Чудомиръ

[Hatshepsut]

Димитър Христов Чорбаджийски (1890 – 1967) с псевдоним Чудомир е български писател хуморист, художник и краевед.


Чудомир - автопортрет

Биография

Той е седмото от осем деца в семейството на Мария Дончева и хаджи Христо Георгиев Чорбаджийски. През 1901 г. завършва началното си образование в родното си село Турия, а през 1904 г. - прогимназия в Казанлък. Баща му е имал планове за своя син – искал е той да стане офицер или търговец, докато майката на Чудомир го е подкрепила в желанието му да се занимава с рисуване. За този избор самият писател разказва в своята автобиография:

"Във Военното училище приемаха само синове на богатите и въпреки, че в село имахме голям двор, не ме признаха за дворянин и отказаха да ме приемат. За свещеник също не ме харесаха, въпреки че ядях блажно през пости и вече нарушавах някои от десетте божи заповеди. Тогава той реши да ме направи бакалин, но като се увери, че съм раздавал стоки повече на вересия и везните се наклонявали все в полза на клиента, отчаял се съвсем. Тогава реших да постъпя в Рисувалното училище..."

До 16-годишна възраст учи в Старозагорската гимназия ,,Иван Вазов". През 1913 г. завършва четирите курса на Държавното художествено училище в София (мобилизиран по време на Балканската война) , но се дипломира едва през 1919 г. във връзка с мобилизацията в Първата световна война. Учебният процес го сближава с Георги Машев, който го запознава с Димчо Дебелянов и Людмил Стоянов.


През 1921 г. се жени за своята колежка – художничката Мара Нонова. В периода 1920 – 1932 г. работи като гимназиален учител в Казанлък.

През 1932 г., когато се налага да напусне учителското си място (Серафим Северняк в своя очерк за Чудомир цитира закон, съгласно който единият от семейните учителски двойки е трябвало да напусне държавната работа), Чудомир е поканен да поддържа хумористичната страница на в. "Зора". Тази дейност се е изразявала в изпращането на няколко разказа и карикатури месечно и продължава до 1940 г. , когато Чудомир пише писмо до главния редактор на вестника, с което заявява оттеглянето си: "Настъпи период на преоценка на ценностите. Не съм съгласен с политиката на в. "Зора". Не съм доволен от постигнатото. Изобщо гражданинът Димитър Чорбаджийски не може повече да понася твореца Чудмор."

През 1929 – 1930 г. отива на специализация в Париж - командирован "да се запознае с методиката и пропедевтиката" по рисуване в парижките училища. Престоява известно време и във Виена.

От 1938 г. е член на Върховния читалищен съвет, а през 1966 г. става народен представител в Петото народно събрание от Павелбанския район.[1] Става заслужил деятел на изкуството през 1965 г., а на 23 май 1967 г. получава званието Народен деятел на културата.

Самоубива се на 26 декември 1967 г. в София. Два дни по-късно казанлъчани и хора, дошли от цяла България, изпращат Чудомир в последния му път. Погребват го по негово желание в градинката пред къщата му.

В едно писмо до Константин Щъркелов Чудомир пише:

"Помъчих ли се да отразя епохата? Донесох ли полза на народа си? След тая ужасна борба на живот и смърт между двата противоположни свята къде сме ние? На чия сме страна? Кому помагаме чрез изкуството си?".


Псевдоними

През юношеските си години получава своя прякор Чудомир, който по-късно използва и като псевдоним. По думите на автора, той и неговите връстници често попадат на обявления за награда за информация, свързана с обявените за държавно издирване дейци на ВМОРО Яне Сандански и Чудомир Кантарджиев. Между последния и младия Димитър е открита комична прилика, която пръв забелязва неговият съселянин Дянко Фурнаджията и му прикачва прякора Чудомир.

Димитър Чорбаджийски е използвал и други псевдоними: Брей, Два пъти фан, Фанфан, Дели Димо, Ер малък, Ъ, Максим Гладний, Оскар Бум, Пилот, Мария Василева, Сечко-Бечко, Стрелец, Фанко Фтичката, Чанка-Чунга, Шлук и Яу, Яу, Ч., Чуд. и др.

Литературна дейност

Първите му изяви в печата датират от 1907 г., когато негови карикатури и римувани злободневки биват публикувани във всекидневника на Михалки Георгиев ,,Балканска трибуна"; после следват първите му фейлетони, разкази, епиграми, публикувани от списанията ,,Барабан", "Въртокъщник", ,,Остен", ,,Жило", ,,Червен смях", както и от вестниците ,,Слово", ,,Зора", ,,Искра" (Казанлък) и др. Чудомир придобива голяма популярност чрез кратките си хумористични разкази – те не слизат от читалищните сцени, а книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания:

Не съм от тях (1935)
Нашенци (1936)
Аламинут (1938)
Кой както я нареди (1940)
Консул на Голо бърдо (1947)
Избрани произведения (1949, много преиздания)
Пестете ни времето! (1969)
Съчинения в 3 тома (1970)
Събрани съчинения в 6 тома (2013)
Юбилеен сборник "Чудомир и нашето съвремие" (2015)
Произведенията на Чудомир са преведени на румънски, руски, словашки, сръбски, чешки и други езици.

Чудомир като художник

В своя очерк за Чудомир Серафим Северняк споделя, че от лични разговори знае, че Чудомир винаги се е считал първо за художник и после писател. Своето твърдение авторът подкрепя с фактът, че, с изключение на ранния вестникарски период в София, когато Чудомир е "пописвал" стихчета и проза, до трийсеттта години на 20 в., т.е. до навършване на четиридесет години, Чудомир е бил преди всичко художник.

В ранните си години се занимава с рисуването на карикатури за столичните вестници и списания.

След края на Първата световна война, когато Чудомир се установява в Казанлък, той провежда своята първа самостоятелна изложба с рисунки и карикатури (1925 г.). Втората му самостоятелна изложба се състои отново в Казанлък - през 1926 г. Във всекидневника ,,Зора", на който е редовен сътрудник, са публикувани множество негови рисунки на политическа и социална тематика.

През 1937 г. Чудомир участва в националната изложба на карикатуристите заедно с Александър Божинов, Александър Добринов, Илия Бешков, Стоян Венев. През същата година гостува на Белградската картинна галерия на карикатуристите.

Най-известните си произведения в изобразителното изкуство той представя през последните години на живота си. Серията картини е наречена ,,Нашенци" и включва предимно акварели, рисувани в периода между 1932 г. и 1960 г. Третата му самостоятелна изложба включва произведения именно от този цикъл - тя е представена през 1965 г. в Стара Загора, Казанлък и Габрово, а през 1967 г. - в Пловдив.

За героите на Чудомир Серафим Северняк пише, че те не са никога само точилар или само запасен подофицер, само къщен лъв, или само еснафка, а винаги са и още нещо, което може да се обозначи с понятия като наивност или доброта, озлобление или отчаяние, вятърничев оптимизъм или безнадежност.


Картина на Чудомир

Краеведство

През 1924 г. Чудомир започва да сътрудничи на музея при читалище "Искра" в Казанлък, който е основан от Петър Топузов. В периода 1930 - 1958 г. той е уредник и директор на краеведическия музей "Искра" и 14 години работи на обществени начала.

Чудомир е един от основателите на казанлъшкия вестник ,,Казанлъшка искра".

https://bg.wikipedia.org/

[Hatshepsut]

ЮРЯЯЯ.....

         То беше някога. Где такива хора и такива произшествия сега! Нямаше партии тогава, нямаше партизани, нямаше закони за задължително гласуване – кой за когото си искаше, за него си спускаше бюлетина. Комуто пък не дохождаше и на ум даже за избори, като на дяда Рача Чобана, стоеше си горе в планината при козите, свирукаше си с тънка свирка кокаляна, дялкаше си с тънко ножче шарени хурки, живееше си на свобода и чист въздух н никой не го диреше, никой го не търсеше.
          С години не слизаше в село. Забравил беше и сряда, и петък, и празници и ако му донесяха горе шарено яйце, да речем, ще се сети, че е Великден, ако му донесяха варено жито, ще познае, че е задушница.
Нито беше учен, нито от писмо разбираше, но от стара майка дете беше козарят и рядко от устата си отърваше приказка, ама речеше ли я, ръб ще улови и на място ще тропне като четвъртит камък на нов зид.
                  Седят си някоя вечер например в колибата край огъня със сестриника си Тодора и той се мъчи да шари с кенета и тройни обръчи кокал от ребро за новата си чанта. Гледа го дядо Рачо изпод рунтави вежди, криви устни и му дума:
        – Не става вечер това нещо, момчеее! Тънка работа е то! Остави го за утре и лягай да спиш, защото денят се смее на нощната работа. Ами! Смее се! Тъй да знаеш!
         Други път пък, както си пуши през някой ясен божи ден, изведнъж лулата му ще почне да цвърчи. Ще я извади от устата си старецът, ще я изтръска, ще почне да я чисти с клечка и ще подвикне пак на Тодора:
        – Тошко! Тошко бе! Я мини изотзад през дренака, качи се горе на рътлината и извикай на козите да се насочат надолу, към кошарите. Хем да си пасат хайванчетата, хем да слизат полека-лека надолу, че времето ща се развали скоро.
         Тодор го загледа, загледа учудено, почеше се и някак недоверчиво попита:
        – Че отде познаваш бе, вуйчо? Кой ти каза?
         А дядо Рачо се подсмихне под мустак и дума:
        – Познавам. Лулата ми рече. Не я гледай, че не струва грош. Mного знае тя, много е патила.
         И като я мушне в големия силях, ще дигне пръст и ще добави:
        – Запомни и забележи: цвърти ли ти лулата, мокри ли ти се солта в захлупа, стискат ли ти много цървулите, хапят ли люто мухите, играят ли гаргите, бухат ли нощем бухалите в ниските места, лягат ли си вечер кокошките по-рано от други път, пеят ли лъжовни петли, къпят ли се врабците, сърбят ли те ушите и почне ли да ти се дреме, ей тъй, без нищо, да знаеш, че времето ще се развали.
Тодор пули очи и го гледа още по-учудено, кимне след това с глава, надигне се и без да каже нещо, поеме нагоре из дренака.
         Такъв беше дядо Рачо Чобанът. Тъй си живееше като горско пиле из усойните и по чукарите на Самодивец и мъдри думи думаше, ама от политика, от закони, от избори не отбираше нищичко.
         Не щеш ли, един ден му пратиха хабер по Тодора, че трябва да слезе в селото да гласува. Такъв закон излязъл, такава наредба наредили – щом има избори, всеки мъж трябва да гласува. Инак –глоба голяма!
         Mъркал старият козар, пухтял, сърдил се, па като разбрал, че и три кози няма да му стигнат да плати глобата, ако не иде, стегнал се и поел за село с ямурлука, с гегата на рамо, със силяхлъците на пояс и двете кози кожи на бедрата.
          Като стигнал в село, не се отбил и в къщи даже, а, направо отишъл в общината да си свърши работата, че тогава. Оттам го препратили в училището, където ставал изборът. Влязъл дядо Рачо плахо-плахо, свалил гегата от рамо и като всеки глух човек извикал силно:
        – Помози ви бог, момчетааа!
        – Дал ти бог добро, дядо Рачо! Добре дошъл, добре дошъл! – обадили му се двама-трима.
         – Викали сте ме нещо, ми каза наш Тодор отзарана. Глоба имало, кай, ако не дойда, и аз, ща не ща, пристигнах, ама за какво ме викате, и аз не зная!
        – Ний не те викаме, а законъъът, законът те вика – му рекъл председателят на бюрото.
          А старецът, нали не чува, стои си прав на едно място, гледа на шарено и не знае где да си дене ръцете.
        – Да гласуваш те викаме, да гласуваааш!.... Гласа си да дадеш, та кмет и съветници да изберем!
        – Кой кайеш? За глас ли нещо спомена?
         Председателят се доближил до него, навел се над ухото му и за да го разбере по-добре, извикал му още по- високо:
         – Дядо Рачооо – рекъл, – ще влезеш ей тука, в тъмната стаичка, и ще си пуснеш гласааа. Гласа си ще пуснеш! Разбра ли?
         – Хоо... – кимнал с глава старецът. – Това ли е било цялата работа! За това ли ме карате половин ден път да бия? Гледай ти закони! Гледай ти наредби и хорски измислици! Гласа, а? Че да го пусна – рекъл, – що да го не пусна, нали ще отърва глобата?
         И като се намъкнал в тъмния ъгъл, окашлял се, опънал шия и изревал, колкото сила има, три пъти, та пръснал бюлетините като перушина из стаята:
        – Юряаа!... Юряааа!... Юряаааа!...
         Пуснал си цял-целеничък гласа човекът, изгледал ги самодоволно, метнал гегата на рамо и поел накъм вратата...
        То беше някога. Где сега такива гласовити хора по нас?


Чудомир

[Hatshepsut]

Синекур

Не знам вашето село как е, но нашето е разположено на двата бряга на една река. Някога тя течеше буйна и голяма, но сега коритото й е пълно с пясък и през лятото пресъхва. Само тук-там по гората остават малки вирове. По реката нагоре има път, който води за общинската гора. На едно място пътят се раздвоява като панталон — единият крачол води за участъка, разрешен за сечене, а другият — за забранената гора. На кръстопътя има круша, а под крушата разгърден седи и дялка с ножче една клечка Пеньо — горският. Пеньо е отскоро на служба. Преди него беше Дели Станчо, а още по-рано — оня черният — не му помня името.

Зазорява се. Отдолу, откъм село, се задава голям керван, съпровождан от кучи лай и от дрезгавия глас на помощника. ,,Наши хора" — казва си под нос Пеньо и става, посреща ги, пожелава им добър път и керванът завива по пътя за забранената гора. Помощникът му подава тютюн, а Тинко Сербезът успява да му втикне в пояса бардуче с ракия. Керванът като голяма гъсеница потъва в усойната на забранената гора. Пеньо се протяга лениво, бърка в пояса и дига бардучето към устата си. Слънцето надниква през чукара и лизва мустака му като малко котенце. Отдолу заскрибуцват пак коли и след малко пристига нов керван: бившият кмет, зет му, Дели Станчо и други двама още от опозицията. Пеньо ги посреща строг и мълчалив, проверява позволителните им и те поемат към участъка на разрешената гора. След това откъм село се дига пушилка от селските говеда. Минават те, минава свинарят, минава и куц Петко с магарето — настава пак тишина. Слънцето, отскочило над чукара, гледа вторачено. Прежуря. Пеньо се почесва по врата, свива нова цигара и се чуди накъде да тръгне. Вчера ходи в лещака да види дали са узрели лешниците, предния ден си пече кукуруз на Стайков дол при кладенчето. Да легне да спи, рано е още, не му се и яде. Да беше дошла поне вдовицата Стана да скубе боб на Мандрата: отгде измисли това пране днес!

Пеньо се навежда, взема чантата и пушката си и тръгва бавно под сенките край реката. ,,Служба — мисли си из пътя той, — проста работа!" Така си и знаеше от по-рано — най-лесно е човек да е чиновник. Половин час работа и после цял ден почивка. А може и хич да се не работи. След два-три дни ще заобиколи граничната линия на гората и пак ще вземе някой и друг лев от контрабандистите. Пустите му другоселци — научени и всякой си носи в пояса каквото трябва! И не им взема по много — според материала. Ако краде греди — толкова лева, ако е на̀плати — толкова, ако пък е дърва — пак таксата се знае. Жена му се страхува, че щял да се научи лесничеят и щял да го уволни — смее ли? Залудо ли е тичал по изборите? Тъй ли лесно се уволнява наш човек? Не знае ли той кой раздава сега службите?

А бившият кмет с другите от опозицията нека се потят да търсят дърва по голия участък. Хак им е! Малко ли са лапали преди? Нека се помъчат малко, па после ще има частична амнистия. Ей Дели Станчо и другите преди него къщи си направиха, без брадви да са хванали. По-рано нямаха един лев да развалят на човека, а сега и парици си имат скътани. Да му докарат по две-три кола материал — и тях ще пусне в забранената. Само че в празничен ден — никой да не види... Имал си къща, а синът му няма ли да порасне! И знае ли се колко ще властват техните? Кой горски стражар досега е останал без къща? Че щяла да се изсече гората, че общинските приходи пресъхнали, той ли ще мисли за това! Две години да може само да седи на служба, па ако ще, и дърво по земята да не остане!... Само той ли е такъв? Преди да дойдат на власт, само шест души бяха верни хора на партията, а я ги виж сега колко се намъкнаха с помощника в забранената гора! Кога не е било така? Всякога в разрешения участък влизат пет-шест души, а в забранената — цялото село.

Потънал в мисли, неусетно Пеньо горският стига до Раков вир, сваля чантата, опира пушката до дървото, сяда на един камък, съблича се и бавно се потопява в хладката вода. Наоколо — безкрайна горска тишина. Една голяма зелена муха само се завъртва около главата му, но като съглежда пушката под дървото, бръмва тревожно и се изгубва из усойната...

Не знам вашето село как е, но нашето е разположено на двата бряга на една река. Тя някога течеше голяма и буйна, а сега няма и жаби где да се разхладят. Само нагоре, по гората, тук-там има останали вирове, гдето се къпят горските стражари.

[Hatshepsut]

Караджейка

В града ни се основа околийско кооперативно овощарско дружество. Кръстиха го ,,Караджейка". Разпратиха писма и по селата, но понеже не се яви ни един желаещ, събраха се в кръчмата на Кося Лимбата само граждани: един пенсиониран учител, един завършил в Садово ,,агроном", писарят в лесничейството и двама градинари от долната махала. Дойдоха след това Гогата и Фогата и дорде изпие всеки по половиница, образуваха дружеството.
Пенсионираният учител беше приготвил устава и прочете даже някои по-важни членове и параграфи:
Целта на д-во ,,Караджейка" е да работи за създаване промишлено-овощарски насаждения с неограничен и подходящ за почвата асортимент. Да поддържа в добро състояние овощните дръвчета чрез възприемане и пропагандиране всички придобивки на съвременната овощарска наука, като се обърнат специални и особени грижи за организиране борбата с болестите и неприятелите на дръвчетата.
Да работи за културно-просветно издигане на членовете си чрез сказки, реферати, курсове и пр. и да създаде в тях уважение и любов към всяко посадено дърво — и т.н., и т.н.
Макар че само един от членовете знаеше чужд език, и то турски, реши се единодушно да се пише официално на управата на местното читалище да вземе веднага грижа и предвиди в бюджета си суми за доставяне на чужда литература по въпроса.
Преди да се закрие заседанието и се разотидат, Гогата, подкрепен от Фогата, които бяха пъдари в миналото, подигна един много важен въпрос — въпроса за опазване на градините.
— Ще оставим ли — каза с достойнство той — на всевъзможни овчари, козари и тям подобни да газят със стадата си нашите имоти и магаретата им да гризят корите на младите фиданки, или ще вземем грижата сами, с наши хора, да си охраняваме стоката?
След това намекна и за саанските кози. Фогата пък напомни за циганите, които зимно време сечат клоните за гориво, за нехайството на общинските пъдари и пр.
Събранието му опъна още по една половиница и реши да се избере депутация, която да се яви при кмета да му докладва горното и ако е възможно, кога се състои търгът за отдаване под наем пъдарщината, да се предпочетат кандидати за наемателни лица, които са и членове на д-во ,,Караджейка".
Депутацията от Гогата, Фогата и садовския агроном се яви при кмета, разви му становището на дружеството, изслуша ги той внимателно и им обеща пълно съдействие.
След някоя и друга неделя се насрочи търгът. Дружеството изобщо и в частност Гогата и Фогата развиха трескава дейност, за да не се явят други наддавачи за пъдарщината, и останаха да се състезават само те двамата.
Уж се бяха споразумели даже доколко най-много ще наддават, но Фогата, нали си е Фога, измами Гогата. Наддаде 63 лв. повече и взе търга. Като го взе, отказа да го приеме за съдружник.
,,Ха, тъй ли била работата! — рече разярено на себе си Гогата. — Аз ще те науча тебе как се лъже приятел и организиран овощар!"
И щом утвърдиха търга върху Фогата, Гогата грабна една нощ брадвата и изсече градините на половината членове.
,,Стопаните ще държат отговорна общината — рече си той, — общината ще дири виновника и като не го намери, ще хване наемателя на пъдарщината. Да му мисли тогава Фогата!"
И както си рече, тъй и стана.
Не можаха да хванат злосторника, общината заведе дело против Фогата и наложи възбрана на къщата, градината и на магарето му, но той прави-струва и се оправда.
На другата година се насрочи нов търг. Двамата се споразумяха пак, но сега пък Гогата излъга Фогата и той взе търга. И като го взе, Фогата пък си каза на ума:
,,Хаа! Тъй ли била работата? Аз ще те науча тебе!"
И щом утвърдиха търга, пипна брадвата една нощ и — бас-бас-бас — набаска останалите дръвчета в градините на дружествените членове и ги натъркаля по земята.
,,Като не се открие злосторникът — рече си той, — стопаните ще държат общината, а тя пък наемателя. Да му мисли тогава Гогата."
И тъй стана, както си го рече. Не се намери злодеят, заведе се дело против Гогата и му описаха къщата, воловете с колата и кокошките.
Инак, да речете, всичко си е в ред и работата си върви като по мед и масло. Дружество ,,Караджейка" си съществува, развива си дейност, всяка събота вечер членовете му се събират на заседание в кръчмата на Кося Лимбата, черпят се, обмислят, разискват, решават, читалището им изписа на немски и френски най-новата литература по овощарството, болестите и неприятелите му, само че дръвчета си нямат вече горките. Това е.
                                                               
                                                                    Край

http://chitanka.info/text/14543-karadzhejka

[Hatshepsut]

Баклата

Дето има една дума - хукнала се като костенурка през угар, та и наша Деша Загубанкина, дорде не речеш. Тръгнала по тъмно още на Равнака на нивата бакла да бере, а стигнала, кога повличат воловарчетата чак. И не взела хапка да хапне поне, а нарамила чувала и цедилника, метнала кърпа на глава и поела по реката нагоре. Хубаво, ама изгориманджа жена нали е - тази я срещне, заприказва я, онази я срещне, спре я; тук се заплесне, там се зазяпа, а слънцето не стои, път го чака. Кога стигнала на нивата, то било кривнало вече над Просойката и нямало джан-джин по полето. Само Петко Късметят насреща хе, на голямата нива през дола, кладял купен. През година, щом я посее с голица, там си прави хармана той и всичките си снопи там струпва. Качен на върха, по бяла риза, отдалеч приличал на щъркел, който си вие гнездо.

Довтасала Деша, метнала цедилката на киселицата, врътнала двата краеца на престилката, та ги бочнала на кръста, привела снага и почнала с две ръце узрялата бакла да бере.

Бере и все някак не й спори.

Ха да окъса един ред, ха да стигне до другия край, а то нависнали ония ми ти чушки, един плод дал дядо Господ, няма обиране, няма край! Па нали си е пипкава!

- Е, боже, какъв е тоя берекет, какво е това чудо - дума си. - Че аз какво мислех, пък какво излезе. Ами че то, както е тръгнало, аз до довечера не ще мога да втасам. Пък гърне боб съм турнала на огъня и водата му трябва да е извряла до капка вече. Да мога да напълня чувала поне и да си тръгна, ама где туй време? Пък и жив човек се не мярка наоколо. Да ще да мине някоя жена, че да я поканя да ми помогне малко.

Тъкмо тъй си мислила и се почесвала, и ето ти баба Фота се изпапулила на високия слог, прегърбена, с тояжка в ръка и с цедилка на гръб.

- Помози ти бог, булкааа!... - измяукала изтънко баба Фота. - Береш ли, береш ли я?

- Дал ти бог добро и кола имане, бабо Фотинке! Сякаш те Господ изпрати. Бера, берааа... Ами ти откъде така?

- Не питай, бабиии... не питай! Дано ги прекъсне тия пусти Тамашовски козари. Бях посяла на кръстопътя на парчето десетина огнища Нончобоб и рекох да ида да ги оскуба, а те да минават през нивата, да минават, гидиските, че я обърнали на вървище и не останало и зърно. Мари колко пъти виках на кмета: сгълчи ги, Стойно, запри им овцете в общината и ги щрафирай, че да помнят и вардят чуждото, а той - в едното влязло, из другото излязло. Като я погледнах нивката, че плаках, плаках, па набрах малко съчки и се връщам. Оох, няма кой да помисли за нас, булкааа... няма!

- Такива са, бабо Фотинке, такива са всички, за чуждо немарят Тамашовците. А пък от кмет управия и добро да чакаш - пази боже! Нали има една дума: тя, гаргата, не каца на бивола да го поще, а да се нахрани. Такива са до един, ами да щеш, бабо Фоте... да щеш да ми помогнеш мъничко да ошмулим баклата надве-натри, че хляб в нощвите съм оставила да втасва и гозбата ми е загоряла на огъня, пък не мога сколаса сама скоро.

- Да ти помогна, баби, да ти помогна. Хем ще си почина, хем ще ти се пооплача, че ми е преляло и прекипяло на душата...

Изсули баба Фота товара на края, забочи престилка и влезе в един ред.

Берат двете жени коравите сухи чушки, джубулят прегърбени и от време на време отиват да изсипват пълни престилки в чувала.

Още щом почна да къса старата, Деша я забеляза, че лапна едно зърно бакла, и й досвидя, сякаш парче от сърцето й лапна.

И откак го лапна, все мляска и устата й все пълни.

"Хубава работа - си мисли, - тоя бабишкел ще ми изяде баклата. Какво е туй мляскане!"

Обраха по ред, навлязоха във втория, а баба Фота все мляска и все нещо премята из устата си.

"Я гледай, дърта вещица - кисели се Деша, - колкото ще набере, дваж повече ще излапа. Що ли ми трябваше да я викам?"

А баба Фота си къса и мляс, мляс... И едната й буза все издута.

Не се стърпя Деша Загубанкина, уплаши се, че ще й изяде баклата, и реши да я пропъди. Изправи се и викна:

- Бабоо!... Тя няма да е. Не ще я оберем ний и хлябът ми ще прокисне в къщи, ами я да я оставим за утре. Колкото сме набрали, толкова. Натовари си цедилката и аз чувала, и хайде да тръгваме. За утре да я оставим.

- Че да я оставим, баби, да тръгнем, щом си рекла.

Натовариха се, поеха надолу из кривините, слязоха в дола, където пътят се раздвоява, а старата крачи и все мляска.

"Е, боже, тая проклетница и пазвата си трябва да е напълнила с бакла - мисли си Деша. - Не мога да я гледам вече. Какво беше туй плюскане, каква беше тая лакомия!"

И като се връцна назад, рече й троснато:

- Ама ти нали от горния път ще минеш, бабо Фоте? Нали оттам ти е по-право? Ще се разделим тука, значи. Е, хайде, сбогом тогава. Сбогом, че аз бързам!

Баба Фота се поизправи насреща, бръкна с пръст в устата си и едно зърно бакла изскочи и падна в пясъка до краката й.

- Пуста да останеш дано! Не мога приказката си да оправя от нея. Баклица, буле, баклица, баби... Още щом почнах да бера, лапнах я за залиска и си рекох, че ще омекне, та да мога да я сдъвча с двата си зъба, а тя, пущината, колкото я въртя из устата си, по-корава става... Сбогом, Дешке! Сбогом, баби! Много здраве си носи.

И като стисна здраво кривата си патерица, баба Фота, прегърбена под тежкия товар, закрачи бавно и неуверено по горния път за към село.

[Hatshepsut]

Събраните произведения в шест тома включват произведения от всички жанрове и периоди на неговото творчество - от първото му стихотворение и карикатури през 1908-ма до "Нашенците" от 1967 г. Изданието се реализира по повод 120-годишнината от рождението на Чудомир:



Източник: https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1384067748496815&set=a.1381124002124523.1073741829.100006808084709&type=1&ref=nf

[Hatshepsut]

11 НЕЗАБРАВИМИ МЪДРОСТИ ОТ ЧУДОМИР, ОСОБЕНО АКТУАЛНИ ДНЕС



Големият български писател-хуморист Димитър Христов Чорбаджийски (1890–1967) с псевдоним Чудомир е автор на карикатури, римувани злободневки, фейлетони, разкази, епиграми. Кратките хумористични разкази го правят изключително популярен и не слизат от читалищните сцени.

Книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания: ,,Не съм от тях" (1935), ,,Нашенци" (1936), ,,Аламинут" (1938), ,,Кой както я нареди" (1940), ,,Консул на Голо бърдо" (1947) и др. Освен като писател и художник, Чудомир оставя име и като изследовател-краевед, с изключителни приноси за музейното и читалищното дело.

,,Хуморът ни откъсва от дребното, от всекидневното, позволява ни, като си се надсмиваме, да се взрем по-дълбоко в себе си", казва Чудомир.

Припомняме ви 11 негови незабравими мъдрости:

1. ,,Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж."

2. ,,Прекалено дългата почивка е ръждясване."

3. ,,Даже и най-скъпият часовник има само 60 минути в час."

4. ,,Първата и най-лошата от всички измами е самоизмамата."

5. ,,Някои мислят, че единственото нещо, което им е нужно, за да водят дискусия, е устата."

6. ,,Една лъжа може да обиколи света, докато истината още си връзва обувките."

7. ,,Ако искаш да узнаеш цената на парите, опитай се да вземеш на заем."

8. ,,Обичай ближния си, но остави жена му на мира..."

9. ,,Мъжът започва да дири ум в жена си чак след като е опитал всичко друго у нея."

10. ,,Жената само когато я лае куче и минава мост над мътна река, не мисли за мъж."

11. ,,Дето думат старите хора: то чушка ако не люти, краставица ако не горчи, жена ако не гълчи и мъж ако не мълчи, де ще му излезе краят, а?"

http://www.gnezdoto.net/citati-i-mydri-misli/2710-11-nezabravimi-mydrosti-ot-chudomir

[Hatshepsut]

Прекрасният разказ на Чудомир за полк. Борис Дрангов

След Балканската война военен съд в София разглеждаше простъпката на един командир на войскова част, който, доколкото помня, не устоял на заетата позиция, а се оттеглил без време. Като слушал обвинението и показанията на свидетелите, подполковник Дрангов, който бил между слушателите, не се стърпял, а станал и обругал здраво подсъдимия, за което получил няколкодневен домашен арест. Тогава за пръв път чух името му. По-късно, в началото на Европейската война, когато нашите части настъпваха стремително по Вардара, обозите не смогваха да ги продоволствуват, та повечето гладуваха по цели дни.
Ние например един ден ядохме само сурова царевица, брана из нивите около Валандово. Тогава юнаците от Дранговия полк имаха по два хляба в торбите си.
— Има Дрангов — има хляб, няма Дрангов — няма хляб — казваха същите, когато той се раздели с тях и отиде в Скопие.
Школата за запасни офицери в Скопие през 1917 година представляваше интересен букет от висшисти, студенти с много семестри и голобради юноши, току-що завършили всевъзможни средни училища.
Една част от нас бяха вече ,,ветерани", участвували в Балканската война, с ордени и кой с по една, кой с по две, а някои и с по три нашивки на пагоните. Някои идеха направо от окопите, други от щабовете, трети бяха телефонисти, чертожници, артелчици и пр., изобщо хора на най-различни професии, политически подкваси и мирогледи.
Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Борис Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор!
С каква вещина и леснота преплиташе в речта си философски сентенции с народни умотворения, епизоди из живота на велики пълководци с късове от Вазови песни за родината! След дълги изнурителни походи, когато чувствуваш как пушката се забива в рамото и раницата тегне, сякаш е пълна с олово, той ще ни спре да починем, ще се качи на някой камък и ще ни издекламира някое стихотворение с такова чувство и проникновение, че забравяхме и жажда, и умора, и всичко.
Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник.
— Юнаци — думаше ни един ден, — научавам се, че в празнични дни някои от вас прекарвали отпуската си из кръчмите и кафенетата на крайните квартали. При мене! В центъра на града искам да ви виждам аз!
И ни водеше по вечеринки и балове, и сам лично ни запознаваше с видните жени и девойки на Скопие.
Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше без съмнение личният пример.
Личен пример! Колко много са повтаряни тези две думи и колко малко са тия, които са успели да ги приложат! Тръгнем ли на поход, Дрангов е пред нас пеш, със скатан шинел през рамо. Цял ден от тъмно до тъмно е с нас и когато ние почиваме, той е пак зает нещо. Или ни говори, или декламира, или беседва с ротните командири, или пък яденето проверява.
По липса на помещения школата беше разделена на две: една част в града, горе до Калето, а другата, нашата, отсам Вардара. Разстоянието от едната до другата беше повече от два километра. И запитвахме ли случайно някой другар от тия, които бяха в града, бил ли е Дрангов вчера при тях, отвръщаше веднага:
— През целия ден!
— Че и при нас беше през целия ден — отговаряхме зачудени ние.
Една колосална енергия, която нито за миг не отслабваше и не намаляваше. Всякога, всеки момент го чувствувахме при нас, зад нас, около нас и всяка минута очаквахме да ни зададе някакъв въпрос във връзка със службата, на който трябваше веднага и просто, и ясно да отговорим. В началото се смущавахме и се запъвахме, но скоро свикнахме и отговаряхме бързо и отсечено, по войнишки. Страхът ни премина, защото го обичахме и ни обичаше, изчакваше ни, поправяше ни и никога не наказваше.
Рано, преди седем часа, една утрина правим обичайната си гимнастика. До самата казарма имаше горичка от млади, високи и стройни като минарета брястове. Хрумнало му на взводния командир и след всекидневните упражнения току изкомандува:
— Всеки да си избере по едно дърво и за пет минути да бъде на върха му! Бегооом! Марш!
Юрнахме се презглава всички, всеки се докопа до своя бряст и полази нагоре. По-тежките залепнаха като гъби още в началото, други увиснаха като торби на първите клони, а аз, който имах голяма практика в тая област още от воловарските си години, когато търсехме гарджета из гнездата, на един дъх се озовах на самия връх. Кацнах аз там горе, поогледах се наоколо самодоволно и, суета човешка, мина ми през ума:
,,Ех, де го сега началника да ме види?"
Още непомислил, и един познат ясен и бодър глас прогърмя отдолу:
— Отлично, юнак!
Сепнах се и едва не паднах от смущение. Погледнах надолу, срещнах сините му очи, окопитих се бързо и извиках с цяло гърло:
— Ще се старая, г-н подполковник!
Дрангов беше пак при нас.
 
(Публикуван във в. ,,Зора", XXI, бр. 5995 от 10.VI.1939 г.)

https://chitanka.info/text/21311-vodachyt

[Hatshepsut]

Чудомир: 20 мъдри мисли

Чудомир е артистичен псевдоним на Димитър Христов Чорбаджийски (1890 – 1967), който приживе бързо става известен с кратките си хумористични разкази. HighViewArt.com подбра своите любими цитати от вечно актуалния български писател-хуморист, краевед и художник:

1. ,,Ако искаш да узнаеш цената на парите, опитай се да вземеш на заем."

2. ,,Даже и лъвът е заставен да се пази от мухите."

3. ,,Дяволът бил баща на лъжата, но забравил да я патентова и затова сега предприятието му страда от свръхконкуренция."

4. ,,Една лъжа може да обиколи света, докато истината още си връзва обувките."

5. ,,За лоши кучета в село питай циганките, за хубаво вино — попа."

6. ,,Идеите са като брадите — мъжът ги придобива, когато достигне зрелост."

7. ,,Каква приятна тишина би настъпила, ако хората говореха само това, което са добре премислили."

8. ,,Каквото нареди дядо господ, това става. Решил един ден животът на Адама да не бъде толкова дълъг и толкова щастлив и създал Ева."

9. ,,Какъв духовен подем! Писателите станаха повече от читателите, ловците — повече от зайците и рибарите — повече от рибите."

10. ,,Където има брак без любов — там има и любов без брак."

11. ,,Мъжът започва да дири ум в жена си чак след като е опитал всичко друго у нея."

12. ,,Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж."

13. ,,Не гребенът реши главата, а времето."

14. ,,Никой не е по-силен от слабостите си."

15. ,,Някои мислят, че единственото нещо, което им е нужно, за да водят дискусия, е устата."

16. ,,Няма лекарство за раждане или смърт, затова нека се порадваме на промеждутъка."

17. ,,Обичай ближния си, но остави жена му на мира..."

18. ,,Покаянието на лицемера е също така лицемерие."

19. ,,Никоя порядъчна пчела не чака съвет от дървеницата как се събира мед."

20. ,,Прекалено дългата почивка е ръждясване."


Чудомир е роден на 25.03.1890 г. в с. Турия, Старозагорска област. Завършва Държавното художествено-индустриално училище в София (1913). Участва във войните, работи като гимназиален учител в Казанлък (1920-1933), специализира рисуване в Париж (1929-1930). До смъртта си (26.12.1967) е председател на читалище "Искра" и директор на Историко-етнографския музей в Казанлък. Член на Върховния читалищен съвет (от 1938). Първите му изяви в печата (1907) са карикатури и римувани злободневки, следват фейлетони, разкази, епиграми. Кратките хумористични разкази на Чудомир го правят изключително популярен, те не слизат от читалищните сцени, а книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания: "Не съм от тях" (1935), "Нашенци" (1936), "Аламинут" (1938), "Кой както я нареди" (1940), "Консул на Голо бърдо" (1947) и др. Освен като писател и художник, Чудомир оставя име и като изследовател краевед, с изключителни приноси за музейното и читалищното дело.

https://www.highviewart.com/

[Hatshepsut]

Чудомир
Вегетарианец

Баща му беше в положение човек, имотен беше и гледаше съответно на живота, а то какво прави, какво струва, не зная, ама замина момче младо и хубаво, като цъфнал гюл, наука да учи в София, стоя колкото стоя, току се върна един ден смачкано, рошаво, мършаво, гаче ли като свети Ивана се е хранило със скакалци и див мед само. Заряза и наука, и всичко и започна със земята да се бори като нас. Питам го веднъж:
— Стефко бе, че какво, такова, си отпаднал в телосложението и бузите ти залесени тук-там на участъци?
— Аз — кай, — бай Димо, тъй си живея, такова ми е — кай — убеждението. По природата се водя — кай.
— Ама не се ли храниш — думам, — не похапнуваш ли си повечко, та си се източил като бобена вейка?
— Храня се, похапвам си, ама месо не ям и каквото взема — сурово го вземам. С плодове — кай, — със зеленчуци, с ядки и сокове поддържам живота. Орехи ям — казва — много, защото те са четири пъти по-хранителни от месото, четири пъти — от яйцата и повече от десет пъти — от млякото. Имат си — кай — и тлъстините, и захарите, и белтъците.
Ха сега де! Орех с белтък!
— Е, хубаво — казвам, — сурови ги ядеш, ама боб суров може ли да се яде? Картофи ядат ли се? Сурови тикви, да речем, само прасетата, да прощаваш, такова...
— Тъй — казва, — сурови си ги ям, защото огънят — кай — ги разваля. Променя им — кай — химическия и енергическия състав и ги прави — кай — по-мъчно смилаеми.
И това не бях чувал, и това научих! Бря, пуста наука, бря! Побърка ни хубавите момчета и вер селям!
Питам после поп Еня вярно ли е, дето го разправя.
— Вярно е — кай. — Не му знам — кай — каква вяра изповядва, съботник ли е, от жълтото братство ли е, ама и хляб не яде, а кълве житото като мисирек. Леля му Райна разправяла на попадията. Сурово го кълвял, или пък го топял в студена вода и го джвакал като дъвка, песоглавецът му с песоглавец! Сохрани боже!
Кръсти се попът и разправя, а аз се пуля насреща му и се чудя и мая.
— А бе какво се чудиш — обажда се Лъжлив Съби, — и бъзуняк яде момъкът, и млечък, и капикоса, и каквото му попадне. На моята нива — кай, — до гробищата, синора го е опасал като магаре до дъно. Ами! И тръне имаше тук-там, и тях ги няма.
Един ден — кай, — като гледал как сладко пасат конете люцерната в хаджи Дончовата ливада, да вземе да се намъкне и той, че да нагъва люцерна, да нагъва, додето му се издул коремът като на малко циганче, кога яде варени тикви. Щял да се пукне момъкът и да експлодира без малко.
Разтривали го, церили го, хеле му преминало.
— А бре, майка — думала му кака Деля, — ами че може ли тъй като добитъка?... Ами че хайде, да речем, прияло ти се е люцерна, ами че посоли си я малко, полей си я с оцет отгоре, че тогава! А то тъй на какво прилича?
Оттогава — кай — не е хапвал вече люцерна. Кощрава почна да нагъва и по-добре му е на момчето, заглади му се косъмът и брадата му по-честа стана.
— Ех, Събко — думам му, — смеем се ние и се подиграваме, ама знам ли? Както ми е тръгнало и на мене толкова време без работа, дали няма да се пиша и аз в неговата партия, че да тръгнем кооперативно да пасем по синорите. А?!

https://chitanka.info/text/14560-vegetarianets

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите един сборник с избрани разкази на Чудомир:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1049

...също и един сборник с миниатюри и афоризми:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=2875

...и разбира се, трите тома със съчиненията на Чудомир:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3497

[Hatshepsut]

Чудомир - "Объркана държава", изп. Богдан Дуков

Димитър Христов Чорбаджийски (1890--1967) с псевдоним Чудомир е български писател-хуморист, краевед и художник.Първите му изяви в печата датират от 1907 г., когато негови карикатури и римувани злободневки биват публикувани във вестник Балканска трибуна; после следват първите му фейлетони, разкази, епиграми, публикувани от списанията Барабан, Остен, Жило, Червен смях, както и от вестниците Слово, Зора, Искра (Казанлък) и др. Чудомир придобива голяма популярност чрез кратките си хумористични разкази — те не слизат от читалищните сцени, а книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания.

[Hatshepsut]

Чудомир - "Под шарената черга", изп. Богдан Дуков

[Hatshepsut]

Чудомир - "Шареното колче", изп. Богдан Дуков

[Hatshepsut]

Чудомир - "Кой както я нареди", изп. Богдан Дуков

[Hatshepsut]

Чудомир - "Комита", изп. Богдан Дуков