Балкански езиковъ съюзъ

[Hatshepsut]

Балкански езиков съюз


Етнографска карта на Балканите от Ами Буе, 1847г.

Балканският езиков съюз е езиков съюз — група езици, които, без да имат общ произход, споделят определени граматически характеристики, — включващ няколко езика от Балканския полуостров.

Нито един от отделните езици в Балканския езиков съюз не споделя всички негови характеристики. Най-много характеристики споделят основните езици на съюза: източните южнославянски езици (българският, вкл. македонската норма и преходните говори), албанският език и източнороманските езици (румънски, армънски, мегленорумънски, истрорумънски). По-малка част от характеристиките се наблюдават при вторичните езици: гръцкия, балканския цигански, гагаузкия, сръбски език и балканските диалекти на турския език.

Основните характеристики на Балканския езиков съюз са следните:

стремеж към аналитизъм (ограничаване на броя на падежите);
задпоставен определителен член;
изчезване на инфинитива;
наличие на ударен звук „ъ“;
образуване на бъдеще време със спомагателен глагол или частица;
прономиална антиципация;
особености при образуването на числителните от десет до двайсет;
Приликите между балканските езици са забелязани още през 1829 г. от словенския езиковед Ерней Копитар. Понятието Балкански езиков съюз е въведено през 1958 г. от румънския езиковед Александру Росети.

Характеристики

Езиците от Балканския езиков съюз (албанският, българският, гръцкият и румънският) се отличават със следните характеристики:

Опростяване на именното склонение.
Сливане на дателния и родителния падеж (формите на единия падеж изпълняват функциите и на другия).
Единство на падежните форми, показващи място и направление.
Аналитични форми за изразяване на бъдеще време посредством спомагателен глагол или частица със значение „искам“. Това явление е характерно и за езици извън балканския езиков съюз, например за английския. Предполага се, че това явление се появява първо в гръцкия език в периода около I век и се разпростира върху останалите езици. В българския, албанския и новогръцкия език бъдеще време се образува с помощта на неизменяема частица, докато в румънския и сръбския се използват всички лични форми на спомагателния глагол.
Загуба на инфинитива и замяната му с лични глаголни форми в българския и новогръцкия. Това явление е характерно и за разговорния сръбски език, и за турските диалекти в Шуменско.
Наличие на задпоставен определителен член при съществителните имена в албанския, арумънския, българския и румънския. Това явление възниква вероятно под влияние на старобългарския език, защото отсъства от новогръцкия, където определителният член е предпоставен. Предпоставен е и определителният член в старогръцкия.
Аналитични форми за сравнителна степен при прилагателните имена.
Удвояване на допълненията чрез кратките форми на личните местоимения.
Употреба на кратките форми на дателния (в гръцкия — на родителния) падеж на личните местоимения като притежателни.
Множество прилики в строежа на изречението, които създават впечатлението за еднакъв строеж, осъществен с различна езикова материя (българска, гръцка, албанска или румънска).
Обща лексика, словообразувателни модели и фразеологизми, например израза „за много години“: албански për shumë vjet, гръцки χρόνια πολλά, румънски la mulți ani.

Обща лексика

Вследствие на многовековен контакт балканските езици развиват система от общи понятия.

Анализи

Копитар смята, че тези общи черти произтичат от езиците на древните траки и илири. Сандфелд-Йенсен търси като причина за общото в балканските езици гръцкия, но той е периферен, слабо повлиян и слабо влияещ, липсват му някои важни черти, като задпоставеният определителен член и стремежът към аналитизъм, а и тезата на Копитар се обуславя от факта, че в повечето от общите особености на езиците от Балканския езиков съюз не могат да бъдат намерени в славянския и гръцкия език. Георг Солта предполага, че общите черти се дължат на латинския език от времето на римското владичество на Балканите, но твърде малко от посочените по-горе особености могат да се намерят в латинския и другите романски езици, с изключение на румънския, оформил се твърде късно в сравнение с българския и гръцкия.

Появата на Балканския езиков съюз е тясно свързана с формирането на балканските езици – български, румънски и албански, в чийто произход също има много неясноти. Това се вижда например от начина на обяснение на няколкото десетки общи думи изоглоси с древен произход в езика на албанците и румънците. Тъй като тези езици днес са териториално силно разделени, предполага се, че в миналото те са били в пряк физически контакт помежду си.

Финландският езиковед Линдстет въвежда през 2000 г. количествена мярка, т.нар. „балканизиращ фактор“, описваща степента на притежание на общите балкански признаци и изчислява, че македонският диалект на българския език има най-висок „балканизиращ фактор“ – около 12; с други думи, в българския език трябва да се търсят причините за появата на Балканския езиков съюз.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Балкански езиков съюз

[Hatshepsut]

БАЛКАНСКИЯТ ЕЗИКОВ СЪЮЗ И ПРОИЗХОДЪТ НА НЯКОИ БАЛКАНСКИ ЕЗИЦИ

Иван Танев Иванов

Балкански езиков съюз (БЕС) е термин, с който се подчертават общите особености в граматиката, синтаксиса, речника и фонетиката на някои езици, говорени на Балканите, независимо, че те принадлежат към различни езикови групи на индо-европейското езиково семейство. Тук се включват най-вече български (включително т.н. “македонски” и “турлашки” диалекти), румънски (включително аромънски, меглено-румънски и истро-румънски) и албански, както и в по-слаба степен гръцки. В още по-слаба степен към БЕС се включва и сръбския език, по-специално неговия най-източен “турлашки” диалект, който всъщност се говори на територия, представлявала доскоро част от българското етническо землище. Този езиков съюз е повлиял в последствие езиците на късно дошлите на Балканите цигани (индо-ирански език) и на евреите – сефариди (езика ладино).

Независимо, че общият речников фонд за посочените езици е твърде малък, съществуват характерни общи черти в тяхната граматика, като: 1) движение към аналитизъм;  2) постпозитивен член; 3) отстраняване на инфинитива; 4) наличие на гласния звук "Ъ"; 5) образуване на категорията бъдеще време; 6) антиципация на личното местоимение; 7) особенности при образуването на числителните от 10 до 100; 8) синтактически и фразеологически особености.

Първият учен забелязал общите черти (балканизмите) в някои балкански езици от различни езикови групи е словенецът Jernej Kopitar в 1829 г., но едва в първите десетилетия на XX-ти век е оформена цялостната представа за БЕС. Основен принос в това отношение имат Gustav Weigand и Kristian Sandfeld-Jensen (Linguistique balkanique, 1930) и румънският краевед Alexandru Rosetti, който изковава термина БЕС (1958). Theodor Capidan е най-яростния привърженик на представата за обща езикова общност на Балканите, но не липсват и опоненти (Alexandru Graur), според които езиковите подобия на са толкова силно проявени за да се говори за “езикова балканистика”.

Причините и генераторът за поява на БЕС се дискутират отдавна и са далеч от разрешаване. Първоначално се е смятало, че е съществувал език-еталон, дал своя отпечатък върху останалите балкански езици. Времето за поява на БЕС не е точно установено. Кр. Сандфелд-Йенсен посочва, че много от общите балканизми са възникнали не по-рано от X-ти век сл.н.е., а някои особености и малко по-рано [Кr. Sandfeld. Linguistique balkanique. Probl è mes et r é sultats. Paris , 1930. с. 214-216]. Това показва, че появата на БЕС хронологически следва с три-четири века идването на протославяните на Балканския полуостров, освен това техният език първоначално не е притежавал никой от посочените по-горе “балканизми”. Той е имал инфинитив и силно развита падежна система, а определителният член му е съвсем непознат. От тук се заключава, че езикът на протославяните не е играл ролята на език-еталон, а най-вече на повлиян език при последвалото генериране на общите “балканизми” и на БЕС. Почти същото може да се каже и за античния и средновековен език на гърците, макар че той има предпозитивен определителен член.

Тъй като повечето от общите особености на езиците от БЕС не могат да бъдат намерени в славянския и гръцкия езици, най-ранните иследователи, включително Kopitar са вярвали, че тези особености са наследени от древните езици на местните траки, даки и илири, които биха могли да оформят субстрата на съвременните балкански езици. Обаче, тъй като езиците на това автохтонно население остават и досега практически непознати, не може да се твърди обосновано дали те наистина са притежавали посочените езикови особености. Поради това тази хипотеза остава в сферата на вярата.

            Според хипотезата на Сандфелд-Йенсен, гръцкият език е играл ролята на език-еталон за останалите езици от БЕС [Кr. Sandfeld. Linguistique balkanique. Probl è mes et r é sultats. Paris, 1930. с. 163]. Тази авторка изхожда от предвзетата презумпция, че “гърците винаги са имали цивилизация, превъзхождаща културата на своите съседи”, поради което “гърците не могат да заимстват езикови особености от тях”, а могат само да им ги придават (?!). Тези бомбастични твърдения обаче не издържат на конкретната проверка. Така например, нито съвременния гръцки, нито античните гръцки диалекти не притежават главните особености, характерни за БЕС. В такъв случай може обосновано да се допусне, че балканизмите на съвременния гръцки могат да са иновации, заимствани от езиците на някой съсед през късновизантийския период. В същност, по отношение на най-важните езици от БЕС гръцкия език изглежда като периферен, слабо повлиян и слабо влияещ, тъй като му липсват някои важни черти на БЕС, като например постпозиционния определителен член и стремежът към аналитизъм.

Трета хипотеза за езика-еталон на БЕС изказва Georg Solta [Einführung in die Balkanlinguistik mit besonderer Berücksichtigung des Substrats und des Balkanlateinischen, 1980]. Той изхожда от друга една, на пръв поглед също “разумна” постановка, а именно че Римската империя е владеела целия Балкански полуостров и от тук, езикът на римляните и на романизираните остатъци от местно или колонизирано население би могъл да остави своя отпечатък върху всички по-късни балкански езици, включително (?!) и върху по-късно дошлите. Тази хипотеза обаче се обезмисля от факта, че твърде малко от посочените по-горе особености на БЕС могат да се намерят в латинския и другите романски езици (без румънския). Липсват доказателства, че тези особености са били развити в местния простонароден латински за малкото време на владеене на Балканите. Ако тази хипотеза е вярна,  тя може да обясни появата на такива особености в “македонския” диалект на българския чрез заимстване от езика на армъните, но тя не може да обясни как тези особености са се появили в самия език на армъните!

            В опит да заобиколи всички гореописани трудности, полския учен Zbigniew Gołąb частично се отказва от представата за първоначалния “език-еталон” и изказва т.н. хипотеза за “множеството източници”, от които произхождат указаните балканизми. Засега тя е най-популярна, поради липса на друга по-обоснована. Той постулира, че не всички от посочените балканизми произлизат от един единствен език-еталон, а са резултат от взаимното реципрочно въздействие на много езици.  Например, смята се, че един “балканизъм” може да е заимстван от латинския, друг – от гръцкия, трети от езика на славяните! Освен това се приема, че балканското население се е местело от място на място и частично се е асимилирало от завареното население придавайки му особености на своя език. Трети фактор е знаенето на много езици от различните групи балканско население. Тази хипотеза е по-скоро израз на безсилие да се посочи истинската причина за появата на БЕС и прибягва до познатата “работеща” представа за “етническия тюрлю-гювеч”, “успешно” използван за да се унищожи наследството на прабългарите.

В същност БЕС е факт, макар че неговата поява е трудно да се обясни. Появата на БЕС е тясно свързана с формирането на основните балкански езици – български, румънски, и албански, в чийто произход също има много неясноти. Това се вижда например от начина на обяснение на няколкото десетки общи думи-изоглоси с древен произход  в езика на албанците и румънците. Тъй като тези езици днес са териториално силно разделени, предполага се че в миналото те са били в пряк физически контакт помежду си. Всички разновидности на съвременния румънски език, към който спадат езикът на молдованите, езикът на власите в Сърбия (цинцарите), Македония и Гърция (куцовласи т.е. беловласи, армъни и меглени) притежават тези общи с албанците ранни изоглоси (думи-когнати). Това се тълкува като указание, че оформянето на посочените румънски диалекти е станало след езиковия контакт с протоалбанците. Територията, където проторумънците и протоалбанците са били в (евентуален) езиков контакт и са си обменили изоглоси (когнати) обаче не може точно да бъде определена поради невъзможността да се отговори на останалите исторически факти. Така, за мястото на езиковия контакт се сочи територията започваща от днешна Северна Албания (което изглежда абсурдно в очите на днешните румънски историци) и свършваща до Трансилвания (което пък изглежда невъзможно от гледна точка на яко вкоренената илирска хипотеза за автохтонен произход на албанците). Днешните румънци се смятат за “славни наследници” на римляните и представата, че те са били в началото един катун хора, мигрирал от Северна Албания към земите отвъд Дунава е унизителна за тях. От своя страна, едва ли албанците ще бъдат възхитени от твърдението, че не са илири, а чергари, дошли от Трансилвания. Изобщо, всеки народ се стреми да си "избере" славни предтечи, с изключение на българския, който мазохистично се придържа към лъжата, че предците му са Атиловите хуни.

Всичко това хвърля съмнение върху представата за пряк езиков и териториален контакт между протоалбанците и проторумънците. В такъв случай се подхвърля друга възможност, да е съществувал някакъв трети език който да е предал множество думи на тези два езика, без те да са били в непосредствен контак помежду си.  Но кой е бил този трети език? Езикът на дако-мизите, траките или илирите? Те са практически непознати и тяхната намеса в случая е чиста спекулация. Освен това, от последния момент, когато се съобщава за илири и даки (I-ви век н.е.) до първия момент, когато се споменава за албанци и власи (румънци) (XI-XII-те век) се намира историческа пропаст от около 10 века. През тези 10 века на Балканите се развиват драматични събития, водещи до унищожаването или преместването на цели народи (траки, даки, илири) и тяхното заместване със съвсем други. Малко внимание се обръща например на факта, че в периода III – V –ти век, на територията на днешна Трансилвания и Унгария живеят предимно язиги, племена от сарматски произход. По-същото време, на обширната територия на съвременна Румъния и Украйна възниква племенна общност, обозначавана като Черняховска култура, която е включвала различни племена но основно това са били сармати. Идването на хуните в края на IV век раздвижва тези племена, но не ги унищожава, защото е невъзможно да се унищожи населението на четвърт Европа. Безспорно, част от тези племена слизат надолу, към по-сигурните земи на юг от Дунава. По същия път надолу след два века тръгват и протославяните и прабългарите, които в началото трудно са отличавани от сарматите и са обозначавани до средновековието като “скити” или население дошло от “скитските предели”.

В същност, проблемът с езиковия (и териториален!) контакт между албанския и румънския възниква, защото езикът на съвременните българи съзнателно е елиминиран от посочения албано-румънски “езиков контакт”. В действителност, общи думи с древен архаичен произход има не само в албанския и румънския езици, но също и в българския.

т.н. група от архаични думи, характерни за румънския и албански езици всъщност е характерна и за българския език. Нещо повече, много от тези думи (zestre - зестра; zburda - изпружвам; zăr (zer) - суроватка; vatră - ватра, топлина; strungă - струнга, стърга; stejar - стожер; stăpîn - стопан; sarbăd - сърбам; murg - мургав, черен; păstaie - пашкул; кzgîria - жегвам, жига, и мн.др.) са запазени в най-широка степен именно в българския. Много от българските съответствия на тези думи имат ясно ирански произход, т.е може да са наследство от прабългарите и други сарматски народи.

            Горният извод обаче важи не само за общия запас от архаични думи в БЕС. По-общо, от всички балкански езици, най-много общи особености имат българския, албанския и румънския. Финландският езиковед Jouko Lindstedt (2000 г.) въвежда количествена мярка, т.н. “балканизиращ фактор”, описваща степента на  притежание на общите балкански признаци и изчислява, че “македонския диалект” нa българския език има най-висок “балканизиращ фактор” около 12.0. С други думи, най-висок "балканизиращ фактор", съответно, най-силно "балканизиращо" влияние върху останалите балкански езици има българския език! И наистина, първите четири от посочените по-горе най-важни особености на БЕС са характерни единствено или главно за него! Именно в българския език трябва да се търсят причините за появата на БЕС.

        Тази научна истина обаче не се взема пред вид от съвременните балкански езиковеди, за което пречи не толкова местния патриотизъм, колкото неправилното възприемане на българския език като "първоначално чисто славянски, но в късното средновековие претърпял отклонение под влияние на османо-турците". В действителност, в българския език няма и следа от аглутинативния, свръхпадежен език на сибирските тюрки и късните османо-турци. Първоначалният език на българите, прабългарския, се е говорил в продължание на няколко века на територията на днешна България, Македония, Румъния и Албания, т.е. точно там, където почти по същото време започва да се формира БЕС!! Нещо повече, в България иранският език на прабългарите не е изчезнал в годините на християнизирането (края на IX-ти век), а се е говорил или отделни негови думи, лични имена, фрази и др. са употребявани още няколко века. По време на отслабване на славянизиращата роля на църквата (византийското и турско владичество), тези "простонародни" елементи на българския език, "развалящи словото божие", както е казал патриарх Евтимий, са избуяли и са оформили вида на средновековния говорим български. Следователно, може да се твърди обосновано, че езикът, послужил като еталон за формиране на БЕС може да бъде езикът на най-ранните ирано-българи и другите сродни с тях народи, заселили се по Балканския полуостров.

https://protobulgarians.com/

[Hatshepsut]

Кои са основните разлики между българския език и славянските езици

За да не бъдем обвинени, че търсим винаги разликите между две неща, ще започнем първо с приликите.

     На територията на Европа имаме три големите езикови групи, от т.нар. индоевропейско езиково семейство, и няколко по-малки. Трите големи групи езици са - латинската (френски, испански, италиански, португалски, румънски и др.), германската (немски, холандски, английски, шведски, датски, норвежки и др.) и славянската (руски, украйнски, белоруски, полски, чешки, сърбо-хърватски, български, словенски, словашки и др.)

     Неслучайно нашият език е поставен от езиковедите в голямата група на славянските езици и е представян като част от южнославянския клон, включващ словенски, сърбохърватски и български.

     Основание за това е очевидната и бързодоловима прилика в речниковия състав на славянските езици, в това число и българския. Например на руски казваме – земля, звезда, ветер, вода, дом, лето, брат, сестра, один, жить, пить, река, рыба, осен, ночь, озеро, солнце, зима, снег, голова, горло, город и т.н. На украйнски – земля, зiрка, вiтер, вода, дiм, лiто, брат, сестра, один, жити, пiць, рiка, риба, осiнь, ноч, возеро, сонце, зима, снiг, голова, горло, мiсто и т.н.

     На чешки и на полски пишем с латиница, но пак казваме – zeme, hvezda, vitr, voda, dum, leto, bratr, sestra, jeden, ziti, piti, reka, ryba, podzim, noc, jezero, slunce, zima, snih, hlava, hrdlo, hrad  и т.н. на чешки, а на полски – ziemia, gwiazda, wiatr, woda, dom, lato, brat, siostra, jeden, zyc, pic, rzeka, ryba, jesien, noc, jezioro, slonce, zima, snieg, glowa, gardlo, ogrod (miasto) и т.н.

     В лексикално отношение, т.е. по отношение на думите, или може да ги наречем материала, от който е изграден един език, българският без съмнение е най-близък с речта на славяните и принадлижи към славянската езикова група.

     Само че, освен така важния речников състав, всеки език притежава и съответна специфична конструкция, или така наречената в езикознанието граматика. Лексикалните и граматичните особености са двете най-важни характеристики на даден език. В граматично отношение славянските езици също си приличат, но и тук следва едно голямо „но...”.

     По отношение на граматиката, българският език се различава особено много от всички останали славянски езици.

     Разликите всъщност са толкова големи, че на практика българският език въпреки цялото лексикално сходство с другите славянски езици, остава на практика непознаваем и трудно разбираем за славяноговорящите народи.

     Тук на първо място традиционно се споменава за отсъствието на падежни форми в българския език и преминаването му от синтетизъм към аналитизъм, но аз предпочитам да започна с нещо друго.

     Един от най-съществените белези на българския език е, че той единствен от всички славянски езици притежава членуване на имената, различно съответно за трите рода – мъжки, женски и среден и за единствено и множествено число. Например думата „човек” при определяне на обекта става – човек-а или човек-ът, а при неофициалните форми – човек-о, човек-от, чиляк-ас, чиляк-ан и т.н. На руски например членуване на имената няма и „человек” става „етот человек”. На сръбски „човек” става при определение - оваj човек. Подобно членуване, отсъства и в другите европейски езици (с известно изключение при шведския, но това е дълга тема), а се среща само в албански и румънски. Т.е. три балкански езика - български, албански и румънски имат една обща специфична характеристика.

     Тя не е единствената. Друга особеност, която сближава речта на балканските народи е начинът на образуване на бъдеще време – с помощта на спомагателна частица. На български тази частица е „ще”, във въриантите и ше, шъ, ша, че, ке, кье, жъ, жа и т.н. На гръцки тази частица е θα, на румънски е să, на албански е tл. В славянските езици образуването на бъдеще време става чрез спомагателен глагол и инфинитив. Например руски - я буду читать, ты будешь читать, от будет читать и т.н.

     Тези и други примери говорят за едно древно езиково родство в речта на балканските народи и дават основание на някои специалисти да въведат понятието "балкански езиков съюз".

     Както споменахме, българският език единствен от всички славянски езици е загубил склонението на имената, т.е. падежните форми и от синтетичен е станал аналитичен. Казано по друг начин, изразяването става не чрез изменение окончанието на думата, а чрез използването на предлози. Според изследванията на английски специалисти за един такъв преход от синтетизъм към аналитизъм са необходими около 1500 години развитие на езика и повече. Нашите учени се опитваха да ни убедат, че в българския език това е станало едва ли не за 150 години, което е абсурдно като твърдение.

   Същевременно богатството на българският език е голямо. Нашият език е изключително богат на граматични времена, които са доста повече на брой в сравнение с руския език например.

     Българският език например единствен си служи с двойнствено лично местоимение, като например – мене ме обичат, тебе те пращат, него го хвалят и т.н. Освен изявително, повелително и условно наклонение, в българския език се среща и преизказното наклонение, което е присъщо отново само на нашия език.

     Докато всички други славянски езици имат неопределена глаголна форма – инфинитив, българският език се е освободил от нея и я заместил с аналитични форми за отделните времена. Употребата на формата да+ личен глагол, вместо инфинитив, води до сходство на българския език с някои други европейски езици, като например английски to+ и немски zu+.

     Всички посочени по-горе примери, които могат да бъдат и още по изчерпателни, свидетелстват за уникалното място, което заема българския език в групата на славянските езици.

    Да повторим отново, че докато в лексикално отношение славянските езици си приличат, включително и българския, в граматично отношение българският език се различава съществено от представата за славянска реч. Друг е и ритъмът на изказа, ритъмът на думите. Българският език носи характеристики, които го сближават освен със славянските езици и с балканските и с тези от латинската и германската езикова група, а и с някои от по-малките индоевропейски езикови групи. Всичко това показва едно по-скоро средищно място, което заема нашият език в семейството на индоевропейските езици.

     Граматичните и лексикални характеристики на българския език, говорят за една древност на българската реч, която се изразява в осъществения преход от синтетизъм към аналитизъм, в общи граматични особености, които говорят за едно древнобалканско езиково родство, и в едно богатство от изразни средства, което отново говори за древност и средищно място на българския език сред езиците от т.нар. индоевропейско езиково семейство.

https://andorey.blog.bg/history/2012/10/31/koi-sa-osnovnite-razliki-mejdu-bylgarskiia-ezik-i-slavianski.1015559

[Hatshepsut]

Радиоенциклопедия „Съюзът на балканските езици”: Българският – различният славянски език


Страница от Асеманиевото евангелие - старобългарско глаголическо евангелие от втората половина на Х или от началото на XI в.

Попадайки на Балканския полуостров в областта на засилени контакти с езиците на други балкански народи, славянският по произход български език доста се отдалечава от праезика. Днес, макар че основните думи, с които си служим, са общи и разбираеми за говорещите друг славянски език, граматиката и фразеологията на българския има много повече сходства с конструкциите на езиците от т. нар. балкански езиков съюз – албански, гръцки и румънски.
За балканското в родния ни език разговаряме с проф. Петя Асенова и доц. Йовка Тишева от специалност „Балканистика” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Може да чуете предаването на следната страница:

https://bnr.bg/hristobotev/post/100086193/radioenciklopediya-syuzyt-na-balkanskite-ezici-bylgarskiyat-razlichniyat-slavyanski-ezik