Български Националистически Форумъ

АНГЕЛЪТ НА ШАРТЪР

Не зная твоя чин, ни име
на ангелите във реда,
но знам, че ти в нощта откри ми
отново пътя към света.

И днес, спасен, смирен те славя,
прекрасен ангел божи, спрял
на Шартърската катедрала
върху зелената стреха`.


Ти сякаш слиташ като птица
всред облаци и ветрове
и носиш в своята десница
не меч и смърт, а благовест.


Ти идваш не души да вземаш,
ти идваш да благословиш
еднакво всички: и човека
ведно със слабите треви.


И ето грее слънце: ден е.
Синее стихналата вис.
Светът блести, цъфти пред мене
като старинна стъклопис.


Със гордост Ил дьо Франс разгръща
поли, препълнени с кръстци,
и всякое дърво е къща
на орляк палави скорци.


Вървя край зидовете стари
и мостовете на града,
де отражения като пари
излъчва злачната вода.


И дето спра, все тъй те виждам
върху църковната стреха
от синкавата вис да слизаш
със благославяща ръка.


1937 г.

ДЪЖДОБРАНЪТ

На Радой Ралин

Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне на часа дъжда.


Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето,
дъжд вали и мен ми става жал


за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като зътворник гледа
вадите с помръкнало сърце;


за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
длуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;
за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре в къщи да стоят.


И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.


По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.


Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.


Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.


Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли - хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.


И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят.


слънце и зеленина да има,
паркът трябва да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.


1960 г.

КОН

Детето беше още твърде малко,
ала очакваше тоз миг със трепет,
загледано от горния прозорец.
Разтваряше стопанинът вратата
на свойта двуетажна селска къща
и в двора втурваха се двата коня
един след друг, с размахани опашки,
препускаха и цвилеха високо,
повдигнали глави, развели гриви,
додето ги във дама приберат.
Те идеха несдържно като вихър
и също тъй несдържно като вихър
отнасяха душата на детето.
А то в прегръдките на свойта майка,
готово всеки миг да се откъсне,
трептеше цяло като лист на клон.

И първата му дума беше: кон.


Човек загубва рано или късно
с годините и своите илюзии.
Детето своята загуби много рано.
След три години, четиригодишно,
завърнало се вече във трада,
то на разходка със баща си срещна
отново своя блян. Той беше хубав
и както някога неотразим.
Ездачът, коня за юзда повел,
видя възторга буен на детето,
издигна го полека над главата
и въз седлото скърцащо го сложи.
О, как високо беше тука горе!
Като на планина. И как тревожно!
Под него нещо шаваше неспирно,
вълнуваше се; и когато конят
се понаведе да отскубне стръкче
до дънера на някаква борика,
уплашеният поглед на детето
по склона на врата му се търкулна,
увисна в миг над пропаст. То изплака.
Свалиха го; треперещо се хвърли
в прегръдките на татко си със стон.


И повече не спомена за кон.


1965 г.

МЪЛЧАНИЕ

На Дим. Светлин

Мълчах години непрестанно
с опустошен от мисли лоб
и днеска от това мълчание
излизам аз като от гроб.


Над моя дух витае още
безименната пустота
на миналите дни и нощи,
неразличими от смъртта.


И вцепенени от тревога,
макар свободни тоя път,
все още мислите не могат
от клетката да излетят.


Като човек, от болест станал,
пристъпва моят стих едва,
но с гняв безсилен, с мъка странна
са пълни моите слова.


И кратки са като словата,
които пише в порив смел
осъденият по стената,
преди да иде на разстрел.


1964 г.

КУКУВИЦА

Аз не разбирам хората, които
отиват при гадатели и врачки
и с бобени зърна и хороскопи
се мъчат да открият що ги чака
във бъдещите дни. Каква утеха
и смисъл има да живееш,
което знаеш? Тайнствената книга
на битието е необходимо
ний да четеме лист по лист, с надежда,
без да поглеждаме напред. И който,
обхванат от нечисто любопитство
или от дързост дяволска, поиска
да раздере завесата на дните
и на съдбата образа да види,
намира не живота, а смъртта.

Дете, със баба си напролет в Солун
минавах аз край турските казарми.
Зад зидовете жълти и високи
се трупаха безредно и тревожно
като пред буря облаците мрачни
и злачни на дърветата. И помня,
там винаги разнасяха се вопли
на кукувица. И защото знаех,
че кукувиците предсказват колко
години ще живеем, аз побягвах,
затулил с двете си ръце ушите,
за да не чувам що вещае
тоз нечовешки глас, невидим и ужасен,
от мрачината гъста на листака.


1963 г.

Александър Невски в мъгла

Щом тя се спусне, отначало горе
на куполите златото помръква,
а най-подир и на самата църква
потъва бавно каменния кораб.

Угасват стъпките и гласовете,
със багрите - и линията трезва,
и на мъглата във небитието
несетно всичко видимо изчезва.


В това безмълвно корабокрушение
напразно бий голямата камбана:
дохождат звуците ѝ приглушени
като от дъното на океана.


Затуй и после в висината синя
лъщят на Невски куполите мокри
и виждаш по зеления му покрив
да съхне сякаш още пласт от тиня.


1972 г.

НЕОЧАКВАН ДЪЖД

Бе още ясно уж, а рукна изведнъж.
Ний изненадани се скрихме за минутка
от яростта на неочаквания дъжд
под дървесата, до затворената будка.

Под стряхата на тъмния и гъст листак
едно далечно смътно чувство ни обхвана
и както някога, се озовахме пак
две влюбени деца във къщи на тавана.


Преплитаха се клоните като греди
и през един разтрог ни гледаше небето.
Глава бе свела върху моите гърди
и беше й зелено-мургаво лицето.


Стоехме мълчаливи и съвсем сами
и сякаш заедно за първи път в живота,
и слушахме как в тъмното дъждът шуми
по керемидите зелени на дървото.


1971 г.

ЗАДНИТЕ ДВОРОВЕ

На Борис Аврамов

Строгите фасади не обичам:
те са лицемерни и сурови,
но затуй как силно ме привлича
чудото на задните дворове!


Тук едни над други до стрехите
се редят балкони от желязо,
с клетки, накачени по стените,
и сами подобни на кафези.


От зори, та чак до вечер късна
всеки ден от тях се носи викот,
песни, смях и говор непрекъснат:
птици и дечица чуруликат.


Всеки ден, докато падне мракът,
шетат тук жени червенобузи
със ръце, заголени до лакът,
и разкрити на гърдите блузи:


ту изстискат с две ръце прането,
свели кръст, насмалко да го счупят,
и на двора, сякаш от небето,
тежки буреносни капки тупат:


ту прострат бельото си пред взора
на съседа, без да се срамуват,
и с това бельо подобно кораб
готви се балконът да отплува.


Има празник в тези грижи малки
и понякога салюти има
в удара на гръмките тупалки,
в изстрелите прашни на килима.


Може би, защото е на скрито,
тук животът пълно се разкрива
с постоянството си упорито
в своята безсмисленост щастлива.


1965 г.

ПОСРЕД РОВИНАТА

Посред ровината във утрината синя
лъщи една железопътна глуха линия.

По релсите, обрасли с бурени зелени,
върви едно момиче с двама зли гамени.


Притиска то под свойта мишница китара,
която неговите линии повтаря.


Подире му с тревога вика мойта мисъл:
- Момиче, спри! Момиче хубаво, върни се!


Другарите ти са момчета груби:
не знаят те що значи всъщност да се люби.


За тях е като ядене това и гладни,
те с яд ще се нахвърлят върху теб на пладне.


Преди да слезе слънцето на запад,
с целувки алчни твойте устни ще изхапят.


Китарата и твоята любов ще счупят.
В реката после ще захвърлят двата трупа.


Момиче, не отивай с двамата гамени!
Момиче, забрави ги и ела със мене!


Ти ще ми кажеш само малкото си име.
И после двама мълчаливи ще вървиме.


Под стъпките ни леки ще трептят тревите.
Сами ще разговарят мълчешком душите.


И по траверсите на релсите със здрача
като по стълба към деня ще се изкачим.


1964 г.

ГРЕШНИЯТ КВАРТАЛ

На Чило Шишманов

Жални свирки на локомотиви
там час по час се обаждат
и бавно над къщите сиви
вместо бял сняг се сипят сажди.

Колелата звънят и тракат,
ехото между стените играе
на криеница - и ти не знаеш
отде ще се покаже влакът.


Жените скитат нахални,
остават с дни къщите празни,
и забръмчават перални
тъкмо в неделя и празник.


Без майчинска ласка раснат
децата бледи и мръсни
и се губят сами до късно
из пусти места опасни.


Грехът трябва да се изкупи,
знам, този квартал заслужава
от небето огън и жупел;
но, боже, спомни си тогава


за тези деца невинни
и тяхната душица бяла,
сторѝ бурята да отмине
и за тях пощади квартала.


1970 г.

И ЗИМАТА

И зимата ще ни затвори скоро.
Ще падне сняг на нашите балкони.
Напразно в пустотата бяла взорът
картините на лятото ще гони.

Тогаз, уединени, ще си спомним
и таз разходка сетня в планината,
това великолепие огромно
от багри и от есенна позлата.


И като гледаме в снега трохите
и стъпките на бедните врачета,
ще виждаме стената на елите
и на брезите златните кубета.


Мъглите зад прозореца ни зимен
тогаз ще ни напомнят мълчаливи
за въздуха мъглив и сякаш димен
под буките оголени и сиви.


Разравяйки червената жарава,
ще бдим в нощта и паметта огреял,
тоз огън шумата ще възкресява
и стъпките ни шушнещи из нея.


И нищо, че огнището ще стине
и зиматта ще ни обгражда пуста,
ще населиме нейните пустини
със наште спомени и наште чувства.


1965 г.

ДВАМА В НОЩТА

На Дим. Беженов

Бяха млади, много млади още
и да  бъдат двамата сами,
срещнаха се в крайнините нощем
при една от новите чешми


с бронзови чучури и с излети
от цимент овални корита,
дето слизат ватманите лете
да разквасят в жегата уста.


Пиха жадно, без да бъдат жадни,
после чак целунаха се те.
Колко бяха устните прохладни!
Тъй е сигур винаги ноще.


Сепнаха се, тихо се засмеха
и усмихнати, ръка в ръка,
напосоки през града поеха
и вървяха цяла нощ така.


Пуста беше улицата няма,
до фенерите със трепет плах
чакаха ги сенките им само,
за да тръгнат заедно със тях.


Стъпките им в сградите заспали
се отекваха, добили мощ,
и до изгрев всички във квартала
ги сънуваха през тази нощ.


1973 г.

СРЕЩА НА ГАРАТА

На Александър Муратов

Аз слязох сам на малка гара
да взема следващия влак
и в равното поле ме свари
на нея падналия мрак.


Бе много тихо. Звуци слаби
до мен вечерникът довя:
обаждаха се нейде жаби,
скриптеше помпата едва.


За други мислех аз във мрака -
аз не познавах вечността,
но докато очаквах влака,
сама дойде при мене тя.


Разтвори димните си бездни
и в тяхната дълбока нощ
захвърли гроздовете звездни
на свойта красота и мощ.


Обхвана ме като пиянство
и в свойта кръв усетих аз
на междузвездните пространства
опустошителния мраз.


Задъхан, рекох ѝ тогава:
- О, вечност, чужда си ми ти!
Какво, кажи ми, сам ще правя
в пустинните ти висоти?


Аз няма никога в безкрая
да се почувствувам дома
и всичко мое е на тая
греховна мъничка земя.


За мене мислят тука само
и само тука в тоя час,
около лампата събрани,
очакват да се върна аз.


Прости, че пред звездите твои
и огньовете им в нощта
светлика на един прозорец
готов съм да предпочета.


1962 г.

МАДРИГАЛ

Аз леко трепвам, чело сбърчил,
когато се покажеш ти
и твойто алено чадърче
над улицата разцъфти.

Ти с него приближи, любима,
облъхната от аромат,
и под небето му вземи ме,
сроди ме с чудния му свят.


За мен е то платно на кораб,
кубе и свод; и всеки път
със формата си до умора
напомня ми за твойта гръд.


И всеки път слухтя и стина:
сърцето ми ли бий, или
по опнатата му коприна
дъждът със капки трополи?


Червено в здрачината плава
като угасваща искра,
но и тогава озарява
лика ти с някаква зора.


Сред блясъци асфалтът чезне,
летим по него в полет луд
и сякаш в черните му бездни
се спущаме със парашут.


1962 г.

НЕЙДЕ В РУСИЯ

След като дълго е препускал,
най-сетне спира влакът. Гара.
Спокойно над земята руска
изминалият ден догаря.

Пред мен, на надлеза огромен,
прегръщат се мома и момък.
Високо горе на небето
аз виждам двата силуета.


Един човек велосипеда
възседа и потегля в здрача.
Загубено, детенце бледо
само в навалицата плаче.


Но скръцва жалостно вагонът.
Отдръпва се назад перонът.
И втурва се отново влака.
И гарата изчезва в мрака.


Така аз няма да узная
къде е велосипедиста
отивал и дали на края
е стигнал там, където иска;


изпращала ли е момата,
или посрещала момчето;
и свойта майка във тълпата
намерило ли е детето.


Ний няма да се видим вече.
Разминали сме се навеки.
Не като чужденец ли вечен
минава през света човекът?


1965 г.

Карловарска балада

На Дим. Гундов

Тук всяко здание с вида си интригува.
Една история да виждам ми се струва.


Във мрака празнично е осветен портала.
На сватбената нощ започва скоро бала.


Възлизат гостите по стълби, в мрамор цели:
мъжете с черен фрак, жените -с рокли бели.


Из гостната слуги с ливреи дълги шетат.
Виси на майката, покойница, портретът.


А до прозореца на еркера бащата
разисква зестрата в подробности със свата.


Невестата тоз миг във черна пелерина
върви с любовника през тъмната градина.


На задната врата отдавна вече чака
със загасен фенер един фиакър в мрака.


Едничко братчето от горните тераси
открива бягството коварно на сестра си.


Не знаят другите. Не подозират даже.
Горят прозорците на всичките етажи.


Аз где съм? В кулата, покрита с ламарина.
Дописвам най-подир историята старинна.


На листа бял редя там буква подир буква
и чувам как дъжда по покрива почуква.


1972 г.