Петя Дубарова

[Hatshepsut]

Зимна ваканция

Тя се стопи като сняг във косите ми,
като отрязана плитка умря.
Как да я върна? Задъхват се дните ми,
търсят я, гонят я мойте утра.

Във пещерата на своето щастие
образ и тайна заравям със сняг.
После учебници грабват очите ми.
Бързат контролни, връхлитат ме пак.

Мила ваканция, пазя те, имам те
в спомени, бухнали като лоза.
Пазя те в своя хербарий на зимата
като замръзнала малка сълза!

[Hatshepsut]

Събота

Във събота съм тъмна, неразбрана
и гъвкава, и дива като рис.
Умората, избила във каприз,
напуска ме като зарасла рана.

Училището рухва в мисълта ми —
далеч със свойте дневници, дъски.
Към мен пътуват хиляди реки,
очите ми се пълнят с цветни гами

и циганки ми дават своя ритъм.
Аз, силна като пролетна лоза,
китарата превръщам във сълза
и никого не слушам, нито питам.
 
Във събота съм тъмна, неразбрана
и гъвкава, и дива като рис.
Умората, избила във каприз,
напуска ме като зарасла рана —

не зная просто как да се наричам…
Но щом във понеделник облека
престилка с цвят на черната дъска,
ще бъда пак добро момиче!

08.05.1977

[Hatshepsut]

Отиде си лунапарка

Аз се мъча да открия в лунапарка
моя миналогодишен малък светъл лунапарк,
като морска златна мида: бляскав, пищен, вечно буден,
спрял внезапно и щастливо пред гърба на плажа стар.

Но защо чуждеят тези тъй добри автомобили
и не спират върху мене топли лампени очи?
Като тъмна пеперуда, в миг останала без сили,
аз попадам в топла мрежа от неонови лъчи.

А отвсякъде ме гледат дръзки хубави момчета
и в очите им безбройни обещания горят.
Те, откраднали от синьото на хиляди морета,
бързат синия си нежен поглед да ми подарят.

Но предишната ми радост — светла, детска, топла, боса,
в мен умира като морски уморен среднощен фар.
Аз си тръгвам обедняла и изгарям от въпроса:
кой открадна моя малък, моя чуден лунапарк.

1977

[Hatshepsut]

На петнадесетгодишните

Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,
аз съм толкова млада за пръв път до днес,
несравнима съм с цвят на напъпила вишна.
Нямам плахост и кротост, и сладък финес.

Нося тъмния чар на червена лъвица,
цяла в пищния хаос на джунгли и дни,
а съм всъщност и морска, и в мойте зеници
властно вдига морето зелени стени.

Нося синята кръв на жена индианка,
с бясна сила в мен ври Оцеолова власт.
Вижте, вижте сърцето на моята сянка -
многосърца, стоцветна, различна съм аз,

а съм само една - и за пръв път съм млада,
като грабната в миг от дървото сълза,
като пламък, изригнал от девствена клада,
като лумнала бързо нагоре лоза.

Ще раста, ще натрупам във себе си дните
и живота във трудния негов синтез,
ала своята сила петнайсетгодишна
ще запазя такава, каквато е днес.

[Hatshepsut]

Морска вълна

Дантели се диплят в моите нозе,
със страст и любов ме прегръщат,
изпълват със щастие моето сърце,
далече ме носят и връщат.

Разплела, разпуснала буйни коси,
вълната се хвърля в брега си
и в нейната песен морето шепти.
Тя носи загадка с дъха си —

дъха на безкрайното синьо море
със своята шир безгранична.
Все трепка красиво с прозрачни криле
вълната красива, обична.

1973 г.

[Hatshepsut]

Смъртта на птицата

Наведе главица раненото птиче,
притвори от болка очи
в ръцете на малкото мило момиче,
добри като топли лъчи.

И зрънце не иска, не иска водица,
замира доброто сърце.
Погледна със ужас, тъй, не като птица,
а само човешко лице.

Но ето крилцата едвам изтрептяха,
а после замряха за миг,
очичките малки за вечност заспаха,
заспа сърчицето без вик.

08.08.1974 г.

[Hatshepsut]

Художник

Ти седнал си пред бялата картина
с очи дълбоки, сини и искрящи,
под твоите ръце цъфти градина
и пори въздух птицата летяща.

Рисуваш на платното ти планети,
рисуваш ти луната и звездите,
и смели хора в огнение ракети,
герои със медали на гърдите.

И може би след хиляди години,
когато вече няма да сми живи,
картините ти — цафнали градини —
ще бъдат вечно млади и красиви.

07.08.1974 г.

[Hatshepsut]

Кон

След дълго плуване в реката
излезе конят на брега
и горд погледна във водата,
изправил тръпнеща снага.

Той — паметник на младост, сила,
изправил се е гордо тук,
развял е грива белокрила
отронва тихо весел звук.

Но може би и той ще стане
един прастар измъчен кон
и вече няма да отрони
той звук на радост, само стон.

16.08.1974 г.

[Hatshepsut]

Тъмни улици

Тъмни улици мрачно снагите си вият
и се сплитат на възел - замръзнал площад.
Цяла нощ ветрове настървено се бият
върху синята плът на студения град.

Боси стълбове, голи чешми осълзени,
побеснели от болка и ужас липи.
А далече, зад хиляди златни недели
ляга лятото в нечии длани да спи.

А далече, зад съботи нежнолилави
блика пак лунапарк топлодъхав неон.
И дървета край него, зелени и здрави,
стягат своя вълшебен, усмихнат кордон.

И на трите сезона студеното рамо
ще разбия с ръце на парчета от лед.
Аз не ще се оставя на времето само
да ме носи през дни, ту назад, ту напред.

Ще попадам в червено море от контролни
и сама ще достигам най-светлия бряг,
и със длани от студ зачервени и болни
ще рисувам аз лято в ронливия сняг.

И запазила свойта момичешка вяра,
ще достигна на лятото синята жар -
там, където ме чака добър като гара
моят малък неонов добър лунапарк.

[Hatshepsut]

Амфора

Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.

Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.

Една луна – простряна длан от злато –
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта ѝ скрити.

В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам.

[Hatshepsut]

Раздаване

Клоните като безброй змийчета
черни и оголени стърчат,
удължени от безсилие дървета
искат есенните дни да преброят.

Те прозореца ми искат да погалят
– да изпият стъклената белота,
топлината му от сънищата бяла
– да им бъде светло, топло през нощта.

Как желая да съм огнено момиче
и ръцете си от огън да им дам,
и косите си да срежа. Като птиче
върху вейките да натежат от плам.

Да прегръщам клоните им почернели,
да ги сгрея, с топлина да ги горя
и от красота да ги направя бели –
своята белота да им даря.

[Hatshepsut]

Тайна

И облак сивкав като миша дупка
пак погледа ми приютява тихо,
от мойта длан – разчупена черупка –
изтича въздух снежнобял и стихов.

Във чашите на моите зеници
се плисва нещо чуждо, непознато
и сиви, като мене тъжни птици,
пробождат ме с върха на свойто ято.

Но моят стих, от зима неизпръхнал,
ще метне на гърба ми свойто лято
и аз стихотворение ще стана,
от никого нечуто, неизпято.

Тогава ще се вмъкна във пиеса
на някоя от сцените, сияйна,
ще бъда най-безавторна, щастлива,
ще бъда просто малка тайна.

[Hatshepsut]

Невинна като детско своеволие

Невинна като детско своеволие,
аз връщам се от своето далече.
Едно червено кръшно главоболие
залива мойта топла синя вечер.

То кара ме чемширена, бръшлянена
да падна във нозете на стиха ми.
Приемат ме желана, но неканена
извивките на живите му гами.

И чувствам ли се сам-сама и ничия,
подмамена от мимолетна слава,
ранена от студени безразличия,
той властно, мълчаливо ме спасява.

Сърцето ми задърпва свойте корени,
изострят се и скулите ми меки,
със крачки, от умора необорени,
аз тръгвам по брадясали пътеки.

По гъвкавите релси на ръцете ми
той пуска свойте влакове червени,
а някъде на топло зад очите ми
узряват като гроздове вселени.

Вземете ги! Побързайте! Как хубаво
е с моите загадъчни вселени.
Изпийте със очите си вселените,
родени от стиха ми и от мене!

Защото като кръшно главоболие
минава мойта топла синя вечер.
Невинна, като детско своеволие,
аз тръгвам пак към своето далече!

[Hatshepsut]

През стъкло от лято

На косите ми поляга като пъстра селска кърпа
радостта. А дъждовете ме обличат със вода.
И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
Хвърля светла сянка облак като дядова брада.

И препълнена със лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя как топи се като синя свещ нощта.
За да видя сън от лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя невидени досега неща.

17.8.1976 г.

[Hatshepsut]

Мисли в час

Омръзна ми да бъда все послушна -
да слушам и мълча, да бъда в час
и само химикалът ми да шушне
по бели листи със мастилен глас.

Омръзна ми контролни да ме дебнат,
а после в мисълта ми да тежат,
да бъда груба, нервна и враждебна
дори и с мама някой път.

Омръзна ми да бъда черно-синя,
в престилка като прилеп - с нощен цвят,
и с чувството на грешна монахиня
да нося в себе си мечта за свят

тъй пъстър, както всъщност е дъха ми
в момичешката своя дълбина.
Гимназията всекиго измами,
от всеки взе по капка светлина...

Разбирам, че съм зла, неблагодарна...
Но блика пак звънецът сив мажор.
Той идва срещу мен самоуверен
да продължиме вечния си спор.

5.5.1977

[Hatshepsut]

Заключваха ме...

Заключваха ме - счупвах всяка брава,
не чувствах как вината в мен тече!
А в сянката ми девствено лилава
се вливаше и сянка на момче.

Завръщам се! Вината ми огромна
ме стяга в своя чер невидим креп!
На дните ми от счупената стомна
изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.
Пред теб! Неблагодарницата аз,
смутена и виновна, се превръщам
във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш - никак не е късно,
свидетел ми е мъдрият Бургас.
И твойта радост, мамо ще възкръсне,
кълна ти се - виновницата аз!

1978