Какво празднува Република Македония на 11 Октомврий?

[Hatshepsut]

Какво празнува Република Македония на 11 октомври?

11 октомври в Република Македония е официален празник. Какво се е случило на 11 октомври 1941 г.?

На пръв поглед нищо значимо. Малка група партизани, един от тях кръстен от родителите си Аспарух убиват български полицай – Петър Колев от Смилево, без да са били предизвикани по никакъв начин. Това не е първия изблик на братоубийствена война в Македония, разгоряла се след краха на борбите за националния идеал. Не за първи път в Македония се води война чрез посредници. В случая реалният конфликт е между Нацистка Германия и Съветския съюз. Трагичното е, че великите демокрации не предлагат никаква алтернатива там. Поради конюнктурни интереси след 1918 те първорефлексно подкрепят „териториалната цялост на Югославия“ независимо колко брутална асимилационна политика води кралевината във Вардарско.

И все пак 11 октомври е вододел. Дотогава македонизмът е тактически инструмент и предложение за възможен компромис, предвид непостижимостта на идеала. Неговият основен идеолог Мисирков пише:

„Не ние сега се отделяме от България и с това раздробяваме едно създадено цяло, но сме отделени и живеем отделно вече повече от 25 години. Други ни разделиха и създадоха от нас и българите различен живот, различни потребности и неравностойно положение. И други не ни дават да се съединим.”

Когато нацистите окупират Македония и я предоставят на България (вече превърната в техен васал) за „администриране“, това е прието от всички. Безспорният ръководител на комунистите в Македония Методи Шаторов – Шарло прави опит да ги присъедини към БКП. Всичко обаче се променя няколко седмици по-късно, когато на 22 юни 1941 г., Хитлер напада Съветския съюз. Комунистите изведнъж се сещат, че са „антифашисти“ и от двете страни на Осогово техните последователи получават заповед за започване на война срещу българската държава. И от двете страни на Осогово войната няма реално „антифашистки“ си характер. В България комунистите скоро се разправят и с истинските антифашисти – земеделците и демократите. Тази гражданска война създава два квазиетноса, които и днес са основата на политическото разделение.

В Македония антибългаризмът пролива първата кръв! В крайна сметка негови жертви стават и антифашистите с българско съзнание – Шарло, Ченто, Венко Марковски… Създава се нов етнос в чийто генетичен код е вграден антибългаризмът.

Македонската историография обича да венцеслави участниците в нападението от 11 октомври 1941 г. с глобални метафори. „Македонският народ избрал страната на антихитлеристката коалиция“. Доколкото става дума за етнос в ембрионално състояние, това е вярно. Действията на неговите активисти са подтикнати от Сталин и тогавашният му посредник Тито. След разривът между тях, Тито (респективно антибългаризмът) получава подкрепа и от Запада. Така антибългарският македонизъм триумфира, а българският елемент е маргинализиран.

Но когато водиш посредническа война, нейният изход зависи най-вече от големия конфликт. Когато Югославия се разпада, няма вече кой да дава значима подкрепа на антибългаризма. Но духът от 11 октомври не позволи на Македония да изгради нов национален идентитет, базиран на историческата истина. Днешната политическа, икономическа и идентификационна криза се дължи на този дух. Вече 27 години неговите последователи така и не могат да разберат защото методите, които работеха за тях толкова успешно след Втората световна война вече не дават резултати.

https://voinaimir.info/

[Hatshepsut]

Бугарскиот окупатор

Петър Красимиров

Едва ли съществува човек, който все още да не е запознат с абсурдната ситуация, в която днес се намират отношенията между Р. Македония и Р. България. Съдбата реши да обърне люлката на българщината в бастион на българоненавистничеството. Този процес, разбира се, протече в реки от българска кръв, като много от онези, на които се наложи да го изтърпят, определиха новото сръбско и гръцко владичество като по-тежко от турското робство. И все пак, в годините последвали това престъпление, голяма част от македонският народ някакси бе възпитана да обвинява за несгодите си точно онези, които без колебание пожертваха живота си за него.
Македонският псевдо-национализъм, или както стана известен македонизма, има статут на религия в западната Балканска държава и се радва на небивала популярност. Тази идеология почива почти изцяло на анти-българските настроения. Любчо Георгиевски, бивш премиер на Р. Македония напомня, че в границите на Югославия, за да бъдеш македонски патриот, трябва да „плюкаш” по България. За разлика от България, която реши да отхвърли и добро и лошо от ерата на социализма, в Македония битува една страхотна носталгия към Тито и комунистическа Югославия въобще, а най-вече и към анти-българизма. Според Александър Йорданов, бивш посланник в Р. Македония, в тамошните медии за една година се издават повече анти-български материали отколкото в целия свят за целия 20-ти век.
Редица македонци губят препитанието си след като публично оповестят българското си самосъзнание. Заради това, те са често заплашвани и нападани, редовно са викани в полицията. Известен е и прецедента с делото на Спаска Митрова – за пръв път в македонската съдебна история, дете е откъснато от майка си, за да бъде дадено на безработен баща. Самата Спаска цели три месеца търка наровете в т. нар. Български затвор в Идризово.
Македонизма не се състои единствено в безобидната кражба на история. Достатъчно е да разлистиш македонските вестници или да посетиш македонски митинг, за да забележиш недвусмислените апетити на македонистите към завоюване на Пиринска и Егейска Македония. Съвсем не на шега, те ни припомнят за изтичането на Букурещкия договор през 2013г. Договор, който в техните очи е облагодетелствал България за тяхна сметка.
Преди време излезе една книга на проф. Б. Димитров, наречена „Десетте лъжи на македонизма”, в която са описани и опровергани най-шокиращите тези на тази идеология. За съжаление, оттогава до сега, лъжите станаха все повече и все по-нагли. Македонизма е явление, което се развива на лавинообазен принцип. Твърдения, с които до вчера плахо бе опитвана почвата, днес са железни истини, за които всеки „истински македонец” е длъжен да жертва и живота си дори.
Сред „фундаменталните истини” е и тази за „героическата борба на македонския народ срещу българските окупатори от 1941г-1944г”.
В македонските учебници удобно се пропуска случаят, в който 14 000 войника от Югославската армия се предават без бой на германските воиски. Първоначалното учудване скоро е разсеяно – това са наборници от Македония, които естествено отказват да се бият със собствените си братя от България. Друга голяма част от т. нар. „окупатори” използват случая, представен им от войната, за да посетят родните си къщи. Между 40% и 60% от българските военни сили в Македония се състоят от македонци.
Ето какво си спомня един македонски войник от Югославската армия:
„- Аз бях телефонист в аеропристанище Скопие. На втория ден от обявяването на войната приех телефонограма, с която се нареждаше ескадрилата от Скопие – двадесет и четири апарата – да се вдигне и да нападне София. Тази ужасна телеграма аз нямах сили да предам на началника. Как може да бъде нападната София! Изтръпнах. Посъветвах се с един мой другар, също телефонист, какво да правим. Решихме да напуснем поста и да бягаме. Упътих се към дома да се обадя. Едва-що приближих къщата ни, над града се изви германска ескадрила, която изсипа страхотно количество бомби, особено над аеропристанището. Готовите за действие двадесет и четири аероплана бяха унищожени.”
Този случай не е изолиран. Войници от Югославската армия от български произход непрекъснато саботират сръбското военно усилие. Прекъсват се съобщителни линии, важни съобщения и заповеди никога не достигат получателите си или ги достигат подобаващо редактирани.
След Освобождението улици с имена на сръбски величия биват тържествено преименувани с български имена. По чаршиите се организират шествия, а литургиите на български се радват на небивала посещаемост. „Да ни е честита свободата! Нека да е вечна!” – подчертава умореният от краткотрайни свободи македонец. Български вестници и портрети на царя и семейството му се разграбват като топъл хляб, като много си помагат с хитрости, за да се сдобият с тях. Между хората избухва спор, за това чия къща ще има удоволствието да подслони т. нар. „окупатори”. В Прилеп един от войниците е специално настанен в сиромашка къща, за да не бъдат дискриминирани бедните.
Ето какво си спомня един жител на гр. Охрид, Ангел Куртелов, който е бил дете по време на т. нар. „окупация”. Става въпрос за периода след 9-и септември:
„ Тука сега много се говори за българските окупационни фашистски военни сили. А има документални филни, на които се вижда, че когато дойдоха, българите бяха посрещнати от охридчани като освободители. Аз бях дете на 10-11 години. На Охридския чинар беше разположена германската колона, като във всеки камион имаше по един или двама уплашени български войници. Когато германците се разпиляха по чешмите и кафенетата, хората насила извлякоха българските войници от камионите, скриха ги по квартири и им дадоха цивилно облекло. На следващия ден ги прехвърлихме на сигурно място. В резултат германците ни заплашиха, че ще изгорят града. После поомекнаха и поискаха за всеки укрит войник по половин килограм злато. Това означаваше, че трябва да се събере около 7.5 кг злато. Хората веднага дадоха пръстените си, обеците си и всякакви златни накити каквито имаха, но в крайна сметка не достигна още един килограм. Тогава свещеникът от Св. Климент донесе кръста на църквата, но германският военачалник се смути, защото беше вярващ, заповяда да се върне всичкото злато и поиска да го изпратим. Помислих си, че така както ги посрещнахме германците, така ги и изпращаме.”
Достатъчен е един поглед върху документалните филми и снимки от периода, за да се види, че „българският окупатор” е посрещнат от македонците, меко казано, с огромен възторг. Днес македонците наричат хората от тези снимки „предатели”, но на много от тях очевидно присъства, ако не цялата, то поне по-голямата част от съответното село или град.
Въобще, ясно е, че както и с другите твърдения на македонистите, така и с това, те просто отказват да признаят, че „царят е гол”, а вместо това се впускат в абсурдни и нелогични разсъждения за моралното, расовото и т.н. превъзходство на македонския народ. Мнозина млади хора в долината на Вардар искрено вярват, че Македонецът се е появил така както си е днес, на същата територия, докато в това време, българинът още е ходил по дърветата. По телевизията ежедневно се върти клип, според който, македонската цивилизация е първата в света и е майка на бялата раса, която те наричат „македоноидна”.
Пред македонизма великосръбската идея изглежда като невинно пале. Езикът на омразата, липсата на толерантност и активната дискриминация са една от главните причини Македония да продължава да не намира своето място в ЕС и НАТО. За нас българите остава надеждата, че истерията около величието на македонската раса, все някога ще прегори, Македония ще заеме своето място сред европейската общност и още веднъж, след толкова много години, ще бъдем отново заедно.

www.makedonskatribuna.com

[Hatshepsut]

ДНЕС В СКОПИЕ  ПРАЗНУВАТ НАЦИОНАЛНИЯ ДЕН НА ОМРАЗАТА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

Датата 11 октомври е един от успешните проекти в пропагандата на Комунистическата партия на Югославия срещу България. Десетки поколения в днешна Северна Македония са манипулирани, че в този ден е започнало общонародно въстание срещу "бугарскиот фашистички окупатор". Започнала е антифашистка съпротива, а цветята от посрещането на българската армия като освободител на Вардарска Бановина от сръбска окупация, още не се увехнали. Една дата е превърната в национален празник на омразата срещу България. Днес, когато европейските демократични ценности отричат всяко насилие и терор, в Скопие продължават да празнуват един криминален акт, едно убийство. На 11.10.1941 г. пред полицейския участък в Прилеп, сърбоманинът Душан Наумовски подло убива Петър Колев, родственик на Даме Груев и баща на 3 деца. Колев наскоро е мобилизиран и не подозира нищо, понеже познава убиеца си и е приятел на баща му. Това е началото на така нар. "първа пушка" срещу "бугарскио окупатор", възвестил "националната идентичност" в днешна Република Северна Македония. Това, че Наумовски е от сърбоманско семейство, преселило се в Сърбия, завърнало се в Плетвар по сръбската окупация, а убитият български стражар е от Смилево, а не от старите предели на България, се премълчава. И днес с празника в Скопие продължават да пропагандират антибългарски настроения. И нито дума, че въпросният Душко е осъден от българския съд, но не на смърт, защото е непълнолетен. Лежи в една килия с главореза Лазар Колишевски, също помилван от цар Борис, с когото се сприятелява. Да се чудиш, какъв милостив е бил този "фашистки" съд!!! Душан Наумовски е осъден след 1945 г. за кражба на бижута и поради криминалното си минало, името му остава неизвестно в комунистическа Югославия и той не е награждаван с партизански отличия, нито е провъзгласен за народен герой. Това ще празнуват днес в Скопие - убийството на племенника на Даме Груев от един осъзнат сърбин...

[Hatshepsut]

Заев заиграва с историята - определи 11 октомври 1941 г. за начало на борбата за свободна и независима Македония


Зоран Заев

Премиерът на Република Северна Македония заяви по повод 11 октомври в Прилеп, че на тази дата там и в Куманово е започнала борбата срещу „тогавашните фашистки окупационни сили“, без да казва обаче, че под "окупатор" трябва да се разбира българската армия. Това пише скопското издание „Независен“, цитирано от Агенция "Фокус".

Скопие „няма намерение да забравя онези, които преди 80 години на 11 октомври 1941 г. в Прилеп и Куманово запалиха факела на борбата за своята свобода и независимост“, заяви министър-председателят в рамките на реч по време на празника от централния площад. Това е един вид отговор на твърденията на София от миналия месец, че българската армия не е окупирала, а освободила Македония, но и жест на добра воля чрез изхвърляне на думата „български“, отбелязва вестникът.

„На този ден 16 младежи, партизани от Прилепския партизански отряд „Гоце Делчев“, нападнаха полицейското управление на тогавашните фашистки окупационни сили и прекъснаха телефонните и електрическите връзки с града.

Тези млади хора, заедно с техните другари от Куманово, предприеха смели действия и поставят началото на всенародната борба за свобода и човешка справедливост. Тези млади хора не пощадиха себе си - нито младостта си, нито живота си.

Остават записите на тогавашния окупационен военен съд, в който пише, че нападателите са имали около двадесет пушки и няколко бомби. С 300 до 400 куршума, хляб и други хранителни стоки.

Това е записано в точните съдебни протоколи, но не е записано най-силното оръжие, притежавано от тази шепа млади хора: силният импулс, силната воля и решимостта да се изправят срещу фашистките окупационни армии. Да продължат държавно-строителната дейност на всички предишни поколения, мечтали за независима македонска държава.

Те направиха собствения си живот оръжие за тази идея, защото знаеха, защото видяха, защото разпознаха, че свободата, справедливостта и държавата са на една крачка от реализацията.

В името на дължимото уважение, вдъхновение и възхищение от техните революционни и освободителни творби нашите освободители от Народно-освободителната война кръстиха партизански отряди с имената на Гоце Делчев, Питу Гули, Даме Груев, Яне Сандански“, заяви Заев

След като говори за македонския път през 30-те години на независимостта, премиерът на югозападната ни съседка постави отново бъдещото членство на РС Македония в ЕС и позицията на София по този въпрос.

„Никой няма възражения срещу нашите реформи. Напротив, те се признават и хвалят. Ние показахме способността постоянно да прилагаме европейските ценности у дома ...

За съжаление, столчето ни в Европейския съюз все още не е поставено. Сега очакваме от Брюксел и особено от София реално да покажат, че европейските ценности и принципи за разширяване все още са стратегическа цел. Че процесът на разширяване в Западните Балкани е жив. Че те гледат напред, както македонският народ гледа напред. Това е европейското виждане.

Гласът ни е силен и може да се чуе далеч, когато посочим, че всяко по-нататъшно забавяне в началото на преговорите подхранва и насърчава ретроградните сили в страната и региона. Ние посочваме, че е опасно тези сили, които са противници на европейското единство и европейските ценности, да получат най-малкия шанс“, каза премиерът.

Той подчерта, че македонските граждани в усилията за по-добро бъдеще се ръководят от наследството, оставено им от техните предци в борбата за свобода. „За да постигнем тази цел, имаме на кого да подражаваме и го правим днес, когато си спомняме и отдаваме почит на всички, които никога не са се питали каква е цената на свободата, справедливостта и социалното равенство.

За всички, които ни оставиха в наследство да се обединим около тези ценности и да преодолеем разделенията. Нека укрепим единството, което ни беше оставено като завещание с Крушевския манифест, народоосвободителната антифашистка война и АСНОМ и референдума за независимост“.

Заев отрече, че Преспанското споразумение и Договорът за добросъседство с България са „изтрили АСНОМ“ от историята на страната.

„Това бяха големи, смели стъпки, за да потвърдим, че страната ни е била и винаги ще бъде Европа. Те дезинформираха, че уж сме изтрили АСНОМ от нашата история, от нашата Конституция.

Никога, на никаква цена! Той не само не беше изтрит в преамбюла на Конституцията, а напротив, сега АСНОМ се споменава и оценява още повече. Укрепихме още повече мястото и значението на АСНОМ в държавно-правната традиция на страната ни. Говори ли се повече откогато и да било за македонския език? Посветихме и един ден, празник на македонски език, 5 май.

Гърдите ни се изпълниха с гордост, когато македонското знаме беше издигнато на пилона пред централата на НАТО и когато беше изпят македонският химн.

С този акт химнът, гербът и знамето остават завинаги в кода на македонската идентичност. Точно като нашата територия, език, именуване на народа с всички негови атрибути, с неговата история, култура и наследство. Македонски. Завинаги“, заяви Зоран Заев, който изобщо не спомена предстоящите в югозападната ни съседка местни избори.

https://faktor.bg/bg/articles/zoran-zaev-1-10

[Hatshepsut]

Добре казано 

[Hatshepsut]

Траурният ден на Македония


Протойерей Георги Николов, пръв предложил през 1959 г. да се отбелязва 11-ти октомври като Траурен ден на Македония

Датата 11 октомври е национален празник на създадената през 1944 г. Народна Република Македония, чието име през 1963 г. става Социалистическа Република Македония, през 1991 г. Република Македония, а от 2019 г. се нарича Северна Македония. Промяната на имената през този кратък период е свързано с настъпилите съществени обществено-политически промени, но за сметка на това официалният празник на практика остава все един и същ, сякаш времето е спряло!

Какво е станало на 11 октомври, та този ден е смятан за най-важния в Северна Македония? Официално се смята, че на тази дата през 1941 г. в Прилеп е започнало въстанието на македонския народ срещу българския фашистки „окупатор“, но внимателният анализ поражда редица въпроси.

Българската администрация се установява в по-голямата част на днешна Северна Македония на 26 април 1941 г. По това време дори македонските комунисти се отцепват от югославските и се присъединяват към българските с мотива, че тази част на Македония в национално отношение е освободена, поради което не откликват на призива за въоръжена борба срещу българската власт. Нещата се променят едва когато Методи Шаторов е отстранен по нареждане на Тито и реалният контрол се поема от черногореца Светозар Вукманович - Темпо. Под негово влияние група от 25 комунисти нападат на 11 октомври полицейския участък в Прилеп, като „въстаникът“ Душко Наумов убива българския полицай Петър Дамев Колев. Той обаче не е „окупатор“, а е местен, от с. Смилево, Демирхисарско. Племенник е на Даме Груев. Убийството е извършено по подъл начин, защото стражарят Колев се оказва приятел на бащата на своя убиец, който се приближава и разговаря с него, след което го застрелва.

Две години след това „въстание“, друга проява срещу „окупатора“ няма.

След 1944 г. обаче 11-ти октомври е обявен за ден на „освобождението“. Поради това на 8 октомври 1959 г. Георги Николов, протойерей в македоно-българската църква „Св. Климент Охридски“ в гр. Детройт, публикува във в. „Македонска трибуна“ своята статия „Ден на траур“. В нея пише: „Мина и отмина Втората световна война, като някоя силно придошла от поройни дъждове планинска река, и заля целия свят. В Македония, по силата на победата, дойдоха и се настаниха нови тирани.

Комунисти, безбожници, отрекли се от майчиния си род и език, чужди и непознати на народа, жестоки и безмилостни заробители. Писна мало и голямо от тях. Хиляди млади синове и дъщери, цветето на Македония, гният по затворите... Затова пък ние тук, на свобода, вдигаме нашия справедлив глас на протест и в защита на поробена Македония. Да се чуе този глас надлъж и нашир, във всяко честно човешко сърце да намери отзвук, за да ни помогнат. Това е смисълът на траурния ден за Македония“.

От този момент Македонските патриотични организации в САЩ и Канада започват всяка година да отбелязват това печално събитие в най-новата история на Македония, като през годините започват да добавят все повече аргументи в правотата на своята позиция. Така например през 1960 г. МПО заявява, че „ръководителите на така наречената „македонска държава“, която всъщност е една поробена Титова бановина, на 11 октомври отново ще се отричат от родното си име. С присъщото на продадени съвести безсрамие, те ще затворят очите си пред неопровержими истини. С едно стъкмено от тях сърбизирано наречие, те ще се кичат с прозвището „освободители“. През същата година Траурният ден на Македония за първи път е отбелязан и от Дружество „Тодор Александров“ в Брюксел, Белгия.

Интересен е фактът, че през 1968 г., делегатите на 47-мия конгрес на МПО, провел се в Питсбърг, единодушно гласуват Приветствие до народа в поробена Македония, в което се казва: „Днес, когато сме изправени пред Траурния ден за Македония..., когато червените империалисти от Белград... се мъчат с кървав терор и подли фалшификации да изменят народностния облик на Македония чрез погазване и отричане на българското име..., чрез нашия свободен конгрес, заедно с вас, ние изразяваме нашата погнуса от раболепните Титови аргати в Скопие, които се мъчат да фалшифицират историята, в чиито страници са рекордирани (записани, б. а.) славните борби на македонските българи. Заедно с вас, ние изказваме нашата погнуса и от сърбоманските професори в Скопския университет, които измислиха така наречения „македонски език“. Ние посочваме пред културния свят това нечестиво творение, като пример за флагрантно и коварно погазване на едно от свещените и неотменими човешки права“.

Няколко години по-късно, когато ЦК на МПО представя отчета за дейността си през 1974-1975 г., включва следния текст: „Уместно е да подчертаем, че наистина е много съобразно със смисъла на нашия Траурен ден да показваме нашата бодрост, нашето делово проявление в защита на народа ни, както и неугасващата ни надежда да изгрее истинска свобода в Македония. В никой случай Траурният ден за нея не ден за плачове и охкане, а за израз на възторжен борчески дух“.

Отношение към датата 11 октомври взима и водачът на македонското освободително движение Иван Михайлов. В своята статия „Траурният ден 11 октомври 1944 година“, публикувана на 25 октомври 1973 г. в „Македонска трибуна“, той пише: „Този ден - по своето съдържание - може да се сравнява с деня, в който през 1014 година византийският император Василий Втори заповяда да бъдат ослепени четиринадесет хиляди български войници на цар Самуила. Съвременниците основателно нарекоха този император Българоубиец; с това име и до днес той е познат на света. Специалисти-учени, които се стараят да открият на какво се дължи склонността всред човеците да убиват своите ближни, взимат като класически пример за зверска престъпност именно постъпката на Василий Българоубиеца.

В 1944 година пък марксистите, подкрепени и от сръбския антибългарски нагон, решиха да ослепеят духовно, да посегнат върху миналото и душата на един милион българи - пак в Македония. Ако светът не беше се озовал в непрекъснатия политически водовъртеж след втората голяма война, общественото мнение би имало повече време и спокойствие да преценява фактите; то би имало право да означи като българоубийци настоящите подражатели на Василий Втори - споменатите марксисти.

Но нито техният 11 октомври, нито византийското безумие от 1014 г., могат да бъдат поводи за плач и въздишки на отчаяние. Точно обратно - те са извор на воля и вяра, че нашата българска правда ще победи“.

Когато през 1976 г. Иван Михайлов подготвя своята обзорна поредица от статии „Вълнуващата тридесетгодишнина“ по повод установяването на титовата власт в тогавашната СР Македония, той подчертава, че репресиите продължават.

„Страхът в добрите и честни българи в Македония от УДБА не е изчезнал. Ще дойде ден и той не е далеч, когато, сега занемели, камбаните на Свети Климент в Охрид ще разнасят радостната вест - българите в Македония са вече свободни. А до тогава ще продължим да наричаме този ден траурен“.

Най-масовото отбелязване на Траурният ден на Македония е през 1977 г., когато ЦК на МПО изпраща окръжно до всички свои подразделения, в това число и до женските и младежките секции. В него се казва, че „никой от нас никога не бива леко да гледа на този ден. Той е избран от новите поробители на голяма част от нашата родина, като символ на тяхната зловеща политика, символ на най-черните им планове против македонската българщина... Длъжни сме да дадем всяка жертва за премахване на неправдата, извършена спрямо нашия народ подир Втората световна война“.

Това е борбата, която македонските българи продължават да водят и днес, за да станат равноправни с останалите граждани на РС Македония.

Публикация на в. „Македонска трибуна“ от 10 октомври 1974 г. по повод Траурния ден на Македония

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Тазгодишният “антифашистки” пърформънс по случай националния празник на Македония - 11 октомври… Да се смея ли, да плача ли…

Ден на народното востание…

👉 Когато малка група комунистически партизани, един от тях кръстен от родителите си - Аспарух, убиха българския полицай – Петър Дамев Колев от Смилево, от рода на Даме Груев…

От ФБ страницата „Куберовъ воинъ“

[Hatshepsut]

Празник на измисленото „Народно въстание“ или на омразата?


Военен ритуал в Скопие в чест на „Народното въстание“

Какво печелят властите на РСМ от антибългарската пропаганда си остава въпрос без смислен отговор

Денят 11 октомври е отбелязван в бившата република на несъществуващата от години псевдо-федеративна държава Югославия като официален, държавен празник на „… народното востание на македонскиот народ“! Разбира се, „въстанието“ е против „бугарскиот фашистични окупатор“, а самото събитие е възхвалявано от примитивната и злостна пропаганда на властите в Скопие като важен етап в „борбата за самобитност и самостойност“ на т.нар. македонски народ… Нещо повече – като едва ли не фундаментален „принос към победата над фашизма“ в световен мащаб по време на Втората световна война!

Какво се е случило на 11 октомври 1941 г., за да е толкова важно за политиците на днешната независима република, член на НАТО и кандидат за влизане в Европейския съюз? Според официалната пропаганда и нейната функция, наричана „историческа наука“, на въпросната дата започва епична „ослободителна борба“, чиито акорди отекват и днес! За нейно начало е обявена една по същество миниатюрна акция на шестнадесет участници в т.нар. Прилепския партизански отряд „Гоце Делчев“ в самия град Прилеп. В същност, подобни прояви, също незначителни като мащаб, е имало и преди това. Те обаче са дело предимно на онази фракция на македонските комунисти, които държат на българската си националност, скъсват с подчинението си на югославската компартия и на практика се вливат в българската.

Техен водач е знаменитият Методи Шаторов (1898-1944) – македонски българин и комунистически функционер от международна величина, същият, когото поразените от заразата на македонизма язвително наричат „Стариот бугарин“…

Естествено, за скопската пропаганда, ако искате, историческа „наука“ това е неудобна, забранена тема, така че на пиедестал е поставено „героичното“ събитие от 11 октомври 1941 г. До каква степен участниците в тази „епопея“ са имали самосъзнание на „македонци“ може да се дискутира – все пак не е ли куриозно, че командирът на „бутиковия“ отряд се казва Аспарух (!) Йосифовски (1919-1990)? При това е по-малък брат на обявения за  „народен герой“ Кузман Йосифовски – Питу (1915-1944), убит на 25 февруари 1944 г. край Скопие. Ще припомним, че Питу е критикуван остро от ръководството на комунистическата съпротива и е смятан за крайно неблагонадежден от Тито и близкия му помощник Светозар Вукманович – Темпо. Така е, защото Кузман Йосифовски поддържа връзки с българските комунисти и е привърженик на идеята Македония да се откъсне от бъдещата Титова Югославия! Познавачите на епохата допускат, че е  напълно възможно да е ликвидиран по заповед на високопоставените си югославски „другари“. Такава е и съдбата на „Стариот бугарин“ Шаторов… Един от участниците в акцията е бъдещият писател, драматург, политик и дипломат Никола Кепев (1921-2009), известен като Коле Чашуле –  син на Илия Кепев, директор на българската гимназия в Прилеп по време на Първата световна война… Нека се върнем обаче към „баталната“ схватка на Аспарух Йосифовски и неговите партизани с „бугарскиот фашистички окупатор“ на 11 октомври 1941 г.

Хората на командира с името на „турано-бугарскиот хан“ Аспарух се разделят на три групи от по няколко човека. Първите две нападат полицейския участък и местния затвор, третата трябва да прекъсне телефонните жици и електричеството в града. При нападението над участъка, ако изобщо можем да го наречем така, при наглед случайна среща и разговор подло е убит от упор „български фашистки полицай“ – в същност такъв е мобилизираният местен българин Петър Колев от Смилево, баща на три деца, който на всичкото отгоре е племенник на апостола на македонските българи Даме Груев! За терориста Душан Наумовски/Душко Наумов (1921-1961) не е особено трудно да го застреля, тъй като двамата се познават, нещо повече – „фашистът“ е личен приятел на бащата на Душко и техен съсед! Докато Душко извършва този „подвиг“, Аспарух хвърля бомба в участъка, от която няма особен ефект. Втората група не постига нищо, а третата успява „героично“ да пререже няколко кабела… След убийството на Колев започва стрелба, а „храбрите борци“ плюят на петите си и се измъкват от града, бягайки покрай реката… Любознателният читател може да прочете повече за всичко това в добре  написаната статия в българската страница на „Уикипедия“, както и в един хубав материал в сайта „Трибуна“ от 11 октомври 2019 г.

С няколко думи, Душко, който е на едва двадесет години, изпълнява поставената му задача, но, осъзнавайки поне донякъде мерзостта на стореното, разбираемо изпада в тежка депресия. Скоро е заловен от полицията. Според тогавашното българско законодателство все още е непълнолетен, поради което не е осъден на смърт, а изпратен в затвора. Освободен е през есента на 1944 г. и започва полицейска кариера, но заради извършена кражба отново е в затвора, този път на мечтаната от него Югославия… Поради криминалните си прояви не е награждаван с отличия, нито пък е обявен за „народен герой“… Загива в катастрофа през 1961 г. И, както следва да се очаква, името му се пропуска в гръмките речи, посветени на „народното въстание“ … Ето какво казва бившият премиер на РС Македония Зоран Заев на 11 октомври 2021 г.: „На този ден 16 младежи, партизани от Прилепския партизански отряд „Гоце Делчев“, нападнаха полицейското управление на тогавашните фашистки окупационни сили и прекъснаха телефонните и електрическите връзки с града./…/ Тази шепа млади хора имат силен импулс, силната воля и решимостта да се изправят срещу фашистките окупационни армии. Да продължат държавно-строителната дейност на всички предишни поколения, мечтали за независима македонска държава. Те направиха собствения си живот оръжие за тази идея, защото знаеха, защото видяха, защото разпознаха, че свободата, справедливостта и държавата са на една крачка от реализацията…“

Коментарът е излишен, но е напълно възможно днешният премиер да надмине своя предшественик, който все пак беше далеч по-умерен в изказванията си за България. Ако се съди по изявите на Мицкоски, ще е още по-зле... Вместо отговор на патетичните речи на македонските политици ще  цитираме онова, което е написал непознат за мен участник в един интернет форум. Казаното от него е кратко, но пък пределно точно: „Днешната власт в Скопие е обявила 11-ти октомври за ден на "въстанието на македонскиот народ против фашизма". На тази дата, доколкото можах да намеря данни, някакъв лумпен от Прилеп убива български стражар пред полицейския участък в града. Стражарят, освен, че е личен приятел на баща му, по народност е българин от Македония. Други няколко индивида отиват до телефонната централа и прерязват няколко кабела. Та това им е цялото въстание. Някой, ако има по-точни данни за това, което се е случило в Прилеп на 11-ти октомври 1941-ва, нека каже. По-интересното е друго: днешната власт всяка година прави възстановки на събитието. Интересно, каква ще е тази възстановка – някакъв убива свой съгражданин, приятел на баща си, без другия да го очаква (защото са разговаряли преди това) и това се води за въстание...“

Извинявам се на читателите за изразите в кавички, многото многоточия и удивителни, но е невъзможно тази „сага“ да бъде разказана без ирония и сарказъм, а и с дълбоко съжаление. Докога откровените лъжи ще продължават да са основа на политиката на Скопие към държавата, която първа в целия свят призна македонската независимост, оказа на младата република каква ли не помощ, вкл. военна, и т.н.?! Какво печели република Северна Македония от всичко това или става дума за особен вид тежка патология… В броя на „Труд“ от 13 октомври 2022 г. известният политик Александър Йорданов, бивш председател на Народното събрание и посланик в Скопие, написа по повод на фамозния 11 октомври: „Омразата срещу България – официален празник!“ – оценка, с която няма как да не се съгласим.

https://trud.bg/

[Лина]

Казано в кратце идеята на Желю Желев България да е първата държава признала независимостта на тази територия ми се вижда все по-гениална и все по-полезна. Сам по себе си този акт обезсилва всички антибългарски аргументи.
Ние се подиграваме с македонците, точно защото те действат и мислят като едни шизофреници! И няма как да е друго яче, замислих се за това че те живеят в едни вени контрапункти - историята на народа в държавата, която съществува едва от 32г. се събира в три страници, а историята на теритотията, която населяват може да напълни един учебник; вай- важния им празник е свързан с борбата срещу България, която искала да ги погълне, а в същото време Сърбия ги поробила; 1/2 от населението иска Европа, другата 1/2 иска в Сърбия под шапката на Русия; 1/3 от населението са българи, 1/3 албанци, а 1/3 сърби, но само албанците се идентифицират като албанци, абе пълен потрес.............
Най - после можем да кажам, че има някой по-зле от нас!