Български Националистически Форумъ

СЪДБА

И ти си бил дете (почти не вярваш),
и ти си имал къдри от злато;
застанал бос, на глас си разговарял
с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен
си хвърлял книжни лястовици сам
и си през счупени бутилки виждал
червени хора, сини дървеса.


Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сетра на вси неща?


Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.


1927 г.

ЛЮБОВ

Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,


която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.


Да би дошла и тази нощ. . .
да би му станала невеста. . .
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.


И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.


Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.


1927 г.

ПРОЛЕТ

Изгубената пролет
ще слезе в оня час
по белите тополи,
по листналия бряст.

Ще спре една латерна
в безслънчевия двор
и дворът ще запее
с латерната ведно.


В сърцето стигнат - мигом
аз ще се отрека
от учените книги,
от тясната яка.


И отведнъж ще снема
вси свои имена,
с тях - цялото си бреме
от скърби и злина.


Ще сляза лек и весел
по стълбите запял,
и слязъл, ще се смеся
с огромната тълпа. . .


Цял ден ще дялам камък
в виелици от прах
и няма да узная
съмнения, ни страх.


А вечер ще ме чака
на каменния мост
жена със къдри, сякаш
увиснал черен грозд.


1928 г.

44 Avenue du Maine

1

Кой случай зъл ме е запратил
на този сляп прихлупен двор?
Денят е два пъти по-кратък
и няма ни едно дърво.


Като угаснало огнище
наблизо гарата дими
и гледа, без да види нищо,
прозорецът ми цели дни.


Пищят и заминават влакове,
безспирно релсите звучат
като струни` - и аз съм сякаш
от месеци на път.


2


Все този двор и осем реда
прозорци от трите страни
и никога не ще съгледаш
на тях деца или жени.


Но днес отрано падна мракът
и ненадейно заръмя
и влязъл, спря сред двора някой
с цигулка и със мушама.


И се разля старинна песен,
еднообразна като дъжд,
до покривите се понесе
и секна отведнъж.


Той спря. По всичките прозорци
стоеха плачещи жени
и върху плочите на двора
валяха думи и пари:


- Ти, който и да си, бездомник
или юноша ослепял,
защо дойде да ни припомниш
жестокия ни дял?


Мълчим и денонощно работим,
и чакаме по-светли дни,
а дните си вървят и ние,
кога ще заживеем ний?


1928 г.

СНЯГ

Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни - ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините. . .

Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.


1929 г.

ПЛАДНЯ

Аз и стаята сме в сянка двама,
но на двора грее ярко лето.
Въздухът трепери като пламък.
Бялата стена отсреща свети.
Там стои една жена и пее,
с песен мие белия прозорец;
напевът е строен като нея
и като плътта ѝ сластно-морен.

Спи дълбоко пладнята. Не лъхва
над деня отнийде лъх, ни вятър.
Съхнат устните, кръвта ми съхне.
Пее младата жена: разклатен
от ръката ѝ, прозорецът немирно
свети срещу слънцето и пълни
сянката на стаята ми с мълнии.


1929 г.

РАБОТНИК

Той е един добряк с лице широко
и малки, но усмихнати очи,
със гръб голям като калкан на къща
и със нехаен, разлюлян вървеж
на силен мъж. Той е работник; носи
широки кадифени панталони,
пристегнати на глезените; връзва
червена кърпа на врата си; пуши
весден лула; чете "L`ami du peuple".
Ний сме съседи двамата. Дели ни
един пустинен тесен двор и моят
прозорец гледа в неговия точно.
И всяка вечер аз го виждам как
след дълга тежка работа вечеря
със лакти върху дървената маса.
До него, седнала на стол, жена му
говори за домашните покупки,
а малката им дъщеря стои
и гледа нежно как яде баща ѝ
или издухва сребърната пара
от супата му. Той яде сериозен,
безмълвно. Над главата му сияе
запалената лампа като нимба.

1932 г.

ЕСЕН НА КЕ ВОЛТЕР

Изстива медлено кръвта
и слънцето изгубва сили;
под бързите автомобили
изхвръкват птички и листа.
Отново скитам аз невесел.
Какво ще кажеш ти, сърце?
Тя е все тази скръбна есен
и тук, в Париж, на Ке Волтер.
Картината е все една:
вида й тъжен не изменят
ни плаващите върху Сена
широки маслени петна,
ни мостовете, чийто свод е
опушван вечно от дима
на толкоз много параходи,
нито крайбрежната стена,
където тоди миг във здрача
седи разчорлено момче
и гледа как до него скача
на две нозе едно врабче.
Трепери голото дърво,
разтърсвано невем от спазми,
и моето сърце е празно
като напуснато гнездо.
Какво да искам? Вехне всичко:
и сенчестите дървеса,
и книгите на букиниста.
Шуми стъмената река
и като времето тече;
би казал, с нея ще отплуват
стената, зданията, Лувър,
момчето, сивото врабче.

1930 г.

НОСАЧИ НА РЕКЛАМА

Те бродят в този град прокажен
без цел, превърнати на вещ,
и вече своя вид зловещ
самички не съзнават даже.

Със поглед тъп и образ впаднал
прекосват този свят засмян
и носят на гърба си - гладни -
меню на някой ресторан.


И как е странно под това
небе, изядено от пламък,
да виждаш (случва се това)
реклама да чете реклама.


Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.


1934 г.

ЗАВРЪЩАНЕ

Прекарам ли ръка по своя образ,
ръката ми ще почернее мигом.
Не знам дали това не е от мрака
на нощите, прекарани без сън,
или е от дима и саждите
на гарите? Ушите ми бучат
от грохота на влаковете, сякаш
съм пил хинин. Наистина не бях ли
аз болен цялата година? Тези дни
не преминаваха ли през плътта ми
сами подобно тръпките от траска?
Не бяха ли видения нелепи
и застояли мисли туй, което
очите ми съзираха навън?
Аз съм бил болен сигурно, когато
съм виждал оня просек стар да свири
на флейта със носа си и димът,
от вятъра съборен, да пълзи
по покрива подобно черна котка.
Мора е бил навярно оня град.

О, как съм уморен! О, как жадувам
да се окъпя в сянката уханна
на дървесата, да следя безгрижно
на пладне как във синята далечност
се раждат облаците и да виждам,
че е небето по-високо сякаш,
когато аз лежа върху земята
и с влюбен взор през клоните го гледам.


1930 г.

ПЪТНИК

Ти спираш с твойто пътно наметало,
зад теб остава минатия лес;
пред лудия ти поглед блясва бяло
познатото заснéжено поле.

Небето и земята се проникват
и ти напразно дириш кръгозор,
така дълбок е този стар простор,
че ти се иска сякаш да извикаш.


Но не извикваш. Радостни очи
запираш върху хълма снежен, дето
две черни и оголени дървета
отлитат в вис като сва стълпа дим.


Ти виждаш къщицата си - червена,
невям заруменяла от студа,
и пиеш въдуха като вода,
и на сърцето ти отново става леко.


1930 г.

ГЕНУА

От хълмовете иде хладен дъх на гибел
и вече в сините води на небосклона
дърветата потапят мрежа черни клони,
де сетните листа се бият като риби.

Зад твойте смехове, о, Генуа, аз чувам
мълчанието на гробовете в Сталиено!


1937 г.

СИНЕОКОТО МОМЧЕ

На Ал. Геров

Стаята полека потъмнява,
става тъмно като във гора.
Синеокото момче оставя
своята игра.


И привлечено от смъртен тропот,
от далечен тропот на коли,
спира пред големия прозорец:
пролетният дъжд вали.


Въздухът трепери, лястовици
режат като ножици дъжда
и вървят по електрическите жици
капчици вода.


Малкото момче във здрача слуша
как расте градинската трева
и растат на неговите устни
някакви слова.


И самò то почва да говори
с лястовиците, със вечерта,
със помръкналите кръгозори,
с бога и света.


1930 г.

ОГЛЕДАЛО

Ти го чакаш от години цяли -
чудото дохожда всеки час.
Виж хамалина пред нас,
който носи огледало.
Той върви. И в огледалото израстват
улици, къщя, стобори,
а от дъното му светло идат хора
и като от клетка птици автомобили изхвръкват бясно.
В миг разлюшкват се площади:
дървеса,
стрехи и балкони падат.
Блясват сини небеса.
Ти не се учудвай, че хамалинът
е приведен и върви едва!
Носи той в ръцете си човешки цял един
нов и дивен свят.

1937 г.

СМЪРТ

Гори във пладнята просторът,
немеят листите от зной.
Прозорецът стои разтворен,
а в стаята умира той.

Какво ли вижда? Той сънува
поляни, сенки, дървеса
и струва му се, че дочува
на свойте спомени гласа.


Във този миг една латерна,
запяла под едно дърво,
от прага на нощта безмерна
го връща в светлия живот.


Каква ръждива сянка има
под слънчевия лъч димът!
Гори денят неумолимо,
червените стрехи горят.


Но сънищата му не спират
да го зоват и мамят пак
и сякаш извори извират
из свирещия стар сандък.


Латерната звучи безгрижно
в натегналия огнен зной.
Лежи студен и неподвижен
и вече я не чува той.


1935 г.

СРЕЩА

Бе пролет като всяка божа пролет.
Бе ден подир дъждовна нощ: сияен.
Прозорците на къщите блестяха,
блестяха керемидените стрехи,
блестеше мократа зеленина
и слънцето изтръгваше огньове
от езерото. Никнеше тревата
и раснеха дърветата несетно.
По пътя от градината, във свойто
безделие неволно побледнели,
се връщаха петима инвалиди
безноги върху своите колички.
Те гледаха разлистените клони,
осеяни със капки, как блещукат
подобно многоцветни полилеи
и мислеха нерадостно, че ето
дошла е пролет и израства всичко,
но не и техните два жалки клона,
сломени от желязната градушка.

Тъй мислеха те, а срещу им други
колички се търкаляха по пътя:
вървяха гувернантки или майки,
със малките си розови деца,
излезли на предобедна разходка.
Бе ненадейна, неприятна среща.
Жените минаха безмълвно.
Навъсените инвалиди дълго
следяха още детските колички.
В душата им се сбираше огромна
безумна мъка и безсилна ярост;
животът им се струваше обида
и подла подигравка - светлината,
която ги прицелваше от всяко
парче стъкло, прозорец или локва,
обливаше зелените дървета
и капеше от мокрите листа.


1932 г.