Тема за гѫби

[Hatshepsut]

Овча праханка

Albatrellus ovinus (Schaeff.) Kotl. & Pouzar
семейство Albatrellaceae

синоним Polyporus ovinus (Schaeff.) Fr., Scutiger ovinus (Schaeff.) Murrill

У нас:  Овча прахан, Овча праханка, Овче виме.

По света:  Sheep polypore (английски), Polypore des brebis (френски), Schaf-Porling (немски), Tрутовик овечий, Овечий гриб (руски).

Шапка:  Отначало изпъкнала, по-късно сравнително плоска, но неравномерна. Сивкава, сиво-бежова, с белезникава или бяла периферия. Често с допълнителни бледожълтеникаво-зеленикави и бледорозови нюанси, особено по наранени места. Повърхността отначало е суха, гладка и мъхеста, по-късно е напукана и неравна. Ръбът е месест и дълго време остава подвит. Диаметър – до 15 cm.

Тръбички:  Плитки – 1-2 mm, низбягващи по пънчето. Порите са много фини, бели до кремави и закръглени. Пожълтяват след нараняване.

Пънче:  Плътно, дебело, гладко, бяло или белезникаво, като пожълтява след нараняване. Често ексцентрично разположено спрямо шапката, цилиндрично или стесняващо се към основата. Размери 2-6 × 1-3 cm.

Месо:  Твърдо и плътно, бяло или жълтеникаво, с приятна миризма и вкус, при старите екземляри леко горчиво. Реагира с калиева основа (KOH) и се оцветява жълто-зеленикаво.

Спори:  Споровият прашец е бял. Размерът на спорите е 3-4.5 × 3-3.5 μm.

Местообитание:  Стари иглолистни гори в планините. Вероятно образува микориза със смърч (Picea) и бор (Pinus). Расте както поединично, така и на големи групи. Понякога се случва няколко плодни тела да се съединят в керемидообразни туфи. Разпространен е във високопланинския иглолистен пояс на Витоша, Рила, Пирин и други наши планини. Сезонност – от средата на лятото до края на есента. (юли-ноември).

Коментар:  Ядлива гъба само в млада възраст. По сведения на гъбари пожълтява при изваряване.

Сходни видове:  Сходен вид е Albatrellus confluens (Кифла), който също се намира често във високопланинския иглолистен пояс. Основен отличителен белег е оцветяването на шапката – при Albatrellus confluens шапките са розови до розово-оранжеви. Те често са подредени като керемиди една върху друга и се срастват помежду си.

По-сложно е отличаването на A. ovinus от други два вида, които са познати отскоро в Европа и не са проучени добре у нас.

Albatrellus subrubescens според континенталната литература расте с борове (Pinus), в планини и низини. Има бледоохрена до бледооранжева шапка, която при стареене се напуква. Понякога се виждат червени петънца по шапката и долната част на пънчето. Месото нагарча, а под въздействие на калиева основа се оцветява виненочервено.

Albatrellus citrinus расте в смърчове гори (Picea) в планините, като предпочита варовити местности. Има жълтеникава шапка, която пожълтява допълнително като остарее.

Важна особеност е амилоидната реакция на спорите (потъмняване под въздействието на разтвор на Лугол). Спорите на A. ovinus са неамилоидни, докато тези на A. subrubescens и A. citrinus са амилоидни.

Сходен вид е и Osteina obducta. Плодните тела са също бели и с керемидообразна форма, но растат върху мъртва иглолистна дървесина.

https://manatarka.org/albatrellus-ovinus/

[Hatshepsut]

Сърнена рогачка

Sarcodon imbricatus (L.) P. Karst.
семейство Bankeraceae

синоним Hydnum imbricatum L.

У нас:  Сърнена рогачка, Кафява сърненка.

По света:  Scaly hedgehog (английски), Sarcodon imbriqué, Barbe de bouc (френски), Habichtpilz (немски),  Ежовик пестрый (руски).

Шапка:  До 20 cm в диаметър. Месеста и плътна, първоначално изпъкнала, по-късно плоска, при по-старите екземляри вдлъбната в средата, сивокафява до жълтокафява. Повърхността й е суха и кадифена, осеяна с едри, повдигнати, контрастиращи тъмно-кафяви люспи. Ръбът при младите екземпляри е подвит навътре, при по-старите е изправен, често насечен.

Иглички:  Бели до белезникави, низбягващи по пънчето, крехки и лесно отделящи се от шапката.

Пънче:  До 8 cm, плътно, белезникаво, обикновено ексцентрично разположено спрямо шапката.

Месо:  Плътно, твърдо, белезникаво до бежово, без особена миризма и с леко горчив вкус. Няма цветна реакция с калиева основа (KOH).

Спори:  Споровият прах е кафяв.

Местообитание:  Високите иглолистни гори със смърч (Picea abies). Обикновено расте на групи и се среща често. Плододава от края на лятото до края на есента (август-ноември).

Коментар:  Ядлива. Някои хора я събират за консумация – може да се приготовлява печена на скара, маринована или за гъбено брашно. За ядене стават само младите екземпляри и то след отстраняване на игличките. Месото на старите гъби горчи и е негодно за консумация.

Сходни видове:  У нас Сърнената рогачка, Sarcodon imbricatus, е широко разпространен вид във високия иглолистен пояс и е може би най-яркият представител на този род. В Европа се срещат повече от 15 вида Sarcodon, много от които твърде редки и слабо проучени. Те са месести гъби с шапка и пънче и образуват своите спори върху иглички вместо ламели или пори както при други родове гъби. Те образуват микоризни асоциации с различни видове дървета.

Важни белези за различаването на този вид от други видове Sarcodon са шапката покрита с едри, тъмнокафяви люспи, равномерно оцветеното месо в пънчето (без синкави или зеленикави петна в основата) и наличието на смърчове в местообитанието.

Sarcodon squamosus е вид който се отличава трудно, но се счита, че расте единствено с бор (Pinus). В миналото много автори погрешно са назовавали находки на S. squamosus като S. imbricatus. Има сведения, че се среща и в България, но е значително по-рядък.
Sarcodon scabrosus расте в широколистни и иглолистни гори. Има червеникаво-кафява люспеста шапка, сиво-синкаво месо в основата на пънчето, горчив вкус и брашняна миризма.
Горчивата рогачка (Sarcodon leucopus), с почти гладка, ненапукана шапка и потъмняващо месо. Среща се в планински иглолистни и широколистни гори.

https://manatarka.org/sarcodon-imbricatus/

[Hatshepsut]

Набръчкан напръстник

Verpa bohemica (Krombh.) J. Schröt.
семейство Morchellaceae

синоними Ptychoverpa bohemica (Krombh.) Boud., Morchella bohemica Krombh.

У нас:  Набръчкан напръстник, Набръчкана верпа.

По света:  Wrinkled thimble-cap (английски), Runzel-Verpel (немски), Шапочка сморчковая (руски).

Плодно тяло:  Състои се от шапка и пънче. Шапката е прикрепена за пънчето само в най-горната си част. Общата височина варира и може да достигне 20 cm и повече.

Шапка:  Повече или по-малко звънчевидна. Външната повърхност е с изразени вгъвания, които могат да бъдат вертикални и успоредни или съвсем хаотични, разделени от ребра. Жълто-кафява, кафява или понякога кафяво-черна по ребрата, особено след изсушаване. Вътрешната повърхност е белезникава до кремава и гладка.

Пънче:  Цилиндрично или бухалковидно с разширение в основата. Бяло, белезникаво, кремаво или бледооранжево. Често покрито с бели влакнести редички, разположени хоризонтално, но понякога са слабо изразени и пънчето изглежда почти гладко. Пънчето е кухо, като кухината е изпълнена с бели памуковидни хифи.

Месо:  Нежно и крехко, особено при старите гъби. Младите и изсъхналите гъби са по-еластични. Без особена миризма или вкус.

Спори:  Спорите са сравнително едри, с размери 55 – 85 × 17 – 20 μm.

Местообитание:  Гъбата плододава през пролетта (април-май). В литературата (Breitenbach & Kränzlin) са описани различни местообитания, като просветлени широколистни гори, крайречни ливади и храсталаци. Наши наблюдения сочат, че гъбата понякога се среща в присъствието на някои дървесни видове като тополи (Populus), върби (Salix) и глог (Crataegus). Широко разпространена в Европа, но на много места рядко срещана.

Природозащитен статус:  Видът е записан в Червения списък на гъбите в България с категория „Почти застрашен“ (NT). (Red List of fungi in Bulgaria, M. M. Gyosheva, C. M. Denchev, E. G. Dimitrova, B. Assyov, R. D. Petrova & G. T. Stoichev, Mycologia Balcanica 3, 2006)

Коментар:  Наши автори считат гъбата за ядлива. Според RogersMushrooms.com, гъбата трябва да се третира с внимание, поради възможността от предизвикване на неприятни симптоми при някои хора. FunghiItaliani.it споменава, че суровата гъба е отровна, и че трябва да се избягва във всички случаи, понеже може да причини различни стомашно-чревни симптоми на отравяне включително и след готвене.

Сходни видове Смръчкулите, Morchella esculenta (Обикновена смръчкула) и Morchella elata (Висока смръчкула), могат да бъдат сбъркани с форми на Verpa bohemica с подобни на техните ямки  вгъвания на шапката. В помощ служи начинът на прикрепване на шапката към пънчето. Прикрепването при V. bohemica е в най-горната част на шапката, образувайки свободен ръб за разлика от смръчкулите, при които шапката е свързана изцяло с пънчето и свободен ръб липсва. Прикрепването при Morchella semilibera (Хибридната смръчкула) е непълно и с образуван свободен ръб. Шапката с около половината от височината си е прикрепена към пънчето, докато другата половина е свободна.

Verpa conica (Напръстник) има сходно на V. bohemica прикрепване. Шапката на V. conica е почти гладка и без изразени вгъвания.

Дипленките, Gyromitra esculenta (Обикновена дипленка) и Gyromitra gigas (Гигантска дипленка), имат шапки с неправилни форми и изпълнени с кухини.

Обикновеният фалус (Phallus impudicus) се отличава с характерната си отблъскваща миризма на развитите плодни тела и обвивката, която остава около основата на пънчето.

https://manatarka.org/verpa-bohemica/

[Hatshepsut]

Лека-полека преминавам към отровните гъби 

Зелена мухоморка

Зелената мухоморка (Amanita phalloides) е силно отровна гъба от семейство Мухоморкови (Amanitaceae). Тя е причинител на повечето смъртоносни отравяния, настъпили след консумиране на гъби.

Възникнала е в Европа, но се е заселила на всички останали континенти без Антарктида. Среща се в почти всички видове гори. Обича тъмните и влажни места. Появява се в края на пролетта, при дъжд расте и през лятото до късна есен. Бялата форма на зелената мухоморка (A. phalloides var. alba) е идентична във всички белези с изключение на цвета.

Зелени мухоморки (Amanita phalloides var. alba) - бяла форма

Токсините съдържащи се в 5 грама зелена мухоморка (Amanita phalloides) са достатъчни за да убият 70-килограмов човек.

Вид

Типични за плодното тяло са следните белези:

Маслинено зелена, зелена, зеленикава или жълта гугла, с диаметър достигащ 15 cm.
Бели пластинки и бял споров прашец.
Дълго, с торбесто пръстенче и оцветено бяло или слабо зеленикаво стъбло. Също така има набраздени люспици по дължината му. В началото е уголемено и достига височина 18 cm. Диаметърът му е от 1 до 3 cm.
Щедра волва.

Разпространение

Зелената мухоморка образува микориза с различни видове дървета (дъб, бук, леска). Предпочита плодородните почви и светлите широколистни и смесени гори. Гъбите самостоятелно или на групи са често срещани. Особено широко разпространени са в умерените пояси на Европа, Азия и Северна Америка.

Отравяне

Съдържа два вида токсини: фалотоксини и аматоксини. Сред фалотоксините са фалоин, фалоидин, фализин и фалицидин. От аматоксините съдържа аманитохемолизин, аманитин и др. Основният причинител на смърт е токсинът алфа-аманитин. Черният дроб и бъбреците се засягат най-много и често единственият начин да се избегне смъртта е трансплантация на черен дроб. Симптомите на отравяне настъпват след 6 – 24 часа. В повечето случаи необратимата вреда настъпва преди появата на симптоми.

Причина за повечето отравяния е липсата на опит при идентификацията на бели, ядливи печурки.

Папа Климент VII (1523 – 1534) е починал след отравяне от зелена мухоморка.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Зелена мухоморка

У нас:  Зелена мухоморка, Пакостница.

По света:  Death cap (английски), Amanita phalloide (френски), Grüne Knollenblätterpilz (немски), Бледная поганка (руски).

Шапка:  Отначало кълбовидна, после яйцевидна, полукълбовидна или изпъкнала и накрая плоска. Маслиненозелена, тревистозелена, жълто-зеленикава, жълто-кафеникава или почти бяла, като центърът е по-тъмен от ръба. Цветът варира в големи граници. Повърхността, най-често гола, е гладка, суха и лъскава или лепкава. Само в редки случаи може да е покрита с едри, бели, парцалести остатъци от общо покривало. Ръбът е ненабразден. До 15 cm в диаметър. Срещат се екземпляри с изцяло бели шапки, лишени от зеленикав тон. Тези форми се описват в литературата като отделен вариетет – Amanita phalloides var. alba.

Ламели:  Бели, нагъсто разположени и свободни от пънчето.

Пънче:  Цилиндрично, в основата обхванато от остатъка от общото покривало (волва), с пръстен. Бяло, в близост до основата с белезникави или бледозеленикави ивици. Гладко. Височина до 12 cm.

Пръстен:  Широк, висящ и траен. Бял до жълтеникав. Горната повърхност е фино набраздена вертикално.

Волва:  Бяла мембрана, с торбеста форма, обгръщаща основата на пънчето. Отвътре често е зеленикава. Понякога е скрита в почвата под горската шума.

Месо:  Бяло, плътно, с неприятна сладникава миризма, особено при стари гъби. (Не опитвайте вкуса!)

Спори:  Споровият прашец е бял.

Местообитание:  Расте както в широколистни, така и в иглолистни гори. Образува микориза с разнообразни видове дървета, но у нас се среща най-често с дъб (Quercus), бук (Fagus), габър (Carpinus) и други широколистни дървета. Плододава поединично или на групи през лятото и есента (юни-ноември). Зелената мухоморка произхожда от Европа, но се е разпространила на всички останали континенти без Антарктида (поради отсъствието на микоризни растения).

Коментар:  Зелената мухоморка е смъртоносно отровна гъба. Въпреки годините изследвания върху токсините, съдържащи се в нея, все още не е открит антидот на въздействието им. Основният причинител на смърт е токсинът алфа-аманитин. Черният дроб и бъбреците се засягат най-много и често единственият начин да се избегне смъртта е трансплантация на орган. Симптомите на отравяне настъпват след 6 до 24 часа. Смъртността при отравяне със зелена мухоморка е от 50 до 90 процента и шансовете за оцеляване са свързани с навременната диагностика.

Сходни видове:  Зелената мухоморка може да бъде сбъркана с печурки (Agaricus spp., например Охрената горска печурка, Agaricus sylvicola, с бяла шапка и жълти петна), от които се различава най-лесно по цвета на ламелите, които са бели при A. phalloides и кафяви при печурките. Освен това, при A. phalloides, както при други опасни видове мухоморки, има торбеста волва в основата на пънчето. Най-голяма опасност съществува при млади и неразвити плодни тела на A. phalloides, когато те са все още покрити от бялото общо покривало и наподобяват млади печурки.

Също така, по цвета на шапката мухоморката може да се смеси с гълъбки със зелени шапки (Зелена гълъбка – Russula virescens, Тревистозелена гълъбка – Russula aeruginea и др.), при които отсъства както пръстен, така и волва.

https://manatarka.org/amanita-phalloides/

[Hatshepsut]

Бяла мухоморка

Бялата мухоморка (Amanita virosa) е смятана за една от най-отровните гъби в природата. Расте в широколистни, предимно дъбови гори, с богати почви от юни до октомври. Счита се за изключително опасна тъй като се бърка лесно с бели ядливи печурки от неопитни гъбари. Много автори я приемат като бяла разновидност на зелената мухоморка. Достатъчна е само малка част от гъбата за да причини отравяне. Смъртността достига над 80% тъй като отравянето причинява тежка мастна дистрофия на черния дроб, по-слабо изразена в бъбреците и миокарда. Характерно е наличието на светъл период след първоначалните симптоми през който отровения смята че е преживял отравянето.

Гугла:
Гуглата в младо състояние е полукълбеста до звънчевидна; развита е широко-дъговидна до плоска, тънкомесеста, 4 – 7 см в диаметър с гладък, заоблен ръб, чистобяла с жълтеникаво теме без остатъци от общото покривало. Във влажно време е лепкава, гола и гладка.

Пластинки:
Пластинките са свободни, гъсти, въздебели, бели.

Пънче:
Пънчето е цилиндрично, високо 8 – 10 см; диаметър 1,2 – 1,5 см. Първоначално е с влакнеста сърцевина, по-късно кухо, бяло, по повърхността с фини влакна като люспици, в горния край с чисто бял кожест висящ пръстен, в основата задебелено като луковица. Обхванато е от бяло (в горната половина свободно) неправилно разкъсано калъфче.

Месо:
Месото е бяло, с доста силна миризма на ряпа.

Споров прах:
Споровият прах е бял.

Двойници:
Отличава се от печурките, с белите си пластинки, белия споров прах и наличието на бяло кожесто калъфче в основата на пънчето. При печурките само при най-младите екземпляри пластинките са белезникави, но тогава липсва калъфче в основата на пънчето. При по-развитите екземпляри на печурката пластинките са розови, а у старите – тъмно кафяви.

A. verna се смята за разновидност на бялата мухоморка и е също така отровна. Други гъби с които се бърка лесно са A. phalloides var. alba, A. eliae, A. solitaria и други.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бяла мухоморка

Amanita verna (Bull.) Lam.
семейство Amanitaceae (Мухоморкови)

У нас:  Бяла мухоморка.

По света:  Amanite printanière (френски), Frühlings-Knollenblätterpilz (немски), Мухомор весенний (руски).

Шапка:  Отначало полукълбовидна, по-късно изпъкнала и накрая плоска. Бяла, но може да бъде и бледокремава. Повърхността е гладка и влажна. Отсъстват остатъци от общо покривало. Ръбът е гладък или финовлакнест и ненабразден. Достига до 10 cm в диаметър.

Ламели:  Бели, гъсти и несраснали с пънчето.

Пънче:  Цилиндрично или слабо разширяващо се към основата, има пръстен. Основата обхваната от остатък от общо покривало (волва). Бяло. Гладко или покрито с нежни, бели, влакнести парцалчета. Височина до 12 cm.

Пръстен:  Широк, висящ и траен. Разполага се в горната част на пънчето, близо до шапката. Бял. Горната му повърхност е гладка и ненабраздена.

Волва:  Бяла мембрана, с торбеста форма, обгръщаща основата на пънчето. Понякога е скрита дълбоко в горската шума или почва и трябва да се изрови за да се разгледа.

Месо:  Бяло, плътно. Без особена миризма, освен при старите екземпляри, когато е възможно миризмата да е неприятна. Не бива да се опитва на вкус. Под въздействието на калиева основа (КОН) месото променя цвета си в яркожълто.

Спори:  Споровият прашец е бял. Спорите са елиптични до яйцевидни с размери 8-11 × 7-9 μm.

Местообитание:  Широколистни и по-рядко иглолистни гори, у нас обикновено с дъб (Quercus). Предпочита по-топли и южни места. Плододава поединично или на групи. Расте предимно в периода от разгара на пролетта до началото на лятото, но не е изключено да се срещне и през лятото и есента. В превод от латински език „verna“ означава пролетна. Не е често срещан вид.

Коментар:  Бялата мухоморка е смъртоносно отровна гъба. Предизвиква синдром на фалоидно гъбно отравяне.

Сходни видове На първо място трябва да се подчертае възможността за объркване на Бялата мухоморка с различни видове печурки (Agaricus) с бели шапки. Сред тях са ядливите видове Agaricus campestris (Полска печурка), Agaricus arvensis (Ливадна печурка), Agaricus sylvicola (Охрена горска печурка), Agaricus urinascens (Едроспорова печурка) и други. Всички видове печурки имат тъмнокафяв споров прашец и тъмнокафяви ламели при развитите плодни тела. Опасност представляват неразвитите плодни тела, при които не се виждат оцветените ламели.

Често се случва гъбари да не различават отделни видове мухоморки и да наричат „Бяла мухоморка“ всички тези с бели шапки. Всъщност има немалко видове с бели шапки и също такива, които обикновено са оцветени, но поради условията или други фактори могат да са обезцветят до бяло.

Бялата леплива мухоморка (Amanita virosa) е рядък, студенолюбив вид, който обитава планински гори и плододава през лятото и есента. Има бяла, яйцевидна шапка, която дълго време не се разтваря. Пънчето носи един лесно разпадащ се и понякога отсъстващ пръстен. Самото пънче е покрито с груби, езиковидни израстъци. Видът е също толкова отровен.
Белият вариетет на Зелената мухоморка (Amanita phalloides var. alba) трудно се различава от истинската Бяла мухоморка. Нормално оцветени екземпляри със зелени шапки често се намират едновременно с тези с бели шапки. Обикновено се виждат бледозеленикави следи върху пънчето и вътрешността на волвата, които също подсещат за видовата принадлежност. Пръстенът на Зелената мухоморка е набразден отгоре. Сезонът на Зелената мухоморка е през лятото и есента.
Сурогризката (Amanita vaginata) също може да се сбърка с Бялата мухоморка, особено екземпляри с бели шапки. При този вид не се образува пръстен, а ръбът на шапката е набразден.
Едролюспестата мухоморка (Amanita vittadinii) расте на открити, затревени места. Торбеста волва липсва, а шапката и долната част на пънчето са люспести. Плододава от пролетта до есента.
Шишарковидната мухоморка (Amanita strobiliformis) и Шипоглавата мухоморка (Amanita echinocephala) обикновено имат по-масивен строеж и носят остатъци от покривало върху шапката. При тях волвата не е под формата на торбичка.
Amanita boudieri има шапка покрита с брадавици и пясък. Не образува ясен пръстен, нито волва с форма на торбичка. Средиземноморски вид с много малко наблюдения от България. Плододава през пролетта.
Яйцевидната мухоморка (Amanita ovoidea) е по-масивна и носи характерни остатъци от частично покривало по ръба на шапката и бързо изчезващ пръстен. Средиземноморски вид, който се появява в южна България и по брега на Черно море през есента.
Amanita proxima е още една средиземноморска мухоморка, която наподобява A. ovoidea, но има волва като торбичка с оранжев цвят. Рядък, есенен вид в южна България.
Екземпляри на Жълтата мухоморка (Amanita citrina var. alba) с бял цвят имат остатъци от покривало върху шапката и се разпознават лесно поради миризмата на сурови картофи и липсата на торбеста волва. Тази мухоморка расте през есента.
Фризиевата мухоморка (Amanita eliae) е друга пролетна мухоморка, с която Бялата мухоморка може лесно да се сбърка. Има ясни бразди по периферията на шапката. Пръстенът също така е набразден по горната повърхност. В основата липсва торбеста волва.

https://manatarka.org/amanita-verna/




Бяла Мухоморка - Най отровната гъба в България

[Hatshepsut]

Оранжево-червен паяжинник

Оранжево-червеният паяжинник (Cortinarius orellanus) е вид отровна гъба от род Cortinarius. Гъбата причинява тежки отравяния и е смятана за една от най-опасните гъби.

Описание

В младо състояние е широкодъговидна, а развита е плоска, често със заоблена гърбица. Гуглата е с диаметър 3-10 cm, при младите екземпляри е оранжева, по-късно е оранжевокафява до червено-кафява. Ръбът в началото е подвид навътре и е сраснал с пънчето чрез паяжовидно, охрено или жълтеникаво покривало, а след това е изправен и целокраен. Кожицата е суха, фино влакнесто люспеста. Месото е жълто до жълто-кафяво и е с неприятна миризма и вкус на ряпа. Пластинките са сраснали с пънчето, дебели, редки и широки. Отначало са охрени на цвят, а след това стават ярко оранжеви до кафяви. Споровият прах е жълто-кафяв. Пънчето има форма на цилиндър, почти равно или леко стеснено в основата, влакнесто, лимоненожълто или златисто на цвят в горната си част, а в основата по-тъмно жълто-кафяво.

Месторастене

Гъбата расте в широколистни гори, най-често под дъб и бук, от август до октомври.

Отровност

Смъртоносно отровна гъба. Съдържа отровното вещество ореланин, което сериозно може да увреди бъбреците. При по-тежко отравяне може да се стигне до смърт, предизвикана от бъбречна недостатъчност – уремия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Оранжево-червен паяжинник

Cortinarius orellanus Fr.
семейство Cortinariaceae (Паяжинници)

синоними Cortinarius rutilans Quél, Dermocybe orellana (Fr.) Ricken

У нас:  Оранжево-червен паяжинник.

По света:  Fool's webcap (английски), Cortinaire couleur de rocou (френски), Orangefuchsiger Raukopf (немски), Паутинник горный, Паутинник оранжево-красный (руски).

Шапка:  Отначало звънчевидна, по-късно изпъкнала до плоска, с широка и ниска гърбица в центъра. Оранжево-кафява, ръждивокафява или кафява. Покрита със ситни люспи и суха. Ръбът е слабо подвит до изправен и често с вълнообразен ход. Диаметър до 8 cm.

Ламели:  Отначало оранжеви, по-късно ръждивокафяви. Сравнително редки и дълбоки. Прираснали със зъбче.

Пънче:  Цилиндрично или стеснено в основата. Бледокафеникаво до оранжево-кафяво, понякога с жълт оттенък, особено в най-горната част. Повърхността е влакнеста и с оскъдни остатъци от кафеникава кортина. Височина до 10 cm.

Месо:  Кремаво до жълто-кафеникаво, но сравнително по-светло от повърхността на шапката и пънчето. Плътно или с кухина. Дебело, особено в пънчето и центъра на шапката. Има неприятна миризма подобна на ряпа и слаб горчив или землист вкус.

Спори:  Споровият прашец е ръждивокафяв.

Местообитание:  Широколистни гори, най-често под дъб (Quercus) и бук (Fagus). Една наша находка е от планинска смърчова гора (Picea). Плододава поединично или на групи през лятото и есента. Широко разпространен, но не често срещан вид.

Коментар:  Силно отровна гъба. При консумация предизвиква ореланов синдром и е потенциално смъртоносна.

Сходни видове:  Във високопланински иглолистни гори може да се срещне един друг вид паяжинник – Cortinarius speciosissimus (синоним C. rubellus) – със сходни цветове и външен вид. Този вид има островърха шапка и пънче с характерни зигзаговидни ивици. C. speciosissimus също може да причини тежки отравяния.

Кървавочервеният паяжинник (Cortinarius cinnabarinus) има яркочервени ламели, червеникаво месо и почти гладка, хигрофанна шапка.

Не бива да се бърка със следните ядливи гъби:

Пачият крак (Cantharellus cibarius) има изцяло жълти или бледожълти плодни тела, с дебели жилки вместо истински ламели, които се спускат надолу по пънчето.
Бакъреният овчи нос (Chroogomphus rutilus) расте единствено под борове. Макар че цветовете на плодно тяло варират в голяма степен, низбягващите ламели са един характерен и сигурен белег за различаване от видове Cortinarius.

https://manatarka.org/cortinarius-orellanus/

[Hatshepsut]

Отровна галерина

Отровната галерина (Galerina marginata) е вид отровна базидиева гъба от семейство Hymenogastraceae.

Описание

Шапката достига до 4 – 7 cm в диаметър. Първоначално е звънчевидна или полукълбовидна, за известно време с малка гърбица, с остатъци от покривалото по периферията, а по-късно става почти плоска, гладка. на цвят е медено- до ръждивокафява или жълто-охрена. Пънчето достига дължина 7 cm и е тънко, цилиндрично, охрено-кафяво, като със стареенето преминава към тъмнокафяво. Пръстенчето е сраснато с пънчето. Месото е тънко, меко и има мирис и вкус на брашно. Гъбата е силно отровна. Съдържа алфа-аманитин и е сравнима със зелената мухоморка по токсичност.

Местообитание

Среща се през август – октомври поединично, на групи или на кичури върху иглолистна, много рядко широколистна дървесина, както и върху дънери.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Отровна галерина

Galerina marginata (Batsch) Kühner
семейство Cortinariaceae (Паяжинници)

синоним Galerina autumnalis (Peck) A.H. Sm. & Singer, Galerina unicolor (Vahl) Singer

У нас:  Отровна галерина.

По света:  Funeral bell (английски), Galérine marginée (френски), Gifthäubling (немски), Галерина окаймлённая (руски).

Шапка:  Отначало камбанковидна с подвит ръб, по-късно полусферична и накрая плоска с нисък централен връх и изправен ръб. Кафява до охрено-кафява на цвят и гладка. В зависимост от влажността върху шапката се наблюдават зони с различен тон. По ръба са виждат прозиращи ребра. До 7 cm в диаметър.

Ламели:  Гъсти, прираснали към пънчето. Първоначално бледо-кафеникави или охрени, по-късно червеникаво-кафяви. Ръбовете са заскрежени.

Пънче:  До 7 cm на височина и цилиндрично, с наличие на пръстен. Пънчето е бледо охрено над пръстена и кафеникаво под него. В областта на основата кафеникавата повърхност е покрита с влакнести ивици с характерна копринена лъскавина. Пънчетата на отделните плодни тела не се обединяват в основите  си (за разлика от Кичурестата пънчушка, Kuehneromyces mutabilis).

Пръстен:  Разположен в горната половина на пънчето, като прилепва към него или липсва (при отмиване и стари екземпляри). В началото белезникав, но може да покафенее от паднали спори.

Месо:  Тънко, бледо-кафяво или охрено. С миризма и вкус на брашно, които се проявяват в различна степен. Не бива да се вкусва.

Спори:  Елипсовидни с размери 8–10 × 5–6 µm. Споровият прашец е червено-кафяв или ръждив.

Местообитание:  Гори и паркове. Расте на групи или поединично върху мъртва широколистна и иглолистна дървесина – пънове, паднали дървета и трупи. Понякога плододава върху почва в близост до погребана дървесина. Намира се от пролетта до есента.

Коментар:  Силно отровна гъба, която може да причини смърт. Опасна поради сходство с ядлив вид.

Сходни видове:  Твърде близко е сходството с ядливата Кичуреста пънчушка (Kuehneromyces mutabilis). Двата вида се различават изключително трудно. Обикновено в литературата като главна разлика се посочва орнаментацията на пънчето при Кичурестата пънчушка, която се състои от много ситни люспици в частта под пръстена. Тези люспици не винаги се виждат, защото се отмиват или отстраняват лесно. При Отровната галерина отсъстват такива люспици, но пък и трудно могат да се доловят влакнестите ивици с копринена лъскавина присъщи за нея.

Растежът на Кичурестата пънчушка се характеризира с образуване на кичури с гъсто разположени плодни тела. Пънчетата им са обединени в основите. При Отровната галерина това не е съвсем така, като плодните тела най-често се образуват съвсем самостоятелно. По-рядко няколко плодни тела се образуват скупчени заедно, но с пънчета насочени встрани едно от друго. Този белег също се долавя трудно. На снимката по-долу са показани няколко плодни тела във формация наподобяваща кичур.

Зимната припънка (Flammulina velutipes) e друга ядлива гъба, която образува кичури върху дървесина, но може да плододава и самостоятелно. Тя се среща от края на есента до пролетта. При нея пръстен не се образува, а основата на пънчето е кафяво-черна и с характерна кадифена повърхност.

https://manatarka.org/galerina-marginata/

[Hatshepsut]

Вълчи зъб

Вълчият зъб, още Патуйардова гъба (Inocybe erubescens), е силно отровна базидиева гъба от род Inocybe.

Шапката ѝ е с диаметър 3-9 cm, първоначално конусовидна, по-късно разперена до почти плоска. Има суха и гладка повърхност. В началото ръбът е подвид навътре, по-късно изправен, а при по-възрастните екземпляри понякога извит навън, и в много случаи насечен радиално. Пънчето е твърдо, цилиндрично с размери 4-8 × 1-1,5 cm.

Разпространение и местообитание

Расте в широколистни храсталаци и горски поляни от края на пролетта до края на лятото.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Вълчи зъб

Inocybe erubescens A. Blytt
семейство Inocybaceae

синоним Inocybe patouillardii Bresadola

У нас:  Вълчи зъб, Патуйардова гъба, Патуярдиева гъба.

По света:  Deadly fibrecap (английски), Inocybe de Patouillard (френски), Ziegelroter Risspilz, Mai-Risspilz (немски), Волоконница Патуйяра (руски).

Шапка:  Отначало конусовидна, по-късно се разтваря да почти плоска, но с остатъчна заоблена гърбица в центъра. Изцяло мръснобяла, бледожълтеникава до бледоохрена, накрая преобладаващо желтеникаво-охрена. Често с червеникави петна, особено по наранените места и по ръба при застаряване. Повърхността е суха, с радиално разположени влакна и понякога с люспици в центъра. Ръбът е изправен и често има вълнообразен ход или е насечен при застаряване. Диаметър до 10 cm.

Ламели:  Отначало белезникави, скоро кремаво-сиви, накрая сиво-кафяви, с жълтеникав оттенък. Понякога почервеняват. Гъсти и частично прираснали към пънчето.

Пънче:  Цилиндрично или слабо разширено в основата. Бяло, по-късно с охрени участъци, понякога с червеникави петна. Повърхността е гладка, суха, напрашена и влакнеста. Височина до 10 cm.

Месо:  Бяло, но бавно почервенява след нараняване. Крехко. С неприятна миризма при застаряващи екземпляри. Да не се опитва на вкус.

Спори:  Спровият прашец е кафяв. Спорите са елипсовидни, с размери 10-13 × 5.5-7.

Местообитание:  Широколистни гори. Предпочита местности с варовита почва. Плододава поединично или на групи от пролетта до есента, като се среща най-често през пролетта и началото на лятото.

Коментар:  Смъртоносно отровна гъба. Причинява мускаринов синдром.

Сходни видове:  Вълчият зъб (Inocybe erubescens) е опасна гъба понеже може да се сбърка с ред ядливи гъби при невнимание. Важни ориентири за разпознаването на този вид са конусовидната шапка при млади плодни тела, радиално влакнестата повърхност на шапката, сиво-кафявите ламели при развитите плодни тела и почервеняването на месото.

Най-често се среща през пролетта и началото на лятото, когато растат ядливи пролетни гъби като Майската гъба (Calocybe gambosa). Ламелите на майската гъба остават бели и отделят бял споров прашец. Освен това плодните тела имат характерна миризма (подобна на намокрено брашно), която отсъства при I. erubescens. Друг пролетен вид, Обикновената сливовка (Entoloma clypeatum), има порозовяващи ламели, розов споров прашец и расте под розоцветни храсти и дървета. Обикновената челядинка (Marasmius oreades) типично расте на открито сред треви по пасища и ливади и има по-тънкомесесто плодно тяло със светли ламели и бял споров прашец. Ядливите видове печурки (Agaricus) нямат конусовидни шапки.

За различаването на I. erubescens от други видове Inocybe е нужно да се отбележат белези като сравнително едрите размери, светлото оцветяване на шапката и пънчето, почеревняването на всички части, дебелото пънче и местообитанието. Трябва да се отбележи, че степента на почервеняване може да варира между отделни находки. Следват някои видове с почервеняващи части и сходни размери.

Inocybe pyriodora има охренокафеникава шапка, чиято повърхност често се накъсва на люспи. Има особена миризма наподобяваща ферментирали круши.

Inocybe bresadolae има шапка с по-тъмен център и цилиндрично пънче с разширена базална част.

Всички видове Inocybe се считат за потенциално отровни и не трябва да се събират.

https://manatarka.org/inocybe-erubescens/

[Hatshepsut]

Червена мухоморка

Червената мухоморка (Amanita muscaria) е слабо отровна гъба от род Мухоморка. Красивото ѝ плодно тяло е добре познато от детски картинки и илюстрации на фолклорни приказки. Освен в България тя е разпространена и в Западна Европа, Северна и Южна Америка, Южна Африка, Азия и Австралия. Съществува по-блед вариант в Европа, A. muscaria var. formosa.

Чести са отравянията при сбъркване с булката, когато приетите количества са големи. Има и хипотези, че тя е била свещена гъба в ранното християнство.

Расте от почвата на всякакви гори и се открива лесно и сравнително често.

Описание

Шапка
Обикновено диаметърът ѝ стига 15,5 см, но се намират и екземпляри с по-широки гугли. Цветът на горната повърхност е ярко карминено-червен и монотонен. При остаряване, цветът губи яркостта си и гуглата може да стане оранжева. Гуглата е осеяна с многобройни малки бели парченца (остатъци от общото покривало), които са наредени в няколко правилни концентрични кръга. Парченцата също може да липсват, поради старост или измиване от дъжд.

Ламели
Бели, свободни, гъсти

Спори
Бели, елиптични и продълговати.

Споров прашец
Бял.

Пънче
Стройно, високо (до 15 см) и оцветено в бяло. Пръстенче има, голямо и висящо. Основата е кълбовидна. Волвата (долната част на Общото покривало) е плътно прираснала към пънчето, чрез 3 – 4 степенувани ръбести кръга.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Червена мухоморка

Amanita muscaria (L.) Lam.
семейство Amanitaceae (Мухоморкови)

У нас:  Червена мухоморка.

По света:  Fly agaric (английски), Fausse oronge, Amanite tue-mouche (френски), Fliegenpilz (немски), Мухомор красный (руски).

Шапка:  Отначало кълбовидна, после полукълбовидна до изпъкнала и накрая плоска, до леко вдлъбната. Яркочервена до оранжево-червена. Повърхността е гладка, лъскава и лепкава, покрита с множество пирамидални, бели или жълтеникави брадавици – остатъци от общо покривало. Брадавиците понякога опадат, особено под въздействието на дъжд. Ръбът е съвсем леко набразден. Диаметър до 30 cm.

Млада Червена мухоморка (Amanita muscaria)

Понякога се намират екземпляри с по-светли шапки от самото начало и някои автори ги назовават като вариетети или форми. Такива са Amanita muscaria var. aureola (с оранжева шапка непокрита от брадавици) и Amanita muscaria var. formosa (с жълта до жълто-оранжева шапка с брадавици). Други автори пък дават имена на екземпляри, където брадавиците имат различен цвят. Примери са Amanita muscaria f. flavivolvata (с жълти брадавици и жълт цвят по пръстена и пънчето) и Amanita muscaria var. fuligineoverrucosa (с бели, но по-късно сивеещи брадавици). Дали те представляват отклонения от нормата или имат истинска таксономична стойност не е изяснено.

Ламели:  Бели, нагъсто разположени и свободни от пънчето.

Пънче:  Цилиндрично, луковично-удебелено в основата с остатъци от общото покривало (волва), с пръстен. Бяло. Пънчето понякога пожълтява вследствие на измиването на пигмент от шапката. Над пръстена пънчето е вертикално набраздено. Под него пънчето е покрито с груби власинки. Височина до 25 cm.

Пръстен:  Широк, висящ. Бял, като по периферията му се намират малки бели до жълтеникави брадавици. Горната повърхност е гладка или фино набраздена вертикално.

Волва:  Под формата на няколко редици от бели брадавици, обикалящи разширението в основата на пънчето.

Месо:  Бяло, но под кожицата на шапката е възможно да има жълта до червена ивица. Няма особени миризма и вкус.

Спори:  Споровият прах е бял. Размерите на спорите са 9.5-10.5 × 7-8 μm.

Местообитание:  Расте в иглолистни и широколистни гори. Гъбата образува микориза с широк кръг дървесни видове, благодарние на което е разпространена по цял свят, като у нас се среща главно със смърч (Picea), бреза (Betula), бор (Pinus) и бук (Fagus) по планините. Плододава през лятото и есента.

Коментар:  Червената мухоморка е най-добре познатата гъба от детските илюстрации и фолклора. Тя се смята за силно отровна. Съдържа в себе си два алкалоида – мусцимол и иботенова киселина. Трябва да се отбележи, че съдържанието на мускарин в нея е незначително. Симптомите на отравяне са разнообразни и се проявяват сравнително бързо след 1 до 4 часа, но варират между отделни индивиди. Те включват гадене, потене, нестабилна походка, промяна в поведението, сънливост, халюцинации и други.

Някои хора консумират Червена мухоморка с цел да предизвикат халюцинации. Тази нейна черта е известна още от ритуалите на сибирски и финландски шамани. Други правят опити да обезвредят и консумират тази гъба като неколкократно изваряват и изхвърлят водата. Въпреки това, макар да са редки, има исторически сведения за причиняване на тежки отравяния и смърт.

От незапомнени времена мляко с натрошени вътре парченца Червена мухоморка се използва за борба с мухи и насекоми.

Сходни видове:  Сходен вид с червена шапка е ядливата Булка гъба (Amanita caesarea). При A. caesarea ламелите и пънчето са жълти, докато при A. muscaria те са бели. A. caesarea има волва под формата на торбичка, докато при A. muscaria волвата е сведена до брадавици обикалящи разширението в основата на пънчето.

Amanita regalis е един рядък вид Amanita, който се среща в иглолистни гори в северна и централна Европа. Той се различава от A. muscaria по това, че гуглата е кафява вместо червена и расте в асоциация само със смърч.

https://manatarka.org/amanita-muscaria/

[Hatshepsut]

Отровна сливовка

Отровната сливовка (Entoloma sinuatum) е вид гъба от семейство Entolomataceae.

Тя е отровна гъба, разпространена в Европа и Северна Америка, най-едрият и типов вид на род Entoloma. Плодните тела израстват в края на лятото и есента, обикновено в широколистни гори с глинести или варовити почви.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Отровна сливовка


Entoloma sinuatum (Bull.) P. Kumm.
семейство Entolomataceae (Ентоломови)

синоними Entoloma lividum (Bull.) Quél., Rhodophyllus sinuatus Singer

У нас:  Отровна сливовка, Оловносива отровна гъба, Отровен родофилус.

По света:  Livid Entoloma (английски), Le Perfide, Entolome livide (френски), Riesen-Rötling (немски), Энтолома ядовитая (руски).

Шапка:  Отначало полукълбовидна, по-късно почти плоска и неравна. В развито състояние може да е с гърбица или вдлъбната. Белезникава, бяла, сивкава или бледо-охрена. При младите плодни тела с вид на заскрежена, по-късно гладка и лъскава. Виждат се радиално разположени лъскави влакна. Ръбът първоначално е подвит, после се изправя. Диаметър до 20 cm.

Млада Отровна сливовка (Entoloma sinuatum). Виждат се лъскави влакна радиално

Ламели:  При младите гъби – характерно жълти или охрени на цвят. По-късно порозовяват. При младите плодни тела са тесни, но с развитието на шапката се разреждат. Първоначално са прираснали към пънчето, но по-късно – отделени от него.

Пънче:  Цилиндрично или слабо удебелено в основата. Белезникаво или сивкаво с вид на заскрежено и покрито по дължина със слабо изразени влакна. Височина до 18 cm.

Месо:  Бяло, плътно и твърдо. В пънчето влакнесто, по-късно шуплесто или кухо. Миризмата и вкусът първоначално са изразено брашняни, но скоро стават неприятни.

Спори:  Споровият прашец е розово-оранжев. Размерите са 8-10 × 7-8.5 μm. Формата е многоъгълна със заоблени ъгли, типична за вид от род Entoloma.

Местообитание:  Расте в широколистни гори върху хумусни почви. Плододава поединично или на групи. Среща се през лятото и есента. По наши наблюдения се открива от края на месец май до ноември. Широко разпространен вид.

Коментар:  Силно отровна гъба. Причинява остри стомашно-чревни отравяния, в някои случаи завършващи с летален изход.

Сходни видове:  Съществува опасност да се сбърка с Майската гъба (Calocybe gambosa), която се среща единствено през пролетта и има бял споров прашец. Друга подобна на външен вид гъба е Есенната миризливка (Clitocybe nebularis), която има бял споров прашец и сраснали или слабо низбягващи ламели. Брашняната гъба (Clitopilus prunulus), подобно на Отровната сливовка, има заскрежена шапка, порозовяващи ламели и миризма на брашно, но се различава с изразено низбягващи ламели, които първоначално са чисто бели. На практика различаването на Entoloma sinuatum от тези видове е трудно и е нужен сериозен опит.

https://manatarka.org/entoloma-sinuatum/

[Hatshepsut]

Отровна пънчушка

Отровната пънчушка, наричана също лъжлива пънчушка (Hypholoma fasciculare), е вид отровна базидиева гъба от семейство Strophariaceae.

Описание

Шапката достига до 7 cm в диаметър. Първоначално е звънчевидна, с жълто, влакнесто, изчезващо покривало, а по-късно става разперена до плоска, с гърбичка в средата, с дълго запазващ се подвит ръб, суха, гладка, гола. На цвят е сярножълта, жълто-оранжева до оранжево-кафеникава, като по периферията е по-светла отколкото в центъра. Пънчето достига дължина 10 cm и е цилиндрично, често странично извито, влакнесто и кухо. На цвят е сярножълто, по-късно жълто до ръждиво, с остатъци от покривалото в зоната на пръстенчето. Месото е тънко, жълто на цвят, доста горчиво на вкус и с неприятна миризма. Гъбата е отровна и може да бъде смъртоносна.

Местообитание

Среща се много често през май – ноември в широколистни и иглолистни гори, а и извън тях, например край пътища или по слънчеви поляни. Обикновено расте на големи туфи върху гниещи пънове или заровена в земята дървесина.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Отровна пънчушка

Hypholoma fasciculare (Huds.) P. Kumm.
семейство Strophariaceae

синоним Naematoloma fasciculare (Huds.) P. Karst.

У нас:  Отровна пънчушка, Лъжлива пънчушка.

По света:  Sulphur tuft (английски), Hypholome en touffe (френски), Grünblättriger Schwefelkopf (немски), Ложноопёнок серно-жёлтый (руски).

Шапка:  Отначало звънчевидна, но скоро се разтваря, като остава центъра остава леко надигнат. Жълта, охрена или оранжева, равномерно оцветена или по-светла по периферията. Повърхността е гладка и покрита с белезникав налеп при млади шапки в сухо време. Ръбът е отначало слабо подвит, по-късно се изправя. До около 7 cm в диаметър.

Ламели:  В началото жълти със зеленикав тон, скоро потъмняват до сиво-кафяви. Въпреки това потъмняване, остава характерен жълто-зеленикав тон. Прираснали към пънчето и гъсти.

Пънче:  Цилиндрично, но често изкривено. Изцяло жълто, но понякога по-тъмно в долната част. Гладко или влакнесто. Кухо отвътре. Дълго до 10 cm.

Месо:  Жълто и тънко. Без особена миризма. Има силно горчив и неприятен вкус в свежо състояние.

Спори:  Споровият прашец е виолетово-черен.

Местообитание:  Расте на групи (кичури) върху мъртва широколистна и иглолистна дървесина (дънери, пънове и трупи). Среща се както в гори, така и в градски паркове. Широко разпространен и често срещан вид в цялата страна. Има много дълъг период на плододаване – от март до ноември.

Коментар:  Според едни автори гъбата е отровна. Според други е неядлива или съмнителна. Във всеки случай, не бива да се консумира.

Сходни видове:  Особено внимание трябва да се обърне на познаването на тази опасна гъба. Може да се сбърка с много други гъби, които растат върху дървесина на кичури, сред които Обикновена пънчушка (Armillaria mellea), Неопръстенена пънчушка (Armillaria tabescens), други видове Armillaria, Кичуреста пънчушка (Kuehneromyces mutabilis), Зимна припънка (Flammulina velutipes), видове Pholiota, Gymnopilus и други.

Гъбата често се бърка и с други видове Hypholoma. Hypholoma sublateritium (Горчива пънчушка) расте върху широколистна дървесина и за нея е характерна по-червеникава шапка, покрита с бледи, триъгълни люспи, които лесно опадат. Hypholoma capnoides (Борова пънчушка) расте върху мъртва дървесина на иглолистни дървета и има сиви ламели, при които отсъства жълтият оттенък.

https://manatarka.org/hypholoma-fasciculare/

[Hatshepsut]

Розова мъхната млечница

Розовата мъхната млечница, наричана също отровна млечница, лъжлива млечница или мъхнатка (Lactarius torminosus), е вид отровна базидиева гъба от семейство Russulaceae.

Описание

Шапката достига до 12 cm в диаметър. Най-често е дъговидно извита до фуниевидно вдлъбната, със силно подвит и много влакнест ръб. На цвят е телеснорозова до наситено розова, като със стареенето избледнява до почти охрена с розови оттенъци. Пънчето е цилиндрично или леко удебелено в основата, първоначално плътно, но после кухо и чупливо. То е с телесен цвят или кремаво със слаб розов оттенък, понякога покрито с розови ямки. Месото е бяло, плътно и трошливо, без характерна миризма. При нараняване изпуска изобилен и силно лютив млечен сок. Повечето съвременни миколози я считат за отровна, докато други я смятат просто за неядлива.

Местообитание

Среща се през август – октомври в широколистни и смесени гори, винаги в микориза с брези.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Розова мъхната млечница

Lactarius torminosus (Schaeff.) Gray
семейство Russulaceae (Гълъбки)

У нас Отровна млечница, Розова мъхната млечница, Лъжлива млечница, Мъхнатка.

По света Woolly milkcap (английски), Lactaire à toison (френски), Birken-Milchling (немски), Волнушка розовая (руски).

Шапка:  С диаметър до 12 cm, отначало като калпаче с вдлъбнато дъно, после става силно вдлъбната дори фуниеподобна, с подвит ръб. Цветът на шапката е розов, приличен на цвета на месото, с няколко концентрични, по-тъмни, червенооранжеви зони. В пълна възраст ръбът на шапката надебелява и става плъстен, рунтав (космат) с по-светъл или по-тъмен цвят, отколкото е общият тон.

Ламели:  Белезникави, бледорозови, с месночервен оттенък, леко низходящи по пънчето; те са правилни и гъсти, редуващи се по-къси с по-дълги. При нараняване отделят бяло мляко.

Отровна млечница (Lactarius torminosus). Ламелите са белезникави до бледорозови

Пънче:  С дължина до 10 cm и дебелина 1-2.5 cm. Има по-блед цвят отколкото шапката, но е в общия тон; изпуска бял млечен сок, като остарее става трошливо и кухо.

Месо:  Бяло до бледорозово, доста дебело; като се разчупи изпуща бяло мляко непроменящо цвета си. Има силен пиперлив лютив вкус, а понякога и нагорчава.

Спори:  Безцветни, с амилоидни мрежести орнаменти, имат вид на къси елипси, с размер 7-10 × 6-8 μm. Споровият прашец е белезникав.

Местообитание Расте в смесени и широколистни гори и храсталаци, но винаги под или около брези (Betula). Често при наличие на бор (Pinus), заедно с Рижиката (Lactarius deliciosus). Появява се от началото на юли и продължава до края на октомври.

Коментар:  Множество европейски автори определят гъбата като отровна, понеже предизвиква стомашно-чревни разстройства. В северни региони като Русия и Скандинавия я използват като деликатес след специална кулинарна подготовка.

Сходни видове:

Lactarius pubescens (Бяла мъхеста млечница) прилича много на Lactarius torminosus, защото има космат ръб и расте в близост до брези. Отличава се с кремав до бледорозов цвят в центъра на шапката и светъл ръб и отсъствие на концентрични зони.
Lactarius mairei е с охрена до кафява космата шапка. Рядък вид от широколистните гори.
Рижиката (Lactarius deliciosus) има оранжеви шапка и ламели, отделя оранжево мляко и не люти. Расте в асоциация с борове.

https://manatarka.org/lactarius-torminosus/

[Hatshepsut]

Жълто-розова мухоморка

Аmanita gemmata (Fr.) Bertill.
семейство Amanitaceae (Мухоморкови)

синоним Amanita junquillea Quél.

У нас:  Жълто-розова мухоморка.

По света:  Gemmed Amanita (английски), Amanite jonquille (френски), Narzissengelbe Wulstling (немски), Мухомор ярко-жёлтый (руски).

Шапка:  Отначало полукълбовидна, по-късно изпъкнала и накрая плоска. Бледожълта, яркожълта, жълто-кафеникава или кремава, гола или покрита с остатъци от общо покривало под формата на бели парцалчета. Повърхността е гладка, във влажно време лепкава и с белезникави брадавички в центъра. Ръбът е слабо набразден и обикновено е по-светъл. До 10 cm в диаметър.

Ламели:  Бели, гъсти и несраснали с пънчето.

Пънче:  Цилиндрично или изтъняващо към върха, със слабо задебелена като луковица основа обхваната от остатък от общо покривало (волва), с или без пръстен. Бяло. Гладко над пръстена. Покрито с фини бели влакънца под пръстена. Височина до 10 cm.

Жълто-розова мухоморка (Amanita gemmata). Месото и ламелите са бели. Основата на пънчето е задебелена

Пръстен:  Тесен и висящ, често накосо или прилепнал спираловидно към пънчето. Бял. Понякога може да е слабо изразен или да отсъства.

Волва:  Бяла мембрана, която обгръща луковицовидното удебеление в основата на пънчето, с фин, повдигнат ръб спрямо неговата повърхност.

Месо:  Бяло. Под кожицата на шапката жълтеникаво. Без особени миризма или вкус.

Спори:  Споровият прашец е бял.

Местообитание:  Расте в широколистни и иглолистни гори, като показва слабо предпочитание към песъчливи и кисели почви. Видът е широко разпространен и се среща както в низините, така и в планините. Плододава през лятото и есента, но е възможно да се появи и през пролетта.

Коментар:  Отровна. Съдържа иботенова киселина и мусцимол и може да предизвика симптоми подобни на тези при отравяне с Amanita pantherina (Пантерка) или Amanita muscaria (Червена мухоморка). Въпреки това, на отделни места в литературата е записана като условно ядлива или съмнително ядлива.

Сходни видове

Amanita citrina (Жълта мухоморка) притежава жълтеникава до бяла шапка. Тя се отличава с миризма на суров картоф и ненабразден ръб на шапката.
Amanita eliae е вид с кремава до бяла шапка и подобна на A. gemmata структура на волвата. Тя се среща в широколистни гори и има добре изразен набразден ръб на шапката.
Бледи екземпляри на Amanita pantherina (Пантерка) силно наподобяват A. gemmata. Остатъците от общо покривало върху шапката на A. gemmata обикновено са парцалести и по-големи от тези на A. pantherina.
Amanita heterochroma е рядък и непознат за нашата страна вид, който има жълта шапка, покрита с многобройни тъмни брадавици.
Amanita gioiosa е друг непознат за нашата страна вид, който се среща в средиземноморски крайбрежни дъбови гори. Неговата шапка е със светло кафяв цвят и лесно може да се сбърка с екземпляр на A. gemmata. Останалите белези са сходни.

https://manatarka.org/amanita-gemmata/

[Hatshepsut]

Пантерка

Пантерката, известна още като Петниста мухоморка (Amanita pantherina), е гъба, числяща се към групата на Мухоморките. Отровен двойник на условно ядливата Бисерна гъба (Amanita rubescens).

Описание

Шапката е с диаметър от 5 до 10 cm, първоначално – полусферична, в по-късен стадий – плоска, светлокафява, охрена до кафявочерна, с бели брадавичести остатъци от общото покривало.
Пластинките – бели до кремави, нагъсто разположени.
Пънчето – високо до 12 cm, с характерен висящ, неназъбен пръстен.
Месото – бяло, с неприятна миризма на ряпа.
Расте през цялото лято и есен в иглолистни, широколистни и смесени гори.

Сходни видове

Бисерна гъба (Amanita rubescens)
Гъстопетниста мухоморка (Amanita spissa)
Жълто-розова мухоморка (Amanita gemmata)
Amanita muscaria var. regalis

Токсичност

Гъбата съдържа Иботенова киселина – вещество, близко по свойства до атропина. От 30 минути до 3 часа след приема се появяват зрителни и говорни смущения, халюцинации, разширени зеници, еуфория, в по-тежки случаи – гърчове, придружени с коликообразни болки и разстройство. Пострадалият изпада в дълбок сън, като се събужда след период от 10 до 15 часа без ясен спомен за случилото се.

Първа помощ: На пострадалия се дава 1 г./кг. медицински въглен, остатъчното лечение е симптоматично. Смъртността не е висока, рядко остават трайни последствия като сънливост, лесна уморяемост и др.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пантерка

Amanita pantherina (DC.) Krombh.
семейство Amanitaceae (Мухоморкови)

У нас:  Пантерка, Петниста мухоморка.

По света:  Panther cap (английски), Amanite panthère (френски), Pantherpilze (немски), Мухомор пантерный (руски).

Шапка:  Отначало кълбовидна, после полукълбовидна и накрая плоска. Кафява, бледокафява, охрено-кафява или маслиненокафява. Покрита с многобройни ситни, бели остатъци от общото покривало, които лесно се отстраняват. Ръбът е фино набразден. До 15 cm в диаметър.

Ламели:  Бели, нагъсто разположени и свободни от пънчето.

Пънче:  Цилиндрично, с пръстен, в основата луковично-удебелено и обхванато от волва (остатък от общото покривало). Бяло. Повърхността е гладка или накъсана под и над пръстена. Понякога освен пръстена се срещат и една или повече якички близо до волвата, които наподобяват допълнителни пръстени. Височина до 12 cm.

Пръстен:  Обикновено хоризонтален или слабо увиснал. Тесен или широк. Бял. Липсва набразденост по горната повърхност.

Волва:  Като удебеление или кожух около основата на пънчето. Между пънчето и горната част на волвата се образува плитък улей или праг.

Месо:  Бяло, тънко. Без особени миризма и вкус. (Но не опитвайте!)

Спори:  Споровият прашец е бял. Спорите са яйцевидни, с размери 8-12 × 6.7-7.5 μm.

Местообитание:  Широколистни, иглолистни и смесени гори. Най-често се среща в широколистните гори, с дъб (Quercus), бук (Fagus), кестен (Castanea) и други. В планинските иглолистни гори се среща по-рядко. Някои автори определят находки под смърч (Picea) като Amanita pantherina var. abietum. Плододава поединично или на групи през лятото и есента. Широко разпространен и често срещан вид в цялата страна.

Коментар:  Силно отровна гъба – може да причини смърт. Съдържа иботенова киселина и алкалоида мусцимол, които предизвикват пантеринов синдром.

Сходни видове:  Сходни видове мухоморки с кафяви шапки са Amanita rubescens (Бисерна гъба), Amanita excelsa (Гъстопетниста мухоморка) и Amanita franchetii (Франшетова мухоморка). Нито един от тези видове не притежава волва с подобен строеж. Вместо удебеление отделено от пънчето с улей, тези видове имат волва под формата на брадавици. Трите вида имат и трайни пръстени с набраздена горна повърхност.

Amanita gemmata (Жълто-розова мухоморка) има жълта или жълтеникава шапка с тънък, висящ пръстен и волва под формата на тънка мембрана обвиваща разширената основа на пънчето.

https://manatarka.org/amanita-pantherina/

[Hatshepsut]

Кралска мухоморка

Кралската мухоморка (Amanita regalis) позната още като Кафява мухоморка е вид гъба от семейство Мухоморка.

Белези

Кралската мухоморка е с гугла, широка 10-15 cm и пънче, което е дълго 20 cm и дебело 2,5 cm. Гуглата има жълто- или кожено- до тъмнокафяв цвят. Под кожицата на шапката месото е оцветено леко в жълто, жълто-кафяво или зеленикаво. Свободните и подути ламели са разположени много гъсто и имат бял до жълтеникав цвят. Споровият прах е бял. Бялото пънче, което при младите екземпляри е силно покрито, при стареене става кухо. Висящият пръстен в горната половина на пънчето е преходен.

Различителни особености

Подобната и силно отровна Пантерка няма тесен и оцветен слой под кожицата на шапката си.

Разпространение

Кралската мухоморка е микоризова гъба, която живее в симбиоза със смърч и расте само върху киселинни почви. В сравнение с обикновената Червена мухоморка, тя е ограничена върху планинския и северния ареал. Гъбата расте от юли до октомври. Видът е разпространен в Европа в умерения до северния климатичен пояс, където той се заселва в първоначалния ареал на смърча. Той може да бъде открит в Северна Италия, Лихтенщайн, Швейцария, Австрия, Унгария, Чехия, Словакия, Норвегия, Швеция и Финландия. В Скандинавия е разпространен северно до 69 градуса географска ширина.

Значение

Кралската мухоморка е отровна гъба. Симптомите на отравяне са същите, както при Червената мухоморка.

Факти

Кралската мухоморка е много близък роднина на Червената мухоморка и понякога се смята за неин вариант Amanita muscaria var. regalis. Един много светъл вариант на кралската мухоморка без ясни червени- и жълти тонове е бил описан през 1907 година като Amanita emilii.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кралска мухоморка

[Hatshepsut]

Дяволска гъба

Дяволската гъба, позната още като синкавица или отровна манатарка (Rubroboletus satanas), е вид отровна базидиева гъба от семейство Манатаркови (Boletaceae). Тя лесно може да бъде сбъркана с обикновената манатарка, червеностъблената манатарка и огнената манатарка.

Характерни белези

Гугла: С различен диаметър от 10 до 25 cm при развитата гъба. Цветът на кожицата е сивобелезникав до бледокафяв с жълто-зелен оттенък. Кожицата е леплива и не се отделя от плодното месо, което при разчупване става синьо, а при престояване на открито – черно. Гуглата отдолу е червена, а при ядливата манатарка е зеленикава.
Тръбички: Къси, незаловени за пънчето (при натискане посиняват), порите са жълто-червени.
Спори: Жълти
Споров прашец: Жълтозеленикав, до кафяв.
Пънче: Високо 5 – 12 cm и доста дебело (около 4 – 10 cm), с бухалковидна форма. В горната част е жълто, а в основата – сиво-жълто до кафяво (също при натиск и нараняване става синьо-зелено). По цялото пънче има карминеночервен мрежест рисунък. Гъбата се появява през лятото, расте и през есента в широколистните и иглолистни гори. Съдържа атропинови токсини, които поразяват храносмилателната система на човека. Дяволската гъба може да се сбърка с манатарка.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Дяволска гъба

Rubroboletus satanas (Lenz) Kuan Zhao & Zhu L. Yang
семейство Boletaceae (Манатаркови)

синоними Suillellus satanas (Lenz) Blanco-Dios, Boletus satanas Lenz

У нас:  Дяволска гъба, Синкавица, Синаквица, Отровна манатарка.

По света:  Devil's bolete (английски), Bolet Satan (френски), Satans-Röhrling (немски), Сатанинский гриб (руски).

Шапка:  Първоначално полукълбовидна, после изпъкнала до плоско-изпъкнала. На цвят почти бяла, сребристобяла, сива до сивкаво-охрена, охрена. Понякога развива маслиненозелен тон. Повърхността е суха, гладка или понякога фино напукана, не посинява при нараняване. До 20 cm в диаметър.

Тръбички:  Първоначално лимоненожълти, после жълти с маслиненозелен тон до известна степен. Посиняват при нараняване.

Пори:  Яркочервени до оранжево-червени, постепенно избледняват към ръба на шапката. Посиняват при нараняване.

Пънче:  Бухалковидно, често значително разширено в основата. Кремаво, лимонено жълто до ярко жълто в горната част. Надолу постепенно става наситено червено или розово-червено. Поне в горната част с добре развита и ситна мрежа. Тя е оцветена във фоновия цвят или е червена. Пънчето посинява при нараняване.

Месо:  Бледолимоненожълто в млади плодни тела, по-късно белезникаво или бяло в шапката и пънчето. Под кожицата на шапката често с розова ивица. Посинява при излагане на въздух. Няма особена миризма, освен при старите плодни тела, които миришат неприятно. Вкусът е леко кисел.

Спори:  С размери 9.5–16 × 4.5–7.5 μm.

Местообитание:  Топли широколистни гори върху варовикова почва. Образува микориза с дъбове (Quercus), бук (Fagus), кестен (Castanea), габър (Carpinus) или липа (Tilia). Широко разпространен вид в Европа, но рядко срещан. Значително по-често се среща на юг, докато на север е много по-рядък и напълно отсъства в най-северните части.

Природозащитен статус:  Видът е записан в Червения списък на гъбите и Червената книга на Република България с категория „Уязвим“ (VU). Повече информация можете да намерите в електронното издание на Червената книга.

Сходни видове:  Често се бърка с близките видове Rubroboletus rhodoxanthus (Пурпурночервена манатарка), Rubroboletus legaliae (Манатарка на Льо Гал) и Rubroboletus rubrosanguineus. Последните два вида обаче развиват розовеещи до винени тонове върху шапката, които обичайно липсват при Rubroboletus satanas. Като допълнение, R. rubrosanguineus расте предимно в иглолистни гори в планините, където R. satanas не се среща. R. rhodoxanthus се различава на базата на розово обагрената шапка и жълтото месо посиняващо само в шапката. R. satanas има почти изцяло белезникаво месо посиняващо в шапката и в пънчето. Трябва да се направи сравнение и с Rubroboletus pulchrotinctus.

Коментар на manatarka.org  Отровна гъба.

Плододава поединично или на групи през лятото и есента (юни-ноември). В България видът не е равномерно разпространен. В някои райони с варовик и благоприятни условия е добре застъпен, но в други райони може да е неоткриваем или рядък. Среща се предимно в дъбови гори в низините и ниските части на планините, но също с други широколистни дървета. Намирали сме вида в букови гори в планините до около 1200 m надморска височина.

https://manatarka.org/rubroboletus-satanas/