Патриотичната българска преса преди 09.09.1944 г.

[Panzergrenadier]

Вестниците отпреди девети септември 1944 г. са съкровищница на българския патриотизъм.
в. Отечество, в. Македония, в. Български запад в. Целокупна България и десетки други... 

Нормално, след Девети другарите верни на пролетарския интернационализъм прочистиха доста библиотеки от "монархо-фашистка литература", а онова което остана беше под строг контрол. Четяха само избрани другари със специален достъп до книгохранилищата. Слава Богу, след 10.11.1989 г. падна цензурата върху антикварните книги, доста читалища и библиотеки сканираха вестници и книги и така ги направиха общодостъпни.

Нещо избрано от сп. "Илюстрована политика" - "Ние и нашите съседи" от Стоян Чилингиров
 

[Panzergrenadier]

в. Възход от 1936 г. Учителят в нашата общественост, Нашата Църква, Към стопански завоевания.

[Hatshepsut]

Данаил Крапчев защитава ген. Христо Луков във вестник „Зора“

Хулите, клеветите и анонимните пасквили, които днес българомразци сипят по личността на ген. Христо Луков, не са нещо ново за политическия живот на България. И докато е бил жив ген. Луков, са се намирали неморални същества, които са се опитвали да хвърлят кал по една от най-изявените и популярни личности в България в периода между днете световни войни.
Тогава обаче, за разлика от днес, са се намирали много достойни българи от елита на нацията, които веднага са защитавали Генерала. Един такъв пример е Данаил Крапчев. Изтъкнатият журналист и общественик, главен редактор на един от най-големите ежедневници по това време – вестник „Зора“, пише в своя статия от 31 март 1936 г. за анонимно писмо срещу ген. Луков, което се разпространявало по пощенските кутии в София. В статията със заглавие „Генерал Луков е първата им прeчка“, Крапчев безпощадно се разправя с анонимните клеветници и защитава честта на ген. Луков.

Анонимните писма са чести у нас. Те се получават и по редакциите. Пускат се и по кутиите в частните жилища. Със съвсем редки изключения, авторите на тия анонимни писма са от утайката на българското общество. Клеветници, кални души, най-долнопробни доносници, престъпници и пр. Затова в нашата редакция и не се четат тия отвратителни пасквали.

Днес един приятел ми разказа съдържанието на едно анонимно писмо, пускано в пощенските кутии по частните жилища. Понеже в това писмо се хвърля кал върху военния министър, с погнуса го хванах и с омерзение го прочетох, за да разгадая намерението на автора или по-точно на авторите му.

В това недостойно за човек писмо думата генерал, се турия в кавички. Авторът оспорва и генералската степен на сегашния военен министър! Не аз ще давам атестация на генерала, който е войник от главата до петите, минал през всички военни градации, и е един от най-културните български офицери. Важното е, че авторът оспорва на ген. Луков генералския чин! От това е ясно, що за екземпляр е той.

Ако съм седнал да се занимавам с това мерзко писмо, то е защото покрай другите се намесва и в. ,,Зора“ в него! Явилите се две статии в нашия вестник преди десетина дни против звенарите се преписват в анонимно писмо на генерал Луков. Това е лъжа. Авторът и на двете с статии съм аз, долупадписаният, който нося отговорност и за неподписаните работи. Ако военният министър се е солидаризирал със статията, толкова по-добре.

Цялото писмо е изпълнено с подобни лъжи и клевети, които не заслужават и опровержение.

Целта на авторите е ясна – те се стараят да изложат военния министър, който върви по петите им и няма да им позволи да правят политика с войската. А сега и самата войска няма да се остави, в никой случай, авантюристи, чужди оръдия, безогледни честолюбци да идват на власт чрез нея. Първата пречка, обаче, за целта на тия чужди оръдия е военният министър. Затова те почват и с него. Авантюристите този път, обаче, сигурно ще срещнат срещу себе целия народ.

Дан. Крапчев

https://www.lukovmarsh.info/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Данаил Крапчев - "Изминат път. 1906-1936" (Сборник със статии на Крапчев излезли в периода 1906-1936г.):

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3987

[Hatshepsut]

Христо Бръзицов: Пред святите и възвишени неща свалям шапка

Журналист, публицист, писател, той е сред златните пера на България през първата половина на XX век. Личност с обаяние, с висока култура и изявени интереси в много области, оставил трайна диря в българския печат.
Публицистичната му  дейност обхваща три десетилетия – от началото на Първата до края на Втората световна война. Време на творчески труд, през което създава и публикува около 5000 материала в 80 издания, подписани с над 100 псевдонима. Фамилията на потомствени журналисти предопределя вестникарската му кариера.

Христо Бръзицов (30 май 1901 – 31 януари 1980) се ражда в Цариград в семейството на Димитър Бръзицов – публицист и преводач, главен редактор на българския екзархийски вестник „Вести“, издаван в Цариград в периода 1890 – 1912 година. През последната година семейството се мести в София. Бащата постъпва на работа във вестник „Мир“, а Христо завършва гимназия и следва дипломация в Свободния университет.
Журналистически опити прави още като ученик. Едва 14-годишен Христо Бръзицов започва да редактира списание „Родна лира“. Първите му материали излизат в седмичния хумористичен вестник „Кво да е“ под псевдоним Язека.
Спомените му за този период и „дòсега“ до Христо Смирненски са съхранени в запис от Златния фонд на БНР, 1978 година.

През 1917-та 16-годишният Христо заедно с Христо Смирненски редактира списанието „Смях и сълзи“, после списанията „Маска“, „Кръгосвет“, „Аз знам всичко“, „Нива“. През 20-те години в България вече няма хумористично издание, в което младият Бръзицов да не е публикувал свои фейлетони. Канят го на работа в най-големите национални всекидневници – „Зора“, „Заря“ и „Мир“.

Журналистическото му утвърждаване става, когато през 1921 година постъпва като репортер във вестника на Данаил Крапчев „Зора“. В ежедневната си авторска рубрика „На безобидни теми“ той описва проблемите на българина чрез басни, анекдоти, куриози.
Завоювал журналистическа слава, през 1926-та е поканен в редакцията на вестник „Мир“, на който посвещава 15 години, като от 1938 до 1941 година е негов главен редактор. Като такъв той налага новаторски за онова време идеи. „До заглавието на вестника например стърчаха обявления за колбаси или за прах против стомашно разстройство – спомня си Бръзицов. – Но аз въведох на тяхно място сентенция или карикатура, които да отговарят на настроенията на деня.“
Малката наглед промяна има голям успех –  тиражът на „Мир“ се вдига няколко пъти, хората го разграбват светкавично, а Христо Бръзицов се превръща в модна личност. Канен е на всички светски сбирки, сприятелява се с най-прочутите писатели, а името му отваря вратите навсякъде. Привлича за сътрудници едни от най-изявените политически, стопански и културни дейци на България като Атанас Буров, Цвятко Бобошевски, Михаил Маджаров, проф. Александър Балабанов, проф. Петко Стайнов, Райко Алексиев и др.
През 1941 година Бръзицов постъпва в проправителствения официоз вестник „Днес“, а година по-късно му става директор.

Наричан „златното перо на България“ той е и журналист с остро перо, което не щади социалната неправда.
Не го пожалват и него след 1944 година. Неоснователно обявен за „народен враг заради фашистка дейност“, той като по чудо се спасява от смъртта – съпругата му, известната оперна певица Катя Спиридонова, дълго време го крие по чужди къщи, докато отмине смъртоносната чистка. През 1945 година е изправен пред Народния съд и осъден на доживотен затвор. Скалъпеният процес му струва 9 години лишаване от свобода. А когато го освобождават, обясненията са парадоксални: „Прощавай, бай Христо, грешка е станала, ти не си бил лош човек!“
След излизането му от затвора през 50-те години не му позволяват да работи като журналист и той се отдава на изследователска дейност.
През 1957-ма книгата му „Как ми се мярна Европа. Пътеписи и наблюдения“ (1939) е включена в Списъка на вредната литература.

Известен през 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век предимно като журналист, изключително находчив, пъргав и остроумен репортер, като майстор на интервютата с първенци на нашата култура, печатани главно във вестник „Литературен глас“, а после събрани в сборниците „Един час при…“ и „Когато те говореха“, в зрелия период на своя живот той се налага и като писател. Излизат книгите му „Някога в Цариград“ (1965), „Бащин край“ (1968), „Во Прилепа града“ (1968), „Някога в София“ (1970), „Спомени на едно момче“ (1971), „Екзарх Йосиф“ (1973), „При големи хора по халат и чехли“ (1976), „Далечни спомени за близки хора“ (1979), „Спомени за едно българче“ (1979), „София разказва“ (1979), „3000 нощи в затвора“ (1992) и др. Това са трудни за жанрово определяне книги, в които мемоарното и документално начало се обединяват и допълват, в които има лека носталгия, но и трезва самопреценка за реалното лице на миналото, в които оживяват фигурите на знайни, достолепни българи, но и най-обикновени хора. Изображението е пъстро и пищно, доста често наситено с хумор и десетки детайли, даващи аромата на епохата. На пръв поглед стилът му изглежда скоклив, журналистически повърхностен, а в действителност е изпълнен с конкретни познания, житейски наблюдения и историческа култура. Литературният критик Здравко Петров прави много точна характеристика на твореца Бръзицов казвайки, че „неговите изречения можеш да забележиш сред десетки други, синтнаксиса му няма да го смесиш със синтаксиса на някой друг автор“. Твърди също, че „маниерът му на разказване е източен, от него лъхва нещо от атмосферата на Ориента“, „книгите му са някакъв наниз от случки, които напомнят зърната на броеница в ръцете на дервиш, които той сладострастно премята едно след друго…“

„Христо Бръзицов е една школа и днешните хора, които се занимават с медии има какво да научат от неговото творчество“, разказва изкуствоведът Атанас Свиленов, запис от Златния фонд на БНР, 2011 година.

Произведенията на Христо Бръзицов макар и твърде разнообразни по тематика са подчинени на едно единствено чувство – любовта към родината. Някои от тях са кръстени „българска хроника“. В книгите му действително е заключена част от съдбата на българския народ през XIX и XX век. Пишейки за стари български краища и градове, авторът същевременно разказва историята на собствения си живот, на своите родители, деди…
На титулната страница на книгата „Спомени на едно момче“, която е мозайка от случки, споена с чисто биографични елементи, Христо Бръзицов поставя следното авторско мото: „Ако мисълта за края го гнети, то е, защото ще бъде лишен от възможността да обича България.“ Дори и неутралното трето лице на изказната форма не може да прикрие любовта към Отечеството, за която говори с огромно вълнение и страст. И като потвърждение допълва: „Нека и на мен ми бъде позволено в един случай да бъда патетичен – аз, който цял живот предпочитах хумора, шегата, иронията. Но пред святите и възвишени неща човек трябва да свали шапка!“

По тази публикация работи Десислава Димитрова

https://archives.bnr.bg/hristo-brazitsov/

[Hatshepsut]

На днешната дата през 1905 г. за първи път излиза от печат изданието “Дебър“ с подзаглавие „Политико-литературен вестник“. Това е български вестник, издаван и печатан в София, от Иван Кузманов Божинов от 1905 до 1907 г. Иван Божинов е голям български просветен деец, публицист и издател. В печатницата му се печатат вестниците "Глас Македонски", "Вардар", "Автономия", "Борба за свобода за Македония и Одринско" и др. Вестник “Дебър” е орган на българските емигранти от Дебър и Дебърско. Публикува статии за състоянието на българското население в Македония и за насилията на властите. В уводната статия на брой първи се пише: “След шестдесет годишна люта борба – борба, пълна с грозотии и ужаси, борба, пълна с гонитби на българския елемент в Дебърско, днес ние вдигаме пред света завесата, за да се видят последствията на тая неравна, на тая непосилна борба на потомците на славните дебърци срещу варварското потисничество, срещу варварското управление на турците, подкрепено от дивите албански орди, от коварната разкапана гръцка раса…”.

До брой 25, през 1905 г., вестникът е седмичник, като излиза в събота, а от 1906 г. излиза два пъти в месеца. Общо от изданието са публикувани 47 броя. На 24 декември 1915 г. е разпрастранен специален брой, посветен на миналото и настоящето на Дебър.
Тук можете да разгледате и дигитализирани броеве на вестник “Дебър”:

https://www.scribd.com/lists/3408590/Newspaper-Debar

[Panzergrenadier]

в. Стопанска България от окт. 1941 г. България в рамките на Нова Европа от  д-р Л. Владикин



 в. Подем от 3 март 1941 г. Ролята на Германия в културния живот на България



в. Подем от 3 март 1941 г. България през царуването на цар Борис III. Труд, строежи, благоденствие и обединение
 

[Panzergrenadier]

в. Мир от 5 дек. 1939 г. Изявление на Г. Кьосеиванов. Становището на България.


в. Утро от 3 юли 1941 г. 1200 ученици и ученички от освободените земи ще летуват в старите предели на страната.

[Panzergrenadier]

Реших да постна тук по-важните български вестници преди 1944 г. които са сканирани по мрежата. По обясними причини те бяха забранени след 1944 г. За неподготвените съдържанието им може да има ефекта на избухване на бомба в главата, (особено след влизането на България в Оста), но безпристрастният изследовател трябва да чете всичко. Първо най-важните - официозите:

Вестник "Зора"
http://sever.libraryvt.com//bg/bool-simp.php?bool=(23=%C7%EE%F0%E0)&page=3

Вестник "Утро"
http://82.147.128.134/prd/public/view

Вестник "Мир"
http://papers.cl.bas.bg/mir/

[Hatshepsut]

Проф. Ивайло Христов: с нова книга: Политическата преса като хранилище на историческото ни битие

По традиция българското слово е нашата родина и хранилище на историческо ни битие. Неслучайно още през 1842 г. в пробната книжка на сп. „Любословие“ Константин Фотинов посочва, че периодичните издания са „повече потребни, нежели хляба“.

Ето защо словесното изкуство е най-ярката форма на българския дух и чрез него може да бъде проследена философията на националната ни съдба. То носи и притежава силно изразени етникосъзидателни и държавнотворчески функции.

В този смисъл един по-задълбочен поглед върху развитието на българското общество от Възраждането насетне показва по убедителен начин, че появата и развитието на политическия печат без никакво съмнение е едно от най-важните постижения в духовния свят на българина в продължение на десетилетия.

На първо място, поради факта, че не е познат друг продукт на интелектуалния труд, който да се списва, отпечатва и разпространява всеки ден – и през лятото, и през зимата, и в мирно време, и през периоди на войни. На второ място, научните монографии, издавани от университетските професори след Освобождението, които разнасят знания главно между интелигенцията, са достигали максимум до най-големите градове на България и като изключение до някоя провинциална гимназия.

И то само защото там просветен местен учител се е интересувал от развитието на академичното знание. Докато вестникът – органът на любимата политическа партия, присъства неизменно и в най-малката и отдалечена хижа по села и паланки. Следователно никой друг освен пресата не е разнасял сред българското общество толкова системно и въздействащо знанията за света и случващото се в родината, както политическата журналистиката. (До 1934 г. в България не съществува радиоинформация!) Никъде другаде освен от вестниците обикновеният човек не е могъл поне веднъж в седмицата да прочете умно написана статия от Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов, Стефан Стамболов, Алеко Константинов, Петко Каравелов, Стефан Бобчев и др.

Диференцирането на политическия живот в страната от края на ХIХ в. обуславя и пъстротата на политическата журналистика. Партийните вестници са в истинския смисъл на думата трибуни, от които се дефинират главните задачи на законодателната, изпълнителната и местната власт. Предлагат се различаващи се алтернативи за държавния вървеж, които позволяват на нацията да сравнява плюсове и минуси на отделните политически проекти. А на тази основа гражданинът вече може да мисли и да избира коя от перспективите е най-полезна за максимално много българи, за да бъдат подкрепени нейните представители на предстоящите местни или парламентарни избори.

Казано по друг начин, благодарение на партийно-политическите вестници след Освобождението започна радикална промяна в политическата култура на българския народ. Задвижен е един качествено нов демократичен, политически процес сред нацията. В мислите и аргументацията на българина вече навлизат водещите ценности на европейската демократична държавност.

Създава се възможност за свободно излагане на лични мнения по възловите проблеми на обществения живот. Без да съществува опасността, че тази политическа дейност може да донесе на човека затвор или заточение в Диарбекир. Поради това българският народ подкрепя нововъзникващия партийнополитически печат. Хората се абонират за предпочитаните от тях издания. Чете се онова, което новите броеве предлагат, а след това то се обсъжда и публично между единомишленици и с политическите опоненти. Защото партийнополитическият вестник внася в българския обществен живот и градивния политически дебат. Полемиките са мощно средство за разрешаването на онези възлови въпроси, където практиката още не е дала примери за добри резултати и властта трябва да избира между алтернативи, които да се превърнат в политически продукт.

И нещо, което е особено важно: до края на Първата световна война нито един партиен вестник не изповядва и не разпространява идеи, които да изключват възможността за съществуването на онези, които изповядват други идеи за общественото бъдеще. Напротив, партийната преса предлага взаимнодопълващи се мнения, които позволяват идейното европеизиране на свободното българско общество да върви с бързи темпове. До такава степен, че към навечерието на Балканската война България да се сочи вече в света като „цивилизационния лидер на Балканите“.

Това е обяснението на причините, поради които при създаването на многопартийната политическа система в България след Съединението всяка от нововъзникващите партии започва да излиза на обществената сцена най-напред с нова собствена партийна трибуна. Така през 1886 г. се появява вестник „Свобода“, орган на Народно-либералната партия, с главни издатели Захарий Стоянов и Димитър Петков. На 6 април 1888 г. излиза вестник „Народни права“, печатна трибуна на Либералната партия – радослависти. На 2 ноември 1892 г. БРСДП започва да издава вестник „Работник“ с главен редактор Никола Габровски. (От 1897 г. – „Работнически вестник“.) На 10 юни 1894 г. новосъздадената Народна партия публикува печатния си орган вестник „Мир“ с главни редактори Стефан Бобчев и Михаил Маджаров. През септември 1895 г. се появява вестник „Пряпорец“, преименуван през 1898 г. в „Знаме“ – орган на Демократическата партия.

През януари 1898 г. Прогресивнолибералната партия отпечатва първия брой на вестник „България“. В 1900 г. БЗНС издава органа си – вестник „Земеделско знаме“. От 1903 г. под редакцията на Янко Сакъзов започва да излиза вестник „Народ“, орган на БРСДП (обединена). През април 1904 г. Младолибералната партия пуска в обращение вестник „Свободно слово“ с издател Димитър Тончев. Последен – през август 1906 г., се появява вестник „Радикал“, печатна трибуна на създадената тогава млада Радикална партия и с главен редактор Найчо Цанов.

Този кратък преглед доказва убедително, че едно от най-важните постижения на модерната българска демокрация от Освобождението до края на Първата световна война действително е създаването и поддържането на партийнополитическите вестници в България. Всяко издание има своя редакция. Там работят най-видните български общественици, политици и интелектуалци на епохата. Затова без колебание може да се каже, че през разглежданата епоха в България възникват политически вестници, които биха правили чест на всяка цивилизована европейска държава. Те трябва да се сочат като върхово постижение в развитието на модерната българска култура. Достатъчно е да се отворят страниците на вестник „Мир“ например и да се прочетат там статиите на Иван Вазов, Константин Величков, Михаил Маджаров, Стефан Бобчев и редица други. Подобна е картината и при демократическия вестник „Знаме“, където често пишат Алеко Константинов, Петко Каравелов и Андрей Ляпчев. Или земеделският „Земеделско знаме“, върху чиито страници Александър Стамболийски разработи контурите на Аграристката държавнотворна доктрина. Тя е едно от полезните и най-оригиналните творения на демократичната българска политическа мисъл в нашата страна до войните.

Казано по друг начин, благодарение на пресата българите започват да общуват редовно, директно и с най-голям интерес със строителите и духовните водачи на своето отечество. Абонирането за печатния орган на партията, към която гражданинът принадлежи, е било задължително. Поради това членската маса, с колкото и оскъдни финансови средства да е разполагала, редовно се абонирала за изданието, чийто авторитет цени в най-голяма степен. Много примери съществуват и до днес, че продукцията на демократичния български политически печат е била и най-ревниво пазена в лични и семейни архиви, в това число както отделни течения на различни вестници, така и по-често срещаният вариант – на най-важните статии в даден брой. Обикновено те са съхранявани сгънати и скътани между корици на книгите, събирани по домовете на хората. За да се пази онова ценно, което авторите са казали по най-важните въпроси, засягащи материалния и духовния живот на свободното българско общество.

Политическа преса е средството, от което чрез скромните авторски хонорари с години са се издържали най-великите български поети и писатели на новото време. Затова, когато след Първата световна война обществените отношения в нашата страна се изострят до крайно конфликтна степен, неслучайно журналистиката се превръща в най-мощния защитник на обикновения народ, попаднал под ударите на новоустановените десни авторитарно-тоталитарни режими. За своята смела гражданска критика по страниците на печата много от най-видните умове на свободното българско общество заплащат и с цената на живота си. Те просто са унищожавани физически от овластените на деня. Така че демократичната българска преса е може би този сектор на националния духовен живот, който е дал и най-много човешки жертви в хода на националната еволюция през последните 140 години.

Важно е да се подчертае също така, че българската журналистика и публицистика са споделяли неизменно и непосредствено съдбата на своите читатели. Когато дадена власт посяга на политически свободи (примерно забранява изборите и започва да назначава директно администрацията), тя най-напред или ограничава чрез цензурата съдържанието на вестниците, или спира напълно издаването на опозиционните издания. Така че участта на нацията и съдбата на печатните медии се движат в две успоредни и еднакво зигзагообразни линии на развитие. Факт, който също доказва особената народностна роля на демократичния български печат в съдбата на нашата нация.

Тази истина се потвърждава и от неговата история след 9 септември 1944 г. За три години той се възражда и възстановява своя мощен глас, като изразител на реалните надежди и желания на българите от всички социални слоеве. Но конюнктурата на онази епоха е такава, че за свободно и безконтролно развитие на демократичния печат времената изтичат. И то за продължителен период от време! През 1947 г. демократичната преса в България е ликвидирана – категорично и безвъзвратно.

https://epicenter.bg/article/Prof--d--n--Ivaylo-Hristov--Politicheskata-presa-kato-hranilishte-na-istoricheskoto-ni-bitie/388458/6/0