Иванъ Вазовъ

[Hatshepsut]

И ТЯ КАТ ТЕБЕ БЕШЕ КРАСНА...

И тя кат тебе беше красна,
игрива, ветрена и нежна,
с косица златна, с шия снежна
и със цалувка сладострастна;
 
и тя кат тебе беше жива
и поглед фърляше небесни
и бъблеше слова несвесни
на моята любов щастлива.
 
И тя тъй знайше да се въси,
да се милува и да пее,
от малко – горко да заплаче,
от нищо – лудо да се смее.
 
Ела ти в страстните обятья,
о, хубавице златокоса,
любов и пламък, и проклятья
в сърце ми сбрани на едно са!
 
Ела ти, нимфо вероломна,
та в страст гореща като лава
поне на миг да си я спомна,
поне на миг да я забрава.
 
1883

[Hatshepsut]

ОТКЪСЛЕЦИ


   I

Аз буйно влязох на живота
в безбрежният му океан,
наситих всякаква охота,
постигнах всякой светъл блян.
 
Радвах се много, много страдах,
но нямаше за мене бряг.
Кат слаба твар аз често падах,
кат млад човек – въставах пак.
 
Успях аз за всичко да узная:
ядът, възторгът, любовта;
изпих аз чашата до края
из радостта и на скръбта...
 
 
   II
 
И нека бързите години
въз мен кат сенки да летят,
и тайни сребърни седини
коса ми всяк ден да красят.
 
И нека падат вси надежди
кат жълти листе в есента,
и само скърби и премежди
да ми остаят на света,
 
ти тупай, бий, сърце! Безумно
последний си елей троши!
Люби, страдай, угасвай шумно,
но само скоро ти свърши!
 
1884

[Hatshepsut]

ГРАМАДА

Залюбил е млади Камен
Цена хубавица,
И за Цена се милее
Негова душица.
Но не че тя има наниз,
Скъпи огърлици,
Свила ръбени сукмани,
Три върви жълтици.
Не че Цена е прочута
И кметова щерка,
И че бащино й имане
Няма брой, ни мярка;
Но че тя е паметлива
И добра в сърцето,
И защото има очи
Сини кат небето;

И че злато той ще има,
Кат работи честно –
Дор е челяк млад и здрав,
Сичкото е лесно –
Но невеста който търси –
Харно да се взира,
Че веднъжка челяк либи
И веднъж избира.
И Цена е либе свое
Камена избрала:
Нему първен от глава си
Цвете е подала.
На тлъки и по седенки
Двамата се срещат,
По празници на хорото
Един с друг се фащат.
И на извора студени,
С менци кат отива,
Тя го види, че я чака
Вода и дава да напива.
Утром, къде изгрев-слънце,
Там ще го намери,
По вечеря той я чака –
От любов трепери.
По котлите й, като дрънкат,
Че е тя угажда,
По гласът я той разбира,
По стъпките сяща . . .
Любов – тая сладка мъка,
Кой не е я пащал?
Нейни радости и пламен
Кой не е усящал?
Кое младо, кое живо
Тъй не е любило?
Чие сърце в гърди жежки
Силно не е било,
Кога либето да дойде
Часът приближавал,
И всяк един шум душата
Стряскал и смущавал:
И вятърът слаб, що вее,
И листът, що шъпне,
И гадинката, що мърда, –
Правяли да тръпне!
В любов, песни и въздишки
Дните им минуват,
Заран, вечер не делят се,
Ноще се сънуват.
И не вярват, че в живота
Има и зла среща,
И че злото ще отрови
Ясна им надежда.
* * *
А богат е Ценин баща,
Богат и имотен:
Брави има две хиляди
И коне петстотин.
Нивята му, лозята му
Мъчно се измират,
Горите му не се знае
До де се простират.
Има злато много – йоще
Има да сдобие –
Царски данък – пот сюрмашки
На полвина крие.
Той, казуват, бил приятел,
С люти Пашаджика –
Кога идавл му на гости –
Черпял го с мастика.
И богат е Цеко много –
Другар на хайдуци –
Има челяд многобройна:
Деца, снахи, внуци.
Всякой тачи го, че той е
Кмет и чорбаджия;
До година, живота да е,
Ще стане хаджия.
Всякой на крака му става,
Кога заминува,
А псувните зад гърба си
Цеко ги не чува...

И не ще той за щерка му
Камен да се блазни,
Хорски думи го ядосват
И слухове разни.
"Тоя пъси син проклети,
Дига яд в сърце ми:
Нивга Цековата щерка
Няма той да земе!
Срам ми иде, щом помисля...
Не може да бъде!"
Тъй си дума Цеко стари
И щерка си съди:
"Мари Цено, лудетино,
Мари луда дъще,
Я послушай що се бъбри
По хорските къщи!
Стига си ти по седенките
С Камен бесняла,
Заран, вечер на извора
Със него гълчала,
Че той не е мъж за тебе,
И мен не приляга –
Че е Камен сюрмах-просяк,
Гол като тояга.

Камен няма в мойта къща
Зет да се натика,
Дор татко ти на свет ходи
И Цеко се вика!"

* * *
Тъжи Цена синеoка
И често въздъхва,
Радостта ѝ във сърцето
Зе веч да заглъхва.
Не я пущат на извора
За вода да иде,
Както други път не смее
Камена да види;
Не смей с него на хорото
Редом да се фане,
Нито с Камена на пътя
Сама да остане,
Че я страх от бащин поглед,
Цеко зле се кани:
И за него и за нея
Лошо ще да стане.
А пък Камен се учудва,
Душа му се стяга;
Що е Цена тъй сърдита,
Що от него бяга.
На извора я запитва,
На хорото следва,
А тя нищо не отвръща,
Бегом го погледва.
Тежко става на сърце му,
Ще му се да плаче,
Момите го пък задяват,
Че тя го не рачи...

Кахъри се като гледа,
Майчица му стара:
– "Не грижи се, синко мили,
Туй ще се прекара.
Цена щерка е богатска,
Прилика не е ти.
Здраве да е, има йоще
Моми по-напети.
Залиби ти друга, синко,
Дето да те либи,
Ти невеста избери си
Из нашите колиби."

– "Друга, мале, как да либя?
Сърце ми е тамо...
Ох, недей ме, остави ме,
Мъчно ми е, мамо."

Ходи, лута се замислен,
Нищо го не радва,
Младостта му, силата му,
Губи се, пропадва.

Иска му се да изкаже
Колко той страдае,
Да се сърди, да се плаче,
Но кому – не знае.

Пред другарите не смее,
Бяга от момите...
Една вечер късно среща
Цена под върбите.

Той я фаща за ръката
И смутен попита:
– Що ме, Цено, ти забрави?
Що ми си сърдита?
Що ме вече не обичаш?
Имот ли че нямам?
Зарад тебе, Цено мила,
Целий свят превземам!
Или имаш друго либе?
Истина ли, Цено?
Та сърцето ти станало
Толкова студено?"
– "Ох, Камене, фани вяра:
Не ти съм сърдита,
Нито друго либе имам, –
На злато съм сита.
Ами татко ми не дава
С теб да се намеря,
И се люто той заканя, –
Сякога треперя!"
– "Какво думаш, Цено? Тъй ли?
Не съм бил измамен!?
Да бягаме с тебе двама!"
Извика млад Камен.
– "Да бягаме!" рече Цена,
С бузи запламтели,
Па притисна го до гърди
Млади, затуптели.
– "Да бягаме!" шушне Камен,
Зад гори, далеко...
Аз съм юнак, ще те нося,
Ти си пиле леко!"
Сгласиха се, заклеха се
И двамата млади:
Утре вечер от туй място –
На-прек, през ливади...
Де ще идат? Що ще правят
По людска чужбина,
Непознати и бездомни,
Без свой, без роднина?
Те не мислят, те треперат,
Те не питат: дека?
Стига само да са двама,
И далеч от Цека.
Върнаха се за вечеря
Смутени, честити,
Цена не смей да погледне
Татка си в очите.
Страх я омисъл в сърце му
Тя да не възбуди,
В устата си троха хлебец
Не можа да гуди!
След вечеря три метаня
Тя стори и ляга...
Цяла нощ сънува, мисли,
Че с Камена бяга.
Утринта премени скъпи
Тя скритом прибира,
Вечер хладен мудно иде,
Сърце и премира.
Тя изглежда за път сетен
Тези гори, долини,
Дето е минала толокоз
Хубави години;
Де оставя свойта рода
И дружки си драги,
Извори, хора, седеники
И спомени благи.
И й се чини, че ги гледа
Първи път тогава...
С бащини си дом, огнище
Тихом се прощава.
Кога Камен туй обади
На своята майка,
Тя набърчи чело старо
И горко завайка:
– "Какво казваш ти – да бягаш?
А бре синко, мама!
Ти не знайш ли Цеко кой е?
Че връщане няма?
Ти оставяш мене стара.
Кой ли ще да рачи
Да ме гледа? Кога умра
Кой ще ме оплачи?
А пък Камен люто мисли,
Нищо не отвръща,
И сълзи си да не рукнат
Той едва преглъща.
Майчини го думи мъчат –
Те са прави думи –
И му падат на сърцето
Тежки, кат куршуми.
Мило му е, страшно му е,
Съвестта го бори,
Кат оногоз, дето иска
Убийство да стори.
Но спомни си той за Цена!
Тя го сега чака
Под върбите и се чуди
Защо той протака!
Тя ще мисли, че той с нея
Безбожно играл е,
Ил че майка си за нея
Не смей да прежали.
Срам го фана. Той не знаял,
Че бил с душа слаба!
Бащин нож втикна на пояс
И пушката грабна!
– "По тоз час да се намерим
С Цена сме думали!
Дай ръката да целувам,
Па прощавай, мале!"
И остави майка мила
И тръгна във мрака
И пристигна при върбите,
Дето тя чака.
"Да вървим!" си казаха
Двете души верни
И тръгнаха мълчаливо
Към горите черни.

* * *
По туй време у Цекови
Веселие става:
Халит ага с Пашаджика
Цеко угощава.
Халит ага – арнаути,
Цеков стар приятел,
Много пакости от него
Е светът изпитал.
Доде бил е кър-сердарин,
Селата пищяли,
Кокошките и маслото
За него държали.
Свитата му цяло село
Не можело да смести,
В три години трийсет и две
Моми обезчести!
Пашаджик – бич на селата
Може да се каже:
Десет годин бил разбойник,
И сега е даже.
Вай, на колко християни
Изгори душата!
Сичко, що сбере, плячкоса,
Дели го с пашата.
Пушката му е мерила
Вързани селяци,
Сабята му е рязала
Деца пеленаци.
До сто сламника запалил
И два мънастиря,
От де минал – прах и пепел
той оставял диря.
Тая вечер са на гости
Тука и двоица,
Че е Цеко кмет и има
Щерка хубавица.
Цековата къща тям е,
Като бащиния,
Цена беше ги черпила
Със върла ракия.
Веч трапезата раздигат,
Гости чакат Цена
Да се яви с бял презръчник
И с вода студена,
Да им стои "диван-чепраз",
Да им шъта тука,
А на Цеко синовете
Пълнят два чибука.
Но не иде! Де е? Тщетно
Искат да налучат,
Към вратата често гледат
И мустаци сучат.
Втурнаха се ратаите
Вътре, като хала,
И викнаха уплашени:
"Цена е бегала!"
– "Вай!" изрева дъртия Цеко
И глухо изпъшка,
Със кого е тя бегала
Сети изведнажка.
Запалиха фенерите,
Къщните се сбраха:
От конете най-бързия
За Цека избраха.
Грозно дърпа той мустаци,
Ядно бъбри нещо,
Па към турци се обърна
И вика зловещо:
– "Халит-ага! Утре Цена
Роб ти я дарявам!
Пашаджико! Утре Камен
Курбан ти го давам!"
И поведе синове си,
Ратаи и шопи...
Той зе пушката на рамо,
А те – дълги сопи.
И разбуди се селото,
Залаяха псета
В улиците, де премина
Потерята с кмета.
Заранта на връх Балкана,
Под буките диви,
Камен с Цена сладко спеха
Румени, щастливи.
Те се нежно прегърнали,
От любов упити.
Над главите им запели
Славей гласовити.
И високо, до небето,
В таз гора далека,
Те забравят труд, неволи
И гнева на Цека.
Шумоли гората чудно
И врабците мали
С гласеца си будят двете
Либета заспали.
Цена бърже се озърна
Весела и пресна,
Видя гора, небе, хубост...
Планина чудесна.
– "Камене! Къде ще идем?"
Тя му тихо рече.
– "Не знам, пиле, но да вървим
Нейде на далече,
През тез бърда и висове,
Там, де слънце зайде,
Дето никога баща ти
Не ще да ни найде;
Дето нашта любов няма
Никого да сърди,
Та там, Цено, да отдъхна
На твойте гърди."
– "Я чуй, Камене, там глъчка!
Гаче конски тропот!"
– "Потеря е!" викна Камен
И грабна вързопът.
И фукнаха през гората,
Като сърни диви,
Гъсталаци не ги спират,
Ни урви ронливи.
Любовта ги окрилява
И страхът ги тласка...
А потерята отдиря
Шуми, вика, кряска.
Ала Цена от бяг, умор
На сила се влачи,
Ту назади се обръща,
Ту кат дете плаче...
Екна плачът на сърце му!
Но тук се не чака!
Тоз плач даде нова сила
На снага му яка:
С лява ръка той вързопа
И пушката зе си,
С дясна – либето през кръста
Грабна и понесе.
И пак бяга и пак тича
С товара си скъпи,
Лицето му, снагата му
Пот горещ ги къпи,
А потерята наваля,
Трепери букакът,
Цеко лети, като бесен
И реве да чакат.
Камен спря, погледна Цена
И тихо сложи я,
Вдигна пушката и рече:
– "Ще да го убия!"
– "Недей, либе! Татко ми е!"
Пушката изпука.
– "Бягай, бягай, отърви се!
Аз ще умра тука!"
– "Постой, вещице проклета!
Де го, де го оня?"
Викна Цеко лют, запенен
И скокна от коня.
"Чакай сега да ти кажа,
Дъще поразена!
Аз дойдох със сватбари
Тука да те жена!
Той налетя въз щерка си,
Руса й коса дръпа,
Търка й снага с бича удря,
На гърди й стъпа.
– "Де го сега бунтовникът?
Гонете го, дръжте!
А ти хайде назад дома,
Хайде, вярна дъще!
Там ви чака и двама ви
Сватба и венчило:
Тебе турско ратакинство,
Мъжът ти бесило!"
И кмет Цеко пак възседна,
Бодна гневно коня
И пред себе си разплакана
Цена с бич подгоня.
След ден той я в град изпрати
Да слуша Холита,
И писмо, че Камен ходи
По гори комита.
И тъй Цеко зли прокуди
Тез души, що любят,
Да се скитат, да се мъчат,
Доде се погубят.
Скоро село потрепера
От хобер злосмутен:
Цена станала туркиня,
А Камен хайдутин.

* * *
Зажалиха селяните,
И млади и стари,
Момите ги, сичките,
Зла слана попари.
Окаяха горко Цена
И съдба ѝ клета,
Окаяха, па простиха,
И проклеха кмета.
И за Камена жалее
Дружина му млада;
Тъжи старата му майка,
Тъжи и пропада.
Не понесе в старини си
Тоз срам, тез теглила,
Да ѝ рекат людски хора:
"Хайдутин родила."
И умря тя, и заглъхна
Къщата ѝ вета;
Намразиха още повеч
Селяните кмета.
– "В Цека бяс влезнал е", думат
Старците изкусни, –
"За греха му Бог въз нази
Огън ще да пусне."
Три месеца дъжд не капна,
Стана страшна суша,
В черковата, по кръчмите
Глух ропот се слуша.
Всуе дважди по полето
На литий изскачат
И заляни пеперуди
В улиците скачат.
Слънце пали. Никой облак
По небе не бега,
Сеитбите изгори ги
Тая люта жега.
Води, реки пресъхнаха,
Жито се не мели;
Ето вече булгур само
Ядат две недели!
Всички казват: глад ще стане,
Скъпия голяма.
А от небе капка влажна
Няма се, та няма.
Мръщя се, поглеждат криво
Селяните Цека,
И поп Михо, кат се кръсти,
Казва им полека:
– "Не е край: таз поразия
Цеко я довлече:
Тоя човек чедото си
На дявола врече.
Той с поганци яде, пие
И със тях братува,
Всички теглим, нази мъчат –
Той само добрува.
Покрай него сички ние
Ще умреме гладни,
Суша да не бе станала,
Град щеше да падне!"
Злоба дига, дето мине
Цеко и се мерне,
Нещата страшни си нашепват
Баби суеверни.
Едни казват, че той ближал
С турците през пости,
Други думат, че му ходят
Дяволи на гости.
Змия да бе, те я биха
С камъни пребили,
Вещица да беше, жива
Би я изгорили.
Ала Цеку що да сторят?
Те са всички слаби...
Той е силен и със турци
Бий, мъчи и граби.
Свикаха се селяните
В кръчмата на Желя –
Това беше после отпуск,
Във света неделя...
Беше там поп Михо стари
Със своите ближни,
Тимо Стамболлият, още
Анито стогодишни,
Старец в книгите изкусен,
(По-учен от попът:
И днес сички за съвети
На врата му хлопат);
Още – Ангел Двата – Гласа,
Питроп и старея,
Даскал Куздо, псалт черковен –
Бил при Доротея;
Там бе още Видул Влахът,
Пристигнал от скоро,
Кузман Колин и до него –
Ганчо Зелен Горо.
Здрав юнак, висок та жиляст,
Със гърди космати.
Силата му, храбростта му
Де не са познати?
С дясна ръка мигом сваля
Четирима мъже,
Пушката му далеч бие,
Никога не лъже.
Казват, че той друг път ходял
С Минча Воевода,
Всички планини познавал,
Живял на свобода;
И че лани по Петровден,
Тамо в кукуруза,
(Между нас да си остане) –
Заклал Кьор-Юуза!
Направиха съвет таен,
Мислиха, кроиха,
Ум и сговор не им липса –
И скоро решиха.
На заранта, преди слънце,
Попът са затече
Под мишницата с патрахиля
И с старото светче.
Де отива толкоз рано?
При болни ли Дима,
Да му чете зарад здраве?
Или бродници от нейде
С молитва да гони?
Не, той нийде не отби се,
Нищо не продума:
На полето той излезна
И спря се при друма.
И застана срещу изток,
В земя кол побива,
Метна на врат патрахиля,
Светчето открива.
И зачете глухо попът,
Брада му трепери...
Молитва ли, клетва ли бе –
Той се начумери.
И отстъпи от колеца,
Наведе се леко,
Камък зе, фърли и рече:
"Проклет да е Цеко!"
От тогава край туй място
Кой мине, замине,
Се същите думи казва,
Се същото чини.
Пътник ли, овчар ли някой
Минува из друма,
Като хвърли камъка си,
"Проклет да е!" дума.
И орачът, като кара
Воловете на нива,
Наведе се, хвърли, каже
И пак си отива.
И децата също правят,
Тамо кат се щурят,
И жените въз камъните
Камъни притурят.
Че клетвата стига оня,
"Проклет!" кой не каже.
Някой камъка си носи
Отдалеко даже!
Подир месец бе висока
Колкото камила,
Още месец – купчинката
Стана веч могила.
И грамадата от себе
Мърда и порасва,
И пътникът отдалеко
Веч я съпикасва.
Та расте, като по чудо,
Сама, като жива!
Убоя се Цековата
Душа нечестива.
И да спре не може Цеко
Ни с псувни, ни с глуми
Таз грамада да не расте
Със страшните думи.
Деня та е се в ума му,
Нощя я бълнува,
И трясъка от камъните
В съня си той чува.
По някога тайна сила
Към тамо го тика.
Той я види, тръпне, гаче
Тя на сън го вика.
Гаче всякой камък има
Уста, уши, очи,
И му дума: "Проклет! Проклет!"
И към него сочи.
И той бяга потен, тръпен...
На душа му гряшна
Мир и радост веч не дава
Грамадата страшна.
Той стопи се. Лицето му
Бладнина покри го:
Гаче болест зла, невярна
Цека изсуши го.
И престаха селяните
С него да се сбират,
Нито зимат, нито дават –
Всички го презират.
В черковата, дето стъпи –
Отстъпват от него,
И родът му същи даже
Отблъсква, не ще го.
Гневът Божи и той падна
На Цекова стряха:
Бедите го, злините го
Бързо сполетяха.
И смъртта в дома му първен
Зафана да треби:
В малко дни едно по друго
Три сина погребе!
Гори пожар изгори ги,
Нивите му – слънце,
В житниците му не влезе
Жито нито зрънце.
Стоката му, стадата му
Болест ги изтръшка,
Къщата му по полунощ
Пламна изведнъжка!
И стана на пепел всичко:
Имот, стока, злато,
Богатството му разлетя се,
Гаче бе крилато.
А грамадата расте пак
Невидимо, тайно,
И камъни върху нея
Фърчат непрестайно;
Че когото Бог накаже,
Светът не прощава,
Че кой много търпи, тегли,
Много отмъщава.

* * *
Мисли, мисли дълго Цеко,
Търка си челото,
Па скокна, във град отиде,
Набеди селото,
Че то уж прибра скритом
Всяка нощ комити,
Че във него пушки имат
Дори и момите.
– "Бре, викна свиреп пашата,
Тук ги доведе,
И по-скоро бесилници
За тях издигнете!"
Затърчаха към селото
Люти заптиета,
Да ловят и трепят, дето
Им посочи кмета.
И дигна се олелия,
Ревнаха децата.
Турци с щикове и пушки
Ходят по къщята.
Извързаха, подкараха
Мъже, моми слаби...
Майки плачат и се молят,
Кълнат стари баби.
На поп Миха удариха
По нозе сто бича
И го погнаха пред сички
Кървав, бос да тича.
Зарадва се Цеко много,
Че със тез джелати
За тъмница и бесило
Толкоз душ изпрати.
Изплаши се цяло село!
Зло настана време!
Кой знай, може да дочакат
Злини по-големи;
Че не далеч, зад горите,
Две царства се бият:
Зло е турци ако паднат,
Зло ако надвият!
Страшни слухове достигат,
Сичките треперят.
Дума се, че тамо трепат
Де кого намерят;
Че де стъпяля нога им
Светът пропищява:
Черкови, села, градища –
Сичко пепел става!
И че и за тяхно село
Ред скоро ще доде:
Люти Пашаджика въз него
Двеста души води,
Двеста души арнаути
И голи черкези...
Никой не смей по работа
На вън да излезе.
Само Цеко весел бива
И страх не усеща:
Пашаджика с четата му
Готови се да среща,
Че го Пашаджика обича,
Цеко нему свой е.
"Нека сички да познаят
Сега Цеко кой е!"
И се готви той селото
Сам си да запали.
Изведнъж се вест разнесе:
"Турците бегали!"
"Турците бегали"! казват
Майка на децата;
"Турците бегали!" дума
Синът на бащата.
"Турците бегали!" сички
Викат и разгласят;
Из дом в дом, из хижа в кръчма
Тая вест разнасят.
Чу се, че казаци идат,
Не биле далеко...
Усмихна се цяло село
И побледня Цеко.
Развълнува се селото,
Клепало удари,
Събраха се в двор черковни
И млади и стари.
Допитват се как да срещнат
Те драги гости,
И чудят се и не знаят, –
Че са хора прости.
Сетиха се, повикаха
И дяда Антона,
Че е стар човек и мудър
Като Соломона;
Че знай книга и тълкува
Календаря вечни;
Много патил и ходил е
По земи далечни.
Кога той яви се, сички
На крака станаха,
И пред белите му власи
С почит замълчаха.
– "Чада! рече мъдрий старец
С очи насълзени,
Нека Бога благодарим
Сичките на колене.
Тая милост е велика,
Господ ни я праща!
Честит бил и дядо Анто
Руси пак да сряща.
Сто години що сънувах,
Днес видях на яве:
Дядо Иван от поганци
С калъч ни избавя.
Туй време благочестиво
Чакаме отдавна:
Русите са наши братя,
Вяра православна.
Хайде сега да ги срещнем
Хляб и сол земете,
Аз ще поднеса, а вие
Шапките свалете.
Моми венци да прикачват,
На техните пушки,
Та па всички да викате:
"Здраствуйте, братушки!"
Тъй сме Дибича срещали,
Тъй хората чинат...
Пригответе йоще нещо
Да хапнат, да пипнат..."
Видя Цеко срещачите,
Че тръгнаха дружино,
И душа му потрепера
Гузно, малодушно.
Не смя в тоз куп шумен себе
Цеко да приложи:
Народната обща радост
Да дели не може.
Чуди се и май се Цеко,
Съвестта гризе го;
Да стои ли, да бяга ли –
Що ще стане с него?
Мисли, мисли и най-после
Страхът го попари;
И към другий край уплашен
Той на бяг удари.
Той търча, задъхан, бледен,
Гологлав и рошав,
Гаче бяга в страх пред някой
Звяр невидим, лошав.
Призраци ужасно, черни
Вред му се изпречват,
И храстите оживяват
Пътя му препречват.
Но внезапно той се спира,
Нов го страх напада:
Той видя, че бил достигнал
Бялата грамада.
Крака му се подкасяват,
Той назад се дръпа...
Но навред е страшно, грозно,
По жарава стъпа.
А пък миговете фъркат,
Бедата пристига...
Ето че на сред селото
Облак прах се дига.
И сулици, конье, хора
И шапки червени,
И удари към гората,
Нейде да се дене.

* * *
Из селото вест се пръсна,
Че кмета бегал е,
И че сметка на сюрмаси
Да даде не щял е.
– "Дръжте, бре! Да фанем Цека!
Дръжте този поразник!"
Много гласове екнаха
Сред общия празник.
И потеря устрои се,
Се отбор юнаци,
И жар войнствен се събуди
В тихите селяци.
Един махат сопи, други
Пушки, други вили,
Дядо Анто със кросното
Четата засили.
И фукнаха за да стигнат
Из гората Цека.
Подир малко го сгащиха
На една пътека.
– "Издаднику! Поганецо!
Дядо Анто вика,
Обесете този Юда,
На тая борика!"
– "Не! извика Зелен-Горо,
В яма да го фърлим!"
– "Не! друг рече, кожата му
С плява да напълним!"
– "Не!" "С катран да го намажем!"
Тъй, отвърна пети, –
"Тая вечер на хорото
Той ще да ни свети!"
И очи им пущат пламен
Въз нещастни Цека,
Всяка смърт за тоз изедник
Види им се лека.
Изведнъжка тропот чу се.
Дружината млъкна...
Друга чета от бърдото
С шум пред тях изпъкна.
– "Стойте! Жив го оставете!
Видиш ли ме, дядо?"
Викна Камен и спусна се
С едно булче младо.
– "Камен! Цена! сички викат,
Не вярват очи си!
Камене, от дека идеш?
Цено, нали ти си?"
И се стискат и цалуват,
И от радост плачат,
И от Цена фереджето
По-скоро съблачат.
– "Братя! Ей мойта невеста! –
Пак се живи сбрахме!
Туй са моите момчета:
Днес я отървахме.
Халит-ага в пъкъл пратих;
Но той не бе първи...
С мъст душата си наситих
И ножа си с кърви.
А тогова да оставим, –
Нека жив да бъде.
Нашта радост да го мъчи,
Господ да го съди!"
И тръгнаха двете чети
С песни, вик назади,
Та сватбата да празнуват
На двамата млади.

* * *
От тогава веч минуват
Месеци, години,
Много случки и преврати
Видеха очи ни.
А грамадата расте се
Неусетно, тайно
И камънте върху нея
Фърчат непрестайно.
Че сюрмашки сълзи клети
Лесно не изсъхват,
Злите спомени в душата
Скоро не заглъхват...

1879. Берковица.


Текстът е набран от Светлана Младенова Соколова; юли 1999

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=90&Level=1

[Hatshepsut]

Свети Димитрий Чудотворец

„Помену Бог дом и род царей Болгарских
и ме посла на помощ и обновленiе царство
Болгарское...”
Паисий


I.

Гнездо недостъпно орлово
над янтрини шумни талази,
зловещата крепост сурово
от чуката Търново пази;

на Търново страж... и закана,
на гръцки хиени котило,
що тежката власт на тирана
с насилья до днес е крепило.

Над мрачните кули се вее
двуглавий орел византийски,
жесток византиец владее
пределите красни мизийски.

Отдавна мрак робски забули
старинната слава, свобода:
надменно ужасните кули
напомнят това на народа.

II.

А в Търнов народен сбор става
голям под Трапезица стара;
там новий се храм освещава,
сграден от Асеня боляра –

чутовния храм на светого
Димитра. Тълпите шумливи
там стичат се, молят се богу,
гърмят клепалaта екливи.

И гръцкий началник, ехидно
ухилен, мълви в крепостта си:
„Добре прави таз сган, безстидно
на бича поддала гърба си;

добре се там моли и кръсти,
добре си работи и плаща...
Говедото в пашите тлъсти
по-сладко доволство не сяща.”

III.

А долу тълпите набожни
по-гъсти към храма се стичат
и слухове сладко-тревожни
сълзи из очите извличат.

– Смислил ни пак Господ – със драгост
мълвят богомолците прости, –
пратил ни в безкрайна си благост
светого Димитра на гости.

Светият му образ у нази
от Солун е таз нощ префръкнал! –
Ликува народ, на талази,
в сън рабски отдавна замлъкнал,

светата икона цалува
и плаче, и радва се лудо,
диви се и всякак тълкува
великото Божие чудо.

А мисъл тревожна и властна
Асеня вълнува дълбоко,
от тайна велика, ужасна
челото му свети високо.

Той бледен и страшен се щуря
из гъстий наваляк народни...
И тътне веч близката буря...
Талазът шири се свободни...

И скоро там глас се разнесе:
– На робството днеска е края!
Бог дигна от гърка ръце си,
закрилник той български стая!

Владика от царските двери
гърми: – О български мъже,
овчари, орачи, болери –
отцовско грабнете оръжье!

Господнята воля: край! рече
на гръцкий ярем, господарство,
небесна си помощ ни врече.
Народе, честито ти царство!

И цар твой е правнука славен
на славните наши царета,
от Бога нам вожд е поставен –
Асеню на многая лета!

Тогава Асен над главите
развя знаме – лев разярени –
и вuкна: – Смърт! Смърт на вразите!
Напред, в бой! Юнаци, по мене!

Разтресоха страшните думи
сърца и души безпокойни,
гръмнаха и стъгди, и друми
от звек и от викове бойни.

Гръмнaха налети ужасни
въз крепостни яки огради
и яростно в боя опасни
се фърлят и стари, и млади.

Напразно отбраната в гроба
борците поваля и брули –
паднаха в ръцете на роба
огради и замък, и кули.

И бунтът със устрем вихровен
мина във поля и усои,
при клика Асенев гръмовен
земята изригва герои.

Победата следва победа
и гърците бягат ил лягат...
И майки не плачат за чеда,
паднали на бунта под стягът.

IV.

И ля за свобода кръв много
народът – и чужда, и своя –
и мечът пламтящ на светого
Димитра го водеше в боя.

8 януари 1906 г.


Както е известно, въстанието, което Асен и Петър подигнаха в гърците на 1186 г., е било обявено при освещаването църквата „Св. Димитрий”, съградена от двата братя. Като разправя за това, византийския летописец Никита предава легендата, че него ден чудотворната икона на св. Димитрий в Солун по тайнствен начин се намерила в новосъградение храм в Търново. Това чудо въодушевило народа и той въстанал под предводителството на Асеня.

[Hatshepsut]

Калояновий орел

Той мъстеше на гърците за онова зло, което
бе причинил на българите император Василий
Българоубиец, и сам се наричаше Гръко-
убиец.... И наистина, никой не докара на
гърците толкова бедствия!
Акрополит

Joanis le roi de Blaquie et de Bogrie ne se
reposait pas... Il fit grande destruction.
Ville-Hardouin


I.

Калоян, великий цар, вожд ратоборни,
на гърците ужас, губителен враг,
десет годин вече в шетни неуморни
разнася в победи прославен байряк!

Калоян воюва, почивка не прави:
поход след поход и война след война:
градове събаря, руши кули здрави:
дето той замина, пустошът мина.

За стари обиди на гърци отплаща:
в пустини превръща цветущи страни,
по хиляди роби към Дунава праща,
по дири му грозни димят съсипни,

по дири му никнат пожари, гробове,
земята се кваси със кръв и сълзи,
кумани му диви на свойте богове
принасят във жертва пленните врази.

II.

Калоян ужасни почивка не дава
ни войте дружини и на своя меч,
границите тласка на свойта държава,
блянътму крилати о носи далеч:

на старото царство ширните предели
той гони и и трите му сини моря
и буйния устрем на орди му смели
през десет години нищо го не спря.

Той превзе Дрин, Охрид и Призрен, и Скопье,
взе Варна и Пловдив и с кръв ги обля,
взе Белград и Одрин и остро си копье
към трепетний Цариград гневно фърля;

той би Балдуина с верни си юнаци
и роб го взе, графа Блуаски стъпкa
с коня си, на храбрия крал Бонифаций
главата търкулна във свойте крака.

Той франките смаза, мощта им разклати,
той гърците сече щаджарите би
и гост беше само във свойте палати
след дълги походи и морни борби.

III.

Но къде пак стяга войски ратоборни?
За къде той готви стихийната рат?
През кои клисури и поля просторни
ще се носи пенен коня му фъркат?

За къде са тия товари огромни,
кола низ безкраен, цвилящи коне,
тез полкове, тия тежки градоломни
машини – за кой град, за кое клане?

Калоян отива Солун да превземе –
бисер въжделени при Бяло море...
Друмът се запрашил.... Сред дебрите неми
схимник белобради Калоян съзре.

И старецът смело на път му застана.
– Спри, царю – извика, – доста сеч, войни!
Доста кръв!... Земята и тъй е заляна
с много кръв невинна... Назад се върни.

Кръвта, що проливаш, християнска кръв е,
убой се от бога, пожали света.
От всички царета Калоян най-пръв е
по мощ – нека бъде и по милостта.

Дай мир на земята и тебе си. Спри се.
Там, дето отиваш, дебне те смъртта!
– Старче – рече царят, – от друма махни се
господ не говори през твойте уста.

Виж там какво има! – и той му посочи
високо в небето плавающ орел, –
от десет години този орел, отче,
навред към победи стяга ми е вел.

Погледни го, отче, туй славно знаменье:
за подвизи бранни бог ме цар сторил.
Търново е мирно, но тясно за мене –
нека на жените живота е мил.

На жесток век, старче, синове сме ния:
ако не убиеш, ще бъдеш убит.
Царство днес се взема не със литургия,
а със меч и огън, при байряк развит!

За гърците милост? Бог нека ме пази
от такава слабост към вечния враг:
таз земя е тясна за тях и за нази –
гроб ни са копали – ще копаят пак.

Помня ази техний Василя, злодея!
За злини му страшни страшно съм мъстил;
но море кръв гръцка ако да пролея,
пак не бих им доста за злото платил!

Иди си в килията, старче пречестни! –
И дупна пак коня и ратната сган
през бърда, долини понесе се с песни,
при Бялото мoре да разпъне стан.

А вярната птица над бездни, яруги
горделиво плава, път на юг държи,
от кула на кула, от рид на рид други
тя каца – и фърка, войската дружи.

IV.

– Солун! Ето Солун! Ето го морето! –
връх един викна метежната сган.
И скоро пред Солун побеля полето
от шатри. Обсада. И почна се бран.

Бухтят катапулти в зидовете здрави.
Пристъпи. Звук тръбен!... Облаци стрели.
А отгоре вий се орел величави.
Внезапно орела стрела повали.

Стрела из невяра. От кого? Отдека?
От Солун? От станът? Игра на случaй?
Може би от бога пратеница лека –
на толкова гибел да се тури край?

И царят въздушни навеки изчезна –
Калояну верний съюзник, другар.
През нощта измяна в царский шатър влезна
и таз нощ загина и българский цар.


11 януари 1906 г.

[Hatshepsut]

Княгиня Ирина Комнен

"Ирина имаше прекрасна външност и величествена осанка.
Иван-Асен II я страстно любеше, не по-малко, отколкото Антоний Клеопатра."
Акрополит


I.

Много хубости са грели
в царевецкия палат,
много очи са пламтели
страстно до престола злат;

много млади хубавици,
много бели гърди в плам –
на робини и царици –
нежно дишали са там,

и гъркини, и куманки,
в двора бляскави звезди,
и прекрасни иностранки
със албастрени гърди –

но като Ирина, красна
Комненова дъщеря,
слънцето изгора страстна
от небето йощ не гря –

чернооката гъркиня,
скъп трофей от славен рат,
роза, ангел и богиня
във Асеневий палат.

II.

Светъл е Асеню трона,
славата му без конец,
скъпоценната корона
и елмазният венец,

и порфирата богата
от злато, която грей;
но Асеню във душата
днес Ирина най светлей.

Що е лес без пойно птиче?
Без кандило що е храм?
Що е пролет без кокиче?
Що е рай без ангел там?

Що е злачната долина
без звънливия поток?
Що е без цветя градина?
И без слънце свод висок?

Що е младост бързокрила
без възторг, без блян крилат?
И трон, царство, слава, сила –
без любов на тоя свят?

III.

В царевецката градинка,
в меката вечерна тма,
скита се сама-самнинка
чернооката мома.

Месец грейна през клонака.
Дивна иде майска нощ.
Дълго го Ирина чака,
а Асеня няма йощ...

Всяка вечер по туй време
тука среща я Асен,
отдих от държавно бреме
да намери в нейний плен;

стан девически прегръща
в сладък мирис от цветя
и приима и повръща
огнени цалувки тя.

Жаден е за тях, за радост,
овдовелия герой,
пак на буйната си младост
огъня усеща той;

жадно за любовна нега
пак юнашкото сърце
да пламти от сладка жега...
А Иринино лице

ту бледней, ту пламенее...
Тя ослушува се пак:
нищо. Само славей пее.
Спи града под лунний зрак.

Янтра светла край скалите
лъска своята дъга,
на Трапезица стените
неми гледат от брега.

“Ах, къде се той забави?
Царский ли слисa го лов?
Ил в блян други той забрави
и Ирина, и любов?”

И в душата u се буди
пак съмненье и тъга:
“Блянове, надежди луди,
бягайте от мен сега!

Аз ли, пленница злочеста,
ще постигна сън фъркат –
на великий цар невеста
да се видя в тоз палат?

Ах, той търси в мен забрава,
в моята душа и страст...
Аз му съм една забава,
тук съм сé робиня аз!”

.........................................
.........................................

Спи под лунното сиянье
мъртвият престолен град.
Вее сладко обаянье
в спящия дълбоко свят.

Бляскат звездните пустини
на небесния покров.
А Асен мълви Ирини
думи нежни на любов.

И във страстен жар героя
през цалувки u шепти:
– Сладостна робиньо моя,
утре си царица ти!


2 януари 1906 г.

[Hatshepsut]

Кир Тодор в Търново

Това наказание беше заслужено.
Никифор Григорас

I.

Спи Търново в блянове сладки
под златний покров на луната.
Във янтрини вирове гладки
огледват се мълком къщята.

На Царевец мрачните кули
заспали над урвите стръмни,
двореца се в сенките тули
на кичести брястове тъмни.

Спи мирно Трапезица свята,
спят чуките околни неми,
спи трепетна птичка в листата –
едното коварство не дреме.

Клокотнишкий пленник озлобен
бди таз нощ. Душата му чезне
за мщенье. План адски, злокобен
плете се във нейните бездни.

Събрал пак на тайна беседа
неверните царю болери:
чрез козните търси победа,
що в бойно поле не намери.

И заговор черен скрои се
на глухата нощ под заслона,
ужасния час приближи се:
вулкан е Асеню под трона.

II.

И скърца със зъби кир Тодор
злорадо: “Иване-Асене,
додето ти спиш, адът, бодър,
работи за моето мщенье.

Аз, горд император, твой роб съм?
Не, роб веч да бъда не мога!
От седем години кат в гроб съм
тук в твоята меча бърлога!

Презирам аз твоята благост
и твойта ме милост безчести:
аз утре ще видя със драгост
друг варварин теб да замести.

И твойта ще сила превърна
на прах и в прах твойта корона!
И твойта глава ще да зърна
търкулната в кърви под трона!

Очаквай гнева ми, Асене,
кир Тодор ти гроба изравя:
във твоята смърт, пораженье
Клокотница аз ще забравя!”

Ликува кир Тодор. Зарана
на трудове дълги конецът,
победата многожелана.
Вън тихо. Спи Търнов. Щурецът

щурчи нейде. Янтра ромони
сънлива си песен; не бута
зефирът заспалите клони.
Спи царят на бога под скута.

III.

Внезапно той скоква разбуден
от смутни и кобни виденья.
Наяве сън вижда зачуден –
той вижда баща си Асеня.

– Стани, о мой сине – извика
задгробният дух, – че коварство
опасност ти носи велика
за теб и за твоето царство.

Иванковий дух вероломни
в болярски души се посели.
Но господ за теб си напомни:
стани в миг, о сине мой смели,

строши на змията главата
и козните, плетени в мрака,
защото, о сине, в палата
и ти си днес имаш Исака;

че злото е гнусно и лихо,
измяната будна и трезна! –
И сянката царствена тихо
прекръсти Асеня, изчезна.

И царят съня си изгуби,
и облак покри му лицето.
“Не лъже сърцето, що люби
и праща ми вест от небето!” –

каза си Асен и веднага
повика си стражата верна
и скоро зловещата трага
откри на измяната черна.

И бурно нахлу във вертепа
на змийското тайно събранье.
– Предайте се! – Правда свирепа
не чува молби, ни риданье.

Съд кратък и лют. Под секира –
боляри. Асен е избавен,
издайство отплата намира.
Но жив е кир Тодор оставен.

IV.

а кулата в затвора тъмни
лежи днес кир Тодор коварни...
А карпите, чуките стръмни
залива ги запад пожарни

с лучите си багрени. Свети
сребристата Янтра; зефирът
полюшва листата; овцете
от тучни се паши прибират.

Лазурни блестят небесата
над храмове, кули, зъбчати
стени. Шумолят дървесата,
засеняйки бели палати

въз Царевец – люлка на слава.
Над янтрини сини завои
Трапезица грей златоглава –
де дремят царе и герои.

Наокол – ливади, градини,
в премяната чудна на мая,
разкошни гори и долини
и всичката хубост на рая.

А върхове горди и снежни
вълнуват чела в небосвода
и слънце цалувки си нежни
на райската праща природа.

Ни никога вече кир Тодор
от своя страдалчески одър –
и дето да бъде, да иде –
с очите си няма да види

на тая вселена омайна
картините ярки и лепи
и само в нощ черна, безкрайна
ще плуй императорът слепи.


16 януари 1906 г.

[Hatshepsut]

Конецът на Ивана-Асеня II

"Веднъж, посред ден, случи се слънчево затъмнение, когато слънцето беше на знака Рак... Скоро умря и българският цар."
Акрополит

I.

От свирни и песни тресе се палата
на Царевец горди. Гости превисоки
събрала е царска трапеза богата:
велики боляри и жени черноки –
на Търнов цветята.

Иван-Асен силни пирува с велможи,
Иван-Асен силни, цар самодържавни,
любимий народу помазаник Божи,
във мир и във битки властелинът славни,
Симеону равни;

чие име славят царе и народи,
и бедни колиби, и бранни полета.
Той левското знаме при Драч го забоде,
царството му плискат три сини морета.

Царството му силно цъфти и добрува,
труд и спор, и песни в земи му пространни,
под благий му скиптър тамо мир царува,
мир многожеланни.

Пирува днес царят. Лицето му свети
като ясно слънце. Гърмят, благославят
здравици; смях, радост. Девойки напети
със песни юнашки Клокотница славят,
окичени с цвете.

Кога е тъй бляскал на Царевец трона
И тъй далек пръскал сиянье и драгост?
Кога там чело е носило корона
със повече слава и с повече благост?

II.

А там над главите – зловещо знаменье:
на небето чисто слънце се забули.
Легна сянка тайна въз гори зелени,
въз скали, палати, храмове и кули.

И народ уплашен кръсти се набожно,
потопен в студена дрезгавина бледа,
поличбата кобна тълкува тревожно
и често угрижен към Царевец гледа.

– Какви ли неволи чакат ни ужасни?
Мор ли ще ни дойде – плахо проговарят, –
или мъж велики някой ще угасне,
кат туй слънце клето?... Боже, пази царят,
орела ни красни!

Пази ни орела, о Господи вишни,
малки му орлета още нямат сили.
От беди и напаст, от врагове хищни
без юнака-царя кой ще ни закрили?

Отклони, о Боже строги, от глава му
твоя гняв ужасен – с милост замени го.
Ако има грешен – ний сме грешни само,
нази порази ти, него пожали го!

– Боже, пази царя – мълвят сиромаси, –
той отри сълзите на нази клетници,
мир сладък ни даде и на благостта си
към наште неволи не знае граници –
излей милостта си.

И монахът дума: – Боже, запази ни
царя благ, на Твоя свят кръст покровител.
Щедър бе безкрайно към Твойте светини,
милостив към всякой Твой раб и служител
на царство хранител.

– Боже, поживи го – юнак моли тамо, –
да тръпнат от него царе и народи:
кой ще друг да брани царството голямо?
Към победи нови, на славни походи
кой ще да ни води?

И из цяла мощна, широка държава
същата молитва към Бога се дига –
при Черното мoре, при Дрин и при Сава,
и при Олимп снежни, що небето стига.

Но Божийте пътища кой тук разбра ги?
И тайните цели кому ще са явни
на промисъла Негов – веления благи?
Тъмната колиба и престола славни
пред Него са равни.

III.

Мина кратко време – и час не замина, –
слънцето небесно пак загря свободно.
Но скоро великий Асен се помина,
изгасна навеки слънцето народно.

2 ноември 1905 г.

[Hatshepsut]

Велбъжд и Сливница

Доблестно се сражавали неприятелите
с копия, саби и стрели и вълните на
Струма, дето ставала най-силната борба,
се обагрили с кръв.
Иречек

А пленените боляри плачеха над трупа
на Михаила и думаха: „Де е сега твоя
златен трон? Де е славата на твоето
богатство?”
Даниил

Война позорна, война проклета!...
Рано ти наште мирни полета
с гроби насея, с кърви окваси.
Ив. Вазов („Сливница”)

I.

Не почива от походи
ратоборний Михаил,
шумни пълчища сe води
през поля, гори, проходи –
за война се е родил.

Безпокойна кръв клокочи
у забрутения цар:
ту към Босфор втренчил очи,
ту към Бяло море сочи
с меча си, за плен, пожар.

Не почива от походи
ратоборният герой.
Но къде ще пак да ходи?
Що събира пак войводи,
ратници метежен рой?

Що се трупат в Търнов стари
тия племена със шум –
българи, влася, татари?
Цариград ли ще удари,
както Симеон и Крум?

През морята ли ще мине
агарянците да бий,
ил атонските светини
от пиратските дружини
каталански да прикрий?

Не, той Уроша напада,
беловласий сръбски крал.
Много кръв ще рукне млада,
много свят ще да изпада
в битки покосен без жал!

II.

Сбрали се велможи главни
в Михаиловий палат
и на царя вседържавни
пожелават лаври славни
в предстоящий кървав рат.

Патриархът стари само
ням, безмълствува един,
мрачен се ослушва тамо,
заковали се уста му,
не продумува: амин!

– Що мълчиш, владико честни? –
гордият попита цар. –
Пред похода ми чудесни
царя помоли небесни
във светия му олтар

той победа нам велика
да дарува над врага. –
Ала старецът извика:
– Бог ушите си затика
пред словата ти сега!

Михаиле, де отиваш?
Тез войски – де водиш тях?
Християни да убиваш?
Кръв на братя да проливаш?
Спри, царю, не струвай грях.

Нечестиви предприятья
бог наказва, мрази тук.
Вместо смърт на наши братя
разгърни им ти обятья:
ваший общи враг е друг.

Спри, царю, война безславна,
брат на брата си стани,
божата е воля явна
и заканата си гнявна
със прегръдка замени!

Строго царят се намръщи.
– Старче, дивний Симеон
ако тия думи същи
би слушaл, седял би в къщи
ил на твоя, старче, трон.

Аз наследих му завета:
искам славний скиптър мой
да владей до три морета.
На мен бранните полета,
теб килийният покой.

И след тия горди речи
вироглавий господар
яхна коня и повлече
ратната си сган далече,
за война, за плян, пожар.

Шумно движи се войската
и пред нея буйни вожд
там, де влачи ги съдбата,
в страшний вихър на борбата,
де ги чака гробна нощ.

Скоро ревнуват тръбите;
коне цвилят; като дъжд
сипят се, валят стрелите...
Шум, звек, вопли страховити:
бой настана при Велбъжд!

III.

Пет столетья и полвина
минаха от оня сеч,
в който Михаил загина –
из нишавската долина
крал Милан с обнажен меч

пълчища метежни води
къмто български предел.
Екнат планински проходи,
вей се над войски, войводи
крал Душановий орел.

Във една клисура дива
сляп гусларин белобрад,
сянка стогодишна жива,
пред сганта се спря шумлива
и извика: – Стой! Назад!

Крал Милане, де отиваш?
Тез войски – де водиш тях?
Християни да затриваш?
Кръв на братя да проливаш?
Кралю мой, не струвай грях!

Нечестиви предприятья
бог наказва, мрази тук.
Вместо смърт за наши братя
разгърни им ти обятья:
ваший общи враг е друг.

Друг врагът е, повърни се,
врагът български и твой:
жално Косово, я взри се,
грозна го съдба ориса,
чака отмъстител свой.

Спри я таз война безславна,
брат на брата си стани,
божата е воля явна,
и заканата си гнявна
със съюз я замени!

Кралский взор от гняв засвети:
– Старче, ако бях кат теб,
с тая гусла във ръцете,
бих послушал тез съвети –
но не съм ни глух, ни слеп.

Аз съм кралят на Сърбuя,
за мен няма чужд и свой,
в зид главата си не бия,
там, де лесно ще надвия,
там ще лъска меча мой!

И на изток кат посочи:
– Виж, границата пред нас
незапазена се точи...
Но ти, старче, нямаш очи,
махни се да мина аз!

И след тия горди речи
вироглавий господар
бодна коня и повлече
ратната си сган далече,
за война, за плян, пожар.

Скоро гръмват планините
от топовен рев; смъртта
жъне в гъстий дим борците,
шум, плач, вопли страховити:
бой при Сливница наста!

IV.

Сред полето умълчано,
след тридневний страшен бой,
с мъртви трупове настлано,
от юнашка кръв пияно,
древен е застал герой

в броня, с злат шлем на главата –
Михаиловия дух!
И пред тая кръв пролята
той викна към небесата
сред утихналий въздух:

– Боже, пак кръв братска ляна!
Пак омрази люти, зли
фърлят траур въз Балкана!
Мойта предвековна рана
пак ужасно ме боли.

Старото безумство още
в родни братя свирепей,
сили снажни маломощи.
Господи, кога ли дo ще
край на свади – да изгрей

за любов денят свещени
въз славянските земи?
О вий, жертви повалени
по велбъждските полени,
по тез сливнишки хълми,

вий, юнаци млади, клети,
пратени на ранна смрът,
сили от труда отнети
и на майки от ръцете
грабнати – за кървав път;

вие, братя върху братя
фърлени за зверски сеч,
с трепетни от гняв обятья,
паднали в уста с проклятья
и в ръка със кървав меч,

нека бъдете вий сетни
жертви на раздорний бяс,
извор на беди безчетни,
и из гроба ви да светне
слънце на любов за нас!...

1906 г.

[Hatshepsut]

Сара

Теодорѣ Благочестивѣй царицѣ великаго Царѧ Iоанна Александра, сѫщоиѧ отъ рода Еврейскаго, вѣчная памѧть.
Синодик на царя Борила


I.

Що до днес не е ставaло
в славно Търново високо –
не виждaло, не слушало
царство българско широко?

Що до днеска царско щенье,
царска воля не вършила –
но с такова посрамленье
още трона не плашила!

Смут в болярски трем честити,
смут в колиба и във мандра.
Думи шъпнат се сърдити
за Ивана Александра.

Цар влюбил се, цар греховен,
за изгора чародейка,
ще се жени цар върховен
за безродната еврейка,

за поганка хубавица,
за девойка друговерка –
златоткана багреница
Юдина ще носи щерка!

Александру без момата
скиптъра му тежко бреме,
трън – короната му злата.
Влюбил се и ще я вземе

въжделената си Сара!
Пустата любов не знае
ни закон, ни род, ни вяра,
в хижа и в палат – това е.

Мъдро сърце прави лудо,
царя – роб, стрела злодейка!
А прекрасна е за чудо
златокосата еврейка.

Страстни очи – жар и пламен,
красен лик – светец смущава,
сладък глас бездушний камен
оживява, разтопява.

Вuдел я и я залюбил
цар греховен женолюбец,
вuдел я и сън загубил
възпламтелий сластолюбец...

Плаче в черно пременена
изоставена съпруга,
в манастир отдалечена,
място сторила за друга.

Зле го съди, укорява
глухия народен ропот,
гняв господен прокобява
несмълкаемият шопот.

Еня ли го от мълвата
светска? Нека си роптае.
Той е господар в палата
и там Сара ще сияе.

II.

Ето в храма на светите
Четирийсет мъченици
пред велможи знаменити
от пречестните владици

рядък се обред извърши:
покръщеньето на Сара –
и със миро се избърши
пятното от чужда вяра.

Сара веч е Теодора,
християнка благоверна,
новата звезда във двора,
хубавица безпримерна.

И във Царевец на трона
сяда новата царица,
на главата u корона,
на снагата багреница.

След година Теодора
син Шишмана царю дава.
Радост, ликуванье в двора;
и навън поличба става:

замъглила се комета,
рядка гостенка на свода,
а за хора вест проклета.
Плахо кръсти се народа

и мълви смутен и бледен:
– Тая нощ е нощ зловеща:
цар роди ни се последен,
таз звезда за зло подсеща.

А кометата си плава
по небето мълчаливо,
на земята страх задава;
и жените боязливо

към зловещото звездище
като сочат в небесата,
с трепет си говорят: – Вижте
на еврейката косата!

Като нея и теглата
дълги ще да бъдат наши! –
Клати селянин главата
и боляринът се плаши.

III.

Щерка втората година
Александру Сара дава –
ураган със рев замина
над смутената държава.

През деня, във кой роди се
злоорисаната Мара,
най-високий кръст срути се
на светата лавра стара.

Халата бучи. Уплашен,
простият народ си казва:
– Тоз ладенец дар е страшен,
тази хала го предсказва.

И той поглед плах обръща
към палата горди, дето
Александър си прегръща
с радост бащинска детето,

щерката си в белоснежна,
скъпа пелена обвита –
бъдещата майка нежна
на свирепий Баязита^[1].

19 януари 1906 г.


1.  Според повечето историци тая именно Шишманова сестра Мара, по-после се е оженила за Мурада III и тя е родила сина му Баязит, завоевателя на България.

[Hatshepsut]

Патриарх Евтимий

Това било такова зрелище, което и камънете е можало да разплаче.
Григорий Цамблак


I.

Загина столицата. Кули вековни
рухнaха след тежка борба,
рухнаха палати и светини чутовни,
борци връхлетя ги ужасна съдба!

В развалини смрадни Трапезица пуши
премина над Царевец огнен потоп,
край трупове грозни Янтра лъкатуши.
Превърна се Търново в гроб.

II.

Кого вързан водят към Царевец – горда
люлка на царете – превърната в прах,
в развалини чадни? Кого турска орда
по урвата тласка с ругателен смях?

Кой е този старец, сломен от страданья,
пътник за Голгота със приведен гръб,
кого с плач прощален, с вопли и риданья
народът изпраща, премалял от скръб?

Патриарх Евтимий. От влажна тъмница
на смърт го повели. Ще падне под нож
глава беловласа – сетнята звездица
ясна ще угасне в народната нощ.

И ето Евтимий, светецът народни,
на лобното място стига в пот облян –
великият старец, вождът благородни
на народ пропаднал във робство и плян;

безстрашния пастир в бедите опасни,
в добри дни и лоши народу другар,
Евтимий, на Търново в дните ужасни
последний бранител и последний цар!

Ще умре Евтимий. Ще бъде посечен
въз зида, пред взора на плахий народ,
напуща живота за друг, безконечен,
за сетен път вижда небесния свод.

И оттам, безмълвен, взор плачущ обръща
към бившата слава в съсипни и чад,
народ коленичил той с поглед прегръща,
тихо благославя разсипаний град.

И за път последен, към Бога ръцете
кат дигна, извика: – О, Царю Небесен,
Създателю Творче, Царю на царете,
нека бъде Твойта света воля днес.

Приимам покорно конеца си люти,
навеждам главата пред строгий Ти съд,
молитвите наши, Господи, не чу Ти,
не чу на народа български гласът.

За грехове тежки нас тежко удари –
ужасен бе, Боже, светият Ти гняв!
Обляха се с кърви Твоите олтари,
царството загина – Ти, Боже, си прав.

Умирам и ази. Но, Боже, кръвта ми
на Твоята ярост нека тури край,
закрили народа, пощади деца ми –
сиротите мой, – утеха им дай.

Омекчи сърцето на върли душманин:
много кръв проля той – стига да я лей.
Раните на моя народ окаянен
с балсама на Твойта милост ги залей.

Дай му крепост, сила в тия дни усилни,
дай му вяра твърда, дух бодър му дай,
изпитните страшни, със сълзи обилни,
да прекара мъжки, верен Теб докрай.

Не забравяй вечно църквата Си в иго,
не оставяй, Боже, винограда Свой
на покруса вечна. Спомни, пожали го,
българското племе. Сбогом, граде мой,

на бившата слава гробе почернели,
сбогом, борци, спящи под прясната пръст,
сбогом, чеда сладки и осиротели,
сбогом, мой народе – под тежкия кръст!

И старецът кротко глава снежновласа
сложи под топора. Джелатин махнa.
О, чудо! Топорът в въздуха запря са,
вцепи се ръката и веч не мръднa.

А старецът, молящ, стои на колене,
удара очаква и светлий венец
мъченишки славен. Но се вкамени
ръка и секира над Божий светец.

– Стани, старче чудни! – пашата изрече,
уплашен и бледен, – въз теб нямам власт!
Твоят Бог велик е и сам се изпрече
между теб и гроба. Иди си у вас.

Евтимий тогава изправи се ясен
и взор благодарствен към Бога пратu.
И падна в нозе му джелатин ужасен,
цалувайки скута на мъжа свети.

III.

Но скоро нов страх и смущенье
народната радост стъмни:
пашата на зло заточенье
там смъртната казън смени.

И вопли, и горко риданье,
и Търново чер мрак покри!
Евтимий на тежко изгнанье
отива през тъмни гори.

Разделя се пастир от стадо,
делят се деца от баща,
изпраща го старо и младо,
цалува десница света.

И сълзи горчиви се ронят
по бузите мокри сега.
– Владико, къде те пак гонят?
Де носиш таз стара снага?

Кому ни оставяш, нас бедни?
В скръбта ни кой нас ще теши?
Кой с благо око ще погледне
във наште неволи, души?

Кой друг ще ни дава поука
с примера си в тежкия час?
Кому да се надаме тука?
Кой плакал би заедно с нас?

Един ти душите ни гладни
с духовен питаеше хлеб
и ангел хранител ний, страдни
човеци, намирахме в теб.

Ти с нас и за нази страдайше,
крепеше ни с блага си реч.
Учителю кротки, сладчайши,
кому ни оставяш ти веч?

О пастирю мили, бъди ни
ходатай пред Божия съд.
Владико наш, благослови ни,
прости за последния път!

И плачат във мъка безмерна,
обливат му с сълзи ръка,
цалуват полата му черна,
цалуват му боси крака.

И болни с надежда там лягат
в праха пред изгнаника свят,
и майки децата си слагат,
да падне въз тях благодат,

а други тревицата скубят
за спомен свещен и за цяр,
и всичките хълцат, че губят
наставник, баща и другар.

От сълзи и той се задавя,
покъртен от толкоз любов,
с трептяща ръка благославя
наокол народа Христов.

– Прощавайте, чеда любезни,
прощавай, народе мой скъп!
Душата ми плаче и чезне
пред вашите сълзи и скръб.

Безжалостна вражеска сила
ме гони, дели ме от вас.
Под Божия само закрила
оставям ви грешният аз.

Надейте се Нему със вяра:
ще спомни народа си пак,
без мяра наказва, без мяра
и люби, че Той е всеблаг.

Живейте в съгласье, без злоба,
пазете отцовский завет.
За вас ще се моля до гроба,
ще моля и в другия свет.

Но глухи в гърди му стенанья
прекъснаха пастирска реч.
И турци, при общи риданья,
подкараха пътника веч.

И дълго плачът на тълпата
следеше изгнаника клет,
най-после влезна в планината,
изчезна от нейния глед.

И турци – кръвнишки другари –
изтръпнали там се дивят,
по друма на пътника стари
сега чудеса се вестят:

гората си ветви накланя
над него със почет дълбок,
свирепият звяр му се кланя,
брод дава у бесен поток.

Божa благодат осени го
във тежкия път на скръбта
и ангел невидим крепи го
по урви, по трудни места.

От връх един гол той пак зърна
народа далеко. Тогаз
в въздуха го тихо прегърна
и благослови го без глас.

И паднаха вси на колене
с прострени към него ръце,
за сетен път облик свещени
поглъщат с очи и сърце.

И дълго там старецът славен
молu се за българский род
с ръце към небето, изправен
един във лазурния свод.

2 януари 1906 г.

[Hatshepsut]

Жидов гроб

На запад от Търново стърчи рид: Картал-баир (Орлов връх), въз който има трап, називаем днес Жидов гроб. Според преданието там е отишъл и легнал трупа на евреина, който предал Царевец на турците. През вековете на робството търновци са отивали при тоя трап и са фърляли камъне в него, проклинайки евреина издайник.


I.

Издайство, измяна позорна
пропусна врага в крепостта
и Царевец як след упорна
отбрана потъна в кръвта.

Бранители храбри паднaха
под турския мстителен нож,
палатите царски пламнаха,
огряха зловещата нощ.

На утрешний ден пред пашата
евреин се мръсен яви,
цалуна му рабски полата
и с вид горделив заяви:

– Преславний войводо, сполучих
услуга да сторя на вас:
аз портата таз нощ отключих
и Царевец в твойта е власт.

Паша милостиви: награда!
– А, ти ли бе хитрия жид?
Велика награда се пада
на подвига твой бележит.

Без теб тез гявури корави
не бих ги тъй лесно сломил,
пред техните зидове здрави
свят много йощ бих потрошил.

За туй якоглавство земята
с телата им мръсни покрих;
сега и на Юда отплата
достойна да дам аз реших.

И викна на двама войника:
– Убийте туй куче сега! –
Изви се ханджар над мръсника,
отфръкна глава от снага.

II.

Нощес из леса вълцитята
насам ще се спуснат накуп,
ще ръфат гладнишки главата,
ще късат вонещия труп.

Внезапно скокнa той, заходи –
безглавия жид нечестив, –
защуря се плахо, заброди
по ярове, урви кат жив,

та гроб да си дири – душа му
найде го веч в черния ад!
Остана самотна глава му
за гавра на псета и гад.

На смъртния ужас печата
замръзнал в изпулений взор,
изплезен язик из устата
заровил се в смрадния тор.

Внезапно и тя като жива
замига, затресе се в страх,
търкулна се, нейде отива,
издигайки облак от прах.

Тя трупа си дири. За него
фърли се при Янтра в дола
дълбоки, но там не найде го
и пак се щурнa кат стрела;

на гробе еврейско се спира –
там няма от Юда следа,
във трапове, локви надзира
с оцапана кална брада.

И пак се търкаля и мета,
нагоре, надолу търчи,
и гонят я гневните псета,
а тя като вихър фучи.

Минува през храсти, през паши
ил дига по друмища прах
и срещнати пътници плаши,
и враните гракат от страх.

И цял ден шетнята u луда
зброжда поля и хълми
и дири телото на Юда –
гост може би в вълчи корми.

Но нийде го тя не намери.
Най-после по някакъв дъх
смрадлив се сети, закатери
по склона на ближния връх.

III.

Орловий връх. Той мълчаливо
в небето стърчи и пустей.
На негово теме плешиво
трап мръсен от векове зей.

От векове жилище смрадно
на гнусни влечуги и змий
отровни, свърталище гадно
на люти ехидни, скорпий.

Овчарят не смей там да иде
и звяра край него трепти,
орелът когато го види,
по-горе се дига, лети.

И в таз яма, зъминска бездна,
главата на Юда бухнa
и вече оттам не излезна:
при трупа безглави легна.

Намери си трупа тя вече
и той тук намерил приют,
от псета и вълци далече,
под верний на змиите скут.

И змийте любовно го пазят,
с милувки студени дарят,
лениво по Юда те лазят,
на припек по него лежат;

таз пий му очите, а друга
глава си в устата му крий,
а третя омразна влечуга
в брадата му гняздо си вий.

IV.

Но скоро народа във злоба
спуснa се, когато узна
де Юда намери си гроба,
кат втори път Бога разпнa,

и камъне град заваляха
с ругателства грозни в трапът,
пътеки безчет пропълзяха
по пустий през векове рът.

Избягаха гадове смрадни,
остана издайникът сам,
затрупан от камъне хладни,
със храчки, проклятья и срам.

Столетья течаха в окови,
столетья на сълзи и страх –
столетия камъне нови
валяха въз Юдиний прах.

Днес грее светата свобода,
свободен е прежния роб,
но камъне йоще народа
изпраща въз Жидовий гроб.

1 февруари 1906 г.

[Hatshepsut]

Сборът на духовете

(Балада)

В навечерието на 9 март (Св. 40 мъченици)
и българи, и турци вярвали до освобождението,
че в църквата се вършат чудеса.
Иречек


I.

Не влазя веч глоглав народ християнски
      в великата търновска лавра;
над нея полмесец стърчи агарянски,
на кръста господен покруса и гавра,

запушен олтаря, с дебел зид запушен,
свещените образи с вар заличени,
стените безжизнени, свода бездушен –
      кат в затвор са голи, студени,

из кръгли прозорци зрак скръбен се лее,
що някога, весел, играл по корони...
Тъга и пустош безконечна владее
помежду мермерните хладни колони

в потурчений храм на Ивана-Асеня,
де друг път царета, народ и болери
слушали със трепет свети песнопенья
пред темпло, окичено с злато, с бисери.

II.

Но чудо веднаж във годината става
и полунощ тук: блясват светила,
пламти полилеят и храма огрява,
      огряват го всички кандила.

Стените вълшебно кората си смъкват
и пак зографийте се стари явяват,
на темпло светийте кат живи изпъкват
и златните венци на тях заблестяват.

И бог Саваот белобради пак гледа
от писаний свод величаво-сурово,
в олтара се вижда, пред лампата бледа,
      светото разпятье Христово.

Тогава, при туй превращение тайно,
      при туй осветление чудно,
явяват се гости без шум, от незнайно,
и сенки се движат и туй място безлюдно.

Прийждат отнейде свети патриарси,
      със черни си була завити,
отци белобради, мастити йерарси;
дохожда Евтимий, йерарх знаменити:

висок и величествен, с властна осанка,
с чело от велика печал набраздено...
И всичките сенки пред славната сянка
навождат се с почит, смирено.

И странният тоз рой под свода високи
      застава сред храма безгласен.
Стои неподвижен в покоя дълбоки,
огрян от светлика треплив, полуясен.

И гробният мир е велик и тържествен,
единът шум янтрин отвън се раздава,
един в града буден е тоз дом божествен,
      облякъл предишна си слава.

III.

Но ето, че нови се гости задават,
отнякъде идат безшумно, полека,
из зид, из земя, из врати се явяват
сe гости от друг свят – два царствени века:

царе величави със свойте царици
прекрасни, с корони ил в бойни доспехи.
По мраморний под се влечат багреници
      и шушнат копринени дрехи.

Ей първий Асен, властелин необорни,
възрадван, че в свойта дошъл е столица;
до него, суров, Калоян ратоборни,
на меча сложил всепобедна десница.

Пристъпва Иван-Асен цял в лучезарност:
с очи вдъхновени той храма си гледа,
де някога богу въздал благодарност
      за своята сяйна победа.

Зад него са двата му царствени сина –
надежди, родени под звезда нещастна;
до тях въжделената, драга Ирина,
в цариците красни царица най-красна;

Борил, хромий Тихо, Ивайло, юнакът
забрутени; Тертер; с корона зъбчата
върви Светослав, Михаил под байрякът
паднaл; Александър, Шишман, на съдбата

под удара грухнал с държава си клета.
И в техний куп гледат глави на царици,
в порфира и в маргар, и Сара, напета
еврейка, и в расо умрели вдовици –

трагични ил горди глави венценосни,
      на трона що някога грели,
герои ил жертви през дни съдбоносни,
в народната памет смъртта преживели.

И старците божий път тихо им правят
      на сенките царствени, тайни.
И всичките пак се безмълвно изправят –
и расата черни, и рухата сяйни.

И странен е тоз рой от сенки недвижни
помежду колоните мраморни сбрани,
чеда на епохи далечни и ближни,
от волята богова тук призовани

на утрешний храмови празник по-рано
      светата му служба да чуят,
че утре в туй място светo, поругано
      безверници пак ще нахлуят.

И гробний покой е велик и тържествен.
Единът шум янтрин отвън се раздава;
един в града буден е тоз храм божествен,
      облякъл предишна си слава.

IV.

Тогава в олтара свещеник незнаен,
изправя се, служба заслужва. И вси са
корони и шлемове свалят. Глас таен
възнася се тихо, душите разтриса.

И после по-силен гласът заехтява,
тържествена песен лети към небето
във слава на бога всевишняго, в слава
и чест на свети четирийсет... Но ето

свещен парастас се внезапно зачува,
молитва ехти за душите нетленни,
свещеникът громко реди, поменува
царе и царици усопши, блаженни;


реди патриарси, в дни светли ил мрачни
      що тук литургия служили,
боляри, войводи, витязи юначни,
за род и за царство що кости сложили

на бранни полета, за българско племе
той господа моли с разплакани очи
и с жалостни вопли и сенките неми
допират челата до мраморни плочи;

той господа моли със плач за народа
потиснат във робство и спас да му прати
и радост небесна, и скъпа свобода,
да тресне със мълния зли супостати.

И тоз нощен час е велик и тържествен,
мълчат духовете в покоя дълбоки
и бог Саваот във напева божествен
ослушва се мрачен от свода високи.

Най-носле вик чува се: ,,Съ миромъ изидемъ” –
от царските двери. На сенките светли
роякът изпари се, стана невидим.
Светила изгаснаха. Първите петли

запели. Спи Търнов. Тъмнеят скалите
в небето, засяно с елмази безчетни,
тъмнее и храма кат гроб в мрачините –
      той пак догодина ще светне.

Март 1906 г.

[Hatshepsut]

Шишмановий бряст

„Това дърво трябва да се пази...”
(Надпис, закован на дънера на бряста при
джамията въз Царевец по заповед на царя)


I.

Кога Шишман от Търново да бяга
пред бурний натиск на сганта победна
на Баязита – сган за кърви жедна,
и гибелта разбра на свойта драга

земя нещастна, царство, трон и слава,
и върху Царевец прощален поглед метна,
видя изсъхнал бряста там. Тогава
викнa към бога, реч каза заветна:

– О Боже, страшно ти наказа нази.
За грях велики гине ми народа.
Чрез твоя гняв изгубвам трона ази,
той губи сила, почит и свобода.

Безверен враг ни с огън, меч напада
и ти допусна туй, невъзмутим, безгласен!
Нек бъде твойта воля безпощадна,
прекланям се пред твоя съд ужасен.

Но, Господи, кога ти гняв утихне,
смисли за моя клет народ и нека
лицето твое да му се усмихне –
прати му спас, да не е роб до века.

И свършекът когато приближи се
на неговото робство и страданье,
денят на твойта милост – покажи се –
прати му знак за радост, упованье

и нека тоз изсъхнал бряст тогава
да се раззеленее пак разкошно,
да види всяк, че твоя гняв престава;
че строг си, но и милостив си мощно.

И жалний цар чу таен глас: „Да бъде!”
И скоро царството паднa, загина царя
и турчин лют, на божий гняв оръдье,
издигна полумесец над олтаря.

Пожар превърна Царевец злочести
в развалини; дворците на Шишмана
изчезнаха – див бурен ги замести.
Единът бряст изсъхнал прав остана.

II.

Минa век, друг минa в неволи тежки,
измина йоще век в сълзи, окови.
Народа лей към бога сълзи жежки:
„О Господи, забрави кръста си Христови!”

И гледа скришом в жалостта си тая
към Царевец, на бряста сухи, бледни...
И цар Шишман на всеки век във края
из гроба иде бряста да погледне

и пак печален в гроба си той ляга.
Тече четвърти век. Въздиша роба:
умрелий бряст живота не засяга –
скелет стърчи на славата въз гроба,

символ печален на съдба народна,
останка мъртва, всичко преживяла,
чер спомен, килнат кръст, що някой бодна
над хладний прах на волността умряла.

Фърчат години... сe тегла, окови...
Но един ден, в туй черно иго,
по бряста пъпки профърчаха нови
и млада шумица развесели го.

И брястът завиря, зазелени са,
с премяна пролетна се бързо киче
и тих ветрец му листите разтриса,
и песен звънка там звучи от птиче.

Видях търновци туй Боже чудо,
разбраха, че денят настава славни,
в гърди сърца разтупаха се лудо
на милостивий бог пред знака явни.

– Виж, виж, раззелени се! – шъпне
прегърбен старец в радост на унука
и майка сину сочи го, кат тръпне:
– Разлисти се! Виж, чеденце, оттука!

Показва го съседът на съседът,
из двор, из окна и из дупки скришни
усмихнати лица към бряста гледат –
изтръпнали едни тирани хищни.

И скоро радостна се вест разпръсна:
„Спасител-брат дойде! Ура!... Осанна!”
Земя поробена за нов живот възкръсна,
блеснa свободата многожеланна.

И цар Шишман, във ликуванье тоже,
из гроб изскочи, Бога той прослави
и викна просълзен от радост: „Боже,
сполай ти – ти забави, не забрави!”

2 януари 1906 г.

[Hatshepsut]

Днес се навършват 173 години от рождението на Иван Вазов

Днес, на 9 юли се навършват 173 години от рождението на великия Иван Вазов. По този повод венци и цветя ще бъдат поднесени пред паметника на Иван Вазов при храма „Света София” (на ул. „Г. С. Раковски“).

Поводът е 173-ата годишнина от рождението на Патриарха на българската литература и по този повод посещенията в столичната къща музей „Иван Вазов” ще бъдат с вход свободен, съобщават от Националния литературен музей.

„Каним жителите и гостите на София заедно да почетем паметта на народния поет Иван Вазов, който сам за себе си казва: „Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея; възпях нейните идеали, защото бяха свещени”, „дадох всичко добро, каквото можех да дам на отечеството. Малко бе, но толкоз имах”, казват организаторите на събитието, предава БТА.

По повод годишнината на Вазов пред Народния театър актьори ще представят откъси от „О, ти, която и да си“ – пиеса по стихове на Иван Вазов, написана от Мирела Иванова, която е част от програмата на Народния театър.

https://novavarna.net/


На 9. 07. 2023 г. се навършват  173 години от рождението на Патриарха на българската литература Иван Вазов. По този повод в неделя от 11,00 часа Националният литературен музей, къща музей „Иван Вазов” в столицата и Съюзът на българските писатели ще поднесат венци и цветя пред паметника на поета при храма „Света София” (на ул. „Г. С. Раковски“).

Всички жителите и гости на София заедно могат да почетат паметта на народния поет Иван Вазов, който сам за себе си казва:

„Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея; възпях нейните идеали, защото бяха свещени”, „дадох всичко добро, каквото можех да дам на отечеството. Малко бе, но толкоз имах.”

Във връзка с годишнината, на 9 юли (неделя), от 10:00 до 18:00 ч., посещенията в столичната къща музей „Иван Вазов" ще бъдат с вход свободен.

"Ако имаме върхове в нашата литература като Ботев, които са много високи, като Яворов, и ако сравним тези върхове с Рила и Пирин, то Иван Вазов е Балканът, Стара планина - онова, което държи гръбнакът, образно казано всички жанрове в нашата литература", каза за БНР Атанас Капралов, поет и директор на Националния литературен музей за почитта  към Иван Вазов на неговия рожден ден.

"На честването ще има литературно четене, ще има много млади хора, искаме да припомним, че няма друг такъв творец в нашата литература, който приживе да е признат за народен поет, дори да получа тази титла лично от Царя през 1920, на своя втори юбилей.

Още на 45 годишна възраст- 1895 г. Вазов има честване и е почетен от цяла България, като голяма част от подаръците са запазени в къщата- музей и до днес. Тя ще бъде отворена със свободен вход за посетители.

Събития ще има и в неговото родно място - Сопот.

Новият носител на литературната награда "Иван Вазов" това е писателката Теодора Димова. На 9 юли тя ще получи наградата в Сопот. Тържества ще има в Берковица, където също има къща-музей.

"Рожденният ден на Иван Вазов за мен е ден на всенародна радост и празник за всички, които се чувстват българи, категоричен е Капралов.

https://faktor.bg/bg/articles/kultura-pochit-kam-narodniya-poet-ivan-vazov-po-sluchay-173-godini-ot-rozhdenieto-mu

[Hatshepsut]

Проклятие въз Иванка

В българските черкви дълго време
са се казвали анатеми за цареубийца Иванка.
Иречек

I.

Убиха, убиха великия цар!
Уби го войвода коварен!
Загина Асен благородни, ударен
в сърцето от пъклен ханджар.

Ридае и плаче народа
и клетви въздуха тресят,
на храмове божи под свода
анатеми люти гърмят.

„Иванко, убиецо мръсни –
народът проклина го там, –
изчадье бесовско, син гнъсни,
избълван от пъкъла нам,

да беше те майка родила
влечуга, ехидна змия,
но с теб да не беше мърсила
страдална ни родна земя;

да беше гръм паднал небесен
въз твойта десница, кинжал,
орела ни славен, чудесен
преди да погубиш без жал –

орела ни славен, Асеня,
във битките храбрия вожд,
услада на наште мъченья
и слънце във нашата нощ.

Дано живеница и чума
те биха изпратили в гроб
и звярът из горската шума
схрускaл би коравий ти лоб,

преди черна мисъл да пламне
под него – за царската кръв,
убийцо, кръвнико безсрамни,
проклети, в проклетите пръв!

Проклет да си, Юдо, да идеш
при него – нов искариот!
На мъки си край да не видиш
ни в тоя, ни в оня живот!”

II.

И църква гърми разгневено:
„Иванко, да бъдеш проклет!
Анатема тебе, хиено,
на тоз и на другия свет!

Анатема тебе, Иванко,
на пъкъла изрод и син,
вампирска и дяволска сянко,
проклет да си вечно, амин!

Анатема вечна въз тебе,
на твоето име и род,
да носиш на ада във себе
ти мъките в този живот.

Анатема тебе, оръдье
на гнусна измяна и ков,
и твоята памет да бъде
проклета во веки веков.

Анатема! Нек те раздира
разкайване вечно, без край
да няма душата ти мира
и трупа ти гроб да не знай!”

III.

Избягна Иванко тъмница,
избяга от Търнов далеч,
в развратната гръцка столица
продаде си кървавий меч.

Обсипаха с почести пищни,
със дарове, с титли и власт –
злодея, убийцата хищни
на българский цар и витяз.

Но клетвата страшна го следва:
той няма ни мир, ни покой,
навсякъде кървав съгледва
духа на убитий герой.

Не радват Иванка световни
блага – във душа му е мрак –
и впусна се в битки гръмовни
да търси забрава и ляк.

За своите мъки, терзанья,
за вътрешний пъклен огън;
но нямат утеха страданья,
не иде загубений сън.

IV.

И болестна жажда обзе го
да види пак родния край,
навеки затворен за него,
тъй както и божия рай.

Една нощ напусна чужбина –
монах изнурен, белобрад, –
при Янтра, в усойна долина,
от белий затуля се свят.

И в пещера тъмна години
прекарва в молитва и пост,
деннощно метани той чини,
незнаен в пустинята гост.

Но прошка не иде от бога
за грях непростим и велик...
Умря той във страх и тревога,
нечут от небето клетник.

Умря неоплакан, нежален,
до своята пещера сам.
Молитва, напев погребален
не чу се над мъртвия там.

Лежи там, на гроб неотдаден,
на вятър, на дъжд и на жега,
сe цял си е трупа му хладен,
светата го тлен не засега.

Години лежи и до него
не иде звяр див, не желай...
И хищний орел не кълве го,
и гладния вълк го нехай.

На селянин някой набожен
не води бог стъпките там
и лешът стои тъй изложен,
очаквайки адския плам.

Но постник случаен в гората
зари го, да найде веч сън...
В полунощ със пукот земята
изфърля телото навън.

Овчари от жал го фърлиха
на Янтра във бързия бяг:
вълните се с рев възмутиха,
на сухий тласнаха го бряг,

бутнаха го в страшна провала –
и тя го повърна, не щя!
На клада го турят пламнала –
внезапно изгаснува тя.

Не гний, не гори, не се дави,
не ще го земя, ни вълнa,
смърт плячката своя забрави
и червякът свойта храна.

Стигна го анатема люта:
из пусти усои, гори
Иванко без гроб ще се лута
до второ пришествье дори.

V.

Но мина там божий угодник
велик и със жалост сърце
изпълни му мъртвия бродник.
Той дигна към бога ръце:

О, боже, кому туй терзанье
изпрати в гнева си правдив?
За кой грях е туй наказанье?
О, спасе, бъди милостив!

Прати на тоз труп безпокойни
лучица от милост поне.
О, чуй твоя раб недостойни,
не казвай, о господи: Не!

Дай мир на тоз мъж бездиханни,
дай мир на тоз грешник велик,
тлен дай му!... Праха прах да стане
и нищото нищо в тоз миг.”

И чудо тогава случи се,
нечувано чудо свърши се:
небето без облак гръмна
мълния трупа тресна.

И трупът бездомни и неми
в простора се в дим разпиля:
свещената родна земля
Иванка не щя да приеме!