Българската Бойна Слава

[Hatshepsut]

Спомен за героичната Добричка епопея

Освобождението на Добрич и тридневните боеве за неговата отбрана са важна част от Добруджанската операция на Трета българска армия.

Още при изготвянето на плана за водене на бойните действия  Щабът на генерал Тошев възприема Добрич като важен стратегически пункт, от който зависи по-нататъшното успешно настъпление.

Българското командване предполага, че след насочването на главните сили на армията към Тутракан е твърде вероятно да се очаква ответен румънски контраудар по направлението Добрич – Варна. Затова се планира съвместно настъпление от различни посоки към Добрич на т. нар. „подвижен резерв” на Варненския укрепен пункт и 2-ра бригада от VІ Бдинска пехотна дивизия.

С оглед овладяването на Добрич, на 3 септември 1916 г. рекогносцировъчен отряд на варненските войски предприема офанзива и след няколкочасов бой превзема с. Баладжа (дн. с. Стожер), намиращо се само на 9 км от града. Същия ден бригадата от ІV Бдинска дивизия, начело с генерал-майор Христо Попов, се придвижва към селата Екисче (дн. с. Бенковски) и Владимирово, достигайки около 20 км до Добрич.

Междувременно І конна дивизия, която има задача да се утвърди в освободения вече Куртбунар (дн. Тервел) и да пази фланга на настъпващите към Тутракан български части, води на 3 септември 1916 г. своя знаменит бой между селата Кочмар и Карапелит. Когато получава данни, че румънски подразделения завземат Кочмар, предводителят на конната дивизия ген.

Бащата на българската конница генерал Колев

Иван Колев решава да не бъде пасивен свидетел на събитията. Той взема решение незабавно да атакува противника. На бойното поле румънците оставят над 600 души убити и ранени, а повече от 700 попадат в плен, докато загубите на дивизията са минимални.

Победата на българската конница и овладяването на с. Баладжа предизвикват паника сред дислоцираната в Добрич 19-а румънска пехотна дивизия, начело с генерал Аргиреску, която без бой още привечер на 3 септември напуска града. Безсилни да се противопоставят на българските войски, румънците изливат своя гняв върху цивилното население. В района на жп гарата в Добрич зверски са избити 53-ма души, а повече от стотина видни добрички граждани са отвлечени като заложници.

В 10 ч. на 4 септември Щабът издава оперативна заповед № 4251, която предвижда превземането на Добрич до вечерта едновременно от „подвижния резерв” на Варненския укрепен пункт и бригадата от VІ дивизия. Бдинци трябва да атакуват града от района на селата Екисче – Владимирово, а варненските войски да настъпят от с. Баладжа по шосето Варна – Добрич.

В 17 ч. следобед същия ден в опразнения от румънците град първи влизат войските на ген. Кантарджиев, възторжено посрещнати като освободители от изтерзаните добрички граждани. Непосредствен очевидец на посрещането на българските войски, поручик Никола Агънски – командир на батарея от 5-и артилерийски полк, описва следната картина:

„Заслепени от силния сияен блясък на свободата, добричлии излязоха да прегърнат и целунат освободителите си. Неизразима скръб и безгранична радост се бяха слели в този велик момент; и като обезумели тичаха граждани и гражданки да прегърнат всеки войник, да целунат всяка пушка, всеки топ. Камбаните тържествено заклепаха и пръснаха в пространния добруджански шир ека на свободата”.

Рано сутринта на 5 септември 1916 г., разчитайки на численото руско-румънско превъзходство, командващият 47-и руски корпус и вече придадената в подчинение към него дивизия на ген. Аргирескува – ген. Зайончковский започва операция по повторното овладяване на Добрич. Той смята, че по този начин ще създаде своя опора за по-нататъшни действия в посока към обсадената от българските войски Тутраканска крепост.

Така започват тридневните кръвопролитни боеве за Добрич. Първи удара на противника поемат варненските войски, разположени на 3-4 км северно от града, без обаче да имат възможността предварително да подготвят своите позиции.

До обяд на 3 септември малочислените защитници на Добрич отблъскват успешно няколко масирани атаки на руската кавалерия и румънската пехота. Ген. Зайончковский прави опит да обходи приморци по фланговете им, но поради добрата координация между варненските войски и бдинци, тези намерения са осуетени.

През нощта срещу 6 септември 1916 г. по жп линията Девня – Добрич пристигат първите подкрепления за бранителите на града. Следобед боевете са подновени с нова сила. От района на с. Каралез (дн с. Царевец) настъпват частите на 61-а руска пехотна дивизия под командването на тен.

Симански, както и 19-а румънска дивизия. Въпреки яростната съпротива на варненските войски, значително превъзхождащият ги противник достига само на 150-200 м от позициите им. Време за колебание няма. Затова варненци незабавно предприемат мощна контраатака „на нож”, в резултат на която руските вериги са отблъснати назад с големи загуби. По същото време войските от десния участък на позицията водят бой при с. Гелинджик (дн. с. Победа) с шест руско-румънски пехотни дружини.

Ген. Кантарджиев издава заповед селото незабавно да бъде отнето от противника. През нощта атаката е от три страни и противникът е отблъснат.

Полковник Васил Таслаков

Дочувайки артилерийската канонада откъм позициите на варненските войски, командирът на 35-и пехотен Врачански полк полковник Васил Таслаков, без да чака заповед, решава да „отиде на изстрел”. Той насочва основните си сили към с. Ези бей (дн. с. Паскалево), откъдето да удари във фланг настъпващите към Добрич руско-румънски войски. По този начин врачанци разширяват полесражението на запад и поемат част от вражеския удар.

Превземането на Тутракан на 6 септември от частите на Трета българска армия съществено променя ситуацията на Добруджанския фронт. След загубата на крепостта румънското командване издава нареждане корпусът на Зайончковский да прекрати боя и да се оттегли на север. Малко по-късно руският генерал получава втора заповед, отменяща първата. При това положение генералът решава да атакува Добрич на 7 септември сутринта само с 61-а руска дивизия и сръбската доброволческа дивизия.

Най-критичните и решаващи боеве за отбраната на Добрич се развиват на 7 септември 1916 г. Рано сутринта, след силен артилерийски огън, с превъзхождащи сили неприятелят атакува по цялата дължина на фронта. Първоначално атаката на русите се насочва срещу врачанци, останали само с две дружини. За кратко време те претърпяват големи загуби.

За да облекчи положението на полка, командирът на дивизията заповядва на козлодуйци да ударят във фланг настъпващия срещу врачанци противник. Изненадващо обаче във фланга на 36-и Козлодуйски полк се врязва цялата сръбско-хърватска дивизия, в резултат на което полкът поддава назад, губейки близо 30 % от личния си състав.

След това отстъпление положението на врачанци сериозно се влошава, но въпреки това те не отстъпват от позицията, която бранят. За да защити застрашеното си ляво крило, полковник Таслаков хвърля последния си резерв – две зле въоръжени роти от 6-а пионерска дружина. Под напора на руснаците, давайки много жертви, те отстъпват към с. Чакърча.

Решаваща за изхода на битката се оказва намесата на І конна дивизия, която се намира доста далеч от мястото на полесражението. След като узнава за критичното положение на барнителите на Добрич, отново без да дочака заповед от Щаба на армията, ген. Колев взема решение да насочи своята дивизия към града.

Талантливият военачалник правилно преценява, че загубата на Добрич би открила път на противника към Варна, а това би имало фатални последици за изхода на боевете от Добруджанския фронт. В късния следобед на 7 септември конната дивизия стоварва изненадващ и мощен флангови удар върху сърбо-хърватската дивизия при с. Голямо Чамурлий (дн. с. Смолница), която се огъва и започва да отстъпва. Паниката и безредието обхващат противниковите сили и пред фронта на варненските войски. Претърпели сериозни загуби, те се оттеглят в пълен безпорядък далеч на север.

С успешното приключване на боевете от Добричката епопея е провален планът на румънското командване за пренасяне на бойните действия на българска територия и настъпление към Варна. Същевременно сраженията край Добрич ангажират многократно превъзхождащ по численост противник – обстоятелство, което безспорно облекчава действията на българските войски при Тутракан.

Успехът при Добрич и овладяването на силно укрепената Тутраканска крепост позволяват на частите на Трета армия без бой да превземат Силистра на 9 септември 1916 г. За малко повече от седмица е освободена цяла Добруджа.

Независимо от опитите в близкото минало сраженията край Добрич да бъдат заличени от нашата национална памет, остават в историята като една от многото победи, които българският войник сътвори във войните за национално обединение. Тази величава битка бе наречена още от съвременниците „епопея” не само защото защитниците на Добрич показват безпримерна храброст, висок боен дух и жертвоготовност в името на родината.

Но и полагайки един до друг всички загинали, без разлика на религиозна и национална принадлежност, нашите предци дават на идните поколения достоен урок по човеколюбие и толерантност.

Когато през 1942 г. е извършено преименуване на населените места в Южна Добруджа, не са забравени и героите в Добричката епопея от 1916 г. Днес редица селища носяг имената на полковете, участвали в тези боеве – Врачанци, Козлодуйци, Бдинци, Приморци, Ловченци. Други имат за свои патрони висши български офицери – Генерал Тошево, Генерал Колево, Генерал Кантарджиево, Полковник Минково, Полковник Иваново, Полковник Свещарово, Полковник Савово, Полковник Чолаково, полковник Таслаково.

http://www.desant.net/show-news/23841/#

[Hatshepsut]

Одринският герой генерал Никола Иванов

Победоносната атака на Втора българска армия се предвожда от един от първите наши военни теоретици, ученик на Ботьо Петков и Иван Вазов.
 
 Обсадата и превземането на Одринската крепост са ръководени от командващия Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов. Той се ражда на 18 февруари 1861 г. в Калофер, в семейството на видни възрожденци. Негови учители в калоферското школо са даскал Ботьо Петков и Иван Вазов. Още тогава той се запознава с Христо Ботев и брат му Кирил.

Образованието си бъдещият генерал продължава в Императорския отомански лицей в Цариград. Подкрепа за това свое начинание получава лично от екзарх Антим І. В лицея изучава френски и турски език, а по собствено желание учи и български, като преподавател му е Драган Цветков.

Заради отличния си успех през първата година прескача един клас. След полагането на годишните изпити по време на започналата в България Освободителна война, той се връща в родния си град. Скоро след това майка му Стоянка става жертва на върлуващите в Калофер башибозуци, но Никола успява да се спаси от кланетата и постъпва на служба в руската администрация.

В края на 1878 г. той е приет във Военното училище в София, като на следващата година завършва първия випуск на училището, известен като „генералски”. През 1881 г. заедно с още двама българи е изпратен да продължи военното си обучение в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург.

Военната му кариера се развива шеметно и през 1888 г., едва на 27 години, на него е поверено командването на 10-и пехотен Родопски полк. Три години след това вече е  помощник-началник на Генералния щаб и достига до чин подполковник. А от 1894 г. до 1896 г. е началник на Щаба, вече като полковник.

Междувременно по съвместителство изпълнява и длъжността почетен флигел-адютант на княз Фердинанд, като постепенно започва да замества и военния министър Рачо Петров, който изостря отношенията си с княза. На 17 ноември 1896 г. оглавява военното ни министерство. Благодарение на неговите усилия са отпуснати кредити за закупуване на оръжия, а артилерийският ни парк е удвоен.

По време на Балканската война командваната от него Втора армия получава задачата да атакува Одринската крепост на 5 октомври 1912 г., да неутрализира крепостния гарнизон и да обезпечи действията на българските главни сили на линията Одрин – Лозенград. Настояването му щурмът да стане още в началото на войната обаче не среща подкрепата на началник щаба на действащата армия генерал-майор Иван Фичев и се преминава към обсада на Одрин.

Щабът на Втора българска армия при обсадата на Одрин.
Най-отпред е неговият командир ген. Иванов

Междувременно турците успяват да укрепят позициите си. Ръководената от него комисия с членове генералите Ценов, Вазов, Янков, Степанович, полковниците Кушев, Загорски, Атанасов, подполковник Русев и майор Неделчев, създадена в края на 1912 г., стига до извода, че ненадейно нападение на крепостта е невъзможно, а и провеждането на масиран артилерийски обстрел също не може да гарантира успех. 

В крайна сметка е съставен боен план с прилагането на ускорена атака на Източния сектор в района на форт Айвазбаба със съседните фортове от Кестенлик до Таштабия.

Докато трае дългата обсада, Иванов подготвя частите за успешния щурм на крепостта. Така се стига до март 1913 г., когато генералът повежда своите войници към считаното от много военни специалисти за непревземаемо укрепление. И постига една от най-славните и бляскави военни победи на България.


Отзвукът за този български триумф

е невероятен. От цял свят на Балканите се стичат военни експерти и кореспонденти, за да проучат нечувания успех на нашата армия. Кореспондентът на френското списание „Журнал” Людовик Надо отбелязва: „Внезапността на артилерийската буря и бесният устрем на пехотата лишиха гарнизона от сила.

Те създадоха у защитниците паника, каквато вече изпитаха техните събратя по оръжие в Лозенград и Люлебургаз”. Авторитетният италиански вестник „Кориере дела сера” не спира да се чуди как нашенци са успели да преодолеят здравите телени заграждения, високите по 3 метра укрепления от камъни и пръст и пълните с вода ровове около крепостта.

А английският „Таймс” обобщава в коментара си: „В Източна Европа се яви нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат”! Що се отнася до генерал Иванов, който през последвалата Междусъюзническа война води с войската си тежки битки срещу цялата гръцка армия от Кукуш до Горна Джумая, той остава в историята и като един от първите български военни теоретици.

След Първата световна война, вече зачислен към запаса, той работи като военен историк, общественик и публицист. Автор е на книгата „Народната партия и Балканските войни 1912-1913 г.” и на двутомната „Балканската война 1912-1913 г.” Умира на 79-годишна възраст в София на 16 септември 1940 г.

А Одрин и до днес остава символ, че за българите непревземаема крепост не съществува и заедно с героичния връх Шипка остава като жалон, който ни дава упование, че никога не трябва да губим вярата в достойнствата на нашата нация.


"Тъгите на Шукри паша"
Народна песен

По Българско кръв се лее,
окол Одрин, Цариграда.
А от Одрин глас се чуе,
Шукри паша да тъгуе.
Тъжи Шукри, сълзи рони
и в ръце си калем взима,
та султану книга пише.
Слушай, Царю, думите ми:
Окол Одрин българи много,
а я, царю, хич не могу.
Окол Одрин българи стоят,
месеци за дни броят.
А за нази зло настана.
Нямам храна, ни джапане,
нито жито, шекер кафе.
Прати помощ, храбри Царю,
или Царю, мира искай!
Зер на българи скланяш глава,
где остана турска слава?


Одрин никога не е бил чужд на България

„Българи! Не вярвам да се намери вече българин, който да се остави да го заблуждават, че Одрин е бил чужд на България, защото това ще бъде страшно безумие.
Градът Одрин и земята до Енос – Мидия е призната от Великите сили на съглашението с Лондонския протокол от 1913 г. като българска държавна територия и тази държавно-историческа за нас територия, оросена с кръвта на нашите братя и синове, в сегашно време не може да принадлежи другиму, освен на България“.

(Откъс от книгата на Иван Н. Попов „Из миналото на Одрин“, отпечатана от военното книгоиздателство през 1919 г.)

http://www.desant.net/show-news/24199/

[Hatshepsut]

Как българите извадиха от строя най-известния турски крайцер


Капитан ІІ ранг Димитър Добрев

Торпилирането на „Хамидие“ е едно от най-важните събития от военноморската ни история

Две събития от морската летопис на България заемат централно място в историята на военноморския ни флот. Несъмнено двата най-значими акцента в нея са торпилирането на крайцера „Хамидие” през Балканската война и морският бой при Балчик през Първата световна война. И докато изваждането от строя на най-известния турски военен кораб на ХХ век вече сто лета се радва на заслужена популярност, то морската битка, разразила се край Балчик, стана обществено достояние едва през последните петнайсетина години.

Все пак, тъй като в началото на ноември се навършиха 100 години от торпилирането на крайцера „Хамидие”, ще съсредоточим вниманието си повече върху подробностите от тази славна страница в нашата военна история.
На 30 октомври 1912 г. началникът на флота подполковник Руси Лудогоров донася в Щаба на действащата армия (ЩДА), че в Кюстенджа (дн. Констанца) се товарят 80 оръдия за Турция. Той иска разрешение да действа с миноносците. Генерал Иван Фичев му разрешава и го окуражава с напомнянето, че флотът ще извърши велико и героично дело.

На 7 ноември 1912 г. българското морско командване е известено, че египетските кораби „Акдениз” и „Карадениз”, натоварени с военни материали, потеглят от  пристанището в Кюстенджа за Цариград. Около 22,30 ч миноносците „Летящи”, „Смели”, „Строги” и „Дръзки”, под командването на капитан II ранг Димитър Добрев, излизат от военноморска база Варна, за да ги пресрещнат. Веднага е обявена бойна тревога. Моряците от екипажите заемат бойните си постове. Малко след полунощ, в района на нос Калиакра, те забелязват силует на военен кораб, който се оказва крайцерът „Хамидие”. Между 43 и 45 минути след полунощ „Летящи”, „Смели” и  „Строги” изстрелват последователно по едно торпедо срещу противника. Първите два миноносеца нанасят ударите си, без да са заели най-удобната  позиция за стрелба. Третият стреля преждевременно под остър ъгъл. Неприятелят остава невредим.

Мичман І ранг Георги Купов,
командир на миноносец „Дръзки” – 1912 г.

Последен за нанасяне на торпеден удар се насочва „Дръзки”. Противникът е вляво от него. Под остър ъгъл българският миноносец с две последователни пресичания на курса на “Хамидие” ляга на контракурс на десен борд и сближавайки се с турския крайцер, от 50-60 метра, почти в упор, изстрелва торпедо в него, улучвайки го в носовата част. Противниковият боен кораб получава пробойна с размер около 10 кв. м и е закаран на буксир до Цариград. Убити са 8 души от екипажа му, а 32 са ранени. От българските моряци е ранен само един артилерист от „Смели”. А материалните ни щети се изчерпват с пробиването от един шрапнел на димохода на „Дръзки”.

Поразеният от българското торпедо турски крайцер „Хамидие“


Екипажът на „Дръзки“ на борда на кораба си

Още същия ден цар Фердинанд, впечатлен от успешната торпедна атака, телеграфически награждава началника на отряда миноносци – капитан ІI ранг Димитър Добрев, с военен орден за храброст III степен. Това отличие се дава един-единствен път на офицер от флота през цялата Балканска война.

Според спомени на очевидец от „Хамидие”, по време на атаката на борда му се намира  командирът на отряда турски кораби с щаба си. Веднага след торпилирането на крайцера те се качват на спасителни лодки и се прехвърлят на други турски кораби. Преди това посъветват командира на „Хамидие”, капитан I ранг Хюсеин Рауф, също да го напусне, тъй като морският съд потъва. Той обаче не се съгласява, а успокоява екипажа и с изкусни маневри, на заден ход, успява да се добере до Босфора. Според същия очевидец убитите на борда на крайцера са деветнадесет.

Към мястото на атаката се приближават турски бойни кораби, които влизат в артилерийски двубой с оттеглящите се български миноносци. Стреля се от всички страни. Очертават се силуетите на ескадрените миноносци „Самсун” и „Ядигер Миллет”. Артилерийската стрелба става безредна. Нашите миноносци губят ориентировка. Те се разбъркват с неприятелските кораби. Отвсякъде се мяркат движещи се силуети.
Морето като че ли гъмжи от кораби.

Стрелбата на корабната артилерия се води хаотично по всички посоки. Между дългите силуети на турските есминци сноват българските миноносци. За торпеден изстрел не може да се мисли. Корабите бързо се появяват и изчезват по най-различни направления. Създалата се бойна обстановка – загуба на фактора тактическа внезапност, разбъркване на строя на атакуващия отряд и пристигане на нови неприятелски сили към мястото на сблъсъка, възпрепятства организирането на повторна торпедна атака.

За успеха на българските военни моряци допринасят и грешките на неприятелското морско командване. Корабите на противника преминават недалеч от военноморска база Варна през нощта – най-благоприятната част от денонощието за нападение от страна на  миноносците ни.

Крайцерът „Хамидие” и останалите 4 турски бойни кораба, взели участие в стълкновението (според някои данни това са есминците „Яр Хисар”, „Ядигер Миллет” и минният крайцер „Берк и Сатфет”, а според други – ескадрените миноносци „Ядигер Миллет”, „Самсун” и минните крайцери „Пейк и Шефкет”, „Берк и Сатфет” и два неназовани есминеца), разполагат общо с 54 оръдия и 13 торпедни тръби, а българските миноносци – с 8 малокалибрени оръдия и 12 торпедни тръби. Резюмирайки тактико-техническите характеристики на корабите от двете противостоящи сили, може да се обобщи, че по брой на оръдията противникът има почти седемкратен превес.

По отношение на торпедното въоръжение, чиято употреба решава изхода на сблъсъка, като цяло силите са почти равни, а спрямо турския крайцер българското превъзходство е шесткратно. Що се отнася до скоростта, възможностите на миноносците и на 3 от турските кораби („Хамидие”, „Берк и Сатфет” и „Пейк и Шефкет”) са равни, докато другите два кораба на неприятеля, участващи в стълкновението („Ядигер Миллет” и „Самсун”), са по-добри от българските по този показател.

Но в нападението срещу турския крайцер по резултатен начин нашите военноморски сили използват един основен принцип на военното изкуство – внезапността. Атаката е извършена през нощта. Нападателите взимат инициативата. Противникът е изненадан. Той трябва да действа бързо, в неясна обстановка, при което за кратко време търпи сериозни загуби. Сред екипажа на „Хамидие” настъпва смут, който сковава неговите действия.

Любопитно е да се отбележи автентичното свидетелство, което ни е оставил очевидец на атаката от екипажа на миноносец „Дръзки”: „Като излязох по-късно на палубата, ясно видях със собствените си очи, че артилерийската прислуга около оръдията на „Хамидие” е по бели гащи”. Обстоятелството, че от строя е изваден голям турски боен кораб, морално травматизира личния състав на противника и понижава бойния му дух. Общо от бреговата артилерия преброяват 152 оръдейни изстрела, които са дадени и от двете страни. Неприятелският огън е хаотичен и се води не по една, а по четири цели. Излишно е да коментираме каква е точността на стрелбата, извършвана от психологически деморализирани артилерийски разчети по неясни, движещи се в тъмнината силуети.

Следва да изтъкнем, че до Балканската война българските военни моряци нямат нужния опит в боравенето с материалната част. Проведените учебни плавания, в навечерието й, често са съпътствани от инциденти и аварии.
По време на учебни торпедни стрелби се достига и до непредумишлена злополука, при която загива един подофицер. При плаване на отряда миноносци, седмица преди атаката срещу крайцера „Хамидие”, става ясно, че техническото им състояние не позволява да  развият максималната си скорост.

Поради неумело маневриране се стига и до сблъскването на кораби, което довежда до изваждането им от строя. Предвид  създалата се сложна ситуация назначаването на капитан II ранг Димитър Добрев за неин командир се оказва изключително правилно и добро кадрово решение. Морски офицер с доказани професионални качества, с натрупан боен опит от Руско-японската война, той се ползва с неоспорим авторитет сред командирите на кораби и моряците от екипажите. Буквално за броени дни той успява да им вдъхне решителност, да повдигне бойния им дух, да ги постави на бойна нога и да ги амбицира до краен предел за извоюване на успех срещу многократно по-силния противник.

Затова и постигането на тази първа и наистина забележителна победа на българското морско оръжие при описаните твърде неблагоприятни обстоятелства, още повече повишава нейната стойност. Торпилирайки „Хамидие”, убедително показва на дело, че високият боен дух и волята за победа са в основата на всеки военен успех и че, както сполучливо се изразява капитан I ранг Рашко Серафимов: „Прашката на Давида е всякога готова в ръката на българина, когато има да се бори със своите Голиати”.

http://www.desant.net/show-news/25839/

[Hatshepsut]

12.3.1913 г.: 100 г. от рождението на най-големия български въздушен ас
Стоян Стоянов

На 12 март 1913 г. в с. Галата (дн. квартал на Варна) е роден единственият български въздушен ас Стоян Стоянов. Баща му подофицер Илия Стоянов загива като полкови знаменосец на 8-и Приморски полк още на седмия ден в започналата Балканска война. Стоян се ражда след смъртта му и отраства в интернат за сираци.
След завършване на Духовната семинария, постъпва в ШЗО. Обучава се за кавалерист и избира за свое житейско поприще военната кариера.

 През 1934 г.постъпва във въздушния взвод на Военното на Н.В. училище. Произведен е подпоручик в 1937 г. През 1939 г. завършва в Германия школата за изтребители във Вернойхен и курс за инструктори-изтребители на самолета Месершмит-109. Там усвоява и безмоторното летене. Завършва курса като първенец.

 При завръщането си в България през 1939 г. е назначен за инструктор към Изтребителната школа в Карлово. През 1942 г. е командир на 682-ро изтребително ято в Балчик, а през февруари 1943 г. е командирован да приеме от фабриката поръчаните за българските ВВС самолети „Месершмит” и да ги изпита на летище Карлово.

 На 1 август 1943 г. огромна армада от над 170 американски четиримоторни бомбардировача Б-24 "Либърейтър" и Б-17 "Флаинг Фортрес" прелитат над България към базата си в Северна Африка, след като са нанесли удари по петролните рафинерии в Плоещ, Румъния.

 В тази битка срещу армадата на съюзническите бомбардировачи българските изтребители постигат първите победи за нашата военна авиация: 4 свалени бомбардировача – по един от поручик Стоян Стоянов в челна атака и от подпоручиците Иван Бонев, Петър Бочев и Христо Кръстев.

 Стоянов изпълнява множество бойни полети срещу англо-американските самолети при бомбардировките им на София и страната. Признати са му 15 въздушни победи за четири свалени противникови самолета, за участието му в свалянето на още два и за нанасяне на сериозни повреди на други четири самолета. За да бъдат наричани асове, задължително условие е летците да са свалили поне по пет самолета, а Стоянов е единственият български авиатор с такъв боен резултат. Следователно той е единственият ни въздушен ас.

 След 9 септември 1944 г. участва в бойни полети срещу изтеглящите се на север германски войски в Югославия. В края на 1944 г. е произведен капитан и скоро след това майор.

 В началото на 1945 г. Стоянов пръв преминава на съветския витлов изтребител Як-9М и обучава българските летци да летят с него. През 1947 г. вече е подполковник и началник на изтребителната авиация, през 1949 г. - началник на бойната подготовка на ВВС, през 1951 г. като полковник е заместник- командващ ПВО.

 Като бивш царски офицер и обучаван от германски летци, полковник Стоянов и съпругата му, както и познатите му царски офицери, са постоянно обект на наблюдение от ДС и ВКР (разработка "ФРИЦ") до уволнението му от армията през 1956 г. с малка за чина му пенсия.

 Започва да работи като статист в театър, музеен работник, хотелски служител, а през 1960 г. си намира работа като уредник на музея в Рилския манастир.

 Стоян Стоянов е пълен кавалер на ордена „За храброст”, единственият в авиацията носител на командирския орден "За храброст". Награден е и с германския Железен кръст 2-а степен. Автор е на книгата "Ние бранихме тебе, София", която претърпява три издания.

 След демократичните промени Стоян Стоянов получава заслуженото признание. През 1992 г. е повишен в звание генерал-майор от ВВС. Със съпругата си заживяват в града, в който са се срещнали и е започнала кариерата му на летец – Карлово, в старата къща на нейните родители.

 Ген.-майор Стоян Стоянов умира на 13 март 1997 г. На погребението му в Карлово присъства целият главен щаб на ВВС и много летци ветерани. Докато отекват залповете на ротата от почетния караул, в небето над Карлово пикират изтребители.

https://www.blitz.bg/news/article/187367

[Hatshepsut]

Константин Каварналиев или еманацията на храбростта

На 15 февруари 1866г. в Шумен е роден един от малко известните български офицери – Константин Каварналиев. Той и до днес сякаш остава недооценен от обществото, макар и подвигът му да достига висините на саможертвата.  В следващите редове ние, от “Българска история” ще ви разкажем малко повече за това защо си заслужава да го помним. Константин завършва училището в родния си град – Шумен през 1882г. Дипломира се и заминава за столицата – София, като още същата година е приет във Военното училище, където следва до 1885г. Образованието му е прекъснато, заради избухването на Сръбско-българската война. Каварналиев е мобилизиран на фронта, той е произведен в чин портупей-юнкер и назначен като младши офицер в 5-ти пехотен Дунавски полк. Сражава се смело край село Банкя и му е поверено командването на рота. Бие се в решаващите боеве край Сливница, а по-късно настъпва с българската армия към Драгоман, Цариброд и Пирот. В края на конфликта е повишен в чин подпоручик. След като битките приключват, Каварналиев се връща отново към обучението си. Завършва в София и прекарва няколко години в служба на българската армия. През 1893г. е командирован в Италия , където завършва Генералщабната академия. Завръща се в България и до 1912г. заема висши офицерски места в родната войска. В началото на Балканската война(1912г.) Константин Каварналиев се сражава начело на 4-та  пехотна Преславска дивизия и се бие смело край Селиоглу, Караагач и Чаталджа. Първата Балканска война приключва със спорен резултат и между съюзниците възникват противоречия.

На следващата, 1913г. започва т.нар. Междусъюзническа война и Каварналиев е назначен за командир на 3-та бригада на 3-та пехотна Балканска дивизия. Той се отправя с подразделението си в района на Кукуш, като получава заповед да прикрие най-важното направление – пътя към Дойран. Ако българските позиции паднат, това би означавало да се открие пътят на нападащите гърци към столицата – София. Яростната вражеска атака започва. Българинът разполага едва с два непълни полка от около 3000 войника, а гръцките сили наброяват близо 42 000. На всеки български воин се падат по 14 вражески.  Родните бойци се сражават смело, геройски, и Каварналиев решава да изпрати адютанта си за да търси подкрепление срещу настъпващите маси. Изпраща го с думите:  “Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!”. Адютантът Дуров тръгва и среща по пътя си много български войници, те обаче също се бият отчаяно срещу настъпващите сили.

На 23 юни полковник Каварналиев хвърля в боя последния резерв - самия себе си. Той грабва пушката си и се отправя към предните позиции на бойното поле. Повежда войниците си в атака на нож с думите “Аз на грък гръб е давам” и срива вражеската стратегия. Българите следват предано своя командир и след кървава битка противникът е отблъснат, а позицията спасена. Константин Каварналиев е смъртно ранен, но успява да напусне бойното поле. Куршумът е прекъснал важна артерия, полковникът загива от кръвозагуба вечерта на 23 юни 1913г. Посмъртно той е произведен в чин генерал-майор. През 1916г., в разгара на една друга опустошителна война, фронтовата линия отново минава край Дойран. Българите издигат паметник на лобното място на славния генерал, в негова чест. Там лежат костите и на много от неговите войници. За съжаление този паметник споделя съдбата на други около 500 войнишки и офицерски гробове в Македония, които са варварски разрушени и осквернени.

 През 70-те години на миналия век сърбомани взривяват с бомби паметника на генерал Каварналиев. На мястото остават само каменни късове и голяма зейнала дупка, а през 2000г. гробът на генерала е осквернен от мародери. През 2009г. със съдействието на историкът Божидар Димитров, в Шумен е издигнато копие на паметника в чест на геройски загиналия българин. Нека сведем глава и се преклоним пред героизма на генерал-майор Константин Каварналиев, жертвал живота си в името на Отечеството!

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Дойранската епопея – триумфът на Българската армия:


Дойранската епопея


Българско военно чудо: Дойранската епопея

[Hatshepsut]

Забравеният герой от Родопската Шипка
(Късометражен филм за полк. Владимир Серафимов)

[Hatshepsut]

Битката при Лозенград – горчивата изненада, поднесена от българите

Часът е 00:00, а датата- 18 октомври 1912 година (5 октомври – стар стил). Негово Величество цар Фердинанд I издава височайша заповед по действащата армия:

    "След като се изчерпаха всичките мирни средства, за да се подобри, доколкото е възможно, животът на тези мъченици – наши братя по кръв и вяра, ние, верни изразители на народните тежнения, не можем да останем безучастни към воплите им и подмогнати от нашия възлюбен народ, заповядаме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг. Офицери, подофицери и войници, нашето дело е свято и човеколюбиво."

С тези думи на държавния глава България влиза във война с Османската империя. Дългоочакваната новина раздвижва струпаните по границата войски, които нямат търпение да тръгнат към своите военни подвизи. Под звуците на “Шуми Марица” и “Ний ще победим” храбрият български войник се втурва към търсенето на свобода за своите поробени братя и сестри.

   Първото голямо сражение от Балканската война се свързва с боевете край Лозенград. Сраженията край града са предвидени от българското командване още в самото начало на конфликта. То цели да разгроми частите на Източната турска армия. По план настъпателната акция трябва да се ръководи от две български армии – I-ва и II-ра. На 20 октомври 1912 година е издадена директива No 2, която изисква 2-ра армия да укрепи заетите си позиции, а 1-ва армия да наблюдава от изток Одринската крепост и да прикрива движението на 3-та армия, която има задачата да достигне линията Татарлар-Каръмза.

   Тук за първи път си проличава геният на българското командване, тъй като действията на армиите ни, определени от въпросната директива, се оказват изненада за командващия Назъм паша. Първоначално той и турското главно командване като цяло, считат, че Българската армия ще настъпи по долините на Арда и Марица, тъй като източно от Лозенград теренът не позволява преминаването на цели армии. Едва на 19 октомври се разбира, че многобройни български войски ще настъпват източно от Тунджа, заплашвайки да отрежат пътя за отстъпление на турската армия към Цариград. Той заповядва внезапно настъпление от линията Лозенград – Одрин, тъй като не е допускал, че “несъществуваща” до момента 3-та армия ще се яви зад левия флаг на неговата армия. Двете воюващи войски се движат една срещу друга, решени да се сблъскат фронтално и ожесточено в името на тази важна първа победа.

На 22 октомври българската армия е заела определените според военнооперативния план позиции за настъпление. Частите на 1-ва армия достигат Акбунар-Ташлъ Муселим, а на 2-ра - Баш тепе-Фикел. В това време турските армии получават заповед за всеобщо настъпление. Назим паша вдъхва кураж на войниците, като им заръчва:

    "Не забравяйте да вземете със себе си своите парадни униформи, тъй като ще имате нужда от тях, за да дефилирате из улиците на София."

   Българското командване не е толкова уверено в позициите си. В 3 часа посред нощ генерал Иван Фичев събужда генерал Радко Димитриев, за да му предаде инструкцията:

    "Преди да предприемете атаката на Лозенград, проучете състоянието на крепостта и нейното въоръжение; в никакъв случай да не предприемете една несигурна военна операция."

Генерал Радко Димитриев

Макар да не са уверени в победата си, генералите ни имат изготвен план за сраженията. На 22 октомври частите ни трябва да овладеят линията Куюпгяур – Петра – Кадъкьой и да я удържат и на 23 октомври. През нощта на 23 срещу 24 октомври армията трябва да настъпи към укрепената позиция на противника. На 24 октомври се предвижда комбинирана артилерийска и пехотна атака, а може би и щурм. Това би следвало да означава, че според българското командване Лозенград трябва да се овладее за много кратко време, като търсената цел е отрязване на пътя за противниково отстъпление към Бунархисар или Одрин.

   Идва и заветният час. Поради липсата на добри разузнавателни сведения и от двете страни двете воюващи армии се изправят една срещу друга при селата Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра и Раклица. Дори без излишен патос трябва да проумеем колко важен и съдбоносен е бил този момент за българските войници. Повече от пет века те чакат този ден. Обладани от силния си ентуасиазъм, поради освободителната си мисия, българските войници се хвърлят в атаки “на нож”. По цялата линия врагът е спрян и отхвърлен назад, но все пак победата е още далеч.

   Пламналите боеве край Лозенград предоставят ценната възможност да не се атакуват пряко неговите укрепления, което е изключителен плюс за Българската армия поради липсата на тежка артилерия. Всъщност тук е моментът да уточним какво е съотношението на силите. То възлиза на 153 000 българи или 113 пехотни дружини срещу 152 000 турци или 153 пехотни табора, в кавалерия- 24 български ескадрона срещу 43 турски ескадрона, в артилерия- 360 български срещу 336 турски оръдия. Съотношението в картечници за подкрепа на пехотата е 124 български срещу 132 турски. Турското командване разполага и с резерв от 40 хиляди войници, разположени в сравнителна близост до фронтовата линия, а българите не разполагат с резерви.

На 23 октомври на бойната сцена  излиза “несъществуващата доскоро” 3-та армия, която трябва да се утвърди на близките до Лозенградската крепост позиции, от които да я атакува. Още в зори бойните действия започват с пълна сила. В 11 часа, когато боевете достигат своята връхна точка, изпратен от генерал Назлъмов офицер долага на генерал Радко Димитриев (командващ 3-та армия), че при Селиолу и Гечкенли между 1-ва и 3-та армия се е врязала цяла вражеска армия, застрашаваща техния тил. Поради това се взима решение да се настъпи смело и дръзко към Лозенград, след което самата вражеска армия ще се намери в неизгодно положение. Отделената от главната армия, 1-ва Софийска бригада с подкрепата на 2-ра Преславска бригада спира настъплението на неочакваната до момента противникова дивизия край село Гердели. Поради извънредната ситуация Димитриев лично оглавява една дружина от 15-ти Ломски полк. Така връзката между двете отделни армии е възстановена.

   В тези преломни часове възникват и първите проблеми в плановете на българското командване. След превземането на Каракол от 1-ва бригада на 5-та Дунавска дивизия, пътят за настъпление е значително по-чист. 2-ра бригада обаче е спряна от нейния командир полковник Венко Софрониев на около три километра от 3-та бригада. Ако бригадата на Софрониев беше получила заповед да продължи напред, двете части щяха да се съединят и незабавно да атакуват във флаг неприятеля, което вероятно би довело до хаотично бягство във вражеските редици. Някои специалисти сочат, че този ход забавя с часове превземането на Лозенградската крепост.

   Грешката не е непоправима. В 19 часа на 23 октомври генерал Димитриев заповядва на 4-та Преславска и 5-та Дунавска дивизия да атакуват на разсъмване укрепения град. Офицерът взима това решение, защото разбира, че врагът започва да губи вярва в собствените си сили и усеща превъзходството на противника. Той не греши. През нощта на 23 срещу 24 октомври  започва масово вражеско бягство, но прикриващите части с чести престрелки въвеждат заблуждение в щаба на 3-та армия. Напразно опитващ се да спре обезверените си войници, Махмуд Мухтар паша телеграфира на Абдулах паша:

    "Изгубих Петра и отстъпвам. Не ще мога да удържа и Лозенград. Необходимо е оттеглянето и на корпусите вляво от мен, за да не бъдат изложени на опасност."

Турското командване планира отстъпление. Командващият Източна армия осъзнава напълно, че неговите части трябва да се оттеглят назад до линията Бунархисар – Люлебургаз, за да се удържат двете български армии. В противен случай, неговата армия щеше да бъде изтласкана към Марица и пътят към Цариград да падне в ръцете на противника. Отсъплението започва. Конната дивизия се заема да прикрива бързо тръгващите си турски части. Тук е моментът да бъдат изтъкнати нейните качества, тъй като в българския лагер все още офицерите не подозират какво се случва.

   На сутринта на 24 октомври, 1912 година, в занемелия Лозенград се чуват отделни изстрели. Генерал Димитриев не предполага какво се е случило предната нощ. И в най-смелите си мечти той не е подозирал, че толкова важна и стратегическа крепост може да бъде оставена в ръцете на българите. Около града са пуснати разузнавателни части, които не откриват никого. Конният отряд също не открива противник в близост до укреплението. Командващият веднага докладва на царя, че след двудневни кръвопролитни боеве 3-та армия е превзела укрепения Лозенград, като “противникът е отстъпил в безредица, вероятно към Бунархисар”. Половин час по-късно българските войници влизат победоносно в града, посрещнати с радостни викове от местното население.

По стар обичай първенците на града поднасят на генерала хляб, сол и “ключа към крепостта”.  В града бива проведен парад, организиран от генерал Димитриев, което съвсем скоро ядосва част от българското командване. Генерал Иван Фичев не скрива упреците си относно факта, че българските войски не са се опитали да преследват избягалите османски части, ами провели парад. В крайна сметка офицерите считат, че българските войници се нуждаят от почивка, освен ако Главното командване не разпореди друго, което така и не се случва.

   Каква е равносметката? За шест дни 3-та армия прекосява 120 километра през най-трудно проходимата част на Странджа, по коларски пътища и кози пътеки. Първоначално никой не подозира за съществуването й, нито за възможността 53 000 души да преминат с артилерия и конница през непристъпните места. Изненадващият удар върху десния фланг на вражеския фронт бе първата голяма победа за България. В Лозенград са взети ценни трофеи – 58 оръдия, 2 самолета и огромно количество боеприпаси. Генерал Димитриев прибира като символ на победата златната сабя и сребърните пищови на Махмуд Мухтар паша. България дава 532 убити, 1500 ранени, а Османската империя – 1000 убити и 1000 пленени.

   София ликува. Военният министър с трепет очаквал новината за победата. След нейното разгласяване цялата софийска общественост излязла по улиците, поздравявайки се за голямата победа. Не само българското население е впечатлено от големия и бърз триумф. В печата се появило изказването на фелдмаршал Фон дер Голц отпреди битката:

    "Лозенградските силни позиции могат да бъдат превзети само след шестмесечна обсада, и то от пруси."

   Най-голямата похвала за България изрича френския военен министър Етиен Милеран, който обявява армията ни за “най-добрата в Европа” и заявява, че “би предпочел за съюзници 100 000 българи, пред която и е друга европейска армия, колкото и мнобройна да е тя”.

   Битката при Лозенград е преломен момент в историята ни. Трудно е да си представим как се е чувствал българският войник, влизащ със своите другари в тежкия бой. Окрилена от своето желание за постигане на националния идеал, още в първите дни на войната, армията на Царство България постига неочаквани резултати. Вековно смачкваният дух на българите сега излиза с пълна сила и е готов да се изправи срещу всеки враг. Грандиозните победи на бойното поле тепърва започват.

https://www.bulgarianhistory.org/



Лозенградската операция (1912 г.)

[Hatshepsut]

Генерал Калин Найденов

Генерал-лейтенант Калин Георгиев Найденов, професор и стратег по артилерийски науки, военен министър на България от 1915 до 1918 г. 15 окт. 1901 г.

Според някои военни историци като Димитър Азманов Калин Найденов дава своя принос за широкото използване на артилерията в бойните действия срещу Османската империя.

През Балканската война (1912-1913) е помощник началник на артилерията при Шаба на армията.

В периода 1913-1915 година е Инспектор на артилерията. На 14 февруари 1914 г. е произведен в чин генерал-майор.

При започването на Първата световна война през 1915 г. е назначен за военен министър и остава на този пост до 21 юни 1918 г. По време на своята работа той е награждаван с множество медали и ордени.

През 1918 г. генерал Найденов е уволнен от армията, а през 1923 г. е осъден от Третия държавен съд на 15 години затвор. Амнистиран е през 1924 г. и става професор по артилерийски науки във Военното училище. Написва няколко научни труда и статии.

Автор е на десетки статии във „Военен журнал“, „Военни известия“ и „Отечество“, на учебници и монографии.

Генерал-лейтенант Калин Найденов загива при комунистическия атентат в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г.

Награди
Военен орден „За храброст“ III степен
Княжеский орден „Св. Александър“ III степен с мечове

[Hatshepsut]

Генерал Иван Фичев

18 ноември 1931 г. - умира генерал-лейтенант Иван Фичев - внук на майстор Колю Фичето, един от най-бележитите български военни в края на XIX и първата четвърт на XX век.

Иван Фичев е роден на 15 април 1860 г. във Велико Търново, където 30-ина години по-рано се мести неговият дядо майстор Никола Фичев (Колю Фичето). Учи в Априловската гимназия в Габрово и в Робърт колеж в Цариград, а по-късно (1891 г.) завършва Генералщабна академия в Торино и Военната академия година по-късно.

Той е редактор на първите военни издания у нас, пише книги, сборници, помага при съставянето на уставите на войската.

През 1885 г. е произведен в чин капитан и участва в Сръбско-българската война като командир на рота. На следващата година взема участие в контрапреврата на съгражданина си Стефан Стамболов, чрез който на трона е върнат княз Александър I. Това ще му повлия негативно след падането от власт на Стамболов, но безупречието и старателността му помагат да спечели признанието и на следващите управляващи, включително на княза.

От 1910 до 1914 г. е началник на Генералния щаб на армията и именно под негово ръководство се разработва стратегията за войната с Турция (Балканската война). След това за кратко е министър на войната. За кратко, защото е принуден да напусне поста, след като изнася доклад пред царя, в който убедително изтъква аргументите си, че тази война не може да бъде спечелена от Германия и съюзниците й. В навечерието на мобилизацията е уволнен от военна служба по собствено желание и причислен към запаса.

От 1921 до 1923 г. е пълномощен министър в Букурещ. Последните години от живота си посвещава на писането, публикувайки фундаменталните си трудове "Висшето командване през Балканската война", "Чаталджа" и "Балканската война". За големите му заслуги в областта на военнотеоретичната мисъл е избран за действителен член на Българската академия на науките.

Почива на 18 ноември 1931 г. в София.

[Hatshepsut]

Майор Димитър Думбалаков от село Сухо, Солунско

Изданието на Илинденската организация ''Илюстрация Илинден'' в броя си от 1935г. публикува статия за майор Димитър Думбалаков. Тя е посветена на 20 - годишнината от смъртта
на този бележит българин от Егейска Македония (войвода на ВМОК и офицер в Българската армия).
Д.Думбалаков е роден в 1872 г. в лъгадинското село Сухо. Брат е на Трендафил и Михаил Думбалаков, а баща му и двамата му чичовци загиват в борба с турците. През 1884г. постъпва в Солунската българска гимназия. В 1890г. завършва 5-ти клас. Записва се във Военното училище в София, което завършва в 1893г. и постъпва на служба като офицер в 4-ти конен полк в Ямбол.
При Четническата акция на ВМОК в 1895г. Д.Думбалаков събира пари от офицерското братство в Ямбол, купува оръжие
и се включва в боевете като адютант на III Серска дружина. Като войвода се бие при Якоруда и край Доспат. Заради участието си във въстанието е уволнен.
В 1896г. е изпратен от офицерските братства да помогне на съученика си Г. Делчев в купуването и пренасянето на материали и оръжие. През март 1896 г. Д.Думбалаков отново постъпва на военна служба в Лом, където заедно с Б.Сарафов е начело на офицерските братства. От 1902 г. служи в Добрич, където също създава офицерски братства.
След разцеплението във ВМОК се обявява против Б. Сарафов и временно се отказва от активна дейност, но в 1902г. подкрепя крилото Михайловски - ген. Цончев. Участва в подготовката на Горноджумайското въстание, избухнало на 23.IX.1902г.
На 8.X.1902г. четата на Д.Думбалаков се сражава в Пирин. След въстанието влиза в контакт с ВМОРО. Участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание.
След споразумението между ВМОК и ВМОРО Д.Думбалаков на 22.VII.1903г. с чета навлиза в Македония. Застава начело на Неврокопски район. Д.Думбалаков напада казармите в Обидим и води боеве при Момина клисура, при връх Харами Бунар, река Ретиж и село Годлево. След въстанието четата на Дембалаков охранява изтеглящите се към България бежанци от Разлог. После Д.Думбалаков отново постъпва на военна служба в България, но след Младотурската революция в 1908г. заминава за Македония и се занимава с публицистична дейност. В 1909г. се връща в България.
В 1912г. заедно с П. Дървингов е един от основните организатори на Македоно-Одринското опълчение, в което по време на Балканската и Междусъюзническата война командва III Солунска дружина, която се сражава при Малгара, Шаркьой, Кешан и Булаир. През 1913-1915г. се занимава с публицистика. Участва в Първата световна война. Майор Д. Думбалаков командва 2-ра дружина на 3-ти пехотен полк на 11-та Македонска дивизия, която се сражава с французите. Д. Думбалаков е тежко ранен в боевете при Криволак и умира на 31.X.1915г. Погребан е тържествено на 1.XI.1915г. в двора на църквата ''Св. Пантелеймон" във Велес.

[Hatshepsut]

Генерал Данаил Николаев

На 30 декември 1852г. е роден генерал-лейтенант Данаил Николаев - български офицер, генерал от пехотата. Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война. Военен министър в навечерието на Балканските войни. Първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата. Известен като „патриархът на българската войска“. Данаил Цонев Николаев е роден в Болград, Русия (днес в Украйна) в българско семейство, бежанци от Търново. През 1871 г. завършва Болградската българска гимназия. Военна служба започва във Волноопределящата рота на 54-и Мински Пехотен полк. На 19 септември 1873 г. постъпва във Военно Пехотно училище в Одеса като юнкер. Завършва през 1875 г. и на 20 юли се завръща в полка си в Кишинев с военно звание портупей-юнкер. Узнавайки за приготовленията на Сърбия за война с Османската империя, на 14 юни (нов стил) 1876 г. подава молба да бъде уволнен от военна служба, за да се включи във войната. Молбата му е прегледана от началника на дивизията генерал-майор Михаил Драгомиров, но не е уволнен, а изпратен в отпуск. Участва като доброволец в Сръбско-турската война. Сражава се при Бабина глава, Мировица и Гъмзи град. По време на Руско-турската война (1877–1878) е командир на рота от V-а Опълченска дружина в Българското опълчение. Отличава се в боевете Шипка и Шейново. На 8 юли 1877 г. е произведен в първо офицерско звание подпоручик от Руската армия, а на 10 август 1877 г. повишен в поручик. В началото на 1880 г. Данаил Николаев е назначен за командир на I-а Пловдивска дружина. На 1 март същата година е повишен в звание щабскапитан от Руската армия и Източнорумелийската милиция. Два месеца по-късно е назначен за командир на II-а Пловдивска дружина. Същата година Данаил Николаев е поканен да кумува на жандармерийския офицер в Чирпан и негов добър приятел Константин Паница. Там той се запознава с най-малката сестра на годеницата - Радка, за която по-късно същата година се жени. В деня на венчавката със специална заповед на княз Александър Батенберг, лично секретарят му Константин Стоилов връчва на капитан Николаев Орден „За храброст“ III ст., за участието му в Руско-турската война (1877-1878). На 15 ноември 1883 г. е повишен в майор от Източнорумелийската милиция. Като командващ голяма част от милицията по време на военни маневри, на 6 септември 1885 г. отстранява главния управител на Източна Румелия, с което осигурява осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия. На същия ден е издадена прокламация на БТЦРК за създаване на временно правителство на Източна Румелия. В него е включен и майор Николаев. Заема длъжността главнокомандващ Източнорумелийската милиция. Със заповед №4 от 9 септември 1885 г. майор Николаев е назначен за началник на Търново-Сейменския отряд. На 11 септември с.г. е повишен в звание подполковник. През Сръбско-българската война командва Източния корпус, а при контранастъплението на българската армия, след боевете при Сливница (5-7 ноември 1885 г.) – Западния корпус. Командва настъпление към Цариброд и Пирот. След края на войната е награден с Орден „За храброст“ II ст. и повишен в звание полковник. Така Данаил Николаев става първият полковник от българската армия. След детронирането на княз Александър I е военен министър и участва в потушаването на бунтовете на проруските офицери през 1887 г. По негова заповед военните формирования, участвали в преврата, са разформировани, а бойните им знамена - изгорени. След избора на Фердинанд I за български княз, Данаил Николаев напуска поста военен министър и е назанчен за негов военен съветник (1887–1893). На 14 февруари 1891 г. е повишен в звание генерал-майор. Участва в специалната делегация по време на бракосъчетанието между княз Фердинанд I и принцеса Мария Луиза. На самия прием, за да се задоволи нечие „суетно желание“, не е спазено висшестоянието на чиновете, поради което е накърнена честта на генерал Николаев. Напуска двореца и в знак на протест подава оставка. Между 1893 и 1897 е в запаса, като през това време е председател на Върховния македонски комитет (1895–1897). След връщането си в армията, княз Фердинанд I го назначава за генерал-адютант (1897–1907). На 15 ноември 1900 г. е повишен в звание генерал-лейтенант. От 1907 до 1911 г. генерал-лейтенант Николаев е военен министър и ръководи подготовката на армията за предстоящите войни. През 1907 г. лично княз Фердинанд го награждава с Орден „Св. Александър“ I ст. с брилянти. Като министър на войната, на 22 септември 1908 г. генерал-лейтенант Данаил Николаев приподписва манифеста на цар Фердинанд I за обявяване на Независимостта на България. На 18 май 1909 г. става първият български офицер, получил званието генерал от пехотата (инфантерията). През 1911 г. напуска армията и минава в запаса. По време на Балканската война командва гарнизона на Ямбол. На 16 април 1925 г., при атентата в църквата „Света Неделя“ загива единственият му син - подполковник Никола Николаев. На 6 май (Гергьовден) 1936 г. ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий“. Като старши генерал в Българската армия, на 12 юли 1937 Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски. Генерал от пехотата Данаил Николаев умира на 29 август 1942 г. в Банкя. В негова чест булевард в София е наименуван „Генерал Данаил Николаев“ и село Калъчлий е преименувано в Генерал Николаево (от 1966 квартал на град Раковски).

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=3770279273409&set=a.1278901830530.31870.1769571807&type=1&theater

[Hatshepsut]

Борис Дрангов – геният на българския военен

На 15 март през 1872г., в българския град Скопие (днешна “република Македония”), е роден един от най гениалните български военни – Борис Стоянов Дрангов. Той отраства в семейството на заможни местни търговци, които му осигуряват много добро образование. Дрангов завършва училището в Скопие с отличие, но решава да не продължава със семейния занаят. Вече юноша, той е станал свидетел на големите промени в освободена България и решава да отиде в София. Там кандидатства и е приет във Военното училище и учи в продължение на 3 години. Той прекъсва обучението си в София, защото влиза в спор със свой висшестоящ и е наказан. Над военната му кариера надвисва заплаха, но едва няколко месеца по-късно наказанието е отменено и Дрангов отново се връща в юнкерските редици. Командването го произвежда в чин подпоручик и го изпраща в Пловдив, в 3-ти конен полк. Няколко години по-късно, през 1899-та се извършва нови рокади във войската и Дрангов е пратен в Ломския 2-ри конен полк, като за всеотдайната си работа е повишен в звание поручик. Там той среща и своята съпруга – Райна Попова, потомка на велики българи.

В началото на ХХ век, българите в Македония продължават да чакат с пламенни сърца свободата, останали под хомота на турския султан. Напрежението в региона се засилва и през 1903г. избухва организираното Илинденско-Преображенско въстание. Дрангов, който е родом от Скопие, изпитва силна привързаност към борещите се за свобода свои сънародници. Той напуска армията и се отправя, заедно с други висши военни, към Кратовска област. Събира чета от 120 души и се бори в името на обединена България. Както всички знаем обаче, Илинденско-Преображенското въстание е увенчано с неуспех. Дрангов напуска Македония и се връща в България, като отново заема заслуженото място в армията. Командирован е в Санкт-Петербург, където учи  елитната Генералщабна академия. Уменията придобити там по-късно ще се окажат важни за бъдещето на Дрангов. Той завършва с пълно отличие и бърза да се върне към родината, където е назначен на служба в артилерийски полк. За кратко преподава във военното училище в Княжево, а по-късно е пратен като командир на Шуменския 10-ти конен полк. Покрай работата му в действащата българска армия, Борис Дрангов започва да пише и периодични военни трудове, както и да преподава военна тактика. Познанията му са високо ценени от армията и скоро той е произведен в чин майор. През 1912г., дългът към Отечеството за пръв път зове Борис Дрангов на фронта. Започват войните за национално обединение и той е привикан като способен командир. През Балканската война е назначен за началник-щаб на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия, като се сражава геройски и печели страховити сражения край Гечкинли, Чаталджа, Одрин, Селиолу, Ескиполос и Петра. Героизмът на Дрангов няма граници, той неслучайно е удостоен с орден “За Храброст” – 4-та степен.

Първата балканска война обаче не свършва благополучно. Цар Фердинанд се намесва твърде много в решенията на Генералния щаб и допуска редица тактически грешки. Османците овладяват атаката на българите край Чаталджа, а съюзните държави, подтиквани от някои определени велики сили, започват да гледат на българите като врагове. Примирието трае кратко и през 1913г. избухва нова война – Междусъюзническата. Дрангов взема дейно участие и там, като е пратен да се бие със сърбите. Стратегът обаче влиза в пререкания с върховнот командване, след като нееднократно критикува в свои статии военният министър Иван Фичев. Срещу Борис Дрангов са заведени няколко дела, на които той е оправдан. Престижът му сякаш остава оронен и той служи дълго време в провинцията си, докато най-накрая дочаква да бъде произведен в подполковник. Междувременно, Втората балканска война(Междусъюзническата), свършва зле за България. Страната е дала изключително много жертви и е постигнала огромни победи, само за да стане жертва на предателство. Времето за реванш обаче сякаш тепърва ще настъпи.

През 1915г., по решение на царя България влиза в най-големия конфликт, познат на човечеството до момента – Първата световна война. Цар Фердинанд застава на страната на Германия и Австроунгария, като по този начин смята да се разправи със съседните държави. Войната започва и подполковник Дрангов е изпратен отново на фронта, като командир на 5-и македонски полк. Важно е да се отбележи, че това подразделение е съставено предимно от дейци на ВМРО, които нямат почти никакъв военен опит. За кратко време обаче, тактическият гений на офицера успява да превърне от тях истински бойци, които се сражават геройски в боевете край Калиманци, Кочани и Щип. През 1916г., подполковникът се намира край Петрич и за кратко се откъсва от военните действия, за да построи чешма на загиналите бойци от 5-и македонски полк. В разгара на войната, в кървавите сражения по всички фронтове загиват много български висши офицери. Родната армия е изправена пред заплаха да остане без ръководни кадри и именно затова извънредно е създадена школа за подпоручици в Скопие. Като уважаван тактик и педагог, Дрангов е отзован от фронта и изпратен да преподава в родния си град. В редиците на бъдещите военни тогава е строен и българският писател Чудомир. Той споделя впечатленията си от личността на подполковника:

“Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор… Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник… Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше без съмнение личният пример”

След няколко месеца, близо 900 души завършват школата на Дрангов и са изпратени да служат на Родината. Много от тях се сражават смело и постигат големи победи, благодарение на уменията, усвоени от великия подполковник. Самият Борис Дрангов отново е изпратен на бойното поле. Като началник-щаб на 1-ва пехотна дивизия той се отправя към бойните полета на плодородна Добруджа, за да се бие с румънците. През март 1917г. на него му е възложено командването на 9-ти пехотен пловдивски полк. С него той защитава участъка край завоя на река Черна, на Южния фронт. Два месеца по-късно, на 26 май 1917г., при жесток артилерийски огън подполковникът е улучен от шрапнел и умира от раните си. Тленните му останки за пренесени в църквата “Св. Димитър”, в родния му град Скопие. По-късно обаче, сръбските окупатори, покрай терора и репресиите над местното население, решават да ги преместят в градските гробища. България се сбогува с още един от своите велики синове. Посмъртно Борис Дрангов е произведен в чин полковник. Днес неговото име носят три български села, а на мястото на старите пловдивски конни казарми е изграден паметник в негова чест. На гроба на великия Борис Дрангов в Скопие често се провеждат възпоменания, на които присъстват учудващо много българи.

Паметна плоча на Борис Дрангов в Скопие

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Генерал Никола Бакърджиев

На 21 март тази година се навършват 60 години от смъртта на един от най-ерудираните и интелектуални български офицери – генерал Никола Бакърджиев. Той е роден на 8 октомври 1881 г. във Велико Търново. Възпитаник на Военното училище в София.
Като първенец на 22-ри випуск е произведен в чин подпоручик и зачислен в Пети артилерийски полк в Шумен. От 1903 до 1907 г. учи в генералщабна академия в Торино, която завършва с отличие. Междувременно през 1904 г. е произведен в чин поручик.

Едва 27-годишен вече е с чин капитан. Заема отговорни длъжности, а по-късно става  командир на батарея в Пети артилерийски полк. В периода 1909-1910 г. е преподавател във Военното училище. След това е началник секция „Военни съобщения“ в щаба на армията и началник на строева секция при организационно-строевото отделение. Никола Бакърджиев участва в разработка на оперативен план за водене на евентуална война  със Сърбия и Гърция. В Балканската война е помощник-началник на оперативна секция при щаба на действащата  армия. През 1913 г. е включен в делегацията за определяне на сръбско-българската граница.

През 1914 г. е произведен майор и вече през Първата световна война е началник на оперативна секция в щаба. От март 1916 г. е командир на дружина в Първи пехотен софийски полк, с който участва във войната срещу Румъния и в превземането на Тутраканската крепост. Отличава се със смелост в атаките и затова е награден с бойно отличие. През 1917 г. е повишен в чин подполковник, а от декември 1917 г. е началник на оперативното отделение в  щаба на действащата армия.

През април 1918 г. е командирован  в Германия на Западния фронт. През 1919 г. е повишен в чин полковник и е назначен за преподавател във Военната академия и началник на военно-историческата секция при щаба. От 1920 г. е командир на Трети пехотен Бдински полк, след което последователно командва Седми пехотен Преславски полк и Девети пехотен Пловдивски полк.

От 11 август 1922 г. е председател на военно-историческата комисия при щаба на армията. От 4 юли 1923 до 26 май 1926 г. е началник  на Втора военна област в Пловдив. На 6 май 1926 г. е произведен в чин генерал-майор.

От 1926 до 1929 г. е началник на Генералния щаб. От 11 януари 1929 до 31 януари 1931 г. е министър на войната  във второто и третото правителство на Андрей Ляпчев, но по свои съображения подава оставка и отново поема поста началник на щаба на войската. Но на 6 май 1934 г., в навечерието на Деветнадесетомайския преврат, с типичния си независим и решителен характер подава оставка в знак на протест срещу назначаването на председателя на Военния съюз Атанас Ватев за военен министър.

На 16 май 1934 г. получава най-високото тогава звание генерал от пехотата и е уволнен от армията. В българската военна история генерали от пехотата са само 22. През 1943 г. е поканен за министър на войната, но отказва.

На многобройните си постове, които заема, Никола Бакърджиев подчинява възрожденската си душа на превръщането на войската във фактор за мир и спокойствие в страната. Той се отличава с ярък боен дух, родолюбие и желязна дисциплина. След войните ръководи изготвянето и реализирането на нов план за мирновременна организация на войската, с който се формират нови полкове и се възстановяват дивизионната организация и военно-инспекционните области.

Воинските отличия, които големият стратег получава, също говорят за един живот, отдаден на верността към България. Той е отличен с Орден за храброст, орден „Свети Александър“, Орден за военна заслуга и др. Турците също са респектирани от него и му връчват орден „Железен полумесец“.

Умира в София на 21 март 1954 г.
Животът на този волеви и оригинален български генерал с огромен творчески замах го поставя на видно място сред рицарите на безкористието с пагони.

http://www.desant.net/show-news/29682/

[Hatshepsut]

5 прояви на българския боен дух:

[Hatshepsut]

Генерал Иван Фичев – стратегът на Балканската война

Той е първороден внук на един от прочутите възрожденски строители в България. Роден е във Велико Търново на 15 април 1860 г. в семейството на най-големия син на Колю Фичето. Учи в прочутия „Робърт колеж“ в Цариград, но не успява да го завърши. Когато е на 17 години, умира баща му и достолепният му дядо прагматично отсича: „Иван да идва да гледа дюкяните на татко си, стига е учил този ингилизки.“ Четири месеца по-късно руската армия преминава Дунава и Иван се записва в Българското опълчение. Но командването забелязва, че владее отлично руски език, и го изтегля от фронта, за да бъде преводач. „Ако не е била тази война, със сигурност е щял да има друго професионално развитие, а не като военен“, смята неговият правнук проф. Михаил Неделчев, чиято баба е втората дъщеря на генерал Иван Фичев. Изтъква, че е имал писателски и филологически заложби. Владеел основните европейски и балкански езици. Дори на стари години в софийския му дом идвал ходжа, който му помагал да поддържа познанията си по турски език. Иван завършва Военното училище. През Сръбско-българската война (1885 г.) е сред защитниците на Видинската крепост като командир на рота от Пети Дунавски полк. Фичев е убеден стамболовист. При потушаването на русофилските бунтове в армията през 1887 г. е редом до своя именит съгражданин – регента Стефан Стамболов. Симеон Радев не крие, че е замесен и в издевателствата в софийския затвор „Черната джамия“.

През 1898 г. завършва военна академия в Торино (Италия). Развива се като талантлив преподавател и военен изследовател. Трудовете му донасят признание и през 1898 г. е избран за действителен член на БАН – подобна чест в цялата история на академията имат само неколцина военни. „Той е скромен човек със слабост към науката“ – пише за него американецът Уил Мънро в първата англоезична пътеписна книга за България (1914 г.).

Добрият пълководец се проявява не само на бойното поле. Тази максима Иван Фичев оправдава напълно. През 1903 г. като началник на отделение в Щаба на армията му възлагат да подготви оперативен проект за война с Турция. След месец подполковник Фичев докладва: „Причини от политическо естество изискват да се поведе настъпателна война, т.е. да се пренесат бойните действия на неприятелска територия.“ Още седем години обаче висшето командване ще упорства, че България трябва да бъде готова само за отбранително-позиционна война, в случай че турската армия нахлуе в наша територия.

Междувременно Фичев е произведен в полковник, а след това и в генерал-майор. През май 1910 г. става началник-щаб на армията и съставя нов оперативен план за война срещу Османската империя, както е предложил още през 1903 г. Скъсва с дотогавашната подчертано отбранителна доктрина и разработва настъление в турска територия на два фронта – Македонския и Тракийския. Той настоява, че „българската армия на всякА цена трябва да вземе инициативата в ръцете си и да нанесе решителния удар“. Фичев отчита разузнавателната информация, че османската армия е в период на реорганизация, и прогнозира, че ще бъде необходимо по-дълго време за цялостната й мобилизация, поради което още в началото на войната империята ще бъде принудена да се отбранява. Оказва се прав. За да осигури по-бързото нахлуване в турска територия, изнася максимално близо до границата зоните за съсредоточаване на българските части.

Генералът предвижда на македонския фронт да действа Първа българска армия, а за усилване на нейната численост „да се образуват доброволчески чети от македонски бежанци в България“, които трябва да разстройват тила на турската армия и да вдигнат на въстание местното население. Тоест има визия за военното обезпечаване на българската кауза в Македония. Правителството на Иван Гешов обаче я проваля с тоталното си безсилие пред Белград при сключването на Балканския съюз и създава предпоставка за бъдещото дебългаризиране на Повардарието. Ген. Фичев усеща задкулисието и подписва със забележка първото споразумение със сръбския генерален щаб, с което България се съгласява водещата сила на македонския фронт да бъде Сърбия: „Групировката на съюзните войски и първоначалната идея за операциите принадлежи на сръбския генерален щаб, за което не поемам никаква отговорност.“ Но второто споразумение, което е фатално, му налагат да подпише без коментар – в Македония ще се изпрати само една българска дивизия?! Фичев става жертва на политическата конюнктура и обвинението, че е оставил Македония на сърбите, не е съвсем основателно – оперативният му план не съдържа подобно „предателство“. Бри-танският политик Ноел Бъкстон е респектиран от него: „Пламтящите очи на Фичев крият резерви, неразгадаеми дори за българин. Но има една тема, която го кара да говори – несправедливостите по отношение на един народ, заслужаващ свобода.“ На Тракийския фронт вещият стратег отчита, че турското командване е подготвено за българско настъпление директно срещу Одрин и не очаква стремително нахлуване през планинските масиви на Сакар и Странджа. Точно затова решава „да използва и местността на изток от Тунджа за действие на големи маси войски“. Залагайки на тази изненада, Фичев подготвя победоносния марш на Първа и Трета българска армия още в началото на Балканската война. Неговият план е в основата на блестящо изпълнените операции в Източна Тракия.

Той заповядва на ген. Радко Димитриев Трета армия да нанесе изненадващ удар върху десния фланг на турската войска и да овладее Лозенградската крепост (11-13 октомври 1912 г.). Настъплението завършва с истински триумф. Разпорежда Първа армия да атакува левия фланг на турските части при Люлебургас и така спомага за победоносния развой на Люлебургас-Бунархисарската операция (17-20 октомври 1912 г.). Така Българската армия успява да стегне железен обръч около Одрин и да прекъсне основния път за столицата Истанбул. Малко известен е приносът му за българската военна авиация.

Като началник-щаб формира по едно аеропланно отделение към трите български армии още в началото на Балканската война. Използвайки италианския почин от войната в Триполитания (Либия) през 1911 г., когато за първи път е използван самолет за разузнавателни цели, генералът предвижда, че наблюдението и атаката по въздуха имат безспорно предимство. През 1912-1913 г. българските авиатори първи в света използват самолетите не само за разузнаване, но и като бойно средство – за коригиране на артилерийския огън и за „бомбопускане“ върху противниковите позиции.

„Войната не може да се води с импровизация, а с предвидливост“ – пише Фичев в книгата си „Ляо-Ян“, с която анализира Руско-японската война от 1905 г. В голяма степен това, което предвижда и проиграва в оперативните планове, Българската армия успешно следва по бойните полета на Балканската война. Дори на стари години, разказва Михаил Неделчев, генералът обичал да разтваря бойните карти и да разиграва със своя внук Иван Карафилов оперативни ситуации от Балканската и от Първата световна война.

Фамилната чест над всичко

По време на Балканската война и двете дъщери на генерала са на фронта като милосърдни сестри. Наследниците му твърдят, че Фичев ги е подтикнал и цитират неговите думи: „Нямам син, който да се бие, но имам две дъщери – те ще помагат като доброволки.“ Предлагали му да ги разпределят в болница в тила, но той отказал. Не прави компромис дори когато лазаретът им е изпратен край Чаталджа, където се водят тежки сражения.

Подценяваният тактик

Предвидливостта на ген. Фичев за важни събития три пъти фатално е била подценявана от силните на деня, включително и от цар Фердинанд. В началото на ноември 1912 г. Фичев настоява да не се бърза с атаката на стратегическата Чаталджанска позиция, която държи подстъпите към Истанбул. Предлага да се даде отдих на войската и да се извърши обстойно разузнаване на противниковите сили. Ген. Савов, дясната ръка на Фердинанд, не приема Фичевите аргументи и издава прибързана заповед за атака. Тя се оказва пълен провал, нашата армия затъва при Чаталджа с цената на много жертви, а неуспехите ни дават кураж на Турция да бъде неотстъпчива по време на примирието. „Чаталджа не завладяхме, защото не умеехме поради липса на тактическа техника“, пише по-късно с покруса ген. Иван Фичев. След Балканската война той е част от елита, който настоява взривоопасните спорове с Гърция и Сърбия да не се решават с нова война, а чрез преговори. Пак не го чуват. През май 1913 г. подава оставка като началник-щаб на армията. Последвалата междусъюзническа драма вкарва България в първата национална катастрофа.

В началото на 1915 г. като военен министър генералът е срещу волята на Фердинанд страната да стане съюзник на Германия в Първата световна война. Когато премиерът Васил Радославов му показва проектодоговора, той го предупреждава: „За Бога, да не се излъжете да го подпишете, защото ще погубите България!“ Глас в пустиня. След месец голямата му дъщеря загива при атентата в Градското казино. Сломеният Фичев подава оставка и пре- минава в запаса – и без друго отдавна е омерзен от Фердинандовата политика. След войната Александър Стамболийски го изпраща пълномощен министър в Букурещ. Макар да представлява победена страна, румънският крал проявява подчертано уважение към прочутия генерал. При атентата в „Св. Неделя“ през 1925 г. е тежко ранен – когато го изваждат изпод отломките, близките му помислили, че е мъртъв, защото липсвала част от черепа му. Въпреки влошеното здраве до края на дните си не престава да пише. Умира през 1931 г.

https://nreporter.info/