Словото, езикътъ и езиковитѣ бариери

[Hatshepsut]

Словото, езикът и езиковите бариери

Първо, да уточним някои понятия, за да не се издигнат между нас още в началото езиковите бариери, за които ще поразмишляваме след малко. Това са oсновните понятия за език и слово.
Говорейки за език и слово, винаги ще се стараем да разграничаваме тези понятия, преди още мисловната рутина на делника да ги слее.
Словото ще считаме преди всичко за духовно понятие. Увереност ни дават първите редове на книгата Битие: ,,В начало Бог сътвори небето и земята...", осветлени от първите редове на Йоановото евангелие: ,,В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше, в началото, у Бога. Всичко чрез Него (Словото) стана, и без Него (Словото) не стана нито едно от онова, което е станало."
В началото, сътвори Бог и, в началото, беше Словото - творящата сила на Словото Божие.
Тук, Словото ни най-малко не се разбира като език или като говор. Бог е Слово и Словото твори; Словото не е реч, а разумна творческа мощ, която църковният език нарича също Премъдрост Божия.
Сетне, Словото е дадено на човека като незаличим божествен залог:
,,И сътвори Бог човека по Свой образ" (Бит. 1:27).
В какво се заключава понятието образ Божи? Разбира се, не - в някакво визуално сетивно уподобяване.
Образът Божи в човека се заключава в три основни неща: в свободната воля, в способността за творчество и в дара на словото. И трите винаги са свързани: в словото винаги има свобода и творчество.
Виждаме, че в човека словото вече има езиков израз.
По-нататък, според първата книга в Библията - "Битие", Бог предоставя на Адам свободно да даде наименования на всички останали одушевени твари на мирозданието. И Бог приема този негов пръв словесен и свободен творчески акт. (Вж. Бит. 2:20).
Виждаме, че на човешката словесност също е дадена творческа сила, макар - и ограничена.
Когато човекът злоупотребява с дадената му свобода и започва да живее в несъгласие с Божията воля, драматично намалява и силата на човешкото слово, въпреки че тя никога не секва съвсем.
Не закъснява и първият организиран човешки акт против Бога: строежът на Вавилонската кула: ,,Ще си построим град и кула, висока до небесата" (Бит. 11:4). Израз на сатанинска гордост, акт на духовна празнота и суетна деятелност - такъв е безумният стремеж на тленния човек сам да завладее Творението и да заеме мястото на Бога.
Резултатът от това безумие е т. нар. смесване на езиците. Книгата ,,Битие" дори запазва единствено число - смесване на езика (Бит. 11:7).
Това навежда на мисълта, че едва ли мигновено са се появили различни езици в света. Може би, преди това, се случва нещо друго, по-драматично и по-съществено: човеците изгубват единомислието помежду си. Вървейки против Божията воля, всеки започва да следва своето собствено мнение, да обслужва своите собствени прищевки. Иначе казано, хората запазват речта си, но отпадат от онова, което истински ги обединява - Словото.
Стига се до едно частично изолиране на човешкия език от заложеното в човека слово - с всички катаклизми, настъпили съответно в човешката личност.
Така в резултат от комплексни причини, свързани с всеобщото падение, става възможно в известна степен езикът да бъде и безсловесен - парадоксална безсловесност на езика! В Псалтира неслучайно на нечестивите се дава характеристика чрез тяхната реч или по-точно - чрез тяхната безсловесност. За тях се казва, че ,,вият като псета" (Пс. 5, или че говорът им е брътвеж, и т. н.
Ние преживяваме болезнено тази езикова безсловесност.
Функциите и качествата на самия език стават нестабилни и лесно клонящи към упадък.
Едни от тях остават сродни с градивното, творческо начало - описателната или художествената реч, напр. Други обаче се обвързват с падението и греха - сквернословие, празнословие и т. н. Нещо повече, в словото на човека се появяват активно деструктивни тенденции: обидата, клетвата, клеветата, заклинанието, магичните формули (които често пъти са и нечленоразделни).
Иначе казано, тъмните и безсловесни страни на душата също се стремят да намерят словесен израз. Получава се нещо като антислово. Това също е парадоксално, но потвърждава, че човекът дори в своето падение остава словесно същество.
Божият образ може да бъде силно потъмнен, но не може да бъде заличен.
В светлината на тези разбирания за език и слово, откриваме известна
едностранчивост на съвременните понятия.
За нас, езикът е само част от онова, което всъщност е: средство за комуникация (в бита, в работата, в медиите и в рекламата), средство за описание (публицистика, наука), средство за развлечение (цялата популярна литература, която се развива толкова бързо, за сметка на истински стойностната такава).
Липсва ни обаче съзнанието за езика като слово и като първостепенна функция на Словото. Намаляло е неговото значение като средство за личностна идентификация (самосъзнание, културна и духовна идентичност), като средство за словесно осъществяване на личността и - не на последно място - като средство за общуване с Бога (молитвен живот, славословие, свещенодействие в света - също словесно).
От всичко това ние, в една или друга степен, се лишаваме.
Известна едностранчивост бележи и развитието на модерния език. То е главно в утилитарна посока, което води до усилено диференциране вътре в самия него; до обособяване на отделни негови форми със своя специфична лексика и семантика. Създават се предпоставки за едно езиково разделение, което вече не е между хора, говорещи различни езици, но между носителите на един и същи език. Говорим всъщност за белег на разделения в манталитета, ценностите и идентичността вътре, в едно и също общество.
Сякаш всеки народ е започнал да строи по една своя собствена ,,вавилонска кула", при която вече не езиците се смесват, а всеки език в себе си девалвира. Това ще рече, че отслабва способността му да изчерпва в дълбочина понятията. Резултатът е в две посоки.
Намалява значението на езика като универсално средство за пълно общуване и разбиране в общността на своите носители, като пълноценно обединяващо звено между тях. Получава се прекъсване на комуникативната верига, което превръща езика в антиезик.
Парадоксално, езикът престава да бъде проводник на Словото и се превръща в препятствие за човека при осмислянето на основни екзистенциални въпроси - живот, битие, смърт, вяра, истина, добро, зло.
В крайна сметка, оказва се, че отчуждението от Бога може да е свързано и с езиков проблем!
Една от основните причини за всичко това, днес, е глобализацията на езика.
От една страна, тя води до лесни и светкавични комуникации на глобално равнище, но от друга - до затруднения в общуването в близък план.
Глобализацията на езика е свързана тясно с придържането към утилитарните функции на словото за сметка на останалите му такива.
Причините са известни и вече банални: развитие на съобщенията, урбанизация, индустриализация, нови технологии, интернационализация на научните термини и т. н.
В този контекст, следва да очертаем и езиковите препятствия, появяващи се в нашия роден език.
Те се дължат на явления, част от които ще се опитаме да определим.
Първо, противоречието между неестествено бързо формиращите се нови обществени отношения и влиянието им върху семейството.
Все по-често се натрапва неразбирането между поколенията, най-често - между родители и деца. Нe e изненада недоумението на родителите, че децата им от една определена възраст нататък ,,от български не разбират".
Вярно е, че това са и естествени конфликти, свързани с възрастови различия. Но има и друго.
Оказва се, че животът извън семейството, всъщност, се подчинява на съвсем различни принципи на общуване, свързани с разрушаването на йерархичния модел, който волю-неволю е основополагащ за семейството и дома. С други думи: обществото и семейството вървят по различни пътища; не се развиват еднакво; появили са се двойни ценности - едни, които обществото споделя, и други, които съхраняват семейството. Това води до дестабилизиране на по-консервативното по природа - семейството. Издигането на езикови бариери между поколенията е неизбежно. Диалогът между родители и подрастващи е нарушен и по причини, свързани не толкова с разликата във възрастта, колкото - със споменатото ценностно раздвояване.
Вкъщи се говори ,,на един език", разбирай: ценностната система е една, думите имат един смисъл, означават едни понятия, докато навън, често пъти, езикът е ,,друг", изразяващ други принципи и ценности.
Един прост пример: вкъщи думи като: моля, заповядай, извинявай, прощавай и др. имат много по-буквално и много по-голямо значение, отколкото - навън, в някои нови социални среди, където арогантността е модел за подражание. Медиите допълнително насаждат псевдоценности и псевдокултура.
Всичко това се вижда добре, ако погледнем на развитието на жаргона като на езиков израз на определени типове манталитет. Изрази като "хипер яко", "споко", "куул", "пич" и други подобни, например, могат да подскажат, че в обществото растат хора, повлияни от холивудската идеология за супермена (свръхчовека, който разчита само на себе си); хора, които са очаровани от гордостта, егоизма и самодоволството; хора, които владеят английски език и умеят да си служат с компютри и си общуват със средства само за ,,посветени" - в ,,чата" или чрез SMS-и.
Тук нямам предвид, че всеки, който употребява жаргонни думи и изрази, е непременно такъв, но подчертавам, че те имат знаков смисъл.
Друг обуславящ фактор е протичането на живота на съвременния човек в определени, повече или по-малко затворени среди със свой език, със своя лексика и ментално-езикови особености.
Такива са средите на тесните специалисти със свой специфичен манталитет, а оттам - и език, и начин на общуване.
Това е свързано и с промяната и преразпределянето на професиите в света. Много от старите ,,класически" професии са почти отмрели. Затова пък се появяват други със странни имена и дейности като дилър, провайдер, марчъндайзер, супервайзер, омбудсман, мениджър, дизайнер, промоутър, бодигард, килър т. н.
Това са среди, които имат и съответно отношение към езика, и съответна култура на общуване. Освен това, те не са приемници на никакви традиции, до момента. Те формират самите себе си сега. В динамичния и лабилен процес на самоидентификация, отчуждението също казва своята дума. Хората нямат желание да общуват със среди, към които не принадлежат, и не го правят.
В този смисъл, да направим една препратка към агората на древните градове през периода на елинизма...
Установяваме, че тя няма свой аналог в съвременното глобализирано общество.
Някога, в агората се е случвало точно онова, което съвременните хора избягват: там са се срещали различни хора, напуснали за малко естествената си семейна и професионална среда, за да общуват. Те успявали разговаряли обменяли идеи на универсални теми, които вълнували всички. На агората хората преставали да бъдат ,,професионалисти" и се осъществявали като общуващи същества, като хора в един по-вселенски смисъл на думата. На агората властва обединяващото гражданско начало - там всички са граждани и това създава универсални интереси. Неслучайно големите екзистенциални въпроси в древността може да са били поставяни от философските школи, но са били обсъждани именно на агората. Затова, там се е развивал и един много по-универсален език с огромен потенциал.
По-късно, вече в християнизираните общества, този начин на общуване намира приемственост - и във Византия, и в ренесансовото общество, та чак - до балканската чаршия.
Днес, дори големите екзистенциални въпроси постепенно се затварят в средите на тесни специалисти - философи, богослови и пр.
Днес, вече няма агора. Даже и чаршията е на изчезване. Обществените места като цяло не са същите. В тях не се говори, не се пуши, не се нарушава анонимността... И се образува вакуум.
Универсалните форми на общуване не само от далечното, но и от близкото минало, постепенно се подменят с глобални. Между едните и другите има диаметрална противопоставеност.
Универсалната среда винаги е в близък план. Тя е място на общуване на различни нива, но където нагласата е да се преодоляват различия и да се култивира единомислие в разнообразието на мнения и възгледи.
В глобалната виртуална среда нещата са визирани в отдалечен, общ план.
Без значение дали има, или няма физическо струпване на хора. В нея анонимността е принцип.
Глобална среда е компютърният монитор, който в реално време свързва двама души в различни точки на планетата, но милиони потребители на Интернет в този миг остават анонимни.
Глобална среда е и модерното кафене, където се идва с определени хора, но на място никой никого не познава и съседни маси никога не общуват.
В глобалната среда под разни форми се развива клубното начало. Хората общуват, прегрупирани и разделени по интереси. Често пъти обаче, вместо истинско общуване, те търсят свой отражател, чрез когото просто да придобият увереност за темелите на собствения си аз. Ето защо, те предпочитат да се обособяват в общества, между които връзката да е слаба и формална. Например – в интернет базирани тематични форуми.
Подобно диференциране се оказва възможно тъкмо в условията на глобализация, когато вече не е така належащо хората да се търсят лично и да се нуждаят активно един от друг.
Неизбежно следва и езикова промяна: днес сякаш езикът върви също към обособяване на отделни езикови системи със своя лексика и най-вече - с различен смислов багаж на едни и същи думи.
Например думи като любов, свобода, братство, равенство, справедливост, чест, слава...
Да вземем "любов" - тази толкова многозначна дума!
В едни обществени среди, тя се разбира като силна емоционална привързаност към каквото и да било, а в частност - към друг човек. В други среди, тя по-скоро се отъждествява с еротично преживяване. Трети я разбират като хармония между душа и физика. А някои под любов разбират: ,,да положиш душата си за ближния" или пък - от страхопочитание към високото понятие - дори избягват да го обсъждат открито. Има и такива, които разбират съвършената любов като съвършено безстрастие, разграничавайки от нея всяка нетрайна земна привързаност!
Ясно е колко много трябва да внимава гимназиалният учител, когато говори на възпитаниците си за любов. За свещеника - да не говорим.
Но в глобализираното общество сякаш не остава форум, в който представители на тези среди да общуват, за да изяснят заедно, да ,,сверят" понятието с думата или да обогатят думата с повече понятия. Вместо това, получава се или диалог между еднакво мислещи, който е гладък, но нискоефективен, или инцидентен сблъсък между хора, които на един и същи език просто не се разбират.
През последните години често сме свидетели на това по различни радио- и телевизионни предавания, в които само изтичането на ефирното време слага край на безсмислени и безплодни разговори.
Достигаме до третия фактор, създаващ предпоставки за езикови бариери: медиите!
Очаква се тъкмо медиите да премахват езикови прегради. За съжаление, на практика, се получава обратното.
Първо, медиите не са истински свързващо звено нито между отделни хора, нито между социални среди. Това е така, защото те са консервативни и затворени системи, а не - отворени и достъпни, както подсказва елементарната логика. Медиите са непроницаеми за непрофесионалисти и медийният език е езикът на една обособена и затворена среда - една от тези, за които се спомена по-горе! Дори, когато тя излъчва послания, това нито е общуване, нито би могло да бъде. Обратната, открита и свободна връзка с публиката почти винаги е симулирана. Тя е мнима. На практика публиката (читатели, зрители, слушатели) си седи няма, езиково безсилна вкъщи и приема. В езиково отношение, тя може да бъде формирана, но трудно може да формира, да влияе активно.
Освен това, медиите преследват определени цели, които в много случаи са комерсиални. Това е принцип, силно влияещ на техния език.
От друга страна, динамизмът на повечето медии (ежедневни издания, рубрики, предавания, емисии и т.н.) не позволява по-задълбочено и по-отговорно отношение към езика. В резултат от всичко това, днешните медии предизвикват мощна понятийна и езикова девалвация. Постоянно се създават и тиражират езикови клишета. Те достигат до публиката наготово и се възприемат лесно. Същото е и с чуждиците, въпреки че те, понякога, може и да обогатяват (тогава се наричат "заемки"), а не - само да ощетяват езика. Проблемът с чуждиците (думи и изрази, за които има български аналог) настъпва, когато те се превърнат в езикови паразити или станат езикови шаблони, което се случва най-често.
Така езиковият шаблон се внедрява в речника на хората, като отнема силата на словото, превръщайки го в реч за еднократна употреба. Нещо, което също можем да определим като тежест, потискаща нашата езикова индивидуалност.
Когато израз като "евроатлантическа интеграция" се повтаря като мантра по стотици пъти на ден, в един момент, той може да означава всичко или нищо. Той се превръща в едно отвлечено понятие само за себе си, в суха и куха фраза, и с лекота се употребява дори и в случаи, когато не означава нито европейска, нито атлантическа, нито пък интеграция. Точно това се случи неотдавна, когато нашите медии коментираха българската позиция за войната в Ирак. Устойчивата употреба на езикови шаблони демонстрира мисловна ограниченост, беден словен фонд и езикова инерция. Шаблонните думи и изрази са напаст в съвременната езикова практика.
Четвърти обуславящ фактор: появата на широки маргинализирани среди в българското общество. Това е прослойката от хората, които не са на своето естествено място, не се знимават с присъщата им дейност и не водят обичайния за тях начин на живот, но са събрани по стечение на обстоятелствата.
Особено типично за България явление, свързано с изкуственото индустриализиране на страната през периода на комунистическото управление.
Тогава бе създадена една изкуствена средна класа, която просто не си беше на мястото - в страна като нашата средната класа е естествено да бъде съставена от селско население, занаятчии, дребни производители, търговци и един минимум от държавни чиновници и служители.
Вместо това, извършваше се брутално вавилонско преселение вътре в страната.
Обикновените селяни се пролетаризираха и отиваха в заводите. Същото се случваше и с голямата част от занаятчиите. Интелигенцията бешее или натъпкана в лагери и унищожена, или - принудена да упражнява нискоквалифициран труд.
Друга част от селяните по ,,партийна линия" се спасяваше от полския труд и уютно се настани на студентската скамейка. Произвеждаше се партийната интелигенция, която си остана грубо необразована. Всички знаем какъв език създаде и налагаше тя!
Рухването на тоталитарната система през 1989 – 1990 г. се вписва в процесите на икономическо преразпределяне на света. СИВ изчезна, българската промишленост западна мигновено. (И това още веднъж показа, че промишлеността ни е била изкуствено създадена.)
Но разместването на социални слоеве е почти необратимо.
Селата не просто обедняват, те замират. Техните жители от времето на разцвета им - преди повече от 50 години - са оставили вече две или три поколения в градовете, но изведнъж там започва безработица. Индустрията ги е излъгала. Тя е била бутафорна и вече е изпълнила мимолетното си предназначение - да създаде безсмислена работа на селяните в градовете.
За по-младите, които могат още да учат, докато се отлага срещата им с безработицата, остават висшите учебни заведения (ВУЗ). ВУЗ-овете в България, може би, са съответствали на изкуствения индустриален ,,бум", за който стана дума, но са в повече за сегашното икономическо състояние на страната. Днес, България е пълна с немотивирани студенти, на които им е все едно, какво точно следват и какво ще правят със завършеното си висше образование.
Едни от тях започват да учат друго висше образование или емигрират в чужбина – за да учат и да работят там, за да създадат свое потомство – пак там.
Като прибавим пенсионерите, част от които продължават да работят, безработните учители, шлосери и военни, които са принудени да карат таксита, да обработват земя или да гледат животни, защото работното им място е било закрито, получава се една широка маргинализирана по различни начини прослойка, която е дошла на мястото на стопилата се средна класа.
Животът изтласква в периферията тези от тях, които са по-податливи на житейската инерция.Маргиналните среди са най-податливи на медийното езиково влияние, може би, защото са най-инертни. Често пъти хората са принудени да бъдат инертни. И те си измислят различни активности: гледат телевизия, не - дрогират се с телевизия, с радио, вкопчват се във вестниците, или - в интернет.
Разговорите при общуването им са коментари върху вестникарските теми или върху телевизионните предавания, чийто език те подсъзнателно започват да имитират.
Да не говорим за цялата масова развлекателна литература или за филмовия език!
(Съществува филм с Арнолд Шварценегер, в който главният герой има една реплика, влязла в устите на цели тълпи от подрастващи, и тя е: ,,Аста ла виста, бейби!" След още няколко подобни израза, техният език няма как да не се поддаде на тази ментална агресия...)
Днес, повечето българи имат закърняло чувство за правилността на българската говорима и писмена реч.
Образованието ще поставим като следващ фактор за пораждане на езикови препятствия в българския език.
Първо, образователните критерии, които се поставят пред подрастващите.
Формулата е: английски език плюс компютърна грамотност. Без наличието на тези два фактора, никой не може да се счита за надеждно образован. И това всички го приемаме като нещо положително.
Но: какъв английски и какви компютри, и как английският и компютрите езиково си взаимодействат? По тези въпроси вече не можем да останем равнодушни.
Английският на нашите ученици е предимно компютърния английски и геймърския английски и той, обикновено, до това ниво се развива.
Познанията по компютри, от своя страна, минават през компютърните игри.
В тях, езикът е изключително важен, защото се налага да се разбират указания, команди и опции. Но, в действителност, това е език на първосигнално ниво.
Формално погледнато, децата учат език и придобиват компютърна грамотност, а, всъщност, са застрашени от езиково обедняване.
Друг образователен проблем е писмената култура на българина. В училище, ние не се учим да се изразяваме добре в писмен вид. Навикът да общуваме писмено почти се е изгубил.
Това се дължи и на развитите технически средства за комуникация - при наличието на SMS, e-mail и телефонна връзка, писмото и картичката губят предишното си значение.
Но, от друга страна, навиците за писмено общуване са въпрос и на културни традиции, свързани с развитието и съхранението на езика. В това отношение, образованието ни има още какво да направи.
Езикова бариера се получава и, когато речникът на хората е беден и пълен с паразитни чуждици, а езиковите им навици са на първосигнално ниво. Тази бедност не може да не се отрази както на общуването помежду им, така - и на тяхното личностно самоопределение и самосъзнание.
Разбира се, че езикови бариери на равнище елементарно общуване не може да има. Хората винаги ще се разбират, когато се питат колко е часът, и винаги всички ще разбират прогнозата за времето или какво пише в менюто, когато са отишли на ресторант.
Бариерите са разположени по-дълбоко и са по-сложни. Би могло да се каже: бариерите дори не са в езиковите промени сами по себе си; те са в частичната загуба на словото в нас като изконно понятие.
В този смисъл, те не са винаги между отделни индивиди или между отделни социални групи. Езикови , понякога, се издигат и вътре в нас самите. Те ни пречат да опознаем и изразим по-добре, по-словесно себе си.
Не на последно място - затрудняват достъпа ни до Бога, Който Сам е Слово и Който е вложил словото в нас.

https://dveri.bg/6fy

[Hatshepsut]

Светският и църковният български език

Днес Църквата не е пряко преследвана и много хора приемат Свето Кръщение в зряла възраст. Други, които са били кръстени като деца, но не са били възпитавани във вярата, като големи хора започват да проявяват съзнателен интерес. Някои извървяват сложни пътища, като минават през съблазните на източни учения, различни секти, окултизъм и т. н. И пак се завръщат към Православието не само защото намират там родовите си духовни корени, но главно защото намират там истината, която така дълго и болезнено са търсили.
    И тук изведнъж започва поредица от недоразумения, и тук започва един друг и не по-малко мъчителен път.
Защото много от тези хора, млади и образовани, щом започнат да посещават църковните богослужения, срещат бариера. Тази бариера е езикова.
Погрешно би било да се мисли, че само църковнославянският език е в основата на проблема. Днес в храмовете Свещеното Писание, много от молитвите и проповедите са на чист съвременен български език.
Но ето, че пълната разбираемост въпреки това някъде се нарушава.
Ще се опитаме накратко да анализираме това явление.
Какъв всъщност е езикът на Църквата?
Би трябвало най-напред да си дадем сметка, че няма един-единствен църковен език, универсален в Църквата във всички случаи.
Не, но съществуват:
Език на апостолската проповед, сиреч проповедта сред още неприелите вярата. И тук отделно има значение дали аудиторията е от юдеи, или е от езичници. Или пък атеисти, ако говорим конкретно за нашето време.
Език на църковната проповед. Това е проповедта сред верните, сред убедените и утвърдените във вярата.
Език на богословието. Той е предназначен предимно за четене. Това е езикът на книги и трактати, който се характеризира с висота на стила (въпреки че някои подменят висотата с изкуствена сложност на изказа).
Език на Свещеното Писание - старозаветен и новозаветен, съответно с различни първоизточници и особености.
Език на молитвата. Това може да е най-интимният, най-съкровеният и личен изказ, строго индивидуален. И всеки запазва своята свобода с какви думи и изрази ще се обърне към Бога, стига да има вярата и дръзновението да го направи. Но освен език на частната молитва, различаваме и език на общата молитва в църковното събрание.
Език на славословието. Това е богослужебният език, който съдържа поетични, библейски, молитвени и богословски елементи. В него се смесват съответно библейската лексика, богословската, поетическата и молитвената.
Значи първата езикова бариера е свързана с това, че много хора, добре образовани в светската област, влизат в Църквата неподготвени за спецификата на нейния изказ. Това не им пречи обаче да имат своите предварителни представи и дори изисквания, често погрешни. Те директно идват на неделните служби и попадат изведнъж сред песнопения и славословия, без да си дават сметка за многообразието на църковния език в зависимост от случая, мястото и аудиторията. Те очакват от богослужебния език да бъде за тях и проповед, и разяснение, и молитва.
Вторият езиков проблем идва от онези, на които е поверена просветната мисия на Църквата - свещенство, богослови, учители по вероучение.
Често те проявяват неразбиране точно в обратна посока: тъй като отдавна са се сближили с богослужебния език, с лекота го внасят в проповедта, в свободните разговори, в катехизиса пред аудитория, която още не е готова за това. (Не защото е необразована, а тъкмо обратното - защото е много добре образована, но в една лаическа среда, чужда по ценности и по духовна идентичност на Църквата или даже на християнството изобщо.)
Третата основна езикова бариера се дължи на преводите.
Невинаги българските преводи на църковна литература са достатъчно добри. Те страдат от утвърждаването на една лексика, която невинаги е съвместима с българския език, използван днес. Срещат се неоправдани архаизми, терминологията понякога е утежнена. Има и преводи, които звучат изкуствено и даже наивно, и които принизяват езиковата висота на оригиналните текстове, идващи чрез църковнославянския - най-често от гръцки, еврейски и латински. Това се отнася както до Свещеното Писание, така и до богослужебните и нравоучителните текстове.
Този проблем касае в по-малка степен богословските творения, но затова пък те се възприемат като тясно специализирана литература и по този начин излизат от интересите на широкия кръг читатели.
Всички тези проблеми от своя страна са свързани с интересната история на формирането на българския език, с динамичните и съдбовни промени, настъпили (и настъпващи) в него.
Първо, отдалечаването му от старобългарския и съответно - от църковнославянския език като основа на всички славянски езици.
Естествено е такова да се наблюдава и при другите славянски езици, още повече че църковнославянският никога не е бил разговорен. Но отдалечаването на останалите славянски езици е повече на равнище лексика.
Българският всъщност остава единственият славянски език (ако изключим македонския), който от синтетичен става аналитичен. Това означава, че падежите изчезват. Изгубва се също инфинитивът на глаголите, а определителният член се премества вкрая на думата като суфикс.
Не зная точно по какви причини това се случва. Не бих изключил те да се окажат свързани с определени особености на темперамента, на манталитета и даже на историческата съдба на българите. Това по-добре ще кажат лингвистите.
Сигурно е обаче, че с тези важни промени се променя и самата логика на езика, самият изказ.
Когато става дума за превод от друг, синтетичен език с падежи, самият езиков инструментариум при превода е вече различен.
В същото време църковнославянският се съхранява като богослужебен език и звучи в храма наред с българския. Но той за нас вече не е така разбираем, както е бил и както днес е за другите славяни - например руснаците. Причината не е в лексиката, тя лесно се усвоява. Причината е в падежните форми. Затова днес българи, владеещи руски или сръбски, много по-лесно разбират богослужебния език.
Замяната на църковнославянския с български също не е никак лесна. Все още не можем да кажем, че са направени достатъчно добри преводи, които да звучат убедително и да са на високото ниво на църковнославянските. Като се имат предвид грамадните инвестиции, които са необходими, това едва ли някога ще стане.
Най-полезното и благодатно, и сътоветно най-трудното разрешение на проблема е да положим усилие и да изучаваме корените на собствения си език; да възстановим езиковата си памет; да усвоим падежната система и да се опитаме да влезем в нейната логика.
 Освен, задължителния вече английски език, струва си да се поинтересуваме, поне само теоретично, и от някой синтетичен език. Това не просто би обогатило езиковата ни култура, но би стимулирало изобщо мисловния ни потенциал. Познаването на един аналитичен език и усвояването на още един синтетичен ни дава сякаш още една логическа система, още един тип мислене.
Тук механичното трупане на думи минава на заден план. Речниковият запас не е маловажен, но, както виждаме, езикът е много повече от съвкупност от думи - той е начин на мислене, начин на възприемане и отразяване на света.
Също така следва да се вземат под внимание и историческите обстоятелства при
 
Ще се опитаме да ги прегледаме накратко.
Съвременните книжовни езици са фиксирани главно чрез печатното дело. След изобретението на Гутенберг, преписваческите школи естествено западат и отстъпват място на издателствата.
Точно в този процес българският език се оказва ощетен в сравнение с много други. Българският език става жертва на едно драматично противоречие: от една страна, неговият древен прототип служи за основа на цялата славянска книжовност. В езиковата си памет ние носим искрата на св. Кирил и Методий, на св. Седмочисленици и техните последователи, Златния век, Преславската школа, делото на великия Евтимий.
От друга страна, след векове на робство, някъде към Възраждането, българският е обречен да преживее втора младост - ненавременна, неестествена и затова - твърде болезнена.
Един древен език отново търси себе си, отново се формира и наново се развива, вече в един много различен контекст.
Полиграфията у нас се развива сравнително късно. Причините за това са повече от ясни: османско подтисничество, бедност, ограничени възможности...
Възраждането като просветен процес неслучайно съвпада с икономически подем и значително замогване сред българите. Но това става доста късно.
Книги на български се печатат и преди това, но едва към средата на 19 век в Пловдив империята "Данов" дава тласък на сериозна издателска дейност. Едва тогава, с появата на многохилядни тиражи на различни издания, може вече да се говори за истинско развитие на българско печатно дело.
Тогава съответно започва да се фиксира новият български книжовен език (за чието създаване иначе се приема периодът 15-и - 17-и век).
Разширяват се интересите, разширява се и тематиката. Заедно с това започва и диференциране на езика, т. е. развиването на различни изказни форми, на различни стилове със своя специфична лексика.
Трябва да допълним, че това разширяване на интересите на младото българско гражданско общество през Възраждането, е главно в светска посока. Лаицизмът, внесен от Запад, си прокарва път и у нас - къде по-плахо, къде напористо.
През 19 век вече се твори и се печата разнообразна книжнина: пиеси и повести, но също и учебници, и наукоподобни издания, и списания - все със светски характер. Дълго време характерни белези на тази книжнина ще останат наивизмът, несполучливата имитация, лошият вкус, популизмът. От Михал Мишкоед и Кръстьо Пишурката до Йовков има дълъг път за вървене.
В езиково отношение се случва следното:
Разговорният език започва по-силно да влияе върху създаващия се книжовен. Писаното и тиражирано слово става филтър на диалекти, наречия, градски жаргон и чужди думи, неизбежно навлизащи отвън. Някои от тях се отхвърлят, други остават.
Създава се едно по-утилитарно отношение към езика чрез навлизането на рекламата и тиражирането на множество "полезни" книжки-сборници и наръчници за бита, модата, домакинството и т. н.
Езикът все по-често започва да служи като средство за забава и развлечение, което невинаги е в полза на сериозната литература...
През този период, изпълнен с ентусиазъм, но и с много противоречия, се извършва
 
на съвременния език на "светски" и "църковен".
Във всеки случай църковният език има по-различна съдба, среща по-други проблеми.
Първо, той остава по-консервативен. Връзката му с църковнославянския е още силна.
Да вземем само факта, че от 15-и до 18-и век във възстановените килийни училища в употреба е църковнославянският, докато същевременно навън в употреба е вече новобългарският език.
(Затова, ако през 19 век светският български започва да приема чуждици от френски или от гръцки, то църковните хора приемат в речника си чуждици по-скоро от църковнославянски. Това може да се наблюдава и днес в някои църковни проповеди. Напр.: богохраним, боговдъхновен, небожители, възлюбен и др. Някои от тях са уместни, други звучат нелепо.)
Така или иначе, развитието на църковния новобългарски език е по-тромаво от това на "светския" български.
Не че още в 19-и век у нас не се тиражира църковна литература, но дълго време тя остава по-скоро популярна.
Така е разбирана у нас и мисията на печатното дело през тази епоха - да разпръсква знание и духовност. По възможност бързо, лесно и за всички. Затова дълго време приоритет като че ли имат евтините популярни издания - фолклоризирани жития, патетични нравоучителни брошурки, списания с назидателни статии. Показателно е и това, че чак до двадесетте години на 20-и век на места все още са в употреба старите дамаскини, преписвани на ръка и разпространявани сред благочестивото и любознателно население на малките градове и селата. Можем да си представим какъв е езикът на подобна полуапокрифна литература. За сюжетите да не говорим. А тя в един момент намира и своите издатели. Получава се нещо като "литературата на въженца", разпространена все още в някои латиноамерикански страни. С тази решителна разлика, че в нашия случай става дума не за сладникави историйки, а за отговорно дело като духовната просвета на един пробуждащ се народ, чиято частична културна, историческа и езикова амнезия трябва да бъде излекувана...
Фатално за авторитета на сериозното богословско познание у нас, ако го съпоставим с бързото развитие на художествената, научната, документалната литература.
(Само като си помислим, че през това време, и то много по-отрано, в Санкт Петербург, Москва и в много други академични центрове в Русия се печатат пълните сборници с творенията на Светите отци, превеждани от оригинал, дело на цели академични екипи... Неслучайно и доднес тези дореволюционни издания остават главният източник за българските богослови. Обикновено те се ползват на руски.
Когато средствата позволяват, правят се преводи. Пак от руски, защото е по-лесно и по-евтино, отколкото преводите от оригинал - старогръцки, латински, еврейски или църковнославянски.)
Виждаме, че църковният език не е толкова неразбираем. По-скоро той е компрометиран по погрешка, и то най-вече сред нашата "светска" интелигенция. Защото и българската интелигенция от своя страна също се разделя на светска и църковна. Едната интелигенция съхранява и развива своя език, а другата - своя! Всеки по своему.
Липсва обмен, липсва творческо и духовно преливане между българския език на светската култура и българския език на духовността.
Затова ние не създаваме свой Достоевски, Соловьов, Бердяев. Не създаваме своя интелигенция, която да е повлияна от православния дух и от богословските понятия, от църковния език.
У нас са се появили бариери от ценностен, културен или ако щете - от психологически тип, отделящи рязко светското от църковното и интелектуалното от духовното.
По някакви причини в един момент от историята си българинът се комплексира от своята православна църковност. Убеден съм, че поне отчасти тези причини са езикови, свързани с процесите, които току-що разгледахме.
В същото време същият този българин дори да иска, не може така лесно да се отрече от тази своя православна църковност, защото тя е вкоренена толкова дълбоко в съзнанието му, че без нея той не успява да определи идентичността си.
Какво става? - Става това, на което и днес сме свидетели. Ние не се отричаме пряко от православната си принадлежност, но, вместо да се отречем, се срамуваме, стесняваме се от нея. Считаме я за закостеняла и архаична, считаме я за недостатъчно "интелектуална" и даже за наивна, "бабешка" - точно както на модерния светски българин му изглежда и езикът на Църквата.
Проявяваме склонност сами да маргинализираме собствената си идентичност, да я избутваме към периферията, към кухнята на самосъзнанието си.
Болезнено търсим друго самосъзнание, други изразни средства, друг език.
А всичко си е тук, на мястото. Трябва само да отпаднат някои бариери.

https://dveri.bg/6fc

[Hatshepsut]

Отмъщението на думите

Заради неправилното поставяне на една запетая и едно тире в изречението "Да се освободи не да се обезглави!" (Има голяма разлика между: "Да се освободи, не - да се обезглави!" и "Да се освободи - не, да се обезглави!".), вместо да бъде отменена, била приведена в изпълнение една смъртна присъда. Причина за това бил писарят, който пишел заповедта и объркал мястото на препинателните знаци. Тази негова грешка струвала загубата на един човешки живот. Такова било отмъщението на запетаята. Но, за съжаление, тя отмъстила не на онзи, който не можел да я постави на правилното й място, а на невинен човек.
При думите, както и при препинателните знаци, също се допускат грешки, без, разбира се, винаги резултатът да е свързан с такова жестоко отмъщение. Въпреки това, на теоретично равнище, подобна възможност е напълно възможна. Мнозина се самоиронизират, казвайки за себе си, колко "добре" владеят някой чужд език: "Зная само толкова, че да си изкарам боя." Това също е отмъщение. Отмъщението на думите, за които говорим.
Но, преди да достигнем до него, е добре, първо, да видим кои са причините, които водят до такова отмъщение. А те са много и се крият в самата особеност на думите, в спецификата на езика, в който живеят и в условията на речта, с която си служим всеки ден.
Всичко започва оттам, че всяка дума в езика не винаги се проявява самостоятелно, а, в повечето случаи, е свързана в цяла система от други думи (тоест – в текст). И заедно с тях си разпределят значенията. За да не се достигне до объркване при употребата й, тя има куп характеристики, които посочват нейното точно място в системата.
При това, придобивайки едно основно значение, всяка дума разгръща своя собствена система от други (вторични) значения, свързани с основното, но така, че те могат да бъдат много близки с него, но могат и да се отдалечат доста от първоизточника, като, под влияние на допълнително развитие на езика, бележат и най-отдалечени, на пръв поглед, понятия. Тази особеност на значението на думите се нарича с термина "конотация" (всички останали значения на думата, различни от основното, употребено в текста – типични примери за конотация са думите: таковам, оправям, чукам и други). Други думи са многозначни. В науката езикознание (лингвистика) качеството многозначност на думите се назовава с термина полисемантичност.
В този своеобразен богат и пълен с неочаквани изненади живот на думите би трябвало, все пак, да се осъзнава (или поне – да се усеща), кога е нелогично да бъде използвана именно тази дума, а не – друга. Друг път, се налага нейното място да бъде запълнено от някакво съвсем друго название. А факта, че сме се усетили, че сме употребили дадена дума в неподходящ за нея контекст, че сме я свързали с неподходящи за нея наименования, непременно трябва да ни подскаже, че в езиковата ни култура нещо куца - или под влияние на модната й употреба, или поради това, че не сме се замислили за правилността, уместността и естествеността на израза.
Съществувайки в система една с друга, две думи, понякога, си приличат по звучене. Това може да се дължи на случайни асоциации, но може да е и етимологично обосновано – просто думите да са сродни по произход, но един елемент от тях да се отличава, а тази разлика да се отразява и върху значенията на двете думи. И, ако употребим едната дума вместо другата, поради своето незнание, неразбиране или небрежност, тази употреба прави изказа неверен, поради значението на тази дума, което е невярно, в рамките на контекста, в който е употребена.
На основата на своето значение, думата се свързва и с други думи от системата на езика. Тази връзка се дължи на обстоятелството, че, понякога, думите бележат сходни явления или поне се отнасят към един и същ тематичен кръг. Замяната им, в такива случаи, също е неоснователна, защото води до неточност. Тази неточност може да засяга изобщо замяната на двете думи една с друга, но може да се отнася и само до някои от техните основни или допълнителни значения. Това означава, че съществуват редица думи, при които е възможна замяна на някое от значенията им, но за останалите тя няма да е възможна. Или пък, при такова преплитане може да се достига до не винаги точна употреба на избраната от нас дума. Това се отнася както за сродни, така – и за думи, които са близки по смисъл. А може да се наблюдава и при случайно свързани слова, спадащи към един тематичен кръг.
Пак значението на думата и неговото непознаване става причина тя да се появява в нашата реч често с допълнителни пояснения и определения, които са съвсем ненужни, защото повтарят в голяма степен или изцяло елементи от самото нейно съдържание. Обяснението на всички ненужни добавки се крие отново в нежеланието ни да се замислим върху смисъла от казаното от нас и да го редактираме, за да го стегнем в ясна, конкретна и точна мисъл.
Понякога, причината се крие другаде – употребата на някоя дума в речта става "много модна", болезнено рязко засилва своята честота и започва да се употребява където трябва и където не трябва.
Тази неоправдано честа употреба на такива "модни" думи и изрази, за съжаление, не винаги дразни нашето езиково чувство и ние се подчиняваме на модата и превръщаме понякога сполучливо определеното название в досадна кръпка на нашата реч.
А това първоначално сполучливо наименование се е породило в творческия подход към средствата на езика, които дават възможности за необичайно назоваване и на най-необичайните неща. И, макар да учудва мнозина, то има право на живот, при условие, че няма да се превърне в клише, че няма да преминава през различните пластове на езика, които го освобождават от необичайността му.
Всъщност, всяка дума получава от системата на включващия я език определена стилистична характеристика. Това означава, че тя има право на съществуване само в определени функционално-стилистични слоеве на езика и, че всяко излизане от тях води, при възприемането й, до усещане за необичайност. И, ако, понякога, това е допустимо, от гледище на художествения подход към езика и се търси ефектът от разместването на езиковите пластове, в повечето случаи, такава необичайна поява се характеризира единствено като неуместна и дразни слушателя или читателя, защото нарушава монолитността на изгражданата реч – устна или писмена. А причината за това отново е незнание, небрежност или мода при употребата на езиковите средства.
Неправилната или изопачената употреба на думите издава (много) ниска езикова култура. Непознаването на езиковата материя, с която боравим, понякога – с изненадващо самочувствие, внася объркване в нормалното общуване, но, също така, създава условия за разпространяване на езикови грешки в широката езикова практика. Веднъж настанили се в нея, те много трудно се преодоляват. Затова е изключително важно навреме да се отстранят, като се насочат усилията ни към добро познаване на езиковата система. Това ще нормализира не само нашето езиково общуване, но ще ни спести и множество конфузни изяви.
Трябва изключително много да внимаваме, когато превеждаме устна или писмена реч от един език на друг. В този случай, трябва да внимаваме двойно повече!
Твърде често, за да оправдаем не на място произнесена от нас дума или фраза (израз), казваме: "Ах, как можа това да ми се изплъзне от езика?!" или : "Това ми се изплъзна от езика, без да искам.", или: "Това беше lapsus lingvae – грешка на езика." В обикновеното общуване такива грешки никак не са редки, но лесно се коригират, защото можем бързо да да се усетим и да се поправим. Но, когато такова "изплъзване" се случи в писмена форма и написаното остане, запазено трайно в книга, вестник или списание, или пък се "промъкне" в официално съобщение по радиото или телевизията, изречено еднократно и невъзвратимо за коригиране, се случва нещо много опасно. Тогава се получава конфузна ситуация, тъй като е допусната груба езикова грешка. Поради неосъзнаване на смисъла на думата, който определя нейната съчетаемост с други думи в нашата реч.
Както личи, причини за грешките, които ние неволно допускаме, са все едни и същи: непознаване – пълно или непълно - на възможностите, които ни дава българския език за нашия речев контакт, незачитане на тези възможности, кокетничене с модния израз и прекаляване с увлечението ни по него.
Така достиганме до отмъщението на думите и на препинателните знаци. А то е едно и също. И се крие в самия характер на езика, в ролята на този език като основно средство за общуване между хората. Всяка нелогична, невярна, неточна, ненужна, необичайна или неуместна употреба на отделна дума в него води до смущения в общуването. А, когато това се случва с повече думи в нашата реч?
Руският писател Александър Пушкин пише: "Определете значението на думите и ще избавите себе си и света от половината негови заблуждения." Тъй като тези заблуждения са твърде много, необходимо е да се определи значението на множество думи и изрази. За да не ни отмъщават, когато ги употребяваме.
Легендата за строежа на Вавилонската кула е и легенда за отмъщението на думите в дълбоката древност.
Потомците на Ной решили да построят кула, висока до небето. Като научил за това дръзко тяхно начинание, бог Йехова направил така, че събраните за строежа хора да започнат да говорят различни езици. И този проблем провалил това велико начинание на хората. Вавилонската кула може да се разглежда като символ на неадекватни човешки свръхамбиции и на гордост, подценяващи слабостите на човешката природа.

Нихилизмът спрямо националната ни история и спрямо съвременния книжовен език граничи с национално предателство. За огромно съжаление, в момента, у нас, националният нихилизъм е превърнат в държавна политика. Правят се многобройни опити за фалшификация на националните ни ценности като езика, историята, фолклора, литературата... Насаждат се псевдокултура и псевдоценности.
Голяма част от днешните българи имат объркана ценностна система. Държавата няма национална доктрина, не са определени националният проблем, националният идеал, националните ценности.
Младото поколение вече не може да говори и да пише, без да употребява жаргон. Един съвременен борец за чиста българска реч определя днешния младежки жаргон като "някакъв мултилингвистичен и полисемантичен бъркоч. Друг българист го допълва неволно с думите: "Грубото чуждопоклонничество (ксеноманията) е отблъскващо, защото е вид екстремизъм (крайност).
Повечето българи имат закърняло чувство за правилността на българската говорима и писмена реч.
Доскоро, имаше риск да се превърнем в полуграмотна нация, а езиковата ни култура да се превърне в кастов белег на малцина духовни аристократи. Това вече е факт!
Езикът, с който си служат медиите, политиците и институциите, е лош. Ние – езиковедите – поддържаме рубрики за езиковата култура в медиите. Проблемът се състои във факта, че нито депутатите, нито министрите, нито журналистите, нито родителите, нито учениците и студентите, нито учителите и университетските преподаватели ги четат. Езикът, който се използва, е неуправляем чрез парламентарни закони.
Невежеството в областта на езика води като свое следствие невежество на мисълта. Още Конфуций казва: "Знание без мисъл е загубен труд. А мисъл без знание е опасност!" Затова, занемаряването на езика не е безобидно. Пренебрежението в тази посока показва липса на чувство за правилност на българската реч. Тези неща не болят и не кървят, затова малцина им обръщат внимание.
Илитератите (неграмотните, необразованите, неуките хора) са срам за всяка нация. Те не могат да бъдат полезни нито на себе си, нито на околните, още по-малко – на нацията си.

Езикът е инструмент, оръдие, дори – оръжие, макар и за общуване. Езикът е мост между хората. Ако този мост, поради своето несъвършенство, не успее да ги събере, те ще си останат на двата речни бряга – разделени. (Когато има неразбиране на речта на отсрещния човек, говорим за прекъсване на комуникативната верига.)

Никак не е лошо да се замисляме по-често върху точното значение на думите, които употребяваме. За да не се превръщаме в източник на дезинформация. Когато говорим без мярка, а след това, се чудим – кога, къде, какво, как и защо сме казали, ни излиза скъпо и прескъпо.
Думите често носят информация и за този, който ги използва безразборно. Затова, авторите на кръстословици не трябва да приспиват вниманието си. Журналистите, политиците, артистите, учителите и университетските преподаватели – също. Този, който не е разбрал това, е загубил.

"Читателю, знай своя род и своя език!"
Тези думи на монаха паисий Хилендарски са актуални и днес, защото призовават към патриотизъм. Научиш ли повече за своя език, ти ще прибавиш нещо ценностно към своята същност, към своята личност, към своето съзнание. Не подценявай онова, което не знаеш! Защото незнанието не оправдава постъпките ти. Все пак, правилата са си правила и те не бива да бъдат лекомислено прескачани. Човек се учи цял живот. Дори – и на родния си език.


Езиковата култура е част от общата култура на личността.
Езикът е основното средство за общуване между хората. Затова той е свързан с човешкото битие.
Езикът може да бъде наше оръжие, но трябва да внимаваме, докато боравим с това оръжие – накъде ще бъде несочено острието му, а също така – кого и как ще порежем с него.
Нека не забравяме, българската народна мъдрост "Език мой – брат мой!"... Но не бива да забравяме и нейния противоположен вариант – "Език мой – враг мой!"... И още – "Езикът кости няма, но може кости да троши!"...
Езиковата култура не се ограничава единствено до речевия репертоар на индивида, а включва и речевото му поведение.
Речевият акт е сложно явление. Той ангажира не само говорещия, но – и тези, които го слушат. Нашият събеседник или читател се опитва да ни разположи някъде по своята скала на престижността, да ни състави някаква социална характеристика. Читателят се опитва да определи възрастта, образованието, професията (професиите), социалната микросреда, облеклото, речевото поведение, речевата и общата култура, както – и речевата интелектуализация на автора на текста, който чете.
Богатият речев репертоар е предпоставка за висока езикова култура. Без богат репертоар от речеви кодове, говорещият или пишещият ще прилича на човек, който има само една единствена дреха на гърба си и винаги ходи облечен с нея – и в делнични, и в празнични дни.
Хората трябва да започнат първо с обогатяване на репертоарните си възможности, с разграничаването на отделните кодове. (Речевите кодове зависят от социалния опит на конкретния човек.) След това, трябва да се пристъпи към изработване на умения за адекватното им използване.
Разбира се, тези изисквания трябва да се поставят още в най-ранна възраст, защото е много по-лесно да се възпитава подрастващият, отколкото да се превъзпитава възрастният.
За да може да осигурява съществуването си, човекът изпълнява всякакви социални роли (дете и родител, ученик и учител, работник и работодател, син и баща, дъщеря и майка, внук и баба/дядо, водач на превозно средство, пътник в такова и пешеходец, пациент и лекар, войник и командир, роб и господар, клиент и продавач, приятел и враг...)
Всеки човек организира речта си съобразно с ролята, която изпълнява в момента.
В различните житейски ситуации, човекът е принуден да организира по различни начини речта си, за да постигне необходимата адекватност. Нормалният човек говори с някаква определена цел и търси начини да я постигне с цената на възможно най-малко положени усилия. Понякога, водим разговор безцелно, просто – за да се наприказваме, но тогаваподсъзнателно преследваме някаква скрита цел.
Речевото поведение е функция на стратегията ни за постигането на определени житейски инстинкти и стремежи. Например – инстинктите за оцеляване, за продължение на рода (също – и на биологичния вид), стремежа към по-качествен живот, към повече удоволствия и забавления, към натрупване на знания и умения и така нататък.
Едно ще бъде речевото ни поведение у дома, друго – сред наши приятели, трето – на работното ни място и четвърто – на научна конференция. Съвременният човек живее в сложни условия и е принуден непрекъснато да преминава от една социална роля в друга. А това му диктува да превключва речевите си кодове, търсейки най-добрата комуникативна стратегия и тактика за постигане на своите житейски цели.
Към елементите на езиковата култура задължително трябва да прибавим и умението адекватно да превключваме речевите си кодове, тоест – да знаем, за коя своя социална роля, съобразявайки се и със социалната роля на своите събеседници, каква речева организация да използваме в момента на провеждане на конкретния речев акт.
Освен със своите преки събеседници, нашата говорима (или писмена) реч трябва да бъде съобразена и с неволните слушатели (или читатели) на нашия разговор. Например, в превозните средства на градския транспорт. Всеки пътник има свои проблеми и не би желал да натоварва съзнанието си с проблемите на другите пътници. Но в България превозните средства на градския транспорт играят ролята и на кафене, където можеш да кажеш и да чуеш всякакви неща.
В крайна сметка, превключването на речевите кодове представлява замяната на една речева норма с друга. Има голямо значение, дали говорим на съвременен книжовен език, на професионален език, на професионален жаргон, на диалект или на младежки жаргон. Има голямо значение и умението ни да ги използваме поотделно и заедно.
Хората, които имат повече и по-разнообразни социални роли, следва да притежават по-голям набор от набор от навици за речева реакция.
Ако използваме в речта си различни термини или диалектизми, архаизми, жаргонизми и вулгаризми, рискуваме да не бъдем разбрани от своите събеседници – с всички последствия от това!

Нека повторим:
Езиковото ни поведение зависи от няколко фактора, с които трябва да се съобразяваме: нашата социална роля, социалните роли на събеседниците ни, нашата речева стратегия, социалната ни дистанция от нашите събеседници, възрастовата ни дистанция от нашите събеседници, наличието на неволни слушатели на нашата реч.

[Hatshepsut]

Езикът, на който говорим, формира връзките в мозъка ни


Учени са анализирали структурните езикови връзки на носители на немски и арабски език

През десетилетията невроучените са разкрили сложна и обширна система за обработка на езика в човешкия мозък. Предишни изследвания показват, че функциите на човешкия мозък се влияят от междукултурните различия, в които доминира езиковото разнообразие. Все още обаче остава открит въпросът дали характеристиките на даден език оказват влияние върху структурата на мозъка.

Повлиява ли се анатомията на структурата на връзките в целия мозък, наречена конектом, от придобития през целия живот опит в говоренето на определен език?

Ново проучване на Института "Макс Планк" за човешки когнитивни и мозъчни науки в Лайпциг сравнява връзките на бялото мозъчно вещество на мрежата за възпроизвеждане на езика и речта в голяма група от 94 души, които имат за родни два много различни езика: индоевропейски морфосинтактично сложен език (немски) и семитски език, основан на корените на думите (арабски).

Учените установяват, че езикът, който говорим, оформя свързаността в мозъка ни, която може да е в основата на начина, по който мислим.

Карта на подобреното свързване в мозъка на носители на немски и арабски език

С помощта на магнитно-резонансна томография учените наблюдават мозъците на носители на немски и арабски език и откриват разлики в свързването на езиковите области в мозъка. Изображенията с висока разделителна способност не само показват анатомията на мозъка, но и позволяват да се извлече свързаността между мозъчните области с помощта на техника, наречена дифузионно-претеглено изобразяване (diffusion-weighted imaging) или дифузионна спектрална томография. Данните показват, че аксонните връзки на бялото мозъчно вещество в езиковата мрежа се адаптират към изискванията за обработка и трудностите на майчиния език.

При носителите на немски език се наблюдава по-силна свързаност в интрахемисферна фронтална към париетална/темпорална дорзална езикова мрежа, свързана със сложната обработка на синтаксиса. За сравнение, говорещите арабски език показват по-силни връзки между семантичните езикови области, включително лявата темпоропариетална мрежа, и по-силни междухемисферни връзки чрез задното тяло на мозъка, свързващо двустранно горните темпорални и долните париетални области.

"Такова активизиране бе установено и между семантичните езикови региони и може да е свързано с относително сложната семантична и фонологична обработка на арабския език", обяснява Алфред Анвандер (Alfred Anwander), автор на изследването.

"Мозъчната свързаност се модулира от ученето и околната среда в детството, което оказва влияние върху обработката и когнитивните разсъждения в мозъка на възрастните. Нашето изследване дава нови прозрения за това как мозъкът се адаптира към когнитивните изисквания, т.е. структурният езиков конектом се оформя от майчиния език."

Откритията могат да помогнат на учените да разберат междукултурните различия в обработката на данни в мозъка. В бъдеще учените очакват с нетърпение да анализират надлъжните структурни промени в мозъците на арабскоговорящи възрастни, докато те изучават немски език в продължение на шест месеца.

https://nauka.offnews.bg/meditcina/ezikat-na-kojto-govorim-formira-vrazkite-v-mozaka-ni-176987.html

[Hatshepsut]

Кой език се смята за ,,най-бързият" език в света и каква е скоростта на гласовия обмен на информацията

Πoняĸoгa, ĸoгaтo чyeм няĸoи чyждeнци дa гoвopят, ни ce cтpyвa, чe тe гoвopят дopи пo-бъpзo, oтĸoлĸoтo мoзъĸът ни мoжe дa oбpaбoти инфopмaциятa. Taĸa e нaпpимep c иcпaнцитe и итaлиaнцитe. Paзбиpa ce, cĸopocттa нa гoвopeнe зaвиcи нe caмo oт eзиĸa, нo и oт oтдeлнитe xopa. Cъc cигypнocт cтe зaбeлязaли, чe няĸoи xopa дopи нa бългapcĸи пpoизнacят дyмитe мнoгo бъpзo, дoĸaтo дpyги, нaпpoтив, paзтягaт вcяĸa дyмa и пpaвят гoлeми пayзи мeждy тяx. Bъпpeĸи тoвa cĸopocттa зaвиcи и oт caмия eзиĸ – пpocтo ce вcлyшaйтe в нaчинa, пo ĸoйтo иcпaнцитe oбщyвaт пoмeждy cи. Ho нaй-интepecнoтo e, чe дopи иcпaнcĸият нe e ,,нaй-бъpзият" eзиĸ в cвeтa. Дo тoзи извoд ca cтигнaли фpeнcĸи yчeни в cвoe изcлeдвaнe.

Koй eзиĸ e ,,нaй-бъpзият"

Някои езици са с 50% по-бързи от други

Πoнacтoящeм в cвeтa имa oĸoлo 7000 paзлични eзиĸa. Учeнитe ce зaнимaвaт c изcлeдвaнe нa paзличнитe им ocoбeнocти и paзличия. Taĸa нaпpимep, пo-paнo e пpoвeдeнo пpoyчвaнe, в ĸoeтo aвтopитe ca ycтaнoвили ĸoи eзици ce cмятaт зa нaй-ĸpacиви. He пo-мaлъĸ интepec зa yчeнитe пpeдcтaвлявa и paзлиĸaтa в ,,cĸopocттa нa eзицитe".

Tpябвa дa ce ĸaжe, чe дa ce oпpeдeли cĸopocттa нa eзиĸa нe e тoлĸoвa пpocтa зaдaчa, ĸoлĸoтo изглeждa нa пpъв пoглeд. Ocoбeнo ĸaтo ce имa пpeдвид, чe paзличнитe xopa пpoизнacят дyмитe c paзличнa cĸopocт. И ocвeн тoвa cpeднaтa дължинa нa дyмитe в paзличнитe eзици cъщo e paзличнa. Bъпpeĸи тoвa cpeднaтa cтoйнocт мoжe дa бъдe oпpeдeлeнa. Eдин oт нaчинитe зa тoвa e дa ce измepи бpoят нa cpичĸитe, изгoвopeни зa eднa ceĸyндa.

Учeнитe ca пpoвeли paзлични изcлeдвaния в тoвa oтнoшeниe. Πo-cпeциaлнo, пpeз 2011 г. cлyжитeли нa Унивepcитeтa в Лиoн пpoвeдoxa мaщaбнo пpoyчвaнe. Te ca изcлeдвaли ceдeм paзлични eзиĸa и ca oпpeдeлили бpoя нa cpичĸитe в ceĸyндa, пpoизнacяни нa вceĸи oт тяx. Πo тoзи нaчин бeшe oпpeдeлeн "нaй-бъpзият" eзиĸ в cвeтa.

Taĸa aвтopитe нa пpoyчвaнeтo cтигaт дo зaĸлючeниeтo, чe нaй-бъpзият eзиĸ в cвeтa e япoнcĸият. Bcъщнocт cъщият peзyлтaт e пoĸaзaн и в мнoгo дpyги нayчни тpyдoвe. B япoнcĸия eзиĸ ce пpoизнacят 7,84 cpичĸи в ceĸyндa. Aвтopитe нa нayчнaтa paбoтa oфициaлнo oбявиxa тoвa в издaниeтo Lіnguіѕtіс Ѕосіеtу оf Аmеrіса. Ha втopo мяcтo e иcпaнcĸият eзиĸ, чиятo cĸopocт e 7,82 cpичĸи в ceĸyндa.

Cлeдвaт фpeнcĸият eзиĸ cъc 7,18, итaлиaнcĸият – 6,99, aнглийcĸият – 6,19, нeмcĸият – 5,97 и ĸитaйcĸият – 5,18 cpичĸи/ceĸyндa. Изcлeдoвaтeлитe cъoбщaвaт, чe нa япoнcĸи и иcпaнcĸи ce пpoизнacят c oĸoлo 50% пoвeчe cpичĸи в ceĸyндa, oтĸoлĸoтo нa виeтнaмcĸи и тaйлaндcĸи.

Oт ĸaĸвo зaвиcи cĸopocттa нa eзиĸa

Oт вcичĸo тoвa възниĸвa въпpocът - oт ĸaĸвo зaвиcи cĸopocттa нa eзиĸa? Дaли япoнцитe и иcпaнцитe мoгaт дa ycвoявaт и oбpaбoтвaт инфopмaциятa пo-бъpзo? Haй-вepoятнo нe. Учeнитe пpeдпoлaгaт, чe cĸopocттa нa eзиĸa мoжe дa зaвиcи oт нeгoвaтa инфopмaтивнocт, пo-тoчнo - oт инфopмaтивнocттa нa cpичĸитe.

Сричките в японския език се оказаха не особено информативни

B дpyгo пpoyчвaнe oт 2019 г. изcлeдoвaтeли oт Унивepcитeтa в Лиoн aнaлизиpaт 17 paзлични eвpoпeйcĸи и aзиaтcĸи eзиĸa зa инфopмaция в cpичĸи. Oĸaзвa ce, чe в япoнcĸитe дyми cpичĸитe cъдъpжaт твъpдe мaлĸo инфopмaция. Haпpимep в бългapcĸия eзиĸ имa цeли дyми, ĸoитo ce cъcтoят caмo oт eднa cpичĸa, ĸaтo ,,дoм", ,,ĸoш", ,,чyĸ" и дp.

Зaтoвa изcлeдoвaтeлитe пpeдпoлaгaт, чe нa япoнcĸи ce гoвopи бъpзo, зa дa ce пpeдaдe пoвeчe инфopмaция. Cъщoтo вaжи и зa иcпaнcĸия eзиĸ – cpичĸитe нa иcпaнcĸитe дyми нe ca мнoгo инфopмaтивни и в peзyлтaт нa тoвa xopaтa тpябвa дa ycĸopявaт тeмпoтo пpи пpoизнacянeтo им. Ho aĸo измepвaтe cĸopocттa нe пo бpoя нa cpичĸитe в ceĸyндa, a пo инфopмaциятa, ĸoятo тe пpeдaвaт, тя e пpиблизитeлнo eднaĸвa пpи paзличнитe eзици.

Cпopeд изcлeдoвaтeлитe cĸopocттa нa пpeдaвaнaтa инфopмaция във вcичĸи eзици e oĸoлo 39 битa в ceĸyндa. Toвa oзнaчaвa, чe вcичĸи xopa, нeзaвиcимo oт нaциoнaлнocттa, имaт eднaĸвa cĸopocт нa възпpиeмaнe нa инфopмaциятa. He вcичĸи yчeни oбaчe ca cъглacни c тeзи извoди и ĸaтo цялo c фaĸтa, чe cĸopocттa нa eзицитe e paзличнa.

Taĸa нaпpимep пpeз 60-тe гoдини нa минaлия вeĸ e пpoвeдeнo пpoyчвaнe c 12 yчacтници. Bcичĸи тe ca били paздeлeни нa двe гpyпи oт пo 6 дyши – aнглoгoвopящи и япoнoгoвopящи. B peзyлтaт yчeнитe cтигнaли дo зaĸлючeниeтo, чe мeждy двeтe гpyпи нямa cъщecтвeни paзлиĸи пo oтнoшeниe нa cĸopocттa нa пpeдaвaнe нa инфopмaция c пoмoщтa нa peчтa.

Tpябвa cъщo тaĸa дa ce имa пpeдвид, чe пo-гoлямaтa чacт oт пpoyчвaниятa ca cъcpeдoтoчeни въpxy нaй-пoпyляpнитe eвpoпeйcĸи и изтoчнoaзиaтcĸи eзици, дoĸaтo xиляди дpyги eзици ca пpeнeбpeгнaти. Ho зa дa бъдeм cпpaвeдливи, тpябвa дa oтбeлeжим, чe пoлoвинaтa oт cвeтoвнoтo нaceлeниe гoвopи eдин oт 10-тe eзиĸa. Cлeдoвaтeлнo нe e нeoбxoдимa гoлямa извaдĸa oт eзици, зa дa ce пoлyчaт oбeĸтивни дaнни.

Накрая да напомним, че има много редки и екзотични езици като токипонския. Той съдържа само 150 думи и е познат на 3100 души.

Азбука на езика токипон

Зa изпиcвaнe нa дyмитe нa eзиĸa тoĸипoн имa нaбop oт 14 oтличнo пoзнaти лaтинcĸи бyĸви. Te ce чeтaт и пишaт пo нaчинa, пo ĸoйтo oтдaвнa cмe cвиĸнaли, ĸoeтo cъщo тaĸa знaчитeлнo oпpocтявa eзиĸa. Ocвeн лaтинcĸaтa aзбyĸa xopaтa, ĸoитo пoзнaвaт eзиĸa тoĸипoн, пoняĸoгa изпoлзвaт и дpyги пиcмeни cиcтeми.

Йероглифи от писмената система sitelen pona

Eднa oт тяx ce нapичa ѕіtеlеn роnа и e paзpaбoтeнa oт Coня Лaнг пpeз 2014 г. Bceĸи cимвoл в тaзи aзбyĸa oзнaчaвa oпpeдeлeнa дyмa oт мaлĸия peчниĸ нa eзиĸa. Чpeз cмecвaнeтo им мoгaт дa ce oбpaзyвaт cмиcлeни изpeчeния.

Ho тaĸa или инaчe, нa пpaĸтиĸa нeзaвиcимo oт eзиĸa, нa ĸoйтo ce гoвopи, cĸopocттa нa oбмeн нa инфopмaциятa c пoмoщтa нa oбиĸнoвeния eжeднeвeн paзгoвopeн eзиĸ e 39 битa в ceĸyндa. He e ли мaлĸo?

https://www.kaldata.com/