Селверь Алиева

[Hatshepsut]

Предстои

В многоъгълни къщи живеят тревогите.
Докъдето е есен, вали.
Някой пак е разбъркал реда на сезоните.
Любовта е със триста врати.

А нататък е сън. Хоризонтът е граница.
Докъдето е лято, си ти.
Не изгубвай сърцето си в зимни пристанища.
Още много любов предстои.

[Hatshepsut]

Безтегловно

И само късни думи ще редя.
А щом зениците ти свършат,
последните земи ще извървя.
А после ще се връщам.

Защото утре ще е шепа сняг.
И ще е зима. Много зима.
Неделите съвсем ще се стопят.
И няма да ме има.

Разделите ни учат на любов.
Любовите ни учат да е синьо.
И мислиш, че на всичко си готов.
Но някой си отива.

[Hatshepsut]

Той

Той е тръгнал да носи на думите мед.
Той е синьо легло за глухарчета.
Като свърши земята, е снежен човек.
И е колкото слънчеви зайчета.

Той е зимно пиано. Но само веднъж.
Докато го сънуват снежинките.
А стопи ли се, става на лава и дъжд.
И си дава крилете на мидите.

Той е тънката кожа на клечка кибрит.
И топи всяка буква с ръцете си.
После дълго с един антарктически кит
си говорят за пясъчни хребети.

Той е истински, колкото утринен бриз.
И е много високо във времето.
Той така е направен, че само гори.
А след него сърцата са светещи.

А след него реките не могат да спят.
Цветовете са без очертания.
Той е тръгнал да носи на думите мед.
И ме чака зад хълма с глухарчета.

[Hatshepsut]

И даже...

И даже да е дълго и невидимо.
И даже птиците да са на юг.
И даже да не помня всички приказки.
И даже нощите да са без звук.

И даже да ме няма в синьото.
И даже да съм кленово листо.
Дори да са високи зимите.
Дори и да не знам защо.
 
Дори и да ми липсват чайките.
Дори да съм със вързани ръце.
Дори и да изчезнат незабравките.
Дори да съм с едно сърце.

Дори да са надолу всички улици.
Дори да няма цветове.
И даже да не се докосват устните.
И даже да съм без небе.

И даже да ме помнят само совите.
И даже думите да са от сняг.
И даже да ме променят сезоните.
Аз пак ще те обичам. Пак.

[Hatshepsut]

И всичко ще бъде наред

Ако утре забравя гласа на пчелите.
Ако утре не помня зеления цвят.
И не зная къде ми е синята риза.
Целуни ме и всичко ще бъде наред.

Ако утре си нямам море - да ми свети.
Ако утре реша, че не мога без теб.
Ако много снежинки затрупат сърцето.
Целуни ме и всичко ще бъде наред.

Ако утре съм дъжд, а е време за полет.
Ако утре съм просто измислен човек.
Ако искам да тръгна, а още е вторник.
Целуни ме и всичко ще бъде наред.

Ако утре съм дума в съня на поети.
Ако утре съм птица във преспапие.
Ако утре земята е колкото цвете.
Целуни ме и всичко ще бъде наред. 

Ако утре получа писмо от глухарче.
Ако утре не помня морето и теб.
И не зная защо, но така ми се плаче.
Целуни ме и всичко ще бъде наред.

[Hatshepsut]

Когато ми е ниско

Когато ми е ниско, съм трева.
А мравките изглеждат като хора.
И не очакват да ги разбера.
И не очакват да им отговоря.

Когато ми е тъмно, си мълча.
Защото думите са непонятни.
И сякаш съм изгубила ключа.
И сякаш ме сънува някой.

Когато ми е ниско, съм сама.
А самотата е така дълбока.
И помня само пътя към дома.
Човеците са нависоко.

Тогава съм най-тихият сезон.
И имам нужда от море и от кокиче.
От думи, много думи за любов.
И някой, който ме обича.

[Hatshepsut]

Не заспивай

Ако няма къде да се губиш, ела.
Не заспивай сега. Не заспивай.
Синеоки пътеки кръстосват нощта.
И така да не ми се прибира.

Ако няма къде да се губиш, ела.
И не вярвай на зимните хора.
Не пресичай без повод съня на пчела.
Не забравяй, че всичко е обич.

Ако няма къде да се губиш, ела.
Препарираш ли нощем снежинки?
Ако нямаш зелено море, ще ти дам.
Ако искаш глухарче, кажи ми.

Завържи хвърчилата за късния влак. 
И на теб ли не ти се прибира?
Ако няма къде да се губиш, ела.
Не заспивай сега. Не заспивай.

[Hatshepsut]

Пиано
                             
Изсвири ми река с евкалиптови хора!
Изсвири ми гласа на бездомен елен!
Изсвири ми платната на тръгващ си кораб!
Изсвири ми безкрая на синьото в мен!

Изсвири ми очите на всичките сови!
Изсвири ми цъфтежа на ранен синчец!
Изсвири ми неделя с отворен прозорец!
Изсвири ми звездите и Малкия принц!

Изсвири ми море, без което не мога! 
Изсвири ми ръце на танцуващ дервиш!
Изсвири ми мълчание, колкото облак!
Изсвири ми душата на черен клавиш!

Изсвири ми най-босите стъпки по плажа! 
Изсвири ми надежда за утрешен ден!
Изсвири ми любов, след която се плаче!
Изсвири ми гора със зелени криле!

Изсвири ми тъгата, небето, мъглите!
Изсвири ми сезоните! Можеш, нали?
Изсвири ми лилавия сън на тревите!
Изсвири ми глухарче, което не спи!

[Hatshepsut]

И си толкова, толкова буден

И си толкова, толкова буден.
Между дума и чувство за сняг.
В лабиринт от следобедни кули.
И във сън за отсрещния бряг.

И не знаеш какво ти остава.
А е нужно да вярваш докрай.
И когато решиш да забравиш,
и когато се връщаш назад.

И си толкова, толкова буден, 
че декември е цяло море.
Че декември е нещо без струни.
Че декември е синьо тире.

А когато си падаща буква.
И когато си най-изморен.
И когато съвсем се изгубиш.
Ще си спомниш тогава за мен.

[Hatshepsut]

Знаеш ли?

Знаеш ли колко е сложно понякога?
По-неспасяемо и от преди.
Сякаш съм дупка в средата на лятото.
Трудни за дишане дни.

Знаеш ли колко е сухо понякога?
Нищо, че още вали.
Някъде някой е тръгнал към някого.
Някъде светят пчели.

Знаеш ли колко е тихо понякога?
Търси ме някой. Дано да си ти.
Нощем във мене живеят глухарчета.
Денем съм дума, която лети.

Знаеш ли колко е синьо понякога?
Колкото синьо врабче.
Колкото бряг със измислени ягоди.
Колкото обич. И колкото теб.

Знаеш ли колко е стръмно понякога?
Колкото пет планини.
Как е объркано и недостатъчно.
Колко е малко, нали?

[Hatshepsut]

Дом за книжни лодки

След двеста зими и един циклон
ще знам ли, че са огнени горите?
Че думите са най-последен дом.
Че липсите са облачни витрини. 

Че утре ще е трудно като днес.
Че има непростими думи. Има.
След всяко лято идват студове.
Четвъртъците са преодолими.

Ще знам ли, че съм облачна на вкус?
Че само нощем съм дъждовна.
И как мълча с последния си глас.
И как съм дом за книжни лодки.

Ще знам ли, че е късно да не съм?
Че някой винаги си тръгва.
Че днес ноември е така висок. 
Че има тъжни кораби зад хълма.

Че може би живея без да знам.
Че тъмното ме прави много будна.
Че има от какво да ме е страх,
когато се сбогувам.

[Hatshepsut]

Снежинките не знаят

Снежинките не знаят, че умората
е дълго отражение на синьо.
Че лястовиците са като хората.
Че малките неща са най-значими.

Снежинките не знаят, че делфините
са най-обикновени бедуини.
Не знаят колко е солено синьото. 
И че сърцето е с предел на поносимост.

Снежинките не знаят, че по устните
остават белези от нежни думи.
С последните си кораби нахлуваме.
В последното небе се губим.

Снежинките не знаят, че сезоните
са състояния на дъждовете.
Че щом е сбъркана посоката,
морето няма как да ме намери.

От тук до теб са две мълчания
и седемстотин хиляди снежинки.
Дори и да прилича на оставане. 
Дори да са отрязани мъглите.

Снежинките не знаят, че глухарчето
е влюбено във лятото кокиче.
Че даже думите да са заключени.
Аз пак съм същата. И те обичам.

[Hatshepsut]

Сега

                     "Сега е времето на книжните мъгли."
                                                 Николай Милчев

Сега е времето на дългите мъгли.
И на дъждовните стихотворения.
На тихи съботи и думи от преди.
На отрицателни местоимения.

Сега е времето на зимните треви.
Ноември вече не сънува приказки.
Ноември е причина да вали.
Защото има още за обичане.

Сега е времето на дивите мъгли.
На слепи пилигрими и глухарчета.
На неопитомени миди и пчели.
На неродените морета и приятели.

Сега се връщам от високите земи.
Сега е ниско. Бавно. И отрязано.
Сега е времето на дългите мъгли. 
Сега се връщам повече от всякога.

[Hatshepsut]

Много далече оттук

Тя е някаква синя причина
във очите на облачен звук.
Междуметие с есенно име.
И не иска ръцете на друг.

Тя зимува в следобедни думи.
И си носи мъглите на гръб.
Все намира къде да се губи. 
А не иска ръцете на друг.

Тя не вярва на пясъчни устни.
И е късно да тръгне на юг.
В понеделник сънува медузи.
Но не иска ръцете на друг.

Тя живее във къща от думи.
В чай от мента и ябълков сок.
И дори да е липса през юни,
тя не иска ръцете на друг.

Тя е някаква синя причина.
Между петък и сал от бамбук.
Между диво глухарче и зима.
Тя е много далече оттук.

[Hatshepsut]

Понеже тази вечер е без брод

                "Седя и те обичам. " Гриша Трифонов

Понеже е последният живот.
А зимите са колкото да се изгубим.
Ако и утре хоризонтът е висок,
дошло е време да сме пеперуди.

Но има още лято между нас.
И още малко ни остава да сме слепи.
По ниското се уча да вървя.
Защото някой ми е взел крилете.

А зимите са колкото да занулим
фабричните броячи на сърцето.
Но има още време до април.
Сега съм бриз и дишам през морето.

Понеже е последният живот.
Декември може би ще е различен.
Понеже тази вечер е без брод.
Седя си тук. Седя и те обичам.

[Hatshepsut]

И пиша думи

Разбира се, че трябват дъждове.
Разбира се, че розите ме чуват.
Познавам всички южни ветрове.
Не ме е страх от дълги думи.

Разбира се, че трябват брегове.
Разбира се, че рибите се влюбват.
И щом не можеш да ме разбереш,
не значи, че не съществувам.

Разбира се, че трябват сини дни.
Едно небе. И нищо, нищо друго.
Сама си правя къща от мъгли.
Защото са бездомни всички думи.
 
Понякога от всичко ме е страх.
И пиша думи. Пиша. Пиша. Пиша.
Човеците ме плашат. Затова
понякога след полунощ съм птица.