Теодоръ Траяновъ

[Hatshepsut]

Аристократът Теодор Траянов

Един голям мислител с аристократична душа казва: „Разстоянията между нации, обществени класи, култури и раси са незначителни. Истинската бездна е онази между възгледите на плебея и възгледите на патриция.“
Дори да не сме съгласни докрай с тази сентенция, трябва да признаем, че великите личности сред нас наистина са неподвластни на злободневните неволи. Величието при тях доминира както над расовата им принадлежност, така и над социалния им произход. Във величието на отделната личност е заключена тайната на вселената. Това величие е величие на духа, затова е невъзможно за дефиниране и обяснение. То може единствено да бъде наподобено или почувствано.

Една такава велика личност с аристократично излъчване е бил големият български поет Теодор Траянов. В какво се заключава неговият аристократизъм? В спомените си за него брат му Крум казва: „Федя (така го наричали в семейството му) притежаваше и трите аспекта на понятието култура: интелигентност, образование и възпитание. Той никога не нагрубяваше, не иронизираше.“

„Отношенията му с братята и родителите бяха сърдечни и непосредствени. Никога, при никакъв повод не обиждаше никого и всякога беше мил и усмихнат. Несполуките и болките на всекиго от нас изживяваше дълбоко и винаги намираше утешители думи, за да ни успокоява.“

„Една вечер Федя се завърна необичайно рано, а беше студен ноемврийски ден. Майка ни, изумена, го погледна и каза: „Бе, синко, къде си тръгнал в тоя студ по сако, къде ти е пардесюто?“ А той отвърна усмихнато: „Подарих го, мале, на един събрат, който няма нищо!“ Майка ни нищо не отвърна, тъй като познаваше своя син и неговите добродетели. Връщал се е и без шапка, но винаги усмихнат и вглъбен в себе си.“

Виждаме образа на един щедър, чувствителен и добър човек. Теодор Траянов е много способен ученик. Завършва Класическата гимназия в София (1899 г.), след това Висшето техническо училище във Виена (1901-1908 г.), откъдето се дипломира като архитект. Визитката му, свързана с техническите науки, предполага едно доходно съществуване. Още повече, че млада и модернизираща се България по онова време имала остра нужда от изучили се на запад архитекти и инженери. А че имал аналитичен и комбинативен ум, трениран от усърдни занимания с естествени науки и математика, било безспорно: Теодор Траянов бил един от най-добрите шахматисти на България за времето си. В партия шах през 1936 г. той завършва на равно с действащия световен шампион по шах Александър Алехин.
Но Теодор Траянов имал мисия в живота си, различна от тази да живее охолно в практикуване на доходния си „занаят“. Теодор не бил занаятчия, а поет.

За известно време в още младежките си години той постъпил на служба в българското дипломатическо представителство (легацията) във Виена. Брат му Крум си спомня чувствената наслада на Теодор от досега му с произведенията на изкуството във Виена. Теодор Траянов е много добре приет в културните салони и изисканите среди, където се чувствал напълно в свои води, все едно е роден син на някой немски княз



„В легацията бе работлив и претрупан с работа. Но това не му пречеше да посещава концерти, театри, изложби и пр., като и мен напътствуваше в това направление. Спомням си добре, че ме изпрати да чуя цигулковия концерт на Бетховен, изпълняван от Александър Шмулер – голяма знаменитост на времето, холандец по произход. На сутринта ме попита за впечатлението ми. Отвърнах му: „Възхитително! От днес, брат, ще предпочитам камерната музика, без да изоставям драматичната.“ Той ми подаде ръка и ми каза: „Щом предпочиташ камерната музика, признавам те за музикант.“
(…) Макар и рядко, но все пак излизахме заедно с Федя. Той ненавиждаше еснафщината. Посещавахме паметниците на изкуството, архитектурата, изложбените и концертните зали. И интересното бе, че брат ми винаги се държеше така, като че ли за първи път ги виждаше – тъй много се възхищаваше от тези културни паметници. Изказваше пред мен учудването си, че има наши хора, дошли да следват във Виена, а не ги среща никъде из тези места. В замяна на това десетки от тях ходеха из „Гринцинг“, „Максимилян келер“ и други места изключително за обикновени забави. Те не познаваха „другата“ Виена.“

За отбелязване е неразбирането, с което младият човек посреща своите връстници с лош вкус. Разбираемо и толкова актуално, особено днес, е този признак на лош вкус у младите – да те пратят да учиш в една от културните столици на Европа, а ти да предпочиташ кича на кръчмите й и евтините наслади в компанията на простолюдието. Младият човек с изискан вкус все още е на етапа само да се учудва от чуждата посредственост. След време в България ще я заклейми напълно и в крайна сметка ще я победи, оставайки в паметта на потомците си като аристократ, неомърсен от еснафщината и ориенталската простотия.

Трябва да кажем, че при престоя си в Австрия, Теодор се задомява с австрийката Елена Петерс, с която имат четири деца. Обаче с нея много бързо се разделят. Художникът Петър Милев казва: „Австрийката не можа да разбере как може човек да се занимава с нещо толкова непрактично като писане на книги, след като е завършил инженерство и може със златната си професия да печели много пари.“

Вярна спътница в живота му става една изключителна жена – Дора Дюстабанова, голяма българска актриса, интелигентна и обичаща го безумно. Дора е наясно за брака му с Елена Петерс и причините да се разделят. Той й споделя за австрийката: „Прекрасна, вярна жена за всеки обикновен мъж, банков директор, фабрикант, но не и за мен.“

Любовта между Теодор и Дора е изпепеляваща. В едно от писмата си до него тя пише:

„Ти си варварин в искането, аз съм безумница в даването! Ний сме едно цяло с теб и трябва да останем вечно едно цяло! Ти си за мене аз, аз съм за тебе ти. Който иска, нека се смее, който иска, нека се чуди на такава любов.“

Дора Дюстабанова е творческа натура, силно изкушена от литературата. Тя самата пише стихове и следи от близо литературния живот в страната. Затова нейния интелект стига да оцени могъщия талант на мъжа до себе си, а за себе си да отреди мястото на негова муза. В дневника си пише: „Аз трябва да имам само една цел: да обичам Тодора толкова, колкото той мен обича, тогава ний бихме могли да се борим даже и с бога.“

Съдбата е неблагосклонна към тях. Двамата постоянно се борят с материалните лишения и с отрицателното обществено мнение към връзката им: Дора е значително по-млада от Теодор. „Още утре ще му предложа отсега нататък да живеем заедно, пък ако ще целият свят да реве и да ме сложат на горящата клада. За мене Тодор стои над всичко и аз ще трябва да жертвам и последната капка кръв за него.“
Дора е покрусена от незачитането на признатия дори зад граница творчески талант на любимия си. Пред очите на Дора, Теодор се сблъсква с еснафска България, където всичко е за продан, а високо ценят онзи, който продава себе си високо. Много от страниците в дневника ѝ са изпълнени с недоумението, как е възможно подобно отношение към любимия ѝ:
„Да отиде Траянов – големият Траянов, пред господа управляющите, да падне на колене, да им ближе краката и да иска тяхната милост, за да го назначат и да му върнат хляба или пък да се провикне пред целия свят: “Аз страдам, мизерствам – милост, дайте ми милост.” Ех, че хубава гледка – геният в краката на парвенютата и моли за милост, а те със своите цинични физиономии се засмиват и му шепнат: „Пак при нас дойде.“ Ех, че хубава гледка, геният в краката на парвенютата.“
„Този човек, който е дал последния къс от себе си, за да дигне този народ на една такава културна височина, днес ходи като последен просяк. И това българския народ търпи!“
„Има някаква си квартира, на която не може да плати наема, и печка, в която цяла зима не е слагано нито дърва, нито кюмюр. Глад и мизерия – ето животът на Теодора в този момент.“

Въпреки огромните лишения Траянов успява в литературната си мисия. Обаче остава вечно нещастен в любовта. Двамата с Дора не успяват да „преборят Бога“. Любимата му заболява тежко и умира едва на 33-годишна възраст.

След време той си намира друга жена, която много го обича и се грижи за него – това е състоятелната вдовица Вера Балабанова. Към нея той обаче не изпитва същото. Когато в началото на 1945-а поетът влиза в болница, Вера лежи оперирана в къщи и безкрайно страда, че не може да бъде до него. Разказват, че тогава за кратко време отслабва най-малко 15 килограма. А когато лекарите й разрешават да иде в болницата да го види, отива и стои там до сетния му дъх.
Междувременно от Виена пристига Елена Петерс, и двете дами, съпруга и любовница, затварят очите му на 15-ти януари 1945-а. И чие име мислите споменава поетът в бленуванията си на смъртното легло.

На Дора Дюстабанова, единствено на Дора Дюстабанова!

Песен на сърцата

Днес есента ще си отиде,
Събрала всичките мечти,
И никой няма да я види,
Когато с нас ще се прости.

Ще пее есенната фея,
Понесена на облак бял,
За двама влюбени ще пее,
Които Бог ги е събрал.

Че те живеят сред звездите,
В чертози само от лъчи
И често виждат през мечтите
На Бога вечните очи.

Тя в песента си ще премине
Към приказката на смъртта,
Че всичко може да загине,
Но няма гроб за любовта.
(…)
12-ти ноември 1936 г. Дора Янтрина (псевдоним на Дора Дюстабанова)

https://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Биография

Теодор Василев Траянов (30.01.1882, Пазарджик - 15.01.1945, София).

Завършва I мъжка гимназия в София (1899). Следва във Физико-математическия фаkултет на СУ (1899-1900) и в Техническото висше училище във Виена (1901-1908). Участвува като доброволец в двете балкански войни през 1912-1913. Включва се в четата на Хр. Чернопеев. Заема различни дипломатически длъжности в Българската легация във Виена (1914-1920) и в Българското генерално консулство в Бреслау (Вроцлав, 1922). През 1921 временно е освободен от длъжност и пребивава в България. През 1923 правителството на Ал. Цанков окончателно го отзовава, Траянов се завръща в родината и се отдава на литературна дейност. Учител в I мъжка гимназия в София (1926-1933).

За пръв път печата стихове през 1899 в сп. "Смях". Сътрудничи на списанията "Българска сбирка", "Наш живот", "Демократически преглед", "Художник", "Ново общество", "Съвременник", "Съвременна мисъл", "Свобода", "Художествена култура", "Факел". "Звено", "Народ и армия", "Везни", "Парнас", "Хиперион", "Модерно изкуство", на алманаха "Южни цветове", на вестниците "Ден", "Оса", "Злъчка", "Епоха", "Вестник на жената", "Зора", "Литературни новини", "Мисъл", "Заря", "Литературен глас", "Литературен свят", "Мир", "Литературен живот" и др. Участвува в литературни сборници и антологии - "Българска антология" (1910), "Поетична година" (1915), "Най-отбрани песни" (1917), "Млада България" (1922), "Одрин" (1923), "Лорд Байрон" (1924). Заедно с Ив. Радославов и Людмил Стоянов редактира през 1922-1931 най-голямото българско символистично списание - "Хиперион". Съществено влияние върху идейно-естетическото му съзряване оказва дългогодишното му пребиваване във Виена: запознава се в оригинал с трудове на немски философи като Й. Г. Фихте, Г. В. Хегел, Е. Хусерл, Фр. Ницше, с писатели романтици и неоромантици; приет е от виенската артистична бохема, свързва се с писатели като Р. М. Рилке, А. Шницлер, X. фон Хофманстал, С. Георге, X. Бар и др. Включва се във виенския култ. живот - негова драматизация (пантомима) на "Младият крал" от О. Уайлд (музика Д. Караджов) е поставена във Фолксопер (1914). Траянов е най-последователният български поет символист, за когото символизмът е преди всичко философия. Творец с високо самосъзнание; символистичната му поетика е по-скоро от рационален, отколкото от интуитивен тип. Заедно с П. К. Яворов Траянов е родоначалник на българския символизъм. Мнозина критици (най-вече от кръга около сп. "Хиперион") смятат стихотворението му "Нов ден" (сп. "Художник", 1905) за начало на символистичното направление в България. Ив. Радославов провъзгласява Траянов за създател на нова епоха в българската литература. Цялото творчество на Траянов е подчинено на стройна концепция - постигане на универсалното чрез пълното изживяване на индивидуализма ("Regina mortua", "Химни и балади") и чрез превъплъщаване на българския дух, отразен в "историческата съдба" ("Български балади"), "националния мит" ("Романтични песни") и "националния гений" ("Пантеон"). Като отхвърля непосредната изповедност, поетът дири надличностното, космичното, трансценденталното. Стремежът му да проникне в мистично-ирационалните видения на душата - "мъртвата царкиня", да проследи подсъзнателния и´ живот впечатлява повече като идея, отколкото като пластичен израз. Образната система на Траянов не надхвърля символистичната конвенция и носи редица традиционни реалистично-импресионистични черти. Конструктивно-комбинативен, стихът на Траянов в повечето случаи не постига съответно на мащабния му поетически замисъл визуално-музикално внушение и често звучи пресилено патетично и реторично. Сред българските символисти Траянов се откроява с богоборческия и жизнеутвърждаващ дух на поезията си. Той съчетава българската магика и месианство (символ на източното присъствие в бълг. съдба и характер) с романтичен титанизъм (символ на "освободения" европейски човек). Характерни за него са митологичните образи, свързани с варварското прабитие, с богомилството и адамитството. Въплъщение на житейското и творческото му кредо - победа на духа над материалния живот, е кн. "Пантеон" - поетична апология на избраниците на духа, одически химн на световни и български "прокълнати" поети, оригинална по замисъл и артистично превъплъщение антология, която има известно сходство с "На Острова на блажените" на П. П. Славейков. Траянов е автор на статии и рецензии за литература, театър и музика, печатани предимно в сп. "Хиперион". Превежда драмите "Ричард III" от У. Шекспир, "Фиеско" от Фр. Шилер, "Шутът Тантрис" от Е. Хард, "Принц фон Хомбург" от X. фон Клайст, поставяни в Народния театър в София. А

даптира на български език произведения за деца.

Псевдоними: Анжар, Т. Мур, Т. Т., Т. Тр.

 

Съчинения: Regina mortua. Стихотворения. 1909; Химни и балади. Избрани стихотворения. 1902-1909. 1912; Български балади. 1921, 1995; Песен на песните. 1923; Романтични песни. 1926; Освободеният човек. 1905-11, 1929; Декламаториум. Най-популярни песни и поеми. 1932; Пешо чорлавият. Истории за непослушни деца. Нагодил на бълг. ез..., 1933; Най-хубавите басни за деца. Нагодил на бълг. ез... 1934: Едно, две, три... Стихове от... Пантеон. 1934: Земя и дух. 1921-1926. Кн. 1. 1941; Избрани стихотворения. 1966; Избрани творби. 1981.
 

(материалът е взет от "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994; автор на статията: Цв. Атанасова)

 

Последният марш на българите

Ликувай, български народе,
безброй са българските дни!
Съдбата на Босфора броди,
камбана охридска звъни!
Шуми великденски Егеят,
блести, огледал твоя лик,
свещени пет реки му пеят
на славен български език.
 
С напев набожно благодарствен
от север Дунавът реди,
че ти, и в свойта мъка, царствен,
за смел живот се прероди.
Отпадна робската верига
от живи и от мъртъвци,
в небето воинство се вдига,
ликуват горди праотци.
 
Днес хлопа сбъдната надежда
на всяка българска врата,
и сам един народ отрежда
с какво ще надари света.
Ликувай, о народ уречен
да води целия Балкан,
изчезна злото, ти си вечен,
дошел из някой божи блян!
 
Ликувай, български народе,
безброй са българските дни!
Съдбата над Босфора броди,
камбана охридска звъни!
Шуми великденски Егеят,
блести, огледал своя лик,
свещени пет реки му пеят
на славен български език!

[Hatshepsut]

Заклинание на меча

Вдигат се брястове в царственост сънна,
извишава се купол стъмен. -
Бог благославя! И ехото звънна
под пламък и меч разжарен:

меч всепобеден,
процеп всред мрак,
огнен и леден,
кървав за враг,
в защита убивай
нападащ ломи,
невидим се сливай
с лъчи и тъми!

Гибел юначен народ ли настигне,
блесни в пътеводни лъчи!
Брат ли ръка срещу брата повдигне
неверни ръце отсечи!

Меч всеподебен,
процеп всред мрак,
пръв и последен
стражник над праг,
мъстителност мъжка,
в железни ръце,
влетявай до дръжка
в зловещо сърце!

Святкай, съгрявай сърца преломени,
божествено-яростен меч!
Нека блестят векове отразени
из твоята вражеска реч!

Меч всепобеден,
процеп всред мрак,
гневно наведен,
слънце над стяг,
когато отсъдиш
смъртта да владей,
убий - без да бъдеш
убиец злодей!

Буря настъпи ли в огнена броня,
оттекваща бран и вражда, -
свято знамение! Грей в небосклона,
победна кръстата звезда!

Меч всепобеден
процеп всред мрак,
огнен и леден,
кървав за враг,
убивай, прощавай,
пълчища води,
в десница корава
всевластен бъди!

[Hatshepsut]

Тайната на Струма

Бърза бързоструйна Струма,
тайна в хладна гръд тай,
бърза, дума не продума,
само в позлатена шума
влачат бързите струи.
 
Бърза, през скали, разтроги,
бързо глъхне тъжен ек,
върхове тъмнеят строги,
сенки, вили леконоги,
бродят из надвесен брег.

В миг вълна вълната спира
сякаш зов дочули скъп,
всичко околовръст замира,
само изворът извира
на дълбока, страшна скръб.

Спомен ли от вековете
спомня новия разгром?
Тук димят се кърви свети,
стон простенва: отмъстете
поругани чест и дом!
 
Тъмен вслушва се Пиринът,
дига каменния лоб,
знай, че сенки ще преминат
над Беласица, ще зинат
из недра ѝ гроб след гроб.

Бърза Струма, странно пее,
свеждат клон слез клон гори,
шъпнат, молят се на нея,
белий блясък на Егея
с черни листи да покрий.

[Hatshepsut]

Великият ден

Живей, родино легендарна,
ти свойта орис надживя,
и бликна радост лъчезарна
из всички български слова!
Виж, ново слънце увенчава
с корони горди върхове,
а горе бог, в предвечна слава,
седи всред твойте синове!
 
Когато споменът пристъпи,
велика майко, не жали! -
ще слизат нощем сенки скъпи
по твойте орлови скали.
Вживей се в подвига им славен,
от висша воля осветен,
и опрости врага забравен,
с кръвта им свята причастен.

Безсмъртна! Вярвай вдъхновено
в мощта, която в теб струи,
за твоя устрем, отредено
велико дело предстои!
Живей по пътя героичен,
с чутовни сънища богат,
създай пророк и вожд обичан
на целия славянски свят!
 
Живей, родино легендарна,
ти свойта орис надживя,
и бликна радост лъчезарна
из всички български слова!
Виж, ново слънце увенчава
с корони горди върхове,
а горе бог, в предвечна слава,
седи всред твойте синове!

[Hatshepsut]

Старобългарски псалом

На илинденските герои
 
Да славим свещения кедър,
що в бранните нощи шуми,
шуми и вести за победа
над вражески черни земи!
Гадае той тяхния жребий
по кобна червена звезда
че огън и меч ще изтреби
сеитби, гори и стада!
 
Реките гробове ще влачат
и вълци ще вият по тях,
в утроби деца ще заплачат,
скалите ще тръпнат от страх!
И пролет, и лято, и есен
ще минат низ пусти страни,
ръждата с отровната плесен
ще спомнят за живите дни!
 
Над гроба на мрачния Каин
ще сипат фъртуните сняг
и дух, безподслонен, разкаян,
ще хлопа на нашия праг!
Ще хлопа духът на свирепост,
на зло и на вражеска стръв,
що вдигнал бе дяволска крепост
над български кости и кръв.
 
Но ангелска мъст ще погълне
завета на благия бог,
ще гръмнат всред ярост и мълнии
словата на гневен пророк!
О, в нас любовта бе велика,
велика и мъката бе!
На бран днес животът ни вика,
зове ни земя и небе!

[Hatshepsut]

Старобългарски боен химн

Развейте знамената бранни,
герои с ангелски съдби!
Днес бият всички барабани,
тръбят и всичките тръби!
 
Днес всички ний, в сърцата знойни,
България да сътворим! -
Днес тръгват орлеци безбройни,
днес пламва дух несъкрушим!
 
Днес бог на смелите помага,
възлюбва родната им реч,
звезда на челото им слага,
в ръката херувимски меч!
 
Днес българското слънце грейна,
днес почва българският ден!
Днес блика сила чародейна
из устрема ни окрилен!
 
Днес всички сънища народни
се сбъдват в нашите сърца!
Днес тръгват воинства господни,
днес светят бронзови лица.
 
Днес гордо знамената бранни,
пращят над ангелски съдби!
Днес бият всички барабани,
тръбят и всичките тръби!

[Hatshepsut]

Песента на трите морета

Послушай нощем в морските талази шума на старославни времена,
тръбите на пълчища от витязи и бран под непреклонни знамена.
Морето пее песента на боя с безсмъртната и страшна красота,
то знае, че сърцето на героя покой намира само в песента.

Морето пее с устрема тържествен на войнство пред враг неумолим,
разказва то за някой цар божествен, роден с душа на лъв и херувим,
за българската славна епопея, написана с кръвта на цял народ,
за царство от Карпатско до Егея, под скиптъра на величав живот.

Вълните пеят, тежки и сурови, за не една съдбовна, тъмна нощ,
когато тих в прегръдките Христови издъхва някой велемощен вожд.
Тогава пламва метеор в ефира и възехтява бурното море,
че никога героят не умира, дори когато слънцето умре.

Морето пее, пее и Балканът, огрява в унес пълната луна,
запъплят сенки, тръгнали да бранят пределите на бащина страна.
Достигат те и своите три морета, опити пак от трепет съкровен,
там виждат, отстоял на вековете, лика си, от вълните съхранен.

Шумят дълбоко тежките талази, възкръсват старославни времена,
вървят, вървят пълчища от витязи, пращят зловещо горди знамена.
Морето пее песента на боя, с безсмъртната и страшна красота,
то знае, че сърцето на героя покой намира само в песента.

[Hatshepsut]

Българският лес

Владей с вълшебно самовластие,
о роден неизгледен лес,
разлистен в плодоносно щастие,
раздавай слънчево причастие
с завета, що излъчваш днес!
 
Из тебе дъхат вечни сили
и в най-дремливия покой,
а твойте корени и жили
веднъж ли само са разбили
на прах най-страшния порой!
 
Извишаваш дънери сурови,
с могъщи, тежки клонове,
закриляш своя род вековен,
въздигаш горд издънки нови
към непреклонни върхове!
 
Те слушат думите свещени
на твоя величав псалом,
пригласят, виждат вдъхновени,
и сънищата съкровени
на българския крепък дом.
 
Реките ти, с победна вяра,
към три морета се стремят,
край всеки хребет легендарен
подхващат твойте песни стари
и сенки царствени зоват.
 
Внедрен в земята си свободна,
владей, о неизгледен лес,
изпросил милостта господня,
откърмяй челяд благородна
с завета, що излъчваш днес!

[Hatshepsut]

Към пролетта

Пленителна пролет,
победно ликувай,
извишвай в мъглите
лазурния мост,
зловещият кораб
полека отплува,
далеко отнесе
всевластния гост!

По склонове мрачни
и тъмни покрови
разискрена, бурна
всевластно мини,
стихийна разкройвай
огромни огньове
до снежни тъмници
и ледни стени!

В поляни, в дъбрави
живота подклаждай,
оглеждай го в свойто
въздушно море,
ти земната горест
във песни прераждай,
да всичко живее
и нищо не мре!

Теодор Траянов, Химни и балади


https://www.facebook.com/photo.php?fbid=10210757753731295&set=a.1270420211959.2037650.1573493004&type=3&theater

[Hatshepsut]

Може да свалите стихотворенията на Теодор Траянов от нашата Download-секция:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=839

...както и книгата на Иван Младенов "Теодор Траянов в развитието на българския символизъм":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=838

[Hatshepsut]

Българска песен

На Иван Радославов

Вейте, ветрове пустинни,
вейте, горди ветрове!
Пейте песните старинни
над безрадостни долини,
към смълчани върхове!

Вейте, ветрове, приспете
стража вечнобуден — Шар!
На чедата си завета
в блясъка на три морета
да съзре, насън макар!

Вейте, с напора тревожен
разтръгнете нощен свод,
и с единствен повик: — Боже! —
изплачете, що не може
да изплаче цял народ!

Горка горест погребете,
идат силни времена!
В песните си понесете
на тринадесет столетия
пламенните знамена!

Вейте, с ярост непрестанна,
разведрете родна вис!
Цял народ ридай: Осанна!
Разгадайте в песен бранна
вдъхновена звездопис!

Пейте за победи славни,
пейте на език свещен,
за герои стародавни,
в бран — на ангелите равни,
жива кръв до днешен ден!

[Hatshepsut]

Теодор Траянов - съдбата на "епохалния" символист на българската литература

Теодор Траянов (30.01.1882 - 15.01.1945) е едно от най-големите имена на българския символизъм. Неслучайно негов бюст-паметник скоро ще бъде издигнат в Алеята на писателите в Двор на кирилицата в Плиска. Житейският край на Траянов и до днес е обгърнат с мистерия и поражда различни хипотези, някои от които силно се политизират. Едно е безспорно - неговият поетичен талант, го прави актуален и желан автор и от днешните млади хора. Това е ясен знак, че има непреходна поезия, която завладява сърцата, независимо от времето, в което е създадена.

Теодор Траянов е роден в Пазарджик, но завършва Първа мъжка гимназия в София, след което следва във Физико-математическия фаkултет на Софийския университет. По-късно завършва и Техническото висше училище във Виена (1901-1908). Странно, че този "математически устроен ум", както се изразява един критик, ражда толкова емоционална поезия?...

Портрет на Теодор Траянов

И още един доста странен и любопитен факт: Траянов е високо образован и е могъл да устрои добре живота си с някаква служба, но вместо да избере спокойния и подреден живот, той се записва доброволец и участва в двете балкански войни през 1912-а и 1913-а година. Включва се в четата на Христо Чернопеев и е награден със Златен кръст за храброст.

След войните излиза отново в чужбина - бил е дипломат в Българската легация във Виена (1914-1920) и в Българското генерално консулство в Бреслау (1922). През 1923 г. правителството на Ал. Цанков го отзовава от дипмоатическа служба и Траянов се завръща в родината. Това е времето, в което напълно се отдава на литературна дейност, като се издържа с работа като учител в гимназията, в която е учил - Първа мъжка гимназия в София.

Първите му стихове излизат на бял свят в сп. "Смях" през 1899 г. Оттам насетне публикува свои творби в почти целия български периодичен печат: списанията "Българска сбирка", "Наш живот", "Демократически преглед", "Художник", "Ново общество", "Съвременник", "Съвременна мисъл", "Свобода", "Художествена култура", "Факел". "Звено", "Народ и армия", "Везни", "Парнас", "Хиперион", "Модерно изкуство", на алманаха "Южни цветове", на вестниците "Ден", "Оса", "Злъчка", "Епоха", "Вестник на жената", "Зора", "Литературни новини", "Мисъл", "Заря", "Литературен глас", "Литературен свят", "Мир", "Литературен живот" и др.

Емблематична за творчеството му се оказва срещата му с Иван Радославов и Людмил Стоянов, с които девет години съвместно редактира най-голямото българско символистично списание - сп. "Хиперион".

За времето, прекарано във Виена - като студент и после като дипломат, Траянов се запознава в оригинал с трудове на немски философи като Фихте, Хегел, Хусерл и Ницше, които сериозно повлияват на философските му възгледи. Във Виена общува с виенската артистична бохема, сред която са много писатели неоромантици. Траянов се оформя като най-последователният български поет символист, за когото символизмът е преди всичко философия. Заедно с Яворов, той е считан за родоначалник на българския символизъм.

Според много критици, основите на символизма в България поставя стихотворението на Траянов "Нов ден" (сп. "Художник", 1905). Мнозина, между които и Иван Радославов, дори считат тази творба и появата на нейния автор на литературния хоризонт за "предвестник на нова епоха в българската поезия".

Символизмът на Траянов не е самоцелна демонстрация на индивидуализъм и мистично-ирационално творчество. Той се интересува от универсалните човешки изживявания и същевременно дълбоко го вълнува историческата съдба на българския народ, величието на българския национален дух. В този смисъл, символизмът му е някак "побългарен" с бунтарство и жизнеутвърждаващ дух.

Книгата на Траянов "Пантеон" е ярко доказателство за жизненото кредо на поета - победа на духа над материята.

Теодор Траянов е не само поет, но и автор на статии и рецензии за литература, театър и музика, както и преводач на литература от от немски и английски език. Превежда драмите "Ричард III" от Шекспир, "Фиеско" от Шилер и други драматургични произведения, повечето от които са поставяни на сцената на Народния театър в София.

Любовната лирика на Теодор Траянов и до днес вдъхновява със своята изповедност и нежни трели. Поетът има много почитатели сред съвременните любители на поезия. Много от творбите му са подписани с псевдоними като Анжар, Т. Мур, Т. Т., Т. Тр. Освен поет, литературен критик и преводач, е бил страстен шахматист и шахматен деятел.


Ти дойде

Ти до̀йде, чисто, преданно създание,
като сестра при своя тъжен брат,
превърза с къдра светла черни рани,
помилва ги с дъха на вечен цвят.

Ти до̀йде пееща, и твойта песен
хор ангели подлавяха далек,
ти до̀йде тиха, като тъжна есен,
разсветна и потъна като ек.

Ти до̀йде и отмина, и след тебе
веявици разстилат бял саван,
отмина ти и първий сняг погреба
последен сън, едва що заживян.


Към любовта

Лети, не спирай, вихрена любов,
крилете въздух нощен да разпорят,
с надгробен клик на твоя ярък зов
вси земни божества ще отговарят:

лети, не спирай, вихрена любов!
По тез безбройни нощни стъпала
чий саркофаг смъртта всесилна мъкне?
Любов, размахвай пламенни крила,

брегът на ведро утро ще изпъкне,
зад тез безбройни стръмни стъпала!
Смъртта избързай, вихрена любов,
чуй плясъка на ведрите талази!

В ответ на твоя полунощен зов,
виж, някой в мрака бранен стих изряза:
към своя бог, о вихрена любов!
Вълшебен кораб чака те за път,

кръсти го ти с всевечното си име!
И нека смели знамена звънтят
през бурите на вси грядущи химни,
през ужаса на твоя земен път!


Николай Райнов нарича Теодор Траянов "най-храбрият български писател". Действително поетът е носител на Златен кръст за храброст от участието му в балканските войни.

Това, че е символист, обаче, не "звучало" добре в ушите на пролетарските литератори след Девети септември 1944-та. Не им правело "добро впечатление" и това, че поетът дълго време е живял в Германия и е следвал там. Възприемали тази част от биографията му като "фашистки" знак. Тесногръдието на тези литератори и политическото им престараване вероятно са вгорчили последните дни на Теодор Траянов. Спорадично се появяват хипотези, че е бил пребит и това ускорява края му, макар че няма сигурни доказателства за това. Така или иначе, поетът-символист си отива от този свят само няколко месеца след знаменателния Девети септември, на 63. Възраст, както се изразява един критик, "още не за умиране".

Теодор Траянов е бил номиниран за Нобелова награда за литература. Той е личност от мащабите на космополит - както с високата си култура ,така и с невероятния си поетичен талант. И каквито и характеристики да се правят на творчеството и философията му, той ще остане завинаги в пантеона на българската литература като едно от най-достойните й имена.

Еми МАРИЯНСКА

https://impressio.dir.bg/ikoni/teodor-trayanov-sadbata-na-epohalniya-simvolist-na-balgarskata-literatura

[Hatshepsut]

Елегия на зората

Зората ще пристъпи, усмивките й чудни
ще греят като пламък в свещен корален съд,
ще кичи с бледни рози мечтите непробудни
и с горест ще ги милва, за пръв и сетен път.
Събуден из вълните на ледно отчаяние
смирено ще пристъпя към твоя чист покой,
сърцата разделени неземно обещание
наново би венчало с предсмъртна жал и зной.

Уви! Тук зимна вечер душите ни приспива
и техний плач заглъхва от никой бог нечут,
погребаната обич блуждаещ лик отвива,
отсянка се понисва в самотност, без приют.
Над странните ни кули тя с бавен ход минава,
с воал прозирен милва умрелите звезди,
в ответ дълбоко бликат напеви на забрава,
избликват и замират по нейните следи.

Пред яркия ни повик спокойна вис тъмнее,
пред молещ взор играят безброй кристали сняг
дълбоко в тишината отсянка се люлее,
тя своя гроб ли търси, към нас ли идва пак?
Душите ни издъхват под царствена порфира
(бял огън сякаш гасне по снежна степ развян),
над тяхната агония звучи въздушна лира,
далечно скръбно ехо на химна възмечтан!

[Hatshepsut]

Осъдени

Нощта допива свойта чаша, чезне
надменната усмивка в леден лик:
на мълния потъналий светлик
залутан плува над заспали бездни.

Сълза неземна, бледна капка кръв,
над нас отронват странни небосклони,
душите ни надгробен вихър гони
към сенките на смърт и дива стръв.

Нощта допива свойта чаша, чезне
без отглас у душите всеки звук!
Кога, отгде и как дошли сме тук,
кой сложи ни оковите железни?

Клепалото на ужаса зове
и стъпките на съдник ням отмерва!
И в тоя миг кой може да поверва,
че в полунощ сме били богове?

[Hatshepsut]

МИСТИЧНИЯТ СИМВОЛИЗЪМ НА ТЕОДОР ТРАЯНОВ


Борис Георгиев, Портрет на Теодор Траянов, 1922

„Дерзай тез порти да открехнеш,
които всеки тихо отминава.”

„Фауст”, Й. В. Гьоте

„ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ” – НАЙ-ХОМОГЕННИЯТ ИЗРАЗ НА МИСТИЧНОТО В БЪЛГАРСКИЯ СИМВОЛИЗЪМ

„Песен на песните” от Теодор Траянов, макар и незавършена с „Книга втора” в една цялостна поредица – „Земя и дух”[1], продължава „Български балади” извън сферата на българското. „Баладният смисъл на вековната българска история”[2] трансцендира в извън-националната същност на духа, в екзистенциалния апокалиптизъм, който завладява човека, стоящ насаме в себе си, извън социалната и природно-космическата си индикативност и себе-мисленост. Както практическите действия, така и природо-космическите случвания са хипостазирани и понякога забавени (затова сгъстени и сугестивни), за да се изтъкне значимостта на чисто духовните събития, в които каузалната и циклична сетивно-физическа действителност е само линеарна зависима част. Земната природа постепенно отпада, изгревите и залезите, цветята и звездното небе постепенно губят физическите си очертания и сетивната си индикативност и реминисцирайки в съноподобен цъфтеж или сняг, трансцендират като етико-естетически знаци и смисли в дълбинния порядък на духовно-екзистенциалния (не-физически и не-социален) статут на личността. Те наистина наподобяват сън – една от любимите думи на символистите, чието значение твърде плодотворно дифузира из семантичните полета на други близки думи като „загадъчност”, „тъма”, „призрачност”, „мъгла”, „сянка” и пр. Лексиката на символизма, подчертано актуализираща номинативната функция на езика, не само превръща конкретните факти от света и живота в абстрактни, не само дематериализира действителността и се вглежда в скритата природа на нещата. В „Песен на песните” тя с романтическа импулсивност възсъздава и поддържа тяхното непроницаемо синхронистично съ-съществуване в несъзнаваното, в мито-творящата архетиповост, в пред-праговостта и при-отвъдността, в „предгробния ответ”, както сам Траянов пише в „Трета вигилия”, а и в „Chorus mystikus”, където обобщава тази синхроничност в „слова съответни на звездния хор”. Няма да е пресилено да се каже, че „Песен на песните” е най-хомогенният израз на мистичното в българския символизъм, а вероятно и в поезията ни. Тази творба директно, целенасочено и на много нива навлиза в потребността на човека от мистичен поглед към съществуването му, изгражда монолитен сугестивен език и освен че ни „призовава да не разбираме поезията… като биографичен и исторически рефлекс”[3], ни провокира да я мислим като проникване и пребиваване в скрити и постоянни, синхронични реалности; като конструиране на вътре-човешката микрокосмическа архитектура на мирозданието, в която са инкарнирани далеч по-внушителните от представите за нея построения на Вселената; като интерпретиране на несъзнавани съдържания, независимо дали те ще бъдат определяни за душевни, духовни или психоидни, за психични, парапсихични или надпсихични. В „Песен на песните” Траянов възсъздава миторомантичната фигура на поета като жрец и провидец, който обаче не само знае и говори непознатото, неуловимото и непроницаемото за обикновената физическа сетивност протичане на човешкото „съм”, но и пребивава в него, общува с неговата сетнина – друго-битието – понася неговите подпрагови напрежения и участва непосредствено в хилядолетната божествено-човешка драма. Поетическият човек в „Песен на песните” не е само „тих певец на сърцето” и „духа корав на жрец” („Трета вигилия”), не е само медиатор-говорител на Световния дух, а е и пряк потърпевш, чието слово има характер на действие и събитие, на праксис и емпирия. То рефлектира обратно в него и изразява обхождането (обхващането) на недосегаемите в универсалната време-исторична процесност сотериологически проблеми, чиито решения той търси в бого-изравняването и бого-себе-обособяването. Подобно на обхода, който правят нощните стражи, поетическият човек обхожда скритите главни смисли, върху които е фундирано съществуването на човека – индивидуално и колективно – за да изпита и да провиди в мрачината им „що значи… закона на живота сам себе да твори” („Трета вигилия”).

Пристъпвайки към основните проблеми в мистичността на „Песен на песните”, ще напомня, че вигилията не е денонощна, а само нощна стража в стария Рим. В медицината тя е безсъние, а при католиците е всенощно бдение. И без тези понятийни уточнения обаче, трите вигилии изразяват ясно постоянното будуване като същинско и единствено състояние на духа. Духът е дух, за да се промъква в скритите процеси на съзнанието, да преобразява съноподобността в явност и обратно, да прониква през преградите на видимото и осезаемото, да преминава през границите на време-пространството, да рефлектира в езика, да напуска и да се връща в своите въплъщения, носейки в себе си промените, които ще предотвратят онова застиване на всички тези построения във Вселената, което се означава с друга любима на символистите дума – смъртта. Духът е архетипова имперсонализация на вечния живот, той е страж отвъд и неговата времевост се дължи само на екзистенциално значимите събития, правещи от всеки човек отделен космически казус и протичащи загадъчно „по бързите спирали на странен полусън” („Втора вигилия”). Както човечеството и историята му, така и природата и времето са втънали дълбоко като оцелостени хтонично изначални еони и ареали в „някой тъмен век” („Първа вигилия”), „над кратери… обвити в снегове” („Втора вигилия”), „по бранни равнини” („Трета вигилия”). Те отдавна са преминали и са редуцирани в автономни масиви и активни конструкти на паметта, които я вплитат в настоящето. Прекъсне ли стражевата будност на духа, поетическият човек в „Песен на песните” се връща (слиза, потапя) в каузалната, но линеарна свързаност на сетивно-физическото, на социално-историческото, на цикличната дено-нощност, където владеят мимолетни като цветя настроения, спускат се плътски бариери и битийни декорации маскират бродовете към вечното и тайнственото. В условията на стражевата будност на духа всички те са, както споменах, реминисцирани като хтонични изначалия. Именно тези хтонични изначалия обаче пораждат основния проблем в „Песен на песните” – от една страна, осъзнаваното и трагически задълбочавано разделение и обособяване на поетическия човек от пълнотата на Универсума. То се дължи на недостиг на гносис за Божественото, чието овладяване да му осигури желания вечен живот в духовното. От друга страна, отединението на поетическия човек от Бога, локализирано в умиращото тяло и – съответно – стремителният порив към обезсмъртяването му, към възвръщане на своето „нетленно съвършенство в несъвършена плът” в Божествената плерома. Цялото това отединение е проблемно диференцирано във всяка вигилия. Началният момент е моментът на преображението, с което поетическият човек се озовава в започналата и сполитаща го вече божествено-човешка драма:

Не беше то ни вчера, ни днес, ни в близки нощи,
а някога отдавна, в някой тъмен век,
когато аз изрекох словата несъзнати,
и мигом рухна моста, по който бях минáл.
Преобразен се взирах към строя на звездите,
да питам исках нещо, но смела мисъл спря.

(„Първа вигилия”)

Словата тук са „несъзнати”, в края на вигилията речта се превръща в „подморски кратер”, а в „Трета вигилия” думите са даже „безумни”. Те контрастират на „мойто светло слово”, което „разтвори тъмнините”; на словата, които са „молитва и възхвала на радостта безмерна, що Бог ни отреди” („Първа вигилия”). Този контраст е не само комплексна индикация на диференцираната иначе отединеност на човека от Бога, на духа от плътта, на мъжа от жената, на живота от смъртта, нито пък е същевременно начало на катастрофичния стремеж към новото им сливане.

Той и индикация на един от главните конфликти, бушуващи под подвижните пластове на противоположностите, от които Бог е създал света и които поетическият човек иска да заличи. А именно: борбата за ословесяване на мирозданието, за придобиване правото върху цялата магика на словесното действо; битката за преминаване (издигане) на поетическия човек от своята жреческо-магическа словесност към Божествения чудотворящ Логос, който може да се определи като свръх-език. Едно от главните средоточия на конфликта за този свръх-език, за пълно овладяване на магическото действено ословесяване на мирозданието е в образа на Мадоната от „Първа вигиля”. Още повече, че чрез нея поетическият човек е представен от двете страни на конфликта – когато действа като Бог и когато той сам е под властта на Бога.

Интересни и сложни са мистичните превъплъщения и метаморфози на Мадоната. Ако в посвещението, въвеждащо в „Песен на песните”, тя е конкретно персонализирана като Мадона, която напълно съответства на една regina mortua, то в „Първа вигилия” тази Мадона е деперсонализирана и стои като жертва между поетическия човек и Бога. Както той (човекът), така и тя се включва в грандиозната драма на духа, но едва след неговото преображение и под неговата вербална власт. Наистина и тази власт е подядена от раздвояващо-разделящите Божии намеси, и тази власт не постига хегемонията, която желае да установи поетическият човек в отношенията си с Мадоната, а и с целия антиномичен свят на Бога. Но Траяновата героиня е животворена именно чрез тази власт; поетическият човек поема нейната поява, магически я възвежда от божествените изначалия чрез „трите думи: кръст, роза и стрела” и с това възвеждане я задълбочава – ни повече, ни по-малко – до саморефлексия:

Сърцето ми подсказва, тук трябва да те търся,
повтарях трите думи: кръст, роза и стрела,
не знаех аз какво си, подобие чие си,
зла сила или ангел, жена или дете? –
Възлезе твоя образ загадъчно-тревожен
из призрачния блясък на девствена роса…

Раждането на Мадоната е парафраза на раждането на Афродита – както богинята се появява от морската пяна, така и Мадоната възлиза „из призрачния блясък на девствена роса”. Розата и кръстът са хералдични знаци на розенкройцерството. Добавената стрела обаче е естетизирано философско обобщение на розенкройцерската концепция за мисията на Христос. Тя (стрелата) символизира любовта, възникнала от разпятието на Агнеца, която да прониже духа и да го християнизира. Това е квинтесенцията на разбирането на розенкройцерите за мистичната роля на Христовата саможертва като най-същественото за еволюцията на човека събитие на Голгота, тъй като (вече не само според тях) Христос е отговорен именно (само) за човешката раса и цивилизация. Но докато Афродита се появява като богиня, т. е., като автономна и завършена (обобщена, оцялостена) фигура-носител на безсмъртие, то Траяновата Мадона се появява като зависим образ, и то реципрочно противоположен на водителя си (поетическият човек), а също и като част от „двусъставния” Божи свят, като една от „двете половини на първородний кълн”.

Не може да не се изтъкне, че Траянов навлиза самостоятелно в мистичната проблематика, интерпретира свободно както хералдиката, така и специфичните символни образи, изразяващи сюблимни мистични процеси и фази. Така например, разработката на кръста и розата е твърде ограничена и сериозно изменена спрямо значенията им при розенкройцерите и антропософите. Розата, която би следвало да е червена, символизирайки пречистената от инстинкти и страсти кръв, е „черна”, „бездъхна, вкаменела, на мрачно откровение божествения знак”. Всъщност обособена от триадата „кръст, роза и стрела”, тя е натоварена с чернотата на кръста, която пък е израз на унищожителните низши сили у човека, според антропософската езотерика[4]. Тези (а и други) отклонения обаче не повлияват върху мистичната насоченост на „Песен на песните”. С творбата си Траянов разширява, задълбочава и радикализира символизма до мистицизъм, но не навлиза в „готовата” концептуалност на езотеричните школи. С образа на Мадоната, с поетическата триада „кръст, роза и стрела” и с редица други директни отпратки той възсъздава процесите на имагинация и инспирация, описвани в антропософската литература и стоящи в основата на ученията за постигане на висше свръх-сетивно познание[5].

Нека обаче се върнем към образа на деперсонализираната Мадона. Ако тя, подобно на Афродита, се появява родена едновременно от импулса на сърцето и блясъка на девствената роса, то съдбата ѝ завършва също така едновременно в приснодевството и жертвеността, в които мистически е инспириран и финалният мотив на вградената невеста. Приснодевата би трябвало да бъде ясна визия за Дева Мария – в духовно-религиозната история на човечеството, а и в поетиката на художествено-философското му мислене, няма друга Приснодева освен Света Богородица. При Траянов обаче това съвсем не е така. Въпреки че е безспорен европейски възпитаник, „Песен на песните” е пространно проникната от източния пиетет към жертвата и жертво-действието (жертво-жеста), който рязко разграничава неговата Мадона-Приснодева от Приснодевата Богородица, като двете са дори несъвместими. Несъвместимостта им произтича от изключително хтоничния характер на неговата Мадона. Както споменах, тя е реципрочно обратна саморефлексия на поетическия му човек, вследствие на което и двамата релативират в собствените си противоположности един спрямо друг. Например, когато тя е царица, той е роб, а когато тя е робиня, той е „властелин” – с всичките произтичащи от това последствия за релативността в динамиката на техните превъплъщения и в имагинациите на духовните им състояния, инспирирани в апокалиптично сугестираната природа и реминисценциите на време-историческата социалност. Важно е да се добави, че тази релативност и цялата ѝ променливост в собствената ѝ противоположност са провокирани именно от старозаветната яхвистична дуалистичност на Бога. Инкарнирана в поетическия човек, тя рефлектира директно и върху Мадоната, поставяйки я в пълна зависимост от отношенията между него и този предхристиянски Бог, с който той е в конфликт, но и чийто образ всъщност е приел. Поради това тя съществува в синхронични противоположни състояния – нейната блажена царственост е пропита с безутешност; тя „говори” чрез образа на „черна скръб” и е съпътствана от сянката на „подранила скръб”, дори когато е възведена „в градините вълшебни на царствения дух”. От друга страна, властната любов на поетическия човек компенсаторно (и инстинктивно) „регулира” интензитета на цялата ѝ богато нюансирана духовна скръб, но вече не в статута ѝ на царица, а на робиня, която – „възлюбена довеки” – е обречена да се преобразява съобразно възходите и паденията във върховните му предначертания да покори Бога. Ето защо в своето царствено робство (или робска царственост) тази Мадона се превръща в рефлексия на собствените му рефлексии, отразяващи целия Божи дуализъм. А те са изцяло доминирани от инициациите му „да бъда аз жертвата велика”, която жертва да концентрира човешките съдби; да съсредоточи в себе си чрез извоюваното безсмъртие ориста и на „мойто племе”, и на човечеството, и на поколенията, които „на прах отново стават”. Преминавайки през жертвеността и смъртта, финализираната в Приснодева Мадона запазва характера си на regina mortua, без да се промени и възмогне в regina coelestis (небесна царица, лат.), каквато е Приснодевата Богородица. Освен с хтоничния дух и жертвената смърт, това различие се задълбочава и с (присно)девството ѝ. То се отнася изключително за естетическия пласт на нейния образ. Траянов не го конципира съобразно възгледите на розенкройцерите. (Присно)девството не изтъква онази пълноценна суверенност на Мадоната в „Песен на песните”, която е характерна за regina coelestis, а даже и за богинята Афродита. Вълшебните градини на „царствения дух” не са пространствата на девствените духове, „недокоснати от грях, кристализация и смърт”[6], нито първоначалният свят на човечеството. Те са онези архетипни проекции в медитативните практики, ситуиращи анимата в изначален мир, който контрастира на извън-медитативните представи и налага свързването (съединяването) на световните противоположности – мъжът и жената, животът и смъртта, духът и плътта и пр. – в една антропокосмична фигура, пребиваваща в дълбоките божествени изначалия:

И ще намерим път към изхода начален:
аз сила на духа съм, ти – усет на плътта.

Въпреки че не се придържа към розенкройцерските концепции, въз основа на тях Траянов конструира отношенията между поетическия човек и Мадоната. Не само в „Първа вигилия”, а и в останалите неговият поетически човек е изтъкнат като носител на разума и интелекта, който ще победи Бог, а Мадоната му – като носител на нравствеността. В това тясно съчетание „разумът, нравствеността, свързани заедно, ще поведат човека към освобождаващи дела”[7], които комплицирано са визирани в Мадоната като жертва и поетическия човек като саможертва.

Връщайки се към митичната променливост на образите и картините в собствените им противоположности, трябва да добавя, че те илюстрират отединението на човека от Бога. Както Мадоната е жертвената част от разделените „две половини на първордний кълн”, така и поетическият човек в желанието си да бъде великата (само)жертва е разделен от Бога едновременно като жрец и воин и като демон и паднал ангел:

Чуй, Отче, аз съм тука, духът на паднал ангел,
нетленно съвършенство в несъвършена плът.
Преминах Гетсимания и страшната Голгота,
в неравна бран достигнах до твоя огнен праг. –
Не с гняв и ярост, Отче, ще съкрушиш живота,
сразен от теб, възкръснал сред земните недра,
не с ужаса на гроба ще спреш безумний поход
на земното упорство към Твойте твърдини.

(„Трета вигилия”)               

Изключително острата и катастрофична дисхармония в единството на Троицата Бог-Отец, Бог-Син, Бог-Дух, която тези и други стихове разкриват, е предизвикана от духа – „мрачен демон” на поетическия човек. Творейки свят на противоположности по подобие на старозаветния Яхве (Йехова), той сам иска да понесе и преодолее техния трагизъм и да наложи своето ново единство. Стигнал до Гетсимания и Голгота на новозаветния Христос, поетическият човек на Траянов въстава срещу гневния и яростен Отец. Този образ на старозаветния Яхве, който излива от себе си едновременно море от милосърдие и океан от сълзи; у когото „прозрение и благоразумие съществуват наред с неразумност и безразсъдност, както доброта наред с жестокост и творческа сила наред с желание за разрушение”[8], съдържа своите индикации и в поетическия човек на Траянов. Той се превъплъщава в Сина, като в подобието между него и яхвистичния Отец трагически възтържествува посредникът на Жертвата (медиаторът). У Траянов обаче жертвата се връща към Отеца, за да заличи чрез изстрадания си гносис както бащинството, така и раздвоението, което е наследил:

През дни и нощи минах, в които аз се питах
не съм ли твоя устрем към по-израснал вид,
началото не съм ли на нова Твоя мисъл,
излъчена внезапно над земната тъма…

А в Твойта черна ярост, с която разломяваш
сам своето творение, дъха на твоя дух,
не търсиш ли възврата към цялостно начало,
що в някой блен първичен Ти сам си раздвоил?

(„Трета вигилия”)

Постигането на гносис за Бога посредством мистическо инспириране на (себе)жертво-принасянето у Траянов намира поетическия си завършек в интуицията. Като най-висш етап в усвояването на „скритото знание” тя се прояснява от „тъмните предчувствия” на поетическия му човек в „Трета вигилия” към „божествения усет”, към „усетът изострен” и към „мощен усет за царствена безсмъртност”. Дали Траянов, който е възнамерявал да допълни „Песен на песните” с още хиляда стиха, е възнамерявал да продължи и с проблема за интуицията на поетическия си човек, след като цялото му произведение възсъздава процесите на имагинация и инспирация като основа за усъвършенстване? Това е въпрос, на който не може да се даде еднозначен отговор – смъртта на поетическия му човек слага формален край на творбата му, но от друга страна, мистичната ѝ поетика налага мисълта за подобно запазване на нейното единство.

Във всеки случай с „Песен на песните” Траянов извежда символизма до неговите крайни граници. Поетът не възприема добрата стара естетика на поети като Ст. Михайловски, Л. Бобевски и др., чиято „употребяваност” за други художествени цели би дискредитирала замислите му. Въпреки богоборчеството си, творбата му открехва и прониква отвъд портите, които не само се „отминават”, но и с неприсъщи цели се отварят и затварят.

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.

Снимка на главната страница: Одилон Редон, Призрак, 1905-1910 г.

[1] Николова, В. – Поет на духа и рицар на сабята, С., 1993, с. 209.
[2] Игов, Св. – История на българската литература, С., 1991, с. 250.
[3] Игов, Св. – Цит. съч., с. 251.
[4] Вж. Щайнер, Р. – Въведение в тайната наука, Ст. Загора, 1992, с. 200-201 и сл.
[5] Поемата на Траянов дава основание да се мисли, че поетът е бил запознат с антропософските възгледи на Рудолф Щайнер (1861-1925). Последният развива розенкройцерството в линията на създадената от него антропософия. Щайнер се отделя от Теософското общество на Ел. Блаватска и основава Антропософско общество през 1913 г., но още от 1902 г. започва да чете в различни европейски градове лекции по антропософия и да издава свои трудове. Може да се допусне, че ако Траянов не е присъствал на лекции на Щайнер, то имал е възможност да се запознае с някои трудове на антропософа.
[6] Райкенборг, Ян Ван – Елементарна философия на съвременните розенкройцери, Харлем, 1992, с. 51.
[7] Пак там, с. 177.
[8] Юнг, К. Г. – Отговор на Йов, Плевен, 1997, с. 17.

https://kultura.bg/