Български композитори класици

[Hatshepsut]

Български композитори класици

Панчо Владигеров

На 13 март през далечната 1899г. в Цюрих е роден големият български музикант, композитор и педагог Панчо Владигеров. Той е отгледан в семейството на интелектуалци и безспорно средата оказва важно влияние върху неговия житейски път и развитието на личността му. Владигеров е роден в Швейцария, но там живее за кратко. Докато е малък, родителите му се местят в България и заживяват в Шумен. Вероятно от родителите си Панчо и неговият брат близнак – Любен наследяват любовта към музиката. Първата учителка на бъдещия велик композитор е майка му, а по-късно обучението му поема преподавателката Павла Жекова. Тя е очарована от талантът на младия българин, който изгрява още на 8-годишна възраст, когато Владигеров прави първото си участие в концерт. През 1908г., трагедия сполита семейството на Панчо. Баща му умира и отговорността за него и брат му пада изцяло върху плещите на майка му. Семейството се мести в София, където младият творец се записва в Музикалното училище. Негови учители са чехът Хенрих Везнер, както и най-изявеният български композитор Добри Христов. Именно високото образование и добрите основи, които Панчо Владигеров получава в София се оказват един от ключовите елементи в бъдещото му творческо развитие.

В началото на второто десетилетие на ХХ век, пътят на младия музикант го отвежда в чужбина. По предложение на френския цигулар Анри Марто, Владигеров заминава за Германия, където постъпва в Берлинската консерватория. След 2 години усилен труд, българинът е приет във Висшето музикално училище, което също се намира в немската столица. Завършва го с пълно отличие, а талантът му е признат от много негови колеги и преподаватели. Още в студентските си години Владигеров нееднократно участва и печели престижни международни конкурси. В периода на Първата световна обаче, друга служба се нуждае от младия Панчо. Първата световна война е към своя край и композиторът, връщайки се в България заедно с брат си, трябва да отслужи военната си повинност. Той се присъединява към военния симфоничен оркестър, като по този начин остава далеч от кървавите сражения на фронта. Продължава да работи, да живее и да композира, като до 30-те години написва много и разнообразни произведения. Докато пребивава за кратко в Родината, Владигеров се среща с Екатерина Жекова – дъщеря на учителката му по музика. Двамата се влюбват и се женят през 1930г., след което заминават за немската столица, Положението в Берлин обаче е по-различно от преди. Нови, по-крайни партии започват да намират пролука към властта и печелят благоволението на народа. Антисемитските наклонности стават реалност и маестро Владигеров, бидейки частично от еврейски произход, решава да се върне в родна България.

В София той лесно си намира работа като учител в Музикалната академия и преподава там в продължение на 40 години. Много български таланти правят първите си стъпки именно под ръководството на Владигеров. В годините до края на Втората световна война, авторитетът на маестрото се издига до световни висоти. Той е член на съвета на Международното сдружение на композиторите, в който е и небезизвестният Рихард Щраус. След 9 септември 1944г., талантът му е признат и от новата власт в България. Той продължава с музикалната дейност и често е член на комисиите в състезанията  за певци и инструменталисти. Композиторът представлява България на много международни конференции и комитети, които защитават мира. Междувременно продължава да работи като преподавател в Академията, като обучава родни таланти като Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Пенчо Стоянов и др. Удостоен е с Димитровската награда, както и званията “Народен” и “Герой на социалистическия труд”. Маестрото среща смъртта си на 8 септември 1978г. в София. По негова воля, къщата му остава музей и до днес. Националната музикална академия носи името на големия композитор и до ден днешен.

Сред произведенията на Владигеров се открояват рапсодията “Вардар”, баладата “Луда гидия”, писана по произведението на поета Пенчо Славейков, операта “Цар Калоян”, балета “Легенда за езерото” и много други.

http://www.bulgarianhistory.org/панчо-владигеров-композиторът-с-необ/


Рапсодия Вардар:

Симфония №1:

Токата:

[Hatshepsut]

Любомир Пипков

Роден е на 6 септември 1904 г. в Ловеч, в семейството на Панайот Пипков. Прави първите си музикални опити през 1918 г. От 1919 г. учи в Музикалното училище в София в класа по пиано при професор Хенрих Визнер и Иван Торчанов.
Любомир Пипков написва първият химн на ПФК Левски през 1921 г. когато е само на 16 години. През 1923 г. написва „22 вариации за пиано“. Заминава за Париж през 1926 г., където учи в Ecole normale de musique: композиция при Пол Дюка, пиано при Ивон Лефебюр. Слуша лекциите по история на музиката на Надя Буланже. През тези години написва „Клавирно трио“, „Соната за цигулка и пиано“, песните „Воденичар“, „Любовта на хамалина“, баладата „Конници“ (1929) и „Първи квартет„“ (1928). Завършва образованито си с отличие и награда (1932).

През 1932 г. се завръща в България. Участва в дружеството „Съвременна музика“ и е негов секретар от 1941 г. Работи като корепетитор, хормайстор и директор на Софийската народна опера. В периода 1932-1937 г. пише операта „Янините девет братя“ - първата българска народна музикална драма, изградена върху стара легенда от османското владичество, в която с голяма драматична сила разкрива съдбата на българския народ.
През 1934 г. Любомир Пипков написва вокално-симфоничната поема „Сватба“ по едноименното стихотворение на Никола Фурнаджиев, която пресъздава събитията от Септемврийското въстание. През 1940 г. се появява и неговата „Първа симфония - Героична“, посветена на героите от Гражданската война в Испания. Следва операта „Момчил“, в която идеята за свобода и борба намират ярко въплъщение.
След преврата на 9 септември 1944 г. работи като директор на операта, председател на Съюза на композиторите и професор по вокални ансамбли в Консерваторията. Тогава създава популярните химни „Шумете дебри и балкани“, „Химн на 9-ти септември“ и „Химн на българските въстаници“. Пише и големи композиции: „Героична увертюра“, „Концерт за пиано и оркестър“, „Втора симфония“, „Симфоничен концерт за виолончело и оркестър“ (1957), „Оратория за нашето време“ (написана през 1959 г. върху Шест писма на поета Владимир Башев), операта „Антигона 43“, „Трета симфония“, „Четвърта симфония“, „Концерт за кларинет и оркестър“ и „Четвърта симфония“, Втори и Трети струнен квартет, инструменталните си концерти и много други.

Председател е на организационния комитет на „Мартенски музикални дни“ (Русе), „Люлякови музикални празници“ (Ловеч) и българската секция на Международната асоциация по музикално възпитание. Концертира в Чехия, Полша, Югославия и др. Основател на списание „Музика“.
Удостоен със Звание Герой на социалистическия труд, Народен артист и е три пъти лауреат на Димитровска награда.

Награди:

• Димитровска награда (1950, 1951, 1952)
• Заслужил артист (1950)
• Народен артист (1952)
• Орден „НРБ“ I ст. (1960)
• Герой на социалистическия труд и орден „Георги Димитров“ (1967)
• Почетен гражданин на Ловеч (посмъртно) от 3 май 2001 г. "за принос в културата на Ловеч и България".

https://bg.wikipedia.org/


"Въведение и танци" из операта "Момчил":

Концерт за пиано и оркестър №1:

Трио (1930) 1-ва част:

Piano Trio (1930) 1st Mvmt

Ръченица:

[Hatshepsut]

Петко Стайнов

Петко Груев Стайнов е български композитор и музикален общественик, обогатил българската музикална култура и допринесъл значително за развитието и?.

Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. в г. Казанлък. На 11-годишна възраст загубва напълно зрението си, вследствие нараняване на едното око, довело до влошение и на другото. Завършва Института за слепи в София (1915), където музикалната му дарба се проявява за първи път. Тогава прави първите си композиционни опити.

През 1920 г. заминава за Германия и в продължение на една година посещава частен музикален лицей в Брауншвайг. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности: композиция и пиано. Завръща се в Казанлък през 1924 г. и създава първата си значителна творба - симфоничната сюита Тракийски танци в три части (1925), впоследствие допълнена с още една част - "Мечкарско" (1926). От следващата година се мести да живее в София и започва да преподава пиано в Института за слепи.

Петко Стайнов води широка музикално-обществената дейност като председател на Съюза на народните хорове в България (Български певчески съюз) и на Дружеството на българските композитори "Съвременна музика" (1933-1944). В периода 1941-1944 е директор на Народната опера.

Избран е за редовен член (академик) на БАН през 1941 г., а от 1948 г. ръководи новосъздадения Институт за музика с музей при БАН (по-късно Институт за музикознание). Тази длъжност той заема до смъртта си. Умира на 25 юни 1977 г. в София.

Жанровете, в които предимно твори Петко Стайнов, са симфоничният и хоровият.

Симфоничното творчество на Петко Стайнов обхваща:

♦ симфоничните сюити "Тракийски танци" (1925, 1926) и "Приказка" (1930),
♦ симфоничните поеми "Легенда" (1927) и "Тракия" (1937),
♦ симфонично скерцо (1938),
♦ концертните увертюри "Балкан" и "Младежка увертюра" (1936 и 1953),
♦ две симфонии (1945 и 1949).

Хорово творчество

По-значими сред хоровите песни на Петко Стайнов са: "Ела се вие, превива", "Изгреяло ясно слънце", "Бре Иване", "Засвири Димо", "Пусти Димо", "Де бре, Димо". В тях композиторът разкрива специфични страни от душевността и характера на българина.
Други произведения

♦ "Тайната на Струма", 1931;
♦ "Урвич" - за смесен хор, текст Никола Ракитин, 1933;
♦ "Конници", 1932;
♦ "Сто дведесет души" - за мъжки хор, текст Пенчо Славейков, 1935;
♦ "Момина жалба" - за смесен хор, текст Трифон Кунев, 1936;
♦ "Другарят Антон" - за смесен хор, текст Иван Радоев, 1954;
♦ "Кум Герман" - за смесен хор, текст. Димитър Пантелеев, 1955.

http://bg.wikipedia.org/wiki/Петко Стайнов

Тракийски танц:

Пайдушко:

Хоро:

[Hatshepsut]

Марин Големинов


8.ІХ.1908 - 19.ІІ.2000

Роден e в Кюстендил.Баща му, Петър Големинов е юрист. Когато е на 7 години, семейството се премества в Горна Джумая (днешен Благоевград) Взема уроци по теория на музиката при проф. Н. Атанасов. През 1927 г. постъпва в Държавната музикална академия в София, където учи цигулка при Т. Торчанов, камерна музика при А. Стоянов и теоретични музикални дисциплини при Д. Христов, Н. Атанасов и др. През 1931-34 г. следва композиция в Париж („Скола канторум"), при известния френски композитор и педагог Венсан д'Енди, и диригентство при Марсел Лабе. Взима уроци от именития композитор Пол Дюка в „Екол Нормал“. Завършва „Скола Канторум“ със златен медал.

След завръщането си в България (1934) става член на дружеството на българските композитори „Съвременна музика". Последователно е учител по музика в Първа и Втора мъжка гимназия в София. Редовен преподавател в Музикалната академия от 1936 г., доцент от 1943 г. и професор от 1947 г. по композиция и оркестрация. През 1930 г. дава първия си авторски концерт. През 1934 г. пише „Първи струнен квартет", първата акапелна хорова песен „Луд гидия" по Пенчо Славейков (наградена на Славянския хоров конкурс в Белград). През 1936 г. едновременно участва като изпълнител в състава на квартет „Аврамов", дирижира концертите на Камерния оркестър при Радио София, за който написва няколко сюити („Балкан", „Гайдар", „Сюита от 5 македонски народни песни"), „Втори струнен квартет" и др.

Специализира в гр.Мюнхен, Германия композиция при проф. Йозеф Хаас и дирижиране при д-р X.Кнапе (1938-39). Завършва (1940) танцовата драма „Нестинарка", поставена за пръв път в Софийската народна опера през 1942 г.

През 40-те години на XX век създава значими произведения: „Симфонични вариации върху тема от Добри Христов", поемата за бас и оркестър по текст на Асен Разцветников „Селска песен", Трети струнен квартет „Старобългарски", „Втори духов квинтет", „Прелюд и токата" за пиано и оркестър (през 1954 прибавя още една средна част „Ария"), „Прелюд за виолончело и пиано", „Пет скици за струнен квартет", „Концерт за виолончело и оркестър", операта „Ивайло" (либрето от М.Петканова), „Шест миниатюри върху народни песни" за струнен квартет, „Три народни песни" за бас и оркестър, „Малка сюита" за соло виола, „Поема за партизаните" (симфоничен оркестър), „Пет импресии за пиано соло", „Младежки страници" (пиеси за пиано, хорови и солови песни).

През 60-те и 70-те години на XX век композира „Концертът за струнен квартет и струнен оркестър" (1963), „Детска симфония" (1963), две „На мира в света" симфонии (1967, 1969-70), духово трио за обой, кларинет и фагот, „Три миниатюри" за сопран и камерен оркестър по текст на В.Парун, Четвърти струнен квартет — „Микроквартет" (1967), кантатата „Отец Паисий" (за хор, солисти и оркестър), „Природа" (пет импресии за глас и пиано по текст на Ст.Гечев), „Концерт за цигулка и оркестър" (1968-69), операта „Зографът Захарий" (либрето П.Спасов), танцовата драма „Дъщерята на Калояна" (либрето В. Консулова и П.Луканов), ораторията „Титанът" (по текст на Б.Божилов, посветена на 90 години от рождението на Георги Димитров), „Концерт за пиано и оркестър" (1975), „Седми струнен квартет" (1977), четвъртата симфония — „Шопофония" (1977-78), „Квинтет за медни духови инструменти" (1978)

През 80-те години на XX век композира „Концерт за струнен оркестър" (1980), операта „Тракийски идоли" (либрето Ст.Дичев), „Симфонични импресии по картини на Майстора" (за висок глас и симфоничен оркестър, текст Г.Струмски, 1981-82), Диптих за флейта и оркестър (1982), Осми струнен квартет (1983).

Развива активна музикално-педагогическа дейност. Ректор на Българската държавна консерватория (1954-56), директор на Софийската народна опера (1965-67). Представител на България в „Трибуна на композитора" при ЮНЕСКО.

През 1983 г. в Кюстендил е организирано тържествено чествуване по случай 75-годишния му юбилей.

Носител на множество държавни и международни отличия : орден „Георги Димитров" (1983), Димитровска награда (1964), Международна награда на Виенския университет на името на Готфрид фон Хердер (1976).

Герой на социалистическия труд (1978), народен артист (1965), "почетен гражданин на гр. Кюстендил" (1983),почетен гражданин на Стара Загора (1977), почетен гражданин на София. Лауреат на Хердерова премия (1976). Кавалер на Ордена за изкуство и култура (Ordre des Arts et des Lettres). Доктор Хонорис Кауза на Националаната Музикална Академия (София) и на Академията за музикално и танцово изкуство (Пловдив).

По-известни музикални произведения:

Марин Големинов създава ценни произведения в различните области на музиката – симфонични, вокално-инструментални, камерни, музикално-сценични и други произведения, между които се открояват:

♦ „Ивайло“ – опера (1959)
♦ „Зографът Захарий“ – опера (1972)
♦ „Тракийски идоли“ – опера (1981)
♦ „Нестинарка“ – балет (1940)
♦ „Дъщерята на Калояна“ – балет (1974)
♦ „Златната птица“ – музикална приказка (1961)
♦ „Селска песен“, „Титанът“ – вокално-инстументални творби
♦ петструнни квартети, концерт за виолончело и оркестър, концерт за струнен квартет и струнен оркестър, хорови песни, 2 симфонии.

http://bg.wikipedia.org/wiki/Марин Големинов


Операта Ивайло:

Нестинарка:

Отдолу идат, бабо, сеймени:

[Hatshepsut]

Филип Кутев

Филип Кутев Тенев е български композитор и диригент, създател на най-големия български фолклорен ансамбъл, който днес носи неговото име.

Роден е в град Айтос. Учи цигулка при проф. Ханс Кох (1922). Завършва музикално училище (1926) и Педагогическия факултет на Консерваторията (1930). Работи като капелмайстор на военния духов оркестър на 24-ти пехотен полк в Бургас, наследявайки Георги Шагунов, а след това и на 6-ти пехотен полк в София. През 1935 година пише "Българска рапсодия". Първоначално тя е написана за духов оркестър, впоследствие е преработена за симфоничен оркестър. През 1940 година година е първото изпълнение на неговата симфонична поема "Герман", а през 1950 година е премиерата на "Първа симфония".

През 1949 година на гастрол в България е руския ансамбъл „Пятницки“. Именно тогава узрява идеята за създаването на български професионален народен ансамбъл, претворяващ чрез музикално-сценични форми многовековната фолклорна традиция.

В София Филип Кутев общува с изявени интелектуалци, които го подкрепят и насърчават в неговите музикални търсения. Така на 1 май 1951 година той основава първия фолклорен ансамбъл, а благодарение на него и на цяла школа от певци, инструменталисти, танцьори, хореографи и композитори. За да набира членове на ансамбъла обикаля непрестанно селата на България. По този начин всяка нова певица е допринасяла за обогатяването на репертоара на ансамбъла с характерния за родното си място уникален песенен фолклор. Филип Кутев е създател на Фолклорни празници "Славееви нощи" Айтос.


Филип Кутев пръв започва да прави обработки на песните, така че те да бъдат изпълнявяни от многогласен народен хор. Той обработва традиционния песенен фолклор, запазвайки автентичната мелодия. Така създава десетки песенни шедьоври, които се превръщат в музикална емблема на България по света - "Полегнала е Тодора", "Прехвръкна птичка", "Лале ли си, зюмбюл ли си", "Кажи, Ангьо" и още много други.

Освен за ансамбъла, Филип Кутев композира и музиката към филмите „Под игото“ (1952), „Героите на Шипка“ (1955) и „Хитър Петър“ (1960).

https://bg.wikipedia.org/


Полегнала е Тодора:

Симфонична поема "Герман":

Под Игото:

[Hatshepsut]

Веселин Стоянов

Веселин Анастасов Стоянов е български композитор, пианист, музикален педагог и общественик.

Роден на 20 април 1902 г. в Шумен, в семейството на Анастас Стоянов, бъдещият композитор израства в среда с прогресивни възгледи. Родствени връзки сближават семейството с Добри Войников. Музиката заема важно място в живота на Веселин Стоянов още в детските му години. Той учи пиано първоначално при баща си, а след това - от 1922 г. - при своя брат Андрей Стоянов в Държавната музикална академия. Там той проявява качествата си и таланта на пианист с големи възможности. Завършва Музикалната академия като пианист през 1926 година.

Неговата всестранна надареност неудържимо го влече към творчество и през 1926 година той заминава за Виена. Там изучава композиция при проф. Франц Шмид, пиано при проф. Виктор Ебенщайн и известно време при проф. Пол дьо Кон. В тези години съзрява талантът на композитора и укрепва високото му изпълнителско майсторство. През 1930 г. Стоянов се завръща в България и се включва активно в обществено-музикалния живот. Участва в дружеството "Съвременна музика", концертира, създава редица произведения.

През 1937 г. започва преподавателска дейност, а по-късно става професор по музикално-теоретични дисциплини в Държавната музикална академия. В своята педагогическа дейност Веселин Стоянов издига равнището на музикалната теория в България. Под неговото вещо ръководство израства и укрепва цяло поколение български композитори: Тодор Попов, Димитър Петков, Стефан Ременков, Александър Текелиев, Иван Маринов и др.

Жизнената натура на Стоянов, неговото чувство за хумор се проявяват особено силно в музикално-сценичния жанр. През 1958 г. се появява операта "Хитър Петър", в която оживяват образите на старата народна приказка, а през 1966 г. е завършен и балетът "Папеса Йоанна", от който са извлечени две сюити за оркестър.

За изключителните си заслуги към българската култура Веселин Стоянов е удостоен с най-високи отличия: народен артист, герой на социалистическия труд и лауреат на Димитровска награда. Веселин Стоянов умира в град София на 29 юни 1969 година.

Произведения:

♦ Три концерта за пиано и оркестър, концерт за цигулка и оркестър, концерт за виолончело и оркестър, концертино за цигулка
♦ Две симфонии, гротескната симфонична сюита "Бай Ганьо", "Празнична увертюра", Симфоничната поема "Кървава песен",
♦ Рапсодия за симфоничен оркестър,
♦ Оперите "Женско царство", "Саламбо" и "Хитър Петър",
♦ Балета "Папеса Йоанна",
♦ Кантатите "Да бъде ден", "Добрият ученик", "Балада за невестата".
♦ песен/chant

https://bg.wikipedia.org/


Симфония №1:

Рапсодия за оркестър:

Сюитата Бай Ганю:

[Hatshepsut]

Емануил Манолов

Емануил Иванов Манолов е български композитор. Роден е в град Габрово, а след това учи в Московската консерватория. Известно време работи като преподавател, а също и като военен капелмайстор в редица български градове. Емануил Манолов е един от първите български професионални музикални композитори. Той е автор на първата българска опера — „Сиромахкиня“ написана за нуждите на Казанлъшкия оперен театър. Други известни негови произведения са „Работнически марш“ и „Учителски марш“. Той е един от първите български композитори, които се занимават с писане на детски песни. Повечето негови произведения за деца за пръв път са издадени в сборника „Славееви гори.“ Емануил Манолов е основоположник на българското професионално композиторско творчество. Учил е две години пиано, флейта и хармония в Московската консерватория.

След Освобождението (1878) напуска родния си град, известно време остава в Свищов, където пее в хора на Георги Байданов. Известно време се спира в Букурещ и Одеса и се установява в Москва, където учи около 2 години пиано, флейта и хармония в Московската консерватория и прави първите си композиционни опити. След обявяването на Сръбско-българската война (1885) се завръща в България, свири в духовия оркестър на I Софийски полк. Преподава пеене в Педагогическото училище в Казанлък (1886-1888), по-късно пее в Катедралния хор на Г. Байданов в Пловдив. Капелмайстор на духовия оркестър на XXI пехотен полк в Асеновград (1890-1899), където записва народни песни, по-късно издадени в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. От 1899 до края на живота си е капелмайстор на ХXIII Шипченски полк, диригент на любителския хор и оркестър на читалище „Искра“ в Казанлък. Тук създава голяма част от своите произведения и развива активна музикално-обществена дейност. В Казанлък е премиерата на първите две действия от „Сиромахкиня“ (1900).
Гробът на Емануил Манолов в парк "Тюлбе" в Казанлък
Паметник на Емануил Манолов в Габрово

Емануил Манолов е основоположник на българското професионално композиторско творчество. Автор е на първата българска опера „Сиромахкиня“ (недовършена), изградена в интонациите на градския романс и италианската класическа опера. Произведенията му са написани за професионалните и любителски състави в страната. Любителският оркестър, с който разполага в Казанлък, е непълен, което определя и състава в неговите партитури за симфоничен оркестър. Основен жанр в творчеството му е хоровата песен. Голяма част от творбите му, отпечатани в музикалната библиотека „Славееви гори“, са детски и училищни песни. Между хоровите много популярни са песента „Каква мома видях, мамо“ и китките „Мама Иванчу думаше“ и „Повей, повей, буйни ветре“, публикувани в музикална библиотека „Звукове“. Автор е на: китки за смесен акапелен хор; китки за смесен хор и пиано; литургични песнопения; маршове; детски и училищни песни, сред които класическият образец „Хубава си татковино“. Пише китки и пиеси за духов оркестър, камерни пиеси; квартет; 5 солови песни, 3 дуета и други.

Домът на културата в Габрово носи неговото име.

http://bg.wikipedia.org/



Каква мома видях, мамо:

Хубава си, татковино:

Emanuil Manolov (1860 - 1902) - "You are Beautiful, my Homeland"

[Hatshepsut]

Димитър Ненов

Димитър Стефанов Ненов е български пианист, композитор, музикален педагог, архитект и общественик.

Още от младежките си години Ненов проявява интерес към музиката. На 6-годишна възраст започва да учи пиано под ръководството на майка си и въпреки че заниманията му са нередовни, напредва бързо. От 1919 г. е частен ученик по пиано на Андрей Стоянов.

През 1920 г. заминава за Дрезден, където постъпва като студент по архитектура във Висшето техническо училище. В продължение на няколко години композиторът изучава архитектура и музика, занимава се с философия, литература, история на изкуството, математика и физика. Той пише първите си по-значителни произведения в Дрезден. Това са Соната за пиано, Соната за цигулка и пиано, Симфония 1. Отива в Италия, където оформя окончателно музикалното си образование. Връща се в България и написва пиеси за пиано, първи концерт за пиано и оркестър.

Ненов използва в произведенията си народната песен и счита, че тя трябва да бъде основа на българската художествена музика. В голяма част от творбите му преобладават чуждите интонации и силното влияние на Александър Скрябин. Главна линия в музиката на Ненов е симфоничната музика. През 1920-те години той работи над 3 симфонии и композира 4 скици за голям оркестър. По своя хармоничен стил, музиката му е самобитна и оригинална, има истинско богатство на хармоничният език и многобагрена звукова палитра.

Съществена предпоставка за формиране на хармоничния стил на Димитър Ненов е характерът на неговия мелодичен език. Мелодията на композитора е диатонична в основата си, но това е диатоника, която далеч надхвърля рамките на класическата мажорно-минорна тонална система. Наблюдава се единство между мелодия и хармония. Често композиторът развива музикалната идея едногласно, като се отказва от развитие на многогласен строеж. Стилът на неговия мелодичен език е дълбоко и благотворно повлиян от особеностите на българската народна песен. Композиторът гради хармоничната тъкан много пестеливо. В същото време обаче той ползва изразните възможности на хармонията в необикновено широка амплитуда и по обем, и по сложност.

Тоналната природа на неговата музика разкрива големи възможности за действие на хармонията. В творчеството на Ненов навлиза и значителна част от изключителното ладово богатство на българската народна песен.

Оркестровият стил на Ненов е оценен като ярко индивидуален. Без да е изучавал дълго оркестровото изкуство, със своята надареност той за кратко време успява да овладее основите на оркестрацията на професионално равнище.

Димитър Ненов написва 2 вокално-симфонични сюити "Коледа" (1938-1939) и "Тракия" (1940). Едни от най-ранните му пиеси са "Ноктюрно", "Етюд" и "Рондо". До 1937 г. композиторите, които обработват народни песни, си служат с опростени хармонични средства. Най-често ги оркестрират без да променят характера им. При Ненов за първи път народната песен е не само обработена, а развита.

http://bg.wikipedia.org/


Токата:

Димитър Ненов Концерт за пиано и голям оркестър part 1:

Димитър Ненов Концерт за пиано и голям оркестър part 2:

Димитър Ненов Концерт за пиано и голям оркестър part 3:

Димитър Ненов Концерт за пиано и голям оркестър part 4:

[Hatshepsut]

Добри Христов


14.ХІІ.1875 - 23.І.1941

Добри Христов е представител на т.нар. първо поколение композитори. С цялостната си изява той е най-крупната фигура в българската музика и музикална култура в първите две десетилетия на ХХ век. Завършва гимназия и работи като основен учител във Варна. Съосновател и диригент на музикалното дружество “Гусла” в града (1899). През 1900 заминава за Прага. Завършва Пражката консерватория при А. Дворжак, Й. Сук, В. Новак, О. Недбал (1903). След завръщането си в България работи като основен и гимназиален учител по музика във Варна (1904-05) и София (1907-18; 1922). Преподавател (от 1912) и директор (1918-20) на Държавното музикално училище (дн. НМУ “Л. Пипков”)  София. Съосновател и диригент на музикалното дружество “Родна песен” в София (1909). Диригент на хора при църквата “Св. Седмочисленици” (1913) и на хора при храма-паметник “Св. Ал. Невски” (1935). От 1922 преподава теоретични дисциплини в ДМА (дн. ДМА “П. Владигеров”) и е поддиректор на Народния театър. От 1926 е извънреден, а от 1930  редовен професор в ДМА. През 1929 е избран за дописен член на БАН.

Той е един от най-видните изследователи на българския музикален фолклор. Свързан със светските и църковни хорове, значителна част от творчеството си посвещава на хоровата и соловата песен. Между първите му произведения са китките “Лиляна мома хубава” (1897) и “Пусти моми жеравненки” (1898). След завръщането си от Прага разработва български песни от Македония (“Дафино вино”, “Шпирт, леле Яно” и др.) като най-пригодни да бъдат хармонизирани със средствата на класическата мажорно-минорна система. Много от тях са предназначени за мъжки хор, поместени са в сборника му “Македонски песни” (1923). Близки по звучене са и авторските му песни “Пирин планина”, чиято мелодия М. Големинов използва за тема в симфоничните си вариации. Около средата на 20-те години се насочва към образци от Родопския край, Софийско (“Слана падна, Гане”, “Ерген дядо” и др.) и други, които хармонизира за смесен хор. Радетел за истинско древно черковно-певческо творчество той пише “Литургия на св. Йоан Златоуст” и “Общодостъпна за хорово пение литургия” (1934). Светските му хорови песни и литургиите са утвърдени като класика и заемат централно място в репертоара на българските хорове. Песента “Родна песен нас навек ни свързва” се е превърнала в химн на българските хорове. С голяма популярност се ползват и соловите му песни, написани за певеца К. Михайлов-Стоян (“Девойче”, “Вино пия”, “Сивляна”, “Леле боже”, “Я разтуряй, Цвето моме” ). Създава над 600 детски училищни песни, публикувани в сборници.

Автор е още на оркестрови творби и др. Неговата дейност има основополагащо значение за музикалната педагогика и музикознание. Автор е на теоретичните трудове “Ритмичните основи на народната ни музика” и “Техническият строеж на българската народна музика”, както и на много учебници, сборници и статии, които изиграват важна роля за изучаването на музиката в българското училище.


Творчество

♦ За симфоничен оркестър:

  Балкански сюити: №1 (1903), №2 (1916).

  Увертюри: Тържествена увертюра “Ивайло” (1906); “Тутраканска епопея” (1907).

♦ За струнен оркестър:

  Тържествен марш (1905).

♦ Църковна музика:

  “Всенощно бдение”; “Литургия на Св. Йоан Златоуст”; “Общодостъпна литургия”.

♦ Хорова музика:

  “Лиляна мома хубава” (1897); “Пусти моми жеравненки” (1898); “Слана падна, Гане”; “Червено знаме”; “Родна песен нас навек ни свързва”; “Пирин планина”; “Поклон, Родино”; “Мари моме църноока”; “Ганината майка”; “Дафино вино”; “Ела ми Величе”; “Учителски марш”; “Добринка и слънцето”  балада (1931); “Тенка Дафино”  фуга (1933).

♦ Солови песни:

  “Хайдушка песен”; “Девойче”; “Вино пия”; “Сивляна”; “Де бре, Димо”.

  Сборници с детски песни: “Детски песни”  2 свитъка (190004); “Рой звездици”  2 части (1925); “Изворчето пее” (1937).

♦ Избрана литература от него:

  Добри Христов. “Музикално творчество и публицистическо наследство”. Т.1 (С., 1967); “Музикално-теоретическо и публицистическо наследство”. Т.2 (С., 1970). (Съст. В. Кръстев).

♦ Избрана литература за него:

  Кабакчиева, Олга. “Творчеството на Добри Христов” (С., 1940); Камбуров, Иван. “Добри Христов. Живот и дело на народния композитор” (С., 1942); Кръстев, Венелин. “Добри Христов. Монография” (С., 1954); “Добри Христов” (Москва, 1960, 75).

  Япова, Кристина. “Добри Христов и идеята за личността и общността” (С., 1999); “Архивът на Добри Христов”. Каталог” (С., 2002).

http://www.ubc-bg.com/bg/composer/211


Девойче:

Люлчина песен:

Ръченица:

Милост мира и Тебе поем:

[Hatshepsut]

Георги Арнаудов

Георги Арнаудов е български композитор на симфонична, камерна, филмова и театрална музика.

Георги Арнаудов е роден на 18 март 1957 в София, като потомък на възрожденски родове, в известно семейство на музиканти. Баща му Асен Арнаудов, племенник на известния български генерал Стефан Белов е цигулар и арфист, ученик на Саша Попов е един от първите музиканти, основатели на Царския симфоничен оркестър, професор по арфа в Българска държавна консерватория. Майка му Сузана Веселинова-Арнаудова, племенница на видния български зоолог и орнитолог Павел Патев, е известна камерна певица през 40-те и 50-те години.

Арнаудов завършва Националното музикално училище през 1976 г. и Държавната музикална академия "Панчо Владигеров" в класа по композиция на проф. Александър Танев през 1985 г., като в същото време посещава композиторските курсове на GAMO — към Академията за изящни изкуства във Флоренция, Италия, както и други летни курсове за композитори, като работи с автори като Брайън Фърнихю, Тон де Леув, Божидар Спасов. Докторската си дисертация защитава в Нов български университет.

От 1983 г. е преподавател в Националното музикално училище „Любомир Пипков“ — София, а от 2000 е редовен преподавател в Департамент „Театър“ и департамент „Музика“ на Нов български университет. Доцент по композиция и хармония, доктор по музикознание и музикално изкуство.

Арнаудов е автор на симфонични, камерни, вокални и хорови творби, редица творби за пиано, музика към театрални и балетни постановки. Редица творбите му към театрални и балетни постановки, мултимедиен театър, хореографски инсталации са създадени в сътрудничество с известни хореографи и постановчици.

Световно известни са негови цикли от творби, написани по стари български текстове от ранното средновековие, цикълът Thiepoleo, написан по автентични архаични орфически текстове и ритуали, творба получила световно признание, звукови изследвания и фикции на основата на готическа и ренесансова музика, сценични творби, камерна и симфонична музика, изпълнявана в България и чужбина.

Голяма част от творбите му са представяни на концерти, фестивали и форуми на съвременната музика в България и по света. Има издадени 4 авторски компактдискове и редица творби включени в издания на български и чуждестранни изпълнители и антологии на съвременната музика. Автор е на статии, изследвания в областта на старата българска и европейска музика, публицистика и критика в периодичния печат. През последните години редица негови творби имат своите световни премиери в престижни световни зали.

Композиции

Симфоничен оркестър

    Симфония No. 1, (1984)
    Концерт за оркестър, (1986)
    Concerto grosso
    Kammerkonzert, (1988)
    Симфония No. 2, (1989)
    Laus Solis, (1996)
    Цветовете на светлината, (1997);
    Вариации по тема от С. Рахманинов, (2001)
    Концертна музика (2004)
    Concierto Barroco (2007) по Алехо Карпентиер
    Концерт за цигулка и оркестър (2010 - 2012)
    Влахерна. Покров Богородичен

Кантатно ораториални

    Забравени песни ІІІ, за сопран и струнен оркестър (2006)
    Книга на песните — Глава І „Въображаеми оперни сцени“ три поеми за сопран, тенор и оркестър по текстове на Квинт Хораций Флак (2008)
    Страсти на Иисуса Христа по Псалмите на Пророк Давид по автентинчни среднобългарски текстове (2008)
    Химни към пролетта за дамски хор и оркестър по текстове на Николай Лилиев (2008)

Вокални творби

    Footnote (…und Isolde/ns Winkfall lassen) за сопран и камерен оркестър (1991)
    Kyrie (Summe Deus), за сопран и камерен оркестър (1991)
    Кръга на ритуала за сопран и камерен ансамбъл (1991)
    Пътят на птиците, за сопран и камерен ансамбъл (1995)
    Пътят на птиците ІІ, за сопран и камерен ансамбъл (1995)
    Thyepoleo, за гласове и камерен ансамбъл (2000)

http://bg.wikipedia.org/


Забравени песни:

Gheorghi Arnaoudov - "Forgotten Songs"

Sound Wrapping II by Georgi Arnaudov:

[Hatshepsut]

Академик Марин Големинов – всепризнатият български творец

На 28 септември 1908 година е роден един необикновен човек. Лауреат на Хердерова премия, Кавалер на ордена за изкуство и култура на Франция, Марин Големинов е бил директор на Софийската опера и ректор на Националната музикална академия. За него ни разказа неговата собствена внучка – Лили Големинова. Благодарим й, че ни запозна с историята на този голян човек и талант. Текстът е неин.

Неговото име е в галерията на най-изявените студенти на Скола Канторум в Париж, където учи композиция при Венсан д'Енди, Пол Дюка, Ги дьо Лионкур, а след това специализира в Мюнхен. През 1942 година е премиерата на танцовата драма „Нестинарка“ (по разказа на Константин Петканов) – премиера, която предизвиква истински фурор. Операта му „Ивайло“ е първата, която е поставена на хълма Царевец във Велико Търново. С нея се поставя началото на традицията там да се представят опери, тогава – през 1985та – спектаклите на „Ивайло“ са посетени от над 14 000 зрители. Квартетите на Големинов са сред най-добрите образци на този жанр у нас, като два от тях – „Старобългарски“ и „Микроквартет“ се изпълняват изключително често и днес (в края на 80-те квартети на Големинов се свирят в САЩ. През 1963 година Марин Големинов пише своя уникален „Концерт за струнен квартет и струнен оркестър“, с който отваря нова страница в своето творчество – модерна, с лаконичен израз, все така с най-доброто от европейската музикална естетика, но с типичен, вече Големиновски изказ.

Други негови творби, които са неизменна част от българската класика са „Симфоничните вариации по тема от Добри Христов“, “Пет скици за струнен оркестър”, “Малка сюита за соло цигулка”, “Три песни по картини на Майстора”. при музикално-сценичните творби  – оперите „Зографът Захарий“ (на премиерата Никола Гюзелев пее и рисува на сцената) и „Тракийски идоли“, балета „Дъщерята на Калоян“. Един от най-добрите оркестратори в историята на българската музика.

Диригент, професор в музикалната академия (сред неговите ученици са Пламен Джуров, Емил Табаков, Стефан Драгостинов, Димитър Христов и др.), критик. Казва, че винаги е обичал да пише и ноти, и думи. Сред трудовете, които публикува, е „Зад кулисите на творческия процес“ – уникално издание на български и френски, което изследва процеса на създаване и интерпретация по наистина иновативен начин.

Неговата танцова драма „Нестинарка“ е най-играната извън страната ни българска музикално-сценична творба. „Нестинарското хоро“ е емблематично за българската музика, произведения, което продължава да непрестанно да звучи и у нас, и зад граница. Поставяна е в  Чехия, Германия, Русия. Представяна е от балета на Софийската опера в Барселона, Венеция, Франкфурт а във версията, която Маргарита Арнаудова създава за балет „Арабеск“ е играна в над 50 държави.

Широко скроен, енциклопедична личност, истински европеец, Марин Големинов далеч преди да влезе страната ни в ЕС, казваше, че културата ни отдавна е в Европа. За разлика от много други композитори от своята генерация, творецът винаги е подкрепял младите композитори, аванградните идеи, иновативното мислене.

Марин Големинов е известен със специфичното си чувство за хумор, способността си да оцени и обобщи всяка ситуация само с няколко, изключително добре подбрани думи.

За Големинов неговият ученик Стефан Драгостинов казва, че името му казва всичко – ГОЛЕМ и НОВ.  Марин Големинов умира през 2000-та година, след като дочаква новото хилядолетие. Живял 91 години, той е свидетел на всички паметни и повратни събития на 20 век. Една от последните му творби се нарича „Възкресение за живите“.

Из дневника на Големинов

3 месеца след премиерата в София през 42 година, Софийската опера трябваше да присъства на визита в операта във Франкфурт на Майн. „Нестинарка“ беше включена в програмата. Във Франкфурт излезе много хубава критика в списанието, основано от Шуман. Може би светците Константин и Елена са били надвесени над рождената люлка на творбата! И така, с тяхна благословия, и до днес „Нестинарка“изгаря върху жаравата, за да възкръсне като феникс от пепелта…

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Парашкев Хаджиев

Парашкев Тодоров Хаджиев е изтъкнат български композитор от ХХ век и музикален педагог, професор по хармония (от 1947 г.) в Държавната консерватория (днес Национална музикална академия). Той е един от творците с особено силно влияние върху формирането на българската музикална култура.

Син е на оперния диригент и пианист Тодор Хаджиев (основател на Софийската опера) и на оперната прима Дойчина Хаджиева.

Парашкев Хаджиев е Председател на Съюза на българските композитори в периода 1990-92 г. Получава Димитровска награда през 1962 г., става народен артист (1982 г.).

Парашкев Хаджиев завършва софийска Консерватория (1936 г.) с пиано при проф. Андрей Стоянов и композиция при проф. Панчо Владигеров). Веднага след това специализира композиция във Виена при Й. Маркс (1937 г.), във Висшето училище по музика в Берлин при Х. Тисен (1938-40 .), след което учи и в Прага.

След завръщането си в България става преподавател по хармония в Консерваторията, от 1947 г. над 4 десетилетия е професор по хармония и композиция. Проф. Хаджиев се утвърждава като един от авторитетните музикални педагози в страната. Автор е на най-известните български учебници по хармония елементарна теория, възпитали покления български музиканти. Педагогическата дейност на Хаджиев е особено ефективна.

Като композитор Парашкев Хаджиев е най-продуктивният български композитор на музикално-сценични творби: 21 опери, 6 оперети и 3 мюзикъла, 1 балет, които имат над 150 постановки на сцените на всички български музикални театри, някои от които включени в представителна част от националния репертоар на българските оперни и оперетни театри след средата на 50-те години на ХХ век. Негови опери и балети са поставяни в Русия, Румъния, Полша, Чехия, Германия, Белгия и други страни. Той е автор и на симфонична и камерна музика, множество хорови и масови песни, стотици детски и училищни песни и упражнения, десетки забавни песни, музика към игрални филми и др. С висока стойност са неговите над 5000 хармонизации на народни песни. Написал е и 2 струнни квартета (1948, 1953 г.), 2 сонати за цигулка и пиано (1940, 1946 г.), концертино за цигулка и оркестър (1941 г.), концертино за флейта и оркестър (1945 г.), сюита за цигулка и пиано (1940 г.), симфонична „Младежка танцова сюита“ (1952 г.), пиеси и сонати за пиано, цигулка и две цигулки. Голяма част от творчеството му е издадено.

За музиката на Хаджиев е характерно метро-ритмическото разнообразие, основано върху неравноделни народни размери, ясна и стегната форма, преобладаване на лирико-хумористична тематика.

Опери

    „Имало едно време“ (1957)
    „Луд гидия“ (1959) - либрето Иван Генов
    „Албена“ (1962) — либрето Петър Филчев (по драмата на Й.Йовков)
    „Юлска нощ“ (1964) - по драмата на Иван Генов „Септемврийска балада“
    „Милионерът“ (1965) - по комедията на Йордан Йовков
    „Майстори“ (1966) - по драмата на Р. Стоянов
    „Златната ябълка“ (1972)
    „Лето 893“ (1973) - либрето Панчо Панчев
    „Мария Десислава“ (1978) - либрето Камен Зидаров
    „Йоанис Рекс“ (1981)
    „Парадокси“ - 3 едноактни опери: „Развод“, „Крадецът“ и „Подаръците“ (1982)
    „Аз, Клавдий“ (1984)
    „Звезда без име“ (1985) - либрето Огнян Стамболиев
    „Мнимият болен“ (1987)
    „Бабината питка“ (1989)
    „Ревизор“ (1990)
    „Любовта на Йоан Кукузел“ (1992)

Оперети

    „Деляна“ (1952),
    „Айка“ (1955),
    „Мадам Сан Жен“ (1958)

Филмова музика

    „Сватба“, реж. Борис Борозанов (1942)
    „Огнена диря“, реж. Борис Борозанов, Ат. Георгиев (1946)
    „Калин Орелът“, реж. Борис Борозанов (1950)
    „Следите остават“, реж. Петър Б. Василев (1956)
    „Малката“, реж. Никола Корабов (1958)

http://bg.wikipedia.org/

Луд Гидия:

Мария-Десислава:

Айка:

[Hatshepsut]

Васил Казанджиев

Академик Васил Иванов Казанджиев е изтъкнат български композитор, диригент и педагог.
Васил Иванов Казанджиев е роден на 10 септември 1934 г. в Русе. На 7-годишна възраст започва да свири на китара, а две години по-късно и на пиано. Десетгодишен започва да композира. Първите му учители по композиция и дирижиране са Константин Илиев и Добрин Петков. През 1952 г. завършва гимназия, а през 1957 г. завършва Българска държавна консерватория. Учи композиция в класа на проф. Панчо Владигеров и дирижиране при проф. Влади Симеонов. Още като студент в Академията той завоюва лауреатско звание за „Симфониета“ за голям оркестър на шестия международен младежки фестивал в Москва (1957 г. — председател на журито Дмитрий Шостакович).

Започва кариерата си като диригент в Софийската опера (1957-64). През 1962 г. основава камерния ансамбъл „Софийски солисти“ и работи като негов главен диригент до 1978 г. Под ръководството на Казанджиев съставът се утвърждава като един от водещите оркестри на България и осъществява множество турнета в България и чужбина. Репертоарът на състава обхваща периода от XV до ХХ век до новонаписани произведения и премиери на творби от български и чуждестранни композитори. Състава реализира изпълнения и записи на произведения на Вивалди, Бах, Моцарт, Барток, Вебер, Шостакович, Бритън и др. Между 1979 и 1993 г. Казанджиев заема поста главен диригент на Симфоничния оркестър на БНР.
Казанджиев се занимава активно със звукозаписна дейност, а също така и с преподаване в Консерваторията: Четене на партитури (от 1960 г.), и Оркестрово дирижиране (от 1984 г.). От 1985 г. е професор по оперно и симфонично дирижиране. През 2005 г. е избран за член-кореспондент на БАН. На 12.01.2009 г. на основание чл. 9 ал. 9 от Правилника за избиране на академици (действителни членове) и член-кореспонденти (дописни членове) на БАН Управителният съвет на БАН избира чл.-кор. Васил Казанджиевв за Академик в направление „Творци на изкуството“.
Автор е на множество музикални произведения: пет симфонии и други произведения за симфоничен оркестър, инструментални концерти, музика към филми и театрални постановки, хорови и камерни творби. Въпреки че през 60-те и 70-те години на ХХ в. името на Казанджиев се свързва с Българския музикален авангард, наред с такива творци, като Константин Илиев, Лазар Николов и Георги Тутев, той успява, да изгради един собствен, самобитен стил, налагайки се, като един от съвременните европейски класици. В началото на XXI в. той работи активно като композитор представяйки с голям успех своя симфонична и камерна музика на различни фестивали или концертни форуми в България и в чужбина.

Творби

Симфоничен оркестър

„Симфониета“ (1953)
Симфония № 1 (1959)
„Септември 1923“ - героична увертюра (1960)
„Апокалипсис“ (1976)
„Капричио“ (1977)
„Илюминации“ (1979)
Симфония № 3 (1983)
Симфония № 4 „Нирвана“ (2000)
Симфония № 5 „Lux Aeterna“ (2006) в памет на Добрин Петков

Камерен оркестър

Complexi Sonori (1965)
Симфония №2 „Симфония на тембрите“ (1968)
„Картини от България“(1970)
„Живите икони. Възхвала на Софийската крипта“ (1970)
„Празнична музика“ („Псалми и ритуали“) (1972)

Камерна музика

Струнен квартет №1 „Перспективи“ (1966)
„Строфи“ за флейта, цигулка и пиано (1968)
Струнен квартет №2 (1972)
Концертни импровизации (1974)
„Епизоди“ за кларинет, арфа и ударни инструменти (1977)
„Импулси“ за флейта, обой и фагот (1978)
„Катарзис“ за 12 виолончела (1996)
„Миражи“ за кларинет, цигулка, виолончело и пиано (1997)
Струнен квартет №3 (2002)
Трио за кларинет виолончело и пиано (2007)

Клавирна музика

Токата (1957)
Соната (1959)
„Триумф на камбаните“ (1972)

https://bg.wikipedia.org/


Живите икони:

Прелюд и фуга:

   

[Hatshepsut]

Симеон Пиронков


(18.VІ.1927 - 25.І.2000)

Завършва ДМА с композиция при проф. П. Хаджиев и дирижиране при проф. Ас. Димитров (1952). По време на следването си работи като диригент и художествен ръководител на оркестъра на Народния театър за младежта. Музикален оформител в Студия за игрални филми (1964-68). От 1968 до 1980 е на свободна практика. От 1980 е доцент в НАТФИЗ “Кр. Сарафов”, като преподава музикално оформление на спектакъла. През 1982 посещава Cite des Arts Париж, а през 1990  Лос Анжелес (САЩ), където чете лекции. Заместник-председател на СБК (1980-85). Съосновател на Дружеството за нова музика в България, българска секция на ISCM (1990). От 1994 до смъртта си е негов председател и директор на ежегодния международния фестивал за съвременна музика Musica Nova  Sofia. Председател на фондацията и Международния конкурс за млади оперни певци “Борис Христов” (от 1992).

Той е сред изявените съвременни български автори. Музиката му е изпълнена с различни оригинални художествени решения по отношение на постигнатата образност и използвания музикален език. Автор е на творчество в различни жанрове: 3 опери; оратория; произведения за симфоничен, струнен и камерен оркестър; камерна инструментална и вокална музика; хорова музика; музика към 43 игрални, 25 мултипликационни, 36 научно-популярни и документални филми; музика към 51 театрални, 15 радио и телевизионни постановки, “Балкантон” и др. Негови произведения са изпълнявани в почти всички европейски страни, САЩ, Русия, на международни фестивали на съвременната музика във Варшава, Будапеща, Берлин, Загреб, Прага, Братислава, издавани са в България, Германия и Япония. Носител е на престижни национални награди. Удостоен е с наградата “Готфрид фон Хердер” за цялостно творчество (1985).

Творчество

Музикално сценични:
Опери: “Добрият човек от Сечуан” по Б. Брехт (1965); “Пъстрата птица”  комична опера по собств. либр. (1979); “О, моя мечта…”  лирична комедия по собств. либрето (1985).

Вокално-оркестрови/инструментално-ансамблови:
“Истинската апология на Сократ” за бас, ударни и стр. инстр., т.К. Варналис (1967).

“Житие и страдание грешнаго Софрония”  оратория за хор и орк. (1976).

За симфоничен оркестър:
“Нощна музика” (1968); Български фолклорен танц “Петрунко” (1983); Симф. скица върху една популярна мелодия (1986); Оркестрова сюита “Модерн” (1988); Пасакалия (1991); Босненска приспивна песен (1993);  El Tango вариации (1996).

Музика за 2 пиана и орк. (1973).

Концерти:“Кончерто Рустико” за виолончело и орк. (1982); за флейта и орк. (1987); за цигулка и орк. (1989); “Паметта на едно пиано” (1995).

За камерен оркестър:
“Балетна музика в памет на Стравински” (1972); Kammersinfonie за 11 солисти (1990).

За струнен оркестър:
Симфония (1960); “Движения за 13 струнни” (1967); “Реквием за един неизвестен млад човек” за 13 струнни (1968); “Лирична сюита” 1983); “Четири капричии от Паганини”  транскрипция за струнен ансамбъл (1994).

Камерна музика:
Струнни квартети: №1 (1951), №2 (1966), №3 (1985).

Трио за цигулка, виола и виолончело (1950); Екологическо трио за цигулка, кларинет и контрабас (1987).

Сонатина за 2 цигулки (1951).

“Четири епизода” за валдхорна и пиано (1975); “Встъпление и капричио” за соло виолончело (1980); “Приспивна песен” за кларинет и пиано (1983); Tema con variationi per violino e pianoforte (1985).

Солови сонати: за цигулка (1955); за обой (1956).

“Три движения“  за соло арфа (1992).

За пиано:“10 вариации по една романтична тема” (1948); 5 пиеси (Сюита за пиано) (1948); 16 прелюда (1949); 5 пиеси (1950); “Пасакалия за изгрева на една луна” (1980); Детски албум (1983); Сонатина за пиано на 4 ръце (1990).

За глас и камерен ансамбъл:

За женски глас и кам. ансамбъл: 2 вокализи (1950); 5 песни (1952); 2 песни по В. Ханчев (1962); “Песни на живота”  цикъл от 7 песни по Е. Дикинсън и “Песни на смъртта”  цикъл от 5 песни по Е. Дикинсън (на англ. ез.) (1989).

За женски глас и пиано: “Селски празници”  цикъл по П. Караангов (1975); Две песни по Б. Брехт (на немски ез.) (1977).

За женски и мъжки глас с пианопо Б. Брехт (1980).

За бас и камерен ансамбъл: “Сатирикон”  3 песни по старо-гръцки текстове (1971).

За баритон, пиано и виолончело: “Фантазия върху поезия на Хайнрих Хайне” (1997).

Хорова музика:
За см. хор: “Зеленият дъжд” (1993).

За ж. хор: “Светлият дъжд” (1963); “Пей, птичко” (1970); “Циганска песен” (1971); 3 песни за ж. хор и кам. оркестър (1976);  “Искам да напиша песен”  кантата (1979).

За м. хор:“На прощаване”  балада (със съпровод на ударни) (1983).

Музика към филми (игрални):
“На малкия остров”, реж. Р. Вълчанов (1957); “А бяхме млади”, реж. Б. Желязкова (1960); “Инспекторът и нощта”, реж. Р. Вълчанов (1963); “Крадецът на праскови” (1964), “Черните ангели” (1970), реж. В. Радев; “Тримата от запаса”, реж. З. Хеския (1971); “Голямото нощно къпане”, реж. Б. Желязкова (1980); “Васко да Гама от село Рупча”, реж. Д. Петров (ТВ 6-сериен, 1986) и др.

Избрана лит. от него:
“По стъпалата на времето”  литературно съчинение. (С., 2000).

Избрана лит. за  него:
Хронограф на творчеството по жанрове  В: “По стъпалата на времето” (съст. Анда Палиева).

https://www.ubc-bg.com/bg/composer/257

Simeon Pironkov (1927-2000): Night music (1968)

[Hatshepsut]

Красимир Кюркчийски

Красимир Цветанов Кюркчийски е изтъкнат български композитор и диригент.

Роден е на 22 юни 1936 г. в Троян. Възпитаник е на Българската държавна консерватория, където завършва „Композиция“ при професор Панчо Владигеров. По-късно специализира в Московската консерватория при Дмитрий Шостакович.

Красимир Кюркчийски е автор на симфонична („Симфония-реквием“ 1966, „Диафонична студия“ 1971), Концерт за оркестър 1976; Симфония № 2 (2004);

• Вариации по тема на Хендел (1984); "Един шоп в Испания" 1999 г. Рапсодия 2001 г.

    вокална,
    камерна (струнен квартет 1959; соната за цигулка и пиано 1969; соната за виолончело и пиано по тема на Хиндемит) и
    филмова музика („Свобода или смърт“, „Дърво без корен“, „Записки по българските въстания“),
    опери („Юла“ 1969),"A votre sante" (Наследството)- 1987
    обработки на народни песни,
    балета „Козият рог“ (1978), "Балада за автопортрета" (1968)
    концерт за пиано и оркестър „В памет на Панчо Владигеров“,

• Симфония-концертанте за виолончело и оркестър
• Концерт за цигулка и оркестър
• Концерт за пиано и оркестър № 2 "На Милена Моллова" (2011).
• "Приказка за стълбата"
• Балада за Паисий

    цикъл хорови песни „Сън за щастие“ за смесен хор.

Известно време работи като диригент на оркестъра на ДАНПТ „Филип Кутев“, а след това е диригент на хора при ансамбъла за народни песни на Българското радио, известен по-късно като „Мистерията на българските гласове“. Неговите обработки „Калиманку, Денку“, „Пиленце пее“, „Изповед“, „Заблеяло агънце“, „Месечинко, льо“ са включени в поредицата на Марсел Селие „Мистерията на българските гласове“, получила наградата „Грами“.

Красимир Кюркчийски е сред най-често изпълняваните български композитори в чужбина. Удостоен е с много правителствени отличия, грамоти и награди. През 1966 г. получава голямата награда от конкурса за композиция „Парижки музикални седмици“.

Дълго време Красимир Кюркчийски живее и работи в село Боженци.

Умира на 15 декември 2011 г.

https://bg.wikipedia.org/


Kyurkchiyski - Piano Concerto No.1 (I):

Kyurkchiyski - Piano Concerto No.1 (II):

Kyurkchiyski - Piano Concerto No.1 (III):

"Мелодия" /Две рози/:

Месечинко льо:

https://soundcloud.com/ljubo-angelov/1936-2011

[Hatshepsut]

Константин Илиев


9.ІІІ.1924 - 6.ІІІ.1988

Завършва ДМА (дн. ДМА “П. Владигеров”) (1946). Учи композиция при проф. П. Владигеров, дирижиране при проф. М. Големинов и цигулка при проф. Вл. Аврамов. Специализира в Пражката академия за музикално изкуство дирижиране при проф. В. Талих и композиция при Я. Ржидки, посещава заниманията по четвърттонова композиция на проф. Алоис Хаба (1946--47). През 1947 се завръща в България. За кратко време работи като музиколог в Радио София, след което има активна диригентска дейност. Основава ДСО - Русе (1947--48). Диригент на балета на Софийската опера (1948--49). Главен диригент на ДСО и Народна опера - Русе (1949--52). Главен диригент на Варненския симфоничен оркестър (1952--56). От 1956 (с прекъсвания) е диригент и главен диригент на Софийската филхармония. Професор по оркестрово дирижиране в БДК (от 1967). През 1969 напуска филхармонията и до 1971 осъществява цикъл от концерти и записи за грамофонната фирма “Балкантон” с оркестъра на ДМА. През годините 1971--72 и 1978--84 отново е назначен за главен диригент на Филхармонията. От 1972 до 1978 живее в Добрич и поставя началото на Фестивала на камерната музика. Последната изява на К. Илиев на диригентския пулт е в Русе (1988). Като диригент получава признание в много страни на Европа, Америка и Азия и изиграва изключително голяма роля в пропагандирането на музиката на ХХ век. Има множество записи в БНР, “Балкантон” и в чужди радиостанции.

Той е един от най-значимите съвременни български композитори, творчеството му се свързва и с т.нар. български музикален авангард. Пише в различни жанрове: 2 опери и 1 балет; кантатно-ораториални творби; 6 симфонии и други произведения за симфоничен оркестър; 7 Tempi concertati за различни инструментални ансамбли; 4 струнни квартета; духов квинтет и друга камерно-ансамблова и солова музика; 5 песни за глас и пиано; хорова музика за различни състави, репертоарни за изпълнителите; филмова и театрална музика.

Aвтор е на три книги, статии и студии.


Творчество

Музикално-сценични:

Опери: “Боянският майстор” (1962, София); “Eленово царство” (1974, Русе)

Балет: “Чохеното контохче” (1958, непост.)

Вокално-оркестрови:

Оратория: “Похвално слово за Константин философ, наречен Кирил” за тенор, бас, см. хор и инструменти (1970).

Кантати: “Септември 1923” за солисти, хор и орк. (1963); “Годишните времена” за ж. хор и орк. (1963); “Той трябваше да дойде” - за тенор, четец, см. хор, струнни, пиано флейта, 2 тромпета, 2 тромбона и ударни (1969).

“Чудното хоро” - сюита за ж. хор, духов квинтет и пиано (1956).

“Поема за мъртвите, посветена на живите” за д. хор, 3 смесени хтра, солисти, рецитатори, инструменти, високоговорители (1972).

“Пролетни празници” за сопран, тенор, ж., м. и см. хор, 2 рояла и ударни (1975).

“Коледа” за ж. и м. хор, тенор,бас, говорещ глас, 2 рояла и ударни (1984).

За симфоничен оркестър:

Симфонии: №1 (1947), №2 (за духови инструменти) (1951), №3 (1954), №5 (1959), №6 (1984).

Сонатина за оркестър (1944-45), Дивертименто (1949).

“Песен за човешката радост” - симф. поема (1951); Вариации (1952-53); Валс (1959); Фрагменти (1968); “Музикални моменти” (1972); “Буколики” (1977); “Игри” (1980), “Китка” (1980); LI in memoriam (1981-82); “Детски птици” (1982); “Очите на нощта” (1987).

Концертино за флейта и орк. (1946); Концерт за цигулка и орк. (1971).
За струнен оркестър:

Симфония №4 за бас и стр. орк. (1958).

2 импровизации (1948); Кончерто гросо за стр. орк., пиано и ударни (1950); “Ретроспекции” (1982).
Камерна музика:

Tempi Сoncertati I-VII: №1 за 13 струнни или стр. квартет и стр. орк. (1968); №2 за флейта, чембало и 12 струнни (1975); №3 за виолончело соло и 3 групи ударни (1977); №4 за цигулка, виолончело, 2 групи ударни и челеста (1980); №5 за 14 духови (1981); №6 за флейта, виолончело и арфа (1985); №7 за пиано, кларинет и орк. (1988, незав.)

4 пиеси за квинтет от флейта, кларинет, цигулка, виола и виолончело (1953).

6 пиеси за квинтет от обой, валдхорна, цигулка, виола и виолончело (1953).

Духов квинтет (1943).

Струнни квартети: №1 (1948), №2 (1951-52), №3 (1955), №4 (1956).

3 пиеси за два кларинета и бас кларинет (1953); 5 пиеси за обой, фагот и кларинет (1954); Клавирно трио (1976).

Сонати: за две цигулки (1953); за цигулка и виола (1953); за цигулка и виолончело (1953).

Коментарии за виолончело и пиано (1968); Ad libitum за виола и виолончело (1978); 7 багатели за кларинет и виолончело (1987).

Солови пиеси:

3 капричии за соло кларинет (1959); Solo per ViolinGio (1987); Соната за соло цигулка в 1/4 тон (1947); Соната за соло виолончело (1953); Solo per VenziCello (1987).

За пиано: Две пиеси за дeца (1946); Малка сюита за пиано в 1/4 тон (1847); “Детски птици” (1963); “Движения” (1964); “Страница от албум” (1987); Solo per ClaviStella (1988).

Вокална музика:

За глас и пиано: 6 песни по С. Красински (1944-45); “Помниш ли тихата улица” по В. Динова (1946); “Български език” по И. Вазов (1950); “Лято” - вокален цикъл по Е. Багряна (1954); “Отражения - кантата по Л. Хюз (1966).
Хорова музика:

За ж. хор: “Пред буря” т. В. Ханчев и “Нощ”, т. А. Разцветников (1962); “Гората и птиците” кантата без текст (1976); “Сърната” по М. Исаев (1981).

За см. хор: “Селска кантата” по А. Разцветников (1965); “Зелени облаци” по С. Красински (1965); 2 поеми по А. Далчев (1966); “Три импровизации върху Дон Кихот” и “Седенкарски песни” по А. Разцветников (1966); “Задявки” (1972); “Тихи песни”, т. Н. Лилиев (1974).
Музика към филми (игрални):

“Наша земя” (1952), “Ребро адамово” (1956), “Гераците” (1957), “Сиромашка радост” (1958), “Пътища” (новела “Другото щастие”) (1959) и “Златният зъб” (1962), реж. А. Маринович; “Отвъд хоризонта”, реж. З. Жандов (1959).
Избрана лит. от него:

“Любомир Пипков” (С., 1958); “Слово и дело” (София, 1997); “Лазар Николов” (Пловдив, 2002).
Избрана лит. за него:

“Константин Илиев. Музикално творчество. Каталог” (София, 2000).

http://www.ubc-bg.com/bg/composer/9


Konstantin Iliev - Symphony No 3 (1954):

Konstantin Iliev - Symphony No. 5 (1959):

Konstantin Iliev - Divertimento for Symphony Orchestra (1949):