е бог Хермес. Храмове на Хигия, Телесфор, трите херити (грации), Аполон, едикули и олтари украсяват страните на хълма, сред Свещената дъбрава.

Над горещите извори в подножието на хълма е свещената пещера - митреум, комплексът храм и лечебница - Асклепионът. Той се е състоял от същински храм - "жилище на бога" - сграда с правоъгълен план и двусклонен покрив. На предната страна с триъгълен фронтон, поддържан от четири колони с коринтски капители. Обикаляща галерия, на която в предверието на храма болните изкарвали нощта, за да бъдат навестени от Асклепий, и нимфеум с басейн и къпалня (свещения извор) за измиване. Храмът бил заобиколен с лечебни заведения, зали за отдих и къпални. Това култово здравно заведение на мястото "Кръклък" или Св.Четиридесет мъченици е второ по големина, след това в Епидавър, сред 38 подобни в Древна Гърция, посещавано от болни, търсещи изцеление, почиващи, получаващи отмора, а отегчени богати имперски особи - развлечение. Светилището в Епидавър се е намирало в богати културни, научно-медицински и богословски взаимоотношения със светилището на боговете лечители в Пауталия. Съоръженията на асклепиона - баните, са били заобиколени от стадион за игри, гимназион, места за срещи, за антично-философски, реторични, телесни занимания, театър. Музиката още за древните траки е имала ритуално-празнична и лечебна функция. Широко се ширела мантика и народни магически практики, силно развита тракийска народна медицина сред богатите тържища. За древните елини Тракия е била екзотична земя, забулена в тайните на магьосници, вещици и лечители. В баните най-важните помещения са: аподитериум (съблекалня), тепидариум (умерено топла зала), калдариум (гореща зала), фригидариум (студена зала), лаконикум (пералня), палестра (гимнастическа зала) и др. Методите на лечението били разработвани по системата и на психотерапията. Селището е било задължително добре благоустроено, каквито изисквания налагат и днешните първокласни курорти. При една от свещените къпални на пазара е запазен и изваден мозаечния под, с едро изображение на лечебния символ - змията. Друга свещена къпалня се е намирала в съседство с днешната "Чифте баня" до Инджили (Ахмед бей) джамия 1575 г., легнала върху християнската църква "Св.Неделя" и върху част от основите на асклепиона.

Всички помещения са разположени с посока югоизток-северозапад, което показва, че нито една от залите не е лишена от слънце. По размерите си 3600 м², с дебелина на външните тухлени стени 120-180 см, разпределението, мраморните облицовки, отоплителната инсталация със сух въздух (хипокауст), можем да съдим за значението на Пауталия, като лечебно и главно курортно място в Римската империя. Това подсказва за високото благосъстояние на имотната класа и на търсещите своята Фортуна в града на котловината. Легенда разказва, че император Траян (97-117 г.), при който е потвърдена градската уредба на Пауталия, като административен, стопански и културен център, имал неизлечими рани по тялото си, и след лечебното въздействие на пауталийските минерални води оздравял. В знак на благодарност и на далновидност заповядал тук да се строят великолепни дворци, бани, стадиони, храмове на Асклепий, а градът да се превърне в културна, оздравителна и почивна база за първенците на империята.

(Из книгата на Йордан Котев "Осоговската планина", Кюстендил 2002 г.)

---

Асклепий (или Ескулап в Древен Рим) в древността е почитан като бог, покровителстващ медицината. Изобразяван е най-често като брадат мъж, а негов характерен атрибут е дългия жезъл с увита около него змия. Легендата разказва, че Асклепий станал толкова умел в това да лекува хора, че бил способен дори да възкресява мъртъвци. Но Зевс го поразил с гръм, по молба на Плутон - бога на подземния свят, чието царство било застрашено да опустее и по този начин да се наруши равновесието.

Интересна практика в култа на Асклепий е т.нар. инкубацио. Това била практиката болните да пренощуват на земята в храма на бога, заобиколени от неговите свещени змии. Вярвало се, че през нощта самият Асклепий ще им се яви със съвет как да се излекуват или ще получат от него знак на сутринта. Тази практика е запазена и до ден днешен в някои християнски храмове из страната, където болните преспиват в църквите с надеждата да оздравеят.

Най-често Асклепий е изобразяван като брадат мъж, в разцвета на силите си, а негов неизменен атрибут е дълга тояга, около която има обвита змия. Именно от там произлиза и символът на медицината, който виждаме редовно по табелите на аптеките - чаша с увити около нея една или две змии.

Най-известното светилище на бог Асклепий се намира в Епидавър (североизточен Пелопонес). На територията на България са открити множество оброчни плочки на Асклепий, както и негови светилища, като най-известни от тях са светилището на Асклепий Земидренски в с. Паталеница и това на Асклепий в антична Пауталия (дн. Кюстендил).


https://occultroom.blogspot.com/2011/08/blog-post_5182.html

Обвито в мистика, тракийското светилище в местността Скрибина край село Крибул привлича с чудесата си хора от цялата страна.

На няколко километра североизточно от село Крибул, община Сатовча се намира местността Скрибина. Местност, забулена в тайни и мистерии. Скътано по средата на дъбова гора там е и тракийското мегалитно светилище "Скрибина". За него се вярва, че лекува всякакви болести.

Според археологическите проучвания историята му датира от IV в. пр.Хр., когато Югозападните Родопи били населявани от тракийското племе беси. Оттогава насам местните хора почитат светилището и целогодишно извършват култови ритуали, с които се надяват да помогнат на болните, които идват там с надеждата да оздравеят.

Случило се и с Юлия Земеделска, която оздравяла благодарение на скалната арка. Тогава дала обет, че и тя ще лекува и помага с каквото може. При нея идват хора с всякакви болести. Едни не могат да говорят, други не могат да имат деца, трети имат психични проблеми и т.н. Няма човек, който да е бил там и да не е получил помощ, разказват жителите на селото. Тук си спомнят историята на момиче, дошло преди време чак от Испания с надеждата да забременее. Сега има син на 3 години.

Скрибина е помогнала на много семейства да продължат рода си. Славата на мегалитното светилище се разпространява много бързо и на него вече идват хора от цялата страна.

Има случай на студентка от Триград (Смолянско), която не можела нито да говори, нито да се движи. В манастира в Хаджидимово се срещат с местни хора, които ги канят да посетят местността. След първия ритуал момичето започва да говори, а след втория вече се движи...

За да получиш помощ от камъка, трябва да отидеш там с вяра и с надежда, че той ще ти помогне, казват хората тук. С навлизането в сакралната територия започва и ритуалът. Най-напред болният се качва по дървена стълба, окичена с червен конец, дълъг колкото е ръстът му.

След това се промушва през отвора на скалата. Вярва се, че колкото повече скалата притиска, толкова е по-добре за търсещия здраве и изцеление. След промушването се пали огнен кръг около стъпката - символ на изгарянето на болката и в същото време проекция на Слънцето на Земята. Символика и значение има и с разположението на отвора - входът сочи изгрева на слънцето, а изходът - залеза. След още едно промушване вече си извън сакралната територия.


Болният трябва да носи със себе си стара връхна дреха, която да върже на един от дъбовете след ритуала. Така той оставя болестта си там и се връща здрав. На специално място се слагат и монети. Оставените дрехи и предмети не трябва да се пипат, тъй като се вярва, че който наруши това табу, взема болестта на този, който я е оставил.


Забележително е и схващането, че скалата се стопанисва от змия. Тя се явява при всеки ритуал, но не стряска посетителите, тъй като си стои мирно и кротко. Според жителите на Крибул тя може да приема много образи, включително и този на човек.

Една от местните жени - баба Зейнепа Еминова, разказа, че тя се явила пред майка й в образа на човек, окичен с одежди като Петко войвода. Тя го поздравила, а той само се усмихнал и изчезнал.

Друг човек от село Крибул преди 27-28 години претърпява тежка катастрофа с мотор, при която загива негов приятел. От тази вечер той постоянно сънува кошмари, които не го оставят на спокойствие. Докато една вечер не вижда в съня си, че трябва да отиде на светилището, за да се излекува. На сутринта отива там и вечерта всичко остава в миналото.

С годините времето е изтрило от паметта на хората много факти, свързани със светилището. Никой не може да определи точно кога е открито и от кой, но ритуалите продължават.

В този район на Родопите има много скални арки - светилища - живи, където все още се извършват култови практики, и мъртви - с отскоро или отдавна затихващи лечебни функции. Те са правени на високи места, за да имат видима връзка с други светилища.

На около километър преди Скрибина са намерени останки от керамика и от древен тракийски храм. В миналото там е имало малка ритуална сграда от суха зидария. Струпването на камъните по средата всъщност представлява централният жертвеник, който, за съжаление, е открит и ограбен от иманярите.


Мегалитно Тракийско светилище "Градището" ("Поп Минчин камък") -
с. Долно Дряново, Гоцеделчевско

Определено значимо откритие е скалното светилище при с. Долно Дряново и откритата скална арка, част от мегалитното тракийско светилище "Градището" (Поп Минчин камък) (Марков, В., Гоцев, Ал., Янков, А. Сакрално пространство в Древна Тракия. Благоевград: УИ "Н. Рилски", 2003: 55-70).
Върху издаващ се на юг скалист нос, са изсечени множество групи ями с кръгла форма, чиито диаметър се движи между 15 и 20 см и дълбочина между 10 и 15 см. Скалата е осеяна с фрагментирана керамика, датираща основно от предримската и късноантичната епохи.


Скалната арка - мегалит е забележителна с това, че продължава да се използва чак до 2002 г. за традиционни народни обредно-магически действия, посветени на лекуването на женско безплодие и всякакви други заболявания. Преминавайки през нея рано сутрин при изгрев слънце, "лекуваният" изоставя старите си дрехи в, или край арката и остава по нови, т.е. придобива нова същност, "ражда се" за нов живот. Оставя монети в дар за полученото здраве върху южния камък на арката. Там са поставяни и червените конци, с които предварително е измерван болния. На базата на семантичния анализ на обреда е възможно тълкуване на лечебния ритуал, като артефакт от обреда на обезсмъртяването в Древна Тракия, осъществяван чрез слизане в подземния свят.
(Марков, В. Културно наследство и приемственост. наследство от древноезическите свети места в българската народна култура. Благоевград: УИ Неофит Рилски" 2007: 211-216).


Много близко до "Градището" като структура и наследени традиционни обредни практики представлява светилището в м. Скрибина край с. Крибул, Гоцеделчевско. Тук археологическите материали не са така масови като при "Градището" (Поп Минчин камък) - няколко кръгли вкопавания в съседство и неголямо количество фрагментирана антична керамика. Последното може да се отдаде на липсата на иманярска инвазия  и на значителната ерозия поради стръмния склон. Арката е пробита високо в естествената скала. Разположена е в дъбова горичка, цялата осеяна с изоставени дрехи на болни хора. До нея се достига по дървена стълба, окичена със същите червени конци - мерки на ръста на болните. В обреда е включен и огънят - чрез опалване на болния в кръг при позицията - "горе". Извършва се след провирането му през скалния отвор. Следва изоставянето на старата болна същност чрез събличането на старите дрехи тук и плащане за полученото здраве. Последното става чрез поставянето на дребни монети върху скалната площадка след арката.

Забележително е вярването, че женските и психическите болести тук се лекуват не от камъка, а от голямата черна змия - стопан на святото място, която вика по обредно-магически път посветена в лечебните практики жената-лечителка.


Обредните лечебни практики в Скрибина се извършват от българо-мохамеданите. Напълно аналогичен обред, макар и не така добре съхранен, се поддържа и до днес при мегалитното тракийско светилище "Св. Гергьова скала" от българите християни край с. Бачево, Разложко. Всичко това, заедно с недвусмислените археологически материали сочи генеалогията на откритите обреди в предмюсюлманската и предхристиянската епоха и ги свързва с тракийската древност. В семантичен и функционален аспект те могат да се изведат от обреда на обезсмъртяването в Древна Тракия.
(Марков, В. Културно наследство и приемственост. Наследство от древноезическите свети места в българската народна култура.  Благоевград: УИ Неофит Рилски" 2007)

Източници:

- http://www.desant.net/show-news/24835/
- http://satrae.swu.bg/projects-and-discoveries/discover1.aspx
- http://satrae.swu.bg/projects-and-discoveries/discover7.aspx

Снимки: Чавдар Стойчев

Храмът–утроба или известен още като пещера Вулвата, е древно тракийско светилище, което е разположено в труднодостъпна местност, в близост до село Ненково, област Кърджали. За да се достигне до него се преминава по тесни кози пътеки, а преходът е около 3–4 часа. Забележителността обаче е скрита толкова добре, че човек доста лесно може да я подмине.

Скалният храм е на повече от 3000 години и е открит от учените преди по-малко от десетилетие. Находката предизвиква истинска сензация, тъй като е единствената по рода си открита у нас досега.

Светилището всъщност представлява пещера, дълбока около 22 метра. На височина достига до 3 метра, а на широчина – около 2.50 м. Неговият вход и изобщо оформлението на цялата му вътрешност пресъздават очертанията на женската утроба. В дъното на храма е направен свещен олтар, където според вярванията на траките слънцето се съвкуплява със земята и от този акт на бял свят се появява богът–цар.

Николай Овчаров е първият археолог, който е започнал да изследва пещерата. Според него това е едно от най-сложните астрономически религиозни съоръжения от периода на Ранно–желязната епоха. Във Вулвата се влиза само с алпийска техника. Досега подобни тракийска светилища са намерени само в Делфи и на остров Самотраки в Гърция, но не са така добре запазени, както храмът в село Ненково.

За древните траки в пещерата се извършвали Дионисиевите мистерии, а уникалното откритие на което се натъкват учените у нас, ясно показва, че в основата си орфизмът издигал в култ слънчевия бог, който зачева подземната богиня майка – и всичко това се случва именно в пещерата.

Това място, което няма никъде другаде такъв аналог у нас, напълно заслужава вниманието ни. За съжаление обаче до там няма изграден специален път и маршрутът преминава през доста опасен терен.

http://bghotelite.com/hram-utroba-nenkovo-bul


Това невероятно съоръжение от времето на траките бе открито и публикувано през април 2001 г. То се намира на двадесетина километра от гр. Кърджали, високо в планината над хижа "Боровица". В скалистата местност Тангардък кая. Мястото е безлюдно, а в близката околност се развиват едни от най-големите комплекси на скални тракийски ниши в Източните Родопи.


Още на входа посетителят е шокиран, защото разбира, че е оформен като вулва. Навътре се развива пещера, имаща дълбочина 22 м. Специалистите доказаха, че първоначално кухината е била карстова и дълбока едва 16 м. Човешката ръка я е продължила и издялала във вид на женска утроба, по стените на която непрекъснато се стича вода. А във вътрешния южен край на пещерата е издълбан олтар, символизиращ матката.
Истинската изненада за непосветения настъпва точно на обяд. Тогава през нарочно изсечен процеп на тавана, във вътрешността прониква слънчев лъч, който се проектира на пода. Образува се идеално оформен слънчев фалос, който постепенно се увеличава и устремява към олтара-матка. Но само през определено време на годината, когато слънцето се намира ниско на север, той може да е достатъчно дълъг, за да оплоди символично утробата. Според изчисленията това са месеците януари-февруари.

Няма съмнение, че става дума за пещерата-утроба, която учените-траколози бяха предвидили теоретично на базата на оскъдните данни от античните документи. В този храм се осъществявала кулминацията на орфическите вярвания. Според древните автори именно в такъв орфически храм на о-в Самотраки посветените неженени мъже (а-бии) извършвали своите сексуални обряди с тракийските момичета.
Смисълът на тези оргии е много дълбок. Съгласно индо-иранската традиция царят умира и се ражда периодически, подобно на природата. За да се осъществи това той трябва да се изкачи високо в планината. Там владетелят-първожрец принася в жертва едро животно или човек, което символизира неговата собствена смърт. След това встъпва в символичен брак с богинята-майка, опложда я и се възражда. Така се създава идеята за сина-любовник, роден от богинята-майка и влязъл в сношение с нея в нейната утроба, т.е. пещерата. Както пише Макробий, това става в орфическото светилище, разположено в планинските недра.


Разкриването на много детайли от изчезналите орфически вярвания стана възможно чрез изследването на един странен култ, съхранил се в дебрите на Странджа. Според народните схващания светицата Марина обитавала пещера, в която задължително трябва да тече вода, символизираща спермата, вливаща се в утробата. А самата Марина била зачената, след като майка й моли Слънцето за помощ. Веднъж в годината ергени и моми се събират в такива пещери, за да участват в тайнството на зачатието.
Тук не може да не се направи връзка с описаната от Херодот полова разпуснатост на тракийските девойки, които се съвъкуплявали безразборно в пещерата-светилище на о-в Самотраки.


Същите ритуали се извършвали в ранното орфическо светилище на Делфи. Но може би най-интересни са данните в пиесата "Вакханките" на Еврипид. Според тях, посветените на Дионис оргии се правели точно в тези пещери с течаща вода-сперма, символизиращи утробата на богинята-майка. Ето че отново се достига до култа към Дионис, чието светилище се търси на Перперикон. Точно от околностите на пещерата-утроба извира река Перперешка, а Перперикон отстои на около 20 км по нейното течение. Едва ли трябва да има съмнение в тяхната взаимна връзка.

https://www.perperikon.bg/home.php?cp=25

Това е второто подобно скално образувание, разкрито у нас.
През 2002 г. първо бе намерена пещерата Утроба в района на кърджалийското село Ненково.

Пещерата Утроба в Родопите не единствена от този род у нас. Има и втора, над устието на река Ропотамо, обяви сензационно вчера пред "Труд" археологът Николай Овчаров .
Утроба №2 е открита преди броени дни от съвместна експедиция на професора с екип на "Нова телевизия" под скалния феномен Лъвската глава край река Ропотамо. Сигналът за съществуването на пещерата подава

жител на
Приморско

който засега предпочита да остане анонимен.
"Целта на експедицията ни бе може би най-интересният детайл от природния комплекс, т.е. образуваната от гигантски скални късове пещера - разказва проф. Овчаров. - Тя е дълбока 5 м и в нея се влиза със специална алпийска техника. Във вътрешността бе открита керамика от ранножелязната епоха (Х-VI в.пр.Хр.), от античността и Средновековието. В най-отдалечената част има каменно ложе или олтар, издялан от човешка ръка. Няма съмнение, че пещерата е естествено образувание, превърнато от древните в храм. Точно на обед от тясна цепнатина вътре прониква слънчев лъч и се проектира върху скалата.

Ще припомня, че през 2002 г. над кърджалийското село Ненково моят екип откри първата пещера Утроба. Тогава доказахме една от теоретичните идеи на

проф. Александър Фол

за съществуването на пещери, в които през определени интервали прониква слънчев лъч. По този начин траките си представяли символичното оплождане на утробата на Земята или Великата богиня майка от слънчевия фалос на Небесния бог, което създавало новата година и осигурявало плодородието. Оформянето на такива светилища изисквало отлично познаване на разположението на Слънцето и точно изчисляване по посоките на света."

Николай Овчаров припомня, че видният траколог Александър Фол ръководи разузнавателни експедиции по тези места още през 70-те години на ХХ век. В близост пък се намират повече от 15 долмена от ранножелязната епоха (X-VI в.пр.Хр.), както и прочутото мегалитно светилище в местността Бегликташ, разкривани от бургаската археоложка Цоня Дражева. Тя започва проучванията през 2003 г. и открива два кръга от гигантски скални късове, частично обработени от човешка ръка. Общата площ е около 6 дка.

Скалният феномен Лъвската глава има вулканичен произход и е оформен в сиенитите на Росенския палеовулкан преди

65-70 млн.
години

Непосредствено над образуванието се извисява връх, ограден с останки от крепостна стена. Има руини на малък храм. Някои смятат, че това е тракийската твърдина Ранули, а каменният лъв бил неин пазител.

Руините на средновековната църква пък насочват към съществуването на византийска и старобългарска крепост. Местността се нарича Вълчаново кале. Според легендата там има затрупан кладенец, пълен със златни монети. Бил ги закопал самият Вълчан войвода, след като завладял турски кораб в устието на Ропотамо.

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1490267



Нова телевизия представя филм за новооткритото светилище, посветено на Богинята-Майка в Приморско. Екип на Нова открива втората в света пещера -утроба в Приморско. Експедицията до мястото е извършена, съвместно с археолога Николай Овчаров. Репортер е Мария Цънцарова.
Територията на резерват Ропотамо е неизчерпаема откъм природни забележителности. В тази компактна територия, покрита с гори и с почти планински релеф, дом на много диви животни, са съхранени останки от светилища и крепости, датиращи хилядолетия назад, от времето на траките.
По средата на пътя между Приморско и Созопол, по течението на реката се намира „Лъвската глава". Това е невероятно природно творение, причудлив скален феномен, кацнал на едно от най-високите места в резервата.
Има много легенди за „Лъвската глава". Според една от тях на върха се намира дълбок кладенец, в който има затрупано голямо златно имане. Прочутият хайдутин Вълчан войвода подмамил турски кораб, пренасящ много злато в устието на реката, където го подпалил, а златото пуснал в кладенеца. Затова и калето, където се намира „Лъвската глава", се нарича Вълчаново кале.
Пещарата - утроба се намира под "Лъвската глава". Зачатието е миг възвеличаван и специално отбелязван чрез ритуали от древните хора.
За траките това място е символ на раждането.


В утробата на Богинята - Майка. Вълчаново кале

Експедиция на Националния исторически музей /НИМ/, ръководена от доц. д-р Иван Христов, завърши цялостното проучване на голямо светилище на тракийския Бог конник, намиращо се край укрепения римски лагер и крайпътната станция Состра в Троянския балкан, съобщиха от НИМ.

Заместник-ръководители на експедицията са докторант Биляна Иванова от /НАИМ при БАН/ и Стилиян Иванов – археолог в музея на Троян. Консултант на проекта е доц. д-р Сергей Торбатов от НАИМ при БАН. Стажанти в археологическите проучвания са студенти от Университета по библиотекознание и информационни технологии.

Светилището е посветено на най-популярното тракийско божество – Бога конник, наричан още Херос, Херой, Бог на лова, плодородието, живота и смъртта, Бог, всезнаещ и всечуващ, Всебог.

Култът към тракийския конник е широко разпространен през римската епоха, което свидетелства за възраждането на тракийската религия по онова време – нещо непознато у другите народи под римска власт. Изображението му е известно от множество паметници от римската епоха I-IV в. - млад конник с копие и щит или с убит дивеч в ръце, следван от прислужник, куче или лъв. Образът на тракийския конник е послужил за основа при изобразяването на християнския Свети Георги.

Светилището е разположено на 2 км източно от крепостните стени на Состра; състои се от храмова постройка и от прилежащи сгради на площ от 300 кв. м. То е важен елемент от цялостния комплекс Состра, разположен на военния римски път, свързващ Дунава при с. Гиген /ант. Улпия Ескус/ с Пловдив /ант. Филипополис/.

Светилището е построено при управлението на император Антони Пий (138-161) в средата на II век и е просъществувало до края на IV век, когато привърженици на християнската религия го разрушават окончателно.

В близост до обекта археолозите откриват основите на широка 8 метра дървена конструкция на мост над река Осъм, свързващ укрепения лагер /кастел-крепост/ с района на светилището, където екипът на доц. Христов е локализирал преди години занаятчийски квартал за производство на керамични съдове и голямо селище. Сега е локализирано и открито култово пространство от над 400 кв. м, където поклонниците са поднасяли дарове. Успехът на експедицията се основава на факта, че това е едва четвъртият случай на цялостно проучване на светилище на тракийския конник, въпреки десетките локализирани подобни светилища в България.

Събран е огромен археологически материал, който хвърля светлина върху обредните действия в светото място: цели и фрагментирани мраморни оброчни плочки, монети, накити, ритуални върхове на копия, фрагменти от керамични съдове. Сред запазените редове от надписи върху плочките се откриват имената на посветителите – романизовани тракийци, постъпили на римска служба в редовете на помощните римски военни части – кохортите. Надписите са на старогръцки и латински и иконографията на Бога конник е изключително разнообразна.

Предстои да бъдат изследвани и находките от кости на жертвени животни, което ще даде допълнителна информация за извършваните ритуали в светилището. На 4 септември 2012 г. кастелът Состра, който е паметник на културата от национално значение, ще бъде посетен от гостите на Световния лимес конгрес, чийто домакин тази година е България.

Първото експониране на откритите находки от светилището ще стане в Троян през 2013 г., а екипът вече започва работа по публикуването на резултатите от разкопките в отделно книжно тяло. /БГНЕС

http://www.dnesplus.bg/News.aspx?n=581740

Глинен олтар с диаметър 2 метра, разкрит при в последните дни на археологическите разкопки на Перперикон, доказва, че на скалният хълм е бил храма на Дионис. Това обяви археологът проф. Николай Овчаров. Според него находката е липсващото свързващо звено между скалните олтари от XV-XI век пр. Хр. и големия каменен олтар от V-III век от същата епоха.

"Вече имаме доказателства за непрекъсната култова дейност, извършвана в продължение на 2500 години на Перперикон", каза проф. Овчаров. Според него е вън от съмнение, че храмът е бил посветен на тракийския Дионис, наричан още Загрей.
Глиненият олтар е от периода на ранножелязната епоха - X-VI век пр.Хр. и е използван за огнено-винени ритуали повече от 300 години, като във времето е претърпял различни преустройства.

"Потвърди се хипотезата ни за непрекъсната култова дейност, извършвана в продължение на 2500 години на Перперикон", каза проф. Овчаров. Той  подчерта , че  връзката с думите на Херодот от V век пр.Хр., че храмът на Дионис е прочут колкото Храма на Аполон в Делфи става все по реална.

https://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1561783
http://www.standartnews.com/lyubopitno-lyubopitno/glinen_oltar_dokaza_che_hramat_na_dionis_e_bil_na_perperikon-164767.html

Перперикон е сборно понятие така, както и огромният град Делфи, където има светилища от различни епохи, посветени на различни богове. Твърдението е на археолога професор Николай Овчаров, ръководител на дългогодишните проучвания на скалния град край Кърджали, предаде репортер на БГНЕС.

 Повод за категоричността му дават разкритите скални олтари, а през последните дни и глиненият олтар, който той свърза с култа към Дионис.
 "Ние сме по пътя на много големи доказателства през последните години от проучванията на Перперикон. С излизането на този глинен олтар, който всъщност беше липсващото звено на връзката с откритите преди олтари, сега с него свързваме античността с края на Бронзовата епоха, когато възникват култовите дейности на Перперикон. Така излиза, че култовете са отпреди 2 500 г., извършвали са се на скалния хълм в много голям периметър. Находката доказва, че ние разработваме едно от най-големите светилища въобще в Европа", подчерта археологът. Според него тази находка прави връзката и с думите на Херодот, който пише за "светилището на Дионис, прочуто колкото храма на Аполон в Делфи".

 Овчаров обясни, че когато на Перперикон се говори за Дионис, трябва да се има предвид тракийския бог на Земята и Небето Загрей. "Възможно е това да е събирателно понятие въобще за храмовете на Дионис, но че този олтар е бил посветен на тракийския бог, за мен и екипа ми е вън от съмнение", уточни той. Проф. Овчаров цитира колегата си доц. Красимир Лещаков, според когото Перперикон е бил голям център с много храмове и светилища, скалният град е имал територия от 12 квадратни километра. Разкритите няколко антични храма, десетките скални олтари от по-ранна епоха, на които са се правили възлияния и култови ритуали към Слънцето и Земята, са доказателство, че проучваният хълм е центърът, допълни археологът. Откритият в източния сектор на Акропола глинен олтар на Дионис се е ползвал повече от 300 години, а около него са намерени много части от керамика.

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5161931

В описанието си за храма на Дионис, гръцкият историк Херодот специално се спира на прорицалището към него. Според летописеца то било равно по слава на светилището на Аполон в Делфи, а оракулът гадаел не по-зле от елинската прорицателка. А изворите показват, че в храма на Дионис са станали поне две предсказания със значение за световната история.

Несъмнено най-важно сведение в това отношение е разказът на римския историк Светоний Транквил за посещението на бащата на бъдещия пръв римски император Гай Юлий Цезар Октавиан Август в родопския храм на Дионис. Светилището се намирало в голяма зала с овална форма и без покрив отгоре, което се налагало от особения обряд извършван в него. Но нека дадем думата на римския историк, отразил това важно събитие:
"...Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената планина на Дионис, се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще стане господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето - знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар".


Става ясно, че в родопския храм на Дионис са извършени най-малко две изключително съдбоносни за човечеството предсказания. Александър разбрал там, че ще завоюва Азия и света, а римляните - че ще станат световна империя. За получаване на пророчеството е прилаган т.нар. винено-огнен обряд, при който се гадаело по височината на лумналия огън, след като върху олтара е излято виното. Този обичай е описан и при други тракийски светилища на Дионис. Така например в държания от бизалтите голям и хубав храм на бога се правело жертвоприношение, при което над олтара се издигал голям огнен пламък. Ако годината щяла да бъде плодородна огънят се издигал високо, а ако не - въобще не се появявал.

В това няма нищо чудно като се има предвид, че виното и огънят са основни в култа към бог Дионис. Самото правене на виното се възприемали като символичен разказ за живота и страданията на божеството и то в неговия тракийски първообраз. Мачкането и късането на плода давал асоциация с разкъсването на тракийския Дионис от титаните. Не случайно обработката на гроздето е представлявала тайнство, на което се пеели тъжни и монотонни песни, приличащи по-скоро на оплакване.

Цялата околност на Перперикон е осеяна с хиляди изсечени в скалите преси за вино, по-голямата част от които се намира под земята. Някога в тези мистериозни басейни, преливници, издълбани канали се е правела свещената течност на бог Дионис. С това вино са извършвани ритуалите и предсказанията в храма, а при дионисиите тракийските родове са изпълнявали дивите оргии в опиянението на червената напитка.

https://www.perperikon.bg/home.php?cp=11

Информация за откриването на храма през 2007 г.:

Археолозите се радват като деца на значимата находка и благодарят, че тя е останала съхранена под земята през годините. В същото време музейните работници от Балчик нареждат ценните експонати направо на земята, защото не разполагат с пространство.

Балчик разполага с находка, която по значимост дори е по-голяма от намерените от проф. Китов и Овчаров. За това са категорични специалистите и ръководителят на археологическите разкопки на храма на Кибела в Балчик ст. н. сътрудник и археолог Игор Лазаренко.  Според него, това е най-голямото откритие и то е по-важно от намерените досега дори златни маски и накити, защото става дума за обществена сграда, а не за частна гробница или могила. "Важното за страната ни е, че този храм на богинята-майка Кибела е единствен не само у нас, но и на Балканите - при това разполага с много материал" - казва Лазаренко, докато наглежда работата по разкопките.
"Без съмнение, храмът, който бе открит и върху чието разкриване продължава работата ни, е бил действащ в продължение на 700 години. Тук са се извършвали ритуали дори и след въвеждането на християнството като религия - цели сто години. За това свидетелстват множеството материали, сред които голяма част писмени, които бяха намерени. Това, което на този етап може да се каже е, че храмът е бил разрушен от природно бедствие. За това съдим по странната разхвърляност на откритите предмети, както и, че голяма част от тях бяха намерени не върху пода на храма, а върху вече срутила се пръст. Предположенията ни са, че сградата е била разрушена или от земетресение, или от активирали се свлачищни процеси, които са характерни за района" - разказва археологът. Специалистите са категорични още, че храмът е преживявал и пожар, защото някои от находките са обгорели.

 На база на намерените надписи и целия писмен материал, както и на откритите монети с категоричност може да се твърди, че храмът на Кибела е бил построен в началото на III в. пр.н.е, добавя специалистът. Сред разкритията са множество статуи на богинята, монети от времето на император Валенс, надпис за направено дарение от император Лициний, което е било връчено на храма от управителя на провинция Скития. "Досега от различни писмени източници се знаеше, че такъв храм на богинята Майка може да има във Филипополис или в Томис /днешна Констанца/, но никъде не е откриван. Характерното за находката в Балчик е, че на Балканите е най-добре запазената елинистична сграда. От разкритията до момента можем да кажем, че имаме мистериален храм - т.е. храм на затвореното общество. Тези градежи се характеризират с височина. Надяваме се да успеем да разкрием поне основа на колона или колона при входа на храма, за да можем да изчислим приблизително височината му, но предположенията са, че е бил около 6 м. В ширина се вижда, че наосът, който вече е разкрит, е 9 на 9 м. Градежът е елинистичен, като квадрите отвътре са хоризонтално разположени, а отвън - вертикално. Изцяло градежът е с местен камък, докато украсата е с вносен мрамор. Запазен е и т. нар. лутерион или по-просто казано на съвременен език - купел" - разказва още Лазаренко.

Всички находки от храма на Кибела се прибират в музея в Балчик, но оказва се, че голяма част от тях са експонирани направо в коридора на сградата или пък по земята в малките залички. Радостина Енчева - археолог от Балчик, споделя, че сградата на музея датира от 1969 година и за всичките тези десетилетия никой нищо не е направил. "Ние сме принудени да трупаме находките си едва ли не една върху друга, да не говорим колко от тях, които на практика са безценни, не са виждали бял свят" - казва Р. Енчева. Работата на екипа продължава, като тя е финансирана изцяло със средства на община Балчик. До момента кметството е дало над 20 хил. лв., добави още Енчева. В залите на музея и коридора му могат да бъдат видяни множество статути на богинята майка, характерният за тези храмове трон, както и множество надписи и фризове.

Кибела е позната от древността с нейните атрибути. В различни исторически източници е известна още като Кимема, Диндимена, сочат данни от енциклопедии. Тя е фригийска богиня, считана за Майката-земя. Почитали я в големи части на Мала Азия. Кибела е наричана още и Велика майка, Майка на боговете и всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Олицетворявала силите на природата, била покровителка на планините, горите и зверовете. Богинята обединява в себе си двата пола, в знак на това нейните жреци - гали, сами се скопявали. Спътници на богинята били корибантите, куретите и дактилите в планината Ида. Изобразявана е в обкръжение на животни. Нейно свещено дърво е пинията, в която тя превърнала любимия си Атис. Била чествана по планинските върхове с мистерии, съпроводени от звън на медни чинели, тъпани и флейти.

http://www.ndt1.com/article.php/20070801102048167


Точно една година, след като при строителни дейности в приморската част на Балчик бе открит храма на Богинята майка Кибела, археолозите Елина Мирчева, Радостина Енчева и Игор Лазаренко се натъкнаха на нови находки. Тази сутрин те извадиха от земята две статуи на Кибела, други две статуи, за които се предполага, че са на Афродита и Дионис, релеф на тракийски конник и релеф на три нимфи.
 Друг епиграфски паметник очаква почистване и разчитане и е изложен в Историческия музей на Балчик.
 Храмът на Кибела е единственият открит в източната част на Балканския полуостров и най-добре запазеният елинистически храм в България.
 По повод едногодишната си работа върху храма на Кибела в Балчик археолозите Игор Лазаренко, Елина Мирчева и Радостина Енчева обобщиха фактите около работата си в съобщение до медиите:


ХРАМЪТ НА ВЕЛИКАТА БОГИНЯ МАЙКА В БАЛЧИК
 ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО
 
На 23 април 2007 г., при изкопни работи за строеж на хотел в крайбрежната зона на град Балчик, строителите се натъкват на антична сграда. На мястото отиват Радостина Енчева, като представител на Историческия музей в града, и заместник началникът на РПУ–Балчик Пламен Парушев. До тяхното пристигане, от изкопа са извадени и са поставени на улицата покрай оградата на съседна къща една мраморна фундамент-колона с надпис на латински език, мраморен плот от пейка с двуредов надпис на гръцки език, варовиков блок от фриз-архитраф с букрании (бичи черепи), гирлянди и розети и голяма каменна плоча, която, както се установи по-късно, е част от разрушената от багера западна стена на античната сграда. Багерът е спрян в момента, когато се е опитвал да извади подаващ се в профила голям мраморен лутерион (купел).
 Разкопките започнаха на 08 май 2007 г. от екип в състав: научен ръководител Игор Лазаренко и заместник-научни ръководители Радостина Енчева и Елина Мирчева.  В периода 08 май – 30 август 2007 г. бе разкрита централната част на храма, ориентиран по посоките на света.

 Храмът е правоъгълна постройка, състояща се от наос - вътрешна, сакрална част и пронаос – предверие.  Стените са изградени от каменни плочи на суха зидария, завършващи с красиво оформен йонийски антаблеман от архитрав, два фриза и корниз. Сградата е имала двускатен покрив, покрит с керемиди, които през вековете са били подменяни. Характеристиките на йонийския ордер, техниката на градеж и строителната керамика, позволяват строителството на сградата да се постави в елинистическата епоха, най-вероятно в периода 280–260 г. пр. Хр.  Откритите материали при разкопките – монети, керамика и най-вече надписите, показват, че храмът е функционирал без прекъсване до края на ІV в. след Хр. – или повече от 700 години.
 В наоса на храма, при северната стена срещу входа, бе разкрита едикула с колони, капители и фронтон с релефно изображение на бог Хелиос. В тази едикула е била поставена основната храмова статуя на Великата богиня майка. Покрай източната и западната стена са стояли каменни пейки, а в средата е разположен мраморен лутерион с жертвеник до него.
 Интериорът в храма е бил променян през вековете. Това, което откриваме днес, е било използвано до към 387 г., но само за някои от предметите, върху които има надписи, може с по-голяма точност да се предположи, кога са дарени и поставени в храма.

 През 2007 година в храма бяха открити повече от десет цели или полузапазени мраморни статуи, повечето от които представят Великата майка на боговете (Кибела). По-разнообразни сюжети имат намерените мраморни релефи. С култа към Майката на боговете е свързана мраморна едикула с изображение на богинята, релеф – отново с изображение на Кибела, който е  украсявал горната част на мраморна плоча със списък на участниците в религиозното сдружение и надгробна плоча на младеж, дарен посмъртно от баща си на Майката на боговете.  Друг релеф украсява полето на правоъгълен мраморен фриз с десет жени, облечени в дълги дрехи, танцуващи (?) една срещу друга или една след друга. Подобно изображение има и върху фрагмент от мраморен съд (купел?), на който са запазени частично две женски фигури. Намерени са и две оброчни плочки на Тракийски конник, една от които с посветителен надпис.

 Надписите, намерени в храма, са над 20 (изцяло или почти изцяло запазени). Всички текстове, освен един, са на гръцки език. Най-ранните надписи, които със сигурност са свързани с храма, са от ІІІ в. пр. Хр. Преобладават паметниците от елинистическата епоха, а седем надписа могат да се отнесат към римския период. Най-късният текст, който е и единственият на латински език, е от първата четвърт на ІV в. сл. Хр.
 Най-много са посветителните надписи, поставени върху архитектурни детайли, бази на статуи, пейки и олтари, или представляващи отчети за дарения и служене на богинята. Богинята носи името „Понтийска Майка на боговете“, „Понтийска Майка” и в един случай „Понтийска богиня”, а самият храм е наречен Метроон. Епитетът „Понтийска“, както и въобще обвързването на богинята с морето, се среща за пръв път и би могъл да бъде резултат от преосмисляне на същността на Майката на боговете на местна почва.

 През месец март 2008 година разкопките в храма бяха подновени. Проучва се пронаоса (преддверието) на храма, където са разкрити двете бази на носещите храмовия фронтон колони. Година след откриването на храма, находките продължават. Открити са базите върху които са стояли надписите, съхранявани в храма, още фрагменти от вече открити надписи, нови надписи и монети. Само за един ден в преддверието бяха разкрити шест статуи и два релефа.
 Засега това е единственият открит храм на Кибела в източната част на Балканския полуостров и най-добре запазеният елинистически храм в България. Намерените надписи и мраморна пластика са изключително важни археологически паметници, отразяващи религиозния и обществен живот в Дионисополис. Като брой и разнообразие, това е най-голямата група движими паметници, свързани с култа към Кибела, откривани до сега в неин храм.
 
http://news.balchik.info/index.php?option=com_content&task=view&id=1834&Itemid=2


Храмът на Богинята майка – Кибела в Балчик е единственият открит и запазен елинистичен храм не само в България, но и на Балканите.

 Античният храм на “Понтийската Майка на боговете – Кибела” е открит през април 2007 година при строителни дейности на частен имот в крайбрежната зона на града.
 
 В последствие научен екип от археолози от Варна и Балчик проучват и изучават храма, който е строен през елинистическата епоха в периода 280-260 г. пр. Хр.

 Смята се, че е бил действащ храм в продължение на 700 години, където са се извършвали ритуали дори и след въвеждането на християнството като религия – цели сто години. За това свидетелстват множеството материали, сред които голяма част писмени надписи на гръцки език.
 
Много са и откритите изображения на Великата Майка на боговете – Кибела. Тя е изобразена в дълго наметало, седнала на трон и държаща жезъл в лява ръка, а в скута и лежащ лъв. Кибела е наричана още и Велика майка, Майка на боговете и всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Олицетворява силите на природата, покровителка на планините, горите и зверовете. Богинята обединява в себе си двата пола, в знак на това нейните жреци – гали, сами се скопявали.

 Храмът е разрушен вследствие на пожар, възникнал през 378 г., когато земите в района са били разграбвани и опожарявани от готите.

През 544 г. крайбрежието на Дионисополис е ударено от огромна морска вълна. Тя предизвиква свлачище на земна маса от околните хълмове, която е засипва храма и го е запечатава плътно.

 Днес храмът на Кибела е обявен за Национален паметник на културата, който тепърва предстои да бъде укрепен и представен като културно-историческа дестинация в България.
 


https://balchik.com/category/sightseeings/temple-of-cybele

Новината е от: 09.05.2012
 
Повече от 40 артефакти, открити в храма на Кибела в Балчик, вече са реставрирани и консервирани с подкрепата на Американския научен център в София, съобщи, цитирана от БТА, директорът на историческия музей в крайморския град Радостина Енчева. Находките ще бъдат представени в нова археологическа експозиция в музея за идващия туристически сезон.

Възстановена е, макар и без главата, храмовата статуя на Великата майка на боговете. Облечена в дълъг хитон, Кибела е седнала на трон, в дясната ръка с фиала, а в лявата - най-вероятно е държала жезъл. Реставраторите върнаха блясъка и на фронтон с изображението на бог Хелиос, на фриз-архитрав от трети век преди Христа, поставен на фасадата на храма, и още много други архитектурни детайли, поясни Енчева.


В музея вече се подготвят залите за новата експозиция, в които ще бъдат поставени модерни витрини. В рамките на проекта, който е на стойност 49 000 щатски долара, се подготвя и двуезично издание за античния храм.

Археологическият обект бе открит при аварийни разкопки през 2007 година, когато в парцела започна строителството на хотел. Храмът на Кибела се смята за най-добре запазеният елинистичен храм в България. Според специалистите античната сграда е построена през 280-260 година преди Христа. Духовният център е действал близо 700 години, преди да бъде засипан със земна маса през 544-а, когато древният Дионисополис е сполетян от природно бедствие.

Уникалният паметник още няма защитно покритие

Уникалният храм на фригийската богиня Кибела в Балчик се руши. Това алармираха пред сайта „Чудесата на България” хората в града. Специално защитно покритие трябваше да пази паметника още през 2010 г., но то все още не е монтирано. Проблеми създава и фактът, че храмът е в частен имот. Той бе открит през пролетта на 2007 г. при изкопни работи в центъра на Балчик. В резултат на археологическите изследвания до момента е разкрит наоса на храма. Предстои проучването на неговото предверие. Историци от Добрич са убедени, че храмът е достоен да попадне сред държавните предложения за нови български обекти в ЮНЕСКО. Защото проучванията доказват, че това е най-запазения храм на Кибела, открит на Балканите. Той е ориентиран в посока север - юг. Изграден е върху масивен подиум, който го е издигал над нивото на тогавашните улици и площади. Градежът е от различни по големина обработени блокове местен камък, свързвани посредством оловни спойки. Горната част на фасадата е украсена с релефни фризове с бичи черепи, гирлянди и розети. Подът е застлан с каменни плочи. Наосът на храма има форма на квадрат с вътрешни размери 7,20 м/7,10 м. При северната му стена е изграден подиум с три стъпала, върху който се е издигала едикула с отвор, рамкиран от две полуколони с йонийски капител и триъгълен фронтон с релефно изображение на бога-слънце Хелиос. В нея най-вероятно е стояла храмовата статуя. Пред подиума, в средата на храма, има втори малък подиум и мраморен лутерион. На западната и източната стена на храма са разположени каменни пейки, чиито крака са украсени с лъвски лапи.
По време на разкопките са открити 7 мраморни статуи и един мраморен релеф на Богинята, около 200 монети, костени игли, керамични и стъклени съдове, 20 мраморни надписа на старогръцки и един на латински език. Част от надписите са посвещения от богати дарители на храма, а останалите - текстове на официални документи, засягащи обществения и религиозен живот в Дионисополис. Това са елинистически декрети, жречески списък от ІІІ в., официален надпис с посвещение за император Лициний І, посветителни надписи от частни лица, надписи върху мраморни предмети с култово предназначение и др.
Храмът е построен през ІV-ІІІ в. пр. Хр. и продължава съществуването си до ІV в. сл. Хр., когато е опожарен и затрупан от свлачище или земетресение.
Храмът в Балчик е уникален паметник на културата, единственият засега открит храм на Кибела в източната част на Балканския полуостров и най-добре запазеният елинистически храм в България. Негови изследователи са Игор Лазаренко, Елина Мирчева - от РИМ - Варна, и Радостина Енчева от Историческия музей в Балчик.

https://www.facebook.com/media/set/?set=a.219643758189028.1073741943.179249492228455&type=1