Какво ви е мнението за Сърбия и сърбитѣ?

[Hatshepsut]

Въпросът в анкетата е ясен  - Какво ви е мнението за Сърбия и сърбите?

Аз гласувах с първата опция: Мразя Сърбия и сърбите, поради исторически и други причини.

Никога не бих възприел сърбите за наши братя, те са само наши съседи, и то злонамерени съседи, както многократно са го показвали през изминалите столетия. Още от 13-ти век те започват да настъпват на изток и да завземат български земи... тогава границата между сръбската и българската народност е минавала приблизително по линията Белград-Драч, а сега е на река Тимок 
Подлярската им политика по отношение на българите и българщината е добре известна - създаването на "македонската нация", нападението срещу съединеното Българско княжество през 1885г., дебългаризацията на Западните покрайнини (Нишко, Пиротско, Зайчарско, Царибродско и Босилеградско), сърбизацията на Македония между двете световни войни и т.н.

Сръбският език за мен е почти напълно неразбираем, аз следя от време на време форума на сръбските националисти, поради "професионален" интерес, така да се каже, но не разбирам почти нищо от написаното, добавям и факта, че някои от тях пишат на латиница, а това засилва неприятното ми впечатление 
Та в техния националистически форум май не съм забелязвал някой да смята българите за братя, за разлика от нашенските сърбофили. Те ни наричат "татари", "чокалийци" (етимологията на тази дума ми е неизвестна), както и "црни бугари". А последното словосъчетание "црни бугари" те го използват и като обида 

[Шишман]

Вчера разговаряхме на историческа тематика с двама колеги сърби. Направо ми разбиха илюзиите че с тях е възможно някога да се разберем. Говореха такива глупости, че нямам думи. Бяха така облъчени от древна история менте, че изглеждаха ненормални. И това бяха обикновени сърби, представете си някой надъхан техен националист. Там явно пропагандата напълно им е промила умовете и говоря за обикновеният сърбин. Накрая ги попитах колко дни е издържала армията им срещу нашата през 1-та световна и млъкнаха. Та да ви кажа: да се разберем и да сме заедно някога  - надежда няма.
Направо приличаха на ненормални, като заговорихме . Моето мнение е че нямаме нищо общо с тях като народ, българите с малки изключения се държим съвсем различно.

[Panzerfaust]

Да, като манталитет сме много различни. Българите сме много по-големи реалисти, сърбите хвърчат в облаците.

[Шишман]

Да, като манталитет сме много различни. Българите сме много по-големи реалисти, сърбите хвърчат в облаците.

Начинът ни на мислене е различен.

[Шишман]

Тия моите колеги убедено твърдяха че имало старо сръбски църковен език.  Вместо старобългарски - църковно-славянски.

[Panzerfaust]

Тия моите колеги убедено твърдяха че имало старо сръбски църковен език.  Вместо старобългарски - църковно-славянски.

Трите понятия са различни, макар и сходни.
В основата е старобългарският език от ІХ в., кодифициран още от Кирил и Методий и доразвит от Климент Орхидски, Наум Преславски, Константин Преславски, Черноризец Храбър. Трябва да се признае, че в световната лингвистика този език се нарича "старославянски", най-вече заради усилията на "братята" руснаци.
Старосръбският език представлява сръбска редакция на старобългарския език. В него са проникнали сръбски фонетични особености.
Църковнославянският език пък е форма на руска редакция на старобългарския език - в него са заложени редица руски фонетични особености. Използването му за богослужебен език го консервира.

[Шишман]

Трите понятия са различни, макар и сходни.
В основата е старобългарският език от ІХ в., кодифициран още от Кирил и Методий и доразвит от Климент Орхидски, Наум Преславски, Константин Преславски, Черноризец Храбър. Трябва да се признае, че в световната лингвистика този език се нарича "старославянски", най-вече заради усилията на "братята" руснаци.
Старосръбският език представлява сръбска редакция на старобългарския език. В него са проникнали сръбски фонетични особености.
Църковнославянският език пък е форма на руска редакция на старобългарския език - в него са заложени редица руски фонетични особености. Използването му за богослужебен език го консервира.

Глупости всичко е старо сръбски църковен език. Ама не го знаете. Луди за връзване и това там е масово.

[Шишман]

Иван Георгиев Грънчаров
 
http://ald-bg.narod.ru/materiali/Velbajd.htm 

На днешният ден, преди 690 гдини , се състояла битката при град Кюстендил- тогава Велбъжд, между бъългарски и сръбски войски. Това е една от първите  много  подли удари под  пояса, които сърбите ни нанасят. След подписано временно примирие и казана "мъжка, рицарска дума", по най подъл  и отвратителен начин, сърбите нападат през нощта  българският лагер , убиват царя и разпръсват българската войска. За този народ, по точно , за управнеците му, има безброй доказателства , че  води възможно най подла  и мръсна   политика спрямо България.

[Hatshepsut]

Сръбски език и писменост

Сръбският език (на сръбски: српски језик) се говори от около 8,5 милиона души главно в Сърбия, Босна и Херцеговина и Черна гора и е официален език в Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина. На него говорят и сръбските малцинства в Хърватия, Северна Македония, Словения, Унгария и Румъния. Трудно е да се определи броят на сърбите – изселници в Европа, Северна и Южна Америка и Австралия.

Сръбският език спада към западната група южнославянски езици. В основата му са по-младите новощокавски говори на щокавския диалект, наречени източни херцеговски говори (за йекавския изговор) и най-младите новощокавски говори (за екавския изговор). Според някои сръбски езиковеди друг основен диалект е т.нар. торлашки говор.

Характерни особености на сръбския език

В морфологично отношение сръбският език е запазил падежната система при имената, макар и доста опростена (особено в множествено число – в дателен, творителен и местен падеж има общо окончание -ма при съществителните и -им при прилагателните); при глаголите са запазени архаичните времена аорист и имперфект (минало свършено и несвършено време), но се срещат само в произведения на стари писатели, докато в съвременни текстове не се откриват изобщо; все повече намалява използването на инфинитива, който се замества от да- конструкция.

Най-характерна фонетична черта на сръбския език е неговата сложна акцентна система, която дава основание на някои изследователи да го определят като маргинално тонален. Върху стара праславянска основа той е създал система от четири ударения, които се различават както по дължина: къси: ` и ``; дълги: ´ и ˆ; така и по интонация: възходящи: ` и ´; низходящи: `` и ˆ. Сръбското ударение е свободно, подвижно и музикално. То може да стои на всички срички, с изключение на последната. Освен това то може да променя мястото си, дължината си и интонацията си в различни форми на една и съща дума (јỳнāк, јунáка, јÿначе). Дълга сричка в книжовния език може да се появи не само под ударение, но и след ударение.

История

На територията на средновековните сръбски държави се е използвала сръбска редакция на старобългарския език (църковнославянски език). В административните и юридическите текстове обаче се използвал предимно народен език. Затова многобройните грамоти (повели) са богат източник за изучаване развитието на щокавския диалект до края на XV век. През XV век българските книжовници Григорий Цамблак и Константин Костенечки, които бягат от турското нашествие, се опитват да реформират сръбския църковнославянски език. Нахлуването на турците и падането на сръбската държава силно затруднява всяка книжовна дейност в Сърбия, така че националната идентичност на сърбите и народният сръбски език се запазват до голяма степен благодарение на устното народно творчество, особено на епичните народни песни.

Според Павел Шафарик през XVI век книги на сръбски език се печатат в Османската империя в Шкодра, Белград и Грачанишкия манастир на Косово поле. При научното дирене на Константин Иречек, в края на XVIII век тези издания вече са библиографска рядкост.

С голямото преселение на сърбите на територията на Унгария и Източна Славония в края на XVII и началото на XVIII век под предводителството на патриарх Арсений III Черноевич сръбското население в рамките на Хабсбургската монархия се развива и създава свой книжовен език, смесица между руския църковнославянски и народните сръбски говори. Този книжовен език, наречен славяносръбски (или граждански), се използва от средата на XVIII до трийсетте години на XIX век.

В края на XVIII век сръбският писател Доситей Обрадович обявява, че ще пише на простонароден език, който да бъде разбиран не само от образовани хора, но и от необразованите селяни и пастири.

Вдъхновен от идеите на Доситей Обрадович, през 1813 г. Вук Караджич, подпомогнат от словенеца Йерней Копитар, започва във Виена работа по реформата на сръбския език и писменост. През 1814 г. Вук Караджич издава своята „Граматика на сръбския език“ (Писменица сербскога іезика). Тя е написана с опростена азбука, предложена от Сава Мъркал. „Граматиката“ на Вук Караджич представлява основа за създаване на стандартен книжовен език на базата на източнохерцеговския новощокавски иекавски диалект.

От самото начало на своята книжовна дейност Вук Караджич прилага правописния принцип „пиши както говориш“ (пиши као што говориш), т.е. използва фонологичен правопис, като постепенно реформира и сръбската кирилица.

След издаването на „Граматиката“ Вук Караджич събира и издава народни песни, като успоредно с това събира и думи за капиталния си труд – „Сръбски речник“ (Српски рјечник), който излиза през 1818 г. и съдържа 27 хиляди сръбски народни думи и изрази. В своя „Речник“ той използва окончателно реформираната сръбска кирилска азбука, използвана и до днес.

Въпреки че Вук Караджич става широко популярен, става член на няколко научни дружества в Русия, Германия и Полша, получава докторат по философия в Йена, противниците му в Сърбия не допускат въвеждането на сръбския народен език и фонетичния правопис. Те оспорват възможностите на народния език да служи за изразяване на сложни мисли. Вук Караджич успява да разбие всички съмнения в богатството и съвършенството на народния език, след като издава четири големи тома с народни песни (1823, 1824, 1833).

Съпротивата срещу езика и правописа на Караджич е толкова силна, че концепцията му за книжовен език бива приета официално едва през 1868 г.

Към края на 40-те години на XIX век в Сърбия идва ново поколение книжовни и научни дейци, което приема реформата на Вук Караджич. Сред тях най-силно се изявяват поетът Бранко Радичевич и близкият сътрудник на Вук, Джуро Даничич, който помага изключително много при второто издание на „Сръбския речник“ през 1852 г.

Джуро Даничич изиграва ключова роля в стандартизацията на сръбския книжовен език, която завършва през последните десетилетия на XIX век. През 1850 г. излиза „Малка сръбска граматика“ (Мала српска граматика) от Джуро Даничич, която е първата научно разработена граматика на сръбския език и служи като солидна основа на всички по-късни сръбски граматики.

Въпреки че Вук Караджич се застъпва за иекавската норма в стандарта на сръбския език, налага се екавският изговор, базиран на най-младите новощокавски говори (шумадийско-войводинския диалект). През югославския период от 1918 до 1990 г. се налага латиницата като графична система, за да бъде по-лесно налагането на донякъде изкуствено създадения сърбохърватски език. След разпадането на Югославия сръбският език отново става самостоятелен и естественият му развой се възстановява. Обаче в научно-техническата лексика остават много хърватизми като наследство от общия период. Освен това латиницата все още продължава да се използва масово от сърбите, почти наравно с кирилицата.

Официална сръбска писменост е кирилицата, която се състои от 30 букви, но се допуска и използване на латиница, особено в общините, където освен сръбския, официален език е език на някоя национална или етническа общност, а също така и на територията на цялата автономна област Войводина, където равноправно се използват (според числеността на населението) сръбски, унгарски, ромски, хърватски, словашки, румънски и русински език.

Съвременният сръбски език е отразен най-пълно в „Граматиката“ на Михайло Стеванович, както и в речника на Милош Московлевич.

Изборът на азбука е актуална тема и през XXI век.

Граматика

Съществителните имена, прилагателните имена и местоименията се скланят по род и число в седем падежа: именителен, родителен, дателен, винителен, звателен, творителен и местен. Родовете са три, както в българския: мъжки, женски и среден. Числата: единствено и множествено.

Прилагателните имена могат да предхождат съществителните, но и да бъдат поставяни след тях, като изискването е винаги да са съгласувани по род, число и падеж.

Съществителните имена от среден род могат да окончават на -о, -е или да нямат окончание. От окончаващите на -о, онези, които имат две съгласни преди -о, прибавят едно а между въпросните съгласни в множественото число в родителен падеж.

Азбука

Кирилица:


Латиница:

Azbuka, Learning Serbian - Cyrillic Alphabet

WIKITONGUES: Jovana speaking Serbian

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сръбски език

https://www.omniglot.com/writing/serbian.htm

[Шишман]

ПРОФ. БАГРЯНА ВЕЛИЧКОВА ПОПВАСИЛЕВА-БЕЛАНЖЕ, ДФН
"ЗАЩО ДА ПОМАГАМЕ ЗА ПРИЕМАНЕТО НА СЪРБИЯ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ? КОГА, КЪДЕ И С КАКВО ТЯ Е ПОМОГНАЛА НА БЪЛГАРИЯ?"
В родния ми град Белоградчик, по римския път, който води към поляната на годишния панаир, има малка скала с мраморна плоча. На нея пише: “Нека знаят грядущите поколения, че на 6-ти ноември 1885г., след тридневни сражения около града 460 български опълченци и доброволци, командвани от поручиците Чолаков и Дворянов, геройски отбиха вероломното нападение на десет пъти по-многочисления неприятел – сърбите.”
Години наред сме минавали покрай тази плоча, по стария път, пеши, за да идем до село Извоз и лозето на дядо ми. Затова още от ранно детство не обичам сърбите.
По-късно, когато започнах да уча история в гимназията, допълнително обогатена от четене на книги и разказите на баща ми и негови приятели, научих за други вероломни нападения, предателства и издевателства на сърби по отношение на българи.
Ето някои от тези прояви, които всеки българин трябва да знае и ако е достоен да носи това име, е длъжен да реагира адекватно. През тридесетте и четиридесетте години на 19-и век, по време на турското робство, християнското население в районите на Ниш, Пирот, Кула, Белоградчик, Видин и Лом подема открита война, изразила се в организиране на поредица от масови бунтове и въстания. Насочени главно срещу местни османски управници, те били поощрявани от сръбската държава, с цел да бъдат присъединени към сръбското автономно княжество. Сръбският княз, Михаил Обретенович, е успял да получи автономия от турските власти още в 1830 г. Той и майка му, Любица, са подклаждали тези въстания, след което са избивали или затваряли водачите им и чрез интриги с турските власти са си присвоявали български градове, като Неготин, Зайчар, Княжевец и Алексинец (в 1833 г.).1
Подобно двулично поведение сърбите са имали при въстанието в Берковско (“Манчова буна” 1835 г.), при Димитракиевата буна (1841 г.), при Хаджиставревата буна, както и предателството им по време на въстанието в Ломско, Видинско, Кулско и Белоградчишко в 1850 г.
Благодарение на техни доносници, турците са удавили в кръв нашите сънародници. (Като дете съм виждала с очите си техни скелети в крепостта на Белоградчик.)
Показателен е случаят с четата на Иван Кулич от Зайчар с около 500 четници, преминала от Сърбия в България в 1867г. Окръжният управител на Княжевец – Йоца Наумович, предупредил турските власти. Четата била обградена от турска войска изпратена от Видин.
Започва сражение и четниците почти спечелили, но в решителният момент сръбска милиция на чело с Наумович ги нападнала в гръб.
Малкото оживели били изпратени в сръбските затвори.2
Историята ни учи също, че Милош Обретенович се свързал с Раковски, Левски и други български имигранти в Белград, с предложение за общи действия срещу турците (I-ва Българска Легия). След като българските доброволци героично се сражавали и освободили Белград, сръбските власти ги обезоръжили и изпратили да работят в селското стопанство, за да си заплатят храната, а ако се противели – бой и затвор (според участник в битката за Белград, Иван П. Кършовски, член на Легията и секретар на Панайот Хитов и на Раковски).3
Съобщава се също и за интриги, подклаждани от сърбите между Раковски и другите воеводи, за да се обезсили народното ни движение. Между българите легионери бил нареден строг шпионаж.
На всички било внушавано, че българска народност не съществува и не бива да съществува. На нашите легионери било забранено да навлизат в България без разрешение. Заплашвали ги, че ще ги предадат на турците, или застрелят.
През 1868 г. Левски е бил арестуван от сърбите в Зайчар, защото говорел на тамошното българско население, че българите трябва вече да служат на своята народна революция, а не да аргатуват и мрат само за целите на Сръбската държава. За тези му думи той е бил бит и зле изтезаван в зайчарския затвор.4
Според дневника на Кършовски, цитиран от Тихомир Павлов, сърбите се опитали дори да убият Раковски, за да премахнат интелекта на българската интелектуална борба. Поканили го на обед и още преди да сервират, извадили оръжия и го заплашили. Смелият Раковски блъснал агресорите си, съборил ги на земята, после скочил от прозореца от II-я етаж. Поради получените неизлекувани вътрешни рани е страдал до края на живота си (1867 г.).
В следствие на многократни обиди и сръбски предателства, задграничният център на българските емигранти се е пренесъл през 60-те и 70-те години на 19-ти век от Белград в Букурещ.
Ние българите, с присъщата ни доверчивост и доброта, винаги сме вярвали, че на Балканския полуостров има място еднакво за нас и за нашите съседи – славяни – сърбите. Те обаче, повече от 100 години насам издигнаха формулата :
“На Балканите трябва да има само една славянска държава и тя да бъде Сръбска.”  За изпълнението на тази цел са впрегнати всички техни институции – училището, университета, историята, филологията, литературата, армията и дори църквата. Шовинизмът е дълбоко проникнал в манталитета на сърбите и безвъзвратно ги е отровил. България им е постоянно трън в очите.
Съществува цяла литература в Сърбия, която рисува българите като прости, долни, жестоки полудиваци. Сърбите били най-културния народ в сърцето на Европа. Тяхната историческа мисия била до обединят южните славяни между трите морета и създадат мощна Сръбска държава.5
В писмо на Левски (1868 г.) до българския вестник “Народност” в Букурещ той съобщава за презрението на сърбите към нас, че не сме славяни, а татари от “татарско коляно”. Това се преподавало още тогава в сръбските училища.
С подобни пропагандни лъжи и интриги, сърбите са промивали мозъците не само на цели поколения техни сънародници, а упорито са ги повтаряли пред руски дипломати, журналисти, интелектуалци и властимащи. По този начин те успяха да убедят и Австрия, по време на Берлинския конгрес (1878 г.) за да откъснат още български земи от Северозападна България: районите на градовете Пирот, Ниш, Лясковец и Враня. На същия конгрес България бе очертана само като княжество между Дунав и Стара планина. Южна България (Източна Румелия), Родопите, Македония и Беломорска Тракия останаха васални на султана в Истанбул.
Новоосвободена България бързо стъпи на крака благодарение на своите управници – патриоти с възрожденски идеали.
Княз Александър Батенберг възприе националната кауза на народа ни и на 6-и септември 1885 година обяви в Пловдив тържествено Съединението на Северна и Южна Балгария.
Сърбите реагираха на това събитие съвсем по “братски”:
с огромни въоръжени полкове нападнаха България при Сливница. Моментът им се е сторил подходящ, за да я присъединят.
Бяха разбити, но не се засрамиха. Продължиха да ругаят българите и започнаха дипломатически флирт с Турция, но също задействаха и всред български политици с цел да ни въвлекат в т.н. Балкански Съюз срещу Турция. Знаем какво се случи през Балканската война в 1912 г.
Русия и Сърбия, чрез русофилите министри Данев и Гешев, подлъгаха цар Фердинанд да сключи съюз с Гърция и Сърбия и да нападне Турция и докато българските войски превзеха непревземаемата крепост Одрин и спряха на 18 километра от Истанбул, Гърция и Сърбия, в съюз срещу нас, окупираха Македония. А това бе единствената цел, поради която България сключи съюз с т.н. свои православни съседи, които, заедно, подло я предадоха. Българските войници, макар и уморени от войната с Турция, бяха изпратени в Македония, където успешно започнаха да освобождават българските земи. Тогава руският шеф на дипломацията, Неклюдов, отиде в Букурещ да накара Румъния да нападне България от север. Румънските войски безпрепятствено стигнаха до София. България бе разпъната на кръст. Жертва на сляпото си доверие към “матушка” Русия. 6
На времето вестникът “Daily Chronicle” от 13-и юни 1913 г. писа:
“Всеки знае, че Русия е всемогъща в Белград и ако Сърбия при все това е вероломна по отношение на договора (с България) това се дължи на Русия. Всички симптоми на руския панславизъм, по явни и очевидни причини, са на страната на Сърбия срещу България...”
Но в България, в Русия и в Сърбия вината се хвърли на цар Фердинанд, който и до ден днешен, според левичарските медии е “виновен за тази национална катастрофа”.  Пак по наши дни, подкупени историци твърдят, че България да застане на страната на Антантата (заедно с Русия, Сърбия и Гърция!) по време на Първата и Втората световни войни, вместо да потърси помощ за ограбените си територии от Германия и Австрия. Странна логика нали?
Знаем също, че по време на дебатите в Ньой в 1919 г., след Първата Световна Война, гръцкият министър председател Венизелос официално е излязал с проект България да бъде разделена на три: между Сърбия, Гърция и Румъния. Спасил ни е тогава американският Уилсън, като е казал: “Не може държава с вековна и оригинална култура да бъде заличена от картата на Европа.” И слава Богу!
Случва ми се често да напомням този факт, когато слушам антиамерикански коментари от български интелектуалци по време на престоя ми в София. През време на Първата световна война сърбите започват усилена пропаганда в България за “славянско” братство и балканска федерация. Въпреки че бяха заграбили цяла Македония и западните покрайнини, това не им стигаше. Създаде се широка шпионска мрежа от заселници сърби и от подкупени българи всред хора от всички обществени среди. Така те знаят всички наши помисли и действия. Проникнали са в много отрасли на нашия държавен, културен и политически живот, за което не жалят пари и сили.
Използвайки антимонархизна на Стамболийски, те пускат дълбоки корени в партията му – БЗС. А правителството на същия Стамболийски (1919-1023 г.), омаяно от идеята за “славянско” братство подписва в Ниш договор за “обезопасяване на българо-сръбската граница, като се прекратява преминаването на чети на ВМРО в Македония”. (23-и март 1923 г.) С този акт Стамболийски пренася в жертва свои братя българи – интелектуалци и дейци на ВМРО, подържащи българския дух в поробените от Сърбия български земи, като ги предаваше на сърбите.
Сръбските ръководители системно и постоянно са намирали начин да организират атентати и безредици в България, за да я дестабилизират и вътрешно.
Доказано е активно сръбско участие при атентата в църквата “Света Неделя” (1925 г.) срещу цар Борис III, при който загинаха 200 невинни - български офицери и техни семейства. Царят по чудо оцеля, но клисаря по силата на закона получава смърттна присѫда.
С цел да се обезглави България бе организиран втори атентат срещу царя в Арабаконашки проход. Съдбата отново го запази макар и не за дълго. Техни шпиони и платени слуги го обвиниха, че “наредил убийството на Стамболийски”, докато съвременници от свитата на царя свидетелствуват за взаимно уважение и дори приятелски връзки между държавният глава цар Борис III и неговият тогавашен министър председател – Стамболийски.
Всред архивите на баща ми намерих документ доказващ просръбска дейност и на земеделския водач доктор Г. М. Димитров. Той получавал пари от сръбския военен аташе Скечич в София, които раздавал на криминални типове да всяват безредици, побоища и дори политически убийства. Тези факти потвръждава и френският писател Анри Пози (1933 г.) Той пише:
“Скечич е създал организация от платени убийци... Самият аз срещнах в София, повече от 20 пъти, агенти на сръбската легация, за които всички знаят... че са вдъхновители, ако не автори на скорошните политически убийства в София...”7
През 1934 г. балканската секция на коминтерна обяви понятието”македонска нация”. (Знаем на каква жестока – физичеста и морална – асимилация бяха подложени българите в Македония още от 1913 г., че дори в наши дни.)
На 19-и май 1934 г. бе извършен 19-то майския военен преврат от звенарите Кимон Георгиев и Дамян Велчев. В помощ на преврата са стояли, близо до Сливница, няколко сръбски полкове в бойна готовност, да нахлуят в София, в случай че цар Борис откаже да признае наложеното му правителство на превратаджиите. Принуден да приеме “по-малкото зло”, царят е подписал указа за признаване на правителството.
Кимон Георгиев забранил всички политически партии и организации.
Но най-важното било да се учреди военен съд, който да осъди на смърт Иван Михайлов и други водачи на ВМРО, защото в програмата им е казано, че имат за цел “освобождението на Македония и запазването на българския национален дух там”.8
Явно е, че звенарите са провеждали антибългарска и просръбска политика наложена им отвън, т.е. от коминтерна, който обяви Иван Михайлов за “фашист”.
Към края на Втората световна война 1943 г. сръбските партизани се свързаха с българските комунисти с цел общи действия срещу българската “фашистка” държава, но след войната те пак продължиха тяхната денационализация на българите в окупираните наши територии. Особено жестоко бяха третирани нашите сънародници в Македония и западните покрайнини: изключване от гимназия или от университета, уволнение от работа, изселване, затвор и побои.
Българите там и в наши дни се преследват от сръбската – македонска администрация. Случаят със Спаска Митрева (юли 2009 г.) е показателен. Хвърлена в затвора, майка кърмачка, само защото се чувства българка. Показателно е също, че всички сръбски държавници от 20-и век – крал Петър, крал Александър, маршал Тито и Слободан Милошевич – упорито и системно следваха една и съща програма за “велика Сърбия” за сметка на България, разбира се.
Но ето, че сръбският шовинизъм дойде до кулминация. След падането на Берлинската стена и полъха за свобода, републики в състава на Югославия поискаха автономия. Населението там – хървати, словенци, българи, румънци, черногорци, унгарци, албанци и босняци – не се асимилира. Те не станаха “прави сърби” . Тогава Слободан Милошевич, Шешел, Радован Караджич, Радко Младич и други изпратиха армията от Белград, която безскрупулно разрушаваше градове, църкви, стари архитектурни паметници, жилища и избиваше деца, жени, старци, мирно население. Пострадаха също и другите държави от Балканския полуостров, главно Македония и България:
обедняха икономически, напълниха се с бежанци, с наркотрафиканти, престъпти елементи. Никакви дипломатически инициативи не успяха да умиротворят сръбските юнаци. Наложи се НАТО да бомбардира
Белград през 1999 г. : на насилието – насилие.
И пак ни обсипаха с лъжи. Виновен за разпадането на Югославия бил папата, който разрушил тази православна държава, че не била католическа. Виновна била Америка, която искала само малки държавици. Виновна била България, че искала “да вземе Македония.”
Всъщност, държавата им се разпадна поради дивия им шовинизъм и десетилетни издевателства над хората, които проявяваха национално съзнание, а не сръбско. От “велика” Югославия остана само Сърбия. Тя, обаче, не извлече никаква поука и нищо не разбра. Нейните политици, военни, дипломати и владици пак простират ръце към България.
През лятото на 1995 г. новоназначеният сръбски консул в София в интервю пред “Свободна Европа” заяви дословно, че “Югославия требва да съществува като в нея влезнат Македония, България, а може би и Гърция.”
По същото време (1995) сръбският вицепремиер Шешел отиде в Русия и официално предложи на Елцин да интегрира в Руската Федерация Югославия и България. Човекът си позволи да разполага с родината си като със своя територия. Какво безочие!
Трудно е да си обясним, след всички сръбски враждебни прояви към нас, поведението на българското правителство на Сергей Станишев и на Ивайло Калфин. Последният заяви, че няма да подкрепи безусловно приемането на Република Македония в Европейския Съюз, но ще подкрепи приемането на Сърбия. Защо тази разлика?
Още по-странно е за нас, обикновени българи, защо правителството на Бойко Борисов назначи за министър Божидар Димитров, сръбски глашатай, който съзнателно или не подготвя нова Балканска война – България срещу Турция – за да могат сърбите да окупират безнаказано родината ни. Този път изцяло и окончателно. Какъв кошмар!!!
Българи, свестете се! Пазете си земите! Бранете ги от близо и далеч!
Автор
Багряна Попвасилева
-------------------------
1. ”Въстанието в Северозападна България от 1850 г.”, том I, документи от Пламен Трифонов, Видин 2008
2. Вестник “Северозападен Календар”, регионален седмичник, стр.13, 6ти юни 2008
3. Тихомир Павлов “Сърбизмът и българщината на Балканите”, 1933 г., изд. Глобус 91, София 1996, стр. 13-16
4. Писмо на Левски о 11 април 1871 г. от Търново
5. Митрополит Методи Кусев “Погрома на България”, стр. 69-77, изд. Глобус 91, София 1996
6. Кусев, ibid.
7. Списание “България-Македония”, бр. 4-5, 2009, стр.19
8. Димитрина Нанева, “Етикатът “фашист” върху името на Иван
Михайлов” в списание “Борба”, юли 2007, стр. 16-19
http://www.makedonskatribuna.com/BagrjanaPopvasileva.pdf

[FLEKTARN]

Ще кажа истината за Сърбия и сърбите. Това е народ, макар и християнски, винаги е бил срещу "доброто". Не говоря за хилядите убийства, и каквато и да е липса на дипломатичност, това е народ, с невероятни комплекси. Последната ни среща с група сърби потвърждава това. Групата ни Фейсбук във Флектарн, която вече не съществува, беше нападната от основно сърби, които бяха "срещу исляма", но публикуваха често смесени постове в тяхната си група като агитираха "за Шариата". Откъде се появиха, само Бог знае. Също често съм ставал свидетел на сръбска и македонска дружба стане ли дума устното нападение на България и "колко смешни сме". Македония е била българска, и това може да се докаже. Съжелявам, но картата показва. А Македония дори е област в Гърция, Северна Гърция. Това не е държава, това е областта Μακεδονία.

[Лина]

Сръбите са наглеци.........

На фона на протести и сблъсъци. В Черна гора има нов наместник на Сръбската църква.

Новият наместник на Сръбската православна църква в Черна гора встъпи в длъжност на фона на протести, при които се стигна до сблъсъци между демонстрантите и полицията, съобщиха световните агенции.

Митрополит Йоаникий пристигна за церемонията по интронизацията си с хеликоптер, докато силите на реда разпръскваха стотици протестиращи със сълзотворен газ.

Протестите бяха предизвикани от решението церемонията да се проведе в манастира в старата столица на Черна гора Цетине. Според недоволните изборът на мястото за церемонията е обида към стремежа на страната към независимост - както политическа, така и църковна.

------------------------------

Черногорците са можели да почерпят опит от нас, покрай юбилея на Варна като 100г. курортен град научих доста за града си, благодарение на медиите, та едно едно събитие от далечната 1906г.

Варненци прогонват нежелан гръцки митрополит преди повече от век

.........Предистория на антигръцките вълнения в България в началото на 20 век е свързана с политиката, която патриаршията и гръцката държава водят спрямо българското население в Македония, опитвайки се да го погърчат. След потушаването на Илинденско-преображенското въстание гръцката въоръжена пропаганда, подпомагана от Турция, се засилва и това довежда до редица изстъпления над мирното българско население в Македония. Тяхната кулминация е през пролетта на 1905 г. На църковния празник Благовещение гръцки чети атакуват село Загоричане и избиват повече от 60 души, сред които жени и деца. След Загоричанското клане във Варна се провежда първи антигръцки митинг, а такива са организирани и в други градове.

Постепенно напрежението утихва и до сблъсъци между българи и гърци във Варна не се стига, но това е само затишие пред буря. По това време населението на морския град е над 37 000 души, от които българите са около 19 000, а гърците – 5 000 души.
През февруари 1906 г. умира варненският митрополит Поликарп. Патриаршията посочва за негов наследник гръцкия духовник Константиний Исаакидис, който дотогава е служил в Македония. Поради тази причина българското правителство обявява, че Константиний няма да бъде допуснат, както няма да бъде допуснат и всеки друг, който преди това служил в Македония.

Назначението на Константиний се проваля, а Патриаршията определя за варненски митрополит Неофит Йоану. Той не е служил в Македония, но въпреки това кандидатурата му въобще не е приета добре. Правителството го предупреждава да не идва във Варна и да напусне България.  Неофит Йоану обаче не се вслушва и на 3 юни корабът, с който пътува, приближава варненското пристанище. На него вече се е събрала голяма тълпа, която да му попречи да стъпи на брега. Според местния печат присъстват 7 000 души, което е около 1/5 от населението на Варна. Речи пред множеството държат членове на основаното наскоро дружество „Български родолюбец”, които заявяват, че няма да допуснат на българска земя „един българоненавистник, станал причина за безброй мъки на българите в клетата Македония”. Властта в лицето на окръжния управител Георги Хараламбиев също не разрешава на Неофит да слезе на брега, мотивирайки се, че той в презрението си към България, която смята за турска провинция, не е поискал българска виза. В крайна сметка митрополитът остава на парахода и отплава с него към Румъния.

Българите решават да отпразнуват победата като на едно магаре слагат брада и табелата „Митрополит Гайдури, Неофит ефенди Йоану” и отиват да го развеждат в гръцката махала.

Три седмици по-късно Неофит Йоану отново прави опит да встъпи в длъжност, но отново на пристанището го чакат хиляди варненци. Те започват да го замерват с камъни, когато той се насочва с лодка към брега, и митрополитът е принуден да се върне на кораба.
https://dariknews.bg/regioni/varna/varnenci-progonvat-nezhelan-mitropolit-predi-poveche-ot-vek-1181400

[Hatshepsut]

Форумът на сръбските националисти, известен и като сръбска антибългарска кочина, изглежда вече е заминал 

http://forum.srpskinacionalisti.com/

Ако наистина е така, това е много добра новина за мен 
Той беше оставен на самотек от 2017г. и беше крайно време да се случи неизбежния му летален изход.

Този форум беше създаден още през 2003г. и беше идейно близък със Сръбската радикална партия. Освен че беше антибългарски, форумът им беше и ярко русофилски, това не би трябвало да е изненада, поради славянското и християнско братство между руснаците и сърбите...


Нека си припомним, че форумът "Српски националисти" беше предмет на обсъждане и в стария форум:

https://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=4146.0

[Hatshepsut]

Иван Николов: На сърбите никога няма да им стигнат българските земи


Иван Николов

Щом няма сърби в България, няма и българи в Сърбия!

Това може да бъде логика на Мечо Пух, но не и логика на министър на държава кандидатка за членство в Европейския съюз. Само че за ужас на сръбския външен министър Дачич, българи в Сърбия все още има, а сърби в България никога не е имало.

Въпреки че от 2014 година Сърбия формално води преговори за членство в ЕС, нейните най-висши държавни представители не са направили една стъпка в тази посока и не престават да бълват антиевропейски, в това число и антибългарски послания от времето на Първата световна война и юго-комунизма, нямащи нищо общо с европейската ценностна система, пише в коментар за БГНЕС Иван Николов от КИЦ-Босилеград.

Списъкът с антибългарските изказвания и провокации става все по-дълъг, езикът на омразата срещу българите и България става все по-остър, а официалните български реакция срещу подобни сръбски провокации, ако изобщо се появят, обикновено са написани деликатно и с крайна дипломатическа изтънченост.

В края на юни сръбският президент Александър Вучич пред държавната телевизия заяви: „Ако бяхме въвели санкции срещу Русия, на другия ден щяха да поискат да предадем Косово – да направим и едното и другото. А след това щяха да ни кажат да арестуваме още 500 души в Сърбия, за да минем през катарзиса и да бъдем част от Обединена Европа. Ако изпълним всичко това, тогава ще ни кажат, че не сме напечатали достатъчно учебници на български език и че ще бъде добре да въведем един по-особен диалект в югоизточна Сърбия“!?

В края на юли сръбският външен министър Ивица Дачич (и бивш говорител на Милошевич) за пореден път се възмути от България, че не признавала национални малцинства, но затова толкова много протестирала за лошото положение на българите в Сърбия. „...Но когато ние им казваме, а сърбите в България, тогава те отговарят: няма сърби в България. А това означава ние да кажем няма българи в Сърбия. Тогава няма проблеми и с българско национално малцинство. Навсякъде, където има различни етноси, има войни, конфликти и кризи“!?

Странна логика. Трябва да ли да се избият различните етноси, за да няма войни, конфликти и кризи? Ами кой създаде българското малцинство, ако не ненаситните сръбски ламтежи за български територии?

На друго място пък беше казал, че българите в Сърбия били пренебрежително малко, но България на всяка среща на Европейския съвет поставяла въпроса за правата на българското национално малцинство!?

С други думи, външният министър на Сърбия говори за правата на малцинствата сякаш води преговори за размяна на военнопленници: „дайте ни нашите сърби, да ви дадем българите“!? Жалко, че в България няма сърби. Но дори и да ги имаше, сделката пак нямаше да стане. Защото него не го интересуват нито сърби, нито българи, а само териториите – колкото повече, толкова по-добре.

Подобен тип политическо говорене е, меко казано, недопустим в комуникацията между народите и държавите, особено пък такива, които според Вучич, „нямат отворени въпроси“.

Нека да припомним, че само през последните летни месеци се случиха и други провокации. На ГКПП „Олтоманци-Рибарци“ бе спряна фотодокументална изложба за Босилеградския погром или по-точно за престъпленията на сръбския четнически войвода Коста Печанац срещу цивилното българско население в Босилеград и околните села на 15-16 май 1917 г..

Малко по-късно, бе спрян пакет с книги на известния български поет, писател и дипломат Едвин Сугарев.

След това на 12 юли, Сърбия отмени българското присъствие на тристранния междуграничен събор в местността Голеш и съборът стана двустранен – само от представители на Северна Македония и Сърбия.

Затова пък на 2 август президентите на Сърбия Александър Вучич и на Северна Македония Стево Пендаровски, на сръбска територия, в манастира „Св. Прохор Пчински“ заедно честваха Илинден, или по-точно, първото заседание на АСНОМ, когато на 2 август 1944 г. на сръбска територия, е конституирана югославската Народна Република Македония.

По този повод Вучич каза много мили думи за приятелство, братство, сестринство и обич към македонците и македонския език. Тия иронични намеци отново бяха за сметка на България, която с настояването за спазване на правата на македонските българи и нов прочит на българската история в Македония, била „блокирала“ преговорите за членството на Северна Македония в Европейския съюз!?

Югоносталгичните управници в Македония все още не искат да разберат, че с исканията за спазване на правата на българите и нов прочит на официалната юго-версия на историята на Македония, България цели европеизацията на Македония и трайно стабилизиране на българо-македонските отношения. Като членка на ЕС България няма никакъв интерес от „блокирането“ на македонското еврочленство. Напротив. Но и няма да си позволи да вкара в Европа един тлеещ балкански проблем който да я взриви отвътре.

Сърбия, която умишлено протака собственото си еврочленство и се заиграва с най-тоталитарните държави в света – Русия и Китай, няма никакъв интерес от членството на Северна Македония в ЕС. Чрез своите инсталирани структури в държавния апарат и просръбските политически партии, сдружения и медии, тя прави всичко възможно да блокира или поне сериозно да забави македонското еврочленство. Перспективата Северна Македония да изпревари Сърбия и да стане външна граница на ЕС, е направо кошмарна за съвременните сръбски управници.

Що се отнася до антибългарските филипики на Вучич и Дачич от типа „щом няма сърби в България, няма да има и българи в Сърбия“, те само показват безсилието и злобата на великосръбския шовинизъм, разбира се, за ония, които умеят да четат. Сърби в България няма, защото България не е окупирала нито един квадратен метър сръбска територия, а квази-научните теории за „сърбо-шопите“ и „торлаците“, които се били простирали до към половината България, отдавна са издишали. Сърбия е окупирала български територии и както всеки завоевател, се старае етнически да ги очисти.

Това вече е сериозен проблем който един век обременява българо-сръбските отношения, проблем, който засяга човешките и малцинствените права на българите в Западните покрайнини и проблем, който не позволява на Сърбия да стане членка на Европейския съюз. Просто защото това е недопустимо за европейската ценностна система.

И вместо да подхвърлят бомбички срещу България по утринните програми и среднощните риалити програми по сръбските телевизии или националистическите сборища по разни поводи, сръбските политици и медии трябва много внимателно да прочетат и коментират Резолюцията на Европейския парламент от 10 май 2023г. относно доклада на Комисията за Сърбия за 2022г.

Примерно, в глава „Ангажимент за присъединяване към ЕС“, точка 6, Европейският парламент: „изразява съжаление относно продължаващите тесни отношения и партньорство на Сърбия с Русия, което повдига въпроси относно стратегическата посока на Сърбия и възпрепятства икономическото и политическото развитие; изразява загриженост относно степента, в която длъжностни лица от Русия оказват влияние върху някои решения на сръбските държавни институции; осъжда кампанията от страна на държавни служители и влиятелни медии в опит за подкопаване на процеса на интеграция в ЕС;

В глава „Демокрация и правова държава“, в точка 59, Европейският парламент: „призовава Сърбия да гарантира спазването на правата на националните малцинства, включително достъп до образование, информация и религиозни услуги на малцинствени езици, както и подходящо представителство в публичната администрация в съответствие с приложимите европейски стандарти; призовава Сърбия да защитава и насърчава културното наследство и традиции на своите национални малцинства, и по-специално да създаде положителна атмосфера за образование на малцинствени езици, и изразява съжаление във връзка с нарушаването на правата на малцинствата в тази област…“

Или в глава „Помирение и добросъседски отношения“, точка 77, ЕП: „призовава за историческо помирение и за преодоляване на дискриминацията и предразсъдъците от комунистическото минало; отново призовава органите да обърнат внимание на наследството на бившите комунистически тайни служби, като направят техните досиета достъпни за обществеността, по-специално тези на бившата югославска тайна служба (УДБА) и на Службата за контраразузнаване на Югославската народна армия (КОС); призовава тези архиви да бъдат върнати на съответните правителства на държавите правоприемници, ако те са отправили такова искане“.

Ето тия и множество други препоръки на Европейския парламент, трябваше да са на дневния ред на сръбското общество. По тия теми трябваше да се водят дискусии по медиите и в Скупщината на Сърбия. Ако не за друго, то поне заради това че: „...Сърбия е най големият бенефициент на предприсъединителната помощ от ЕС в Западните Балкани, възлизаща в размер на 1,404 милиарда евро в рамките на финансирането по линия на ИПП II от 2014 г. насам“ и „ че ЕС е най-големият инвеститор, търговски партньор и главен донор за Сърбия със сумата от 1,85 милиарда евро в преки инвестиции през 2021 г.

Вместо задълбочени разговори за европейското бъдеще на Сърбия, сръбските граждани, включително и тия от български произход, са принудени да слушат бръщолевенето на дълбоко изкомплексирания сръбски политик Ивица Дачич и да живеят не като свободни европейски граждани, а със страховете, че точно заради споделянето на европейските ценности, може да ги сполети съдбата на Славко Чурувия, Дада Вуязинович, Ана Политковская, Зоран Джинджич, Алексей Навални, Борис Немцов и много, много други. Само заради това, че въпреки всичко, някои от тях все още имат куража да се противопоставят на ония на които никога няма да им стигнат войни и български територии.

Това е истинска причина за безпокойствие на българските политици. Защото предните постове на тази политика вече са в България – послушайте сръбската чалга в малките места в Западна България, вижте докъде стига сигнала на сръбските телевизии, които денонощно бълват емисии за „сърбо-шопите“ в България и руската пропаганда срещу Украйна. Вижте димящите „сръбски скари“ и се замислете какво им е сръбското. /БГНЕС

https://faktor.bg/bg/articles/novini-svyat-ivan-nikolov-na-sarbite-nikoga-nyama-da-im-stignat-balgarskite-zemi

[Лина]

Сръбският външен министър се възмути от отказа на България да признае сръбско малцинство у нас



------------

Нашия външен министър защо проста момента? И той трябваше да се появи в някое тв шоу и да помоли официално, ако се намира някой сърбин в България роден тук, незабавно и немедлено да се покаже да го вирим всички, щото никой не е виждал такъв звер.   

[FELDMARSCHALL]

И аз се чудя къде са тия предполагаеми сърби в България, освен онези в посолството и няколко треньора от "Първа лига".