Петя Дубарова

[Hatshepsut]

Сливане

Нощта дойде и корабите-замъци
целунаха със светлини морето.
Запалиха го жълтите им пламъци
и стана то като от огън взето.

Те пясъците бели зацелуваха
и топло електричество им вляха.
До будното пристанище доплуваха
и в неговото светло се преляха.

То стана като мида-черноморница,
на бисери стотици светлината
затворила в плътта си животворница,
на звуци и на светлини богата.

И чувствам — на пристанището блясъка
превръща ме във водорасло нежно,
посажда ме завинаги във пясъка
с очи, с ръце към морската небрежност.

[Hatshepsut]

С дъжда

От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме, заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.

Той ту се свива в локва пред нозете,
треперещ като коте от вода,
ту бяла електрическа звезда
във него се оглежда като цвете.

Заслушвам се и чувам как над мене
със капки черни като вишнев сок
той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.

Във тази нощ сама съм в тъмнината,
но нищо не навява самота,
защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.

1978

[Hatshepsut]

До утрото

Един далечен фар, като око на гларус,
напълнено със морска светлина,
повика ме при себе си.
Не зная —
да ида или тука да стоя.

Поглеждам към морето.
То люлее и себе си, и хиляди звезди
като златни отпечатъци от пръсти…
То моли ме при него да стоя.

Усещам как и мидите под мене
черупки и треви са ми постлали.
„Постой при нас! Със теб ни е добре!
Ний всички морски тайни ще ти кажем.“

Къде да ида?
Толкова неща ме викат или молят да остана.
Дали при фара или тука да стоя
и с мидите добри да разговарям?

Дали със гларусите бели
или с чайките
да дишам на небето ветровете?
Дали пък да отида там, при рибите,
за да ми покажат своето плуване?

О, тука ще остана чак до утрото
и тихо ще изслушам този разказ
на мидите, постлали гърбовете си.
Не ще забравя да целуна фара
по челото, препълнено от блясъци.

Аз своето присъствие на птиците
поне до утрото ще предоставя.
Не ще обидя аз със отказ рибите
и с тях до утрото ще поиграя.

[Hatshepsut]

Настроение

Препъна се във облака небето
и падна като купола на храм.
Извика нещо с писък самолетен.
А после аз видях, сърдит и ням,
 
как нощен дъжд приведен подковава
на облака изрязания ръб.
И синя радост в мене разклонява
короната си, мощна като дъб,

защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз от никого нечута,
а цялото небе живее в мен.

[Hatshepsut]

След сянката

Във сините вълшебства на града
потапям се, замислена и няма,
причаква ме зад ъгъла дъжда
и близва ме дъхът му като пламък.

И сякаш парят капките безброй,
и сякаш са със лято напоени,
шумят като възторжен пчелен рой
и гонят се като листа над мене.

Най-синьото вълшебство на Бургас
са сенките, прогонили съня си.
Сред тях намирам своята и аз
и гоня я, тъй както радостта си.

1975

[Hatshepsut]

Брезите

Брезите се отърсват пак
от синьото мълчание
на своите листа
и тъмни като сенките
във листени обятия
попиват вечерта.

Разрошени от щастие,
те клони омастилени
разтърсват като в бяг
и дръзки като птиците,
плетат гнезда за вятъра
и есенния мрак.

Че слънцето, надменното,
блестящо като бял живак
по рибешки мълчи
и хората, забързани
не виждат красотата и
добрите им очи.

А вечер те отърсват се
от синьото мълчание
на своите листа
и будни като сенките,
и мойте сини сънища,
се сливат с вечерта.

[Hatshepsut]

Есенна вечер

Сред настръхнали дървета
с крачка бавна и предвзета
се разхожда сънен вятър
със корона от листа,
а изкаляните стъпки,
потъмнели като кръпки,
се разбягват из асфалта
и облизват есента.

А прозорците сънливи
светлините си игриви
от гърдите си издухват,
като рибешки очи
се вторачват в тъмнината
и излъчват към земята
от пердетата неспрени
електрически лъчи.

И макар че тази есен
охлади добрата песен
на дървета и прозорци,
на вериги от листа,
тя придаде на града ни
красота като в съня ми,
но живота му от лято
осоли като сълза.

[Hatshepsut]

Да си горещ и снежен

Улицата бяла, като котешка опашка
искам да подръпна за измръзналия край.
Вятърът разтегнал е момчешката си прашка,
с топки сняг захвърля ме, щастлив като през май.

Колко рядко виждала съм зимата такава!
Колко рядко виждала съм своя град такъв!
С улиците, снежните, луната като брава,
с жиците, опънати от бяла снежна връв.

Може би затуй ми става толкова горещо —
устните, косите ми изтръпват като сняг.
А да си горещ и снежен е чудесно нещо.
Да си цяла снежна, ала топла пак.

25.11.1975

[Hatshepsut]

Лунапарк

Светлините са изплели светла кошница
и люлеят лунапарка си във нея.
И дърветата в зелените си нощници
не заспиват, а се смеят и се смеят…

По челото ми пробягват сенки алени
на усмивки и червени карамфили
и ме шарят със очите си запалени
тези малки и добри автомобили.

И от светлото си щастие изтръпнала,
напоена от вълната ярка,
аз превръщам се запалена от блясъка,
във немирна светлина от лунапарка.

1976

[Hatshepsut]

Аз и морето

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.

[Hatshepsut]

Радост

От тласъка на светли асансьори,
от входове с дискретна светлина
събира свойта делничност деня
и тръгва си по залива нагоре.

Бургас потръпва съботен и влажен.
Нощ меки уморени колене
отпуска над смълчаното пране.
Припада здрач — висок, многоетажен.

И взела смях от съботните гами,
аз бързам да прекрача своя праг
и мойта радост да целуне пак
челото уморено на баща ми.

1978

[Hatshepsut]

Момчета

Внезапно разклонили мъжки вени
и вдигнали широки рамене,
красиви и все още несмутени
от тихо женско „да“ и тежко „не“,

превръщате с ръцете си изкусни
един велосипед във две крила.
Неволно ли докоснете ни с устни,
изчезвате. Не чакате „ела“,

отново ваши стъпки се преплитат
със нежните ни стъпки по брега.
Пред нас животът, сочен като пита,
дъхти на мед, непипван досега.

А някъде и дене ме сънува,
жадува ме, прозрачна като мед,
във стихове ме търси и рисува
един усмихнат, влюбен в мен поет.
 
И счупя ли със свойта обич бяла
на детството си приказния храм,
аз своя път със неговия сляла,
най-светлата си песен ще създам!

[Hatshepsut]

Мечти

Аз искам да плувам със чайките бели,
със тях да летя в висините,
да гледам зорите, коси разпилели,
да тичам със тях над горите.

Желая да литна високо в небето,
да пипна със длани звездите,
да видя оттам заблестяло морето,
да чуя как пеят вълните.

Аз искам Венера над мен да изгрее
и Марс да ми махне приветен,
над мене луната сребро да излее,
светът да проблесне заветен.

Аз искам привечер по лунни пътеки
да тичам, да чезна в тъмата,
край мене да мамят звездиците леки,
под мене да мами земята.

И пак във България искам да кацна,
да дойда по лунна пътека,
където от всичко всесилно, могъщо
най-смел и велик е човека.

15.11.1973 г.

[Hatshepsut]

Последен танц

Листото като мъничка сълзица
отрони се във утрото студено
и сякаш е крило на златна птица,
изпърха то и падна уморено.

Лежи като самотна песъчинка
в голямата студена пуста нива
и вечер го поглежда месечинка,
бездушна като горска самодива.

И слуша в скръб листото натъжено
как вятърът извива бавна песен,
че то е писъмцето позлатено,
последното писмо на тази есен.

02.08.1974 г.

[Hatshepsut]

Радостта като сълза

Улици към мен протягат
топли лампени ръце,
към прозореца ми бяга
лъч с неоново лице.

По листата като птици
плуват лунени петна.
Светли огнени езици
са звездите във нощта.

Вятърът вратата бутва
и повиква ме навън...
Снопче светлини се срутва
пред лицето ми със звън.

В улици хилядоцветни
впускам се като вълна;
хора и усмивки летни
грабват мойта тишина.

Улици под мене тичат,
тупка пулсът на нощта,
а по клепките се стича
радостта като сълза.

25 януари 1977

[Hatshepsut]

Влак

Как искам да съм малък светъл влак,
по-пъстър от крилете на хвърчило.
Да чувствувам във светлия си бяг
че слънце в моя ритъм се е скрило.

Да бъде мойта гара слънчев знак,
от хиляди очи благословена.
Да бягам срещу вятъра, но пак
да връщам там мечтата си зелена.

Как искам да съм малък светъл влак.
Тогава бих посока подарила
на някого. Искри родени в бяг
от релсите. И свойта пъстра сила.

Защо не съм добър среднощен влак?!
Тогава аз на всеки бих раздала
завръщане. Но бих поела пак
по релсите на радостта си бяла.

11.2.1977