Паметната битка на народитѣ 1443-1444г.

[Hatshepsut]

Паметната битка на народите 1443-1444г.


Паметната битка на народите 10 ноември 1444г. край гр.Варна

Неслучайно битката при Варна на 10.11.1444г. е наречена Паметна битка на народите. Споменът за нейния трагичен край и гибелта на младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело е жив в народната памет на Балканите и в Югоизточна Европа. Това е последният кръстоносен поход през Средновековието и кървав венец на освободителните стремежи на много народи в началото на османските завоевания на нашия континент.

Римският папа Евгений IV дава благословията си за антиосманска кампания, надявайки се основателно по този начин да разшири влиянието на католицизма и своето собствено влияние на Балканите. За целта, папата дава една пета от собствените си приходи като съоръжава сухопътен отряд от рицари-кръстоносци и флот, състоящ се от 22 венециански, дубровнишки и бургундски кораби, които да охраняват проливите от азиатската османска империя.

      Първият поход на 40-хилядната кралска армия с главнокомандващ трансилванския войвода Янош Хуняди е успешен / превзети са Ниш, Пирот и София / във военно и политически – пропагандно отношение, но поради суровата зима и заледените проходи през Балкана, както и поради липсата на храна и фураж, походът е прекратен. Кралят е посрещнат триумфално в Буда, но по българските земи османците продължават да опустошават и опожаряват крепости и да изселват селища, чието население е подпомагало християните.

      Междувременно на 12 юни 1444 г.в Адрианопол е сключен изгоден мир /в резултат Сърбия и Влахия ще запазят независимостта си, а Унгария – редица стратегически пунктове / между султан Мурад II и кралска делегация, а на 1 август в Сегедин кралят ратифицира договора. Под натиска на папския легат кардинал Юлиано Чезарини обаче, на 4 август кралят обявява втори поход срещу османците, а на 10 август издава заповед за повторно събиране на армията. Започва трескава подготовка за война.

      Набраната  отново кръстоносна армия от около 16 000 конници и 2000 бойни коли (унгарци, поляци, чехи и румънци от Трансилвания) трябва да следва по-рано набелязания план за придвижване. Вместо да поеме по най-краткия път от Белград за Цариград, предвидено е тя да се спусне край Дунава и през източнобългарските земи покрай Черно море да се насочи към Проливите за съвместни действия с обединения християнски флот от западни  и византийски кораби.Това решение е взето по рердица важни съображения.Преди всичко балканските пътища са мъчно проходими за една важна част от християнските сили-хусистките бойни коли.Освен това поведението на сръбския деспот Георг Бранкович налага известна предпазливост и заобикаляне на неговите владения.

      Вместо на 1 септември, армията тръгва едва във втората половина на месеца. Между 18 и 22 септември тя е прехвърлена на десния бряг на Дунав при Оршова, а таборът –  при Турну Северин.

      Пътят следва през Видин и Никопол, които са опожарени, но поради липсата на време крепостите не са били превзети. Българите от тези селища тръгват след краля.

      Докато войниците почиват край Никопол неочаквано се появява нов съюзник- влашкия господар Влад Дракул. Той изразява опасението си, че с толкова малобройна армия едва ли може да се разчита на успех, и то при твърде неблагоприятен сезон. Затова Влад настоява ръководителите да се върнат, като положат усилия да наберат повече войски.Кардинал Чезарини считал това мнение за неискрено. Тогава Дракул дава свои помощни сили за армията-4000 бързи леко въоръжени конници под командването на сина му и 2 опитни водачи, които познават балканските пътища.Влашкия владетел подарява на краля и 2 бързи коня с пожелание да се спаси с тях ако изпадне в крайна беда.

      Тук вероятно се присъединява и отряд от рутени /староруси от западноукраинските земи, които са включени в границите на полската държава.

      Армията се придвижва през Оряховица /дн. Горна Оряховица/, Шумен, Нови пазар.Пред войската лежат още не малко укрепени места с турски гарнизони.Към тях Владислав разпраща послание с призив да се предадат доброволно.

      “Вас, които незачитайки християнската религия, сте завладели крепостите Шумен, Махорач (Мадара), Петреш, Варна, Каварна,Галата и други крепости във провинция Мизия и държите под иго и в робство християни-гърци и българи, които, за да живеят по божия закон се отказаха от обредите на източната църква и в най-последно време при папа  Евгений IV минаха от източната църква към съюз със западната, съветваме Ви и Ви заповядваме да върнете свободата на християните, за чието освобождение ние дойдохме тук чак от нашите кралства Полша и Унгария и с божие ръководство ще идем и още по-далеч, да предадете в ръцете на нашите войници, всички, който ще служат на бога и римската църква като предадете на нашата и католишката власт гореспоменатите крепости и се оттеглите в Галиполи и в Азия, в древното ваше седалище Анадол…Ако при наличието на това послание Вие продължите да не ни се подчинявате,нам, които водим с успех нашата войска срещу вас, ние ще предоставим на нашите войници да ви грабят и избиват.Защото съм се заклел… да нападнем с божия помощ вас и вашия крал Амурат… и да Ви преследваме и воюваме с вас като с врагове наши и на целия християнски свят.”

      Походът продължава през Мадара,Провадия, Петрич / Петрич кале при при Разделна /, към Варна. Галата и Макрополискрепост между Евксиноград и Виница предават ключовете от крепостните врати без бой.

      Междувременно султан Мурад II, узнавайки за марша на Владислав III през слабо заселената Дунавска равнина, успява да събере 40 хилядна азиатска войска и в пълна тайна, срещу огромен откуп в сребро и злато, да я прехвърли през проливите на генуезки кораби от Пера.

      В Източна Тракия към султана се присъединяват румелийските части и през Айтоския проход османската армия се насочва към Варненското поле.

      На 9 ноември армията на крал Владислав се разполага на стан пред крепостните стени на Варна. Вечерта пристига съобщението, че голяма султанска армия се е разположила на по-изгодни позиции в подножието на Франгенското плато. Във военния съвет на краля надделява мнението сражението да се проведе, въпреки  неблагоприятните обстоятелства, като ръководството е възложено на Янош Хуняди. Безпокойството на краля е свързано с трикратното числено превъзходство на противника и невъзможността за маневриране по фланговете, както и с липсата на пространство за отстъпление, тъй като зад гърба на съюзническата армия е морето. Цялата нощ преминава в подготовка за боя.

      Според сведенията на очевидци и хронисти, християнската армия е построена в дъгообразна линия от брега на езерото до местността “Планова”. Дясното крило, което няма общо командване е съставено от 5 бандери / отряди, знамена /. Зад него, като резерв, е оставен още един отряд и вагенбургът на чехите.

      Центърът на бойния ред се състои от две кралски знамена, командвани лично от краля, а за резерв Хуняди разполага бързоманеврените влашки конници.

      В състава на лявото крило влизат 5 унгарски знамена, командвани от Михай Силаги.

      Бойният ред на турската войска се състои от няколко линии. Първата има две крила. Лявото крило е образувано от азиатска спахийска и тимариотска конница. То се разполага по склона на Франгенските възвишения.

      Непосредствено пред него с фронт на юг заемат позиции акънджиите и азебите, които имат задача първи да атакуват противника. Командир на това крило е Караджа паша.

      Дясното крило, командвано от Дауд паша, съставено от румелийска спахийска и тимариотска конница, е разположено източно от чифлика Кадъкьой / близо до с.Тополи/.

      Непосредствено зад първата линия на двата фланга са подредени спахии, чиито брой достига до 3000 души.

      В центъра около двете могили Мурад тепе и Санджак тепе / дн.Мурадова и Владиславова могила / било разположено 10-хилядно еничарско каре, охраняващо султана. Непосредствено зад него се намира лагерът с палатките, обозните коли и камили.

      По този начин султанските войски обкръжават кралската армия и пресичат възможните пътища за изход по суша.

      Първи започват атака акънджиите от лявото крило. Християните на бан Талоци отблъскват част от тях и се впускат в преследване, последвани от още две бандери. Тази тактическа греша е използвана от анадолските спахии от левия фланг, които се нахвърлят върху дясното крило на сборната армия, като му нанасят разгромяващ удар. Отрядите безредно се изтеглят към морето и тук много християни загиват в блатата.

      В този критичен момент Янош Хуняди и младият крал предприемат атака с двата кралски отряда и власите-конници срещу анадолските спахии, разпръснати в грабежи. Пълководците разбиват анадолското крило и го обръщат в бягство. Власите се увличат и задминавайки еничарското каре, нахълтват в противниковия лагер, разгромяват го и се оттеглят от битката.

      След успешния удар Хуняди и кралят се завръщат в центъра, но численото превъзходство на неприятеля над разстроените кралски редици е голямо. Съветвайки краля да не предприема самостоятелни действия до неговото завръщане, Хуняди се насочва към лявото крило, където кипи ожесточен бой с променлив успех. Следва устремна атака на бронираните унгарски рицари и пълна дезорганизация на турската конница. В армията на султана настъпва смут. Много от османлиите смятат, че са загубили битката. Успехът на двата фланга окуражава младия крал и той, без да дочака Хуняди, предприема удар с личната си гвардия от 500 рицари срещу 10-те хиляди еничари на султана. Атаката на краля е стремителна и бърза. Кралят достига до последните еничарски редове и до султанския команден пункт, но е обкръжен. Скоро трябва да се срещнат лице в лице и да кръстосат меч и ятаган крал и султан.

      Владислав се спуска срещу султана. Когато е съвсем близо, един от еничарите убива коня му, поваля Владислав на земята и с един замах отрязва главата му.

      Когато в оределия християнски лагер се разнася вестта за храбрата гибел на крал Владислав, настъпва паника. Войниците започват безредно да отстъпват, въпреки опитите на Хуняди да ги организира за контраатака и за отнемане тялото от противника.

      Отстъплението на кръстоносците през Добруджа и Влахия към Унгария продължава няколко дни. Много от войниците загиват, застигнати от турски потери.

      На бойното поле намира гибелта си половината от кралската армия / около 10 000 войници /, а неприятелят дава два пъти повече жертви.

      Позовавайки се на твърденията на Х.Мергест, участник в сражението, историците братя Шкорпил смятат, че кралят е погребан във църквата “Св.Богородица Панагия”. Според други сведения Владислав не е загинал, а след битката се оттегля в отшелничество.

      В памет на загинали войни на 10.11.1444 г. в центъра на бойното поле, на мястото, където загива полско-унгарският крал Владислав III Ягело, наречен посмъртно Варненчик, още по време на робството българите поставят дървени кръстове.

      Така е загубена битката при Варна, заедно с която си отива и последната възможност да бъде спряно турското нашествие в Европа още тук, на Балканите. Едва двеста и петдесет години по-късно поляците успяват да пречупят турската мощ край стените на Виена, а България е обречена да страда под турско иго още повече от четири века.

http://www.odit.info/?s=6&i=127753&f=4

[Hatshepsut]

Сборната армия е съставена от:

1. Унгарско-трансилвански полкове, водени от Янош Хуняди.

2. Полски доброволци- около 300 души.

3. Чешки наемници- хусисти-400 души. И сега Полша и Чехия не участват като държави.

4. Участват 4000 власи, водени от Влад Дракул. Това е държавно участие.

5. Участват бойци от Западна Украйна. В документи те са нaрeчени “рутени”, т.е. “русини” или “староруси”. По това време западноукраинските земи са включени в границите на полската държава /не е известен точният им брой/

6. Участват доброволци българи от Подунавието- от Видин, Оряхово, Никопол и други селища.

7. В състава на унгарската армия се сражават и неголям брой немски заселници от Трансилвания, а също и словаци. /Трансилвания и днешна Словакия тогава са в границите на Унгария/.

8. В битката край Варна се сражава и отряд хървати, водени от Франко Таловац /тогава Хърватско също е в пределите на Унгария/.

9. Босна и Сърбия остават встрани от събитията, свързани с похода през 1444 г. Знае се само, че предводител на един от унгарските отряди е босненският епископ Рафаел. Преки сведения за участие на босненци и словаци засега липсват.

10.  Сражава се и отряд западни рицари, водени от папския легат Юлиано Чезарини.

Сборната армия по време на втория поход- 1444 г., е около 20000 бойци. Турската наброява 55000-60000 души и се командва от султан Мурад

[Hatshepsut]

1456 - Умира Янош Хунияди

Умира унгарския крал Ян Хунияди. Той е войвода на Трансилвания, бан на Темеш, управител на Унгария и регент на малолетния крал Ласло V. По-новите изследвания приемат, че Янош Хунияди е роден към 1407 г. и е син на влашкия болярин Влайку, който към началото на XV в. получил от унгарския крал замъка Хунияд в Трансилвания. Към 1437 г. Хунияди става член на кралския съвет като през 40-те години е капитан на Белград, бан на Темеш, войвода на Трансилвания. В периода 1446-1452 г. е и регент на Ласло V. Хунияди е личността, наложила идеята за офанзивна борба с исляма. Последователно нанася поражения на османците при Белград (1441 г.), р. Яломица във Влашко (1442 г.), Ниш и София (1443 г.). Заедно с Владислав III Ягело е начело на т.нар. Дълъг поход от зимата на 1443-1444 г., а след това и в похода от 1444 г., завършил с битката при Варна (10 ноември 1444 г.). През 1448 г. Янош Хунияди претърпява тежко поражение при Косово поле от войските на Мурад II, а през 1451 г. сключва тригодишно примирие с Мехмед II Завоевателя. През 1456 г. Янош Хунияди отблъсква османската обсада на Белград. Упадъка на Византия и постоянните междуособни борби на българските владетели облекчили настъплението на разрастващата се Османска империя към Европа. Турците не се задоволявали със завладените земи на Балканския полуостров и насочили ударите си към Влашко и Унгария. Това разтревожило западните феодали и силната католическа църква. Тъй като Унгария не можела сама да устои на турския натиск, потърсила помощта на Полша. Победите през 1441 и 1442 г. показали, че със съвместни действия нашествието можело да бъде спряно. За да защити владенията си и предотврати по-нататъшното приближаване на исляма римския папа Евгени IV провъзгласил нов кръстоносен поход за защита на вярата. Честта била оказана на младия, 20 годишен, полско - унгарски крал Владислав III Ягело, чиито земи били непосредствено застрашени. През есента на 1443 г. 40 хилядна съюзническа армия, съставена от поляци, унгарци, чехи, хървати и румънци нанесла голямо поражение на турските войски при Ниш, навлязла в България и стигнала до Златица. После се насочила към Одрин, но появилите се разногласия сред предводителите и настъпващата тежка зима принудили Владислав да сключи мир и да се върне. Но той не се отказал и на следващата година отново тръгнал на поход, този път заедно с трансилванския воевода Янош Хунияди. Като преминали Дунав, завземайки всички крепости и подпомагани от българското население, войските минали покрай Търново и се насочили към Варна. На 9 ноември 1444 г. кръстоносците били пред стените на Варна. Там те разположили лагера си в очакване на генуезките и венецианските кораби, които пратил папа Евгени IV, и които трябвало да ги отведат до Константинопол. Но султан Мурад II подкупил щедро корабособствениците и с тяхна помощ превел през Босфора своята многохилядна войска. Съвсем скоро голямата турска армия се оказала зад Владислав и останал сам и в засада той трябвало да приеме боя. Сутринта на 10 ноември войските били построени и към 9 часа боят започнал. Той се водил на полето, западно от крепостта. Първи нападнали турците и се опитали да минат в тил откъм дясното крило на съюзниците. След променлив успех и за двете страни, предвожданите от Янош Хуняди унгарци успешно атакували левия фланг на турците. От дясно румънци и унгарци почти достигнали до средата на османлийте. Объркани, те почнали да отстъпват. Виждайки хода на сражението султан Мурад II бил готов да отстъпи. Но все още кавалерията на Караджа паша не била разбита и се прегрупирала да посрещне нова атака на християните. Около самия султан останали само придворните му и малобройна част еничари. Победата била вече близо и младия крал решил да извърши още един славен подвиг - да убие султана. Владислав - както записал турският летописец Сеадедин - с пуснат в пълен бяг кон и с дълга сабя показал чудеса от храброст, като съсичал всичко, което му паднело по пътя и насърчавал войниците си. Те съсекли много мюсюлмански войници и пълководци и успели да разделят османската войска на две части. Заобиколили султана, а Владислав се спуснал към него да го убие. И когато бил съвсем близо един от еничарите убил коня му, повалил Владислав на земята и с един замах отрязал главата му. Гибелта на краля им обезсърчила кръстоносците и те се обърнали да отстъпват. Не помогнали и усилията на опитния Хуняди да въдвори ред. Окуражени турците нападнали обърканите рицари и за кратко време ги разбили. Тежко въоръжени, много от тях намерили смъртта си в мочурищата по брега на езерото, други били преследвани до непроходимата Батовска гора. Едва малцина, водени от Янош Хуняди стигнали Дунав и се спасили. Позовавайки се на твърденията на Х.Мергест, участник в сражението, братя Шкорпил смятат, че черквицата, в която бил погребан кралят е малката "Света Богородица Панагия", която е най старата известна във Варна. Според скоро появили се в пресата статии Владислав III не бил загинал, а след като останал жив след битката се оттеглил в отшелничество. Едно от доказателствата за това била липсата на кралското тяло в гробницата на полските крале в замъка Вавел в Краков. По любопитно е свидетелството на двама рицари, които съпровождали Владислав по време на походите му. При едно от тяхните по-късни странствания в Италия местни жители им казали, че наблизо, в гората живеел полския крал, победен от неверниците. След като открили отшелника един от придружаващите рицарите коняр се сетил, че кралят имал на единият си крак шест пръста. И наистина, така се оказало... След това сражение крал Владислав III бил наречен Варненчик. По време на Кримската война през 1854-55 г. поляци от дивизията на граф Замойски издигнали на могилата Мешели тепе край Варна, там където през 1444 г. е била битката за Варна, гранитен паметник. През 1935 г. на мястото е изграден мавзолей и гробница на краля. През 1964 г. е открит музей, показващ множество оригинални експонати от деня на битката.

[Hatshepsut]

Крал Владислав III Варненчик


Власите бягат първи в битката при Варна

В общественото съзнание у нас, а и в останалите балкански християнски народи, е вкоренен един исторически мит - католическа Европа не е помогнала на държавите в православния християнски Изток срещу турската инвазия през втората половина на ХIV и първата половина на ХV век. Това не е истина. Агресивността и нетърпимостта на ислямския Изток е добре позната на европейците. И от кръстоносните походи в ХI-ХIII век, и от действията на флотилиите на арабските пирати в Средиземно море, и от факта, че ислямът е нахълтал в Европа още в началото на VIII век и е успял почти напълно да завладее Испания.


Турското нахлуване на Балканите в ХIV век се възприема в Европа не за нашествие на отделен етнос, а на една религия, враждебна на християнството. Затова още през 1396 г. огромен кръстоносен поход с рицари от Средна и Западна Европа се отправя срещу турците, но е разгромен при Никопол. Загиват, според различни източници, от 50 до 60 хил. души. Това е наистина целият военен ресурс, който Европа може да извади в момента. Тази загуба извежда временно Европа от играта. А и разгромът на турците при Анкара през 1402 г. от монголите на Тамерлан, при който султан Баязид е пленен и разхождан в клетка като маймуна из Средна Азия, изглежда, успокоява политическите мъже в Европа. Още повече, че синовете на Баязид се вплитат чак до 1418 г. в кървави междуособни войни.

През 20-те години на ХV в. обаче Османската империя отново има едноличен лидер и нейната експанзия се насочва с вледеняваща методичност по долината на Дунав. Затова на 1 януари 1443 г. папа Евгений IV призовава целия християнски свят на кръстоносен поход срещу турците. Организира се огромна армия, която възглавяват полско-унгарският крал Владислав III Ягело и трансилванският воевода Янош Хуниади. В армията има бойци от Полша, Унгария, Германия, Влашко, Сърбия. Участват и чехи, последователи на Ян Хус (които иначе враждуват с Папството) със своите прочути подвижни крепости (вагенбург), съставени от специално бронирани каруци.

През есента на 1443 г. кръстоносната войска достига до днешната Златица, нанасяйки тежки поражения на турците при Белград, Ниш, София. Настъпилата зима обаче принудила Владислав и Хуниади да сключат мир и да се изтеглят от българските земи, за до подновят кампанията през следващата, 1444 г. Към тях се присъединяват десетки български въоръжени отряди. Този път пътят на похода е по течението на Дунав. Кръстоносците трябва да водят тежки боеве за превземането на всяка една от големите дунавски крепости - Видин, Оряхово, Никопол. Немският рицар Ханс Мергест разказва, че без помощта на българите много от тези силни крепости едва ли щели да бъдат превзети.

Турският султан осъзнал опасността и съсредоточил около Варна над 100 000 бойци.

Още в тази епоха се родил митът, че турските войски били прехвърлени в Европа от флота на Генуа. Впрочем генуезците твърдели, че това е извършил венецианският флот. Съвременните изследвания показват, че става дума за пропагандната война, която двете съперничещи си морски републики водят. Нито Венеция, нито Генуа имат пръст в прехвърлянето на османските войски край Варна. Османците вече си имат достатъчно кораби, за да прехвърлят армията си в Европа.Сблъсъкът на двете огромни армии край Варна на 10 ноември 1444 г. очевидно е бил разбиран от всички като решителна битка за съдбата на Югоизточна Европа. Християните бележат още в началото на боя успех в центъра - влашката конница прави пробив и се нахвърля върху обоза, но с това практически излиза от боя, отдавайки се на грабеж. Окуражен, крал Владислав Ягело атакува с тежковъоръжения личен корпус, въпреки молбата на Хуниади, чиито маджари методично смилат двата фланга на турците. Младият крал просто си е помислил, че битката свършва, и цялата слава ще отнесе Янош Хуниади.

За съжаление Хуниади се оказал прав. Тежковъоръженият корпус на краля попада в блато точно пред еничарският корпус. Безпомощните рицари заедно с 20 годишния крал са избити до крак. Вестта за смъртта на краля предизвиква паника сред християните. Първо побягват власите, а след това и Хуниади заповядва отстъпление из своите отряди, които благополучно отвел в Унгария и Трансилвания.

Това е краят на усилията на Европа да помогне на християнски православен Изток. Скоро тя ще потъне в кървави религиозни войни между католици и протестанти и ще излезе от битката за Изтока. Над Югоизточна Европа окончателно пада четиривековната сянка на исляма.

http://bolgari.org/vlasite_biagat_pyrvi_v_bitkata_pri_varna-l-154.html

[Hatshepsut]

Видинската битка, донесла глътка свобода


Владислав Варненчик, худ. Марчело Бачиарели

Преди 570 години, през май 1444 г. войската на полския крал Владислав ІІІ, отправила се на кръстоносен поход срещу турците, стига до Видин. Войска е малко преувеличено казано, защото това всъщност е един отряд от около 7,5 хил. души, главно поляци, но в него са се включили 650 рицари от Германия, Австрия, Унгария. Въпреки благословията на папата за този поход, не са се отзовали латинците – италианци и французи, а Владислав много  е разчитал на тях.

Но и при това положение той не се отказва от начинанието си и повежда тези, които е събрал. Пътят му до река Морава е лесен. В тези земи турците още не са успели да наложат своята власт. Първите нападения от тяхна страна са след като Владислав преминава река Морава, но те са от малочислени отряди, които лесно успява да разбие и така стига  до Видин. След превземането на града турците са запазили крепостните стени, в него е настанен гарнизон от 15 хиляди души, защото го смятат за важна опора в покрайнините на завладените земи и изходен пункт за нови завоевания.

Когато Владислав стига до стените на  крепостта, портите й са здраво залостени, а войниците му са посрещнати с дъжд от стрели. Налага се крепостта да бъде обсадена. Но полският крал не иска да губи време. Неговите намерения са бързо да стигне до Черно море и след това да нападне и превземе столицата Одрин. Същевременно не иска да остави в тила си такъв укрепен град с многочислен гарнизон.

Докато се чуди какво да прави, при него идват български първенци от Видин и околностите. Те предлагат у турците да се създаде впечатление, че войската на Владислав се оттегля на запад, защото е сметнала за невъзможно да превземе крепостта. Това ще повиши самочувствието на османците и те ще се втурнат да  преследват християнските войници. В същото време българите в града ще вдигнат бунт и ще се справят с малкото останали там турски войници.

Владислав приема този начин на действие и всичко става по замисления план. Поляците се изтеглят зад Тимок, но рицарите и полската конница се укриват около източния бряг на реката. Турците правят разузнаване и чрез него установяват, че на западния бряг има не повече от 4 хиляди пешаци, с които лесно могат да се справят. Затова предприемат нападение през няколко брода, където реката е до кръста. Но това е така, защото българите са направили няколко бента и затова нивото на водите е спаднало.

И когато турците навлизат в реката, бентовете са отприщени и ги залива вълна, висока над 2 м. Тя отнася хора и коне. Оцелелите се добират до източния бряг, но там ги нападат рицарите и полската конница. Турците се впускат в бягство, но по пътя са пресрещнати от въоръжени с вили, коси и брадви българи. Тичайки без ред, османлиите  успяват да стигнат до Видин. Вратите на крепостта обаче са затворени. Поетото обещание от българите да въстанат и да се справят с останалите там турски войници е изпълнено.

Поляците и рицарите, които не са понесли никакви загуби, а и са с повишен боен дух от успеха, се впускат да громят турците. Към тях се присъединяват и българи от околностите на Видин. Вражеските военачалници са напълно объркани. Тогава имамите тръгват сред обезверените и уплашени войници и ги призовават да дадат живота си за славата на Аллаха. Фанатизираните турци се съвземат и се хвърлят в отчаяна битка. Но христянските воини ги посрещат хладнокръвно и прекършват техния устрем. След двучасово сражение на бойното поле загива почти цялата турска войска. Малцината оцелели търсят спасение чрез бягство.

След като противникът е напълно разгромен, вратите на крепостта се отварят и воините на Владислав са тържествено посрещнати в града. Полският крал е въведен в полуразрушения дворец на последния български цар Иван Страцимир и е поставен на импровизиран трон, а на главата му слагат корона от върбови клонки.
Видин отново става столица на българското царство. В полския отряд се включват 3500 българи и тръгват да освобождават поробената си родина. Глътка свобода, но тя е така сладка и изпълнена с надежди.

http://www.desant.net/show-news/30247/

[Hatshepsut]

1444г. Битката при Варна ● Battle of Varna

[Hatshepsut]

Победата над турците при Овеч преди 570 години


Останките от крепостта Овеч днес

                  
Това е една много малко известна битка между войската на полския крал Владислав ІІІ (по-късно наречен Варненчик) и трансилванския войвода Янош Хунияди с турците. Още по-малко се знае, че в нея са взели участие и българи.
Полско-трансилванската войска, която има намерение да стигне и превземе Одрин, тогавашната столица на турците, тръгва по течението на Дунав, презема Видин, Лом, Оряхово, Никопол, Тутракан и се отправя към Варна. С нея е отрядът на Фружин, син на цар Иван Шишман, с 3500 български бойци. Стигат до Овеч (край днешна Провадия). Това е стара българска крепост, която турците са превзели. В нея има гарнизон от 9 хиляди османски войници и тя се намира на пътя на християнската армия. Опасно е да бъде заобиколена, защото турците може да ги нападнат в гръб, затова трябва да бъде превзета и да се унищожи турския гарнизон.

Първият щурм обаче е неуспешен и тогава войводата Янош предлага крепостта да бъде обсадена, а те да продължат пътя си. Владислав обаче не е съгласен, защото за тази цел трябва да се отдели част от войската, а това ще намали нейната сила. Тогава Фружин казва, че в крепостта живеят много българи, които са превърнати в роби, пасат добитъка и работят по нивите, които вече са собственост на турците. Той предлага неговите бойци да се присъединят към тях, когато се завръщат в крепостта, за да влезнат в нея.

Преоблечени като селяни, за няколко дни към 600 души са влезли в крепостта, а под дрехите си са прикрили мечове. През нощта се промъкват в къщите, в които са настанени турски войници и офицери, и ги избиват, като отмъкват труповете им в околните баири, а на другия ден селяните ги заравят. За една седмица гарнизонът, командван от Яшлъ бег, намалява с повече от 800 души. Понеже не е открит нито един от изчезналите, сред турците се разнася поверие, че те са отвлечени от таласъми и караконджули. Започват да дават караул пред всяка къща, в която живеят турски войници и офицери, но и това не помага, хората на Яшлъ бег продължават да намаляват.

С оръжията на убитите турци Фружин, който е сред влезлите в крепостта, въоръжава българите, живеещи в нея. На Архангелов ден, малко след полунощ, всички въоръжени българи (бойците на Фружин и местните жители) нападат турците – спящи, караулещи пред къщите, охраната на конака и стражите по крепостната стена. Присъединяват се и такива, които нямат мечове и ятагани, но са грабнали коси, вили, мотики, брадви. На разсъмване крепостта е овладяна от българите.

Радостта обаче е краткотрайна. Оказва се, че преди това Яшлъ бег е изпратил хора до Шумен и Русе, където има големи турски военни части, и ги призовава на помощ. Към 9 ч. първа идва колоната от Шумен, а час по-късно и тази от Русе. Всяка от тях е от по 10 хиляди души. Християнската войска също е към 20 хиляди. Но към нея се присъединяват  4000 души от местното население, което се е въоръжило с ятаганите на избитите турци.
Владислав, който е водач на похода, обявява, че поема русенската колона, а Янош – шуменската. В този момент е забравил, че и Фружин е съюзник. Той обаче не бездейства. Във вече започналата битка нарежда бойните рогове да свирят и всички българи се стичат до разветия пряпорец на върха на баира, в който са заровени убитите турци по времето на нощните набези на българите в крепостта.

Нападат османците флангово и разстройват редиците им. Битката продължава до към 16 ч. и завършва с победата на християнската армия. Унищожени са 5000 турци, 8000 са пленени, само 4000 се спасяват с бягство от бойното поле. Има поверие, че на това място е бил съграден параклис „Архангел Михаил“, който е окрилял българите в битката. През 1618 г. арабският хронист Албасъмар, който е посетил тези места, пише: „Тук преди около 200 г. се е разразило голямо сражение между турци и християни, в което са загинали много воини на Аллаха“.

http://www.desant.net/show-news/32040/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата "За това, как крал Владислав с турците воюва. Поема от Михаел Бехайм":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=4571

[Hatshepsut]

Битката при Варна – 1444г.


Последната атака на Владислав III, худ. Ян Матейко

Кога: 10.11.1444г.

Къде: край Варна, Османски султанат (дн. България)

Кои участват:

1) Кръстоносната армия от  Унгария, Бохемия (Чехия), Полша, Литва, Унгария, Хърватска, Молдова, Влахия, Сърбия, папството, включително и български контингент

Армия: 25-30,000 души

Пълководци: Владислав III Ягело, Янош Хуняди, Влад II Дракул, Фружин, бан Талоци

Загуби: около 15-20,000 души

2) Османски султанат

Армия: ок. 40-50,000

Пълководци: Мурад II Коджа, Хадъм Шехабедин паша, Караджа паша

Загуби: около 15-20,000 души

Историята накратко:

След като през 1443г., кръстоносната армия навлиза в османските владения по Via Diagonalis и след поредица от кървави сражения достига София, настъпването на поредната тежка балканска зима води до прекратяване на бойните действия и подписване на примирие за срок от десет години. Мурад II, доволен че е стабилизирал границата си в Европа абдикира в полза на своя невръстен син Мехмед II (бъдещият Фатих) и се оттегля в Анадола,като преди това договаря мир и с бейлика Караман.

Уверени че новият, неопитен султан ще бъде опонент, с който лесно ще се справят, унгарците, водени от Янош Хуняди решават да организират нова експедиция, която веднъж за винаги да пречупи турското присъствие на Балканите. Идеята веднага е приета от младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело, както и от папа Евгени IV. Част от армията, която участва в похода от 1443г. е отново събрана. Основният контингент от кръстоносните сили – около 15,000 души, е съставен от унгарци, поляци и чехи. Те са допълнени от 7,000 власи под командването на Влад II Дракул, както и от няколко по-малки контингента от Босна, Хърватска, Молдова и Рутения (Западна Украйна). В армията има и тевтонски рицари, както и български контингент, командван от Фружин Шишман.

Притеснен от надигащата се кръстоносна буря, Мехмед II призовава баща си да се върне обратно на трона, несъмнено подтикван от своите везири. Мурад първоначално отказва, но според легендата, сина му пратил писмо, в което заявил, че ако Мурад II е султантът, то той трябва да поведе войските си. Ако ли той не е султан, то тогава султан Мехмед му заповядва да дойде и да води армията в битка. От гледна точка на реалната подготовка, турците събират силите си възможно най-бързо, макар и да не успяват да мобилизират пълния си потенциал. Спахии са свикани както от Анадола, така и от Румелия, придружени от акънджии (доброволци) и от двете страни на Проливите. Османската армия се структурира около своето ядро – еничарският корпус, чиято численост трудно може да бъде фиксирана, но вероятно става дума за около 10-15 000 от „робите на падишаха“. Към тях се прибавя и контингентът от спахии на Портата. Освен редовната пехота,  османската армия разчита и на подразделения от доброволци –  пехотинци – яя/азеби.  Въпреки че съюзна флота от венециански, папски и бургундски кораби блокира Дарданелите, Мурад успява да се прехвърли през Босфора, подпомаган от генуезците и прикриван от мощна артилерия, разположена по двата бряга на пролива.

Походът на Владислав III започва доста късно – едва през септември, което, принципно, сериозно ограничава времето, с което християните разполагат за да реализират някакъв ключов успех. Кръстоносците пресичат Дунав при Оршова и поемат през Мизия. Въпреки опитите им, те не успяват да превземат нито Видин, нито Никопол, нито Търново и са принудени да оставят тези крепости в тила си. Първите успехи идват с превземането на Шумен и Провадия. Следващата им цел се  явява Варна. Хуняди несъмнено съветва краля да заеме големия морски град и спускайки се по Via Pontica да нахлуе в Тракия без да се налага да форсира Стара Планина. Този план е разгадан от Мурад II, който отлично познава пътищата в своите владения и знае, че опонентите му не биха рискували да затънат в преспите на Балкана.  По тази причина, той повежда концентрираните си сили към Несебър и на свой ред преминава през Източния Балкан, избягвайки непристъпните височини. Османската армия се движи бързо и решително. Разстоянието от Босфора до Варна е взето за по-малко от месец (15.10 – 9.11), докато кръстоносците губят два месеца и половина от форсирането на Дунав при Оршова до достигането до Варна. Това се дължи и на опитите им за превземане на мизийските крепости, които допълнително затрудняват марша им. В чисто пространствени измерения, пътят, изминат от кръстоносната армия е с около 100-150 км по-дълъг.

Военният съвет преди битката, худ. П. Станимиров

На 9-ти ноември, силите на Мурад успяват да обходят позициите на кръстоносците от запад и да ги притиснат между Варненското езеро, морето и платото Франга. На свиканият върховен военен съвет (нощта на 9-ти срещу 10-ти) ,папския легат Джулио Чезарини настоява армията да се прегрупира за обрана, използвайки терена в своя полза. Той залага на чехите и техния вагенбург като основно средство за контриране на евентуални вражески атаки. Чезарини вярва, че съюзната флота скоро ще достигне Варна и ще може да изтегли кръстоносците по море. Хуняди правилно оценява ситуацията и съветва краля да изостави отбраната и да поведе силите си в решително настъпление. Доводът му е прост – позицията е лесна за отбрана, но трудна за задържане поради липсата на припаси, както и поради факта, че османците биха могли да отрежат достъпа на кръстоносците към морето и да обезсмислят всякакви планове за евакуация. Трансилванският воевода залага на решително настъпление, което да доведе или до пробив на османската блокада или, в по-добрият случай, до решителен успех, който да развърже ръцете на кръстоносците за настъпление в Тракия. Владислав III, верен на рицарските идеали за доблест и решителност, се съгласява с плана на своя съветник. На сутринта на 10-ти ноември, Хуняди разгръща 25,000-та кръстоносна войска в дъга между Варненското езеро и Франгенското плато. 3,500 членове на личната гвардия на краля от поляци и унгарци с две знамена, унгарски наемници и частите на унгарските благородници заемат центъра. Влашката конница е вдясно от центъра в резерв. Десният фланг разположен по хълма към с. Каменар се състои от 6,500 мъже в пет части. Варадинският епископ Ян Доминек е начело, а Чезарини командва части от германци и босненци. Егерският епископ води собствена военна част, а военният управител на Славония Франко Талоци командва военна част от хървати. Левият фланг наброяващ 5,000 мъже, разделени на пет части, е воден от Михал Силаджи, девер на Хуняди, и се състои от трансилванците на Хуняди, българи, немски наемници и унгарци. Зад унгарците, близо до Черно море, е разположен вагенбург, защитавани от 300-600 чешки и рутенски наемници под командването на хетман Чайка. Всеки фургон се заема от 7-10 войника и е въоръжен с бомбарди.

За съжаление на християните, Мурад, който добре познава Хуняди, знае точно какво е намислил опонента му. Османците се построяват в класическия си стил -пехотата заема центъра, където еничарите, очакващи атаката на своите врагове, се окопават с две линии траншеи и полеви укрепления (точно както и при Никопол през 1396г.), като зад тях е разположен обоза на армията. Двата фланга са заети от конницата – спахии и акънджии, като анадолците се строяват на десния фланг под командването на Караджа паша, а румелийците – на левия фланг, водени от бейлербея Хадъм Шехабедин паша. Мурад, възползвайки се от численото си превъзходство, оставя един контингент от 3,000 спахии в резерв (вероятно това са 'спахиите на Портата', които са запазени за нанасяне на финален удар – бел. авт.), а друг резерв заема Франгенското плато, като там са разположени еничари, въоръжени с лъкове и лека кавалерия.

Сражението започва с атака на румелийската конница, която атакува силите на християните на техния десен фланг. Атаката без съмнение е отвличаща – още при първите изстрели на оръдията от вагенбурга, Шехабедин паша заповядва на своите войници да се изтеглят, което увлича опонентите им в хаотично преследване. Именно това е целял бейлербеят – християните попадат в ловкия капан и са атакувани от засада от резерва на Франгенското плато. По-голямата част от включилите се в преследването сили са разбити и едва малцина успяват да се доберат до вагенбурга. Повечето са отхвърлени в паническо бягство, като част от силите отстъпват чак до р. Камчия, преследвани по петите от силите на Шахабедин паша.

На срещуположния фланг нещата се развиват в полза на кръстоносците. Анадолските спахии са атакувани успешно от тежката кавалерия на Хуняди, подкрепяна от власите на Влад Дракул. Караджа паша пада убит, а войниците му бягат в безредие, преследвани в продължение на няколко километра от Хуняди. Междувременно, власите правят завой, обхождат вражеския център и вместо да го атакуват,  оплячкосват турския лагер, след което напускат бойното поле и се отправят на север към родината си.  В този момент, Хуняди изпраща послания до Владислав – да изчака завръщането му и да задържи центъра и десния фланг. Вместо да се вслуша в разума, импулсивния, млад владетел (той е едва на двадесет – бел.авт.) събира около 500 от елитните полски рицари и възнамерява да реши изхода на битката докато вражеската кавалерия отсъства от бойното поле. Противно на наложеното схващане, тази маневра, сама по себе си, не е грешна. Грешен е мащабът на силите, които Владислав взима със себе си, подценявайки силата на османската пехота. Това не бива да ни изненадва, с оглед на все още доминиращото в Европа схващане за превъзходството на конницата над пехотата при водене на открито сражение. Бляскавите победи на швейцарците са още далеч в бъдещето и подобна самоувереност не е лишена от практическа логика. Въпреки това, еничарите вече са показвали, че умеят да блокират настъпление на рицарите и Владислав несъмнено е познавал добре хода на никополската битка, водена от предшественика му Сигизмунд. От друга страна, не бива да надценяваме и възможността за бързо свикване на голям брой войници с цел нанасяне на внезапен удар. Вероятно, в хода на битката, Владислав просто не е успял да организира на време повече воини. Младежът решава да рискува с атака така, както Хуняди решава да рискува, давайки открито сражение. В крайна сметка, битката действително бива решена от неговата атака.

Първоначално, полските рицари постигат превес и разбиват челните редици на вражеската пехота, много от които несъмнено са били яя/азеби и аджеми оглани (младежи, обучаващи се за пълноправни еничари – бел. авт.). С достигане същинското ядро на корпуса, обаче, атаката губи своята инерция, а опитната османска пехота съумява да  се вклини в редиците на враговете си, с цел да ги изолира на малки групи, които да бъдат задушени една по една. На бойното поле се завръща и Шахабедин паша, който по-бързо от Хунияди осъзнава, че сражението още не е решено. Въпреки смазващото числено предимство, Владислав продължава устрема си и почти успява да достигне до позицията на Мурад II, който към този момент предприема действия за напускане на бойното поле. Съдбата протяга своя пръст и решава изхода на битката – конят на краля попада в яма, а самия владетел е свален от седлото. Краят му, вероятно, напомня този на английския владетел Ричард III – сам, с меч в ръка посреща ударите на своите врагове. Резултатът може да бъде само един – кралят е убит, а с него рухва и надеждата за победа. Полският контингент буквално е погълнат от османската пехота, която преминава в контранастъпление, подкрепяна от румелийските спахии.

Завръщането на Хуняди на бойното поле носи избавление за обречената кръстоносна армия. С цената на сериозни загуби, трансилванският княз успява да спре вражеското настъпление и под прикритието на вагенбурга да изтегли своите сили на север, отстъпвайки през Мизия към Унгария. Двете армии понасят колосални загуби, като кръстоносците губят между 50 и 70% от армията си,  а османците – около 40%. Въпреки своята победа, Мурад е на ясно, че успеха е постигнат на твърде висока цена и се отказва да преследва разгромения враг, като вместо това дава тридневна почивка на армията си, след което се заема да си върне контрола над Провадия и Шумен. Това дава възможност на Хуняди да изтегли силите си от Мизия и да се укрепи в Банат, изчаквайки ответния османски удар, който така и не идва през същата година. Разгромът на кръстоносците при Варна се явява сериозен удар за християнската кауза на Балканите. Ще минат четири години преди Хуняди да успее да организира нова армия, достатъчно силна че да предизвика турците.

https://historyofwars.net/2015/11/10/battleofvarna/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Антоан Доспейски "Битката при Варна 1444г.":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7815