Николай Лилиевъ

[Hatshepsut]

Тишина

Послушай тая тишина
на в миг затихналата буря,
преди последната вълна
да се разпръсне о гранита
на вълноломната стена!

Замлъква врявата сърдита.
Крайбрежието вече спят
и към небето се възема
като мечта по своя път
една несвършена поема.

[Hatshepsut]

Кому се усмихваш, любов?

Кому се усмихваш, любов?
Сред тия замислени степи
мечтите ни вече са слепи,
словата ни гаснат без зов.

Зловещо поглеждат към нас
настръхнали вълци, мъглите,
нечути заглъхват молбите,
отронени в мрака без глас.

Под ниския бронзов покров
посрещат ни голите клони,
и злобна вихрушка ни гони.
Кому се отдаваш, любов ?

[Hatshepsut]

И слънцето с предвечния си плам...

И слънцето с предвечния си плам,
изгубено в нощта на мойте степи,
ще освети порутения храм,
но моите очи ще бъдат слепи.

Невидима ръка ще затрепти
по струните на мойта мисъл бедна,
пред мене ще застанеш скърбен ти,
но моята душа ще бъде ледна.

И моята молитва ще зове
в часа на безпощадната измама,
като мечта по нови светове,
но моята душа ще бъде няма.

Аз ще разплитам своя път злочест
под шепота на сетно алилуя,
и ти ще спреш пред мене с блага вест,
но, жив мъртвец, аз няма да те чуя.

[Hatshepsut]

Когато нощем…

Когато нощем всред безкрая
извие звездният керван,
обичам смътно да гадая
и да бленувам своя блян.

- Дали сама ще се заключи
душата в своята мечта,
да слуша скръбните съзвучия
на безначална чистота?

И тоя блясък, тая нежност
на вдъхновеното сърце,
дали ще гаснат в безнадеждност
или ще станат нов прицел

за влюбени стрели? Не зная,
но щом заглъхне сетен звън,
обичам смътно да гадая
и да предричам своя сън.

[Hatshepsut]

Моите спомени...

Моите спомени,
  птици в ноща,
  скитат бездомни,
  скитат унесени,
  вън от света.

Моите песни,
  скитат без път,
  блесват нечути
  в скръбната есен — и
  пак замълчат.

Моята лютня,
  писък в нощта,
  стене прокудена
  и безприютна
  вън от света.

[Hatshepsut]

Първата зора играе...

Първата зора играе
сред здрачени дървеса
и трепти от лъх незнаен
в парка ситната роса.

Полунощ едва измина,
ведро утро подрани,
спят в заспалата градина
незаспали ширини.
 
Мигом в блясък потопена,
шир лазурна се разкри
и над бюста на Шопена
падат първите зари.

[Hatshepsut]

Като бръмчението на пчели...

Като бръмчението на пчели
под огненото слънце затрептели,
потокът на живота ромоли.
Денят разпръсва призрачни мъгли,
възкръсва из вълните бели.

И улиците, каменни ръце,
протягат своите магнитни пръсти.
Прииждат те,понесли своя кръст,
прииждат с непомилвано лице
повехналите на града чеда.

И тяхната вълна, вълна могъща,
всред улиците пламнала бразда,
пронизва тишината на града
и в трескава тревога се превръща,
и губи се в безкрая без следа.

[Hatshepsut]

Все тия болни светлини...

Все тия болни светлини
   и тия сълзи неизплакани,
   и тия немощни жени,
   незвани и нечакани!

Ще смогне ли студений ден
   да ме погълне в свойте крясъци,
   и да запали, възроден,
   простора с нови блясъци?
 
Или ще чакам пак нощта,
   та в нейните прегръдки каменни
   да ме целуне пепелта
   на жалбите ми пламенни?

[Hatshepsut]

Погасва споменът далече...

Погасва споменът далече,
  и миналото е мечта.
  Навън шуми. Пред тъмни речи
  мъртвеят немите уста.

Към петият етаж понесен
  по стълбите аз чувам смях,
  и някаква незнайна песен
  навява на душата страх.

О тая горестна забрава
  на чувството, че си самин,
  че не за тебе засиява
  от свойта лодка Лоенгрин,

че не за тебе се обсебят
  тъми от будни светила,
  че не за тебе снежен лебед
  размахва белите крила,

че не и тебе упоява
  лъхът на син и строен крин.
  О тая горестна поява
  пред първий акт на Лоенгрин!

[Hatshepsut]

Заслушан в смътните слова...

Заслушан в смътните слова
на полунощ, която гасне,
по твоите следи неясни
в притома тръпна и зова:
 
— Луна, яви се възвисена
и в моята душа всели
привечерния здрач на Сена
и тишината на Ньойи!

Че роб на сила непозната
(кога и как съм завладян?)
аз бродя в своя друм, пиян
от виното на самотата.

1912

[Hatshepsut]

Париж

Париж, Париж, убиец и баща
на моите надежди тиховейни,
към твоите отровени басейни
протягам нецелунати уста.
 
Ти виждаш сам коварните бодли
на мъката, стихийна и сторъка,
и в тоя миг на пламенна разлъка
безумната ми жажда утоли!

1912

[Hatshepsut]

Ридаят скръбни ветрове...

Ридаят скръбни ветрове,
и от потайни далнини
вълшебна тайна не звъни,
изгубен друмник не зове,
не мамят призрачни ръце,
забравени полята спят.
На всеки тъмен кръстопът
едно разпънато сърце.

И ти напразно спираш там,
под тези есенни звезди
шумят заключени води,
и сред тъмните, странно сам,
напразно морен ти зовеш
утехата на глъхнал звън
и несънувания сън
на своя нероден копнеж!

[Hatshepsut]

Не зная, тоя път извежда...

J'aime l'horreur d'etre vierge...
            Stephane Mallarme
 
Не зная, тоя път извежда
ли от миражите навън,
но любя тоя странен сън
на уморената надежда

да виждаш как с невидим плам
догарят бавно в миг тържествен
утехата да бъдеш сам
и ужасът да бъдеш девствен;

да чуваш чудния псалом
на изумяващата младост,
която в свойта буйна радост
любов разискря в твоя дом.
 
О миг божествен, миг тържествен
за несъбудената плът,
пленена в прокълнатий път
на ужаса да бъдеш девствен.

[Hatshepsut]

Мрачини

Мрачини обсебят
пътища сърдечни,
друмник отдалече,
ида аз при тебе.

Тъмна и несретна
мойта мисъл тръпне
и в тъмата бледна
плахи думи шъпне:

Горка скръб обсеби
пътища сърдечни,
в тая късна вечер
ида аз при тебе.

Моят сън е морен,
ледни мойте тръпки,
но звънят покорни
чужди, глухи стъпки

и отсичат бавно,
капки в ранна есен,
звуците неравни
в тая тъжна песен.

[Hatshepsut]

Отровна мисъл

Отровна мисъл ме похити,
бездомен, горък чужденец,
аз хлопам морен по вратите
на хора тъмни и незнайни,
чело ми не краси венец,
аз не разплитам скръбни тайни,
не съм поет, не съм мъдрец,
не нося белега на мага,
не съм от блясъци пиян,
но моята душа е нага,
но моята душа е блян.

И ако нявга, в тъмен час,
отвърнал погледи от бога,
подиря в твойта мисъл строга
утеха, отдих и любов,
и прозвъни далечен глас —
(о, глас безумен за тревога!) —
като въздишка безутешна
сред безответни тъмноти,
от своя златоткан алков
с какъв възторг, с каква безгрешна
любов ще ме обгърнеш ти?

[Hatshepsut]

Моите очи

Тe не говорят, моите очи,
два извора, пресекнали навеки,
те не говорят, моите очи.
 
Те не изплитат ленти от лъчи,
към вечността забравени пътеки,
те не изплитат ленти от лъчи.

Изгубени сред мрака на скръбта,
следят те плахия полет на птици,
залутани сред мрака на нощта.
 
Пред тях се слагат траурни венци,
те виждат безотрадни колесници
и безнадеждно скъпи мъртъвци.