Нѣщо любопитно...

[Hatshepsut]

Защо хората се страхуват от петък 13-ти?

Когато се падне в петък 13-ия ден от месеца, това се смята за "лош късмет" в много култури.

Това суеверие датира от Средновековието и е свързано с проклятието на тамплиерите.

Тамплиерите или рицарите на Христос и Храма на Соломон са орден, основан през 1119 г. от малка група рицари. Мисията му е да защитава поклонниците, които пътуват до Светата земя - Йерусалим.

През XII-XIII век орденът се занимава с лихварство и става много богат, придобива обширни поземлени имоти както в държавите, създадени от кръстоносците на територията на Палестина и Сирия, така и в Европа.

През 1307, именно на 13-ти в петък, френският монарх Филип IV решава да подобри финансовото си положение за сметка на тамплиерите и заповядва ареста на членовете на Ордена по обвинение в ерес. Рицарите са измъчвани и убити. Според легендата магистърът на ордена проклина виновните за това.



Ние още веднъж подчертаваме, че страховете, свързани с този ден, нямат научно потвърждение и не са нищо повече от суеверия.

Митът се възражда

През 1980 г. излиза американски филм на ужасите, наречен "Петък, 13-ти", за убиец маниак с хокейна маска. Филмът има повече от 10 продължения и адаптации, последната от които бе пусната през 2009 година.

Популяризатори на суеверието за петък 13 станаха и компютърните хакери, които често насрочват разпространението на вируси точно до тази дата. Например, епидемията от компютърния вирус Israeli Virus стартира на 13 май, в петък, през 1988 г.



Защо хората се страхуват от числото 13?

В християнската култура числото 13 се смята за носещо нещастие. Повечето изследователи отдават това на факта, че по време на тайната вечеря Юда сяда на масата тринадесети. Както знаете, този апостол се обесва скоро след екзекуцията на Христос. Поради тази причина през XIX век в Европа се разпространява суеверието, че ако 13 човека седнат на маса, един от тях със сигурност ще умре в рамките на една година след това. Имало е дори професия "четиринадесети гост", който е канен на трапезата, за да се избегне нещастното число.

Как се отнасят към това число в различните страни?

Във Великобритания има поверие, че в пътък 13-ти не трябва да се влиза в морето, а в Испания и Португалия този ден се счита за добър за морски разходки.

Британците се опитват да не насрочват операция за този ден и да не ходят на лекар. Французите избягват компанията от 13 души, а ако това е броят на събраните хора, слагат на масата допълнителни прибори за 14-ия гост.



Американците се отнасят внимателно към числото 13. Рядко в киносалон можете да намерите седалка с номер 13, 13-ти етаж, няма стаи с номер 13-ти в хотелите, няма кола във Формула 1 с номер 13.





Болезненият страх от числото 13 се нарича трискаидекафобия (triskaidekaphobia). Специално страхът от петък 13-ти се нарича параскаведекатриафобия (paraskavedekatriaphobia) или фригатрискаидекафобия.

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Zashto-horata-se-strahuvat-ot-petak-13-ti_106316.html

[Hatshepsut]

Кодекс Гигас

През първата половина на XIII в., в малък чешки манастир е написана книга, която поради огромния си размер се нарича Codex Gigas, което от латински се превежда като „гигантски кодекс“. По-късно кодексът започва да се нарича „Книга на дявола“, защото се вярвало, че автор на книгата е самият Сатана. И ето какво давало основания за този смел извод.

Монах и дявол

Легендата гласи, че монах отшелник от бенедиктинския манастир на чешкия град Подзалице бил извършил тежък грях. За греха му, братята решили да го зазидат жив в стената, но Херман обещал на монасите, че за една нощ може да напише книга, която ще прослави манастира.

Той спазил думата си и до изгрев завършил книгата. Ръкописът тежал 74 килограма, а за създаването му са използвани 160 животински кожи. Височината на книгата е 90 см, ширината – 49 см, а дебелината – 22 см. Според легендата Херман сключил споразумение със Сатана, който свършил цялата работа вместо него.

Ръкописът е написан с един почерк на латински език. Страниците на ръкописа са декорирани с илюстрации и орнаменти в червен, син, жълт и зелен цвят. Кодексът има едно единственото средновековно 50-сантиметрово изображение на дявола. Рисунката е разположена на страница 290 и се откроява от останалите илюстрации. Има различно оцветяване и стил, а самата страница е по-тъмна от останалите. Мистичния произход на книгата поражда основания да се смята, че е обладана от господаря на ада.

Една от страниците на книгата, покрити с мастило

Дявола е нарисуван с препаска от хермелин – символ на кралската сила, което е немислимо за Средновековието. Остава загадка защо на монаха било позволено да нарисува такава предизвикателна фигура. Осем страници веднага след портрета на дявола са покрити с мастило и учените не могат да открият значението на написания върху тях текст. В книгата има 640 страници, но само 624 са достигнали до нас, а липсващите страници са изтръгнати от книгата и унищожени през Средновековието.

Книгата е сбор от всички знания, които Бенедиктинският орден е притежавал през 13 век. В него можете да прочетете текстовете на Библията, произведенията „Юдейски древности“, „Еврейската война“ на Йосиф Флавий, средновековната енциклопедия „Етимология“ на Исидор Севилски, медицински трактати, Новия завет и инструкции за покаяние. Следва портрет на дявола, описания на ритуалите за прогонване на зли духове, „Чешка хроника” на Козма Прага и календар с кондика на манастира в Подлажице, както и магически формули, екзорсистки заклинания и някои местни поверия.

Графологично изследване потвърждава, че текстът на книгата и всички илюстрации са дело, сътворено от ръката на един човек. За писар от Средновековието се считало за норма да пренаписва 100 реда текст на ден. Като се има предвид непрекъснатата работа по шест часа дневна светлина, на монаха биха били необходими 30 години, за да създаде кодекса.

Интересното е, че манастирът в Подлажица се е считал за беден манастир, с малко братство и писането на всяка книга, особено като кодекса, струвало много пари. От къде бедните монаси са взели пергамента, боите и мастилото? Поради финансови затруднения братята продали кодекса на манастира на Седлец. Впоследствие той няколко пъти преминавал у новите собственици и накрая се озовавал в манастира Брумов.

През шестнадесети век мистериозна книга привлича вниманието на мистиците и всички говорят за ръкописа, написан от самия Сатана. Кодексът бил разгледан от ученика на Парацелс Кристофър Шлихтинг и Светия римски император Рудолф II, който преместил книгата с ръкописите в Пражкия замък.

По време на Тридесетгодишната война шведите щурмували Прага и взели кодекса като трофей. От 1646 г. „Книгата на дявола“ се съхранява в Шведската кралска библиотека в Стокхолм. Въпреки размера и големия брой собственици, ръкописът е запазен перфектно. Днес всички страници на мистериозната книга са дигитализирани и публикувани в публичното пространство. Други примери за връзката на човека и дявола също са оцелели в историята. Например Инквизицията обвинила френския свещеник Урбен Грандие в сключването на споразумение със Сатана в името на богатството и властта над жените.

https://svetovnizagadki.com/

[Hatshepsut]

Гигантска костенурка е заснета да дебне, убива и изяжда птица


Сейшелска гигантска костенурка се нахвърля на пиленце в първия документиран случай на подобен лов на птици, извършван от костенурка. Мигове след като този кадър е уловен, костенурката убива малкото и по-късно го поглъща цяло

Биологът от Кеймбридж Джъстин Герлах не може да повярва на очите си: Костенурките не ловуват. Тези нежни, дървесни тревопасни животни прекарват дните си небрежно дъвчейки зеленина, а не дебнат плячка. Докладът на колегата му трябва да е сбъркан.

Но видеото е недвусмислено. През една лятна вечер на 2020 г. женска гигантска костенурка от Сейшелски острови (Aldabrachelys gigantea) прекара няколко минути, дебнейки млада птиаца от вида Anous tenuirostris, паднала от гнездото си на остров Фрегейт в Сейшелските острови, архипелаг край Източна Африка. С решителност на пират, ходещ по дъска, костенурката принуждава пилето да отстъпва по клона, докато повече няма къде да се скрие.

Няколко бавни, преднамерени удара по-късно и отворента паст на костенурката улавя птицата, смачквайки главата й и в крайна сметка поглъща жертвата си цяла. Това е първият документиран случай на лов от костенурка, съобщават изследователите на 23 август в Current Biology



Watch a tortoise hunt a bird | Science News

На остров Фрегейт на Сейшелските острови, архипелаг край бреговете на Източна Африка, изследователите са уловили първия документиран случай на костенурка - обикновено тревопасна - на лов, убиване и изяждане на плячка. Гигантската костенурка преследва няколко минути млада птица, паднала от гнездото си, преди да я убие и изяде.

„Това бе напълно неочаквано“, разказва Герлах, биолог от Университета в Кеймбридж. Видеото е „невероятно и леко ужасяващо“. Кадрите са заснети от съавтора на доклада Анна Зора (Anna Zora), управител на резервата на остров Фрегейт.

Много тревопасни животни условно случайно поглъщат мърша, набавяйки си протеини, казва Герлах. Съобщавани са епизодични случаи за костенурки, които изяждат малки птици, които влечугите понякога смачкват, „но не бе ясно дали това са умишлени действия или просто са ги настъпили“, разказва биологът. Повечето жертви могат да надбягат костенурките, което прави ловът безполезен. Но тозва малко пиле се оказа лесна плячка.

Докато е твърде млада, за да лети, обяснява Герлах, птицата лесно би могла да избяга, ходейки. "Но тъй като това е птица, гнездяща на дървета, земята е опасно място".

Герлах подозира, че тази костенурка е ловувала и преди, тъй като нейните умишлени движения издават предишния опит. Той планира да проучи дали такова ловно поведение се случва редовно, но дори само този един видеоклип променя представата му за тези влечуги.

„[Хората] не знаят, че костенурките имат много интересно поведение“, разказва той. "Това показва, че има още много да се научи за тях."

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Gigantska-kostenurka-e-zasneta-da-debne-ubiva-i-iziazhda-ptitca-vide_173452.html

[Hatshepsut]

Цветни кадри дават представа за последния известен тасманийски тигър

Заснет през 1933 г., филмът показва Бенджамин, последният тилацин в плен в света

Преди близо век един режисьор засне кратък черно-бял филм на последния известен тилацин, наричан също тасманийски тигър или вълк, докато животното обикаля заграждението си в зоопарка Beaumaris в Хобарт, Австралия.

Сега това отдавна загинало животно, което неговите пазачи наричат Бенджамин, „се върна към живота“ в нова оцветена версия на видеото.


Tasmanian Tiger in Colour

В подобрените кадри, които Националният архив за филми и звуци (NFSA) на Австралия споделя в YouTube на 6 септември, Бенджамин има жълтеникава козина на ивици с тъмнокафяв цвят по гърба и кръста. Когато отваря удивително дългите си челюсти в прозявка, езикът и вътрешността на устата му са с деликатен розов нюанс.

Австралийският натуралист Дейвид Флай (David Fleay) заснема кадрите на 35-милиметровия филм през декември 1933 г. Филмът и негативът са в колекцията на NFSA, а негативът наскоро бе сканиран с резолюция 4K (хоризонтална разделителна способност най-малко 4000 пиксела) и след това оцветен под надзора на филмовия продуцент Самюел Франсоа-Щайнингър в Composite Films в Париж, се казва в изявление на представители на NFSA.

Оцветяването на кадрите с такава висока разделителна способност е предизвикателство, тъй като козината на тилацина е изключително гъста, „и множество косми трябваше да бъдат детайлизирани и анимирани“, разказва Франсоа-Щайнингър в изявлението на NFSA.

Експерти от Composite Films се съобразяват с консервираните кожи от тилацин в музеите, за да се уверят, че новите цветове на филма са точни. Те също така четат научни описания на животните и преглеждат тилацинови илюстрации и картини. След това използват цифрови инструменти и алгоритми за изкуствен интелект, за да интегрират безпроблемно цвета във всеки кадър на негатива.

„За постигането на този резултат бяха необходими повече от 200 часа работа“, обяснява Франсоа-Щайнингер.

Макар тилацините (Thylacinus cynocephalus) са известни като тасманийски тигри или тасманийски вълци, те не са нито вълци, нито тигри. По-скоро тези изчезнали животни някога са били най-големите месоядни торбести животни в света, като възрастните са тежали до 30 килограма и са били дълги до 195 сантиметра от носа до върховете на дългите им опашки.

Кадри от последния тасманийски тигър (тилацин) в зоопарка Beaumaris в Хобарт, Австралия, от 1933 г. Филмът наскоро бе оцветен от Composite Films в Париж

Тасманийските тигри някога са обикаляли из Австралия, но преди около 2000 години са локализирани само на остров Тасмания, където приблизително 5000 тилацина са останали по времето, когато европейците са колонизирали континента в края на 18 век, разказва Националният музей на Австралия. До средата на 30-те години на миналия век наблюденията на тилацини в дивата природа са били изключително редки. След самотната смърт на Бенджамин в зоопарка в Хобарт през 1936 г. опитите за улавяне на друг тилацин са неуспешни и видът е обявен за официално изчезнал през 1986 г., съобщава Националният музей на Австралия.

Известни са само 10 филмови клипа на живи тилацини, а кадрите на Флай са най-дългите, с времетраене от около 80 секунди. Но дори една минута заснемане може да е била твърде много за тилацина на Флай - малко след като режисьорът заснема кадрите на Бенджамин, тасманийският тигър ухапа Флай по задните части според NFSA.

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Tcvetni-kadri-davat-predstava-za-posledniia-izvesten-tasmanijski-tigar_174051.html

[Hatshepsut]

Фердинанд фон Цепелин и прелестните небесни китове


Фердинанд фон Цепелин

Граф Фердинанд фон Цепелин
Генерал и изобретател /1838 – 1917/

Произход: Германия, благородническо семейство

Образование: военна академия в Лудвигсбург, Баден-Вюртенберг

Интереси: военно дело, техника

Кариера и постижения: бригаден генерал, през 1900 създава първия цепелин – LZ 1 и компанията „Германски дирижабли“, развива цепелини и за военни и за граждански цели

В стара градска песен се пее за появата на дирижабъла „Граф Цепелин“ над София през 1929 г. Тази поява трае 20 минути. Улиците са пълни с хора, учениците са освободени от занятия, кабинетът спира заседанието си, а камбаните на „Александър Невски“ бият празнично.

Но това е втората поява на чудовището. Още през Първата Световна война тук идва отряд немски военни цепелини, а българите имат печален принос в историята им. През 1916 г. цепелин се разбива край Горна Оряховица, загиват 8 души, а пъргави нашенци разграбват богата плячка – коприненият плат, с който е обвита алуминиевата конструкция. И са горди с мародерските си ризи.

Общото название за летателни апарати, по-леки от въздуха, е аеростат. Подемната сила на аеростатите идва от разликата между плътността на въздуха и тази на газа, с който са пълни. Балоните са свободно летящи аеростати, които зависят от въздушните течения. Дирижаблите са управляеми, имат кормила и двигатели, така че могат да променят скорост, височина, и посока на полета.

Дирижаблите с твърда конструкция се наричат цепелини, по името на граф Фердинанд фон Цепелин, който ги изобретява в началото на XX век. От дуралуминий той прави рамка от напречни пръстени и надлъжни ребра, обвита в плат. Конструкцията има няколко отсека за газ. Размерите на цепелина са по-големи и той носи повече товар от другите аеростати.

Граф Фердинанд Адолф Хайнрих Август фон Цепелин е роден през 1838 г. в аристократично семейство. Като дете Фердинанд учи в къщи, на 15 е в Политехниката в Щутгарт, на 17 - в кадетско училище, а после в Тюбинген за инженерство и химия. През войната с кралство Сардиния е в пруския инженерен корпус, а през 1863 г. е военен наблюдател във Вирджиния, САЩ, където за първи път се качва на балон.

Армията на Севера използва разузнавателни балони, но един от тях е вече в запаса като цивилна атракция. От коша му, издигнат на 700 фута, Цепелин за първи път вижда Земята отвисоко.

Обратно в Европа, той участва във френско-пруската война и пак се сблъсква с чудото на полета - вижда как балони пренасят хора и поща за обсадения Париж. През 1874 г. Цепелин нахвърля в дневника си концепцията за дирижабъл с твърда конструкция и подготвя предложение за използването му за военни цели.

Междувременно, макар да става генерал, той е критичен към висшия генералитет. Така през 1890 г. е принуден да подаде оставка и изцяло се отдава на дирижабъла.

Луфтшиф Цепелин, известен като LZ-1, се появява през новия век. Корабът с форма на наденичка е дълъг 128 метра, има два мотора от 15 конски сили и се задържа във въздуха 18 минути, преди силен порив на вятъра да го свали. Полетът обаче е голямо постижение, а репортер пише:

„Граф фон Цепелин, здрав 62-годишен мъж, бивш кавалерийски командир с мустак като на морж, блеснали очи и бяла шапка на морски капитан, заявява: „Аз не съм цирков ездач, който дава представление, а върша сериозна работа за моята страна“.

Цепелините постепенно се усъвършенстват - LZ-4 лети цели 12 часа над Германия и Швейцария, а крал Вилхелм и кралица Шарлоте са пасажери при петия му полет. Фердинанд основава компания за производство на прелестните си въздушни китове, а директорът Алфред Колцман го убеждава цепелините да се ползват и за граждански цели – пътници, товари, поща.

Лека-полека работата се разраства. През 1914 г. например са извършени 1588 полета и са превозени 34 000 пасажери. Цепелините стигат до Бразилия и САЩ, градовете строят хангари и мачти за акостиране, има демонстрационни полети – над Арктика и около света.

Но основна все пак остава военната функция. През 1914 г. немската армия купува 19 от произведените 25 машини и ги ползва в Голямата война за разузнаване и бомбардировки.

Граф Цепелин умира през 1917 г. и не вижда най-големите триумфи и трагедии на своите въздушни деца.

През 1928 г. е създаден LZ-127, наречен „Граф Цепелин“, дълъг 236 метра и с диаметър над 30 метра, с пет двигателя „Майбах“, развиващ скорост до 128 км/ч. 11 пъти той пресича Атлантика и прави околосветско пътешествие.

През 1936 г. се появява LZ-129, най-големия цепелин – „Хинденбург“, но ужасна катастрофа в Ню Йорк слага край на масовото производство и използване на тези забележителни летателни апарати.

Избухването на цепелинът Хинденбург край Ню Йорк

Много години по-късно една от най-великите рок-групи ще се нарече „Led Zeppelin“, ще озаглави първия си албум LZ-1 и ще сложи на обложката потресаваща снимка от трагедията на „Хинденбург“.

https://www.svobodnaevropa.bg/a/31461423.html

[Hatshepsut]

НАЙ-ОТРОВНИТЕ РАСТЕНИЯ НА ПЛАНЕТАТА

Внимавайте какво докосвате и какво ядете. Някои неща могат да ви убият, също като отровна змия. Има стотици, ако не хиляди отровни растения по света и някои от тях са доста смъртоносни.

10. Бучиниш



Да започнем с нещо, което вероятно сте чували. Широко разпространено в Древна Гърция като средство за екзекуция, най-известната жертва на бучиниша бил философа Сократ, изпитал смъртоносния ефект на токсина кониин.

Приемането на дори съвсем малка доза кониин (6-8 листа, а дори по-малко семена или корена) води до смърт. Токсинът поразява нервно-мускулната система и причинява мускулна парализа. Тя обикновено започва от краката и се изкачва нагоре докато достигне дихателните мускули. Излишно е да казваме, че тази смърт съвсем не е от най-приятните.

9. Зокум (Олеандър)



Това е едно от най-опасните растения в света, което е странно имайки предвид, колко широко разпространено е като декоративен храст. Може да е красиво, но не смейте да го опитвате – листата, цветовете и плодовете му съдържат химикали, известни като сърдечни гликозиди. Те са терапевтични в прецизни дози, но могат да спрат сърцето ви в непремерени количества.

8. Самакитка



Отровните свойства на самакитката са известни от векове. От растението се е приготвяла отрова, в която са били топени върховете на стрели, използвани за лов и война. Древните воини дори я използвали, за да отравят водата на враговете си. При хората, случайното поглъщане може да е фатално. Растението съдържа невротоксини и кардиотоксини, които причиняват парализа на сърцето и дробовете.

7. Бяла дебрянка



Бялата дебрянка е толкова потентна, че дори млякото или месото на крава, която е погълнала растението, могат да ви убият. В дебрянката се съдържа токсин наречен треметол, който у хората предизвиква треперене, повръщане и сериозни проблеми с червата.

През 19-ти век много хора са страдали от така наречената „млечна болест“, причинявана от млякото на крави, яли бяла дебрянка. Растението е отговорно за хиляди смъртни случаи в миналото, включително и за смъртта на майката на американския президент Ейбрахам Линкълн.

6. Ангелски тромпет



Ботаниците ще ви кажат, че растенията от семейство brugmansia са получили прякора си „ангелски тромпет“ заради големите си цветове, достигащи до 50см дължина и 35см широчина. Ние обаче смятаме, че са кръстени на ангелите с тромпети, които ще ви очакват на оня свят. Поглъщането на растението, което съдържа опасно висока концентрация скополамин и атропин, често е фатално.

5. Дифенбахия



Растенията от това семейство са изградени от клетки, съдържащи микроскопични игловидни кристали калциев оксалат, наречени рафиди.

Когато листата на дифенбахията бъдат сдъвкани, тези малки оксалатни трънчета се забиват в устата и причиняват инфекции и подуване. Понякога езикът, устата и гърлото се подуват до такава степен, че запушват дихателните пътища и водят до фатален край.

4. Манчинелово дърво



Това дърво не обича компанията. Ако го докоснете, бялото вещество, която произвежда, ще предизвика доста силна алергична реакция по кожата ви. Застанете ли под него, за да се скриете от дъжда, кожата ви ще се изприщи.

Този ефект се дължи на веществото форбол, един от множеството токсини, които се откриват в сока на манчинеловото дърво. Ако опитате от плодовете му, физостигминът в тях може да ви убие и често предизвиква гадене, повръщане, диария и гърчове. В общи линии просто стойте по-далеч от манчиниловото дърво. Едва ли е случайно, че някои го наричат „малката ябълка на смъртта“.

3. Джимпи-джимпи



Растящо в горите на Куинсленд в Австралия и Индонезия, жилещото дърво джимпи-джимпи има най-смъртоносното ужилване в света. Ако случайно се докоснете до някоя част от него, малките власинки по него ще инжектират в кожата ви потентен токсин, който ще предизвика парещо усещане, понякога траещо месеци.

По-тежко опарване може да убие човек и има такива документирани случаи. Най-честите жертви на растението са прасета, коне, кучета и други животни.

2. Оталанга



Това дърво е от семейството на олеандъра и също е доста токсично. Семената му съдържат токсина церберин, който нарушава сърдечния ритъм и често се оказва фатален в по-големи дози.

Растението е смятано за перфектното оръжие за убийство. Да накарате някой да погълне семената му е доста лесно, тъй като вкусът им лесно се прикрива от подправки и храна. Токсинът е доста известен като причина за смърт, която често се пропуска при аутопсии.

Екип френски токсиколози са заключили, че оталангата се използва от повече хора за самоубийство и убийство от което и да е друго растение, като между 1989 и 1999г са документирани повече от 500 случая с фатален край само в индийския щат Керала.

1. Рицин



Също като олеандъра, рицинът се открива в много домове и градини по света, въпреки факта, че семената му всъщност са изключително опасни – толкова опасни, че растението е записано в Рекордите на Гинес като най-отровното в света.

Семената му съдържат изключително отровния белтък рицин, а за фаталната доза се смятат между 4 и 8 семена. При поглъщането им, в устата и гърлото се усеща парене, последвани от болки в корема и диария с кръв през първите 36 часа, а смъртта може да настъпи след 3 дни.

Интересното е, че макар само шест семена рицин да са достатъчни, за да убият цял кон, една патица може да оцелее и след 80.

https://svetovnizagadki.com/

[Hatshepsut]

Как един родителски експеримент създаде най-умния човек в историята

Пътят на Уилям Сидис обаче завършва в нищета, самота и забрава

Уилям Сидис е известен като детето-чудо и като най-умния човек, живял някога на Земята. Той разполага с огромен набор от знания, особено в областта на висшата математика, физиката, астрономията, анатомията, биологията, чуждите езици и философията. Още по-изумително е, че придобива основите на тези познания още докато е невръстно дете. Бихме предположили, че животът на такъв голям ум би бил изпълнен с блясък, слава и аплодисменти, но всъщност пътят на Уилям Сидис завършва в нищета, самота и забрава.

 Уилям Джеймс Сидис (произнасяно и като Сайдис) се ражда в Ню Йорк на 1 април 1898 г. Родителите му Борис и Сара са украински емигранти, които впоследствие стават изтъкнати лекари. Борис е евреин, който заминава за САЩ след нахлуването на антисемитската вълна в Европа през 19 век. Когато пристига в Америка той дори не знае английски, но взема изпитите и се записва да учи в Харвардския университет. Бързо научава езика и става прочут професор по психиатрия. Съпругата му Сара пък става лекар във времена, в които тази професия не е присъща за жените.



Експеримент за амбициозните си родители

И двамата са на мнение, че всичко може да бъде научено и това убеждение бележи живота на техния син Уилям още от самото му раждане. Той се превръща в своеобразен експеримент за амбициозните си родители, които са известни в обществото със своето високо интелектуално ниво. Те си поставят за задача да изследват колко умно може да стане едно човешко същество, когато работиш неуморно над неговото развитие и повишаване на знанията и интелекта. Именно това същество – Уилям Сисис, предстои да се превърне в най-умния човек в историята.

За тяхна радост се оказва, че малкият е наследил вродената им интелигентност. Още от бебе започват да го учат на азбуката и той възприема и реагира на показваното. Едва 18-месечен Борис и Сара го заварват да чете The New York Times, разбирайки до голяма степен написаното. На 2 години вече чете вестници, списания и книги съвсем свободно и пише писма на английски и френски език.



На 6 вече е полиглот, какъвто е и баща му, но малкият надминава неговите знания. Владее писмено и говоримо английски, френски, немски, руски, иврит, гръцки, латински, турски и арменски. Звучи невероятно, но е факт. Очаквано малкият гений се превръща в медийна сензация и всички представители на четвъртата власт просто полудяват по него. Всеки журналист иска да се добере до Уилям и да разкаже историята му в поредния вълнуващ материал.

На 8 години представя собствен език

Само две години по-късно Уилям Сидис представя пред света нещо нечувано до момента – свой собствен език, наречен Вендергууд (Vendergood), който съдържа латински, гръцки, немски и френски елементи. В него има граматически правила, времена и дори осем падежа. Малкият вундеркинд описва подробно своето творение в книга – „Книгата на Вендергуд“. Пише и други книги на разнообразни теми, твори и поезия.

Завършва гимназия за шест месеца и се отправя на ново пътешествие в дебрите на своето редовно образование. Едва 9-годишен кандидатства в прочутия Харвардски университет, като с лекота взима всички приемни изпити. Оттам обаче му отговарят, че все още е „твърде емоционално незрял“ и трябва да изчака, докато навърши поне 11 години.



Когато влиза в университета, 11-годишният Уилям Сидис се оказва по-умен не само от своите състуденти, но и от повечето си преподаватели – именити професори в различни области на науката. Той остава в историята като най-младия човек, приеман някога да учи в престижния университет. Още докато трае обучението му, той е поканен за лектор и изнася лекция за четириизмерните тела. Тя завладява и студенти, и преподаватели. Всички са изумени от интелекта и необятното познание на 12-годишния Сидис.

По-висок коефициент от Айнщайн и Исак Нютон
Детето-чудо се превръща в културен и исторически феномен. Когато изследват неговия IQ (коефициент на интелигентност), той се оказва по-висок от тези на великия Айнщайн (160) и Исак Нютон (190), както и на редица други известни гении. Резултатите на Уилям Сидис показват IQ между 250 и 300 – при положение, че IQ на обикновения човек е някъде между 85 и 115. Нечуваната му интелигентност бързо му печели славата на най-умния човек в историята.

На 16 години Уилям се дипломира, завършвайки своето образование в Харвард. Занимава се за кратко с преподавателска дейност, като използва огромните си способности и знания в областта на висшата математика. Но се оказва, че преподаването не е неговото нещо и той бързо се отказва от него.

Уилям Сидис започва да се лута между живота и науката, между хората и тяхното неразбиране на неговия свят. Младият гений - още не навършил 18, се чувства твърде изморен от цялата слава и шумотевица около себе си, които носи невижданият му талант в науките и цялото познание, което е натрупал. Той така и не успява да се впише в обществото. Няма приятели и постоянно се чувства неразбран и отхвърлен. Сидис заявява:
„Искам да живея перфектния живот. Единственият начин да постигнеш това е като живееш в уединение. Винаги съм мразел тълпите“.
И това, оказва се, не са просто думи – а съдбоносно решение, което Уилям Сидис взема за себе си като действително се оттегля от света и хората и заживява в пълна изолация. Навярно цялото напрежение около личността и делата му и вечните очаквания към него просто са му дошли в повече. По това време младежът убедено заявява, че никога няма да се ожени. Така и става.

Заживява като същински номад

Неговата доброволна изолация продължава до 1919 г., когато 21-годишният Уилям е арестуван за участие в политическа демонстрация в Бостън. Осъден е на 18 месеца затвор.

След като излиза от затвора най-умният човек в историята заживява като същински номад. Започва да се мести от град на град. Доброволно се превръща в черноработник, наеман на най-различни места и позиции като чиновник, шлосер, стругар, дърводелец и др. Постоянно сменя името си, за да запази самоличността си в тайна. Може би именно тази простота на нещата е това, което винаги му е липсвало.

Междувременно Сидис написва десетки книги, свързани с космологията, американската история, антропологията, философията, политиката и др. И тези книги обаче той държи да не бъдат свързвани с истинската му самоличност и ги подписва с различни псевдоними. Това е причината в крайна сметка така и да не става ясно точно колко и какви книги е написал. Едно от най-известните му произведения е „The Animate and the Inanimate“ („Живото и неодушевеното“). В нея Уилям разсъждава над произхода на живота, космологията и законите на термодинамиката. Смята се, че в зрелите си години Сидис е знаел перфектно над 25 езика и диалекта, които продължил да упражнява.

Живот в бедност и пълна изолация

Когато е на 42-годишна възраст, репортерка от The New York Times го открива и завързва контакт с него, без да разкрива истинската си самоличност. Двамата започват да се срещат често и говорят на най-различни теми. Целта на репортерката е да събере възможно най-много данни и факти за истинската история на някогашното дете-чудо и мъжа, в когото се е превърнало. В крайна сметка излиза материал, който не обрисува в никак добра светлина Сидис. Точно обратното. Историята звучи така, сякаш той буквално е ударил дъното и е изгубил разсъдъка си. Според мнозина това е самата истина.



Но измаменият мъж не оставя нещата така. Той съди прочутото издание за клевета и вмешателство в личното му пространство. Сидис обаче губи делото. Съдията отсъжда, че тъй като той е публична личност, то и животът му е публичен.

Последните години от живота си Уилям Джеймс Сидис прекарва отново в пълна изолация и самота. Колкото до връзката му с роднините, той сам избира да не поддържа такава. Освен тоталната самота, негов спътник е и бедността. Той работи като чиновник с много ниска заплата – колкото да свързва двата края.

Може би заради драматичния край на неговата история или по някаква друга, неизвестна за нас причина, Сидис така и не остава популярен за света и бъдещите поколения. Повечето съвременни хора никога не са чували за него и необятните му познания в десетки области на науката и човешкия живот.

На 17 юли 1944 г. забравеният гений умира внезапно от мозъчен кръвоизлив. Тогава той е на 46 години.

https://spisanie8.bg/

[Лина]

Мисля си, че зад подобен интелект се крие основно изключителна памет, тя обаче изобщо не е достатъчна компонента на интелекта. По-скоро е имал нормален интелект и изключителна памет. Кой знае с какъв тест са го оценила на IQ 250? Писали сме, че интелекта включва и способност да използваш ресурсите си и тези на обществото в своя полза. Явно той не е умеел това. Самотата му сигурно се дължи на факта, че му е внушена много висока самооценка.

[Panzerfaust]

Мисля си, че зад подобен интелект се крие основно изключителна памет, тя обаче изобщо не е достатъчна компонента на интелекта. По-скоро е имал нормален интелект и изключителна памет. Кой знае с какъв тест са го оценила на IQ 250? Писали сме, че интелекта включва и способност да използваш ресурсите си и тези на обществото в своя полза. Явно той не е умеел това. Самотата му сигурно се дължи на факта, че му е внушена много висока самооценка.

Класическите IQ тестове се базират не на паметовите способности, а на способността на човек да извършва логически операции като аналогии, асоциации, подреждане по признак, сглобяване и т.н. Нямам причина да смятам, че при Уилям Сидис са били други.
Проблемът е другаде - психолозите отдавна са забелязали, че в много случаи високото IQ не кореспондира с нужните социални умения. Т.е. ти може да извършваш сложни логически операции, но да си абсолютно безпомощен в човешките взаимоотношения, социалната реализация и т.н. Затова Хауърд Гарднър развива Теорията за множествената интелигентност, а в наши дни е много модерно да се говори за емоционална интелигентност. Според много психолози емоционалната интелигентност е по-важна от логическата. Практически всички успели хора са с висока ЕИ, но не всички са с високо IQ, така че в това има резон.

[Hatshepsut]

Германският "шнапс": едно време го смятаха за лекарство

През Средновековието хората смятали твърдия алкохол за лекарство - от 15 век той се предписва на пациентите в минимални дози. Първите забрани да се пие концентрат датират от 16 век. Какво се знае за германския "шнапс"?

"Твърдият" алкохол има две лица. Всички знаем до какви отрицателни последствия може да доведе той: най-вече защото е вид наркотик, който разрушава здравето и води до зависимост. Но алкохолът е и културен феномен. Тъкмо за употребата на концентрати като част от всекидневната германска култура разказва една изложба в Баварския национален музей в Мюнхен, която продължава до януари 2022.

Мнозина са чували думата „шнапс“. За българското ухо тя означава само едно: ракия. Но всъщност на немски обозначава всички концентрати. И произхожда от глагола „schnappen“ – „грабвам“ на български. Тези напитки, които човек „грабва“ за бързо изпиване, в Германия обикновено са дестилати без добавки с 40% алкохолно съдържание.

Как "шнапсът" стана част от германската култура

Думата „шнапс“ се разпространява чак през 19 век, но напитките имат много по-стара история в Германия. През Средновековието хората смятат твърдия алкохол за лекарство – още от 15 век той се предписва на пациентите в минимални дози. Употребата на алкохол до степен на силно опиянение и неадекватно поведение се налага малко по-късно. Косвено доказателство са първите забрани да се пият концентрати в празнични дни, които датират от 16 век.

„Препеченото вино“ (на немски Branntwein), както първоначално наричали шнапса, най-напред се правело само от зърнени храни, по-късно започнали да варят ракия и от картофи. Тази напитка била особено популярна сред селяните, още повече, че била по-евтина както от бирата, така и от истинското вино. Постепенно шнапсът се наложил като продукт, чиято умерена употреба повдига настроението и подобрява общуването в компания. Така твърдият алкохол се превръща в постоянен трапезен атрибут и във важен социален компонент.

Концентратите се наливат в различни съдове. В мюнхенската изложба могат да се разгледат повече от 60 различни вместилища, които отразяват културата на употребата на алкохол в течение на пет столетия. В странноприемниците и гостилниците наливали шнапса от бутилките в обикновени стъклени чаши. По отрупаните с ястия и напитки трапези на аристократите обаче можело да се видят съдове за алкохол във формата на кучета, свине или мечки, а понякога дори в еротични форми. Този вид посуда освен всичко друго служела и като тема на разговори и шеги между сътрапезниците. В изложбата е показана и най-старата дървена бутилка, открита в Германия.

Казаните за варене на шнапс за пръв път се споменават в Германия през 1507 година. Широко разпространение обаче те получават едва през 19 век. През 1830 година само в Прусия например са преброени около 17 хиляди казана. В северните германски региони шнапсът бил дестилиран обикновено от зърно или картофи, докато на юг по-масово се развило производството на ракии от вишни, ябълки, круши и сливи. Местните власти дори поощрявали засаждането на овощни дръвчета – не само, за да насърчават селското стопанство, но и заради акциза върху алкохола, който пълнел държавната хазна.

И до ден-днешен напитката „кирш“ е една от най-популярните ракии в Германия. Името е съкращение от Kirschwasser, което буквално означава „вишнева вода“. В днешно време повечето дестилационни (някогашните казани), където се вари плодова ракия, работят в Средна и Южна Германия.

Консумацията на концентрати намалява

Според статистиката, през 2020 година всеки десети германец е употребявал плодова ракия поне веднъж в месеца. По популярност плодовата ракия отстъпва на ликьорите със сметана и билки и се пие приблизително наравно с водката. Данните, събрани през 2019 година, сочат, че всеки жител на Германия над 18-годишна възраст употребява средно по пет литра твърд алкохол годишно. През последните 50 години обаче пиенето на концентрати постепенно намалява.

В цяла Германия алкохолни напитки с висока концентрация произвеждат около петдесетина големи предприятия. За сравнение: големите пивоварни са близо пет пъти повече, а частните винопроизводители – 240 пъти повече. Много производители на твърд алкохол търсят клиентелата си сред по-заможните купувачи и сред гурметата. Професионалните им организации твърдят, че уникалните регионални алкохолни напитки носят добри печалби дори в условията на пандемия.

https://www.dw.com/bg/

[Hatshepsut]

На 27 ноември, 1701 е роден Андерс Целзий

Създателят на скалата за измерване на температурата Андерс Целзий е роден в Упсала, Швеция в известно академично семейство - баща му и двамата му дядовци са професори.

Андерс продължава семейната традиция и става професор по астрономия в университета в Упсала. Той основава обсерваторията в университета, измерва яркостта на триста звезди, описва северното сияние и е първият, който е установил връзката на това явление с колебанията в магнитното поле на Земята. Целзий е взел участие в експедицията на френския астроном Мопертюи до Лапландия, която е имала за цел да измери дължината на един градус от меридиана. Но истинската слава му донасят други градуси.

Идеята на Целзий идея е проста и ясна: Точката на топене на леда при нормално налягане се приема за 100 градуса, а температурата на кипене на водата - за 0. Едно деление на скалата се равнява на една стотна от разликата. Термометрите на Целзий се харесали на професора по естествена история от Университета в Упсала Карл Линей и той с ентусиазъм ги използвал в своите оранжерии.

Но преди това обърнал скалата с главата надолу - помолил Целзий да сложи нулата долу.

От тогава нормалната човешка телесна температура е равна на тридесет и шест и шест десети от градуса по Целзий.

През 1948 г. на деветата генерална конференция по мерки и теглилки температурната скала e преименувана в памет на Андерс Целзий на "скала по Целзий".

https://nauka.offnews.bg/news/a_1/a_28371.html

[Hatshepsut]

Коледните празненства през Средновековието

Коледните традиции, които ще ви изумят

Днес сме свикнали да посрещаме Коледа с красиво украсени елхи, вкусни гозби и, разбира се, подаръци за нашите роднини и приятели. В Средновековна Европа, обаче, този празник бил отбелязван по малко по-различен начин. Хората тогава се отдавали на пиршества и бурно веселие, продължаващи 12 дни. Месец преди началото на празненствата всеки бил длъжен да спазва стриктен пост. „С настъпването на 25 декември, обаче, всички задръжки и ограничения падали. Хората започвали да ядат, пият, танцуват и играят различни игри, докато буквално останат без сили“, разказва Ан Лорънс-Матърс от университета в Рединг, която е експерт по средновековна история.

Коледни пиршества

Коледните празници през Средновековието продължавали от 25 декември до 5 януари. Те започвали със специална литургия, която се провеждала преди зазоряване и с нея се слагал край на задължителния пост. Лорънс-Матърс отбелязва, че в коледното меню на повечето хора задължително присъствало опушено и осолено свинско месо. В провинцията богатите земеделци давали 12-дневна почивка на своите подчинени и понякога дори им подготвяли празнична трапеза.

Интересни подробности за кулинарните предпочитания на хората през Средновековието разкрива творбата „Добрият човек от Париж“, написана през 1393 г. В нея се описва какви са ястията, необходими за едно „специално коледно пиршество“. Сред тях са различни видове колбаси, поне четири гозби с риба, печено месо, както и кремове, тартове, сладкиши и ядки.

Средновековните кралски особи обръщали голямо внимание на коледната трапеза. За една празнична вечеря в Рединг, организирана от английския крал Хенри III през 1226 г., били поръчани 40 сьомги, огромни количества еленско и глиганско месо, както и „колкото се може повече миноги“ (животни без челюсти, които често са определяни погрешно като риби. Те имат назъбена фуниевидна уста, с която паразитират, смучейки кръв от риби). Хенри V, който управлявал Англия в началото на 15 в., включил още по-екзотични деликатеси в коледното меню – като раци, змиорки и морски свине.

Подобни пищни пиршества нямало как да се проведат без консумирането на много алкохол. „В някои отношения напитките били по-важни дори от храната“, смята Лорънс-Матърс. Тя добавя, че повечето хора предпочитали да пият бира или сайдер. Благородниците пък залагали на виното – и то във впечатляващи количества. В рамките на една година, Хенри III поръчал цели 60 тона вино за Рединг, като един тон се равнявал на 1272 бутилки.




Забавления за всички

Игрите също били важна част от Коледните празненства. В основата на някои от тях стоели древни езически ритуали, свързани със зимното слънцестоене. В различни части на Европа, например, се провеждали карнавални маскаради, подобни на кукерските. Участниците в тях си слагали животински маски, а някои мъже обличали женски дрехи. Те обикаляли от врата на врата, пеели песни и разказвали забавни истории. Според редица учени, традицията мъже да се обличат като жени произхожда от Сатурналиите – празник в чест на древноримския бог Сатурн, провеждан през втората половина на декември. През тези дни никой не трябвало да работи, военните действия били забранени, а роби и господари разменяли ролите си.

Далеч по-странна била една друга коледна традиция, практикувана от редица благородници. Те дефилирали тържествено из залите за пиршества, носейки сготвени животински глави като маски. Най-често били използвани такива на глигани. През вековете тази традиция се запазила, но глиганските глави постепенно били заместени от дървени маски, отбелязва Лорънс-Матърс.

На 1 януари се провеждал още един необичаен ритуал, който също бил вдъхновен от Сатурналиите. Става въпрос за т. нар. „Пир на глупците“. На този ден всички свещеници, дякони и църковни служители имали правото да правят каквото си пожелаят. Нещата, обаче, често излизали извън контрол. Ето какво разказва един анонимен френски автор за тази практика: „Свещениците носят чудовищни маски по време на богослуженията…те танцуват, облечени като жени и пеят вулгарни песни…играят на зарове в църквата…тичат и подскачат, без изобщо да почувстват капчица срам“.


Дванайсета нощ

Нощта на 5 януари се считала за самостоятелен празник през Средновековието, с който се отбелязвал краят на Коледните тържества. Именно с него е свързана прословутата комедия на Уилям Шекспир „Дванайсета нощ“, която той написал в началото на 17 в. Неслучайно, в духа на споменатите вече забавления, една от главните героини в пиесата – Виола, е дегизирана като мъж и се представя с името Чезарио.

Според традициите, свързани с нощта на 5 януари, на празничната трапеза задължително трябвало да има специален плодов кейк, в който било скрито малко бобено зърно. „Човекът, на когото се паднело парчето със зърното, бил обявяван за „крал“. Той получавал правото да дава всякакви забавни заповеди на хората около себе си, които те били длъжни да изпълняват“, отбелязва Лорънс-Матърс. През последната нощ от Коледните празници „кралят“ също така можел да „командва“ своите родители, учители или господари.




Предсказания за бъдещето

12-те дни, през които се отбелязвала Коледа през Средновековието, били от голямо значение за всички гадатели, занимаващи се с предсказване на бъдещето, подчертава Лорънс-Матърс. Свещениците на свой ред използвали свещени текстове, с помощта на които се предполагало, че могат да прогнозират какво ще е времето през следващата година. Техните тълкования се основавали и на някои природни явления – като бури, ветрове и дъги.

„Хората вярвали, че Бог изпраща послания на онези, които могат да ги разчетат. 12-те дни на Коледа било специално време, в което въпросните знаци били най-много“, обяснява още Лорънс-Матърс. Смятало се, например, че ако времето на Коледа е слънчево и ясно, то пролетта ще бъде топла и мека, а реколтата ще е добра. Ако, обаче, по време на празничните дни имало силни ветрове, то това се считало за лошо знамение, вещаещо тежка година за всички благородници.

https://www.vesti.bg/lyubopitno/kolednite-praznenstva-prez-srednovekovieto-6135649

[Hatshepsut]

Любопитни факти за немския език

Най-дългата дума в немския език се състои от 79 букви. Коя е тя? А коя е най-красивата? В тази статия даваме отговор на тези и още любопитни въпроси

Колко души говорят немски?

Най-малко 130 милиона души по цял свят говорят немски - като майчин или като втори език. Според германиста Улрих Амонс броят на изучавалите и изучаващите немски на планетата достига 289 милиона души, като в това число не влизат 103-те милиона немскоговорящи по рождение. В списъка на най-разпространените световни езици немският заема 11-о място.

Колко души учат немски в момента?

През 2020 година немски изучават над 15 милиона души - данните са от проучване на германското Министерство на външните работи, на Гьоте Институт и Дойче веле.

Къде живеят хората, които най-често учат немски?

В Европа, естествено. Но Африка напредва много бързо: през последните години броят на изучаващите немски език там е нараснал с 50%. Най-търсен е езикът в Египет, в Кот д'Ивоар и в Алжир. Нараства интересът към немския и в Китай, докато в САЩ той е спаднал с 15%.

Кои са най-дългите думи в немския?

Сложните съставни думи в немския език дават повод както за шеги, така и за удивление по цял свят. Тези съществителни се радват на особена популярност в специализираните текстове и в документите на различните служби. Ето кои са петте най-дълги съществителни в немския език според речниковия "законодател" "Дуден":

- Rinderkennzeichnungsfleischetikettierungsüberwachungsaufgabenübertragungsgesetz

В приблизителен превод: "Закон за прехвърляне на задачите по надзора над етикетирането на различни видове говеждо месо".

- Grundstücksverkehrsgenehmigungszuständigkeitsübertragungsverordnung

В приблизителен превод: "Наредба за прехвърляне на компетенциите по издаване на разрешителни за движението през парцели".

- Aufmerksamkeitsdefizit-Hyperaktivitätsstörung

"Синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието"

- Rhein-Main-Donau-Großschifffahrtsweg

"Плавателен път за големи съдове Рейн-Майн-Дунав"

- Kraftfahrzeug-Haftpflichtversicherung.

"Застраховка "Гражданска отговорност" за моторни превозни средства"

Коя е най-често използваната буква в немския език?

Това без съмнение е буквата "е". Тъкмо тя най-бързо се изтърква по клавиатурите с немски шрифт. Причината се крие във фонетичните особености на немския.

Коя е най-красивата немска дума?

Красотата на една дума в оригинал трудно може да се опише чрез буквалния ѝ превод на друг език. Ето защо за следващите примери трява да се обърне внимание на звученето и културните конотации на думата в немския, а не толкова на буквалното ѝ значение. През 2019 за най-красива немска дума на годината беше обявена Gemütlichkeit, което на български означава приблизително "уют". Това показват данните от допитване сред хора от 48 държави, които изучават немски. На второ и на трето място се класираха Schmetterling и Eichhörnchen, на български "пеперуда" и "катеричка". През 2004 година беше организирано международно допитване за най-красивата немска дума, в което се включиха 22 838 души от 111 страни. Ето каква класация се оформи тогава:

1. Habseligkeiten. На български може да се преведе с "партакеши", но този превод не е съвсем изчерпателен. Речникът "Дуден" я обяснява така: скромно, бедняшко имущество, което се състои от малко вещи без стойност.

2. Geborgenheit. На български приблизително "сигурност", "закътаност".

3. lieben = обичам

4. Augenblick = миг. На немски думата произхожда от „мигване с клепачи“.

5. Rhabarbermarmelade = мармалад (или сладко) от ревен.

А детското жури постави на първо място думата "Libelle" - "водно конче".

Колко думи има в немския език?

Речникът "Дуден" води началото си от далечната 1880 година

Внимание, в този миг започва кошмарът за всеки учител по немски! Защото в речниците го чакат цели 18 милиона немски думи. В началото на 20 век Йохан Кристоф Аделунг издава първия речник на немския език, който съдържа близо 60 000 статии. Братята Якоб и Вилхелм Грим (известни на повечето хора със своите прочути приказки) започват работа над речника си през 1838 година, но той е завършен цели 123 години по-късно - и съдържа 450 000 статии. Последното издание на правописния речник "Дуден" обхваща 148 000 думи. От 1994 година насам "Дуден" поддържа електронна база данни, която претърсва за нови думи всеки немскоезичен текст. През 2020 година тази база данни включва вече 18 милиона статии, но сред тях има и много изключително редки думи. Както и сложни съставни от рода на цитираните по-горе.

В този смисъл: приятно изучаване на немския език!

https://www.dw.com/bg/

[Hatshepsut]

Странни пясъчни фигури са осеяли брега на езерото Мичиган. Ето как са се образували


Пясъчни стълбове украсяват брега до езерото Мичиган в парк Тискорния, с фара на северния кей на заден план, в Сейнт Джоузеф, Мичиган

Странни пясъчни скулптури, издигащи се от плажа край езерото Мичиган, привличат погледите на не малко фотографи в началото на януари, които публикуваха онлайн снимките си на тези създадени от природата чудеса.

Но какви са тези пясъчни статуи и как са се появили?

Тяхната конструкция зависи от няколко фактора, включително съдържанието на вода в пясъка и вятърът, обяснява Даниел Бон (Daniel Bonn), физик и ръководител на Института Ван дер Ваалс-Зееман в Амстердамския университет.

Стълбовете, понякога наричани "худу" (hoodoo), са били с различна височина, от 8 до 50 сантиметра.

"Днешният излет до фара имаше всички предпоставки за чудесна зимна разходка до плажа... огромни вълни и пръски, ледени палачинки и топки, ледени висулки и неземни пясъчни худу!", разказва фотографът Кари Коб, публикувала своите снимки ма страницата на парк Тискорния в Сейнт Джоузеф, Мичиган.

Много фотографи са заснели тези скулптури, които изглеждат сякаш от друга планета.

Фигурите са твърди на допир, понякога усукани, с перфектно изрязани остри ръбове по думите на посетителите.

"Ниските зимни температури в Мичиган помогнаха да се подготви почвата за формирането на странните, подобни на шахматни фигури", обяснява Даниел Бон, старши изследовател в проучване, озглавено How to construct the perfect sandcastle („Как да построим перфектния пясъчен замък“), публикувано в списание Scientific Reports през 2012 г.

„Грубо казано, в пясъка има обеми вода, които замръзват, когато стане студено“, обяснява Бон за Live Science. Крайбрежието е ветровито място, отбеляза изследователят. Когато натовареният с пясък вятър духа в тези замръзнали места, се случват две привидно противоположни действия. При едното част от пясъчните зърна може да се прикрепят към замръзналото петно, което го кара да расте. "Това след това образува грубо цилиндрична консолидирана структура, подобна на пясъчен замък", пояснява Бон.

При другото действие вятърът и пясъкът, който носи, могат да ерозират пясъчните стълбове, отнемайки пясъка, което „води до пръстените и асиметричните форми на цилиндрите“, обяснява Бон.

Част от пясъка, отнет от тези стълбове, завършва другаде на плажа. На някои снимки „се вижда от подветрената страна структури, които са резултат от пясъкоструйното изработване на цилиндъра“, отбелязва той.

Геолозите ги наричат еоличните стълбове (по името на древногръцкия бог на ветровете Еол). Подобни са причудливи каменни колони се образуват от изветрянето на седиментните скали.

Вятърът, т.е. движението на въздушните маси спрямо земната повърхност, си взаимодейства с нея и преобразува релефа й. Еоличните процеси осъществяват денудация, транспорт (пренос) на еоличния материал и неговата акумулация. Еоличната денудация се изразява в т.нар. дефлация – издухване и развяване на неспоените частици и коразия – изпилването и шлифоването, дълбаенето и разрушаването на плътните скали от носените от вятъра частици. Особено силните ветрове, напр. в планините, са способни да събарят и придвижват големи каменни блокове, образувайки еолични срутища и сипеи.

Съществува пряка връзка между скоростта на вятъра и преноса на частици. Движещата сила на вятъра е правопропорционална на неговата скорост и обратно пропорционална на размера (диаметъра) на пренасяните частици. Експериментално са установени критични скорости на вятъра, при които започва движението на частиците във ветровия поток в зависимост от размерите им:

Скорост на вятъра, м/сек.    Максимални размери на движещите се песъчинки, мм
4,5 - 6,7                                    0,25
6,7 - 8,4                                    0,5
9,8 - 11,4                                   1,0
11,4 – 13,0                                  1,5

За частиците с по-малки размери (под 0,1 мм) критичната скорост на вятъра нараства поради тяхното сцепление. Но за по-нататъшното преместване във въздуха на вече преминалите в движение такива частици е достатъчна скорост на вятъра 3–4 м/сек.

Пренасяният от вятъра пясък при съприкосновението си със скалите действа като абразивен материал и изпилва и заглажда тяхната повърхност. В резултат на коразията се образуват еолични коразионни ниши и корнизи и своеобразни скални форми – каменни стълбове, колони, гъби.

Схема как се образуват "худу" в седиментните скали

Пясъчните скулптури, които видя тази година, „са едни от най-високите, които съм снимал някога, като най-голямата е с височина около 38 см и диаметър няколко сантиметра“, отбелязва фотографът Новицки. "По плажа имаше поне шест групи с тридесет или повече от пясъчните структури в група, като една група имаше доста повече."

Повечето стълбове не издържат дълго. Обикновено в рамките на няколко дни „вятърът напълно ги ерозира или ги събаря. Ако температурата се повиши над нулата, те се рушат и често през зимата скоро се покриват със сняг“, обяснява Новицки.

Стълбовете на парк Тискорния се разпадат по-рано тази седмица, когато температурите се повишават, разказва Новицки. „Фактът, че съществуват само за кратко време ги прави много специални. Трябва да сте там в точното време, за да ги видите, когато все още са добре оформени."

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Stranni-piasachni-figuri-sa-oseiali-brega-na-ezeroto-Michigan-Eto-kak_179567.html

[Hatshepsut]

Невероятно, но акулите са по-стари от дърветата

Дърветата, каквито ги познаваме днес - основен ствол, голяма височина, корона от листа и клони - не се появяват на до късния девон, преди около 360 милиона години. Може да се изненадате да научите, че акулите са по-стари от дърветата, тъй като съществуват от поне 400 милиона години.

Акулите съществуват наистина от много дълго време, доказвайки своята устойчивост. Те са оцелели и при петте глобални масови измирания, които премахват 80% от мегафауната на планетите. В по-катастрофалното подобно събитие, преди 251 милиона години, до 95% от видовете са били унищожени.

Проследяването на еволюцията на акулите е трудно. Тъй като имат хрущялен скелет, само няколко части от тялото могат да бъдат запазени като вкаменелости, което затруднява разбирането на това какви са били древните акули. Това не означава, че учените нямат с какво да работят. Университетите и музеите имат в колекциите си хиляди изкопаеми люспи от акули, които се считат за най-разпространените микрофосили на гръбначни животни. Най-добре запазените вкаменелости на акули обаче са зъбите.

Зъб на мегалодон в сравнение с този на съвременна голяма бяла акула показва колко големи са били тези древни хищници

Най-ранните зъби на акули са от ранните девонски отлагания, на около 400 милиона години, в днешна Европа. Тези зъби са по-малки от 3-4 милиметра и принадлежат на древна акула, известна като Леонод (Leonodus). Неговите зъби в двойни редици предполагат, че Леонод може да е принадлежал към семейство сладководни акули, известни като ксенаканти.

Но са открити и много по-стари люспи от акула. Най-старите люспи на акули, датират от късния ордовикски период, преди около 455 милиона години, от територията на днешния щат Колорадо. Такива люспи са различни от тези на съвременните акули, което кара много палеонтолози да спорят, че те наистина принадлежат на акули. Най-старите безспорни люспи на акула са на около 420 милиона години, от ранните силурски находища в Сибир. Те са причислени към рода Elegestolepis, но липсват улики как може да е изглеждала останалата част от акулата.

Понякога акулите са наричани примитивни, но всъщност те са много усъвършенствани през своята повече от 400 милиона години еволюция. 

Шестхрилната тъпоноса акула принадлежи към една от най-старите линии акули, за която се смята, че се е появила през ранния юрски период

Над 400 вида акули съществуват по целия свят - във всички различни форми и размери. В едната крайност е китовата акула, която може да бъде с дължина до 12 метра, а в другия - акула джудже фенер, която може да се побере в ръката ви.

Акулите и другите пластинчатохрили (хрущялни риби, сред които освен акулите са и скатовете) са много космополитни, като са представени от много видове с различни адаптации. Въпреки че много акули като голямата бяла акула са на върха на хранителната верига, акулите могат да бъдат намерени на всички нива на веригата. Независимо дали обстановката е бентосна, пелагична, приливна или естуарна, има специализирана акула за всяка среда.

Акулите са почти непроницаеми за инфекции, рак и заболявания на кръвообращението. Те могат да се възстановяват от тежки наранявания много бързо. Някои казват, че тези характеристики са придобити чрез оцеляване през не едно масово измиране в продължение на милиони години.

И тези същества са по-стари от дърветата. Те са супергерои, макар и от лошите.

Колкото и да е странно, въпреки че съществуват повече от 400 милиона години, акулите може да са срещнали своя унищожител - човекът. Тъй като акулите търсят качество, а не количество, те имат бавен темп на съзряване и репродукция. Но акулите вече не са върхови хищници в своите екосистеми - това са хората. Търсенето на перки от акули предизвика изчезването на много видове акули. Може би дърветата ще спечелят това съперничество.

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Neveroiatno-no-akulite-sa-po-stari-ot-darvetata_180036.html

[Hatshepsut]

Тъжната история на най-самотното растение в света

Кралската ботаническа градина в лондонския район Кю е приютила хиляди възхитителни растения. Но нито едно от тях не е така самотно, както Енцефалартосът на Ууд (Encephalartos woodii) - растение от древния вид Цикасови и вероятно последното от своя вид. През 1895 г. ботаникът Джон Медли Ууд открил това интересно изглеждащо палмовидно растение (но не е палма!) на стръмен склон в Зулуленд, Южна Африка. Заинтригуван от многостъблената му форма с листа, подобни на палмови, д-р Ууд, който колекционирал редки ботанически видове, извадил няколко стъбла и ги изпратил в Лондон.

Така мъжкото растение се озовало в палмовата оранжерия Palm House в Кралска ботаническа градина в Кю и останало да чака своята половинка в продължение на цял век. Въпреки многобройните опити да се намери такова женско растение, Енцефалартосът на Ууд продължава да е сам, неспособен да се размножава и да продължи вида си. Поради тази причина мнозина го смятат за най-самотното растение в света.

Екземплярът в Кю Гардънс

Преди два милиона години, когато динозаврите все още скитали по планетата, цикасите били навсякъде. Те съставлявали около 20% от всички растения, служели за убежище на някои видове динозаври и като храна за други. Тези растения по някакъв начин успели да оцелеят в цели 5 ледникови епохи, да се адаптират за съжителство с нови растителни видове - но с течение на времето техният брой намалявал. Подобно на всички други цикаси, видът Енцефалартос на Ууд намалял от милиони до хиляди, а днес, може би, и до едно-единствено мъжко растение. Някои растения са еднодомни (имат както мъжки, така и женски репродуктивни органи, затова са способни да се самоопрашват), но не и Енцефалартосът на Ууд. Понеже разположеният в Кралската ботаническа градина екземпляр е мъжки, той се нуждае от женски, за да се размножава. Когато това уникално растение е готово за оплодотворяване, върху него израства голяма, яркооранжева поленова шишарка (стробилус), пълна с цветен прашец. То дори сигнализира за готовност, като излъчва топлина или произвежда аромат, за да привлече насекоми-опрашители. Но това е всичко, което може да направи за производство на семена без женски екземпляр. Технически погледнато, Енцефалартосът на Ууд в Лондон не е последното растение от този вид. Получени чрез отделяне от единствения мъжки екземпляр, около 500 негови клонинги има в няколко ботанически градини по света. Може дори да се чифтосва с някои растения от близкородствени видове - но свое собствено, истинско потомство не може да има. То просто расте, последен представител на своя древен вид и чака някъде на Земята да бъде намерено женско растение. Изследователите отдавна претърсват африканските гори в търсене на женски Енцефалартос, но досега всички издирвания са неуспешни. „Това е най-самотният организъм в света - написал веднъж биологът Ричард Форти. - Той остарява, самотен е и обречен да няма наследници. Никой не знае колко дълго ще живее".

https://www.actualno.com/curious/tyjnata-istorija-na-naj-samotnoto-rastenie-v-sveta-news_1701967.html © Actualno.com