Превратътъ на 9 Юний 1923 г.

[Hatshepsut]

Истината за 9-ти юни 1923 г.

За Девети юни е казано много, но въпреки това за голяма част от народа ни, датата си остава все още пълна мъгла. Някакви фашисти били взели властта и избили маса народ, но какво всъщност се е случило на тази дата? През 1923 г. дружбашкото управление вече е направило своите пълни 3 години, за които е постигнало "завиден" успех - печели омразата на 2/3 от Българския народ: мрази го интелигенцията, защото самият премиер я слага във вражето съсловие, мрази го опозицията, защото водачите й са в затворите, мрази го ВМРО, защото я погва и се сближава с Белград, мрази го войската, защото множество военни се чувстват предадени и ненавиждат Оранжевата гвардия, мрази го и монархът, защото се дочува, че се задава нова много неприятна поправка в Конституцията, която може и да гласи република. Не по-различна е нагласата и на БКП /т.с./, която след разправата с нея гледа на оранжевите като на "селска буржоазия". На последните избори на 22. 4. 1923 г. БЗНС печели 52, 7 % от гласовете, но заради въведената мажоритарна избирателна система получава 212 мандата в НС. БКП има 16, Конституционният блок – 14 и БРСДП – 2. При такова съотношение на силите за враждебният на управлението лагер не остава друго освен да свали насилствено властта. И той се подготвя, като начело на плановете застават "Военният съюз" и две от ключовите му фигури – о.з. ген-майор Иван Русев и полк. Иван Вълков. Твърдението, че Кимон Георгиев и Дамян Велчев са изиграли някаква ключова роля в преврата е невярно – към този момент има доста по-важни "кормчии" от тях двамата. Редом до "Военния съюз" се нарежда "Народният сговор", който трябва да изиграе ролята на политически приемник на отвоюваната власт, начело с председателя му – проф. Александър Цанков и естествено ВМРО. Последната само чака да падне управлението, за да започне с изпълнението на своите наказателни акции, главна мишена на които е самият премиер, когото вече е опитала да ликвидира. Началото на подготовката е замислено за късната есен на 1922 г., след събитията около митинга на Конституционния блок, но според проф. Цанков при сондажите през ноември царят дава да се разбере, че акцията е прибързана. Но след спечелването на изборите и отказа на Негово Величество да свали кабинета с предоставените му по Конституция правомощия, прошка вече няма. Царят отново шикалкави, осигурявайки си по този начин възможност за маневри, но не застава открито срещу преврата.

Правителството започва да получава обезпокоителни вести за готвения преврат, но се оказва доста наивно и самоуверено. Така например Муравиев докрай смята, че армията е спокойна и няма да тръгне срещу кабинета, а опиянен от голямата си изборна победа Стамболийски високопарно заявява: "Партиите умряха. Не мислете, че правителството ще падне, а вярвайте, че земеделката власт ще продължи 25 г.. Кой ще ни свали?". Но по-опасно от следизборното опиянение на БЗНС за дружбашкото управление се оказва заблудата му, че контрамерките са ефикасни и се изпълняват срещу когото трябва. Така например след публичната закана на Тодор Александров от 10.4.1923 г., че ще бъдат приведени в изпълнение вече постановените смъртни присъди на земеделски дейци, по-"бдителният" министър на вътрешните дела Христо Стоянов свиква редакторите на всички вестници и застрашително им заявява, че на кръвта ще се отговори с кръв.

Царят, който към 1923 г. е все още неясен играч, започва да проявява една много характерна част от нрава си – да остава в сянка, да не се ангажира с мнение и да си оставя винаги вратичка за отстъпление. В случая той, когато му говорят за преврата или гледа някъде в небитието с отнесен поглед или плахо съветва да не се бърза или подхвърля думи за "евентуалната опасност" от някакви македонски дела срещу кабиета, но и не казва отчетливо "не". На Цанков и някои политици, ангажирани с преврата, това полу-"не" все повече им звучи като "да", но мъглявата и неопределена позиция на царя ги изнервя. Показателно за това е и че на последната среща на превратаджиите преди вземането на властта на 8-ми юни. Иван Русев пита какво би станало, ако царят откаже да подпише указа за ново правителство. Въпросът зависява в пространството, още повече, че другият основен стълб на преврата – Вълков замълчава. Цанков смята, че Вълков като приближен на короната вече знае отговора на Борис III.

На 8.6.1923 г. царят приема на аудиенция в 10 ч. вътрешният министър Христо Стоянов, който отхвърля призива на Величеството за разбирателство с ВМРО. Двете страни се оттеглят всяка със своята тайна: Стоянов не знае, че царят сондира какво правителството подозира за преврата и че го пързалят по линия на македонската организация. Величеството пък вероятно не знае, че след излизането на министъра от двореца секретен сътрудник дава в ръцете му списък с по-важните превратаджии. Стоянов побързал да разпореди ареста им след 2 часа на същата нощ, но както ще се види е закъснял фатално. А знаели ли са дружбашите и от другаде, че им се готви нещо? Да, макар и информациите да са били противоречиви понякога. Смята се, че пръв известява за подготвяното Стамболийски началник-щабът ген. Н. Топалджиков и то на два пъти. Първият път премиерът не обръща внимание, а втория вдига мерника на началника, защото го подозира във връзки с царя и го уволнява. Старият о .з. ген. Михаил Савов от Париж също се мъчи да съставя списък на превратаджии. Савов е казал следните думи: ,,царят не е царче, а змия-усойница. Бащата беше кръвопиец и синът няма да падне по-долу". През следващите дни има и още сигнали.

Няколко дни преди преврата е избрана и датата – 8-ми срещу 9-ти юни – както в повечето случаи денят е петък срещу събота. Удобството е и налице – в петък заседава МС и така повечето министри ще са в София и ще са удобни за залавяне. Полк. Вълков обикаля трескаво да убеждава политици за техните нови постове, обиколени са и военните области, за да се инспектират началниците по места, а запасните са свикани на конгрес на 24-ти юни, което оправдава движението на куриери из цялата страна. На последна среща през нощта на 8-ми водачите на преврата – Вълков, Русев, Рачев разискват в къщата на Русев с политиците проф. Цанков, Христо Калфов, Смилов, Тодоров, Моллов, Бобошевски, Казасов и с Кимон Георгиев състава на бъдещия кабинет. Разискванията продължават почти до самия начален час на преврата: 3 ч. на 9-ти юни 1923 г., когато Кимон Георгиев спокойно казва: - Три часа, всичко хубаво, господа!

Всички се здрависват, изгасят лампите и започват трескаво да гледат от позореца какво става. Започват да се чуват престрелки тук-там, а после всичко се успокоява. В 4 часа подполковник влиза в стаята и рапортува, че всичко е минало според плана. Съзаклятниците реват: ,,Да живее! " и започват да се поздравяват. Скоро към тях се присъединява и друга група офицери. Постепенно идват известия, че акцията по места е минала успешно. В 5 часа. е определена делегация, която да отиде във "Врана" и да предложи на Негово Величество указите за сваляне на стария и назначаване на новия кабинет. Министрите от земеделския кабинет бързо са арестувани един по един. Муравиев например е арестуван на улицата, когато се опитва да разбере какво става, после под предтекст, че иска да се преоблече опитва бягство, но е заловен отново. Най-тъжно е залавянето на Цанко Бакалов (Церковски), който подирил убежище у небезизвестният политик Стефан Бобчев. Бобчев го приел любезно, след което... вдигнал телефона и го издал на полицията. Стамболийски блажено спи далеч от столицата и няма представа какво се случва там, като чак на 14-ти юни дългата ръка на ВМРО го застига в родното му село Славовица. Развръзката на 9-ти юни се разиграва във ,,Врана". Делегацията на Цанков пристига в 7 часа в двореца, търсейки царската благословия под формата на укази. Онова, което делегатите не знаят е, че около 5,15 ч. царският адютант Първан Драганов е известил спящият цар за преврата. Царят е в особено положение. От една страна той одобрява преврата, но не знае какво е положението в провинцията и къде се намира Стамболийски, а от друга трябва да има удобно извинение за пред западноевропейските страни и особено пред Югославия за указите, които ще подпише. Затова решава да протака и под предтекст, че е на лов, 4 часа се укрива из ръжта около село Казичене с приближения си Иван Багрянов. През това време невярващите гости нервничейки го чакат. Из главите им минават какви ли не идеи – от фалшифициране на подписа му до обявяване на република. В крайна сметка Цанков заявява на околните, че ако до 11 ч. монархът не дойде ще обявят на народа, че е абдикирал. В 11 ч. царят не идва и Цанков иска да пристъпи към радикални мерки. От София го молят да почака. След още малко заплахи най-сетне царят е ,,намерен" и след още известно време се среща с делегатите. Тук започва да играе своята си игра – отказва да узакони преврата, а делегатите го увещават да го стори. Борис III избухва, хвърля указите, но после започват да му докладват и новините за успешен преврат в провинцията. В крайна сметка след час и нещо ,,препирни" около 14 ч. указите са посписани, НС е разпуснато, дружбашкото правителство е освободено, а новите управници са легитимирани. За сметка на кандърмите царят диша вече по-леко, а посланиците пишат депеши до правителствата си как е бил принуден да подпише или да абдикира. Това се случва на Девети юни, а на 10-ти юни с царски указ са назначени двама нови министри на все още вакантните места – на отбраната и на външните работи – полк. Вълков и бившият царски адютант Христо Калфов...


Източник: вестник "Национална гвардия" , бр. 2, юни 2008

[Hatshepsut]

Трагиката на 9 юни 1923 година

Какво представлява деветоюнският преврат? Време е да се откажем от идеологическите клишета на комунистическата пропаганда след 9 септември 1944 година, казва пред ДВ историкът проф. Пламен Павлов

Деветоюнският преврат в България по презумпция се обвързва с превратите от 19 май 1934 г. и 9 септември 1944 г., реализирани в общи линии от едни и същи лица - Дамян Велчев, Кимон Георгиев и др. - от явни или тайни политически формации.
Според историка проф. Павлов обаче има съществени различия между тези наглед еднотипни събития: докато превратът на 9 юни отразява натрупаните противоречия в обществото и политическия елит в тежките години след Първата световна война, а самата военна акция минава под знака на възстановяването на демократичния ред и партийно-политическата система, то 19-майският е антипартиен и води до отмяната на Търновската конституция и елитарно-етатисткия тип управления. Що се отнася до ,,антифашиската" революция или ,,народното въстание" от 9 септември, това отново е военен преврат, при който т.нар. партизани или ,,шумкари" са по-скоро удобна декорация. Както е печално известно, той поставя началото на комунистическия тоталитарен режим в България, от чиито последици България не може да се излекува пълноценно вече четвърт век, посочва известният български историк.

Възстановима ли е демокрацията с насилие?

Превратът на 9 юни 1923 г. не води до установяването монархо-фашистки режим (младият цар Борис III се колебае относно оценката и приемането на случилото се), нито пък е средство за налагането на управление от типа ,,военна хунта". Според проф. Павлов той е опит за възстановяване, уви по насилствен начин, на традиционната демократична система в страната. Отделен въпрос е какво в крайна сметка причинява на страната това събитие.

Кървавият надпис на Ал. Стамболийски върху една от стените на къщата-музей в с. Славовица

Организаторите на преврата на 9 юни и дошлото след това на власт правителство на проф. Александър Цанков не могат да бъдат интерпретирани с помощта на понятието ,,фашизъм", смята проф. Пламен Павлов. ,,Придържаме ли се към историческата истина и обективния прочит на събитията, то факт е, че авторитарните нагласи за регулация на стопанството и обществените отношения, за прилагане на ,,социално инженерство" са характерни, и то дори в по-голяма степен, за правителството на земеделския водач Александър Стамболийски. Създадената от БЗНС въоръжена паравоенна ,,Оранжева гвардия", пълзящата ,,оранжева диктатура", бруталното насилие над опозицията също могат да бъдат обявени за ,,фашизъм" и тогавашните български комунисти са го правели! Не бива да се подминават също и утопичните, но по същество реакционни идеи за противоборството на селото и града, както и смазването на стачки и социални вълнения и отношението към съмишленици в самия БЗНС, несъгласни със Стамболийски, Райко Даскалов и други водещи фигури на партията и налагания от нея политически режим.

Стамболийски – средоточие от противоречивости

БЗНС идва на власт на вълната на яростния популизъм, на съзнателно манипулираните обществени емоции за отмъщение към ,,старата политическа класа" от демократични партии, върху които удобно е хвърлена цялата вина за катастрофалния изход на войните за национално обединение през 1912 – 1918 г., най-вече на Първата световна война, категоричен е ученият, който в никакъв случай не омаловажава фигурата на Александър Стамболийски: ,,Той несъмнено е доказан и авторитетен политик, човек с огромна популярност, енергия и политическа воля – качества, които трябва да му бъдат признати, и които го поставят в редиците на наистина бележитите българи".

Цар Борис Трети се е колебаел за оценката на събитията от юни 1923 година

Но проф. Павлов припомня и фактите: ,,БЗНС не печели мнозинство при изборите през 1919 и 1920 г. – първият път Стамболийски оглавява коалиция, а на 21 май 1920 г. постига мнозинство като най-безцеремонно касира депутати на комунисти и демократи. Още по-безцеремонни са действията на БЗНС на изборите на 22 април 1923 г., когато на базата на ,,удобен" избирателен кодекс със силен мажоритарен елемент режимът печели над 85 процента от депутатските мандати при участие от 52,7 процента, при това отново с много манипулации и фалшификации".
Говорим ли за юнските и последвалите ги септемврийски събития през 1923 г. в България, обявени от комунистическата теоретична мисъл по-късно за ,,народни" и дори ,,антифашистки" въстания, не би трябвало да пропускаме грубата намеса на Коминтерна, казва още проф. Павлов. ,,Изострените противоречия в страната в периода между двете световни войни, ,,левият" и ,,десен" терор, които някои колеги историци определят и като ,,пълзяща гражданска война", в крайна сметка не са автентично българско явление. Обективният анализ показва, че в този процес определено доминира намесата на Коминтерна."

https://www.dw.com/bg/

[Hatshepsut]

Драмата "Девети юни"


Цар Борис III и премиерът проф. Александър Цанков в дните след преврата на 9 юни 1923 г.

Автор: Проф. Пламен Павлов

Представата, че ,,фашистите" от Военния съюз и политическата коалиция Народен сговор са свалили ,,демократа" Стамболийски, е далече от истината

Стамболийски неведнъж нарушава конституцията, действа като авторитарен водач без колебание

Преди деветдесет и осем години тогавашното Царство България е разтърсено от събития, които и до днес предизвикват противоречиви, понякога диаметрално противоположни оценки. Станалото на 9 юни 1923 г. по презумпция се свързва с превратите от 19 май 1934-а и 9 септември 1944 г., реализирани в общи линии от едни и същи лица (сред тях най-ярко се открояват Дамян Велчев и Кимон Георгиев), явни и ,,тайни" политически кръгове. И все пак, между тези наглед еднотипни събития има сериозни различия. Превратът през 1923 г. е под знака на възстановяването на демократичния ред, докато онзи от 1934 г. е антипартиен и дори отменя Търновската конституция. Що се отнася до ,,антифашиското въстание" на 9 септември 1944 г., при което така наречените партизани служат по-скоро за декорация на ставащото, превратът е в синхрон с окупацията на страната от Съветската армия.

Военният преврат на 9 юни 1923 г. е опит за ,,нормализация" на политическия живот, уви, по насилствен начин... Организаторите, сред които са и социалдемократите (т. нар. ,,широки" социалисти), и дошлото на власт правителство на проф. Александър Цанков не могат да бъдат набеждавани във ,,фашизъм". И ако някой продължава да го прави, това не е от незнание. Авторитарните нагласи за регулация на обществените отношения, ,,социално инженерство" и т. н. са факт и при правителството на Александър Стамболийски.

Създадената от БЗНС паравоенна ,,Оранжева гвардия", наложените диктаторски методи на управление и бруталното насилие над опозицията - и дясна, и лява, - също могат да бъдат обявени за ,,фашизъм" и тогавашните комунисти са го правели! А какво да кажем за утопичните и по същество реакционни идеи за противоборството на ,,селото" и ,,града"? За смазването на стачки и социални вълнения, за отношението към всички несъгласни с действията на Стамболийски и неговите най-близки съратници...

На 9 юни почти всички вестници, дори и онези на българските комунисти, излизат с огромни заглавия. Денят е обявяван за ,,исторически" и дори е сравняван с 19 февруари / 3 март 1878 г. като край на своеобразно ,,робство"! Представата, че ,,фашистите" от Военния съюз и Народния Сговор са свалили ,,демократа" Стамболийски е далече от истината. БЗНС идва на власт на вълната на яростния популизъм и манипулираните обществени емоции за отмъщение към ,,старата политическа класа", върху която е хвърлена цялата вина за катастрофалния изход на войните през 1912-1918 г. Разбира се, Стамболийски е човек с огромна популярност и политическа воля - качества, които не могат да не му бъдат признати. И все пак, БЗНС не печели мнозинство при изборите през 1919 и 1920 г. В първия случай Стамболийски оглавява коалиция с някои от същите, иначе отричани ,,стари партии". На 21 май 1920 г. БЗНС постига мнозинство, като безцеремонно касира депутати на комунисти и демократи. Още по-нагли са действията на изборите за ХХ Обикновено Народно събрание на 22 април 1923 г., когато на базата на ,,удобен" избирателен кодекс със силен мажоритарен елемент режимът печели над 85 процента от мандатите при вот на гласували 52,7 процента, при това отново с драстични манипулации и фалшификации. Да не говорим за куриозни прояви на насилие от рода на т. нар. Конгрес на цвеклопроизводителите в Търново, останал в историята с побоищата и униженията, на които са подложени представители на опозицията.

Едно от най-драстичните нарушения в историята не само на българския, но може би и на световния парламентаризъм, е гласуването с бели и черни бюлетини. Както пише в спомените си ген. Владимир Вазов, ,,... беше наредено така, за да се сплашат избирателите, защото лесно се познаваше кой гласува с черна бюлетина, т. е. за опозицията..." Героят от Дойран разказва и за пияната конна шайка, водена от столичния кмет Крум Попов, която следи за провеждането на ,,свободните избори". Въоръжени със сопи и дълги бичове, ,,дружбашите" открито заплашват избирателите. Малко остава гласувалият против Стамболийски достоен български генерал да бъде линчуван...

Стамболийски неведнъж нарушава конституцията, действа като авторитарен водач без колебание. Онези години са белязани от националната трагедия от Ньойския диктат и хилядите жертви във войните. Политическият радикализъм се шири в Европа и по света, а негов най-силен ,,маркер" е руската Октомврийска революция и изграждането на тоталитарния болшевишки режим. Обществената и политическа ситуация в България е крайно усложнена, като не може да бъде овладяна с политиката на Стамболийски, в която не липсват и перспективни идеи. В крайна сметка обаче, насилието над традиционните партии, над българското офицерство (съсловие, което в онази епоха се ползва с висок престиж), дори над несъгласните в самия БЗНС няма как да останат без последствия. Да не говорим за външната политика на земеделския режим, белязана от волунтаризъм и некомпетентност, от опитите за съглашателство с Москва, включително по отношение на белогвардейците в България. Най-неприемлива за широките обществени среди обаче е политическата линия в отношенията с Белград, която засяга драстично българското национално достойнство. В интервю за сръбския печат Стамболийски заявява: ,,Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест за нас, отколкото за вас. Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем да направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша..."

Тогавашното българско общество съвсем не е днешното, обръгнало на нихилизъм и ,,интернационализъм" и не може да възприеме подобен цинизъм по адрес на изстрадалата българска земя Македония. Да не говорим за Нишката спогодба от 17 март 1923 г., с която правителството се задължава да съдейства на сръбския окупатор на Македония в преследването на ВМРО в пределите на самата България! Тази линия на пораженство и съглашателство, въпреки едни или други дипломатически аргументи, с основание предизвиква възмущение и дори ненавист. Така или иначе, с редица свои действия във вътрешната и външната политика земеделският режим тласка България към катаклизъм, кръв и погубени човешки съдби, вкл. към трагичната гибел на самия министър-председател...

Когато става дума за юнските и особено за септемврийските събития през 1923 г., обявени от пропагандата за ,,антифашистки" въстания, да не забравяме и грубата намеса на Коминтерна. Световната комунистическа организация, превърнала се в оръдие на режима в Москва, се намесва във вътрешнополитическия живот на една суверенна държава. Факт е, че тогавашни лидери на българските комунисти, особено Тодор Луканов, а дори и болният и вече извън пряката политика Димитър Благоев, реагират негативно на съветските директиви. През юни 1923 г. БКП (тесни социалисти) възприема позиция на ,,неутралитет", а участието на комунисти в избухналите вълнения (т. нар. ,,Юнско въстание") е спорадично. През септември 1923 г. Васил Коларов и Георги Димитров предават интересите на България, дори и на собствената си партия, следвайки мантрата на Ленин и Троцки за ,,световната революция". Колкото и еретично да звучи въпросът ,,ако", нека се запитаме дали превратът на 9 юни, при цялата му нелегитимност, не би се оказал полезен за ситуацията в страната? Изострените противоречия между двете световни войни, определяни донякъде пресилено като ,,пълзяща гражданска война", не са автентично българско явление. Обективният анализ показва обаче, че в този процес определено доминира чуждата намеса. Тази политика води до превръщането на БКП, особено на нейното ръководство, в инструмент за прокарването на чужди геополитически интереси.

Почти век след военния преврат на 9 юни 1923 г. е задължително да изоставим идеологическите клишета, което не е толкова лесно. Още по-важно обаче е такива събития да не бъдат забравяни! Превратът и последвалите кървави сблъсъци потвърждават прастарата максима, че насилието ражда насилие. И че парламентарната демокрация има много недостатъци, но, ако перифразираме друга крилата фраза, по-добра форма на обществени отношения просто не е измислена.

https://trud.bg/