• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 
avatar_Hatshepsut

Стихове за България

Започната от Hatshepsut, 29 Юли 2018, 15:08:52

0 Потребители и 0 гости преглеждат тази тема.

HatshepsutTopic starter

В скута на сърцето

От Бога с райска хубост надарена,
предавана, разпъвана на кръст,
в Батак измъчена, на Шипка извисена,
земя от песен и земя от кръв.

България от пепел и от рози,
във пропаст хвърляна и стреляна с куршум,
възкръснала с очите на Апостола
в родопско утро и в тракийски звън.

Нашарена с неукротими багри,
като вълшебен чипровски килим,
втъкала спомена за Калиакра
и мъката на Самуил.

И долетя през вековете
докато сме на таз земя
да носим в скута на сърцето
България и песента.

Даниела Атанасова

HatshepsutTopic starter

България

Българийо, от Дядо Вазова възпята
за твоите безкрайни диви красоти,
с юнашка кръв по хълми и бърда пролята –
не ще загинеш, ще живееш дълго ти!

По дяволите всякакви дочути думи,
от картата, че някой ще те заличи –
ти векове вървя сред бури и куршуми
и никога не падна ниско по очи.

Макар че пак над теб е мрачен небосклона
и се разбиват в теб свирепи ветрове –
ще издържиш и днес в борбата си изконна,
понесла в себе си пак чужди грехове.

По-твърда от гранита вечен на Балкана,
с възпетите от Дядо Вазов красоти –
сто българи в тебе само да останат,
сто пъти пак България ще бъдеш ти!

Андрей Василев

HatshepsutTopic starter

#34
Раят

Чувал ли си-България.
Тя е (на мен), Родина.
Тези земи са стари. И
носят прекрасно Име.

В утрото пеят славеи.
Черно Море разлива,
в нея-води. И ален е.
Залезът, горделивец.

Чудни са. И Реките ѝ.
Вярвай: И планините,
дето Орфея скитал е
(има и плод), опитай.

Има небе и Синьо е.
Златна е Равнината.
И от лета отминали,
тук си царува Вятър.

Радва се. А Жените
(те са красиви) гали.
Господ е посетител,
често-и ти повтарям:

Хубаво е, Читателю,
само ела-ще знаеш.
Тука е за мечтатели.
Тази страна е: Раят.

Ангел Колев

HatshepsutTopic starter

Защо?

Защо, Българийо, защо
от ден на ден все по си пуста?
Къде са твоите чеда?
Защо Родината напускат?

Защо да ринат нейде сняг,
да мият някъде чинии
и да целуват чужди бряг?
Каква е тази орисия?

Защо, кому е тъй угодно
да спят по паркове и гари?
Да тъпчат името си родно
И да проклинат теб, Българийо!

Пустеят нашите села,
угасват български огнища
обрастват с бурени поля,
а ние май... не правим нищо!

Защо един богат народ,
с дълбоки корени и с име
запазвано от род във род
стотици, хиляди години...

Народ изграждал градове,
можал държави да създава
през още ранни векове,
какво, какво сега му става?

Народ с култура, с книжнина,
народ с история голяма,
народ с велики имена
как бъдеще за него няма?...

Защо пропъждаш умове?
Защо нехаеш за таланти?
И караш българско дете
да е дете на имигранти,

които ходят по света
отчаяно да търсят изход
и от Българин, с голямо „Б”
такива стават по произход.

И когато някои от тях
успеха там далеч прегърнат
нали се знае, че назад
те никога не ще се върнат.

Не ти ли липсват те на теб?
Нете ли, „майко”, заболява,
че там роденото дете
то българин не се явява.

То няма Вазова да знай
и българче, да се нарича.
А с чужди букви в чужди край
то чужди думички ще срича.

Че няма то в Балкана стар
да търси ягодка и китка
и няма то на 3- ти март
със гордост да изкачи Шипка.

Че с Левски не ще се гордей,
че няма Ботева да жали,
„Върви народе” не ще пей,
„Мила родино” пък.... едва ли.

Таня Танасова-Тодорова
Родена на 19 юни 1963 г. в с. Валя Пержей, Чадълунгрски район, Молдова. Завършва журналистика в Кишиневския държавен университет. Работила е във в. «Родно слово» (Кишинев, Молдова), редактирала е в. «Камбана» (Болград, Украйна). В момента живее със семейството си в Габрово, България.
Издала е стихосбирките: «Това съм аз» (Кишинев, Молдова, 1990), «Нежни листа» (Болград, Украйна, 1994), «Полет от Онгъла» (Габрово, България, 1999), «Ще ме харесаш после» (Габрово, България, 2004).

HatshepsutTopic starter

Родина

Много малко те познавам аз!
Скъпа, аз почти не те познавам!
Само спикер с монотонен глас
някога за тебе ми разправя.

Само някога за теб чета
в някой вестник с остаряла дата.
Само два квадрата от света
ти ми пращаш денем през стъклата...

Ала този бъбрещ апарат,
ала този малък къс хартия
могат ли, кажи ми, твоя свят,
твойта чудна прелест да разкрият!

Ти не си един декор скалист,
нито нива с два-три бели сърпа,
ти не си един атласки лист,
малък като носната ми кърпа!

О, аз чувствам топлата ти пръст,
щом за малко стъпя върху нея!
И да извървя света на кръст,
пак при теб ще дойда да живея,

пак при теб ще дойда да умра,
да погледам пак над теб простора,
шепа родна пръст да събера
и тогаз клепачи да затворя!!!

Дамян Дамянов

HatshepsutTopic starter

Родина

Когато дойдеш в моята Родина,
когато спреш под нашето небе
и чуеш вятър на безброй години
и те погали. С онзи полъх лек.

А и тогава зърнеш планината.
И после също сините вълни
в морето шепнат, още и е лято
и някой ти прочита Вазов стих.

Но и останеш в белите ни зими
и те посрещне Рила с онзи ек,
повтори после малкото ти име,
а ти вървиш из нея вече смел.

И си намерил път из класовете
на тази златна Добруджа, земя.
Която кара Слънцето да свети.
И тебе да надминеш своя праг.

Ще си научил колко е прекрасна
и ще запееш с глас и неин химн.
Ще я залюбиш, толкова е ясно.
И ще останеш в нея. Точно ти.

Ангел Колев

HatshepsutTopic starter

Родина

Широк е божи свят - земята неизбродна...
В безгрижна младина къде ли аз не бях?
Далеч, далеч от теб, земя свещена, родна,
къде не скитах аз?... Но никъде подобна
на тебе не видях...

На миналото дните редят се ден след ден...
Аз спомням си - кога дете незлобно бях,
как с връстници другари по твоя Лаг зелен,
разтлал се край водите на Искъра студен
по цели дни играх.

И привечер, когато над девствения Лаг
допява чучулига, унесена във блян,
и вили се загонят по стихналия бряг, -
аз спомням си как мама на бащиния праг
очакваше тя мен.

И ясно в паметта ми, запазени до днес,
очите премалели на татка виждам аз,
кога с игла в ръката под сенчестия брест-
до къщната ограда - изкарваше със чест
и с мъка хляб за нас...

От детството безгрижно, дори до днешен ден,
какви ли не картини пленяват моя взор!
На Рила замечтана ей върха замъглен,
под него езерата, по-хубави от блен,
зад тях гори от бор...
 
Широк е божи свят - земята неизбродна...
В безгрижна младина къде ли аз не бях?
Далеч, далеч от теб, земя свещена, родна,
къде не скитах аз?... Но никъде подобна
на тебе не видях!

Иван Йончев

HatshepsutTopic starter

Родна земя

Моя родна земя, моя мила Родино.
Ти си всичко за мен, на света си една!
С небеса теменужни, с морето си синьо...
Няма друга такава прекрасна страна!

Прелетяха над теб векове и години!
Ти остана безсмъртна, не погинаха в бран
хлебoродни поля и цъфтящи градини,
и зеленият, роден, хайдушки балкан.

А един ли се удар над тебе стовари?
Колко пъти те гази коварният враг!
След погроми, и кръв, и войни, и пожари -
ти отново възкръсваш и жива си пак.

Днес отново погиваш, под удари нови.
Днес предатели твои те хвърлиха в мрак -
да се гърчиш, скована от робски окови,
да се носи над теб лешоядния грак...

Ала иде нов ден! И вериги строшила
след зловещия тоз яничарски погром -
ще възправиш снага, пълна с ярост и сила,
моя родна земя, ненагледен наш дом!

Светлозар Гечев

HatshepsutTopic starter

Родино...

И тъй като си моята Родина.
И тъй като съм твоето момче.
И тъй като сега съм на години,
ти давам, моя майчице, обет:

Че тихичко ще следвам Самуила
ще стъпвам по следите на Борис.
Че името на Левски ще е мило.
И онзи глас, на Ботев, ще кънти.

И винаги ще пали във сърцето,
искриците на Чест и Свобода.
А щом потегля с твоите поети,
градейки във душата си олтар,

ще пазя от врага ти и небето.
И всяка педя българска земя.
и зная и след мене ще е светъл
денят ти. И синът ми ще е там.

Ангел Колев

HatshepsutTopic starter

ДРЕВНА КРЪВ

Българийо!
Родино моя! Земьо!
Последният бедняк да съм на тоя свят,
да нямам нищо повече да вземам,
да нямам ни любов, ни верен брат,
дори нозете ми по пътя да изсъхнат,
дори ушите ми от старост да заглъхнат,
дори очите ми да се напълнят с мрак –
Българийо, аз пак
ще найда път до твоите балкани,
по ударите на кръвта си ще открия
най-хубавия явор в твоите балкани –
от него звучна гусла ще извия.

И като древен воин след победи
ще седна там под старата гора,
докато струната се скъса и приведен
от песни се задъхам и умра.

Иван Радоев


„Ако аз имам някаква заслуга към българската поезия през това време, тя се състои в моето неучастие. В този смисъл аз приемам с гордост наградата за неучастие в поетическия живот на онова сенилно време...“

С тези думи бележития поет и драматург Иван Радоев  отказва да приеме наградата за поезия, присъдена му през 1993 г. Днес се навършват 95 години от рождението му (30 март 1927 – 10 юли 1994 г.).

Радоев е един от малкото хора на изкуството, които не са правили компромиси през комунистическия режим, и от онези малцина, които последователно са отказвали всякакви постове и награди след демократичните промени. В последните години от живота му, когато е тежко болен, мнозина търсят срещи с него, зачестяват и жестовете на уважение. Той обаче не приема разговори с хора, от които се е разочаровал.

На 20 май 1993 г. Иван Радоев отказва да приеме награда за поезия от Съюза на българските писатели.

Ето как поетът обяснява решението си:

"Приятели! Дами и господа!

Никога не съм си представял този миг – на 66 години да получа награда за поезия от СБП. Това значи, че или поезията е съмнителна, или наградата.
Една награда увенчава едно дело или е стимул за нови успехи.
Венецът на славата за моята глава отдавна е изсъхнал. Ако наградата ми е дадена като стимул, то на тия години може да се стимулира само човешката глупост.
Но аз благодаря!...“

За изключителния му талант и принос към изкуството Иван Радоев получава извънредна награда за цялостно творчество, присъдена му от Международната академия на изкуствата в Париж.

https://faktor.bg/bg/articles/94-godini-ot-rozhdenieto-na-poeta-ostanal-nezavisim-v-godinite-na-malchanie-2

HatshepsutTopic starter

Наричат ме БЪЛГАРИЯ

Бях голяма – с кон не можеш ме премина,
ни сокол да пратиш да ме прелети.
Днес съм малка –педя и половина -
планина, река, небе.

Ала имам синове и щерки,
колкото са мравки по земята.
Носих ги в утробата си с обич,
пъпната им връв сама отрязах.
Сях, ожънах, хляб им месих
и ръце им дадох да си месят хляб.

Станаха орачи, лечители, учители, царе
– имало е смисъл, значи дето им дарих душа.

Свидни са ми всички и не давам
мъх по челото на никой да покара.
Кръв са ми Кера- Тамара, Пагане,
Княгиня Райна!
Дух са ми Бенковски, Ботев,
редом с Караджата!

Свещ съм им и църква,
път съм им и гроб.

И съм горда: вдигнаха мостове,
къщи зидаха по моето сърце.
Гледах ги и им се радвах как
съграждат си света.

А пък аз държах ръцете крехки,
дето пишат а, б, в.
Учих ги да крият Слово в пепел
и от пепелта да сторват СЛОВО.

Учих ги с една чепата пръчка
животворната вода да търсят,
когато дните ни пресъхнат.

Всичкото си знание им дадох,
да си имат вместо факел.

Но дойдоха чужди – да ме грабят,
чужди обичаи да налагат.
Лъгаха ме, мъчиха ме дълго,
пробваха да ме секат от корен.
Не успяха в своя буреносен пристъп,
името ми хвърлиха на огън.

Аз горях, догарях, станах въглен
и от въглена добих душа отколе.
И вървях след еднооки,
дето водят сто слепеца и заклевах
дъщерите си да вплитат
чест в дебели плитки.
Стиснах кремъклийка, знамена развях
и станах топ черешов и баташки кладенец.

Ей я – през коприва, през лютиче
съдбата все тъй криволичи.
Криволичи, докато намери
връх висок и си го кръсти Шипка.

Там е моето Спасение!!!

Там, сред канарите, дочитам
предсмъртното писмо
от сина ми Апостола.
Отне ми го бесилката.

И трижди мръква над главата ми
преди юнашки сън
снегът ми да заспи.

Най-подир настана пролет
и поникна върху костите трева…

Свобода съм днес.
Но никак не забравям как откъсваха
от мене силни мъжки рожби,
да ги правят еничари.
Помня още как крадяха дъщерите ми
да красят хареми
и под други небеса да раждат.
Помня воеводи, писъци и ужас,
и оная осакатена кобилка История.
Остана ми една песен:
„ Даваш ли, даваш..“
и точно смогнах да измия рани
в придошлите Струма и Марица,
и в оная луда, луда Яна,
разполовиха сърцето ми.

Колко съм плакала – питайте очите ми –
езерата Рилски.
Хем бях жива, хем не бях
докато провъзгласиха Съединението.

Станах мъдра.
Пазя се от всички.
Чуждите ме знаят нестинарка.
Знаят ме старица с вършини на гръб
и девойка с кобилица на тънко рамо.

Търновград ме наричат, Плиска,
Преслав и Средец.
Казват, че съм паче перо, дето скърца,
от рози ехо и конник,
препускащ в скалите на Мадара.

Ала съм и друго:
чан на празничното гърло
и жито за помен.

Само скръбта ми не знаят.
Пък аз ѝ слугувам, нося я и я живея.

Тежи ми да гледам ония, от мене родени,
как лесно харизват душата ми.
Кой чеиза ми хвърля, кой ми златото пилее…

И ми иде да питам: свърши ли пръстта,
на какво ще посегнат.

Клето майчино сърце,
орисано е да прощава!

Но вижте: тече шира от ръцете ми
– бъдещо вино, което вярва,
че слънцето е близо.

Прилича на шира, ала е древна кръв!!!

Нека оглупелите да пият, да си спомнят,
че от мене са излезли,
че и те са: Добруджа и Тракия, Странджа,
Македония и Мизия, Сакар и Родопа.

Мъчно ми е.
Моля се да се намери тъпан –
да думне в сърцата със страшна сила,
щото макар да съм педя земя,
всъщност съм Светиня
до последен камък.

Вековете ще минават, мене пак
ще ме зоват БЪЛГАРИЯ!!!

Ивелина Радионова


Similar topics (5)

1782

Отговори: 20
Прегледи: 5417

2460

Отговори: 15
Прегледи: 523

31

Отговори: 6
Прегледи: 2176

1821

Отговори: 2
Прегледи: 863