Български Националистически Форумъ

Свобода или смърт

На край, теглото наше до върха си пристигна
и ножът агарянский до кокала опре,
и цял народ отчаян си знамето издигна
оковите да счупи ил храбро да измре.

Почна се битка люта и черна кръв затече,
между тиран и робът зафана се борба,
омраза петвековна избухна страшно вече,
вулканът с гръм и с лава внезапно закипя!

Полмесеца и кръста ужасно се сблъскаха,
Балканът разтреперан начена да гърми...
И българските гърди по-силно затуптяха,
и българското име екна по вси страни.

О, храбри панагюрци! О, синове достойни,
във вази е кипяла Асеневата кръв,
вий първи меч дигнахте и пряпорците бойни
и пуснахте на воля Шишмановия лъв!

Задрънкай, гусло моя, гърмете вие, струни,
и звукове по-мили издайте тоя час,
че духове велики имало помежду ни,
че бъдеще светливо имало и за нас.

Но върлий азиатец, обзет от ярост дива,
великата идея да я зарине в гроб,
сече, гори и роби, обесва и убива -
по-скоро да помаже въстаналия роб.

И цялата Европа да спази мир злокобен,
съзира хладнокръвно как падаме и мрем
и не простира ръце на наш народ поробен
да го избави веке от срамният ярем.

И казва, като мисли за плячка само тлъста:
"Хасан е нам потребен, нам требува мирът!"
И гледа как полмесец безчести, тъпче кръста
и милиони души как в робство пищът!

Но племето славянско, във мъките калено,
омръзна му да тегли туй иго на светът
и бори се юнашки... на бога уверено
и гръмогласно вика: "Свобода или смърт!"

Букурещ, май 1876

http://www.slovo.bg/old/vazov/p_gusla/svobodai.htm

Надей се, Българийо!

Кой знае в тез минути тъмни
дали ще й утре пак,
дали ще бурята да гръмне,
дали ще й ясно, или мрак.

Я чуйте,още не утихва
последний на борбата ек
и Марс кръвнишки се усмихва,
и целий свят стои нащрек.

Светкавиците да разпорят
се готвят мрачний небосклон
и скоро може на Босфорът
да екне гръм и бран, и стон...

О, Родино! О, земльо свята!
Как чудно грее твойта чест!
Я виж, паднаха железата,
кои те стягаха до днес.

Надявай се и бодра бивай,
и вярвай в своята съдба,
но знамето си ти развивай:
бъди готова за борба!

Готви се, та кога удари
часът за боя страховит,
пред враговете нови, стари
ти да въстанеш с грозен вид.

С гърди железни с ярост пълни,
в съюз с орела горделив,
мъсти, гори и хвърляй мълний
и мри с венеца си трънлив.

Защото й славно, майко бляда,
когато слабий тича в бой,
когато стъпканий напада
и мъченикът е герой!

Ох, теб завиждат зли душмани,
чумерят ти се с яд и бес:
за тях са малко твойте рани,
ти малко кръв проля до днес!

На тоя, който те избави,
кат бесни гадове реват!
О, срам! Веригите гнуснави
те изново за теб коват.

Не се съмнявай, не унивай,
съмненьето за теб е смърт;
не пъшкай, сълзи не проливай,
сълзите срам са този път!

Борбата й близко, що бледнееш?
Ти имаш случай, ако щеш,
чрез нея славно да живееш
ил в нея славно да умреш.

Иван Вазов
Русе, 14 май 1878 г.

Отмъстител

Снаха

Послушай, мале, чуй моля
да кажа мойта неволя -
що тегля ази, горкана,
от мойто либе Стояна.

Соса ми веке да тая,
пред людски хора да лъжа:
от страх ме, мамо, не сдържа,
какво да сторя не зная!

Два дена той е при мене,
недели после се губи...
Не знам къде се той дене...
Ах, той ме, мале, не люби.

Сега е третя година
от нашто пусто венчило,
а мойта младост премина
в такова, мале, теглило!

Когато вечер се смръкне,
с незнайни хора се сряща...
Не знам кога си дохажда,
нито кога си дохажда,
нито кога ще да тръгне...

Той нищо ми не казува...
Ханджар завтъкне, пищови,
в чело ме мълком цалува,
па бяга в тъмни долове.

Ох, страх ме й, мамо, да кажа-
от злото господ да пази-
той често нощем донася
глави със дълги чумбази!

Свекърва

Недей се, булка, страхува,
от тебе няма да крия-
лъжата веке не струва:
ти водиш лют харамия!

Стоян си, булка, живее
с хайдушка върла дружина;
той кръв безгрешна не лее -
недей го, снахо, проклина.

Аз имах йоще три чеда,
те бяха кротки душици,
работни като говеда,
незлобни като овчици.

Но мойта къща заглъхна
и трите млади умряха:
един в тъмница издъхна,
а двата турци заклаха.

Стоян ми господ остави
утеха в мойте неволи.
Той клетва страшна направи
душмани наши да коли!

Затуй нам, булка, той носи
глави с чумбази във къщи.
Недей се, булка, оплаква,
либи го повече, дъщи.

http://www.slovo.bg/old/vazov/p_gusla/otmystit.htm

Минарето

1
Когато Иван Асен втори разбра,
на дните му земни, че иде конеца,
при своя страдалчески одър събра
велможите първи в двореца.

И след кат печално се с тях разпрости,
и след като чуха последна му воля,
върховна си воля им той извести
и рече: "О, братия, моля,

зарийте праха ми в любимий мой храм,
от мен сътворен, във къта при входа-
молитвите святи да чувам от там,
а също гласа на народа

любим мой, по-близко до него да съм
в скръбта, в радостта му; да стига по-ясен
до мене на църквите празничний гръм,
на Янтра-шума сладкогласен.
 
Прощавайте, братя!"... И скоро Асен
предаде дух богу. С молитви, стенанья
погребаха славно праха му свещен,
при громки народни риданья.

Простря се великият, благ господар
навеки в "Свети четерийсет", във къта
желани, в дома на небесния цар,
на Царевец мили под ръта.

2
Един и половин век мина, пролетя-
усопшият спа във почивка блажена
под хладния мрамор. Кандило блещя
над гроба-светиня нетленна.

Молитви четяха се праведни там
от вси патриарси; народа
поклони чини му със почит голям-
и ратай, и цар, и войвода.
 
И светли дух царев витайше над тях:
внушаваше тих мир светата останка;
не бе пръстта тежка за царствений прах,
ни тъй тъмна гробната сянка.

3
Но ето ужасни настъпиха дни:
столицата турчин превзе, разори я,
палата превърна във куп съсипни,
а славната църква в джамия.

Въз гроба Асенев вдигна минаре.
Запя музеин от високо викало.
Зла пропаст!От кърви и сълзи море
разля се по царството цяло!

Разбуди се царят във гроба, трепна:
наляга го нещо. Запъшка дълбоко,
не мраморна плоча-скала планина
отгоре натиска жестоко.

Ослуша се. Песни и химни свети
не чуй, нито стъпки набожни край гроба,
кат друг път. Настръхнал тогава сети
слетялата царството коба...
 
Той всичко разбра и заплака!... Тегней
минарето по-силно, зле гроба притиска,
задушва се царя. На двора бесней
зла хала, веявица писка.

И в мрачно отчаянье в гробната нощ
блъсна свода гробен и свода, затресен,
затресе земята, на царствений вожд
що свода затуля небесен.

И тоз трус люшна минарето тогаз,
кат клас разлюля го, задруса и пада
то с трясък. На гроба олекна завчас
и царят заспа във услада.

4
Но скоро стълп по-як издигна се там
и по-горд. Запя музеинът отново,
пророкова слава възнася за срам
на името светло Христово.

Минуват години. Из столния град
реват музеини; високо се рее
полмесец, там, кръста де вдигал се свят.
Клепало млъкнало, не пее...
 
Една нощ - във гроба е всякога нощ -
Асен се пак сепна от див рев на хала
ужасна, завяла с нечувана мощ
навън, като ад забучала.

Усети той с мъка пак тежкия твар
несносен над себе и задуха в гроба.
И пак блъсна свода великият цар
със първата ярост и злоба.

И трус пак! Със шум минарето рухна.
Тогаз му олекна, свободно отдъхна.
Обърна се в гроба на друга страна,
заспа пак, за дълго заглъхна.

Ей третьо се там минаре изгради -
и то провали се при първата буря,
градят се все нови, но като преди
пророковий стълб се катуря.

А турчин гради друг и гневно ругай
ветрища и бури, кълне небесата:
а кой му делото събаря не знай
с гигантска си мощ под земята -

с гигантската мощ на оная ръка,
що царство безкрайно под власт бе държала;
що двайсет години юздите стиска
на славата-блага в мир, силна във хала

ръката, от Черно до Синьо море,
при чийто мах царствен челата клюмвали,
що слава велика, що нивга не мре,
в народните вписа скрижали.

5
Изтекоха векове - царят юнак
лежи там... . Един ден, внезапно разбуден,
той лекост почувствува в гробния мрак.
Потръпна, вслуша се учуден:

о, боже, във храма звучат
и българска реч се въздига към бога...
И сладки сълзи из очи му ручат
от радостна, светла тревога.

Разбра той, че нов е настанал живот,
че турчина гняв поразил е господен,
че стълпът сломен е със турский хомот
и левът възкръснал народен.

"О, боже – викна възхитеният цар –
сполайи; усмихна се нам ти от свода,
махна ти десницата тежкий товар,
що смазваше мен и народа,

и с радост небесна тоз гроб озари.
Нек бъде прославен твоето име,
че твойте обятья най-после разкри
на моя народ прелюбими."

И дълго сърцето му сладко тупа
от тоя възторг благодатен и нежен,
и царят легна пак, блажено заспа
във вечний си сън безметежен.

24 февруари 1906
Иван Вазов

Де е Бог?

Търсих го на небето – там го няма –
от празнотата му смутен останах.
Търсих го в земния му дом, но в храма
аз ликът му видях.

Подирих го в сърцата – срещнах тамо
не Бога благи – други Бог жесток;
дирих го в разума – той каза само
"Не знам какво е Бог!"

Потърсих го в душата человешка –
там името му беше, а не той,
дирих го вред...и викнах в мъка тежка:
– Къде си, Боже мой?

Не виждам те в небето и в чолякът,
земята пуста е сега без теб
и пълна с кривди, зло, синджири звякат,
цари Ваал свиреп.

Заглъхна в бурен твойто слово живо
и твоя благ завет за братство, мир,
теб химни пейм, а служим послушливо
на други, лют кумир.

Къде си, Бог на любовта, живота,
на истината извор вечен, свят?
И чух аз вик: – "Търси го на Голгота:
той пак е там разпят!"

София, 1899

Дедите наши злочести

Дедите наши злочести
живот злочестен живеха
и без да имат утеха,
в неволя крайна умреха
дедите наши злочести.

На свойте внуци, потомци
оставят зла проклетия,
в наследство – тежка робия,
за радост – зла сюрмашия –
на свойте внуци, потомци.

Не бива, братя, не бива
да хулим тяхното име,
че днеска в робство стоиме,
виновни тях да броиме –
не бива, братя, не бива!

Пет века веке ще станат,
как врагове ни плениха,
окови, що ни туриха,
веч от ръждата изгниха..:
Пет века веке ще станат.

Дошло е време, дошло е
да счупим стари окови,
да дигнем остри ножови
въз турци хищни, сурови.
Дошло е време, дошло е!

1876, януари 6

Там!

"Всички плачеха от радост.
Възторгът бе неописуем!"
Официално съобщение

Там де Вардар шуми, в оня край мил и свят,
де се наште стремят души, мисли, сърца,
със ура и с венци, с просълзени лица
братя роби здрависват спасителя брат.

Ден велик! Доживях те, дочаках те веч!
О, сърце, тупай, бий със младежкия жар!
Там свобода загря! Волно българска реч
зазвуча по бърда, по поля, и в олтар

О, гори, планини, вий напразно сега
пред мен пречка поставяте - пречки не знам
за летежа си вихрен на Пирин през снега:
аз съм там, със духа, аз съм там, аз съм там!

Аз деля радостта на възкръсналий брат
във урата, в сълзите му своите слял,
и прегръщам те с него, герою крилат,
за този празник велик сили, кръв - всичко дал;

ти герою, ти войно с железен дух, гръд,
на България гордост, света удивил
с ураганский си устрем към слава и смърт,
епопеи създал и империй сломил!

О, лети от триумф на триумф, радост сей!
Нощ превръщай на ден, плач на смях, ад на рай,
И над Охридското езеро, роб де ридай,
ти победното си знаме развей!

Иван Вазов 18 октомври 1915 г.

"Бедят ни" едно от великите изтрити от нашата история стихотворения на Патриархa на българската литература Иван Вазов. Неудобно за комунистите след поробването на България от Съветска Русия на 9 септември 1944г.


https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1857972590893309&set=a.182937038396881.40497.100000417593279&type=3&theater

Бедят ни другоземци,
че с отомани, с немци
дружим в полята бойни.
Кога пък в Букурещ ни
разпъваха, нас грешни,
те гледаха спокойни.*

Корят ни, че със нихни
врази съюз сторихме -
да счупим братско иго;
ала кога душмани
разкъсваха меса ни,
те викаха: "Разпни го!"

Кълнат ни за измена
славянска непростена,
кат свойта браним стряха.
Ала когато нази
ужасно зло нагази -
славяните де бяха?

Ругаят ни, че с чужди
на наший дух и нужди
народи сме събрани -
но тези, що любехме,
или боготворехме,
що правяха в скръбта ни?

Стояха оглушали,
безчувствени, едва ли
не зрители злоради
пред наште мъки тежки,
пред воплите ни жежки -
и кой ни се обади?

Във Петроград мълчаха,
а от Париж ревяха:
"Убийте тоз звяр диви!"
И на защо, кат смеем
и ние да живеем,
станахме лоши, криви!

Иван Вазов, декември 1915г.

*става дума за Букурещкия мирен договор, сложил край на Междусъюзническата война 1913г.:
https://bg.wikipedia.org/

Българският бог

Тревожни дни, велики дни! Не знам
прекарвал ли е друг народ такива.
триумфи, слава! — а сърцата нам
змия гризе, отрова в тях излива.

Душмани грозни с низки врагове
обграждат ни. Стихия на коварство!
На адска завист демонът реве
към младото, великото ни царство!

И хищни птици яростно кълват
меса ни живи, кръв ручи от рани…
Затуй ли нашите свети герои мрат —
да бъдем грабени, разкъсвани, обрани?

Българио, треперя с твоя гнев,
треперя с твойта ярост безгранична,
треперя с яростта на бесний лев,
на кой, настръхнала, си днес прилична;

треперя с целий негодующ свет
пред тоз позор; с душите възмутени
на твойте храбри синове без чет
по бойните полета покосени.

Но жив е българският бог. Той нас
в най-мрачни векове пази: пази ни
при Шипка, Сливница, Люлебургаз —
и днес той бди въз нашите съдбини.

И днес той бди въз нас, невидим страж
народен, и не ще да ни остави.
О, жив е българский бог, богът наш
велик, и чудеса за нази прави.

Защото правдата е с наший меч
и имаме велико тук призванье
и славна рол в историята веч
съдбата предвидлива начърта ни.

И пак ще одолейм! И по-висок
ще бъде нашият полет свободни
въпреки всики сили преизподни!
О, жив е, жив е българският бог!

Февруари 1913

Може да свалите някои от произведенията на Иван Вазов от нашата Download-секция:

Под игото: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=740

Патриотични стихотворения: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=739

Светослав Тертер: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=738

Разкази: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=737

Стихотворения за малки деца: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=736

Горска скитница

Кат се лутах в планините,
имах странна изненада:
на дъбрава в дълбините
срещнах аз девойка млада.

Тя сама в гората беше,
проста, прелестна и мила.
На шопкинка не личеше,
нито беше горска вила.

Аз попитах я коя е -
скитницата гиздолика -
в таз гора защо сама е.
А тя нежно ми извика:

- Как, не съм ли ти позната?
Ний приятели сме мили;
но светът и времената
нази бяха разделили.

Аз оназ съм, дето мрази
шумни градове и крясък,
на богатства и елмази
суетний презира блясък;

аз момата съм, в свобода
само що цъфти, вирее,
диша в чистата природа,
в истината хубавее.

Аз съм волната девица,
дето идол не познава,
за венеца на кралица
гордостта си не менява.

Аз бегах от суетата!
Мраз ми иде по челото
от мермера на палата,
на министра от креслото.

Днес простирам пак ръцете
към другаря на песните -
не позна ли ме, поете?
Музата си поздрави ти!

Любов трябва

Почтено чувство е да негодуваш,
да бъдеш съдия над всички строг
и с реч от яд пламтяща да бичуваш
недъзи, слабости, разврат, порок.

Добро е нещо да жигосваш века,
греховний свят да теглиш ти на съд,
да фърляш злъчни клетви въз човека,
повтаряни, откакто е светът.

Но има нещо по-добро, о брате,
от твоя гняв и благороден бес,
а то е: да обичаш - и туй подвиг свят е,
и много труден, много славен днес.

Да любиш - то е да знайш да прощаваш,
да имаш в себе си велика мощ;
да любиш - то е храбро да съзнаваш,
че си кат всички, може би по-лош;

то значи ти да вярваш в тържеството
на божий луч у бедний человек,
не с дума - с дело да ратуваш с злото,
за язви вместо бич да имаш лек.

Да съди всякой знае - злият тоже...
Омразата - тя пълни днес света!
Тук требува любов! - тя само може
светия кръст да вземе на Христа!

Сопот

Печално, бащино огнище,
печалний граде, роден мой,
любима люлко, пепелище
на скъпи радости безброй,

към теб душата ми стреми се,
въздиша - твой нали съм син?
И днеска виждам пак: дими се
над нисък покрив бял комин.

Там - наший дом благословени,
там кътът роден, кътът мил,
магнит за спомени свещени,
където аз съм се родил;

де майка млада с грижи мили
обсипвала ме и с любов,
де растох и набирах сили
за бурите да съм готов:

и дворчето ни дълго, тясно,
чучура с бистрата вода,
и чемишира виждам ясно,
и люлеката край зида.

Аз виждам и школото мило
белнàло се на оня рът,
душа ми детска закърмило
с любов към бога и светът:

зад него - Трапето, де млади
играли сме по голий хълм,
и вази виждам водопади
балкански, чувам ваший гръм!

И тебе, манастирьо, сгушен
в планински рай със твоя бор -
рай сенчаст, тих, приют радушен
на воля, хлад и птичи хор;

и тебе там, засипан замък,
и вас над него, върхове -
о Остро бърдо, Петков камък,
Амбарице, де ветрове

отнасяли са мойта шапка,
на гости колчем идях вам:
при ваший вид сърце ми тряпка,
душа ми пее като в храм!

О горди планини, де мощни
орли се вият в син простор,
във ваште пазухи разкошни
аз пак прониквам с жаден взор.

Не вий, не вашта красота ли
да съм певец причина бе?
И таз любов у мен запали
към родната земя, небе?

И всичко, всичко скъпо мене
сега го виждам отдалек -
поема сладостно виденье,
с душа ми свързано навек!

Будните нощи

В дните, първи път когато
музата ме посети,
с увлеченье непознато
мойте дадох ѝ нощѝ.

И в потайното килерче
заработих при свещта
на опушено фенерче,
скрит от строгий си баща.

Знаях как се той гневеше,
някой път в тефтеря свой
мои песни кат съзреше -
буря! Гръмове безброй!

Син-търговец той мечтайше
с трезвен ум, в полезен труд
да се впусне - ах, той знайше:
песня носи глад и студ!

Той бе прав. Но ази скришно
с по-голям работях жар -
туй тогава бе излишно,
но не бях си господар:

спирай извор да не блика,
спирай вятър да не вей,
искай болка да не вика
или младост да не пей!

Роб на мойто вдъхновенье,
нижах песни, стихове,
кат че вършах престъпленье -
сè във нощни часове.

И редяха се тетрадки
на душата ми с плода,
и нощѝте бяха кратки,
и приятен бе труда.

След вечеря, пак, незнайно
от баща си, бързах там...
Майка думаше ми тайно:
"Ако нямаш свещ - да дам."

През 2019 г. се навършват 125 години от публикуването на първото самостоятелно издание на романа „Под игото“. Годишнината е повод да разкажем любопитни и малко известни факти около написването и отпечатването на най-четената и превеждана българска книга.



Замисълът на „Под игото“ датира от 1887 г. Емигрант в Одеса (където прекарва около една година – 1887 г.), Иван Вазов започва работа над романа. С известни прекъсвания тя продължава  до началото на 1889 г.  Желанието му е да създаде роман, подобен на „Клетниците“ на Виктор Юго. Тази идея – „родена една нощ“ –  по думите на самия автор – прозира още в първите редове: „избягването на Огнянова в къщата на чорбаджи Марка напомня донегде нощното посещение на Jean Valjean в дома на свещеника Bienaimé. […] Много от епизодите в романа са плод на личните ми спомени и наблюдения. Повечето от действующите лица са истински личности от Сопот, с други или преиначени имена.“

В началото на 1889 г., скоро след като българското правителство амнистирало политическите емигранти, Вазов решил да се завърне в България, но преди да потегли от Одеса, за да избегне проверката на турската митница, изпратил ръкописа на „Под игото“ чрез съдействието на един бивш руски дипломат в България до руското посолство в Цариград. „В София – разказва Вазов – недовършеният роман бе затурен в книжата ми, нито мислех да го дописвам, а още по-малко да го печатам: в България русофобският дух царуваше, а някои глави на романа бяха напоени със симпатия към нашите освободители. Да се каже добра дума за русите тогава се считаше акт на предателство.“

Но тъкмо в този момент се състояла една среща, която се оказала съдбоносна. В началото на м. май 1889 г. Иван Шишманов неочаквано посещава Вазов и му прави предложение да отпечатат романа в новото издание, основано от  Министерството на просвещението – Сборник за народни умотворения:

— Ние желаем да напечатим романа ви там.

— Но той не е готов още: само първата му половина е написана.

— Ще напишете и втората. Недейте ни отказва. Как му е названието?

— Не съм го намислил още.

— То е най-лесна работа.

Вазов разказва за начина, по който е избрал заглавието на романа си: „Аз имах не едно, а десетина имена (между друго и „Кървава заря”). Един ден ги написах в Одеса на едно листче и предложих на приятели да си изберат кое харесват. Всички харесаха най-първото „Под игото”. Него взех и аз.”

Печатането на първата част на романа „Под игото“ продължава няколко месеца – до края на октомври или началото на ноември 1889 г. Излиза в първия том от „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. В „Книжовния отдел“ е поместено началото на „Под игото. Роман от Ив. Вазов, част I“. По молба на Вазов една част от тиража (около сто екземпляра) била оформена като отделни отпечатъци.


Илюстрация на Рада Госпожина

Ласкавите отзиви за публикуваната първа част насърчават автора и той се заема в кратък срок да завърши произведението. Силни болки в едното око не му позволяват да работи сам и той е принуден да диктува продължението на своя брат Борис Вазов, по това време ученик в гимназията. В спомените си Борис Вазов разказва:

„Първата част от романа беше вече дадена под печат в „Сборник за народни умотворения“, издаван от Министерството на народното просвещение. За да ускори завършването на романа, брат ми ме ма кара да пиша под негова диктовка. Дълго време той ми диктува. Тогава бях ученик в пети клас на гимназията и умеех да пиша доста правилно. Останало ми е впечатление за силната памет на брат ми, когато се касаеше да добави, поправи или се съобрази с нещо в текста, без да може да прочете той сам страниците. Той ми посочваше с голяма точност на кое място трябва да се нанесат поправките.“

Така романът бива окончателно завършен и още през следващата година е напечатан във втората и третата книга на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. С това обаче творческият процес не прекъсва.

Първото самостоятелно издание на „Под игото“ като отделна книга излиза в Англия, в поредицата „Международна библиотека“ на лондонското издателство „Хайнеман“, 1893(4) г., почти година преди българското книжно издание.

Първото самостоятелно издание на „Под игото”

Първото самостоятелно издание на български език на „Под игото“ е дело на книжаря и издател Тодор Чипев. Неговата книжарница се обособява като своеобразен културен център в сърцето на София, където се срещат Иван Вазов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, д-р Кръстю Кръстев, Елин Пелин, Елисавета Багряна, Дора Габе, проф. Михаил Арнаудов, проф. Петко Стайнов, Ана Каменова, Тодор Боров, Илия Бешков, Пенчо Георгиев, Александър Поплилов, Дечко Узунов и др.

През 1894 г. Т. Ф. Чипев публикува „Под игото“, а до края на живота си издава общо около 20 отделни книги с Вазови творби. „Сефтосах се с него: издадох му два тома „Повести и разкази“. После го попитах защо си играе и печата романа си „Под игото” на части в „Сборника за народни умотворения” – да вземем, че да го издадем в отделна книга. Той възприе това, но изказа съмнение… Скъпо щяло да излезе, още повече ако ще плащам и на художниците, все големи: Антон Митов, чеха Мърквичка и другия чужденец Обербауер. Аз се съгласих на всичко и наистина хонорарът и изобщо харчът беше тлъстичък. Поиска ми по двеста лева на кола при 33 коли. Правете му сметката. Дадох ги от все сърце, без пазарлък.“

Договорът, който подписват Иван Вазов и издателя Тодор Чипев е с дата 11 април 1894 г. В него се уточняват параметрите на бъдещото издание:  да бъде отпечатано на луксозна хартия, с 25 илюстрации в  3000 екз. тираж.  Също така е посочен авторския хонорар, който възлиза на 2500 сребърни лева, както и екземплярите, които ще получи автора – 25. На титулната страница се уточнява, че изданието е „второ”, появява се и подзаглавие: „Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението“. Пристъпвайки през 1894 г. към подготовката на „Чипевото“ издание, Вазов нанася множество редакции над текста: съкращава, обединява или преработва отделни глави, размества някои пасажи, отстранява не напълно издържаните или неубедителни в художествено отношение моменти в развитието на действието, уточнява някои детайли в описанието на обстановката и героите и усъвършенства творбата по отношение на стила.


Илюстрация на Боримечката

Що се отнася до илюстрациите към романа, артистът Иван Попов разказва в спомените си, че по молба на Вазов няколко души артисти от трупата „Сълза и смях“, между които и той самият, се съгласяват да участват в снимките за романа „Под игото“. Снимките се правят в ателието на придворния фотограф Ив. Д. Карастоянов в присъствието на Вазов и под непосредственото ръководство на художниците от Рисувалното училище –  Мърквичка, А. Митов и Обербауер. Вазов, когато разглеждал стъклото от снимката на Боримечката, извикал:

— Ха-а-а! Тук е станала голяма грешка, г-н Карастоянов. Боримечката не може да остане тъй. Той трябваше да бъде с широко отворена уста и да представлява момента, когато силно се провиква: „Хора бре! Ще пукне топчето, майка му стара, та да не се уплашат жените и дечурлигата. […] Драги Попов, трябва да се облечете и гримирате наново в ролята на Боримечката, трябва да се поправи грешката.

Въпреки обясненията на художниците Мърквичка и А. Митов, че това не е необходимо, защото при ретуширането на снимката те ще отворят устата на Боримечката според желанието му, Вазов настоявал: „Не, не, няма да бъде – Вместо с пушка той е с овчарска тояга!

— Вижте, вижте, г. Митов…

— Е, да, да – тук имате право г-н Вазов. Устата можем да отворим, но ръцете малко неудобно ще бъде да ги разтворим и да им дадем нова форма.

— Хайде, хайде, Попов, то се видяло, че ще става нова снимка.“

Съвсем скоро след това, на 16 юли 1894 г., в пресата се съобщава за излязлата от печат книга на Вазов: „Под игото. Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението. В три части. С 25 илюстрации в текста. Изработени от Пиотровски, Обербауера, Митова и Мърквичка. 2. изд. София, Т. Ф. Чипев, 1894, 507 с.“

В съобщението се казва: „Вместо да оценяваме литературната стойност на поменатий роман, ще се ограничим само да кажем, че европейский свят се е произнесъл върху това, защото романът на г-н Иван Вазов е преведен на няколко иностранни язици и списателят, за чест на България, си е направил едно европейско име. Книгата е изпечатана доста чисто. Илюстрациите са сполучливи, ако не изящни.“

Така започва пътят на вечната книга на България.

https://bulgarianhistory.org/pod-igoto-liubopitni-neizvestni-fakti/

Иван Вазов - Разцвет на славянската идея