История на Тракийската организация

[Hatshepsut]

Септември 1895 г. започва да действа Одринският окръжен революционен комитет.

Председател: Христо Коцев, секретар: Антон Арнаудов.

Постепенно революционната мрежа обхваща Лозенградско, Малкотърновско, Бунархисарско и Мустафапашалийско (Свиленградско).

1896 г. Христо Коцев напуска и на негово място застава Лазар Димитров. Организационната структура става по-стройна и действена с урегулирани взаимоотношения между различните комитети и хора. Организацията има погранични пунктове откъм България в помощ на вътрешната организация.

Есента на 1902 г. председател е Велко Думев.

1896 г. в Варна се създава първото тракийско дружество "Странджа".

1897 г.в Бургас се състои Учредителен конгрес на тракийските дружества.

Дружество "Странджа"

Създадено на 12 май 1896 г. Съграсно устава целта на дружеството е културно-благотворителна, но всички усилия се насочват за освобождаването на родния край.

Председател: д-р Младен Желязков. След неговата оставка председател става Петър Драгулев

зам. председатели:Петко Киряков и Манол Ковачев

деловодител: Никола Тодоров

касиер: Градю Петров и петима членове.

Печатен орган:

в. "Странджа" – редактор: Петър Глушков. Първият брой излиза на 25 май 1896 г.

Вестникът пропагандира целта на дружеството: организиране на тракийската емиграция в местни дружества, нравствено и умствено подпомагане на българщинаята в Одринска област, подкрепа на бежанците и борба за свобода на братята роби.

Мото на вестника:

"Правдини се постигат чрез революции с меч и огън".

Постепенно настоятелството става централно ръководство.

Декември 1896 г. в Бургас възниква клон на дружеството. В ръководството влизат видни общестевници от града, както и Георги Кондолов и Георги Минков.

Началото на 1897 г. се учредяват клонове в Пловдив, Айтос, Ямбол, Анхиало, Карнобат, Провадия, Хасково, Чирпан и другаде.

Началото на 1898 г. в Малко Търново се основава нелегалното дружество "Странджански край".

19 Февруари 1897 г. в Бургас се провежда конгрес на тракийските дружества.

Целта на конгреса е: разширяване на мрежата на тракийските дружества сред всички селища в страната, където има тракийска емиграция, уреждане на съвместната работа с македонските дружества; порицаване на сепаратизма и партизанщината в организацията и съхраняването й като патриотична и надпартийна.

Избира се ново ръководство:

Председател: Петър Драгулев

съпредседатели: Иван Златанов и д-р Павел Ношков

членове: Атанас Славов, Капитан Петко войвода, Ламбо Ат. Мърдев и Григор Ив. Дяков.

Сформира се таен революционен комитет начело с Капитан Петко войвода като помощен орган на Централното ръководство. Устройват се постоянни пунктове по границата с представители. На 25 април 1897 г. в Малкотърновско навлиза четата на Минчо Томов в състав от 14 души. Тя прониква дълбоко в района, води няколко сражения при Маджура, Малък Самоков, Пенека, Сазара, Ковчас и към есента се разпуска с обещанието напролет пак да се събере.

Дружеството преждевременно спира дейността си.

През 1899 г. и 1900 г. тракийските и македонските дружества се сливат.

В началото на лятото на 1903 г. Одринският революционен комитет решава да свика конгрес за обсъждане подготовката на окръга за въоръжено въстание.

28 юни – 1 юли 1903 г. в местността "Петрова нива", близо до с. Стоилово, Малкотърновско се провежда конгреса. Събират се около 450 души.

Заседанията на конгреса се ръководят от бюро в състав:

Председател: Васил Пасков

Подпредседател: Велко Думев

секретари: Христо Силянов и Анастас Разбойников.

Въпроси по които се дискутира:

провеждане на предстоящото въстание – всички делегати, с изключение на един, решават, че Тракия трябва да вземе участие в въстанието.

- състоянието и конкретната подготовка на отделните революционни комитети

- оперативен план за въоръжени действия като окръга е разделен на пет въстанически района: І - обхваща територията на Малкотърновска, Лозенградска и Бунархисарска каази (околии); ІІ – Чокенски, обхваща Одринска околия; ІІІ – Мустафапашански (Свиленградска) околия; ІV – Дедеагачка и Гюмюрджинска околии; V – Ахъчелебийска (Смолянска) и Скеченска (Ксантийска) околии.

-избрано е ръководство на въстанието, наречено Главно ръководно боево тяло в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и кап. Стамат Икономов. Обединява и военната и политическата власт н Одринско и отговаря за въоръжението и революционното състояние в окръга. На него е предоставено правото да обяви датата на въстанието. Тримата ръководители са равнопоставени.

- Избира се и Задгранично представителство на ООРК в състав: Васил Пасков, Велко Думев и Павел Ковачев. То е подчинено на Главното боево тяло и има задача да организира събирането на финансови и материални средства, закупуването и изпращането на оръжие и хранителни припаси, сформирането на нови чети и навлизането им в вътрешността и др.

5 срещу 6 август 1903 г. цяла Странджа въстава. Свободата на земите трае само 20 дена.

На 14-17 февруари 1904 г. в Варна се свиква конгрес от Одринската революционна организация. Разисква се неуспеха на въстанието.

След тази конференция организацията е силно разстроена и отслабена.

На 10 ноември 1907 г. в сражение с турски части загиват Петър Васков, Лазар Маджаров и още четирима четници, край с. Лъджакьой, Дедеагачко.

През м. февруари 1905 г. в Варна се създава "емигрантско (благотворително) братство" с цел: да помага морално, материално и с лични услуги нуждаещите се одринци в България. Братството е наречено "Георги Кондолов"

1906 г. в София се създава Тракийско благотворително дружество "Антим І" с председател Ангел Томов и секретар Ангел Попкиров; в Ямбол – председател Черньо Груев

На 26-28 октомври 1907 г. в Пловдив се провежда конгрес на тракийските организации.

Той се обявяна за учредителен и приема Устав на Съюза на одринските благотворителни братства. Решава се да се издава в. "Одрински глас". Избран е Управителен съвет на Съюза в състав:

председател: Христо Господинов

подпредседател: Димитър Попниколов

касиер: Стамо Г. Урумов

секретар: Ангел Попкиров

членове: Геори Василев, димитър Атанасов и Димо Янков

За редактор на вестника е назначен Ангел Томов.

На 12 януари 1908 г. излиза първи брой на вестник "Одрински глас".

31 август – 1 септември 1908 г. се провежда конгрес на ООРК в Одрин. Конгресът решава да участва в предстоящите избори за народни представители в Одринския вилает като се излезе с самостоятелна листа или се търсят компромиси с други организации. Решава да се издава вестник "Одринска заря" с редактори Д. Катерински, Ан. Разбойников, Д. Нашев и Анг. Попкиров.

Избира се Окръжно ръководно тяло в състав: Стамат Икономов, д-р Страшимир Дочков, Георги Попянов, Анастас Разбойников, Климент Шапкарев. За представители в Постоянното присъствие на ВМОРО – Солун се определят Михаил Герджиков, Ан. Разбойников, Ст. Икономов, Д. Груев, Г. Попянов, д.р Ст. Дочков, К. Георгиев и Л. Мърдев.

След конгреса избраната група: Герджиков, Икономов, Катерински и Разбойников се среща с младотурския комитет в Одрин. Приемът е любезен, но видими резултати не се постигат.

14 май 1914 г. в София група одринци по инициатива на Димитър Попниколов поставят началото на дружество "Одринска Тракия".

Според Устава му, членове на организацията могат да стават българи от Тракия, намираща се под турско владичество. Като временна цел си поставя да работи за завръщане на българите, изгонени от Одринска Тракия, а дотогава да подпомага временното настаняване на тези изгнанници. Постоянна цел – да поддържа духовното единство и националната солидарност между българите в Одринска Тракия и Царството с легални средства да действа за запазване на всички национални придобивки и за гарантиране на личните, имотните и гражданските им права. За постигане на целите си дружеството се занимава с издаване на вестник, различни публикации, урежда публични сказки, устройва забавления и увеселения. В провинцията се образуват клонове на дружеството при наличие на 8-10 желаещи. Дружественият празник е 13 март - деня на превземането на Одринската крепост от българската армия.

Влизането на България в Първата световна война осуетява публичната дейност на дружеството.

22-24 декември 1918 г. в Одрин (Караагач) по инициатива на Димитър Попниколов и Софийското тракийско дружество е проведен събор (конгрес) с делегати от всички каази на Източна Тракия. Приета е резолюция, в която се отправя молба до българското правителство и българските политици да обръщат по-голямо внимание на тракийските проблеми, които твърде често са били засенчвани от приоритетното изтъкване на македонския въпрос. Настоява се за по-големи грижи на правителството за бежанците от Източна Тракия. В отделна резолюция се отправя молба до представителите на великите сили от Антантата и САЩ да признаят правото на тракийските българи да бъдат господари на родната си земя като се включат в границите на българската държава. Освен това молбата е да се помогне на бежанците от Източна Тракия:

- да се завърнат в селата и градовете на своите бащи и прадеди и им бъде върнато заграбеното имущество;

- да бъде принудено турското тправителство да обезщети бежанците за заграбените недвижими и движими имоти след жестокото им изгонване през есента на 1913 г.

- завърщането да стане с съдействието на българското правителство и под надзора на комисия от съглашенските окупационни власти.

Изработена е и приета петиция относно българския характер на Тракия, която трябва да бъде предадена чрез българската легация на Мирната конференция в Париж.

На събора е избран върховен комитет в състав от пет души:

председател: професор Димитър Михалчев

подпредседател: Димитър Попниколов

секретар-касиер: Камен Димов Окселинов

членове: Никола Константинов и Петър Тончев.

Дружество "Одринска Тракия" и неговите клонове се изграждат като национална, надпартийна и необвързана с политическите партии в страната организация. Тя групира българите от Тракия, които живеят в царството.

10 август 1919 г. в Одрин се провежда Втори събор с участието на 115 делегати от 20 селища. Обсъждат се въпроси от битовото устройство на бежанците и се предявяват редица искания към правителството.

19 октомври 1919 г. – Трети събор в София

6 юни 1920 г. в София – Четвърти събор – в присъствието на 110 делегата..

Поради променената обстановка дружеството се преименува на "Тракия", нарастват дружествата (клоновете).

Приет е нов Устав, като се поставят три посотянни цели:

- да поддържа духовното единство и националната солидарност между българите в Тракия и бежанците в царството.

- да организира духовното и материалното подпомагане на българите в поробена Тракия.

- Да работи за пирдобиване на политическа независимост на Тракия.

Средства за постигане:

- издаване на вестник, разпространяване на разни исторически публикации, апели, проетести и др.

- уреждане на публични сказки за положението на българите в Тракия

Членовете на дружеството са редовни, спомагателни и почетни.

Ръководството на отделните дружества се възлага на настоятелства от 5 до 10 души, избрани с тайно гласуване с едногодишен мандат. Централното управление на дружество "Тракия" се състои от Върховен комитет в състав от пет души и Народен съвет – от 12 души. Съборът се провежда ежегодно с участието на делегати от всички вестни дуржества, на които се избира Върховният комитет. Съставът на Народния съвет се избира от средата на онези клонове, които имат най-много членове. Той се свиква на заседание на Върховния комитет при необходимост, т.е. той е помощен орган на ВК.

Дружественият празник е 13 март.

Дружественият печат има кръгла форма с надпис околовръст "Дружество "Тракия" 1914 г.", в средата с две здрависващи се ръце, а под тях датата 13 март 1913 г.

Дружественото знаме е с националните цветове и със същите надписи като на печата.

14 януари 1921 г. излиза първият брой на вестник "Тракия". Редактор е Димитър Попниколов. Вестникът е седмичник.

29 май 1921 г. – Пети събор в София.

Събора задължава ВК да се ръководи от следните постановки:

- Съдбата на поробена Тракия да се решава от болишинството население с тракийски произход, подено в нея

- Идеята да интернационализирането на източната и западната половина на Тракия и поставянето им под покровителството на Обществото на народите (ОН) е най-целесъобразно за момента

- Връщането на бежанците по техните селища и имоти да бъде в основата на всяко действие за Тракия

- Да се настоява, при междусъюзническа гаранция, новият владетел да приеме прокудените от Тракия българи, ако събитията наложат цялата или част от Тракия да бъде отново поробена.

- Конвенцията за малцинствата да се изпълнява не от съответните правителства, а от специални органи на ОН.

Съборът отделя значително внимание на единството на дружеството и порицава дейността на настоятелството на Софийския клон, който се опитва да разцепи организацията.

19 август 1922 г. в Пловдив се провежда Шести събор в присъствието на 118 делегата, представляващи 60 дружества.

Избрано е Централно бюро в състав:

председател: проф. Д. Михалчев

подпредседатели: д-р П. Тончев и д-р И. Мутафов

секретар: М. Балджиев

касиер: д-р Н. Чилев

членове: Д. Попниколов и Д. Трендафилов.

17-19 август 1924 г. се състои в Пловдив Осмия редовен събор. Създава се младежко дружество. Избира се Върховен тракийски младежки комитет в състав от 11 души, от които председател става Иван Попвасилев, подпредседател Певтичев, а секретар-касиер Н. Пройков.

Цели и задължения на дружеството:

- сплотяване и взаимно опознаване;

- поддържане на любов към Тракия;

- култивиране чувство за солидарност и взаимопомощ

- борба против корупцията и моралната поквара на тракийската младеж и т.н.

За членове на младежките дружества се приемат младежи до 30 годишна възраст. В дейността на дружествата преобладават сказки на различни теми, вечеринки, излети, честване на бележити дати.

4-6 октомври 1925 г. в гр. Хасково се провежда първия редовен конгрес на младежките тракийски дружества.

През 1926 г. започва издаването на в. "Завет" като орган на ВК на ТМС.

През 1934 г. в Кърджали се провежда последния конгрес на Тракийския младежки съюз. Постепенно замира и дейността в дружествата. Вестник "Завет" се превръща в списание и след 1935 г. остава единственото издание за цялото тракийско движение.

[Hatshepsut]

2 септември 1923 г. н София – Седми събор.

Прави се промяна в Устава като названието на организацията става: "културно-благотворително дружество "Тракия", премахва се Народния съвет, а за празник на дружеството се приема 19 август – деня на Преображенското въстание. Измененията се отразяват и в печата на дружеството.

За членове на Върховния изпълнителен съвет (ВИК) са избрани:

председател: Никола Константинов

подпредседател: Димитър Попниколов и редактор на в. "Тракия"

секретар-касиер: Михаил Балджиев

членове: Д. Трендафилов, К. Георгиев, Г. Вулев, Д. Янев и Ст. Мавродиев.

19 август 1924 г. в Пловдив – Осми събор. Присъстват 138 делегата, представляващи 61 дружества.

Допълват се измененията в Устава:

- названията на градските и селските организации стават "културно-благотворителни дружества "Тракия", които се обединяват в единна тракийска организация.

- при тракийските дружества могат да се образуват и младежки тракийски дружества, преследващи същите цели

- в всяко населено място, при наличието на не по-малко от 10 семейства бежанци или изгнанници, се образува дружество "Тракия".

- Начело на тракийската организация стои Върховен изпълнителен комитет (ВИК), който се състои от 12 души, 6 от които с местожителство в София. Премахва се Народния съвет.

Дружественият празник е 19 август – денят на Одринското (Преображенското ) въстание.

ВИК се състои от:

председател: Никола Константинов

подпредседател: Димитър Трендафилов

секретар-касиер: Михаил Балджиев

и съветници.

Главен редактор на в. "Тракия" : Димитър Попниколов

30 август – 1 септември 1925 г. – Девети събор

Приети са следните резолюции:

Отправя се молба към Министерския съвет да се учреди специална Дирекция на бежанците; Да се отпусне заем от 50 хил. лева на всички нуждаещи се; Да се създадат редица облекчения за бежанците и т.н.

Изразява се протест до ОН против системното преследване и разорение на българите от Западна Тракия. Настоява се ОН да анкетира гръцките насилия за обезбългаряването на Западна Тракия, а също така да се осигури закрила на българското малцинство.

Протестира се до ОН относно поведението на Турция, която изгони българите и не им позволява да живеят в родните си селища и да разполагат с своя имот. Недопустимо е затаврянето на българските училища в Лозенград и в други селища и ограничаване от на гражданските, религиозните и човешките права на българите

Изпратена е обща протестна резолюция до правителствата на Великите сили като апелира Тракия да се въздигне в свободна автономна държава.

Състав на ВИК:

председател: Димитър Попниколов

подпредседател: д-р Никола Чилев

секретар-касиер: Михаил Балджиев

Редактор на в. "Тракия": Д. Попниколов

16 май 1926 г. в София – Десети събор (извънреден).

Приет е меморандум относно Ангорския договор.

21-23 ноември 1926 г. се провежда в Ямбол Единадесетия събор.

В състава на ВИК са избрани: Коста Георгиев, Димитър Попниколов, Никола Константинов, д-р Никола Чилев, Михаил Балджиев и др.

13 януари 1927 г. за председател е избран Коста Георгиев, а за редактор на в. "Тракия" – Димитър Попниколов.

25-27 септември 1927 г. в Пловдив – Дванадесети събор.

Решава се да се издава библиотека "Тракия" с следните раздели:

- Исторически приноси по близкото и далечно минало на България

- Настоящето политическо положение на Тракия

- География, Етнография и фолклор

- Стопански и икономически въпроси.

За целта се издават периодични сборници. Избран е редакционен съвет в състав: Д. Михалчев, Хр.Караманджуков и К. Петканов.

ВИК по списък определя налозите (вноските) на всяко дружество към Централното ръководство. Освен това е решено всички западнотракийци, които сега ликвидират с своите имоти и които получават над 50 000 лв. да внасят 1 % за ВИК.

Приета е резолюция за подобряване на положението в Родопите като се настоява правителството да подпомогне населението, да прокара съобщения, пътища, ж.п. линия. Настоява се за работни места за бежанците, сред които безработицата е най-голяма, а те нямат други източници за прехрана.

7-9 октомври 1928 г. в София, Тринадесети събор.

6-8 октомври 1929 г. в Варна – Четиринадесети събор.

Избрано е нърховно ръководство в състав:

председател: Коста Георгиев

подпредседател: Хр. Караманджуков

секретар: К. Петканов

касиер: М. Балджиев

членове: Н. Константинов, Ив. Пандалеев, Д. Попниколов, Дим. Дяков, Г.Шивачев, Н. Филипов и Ст. Мавродиев.

редактор на в. "Тракия": Константин Петканов.

12-14 октомври 1930 г. в София – Петнадесети събор

Организирани са три фонда:

Фонд "Тракийско дело"

Фонд "Тракийски дом"

Фонд "Тракия"

25 октомври 1931 г. Шестнадесети събор в София.

2 Октомври 1932 в София – Седемнадесети събор

Състав на ВИК:

председател: Иван Панделеев Орманджиев

подпредседател: Христо Караманджуков

политически секретар и редактор на в. "Тракия": Константин Петканов

касиер и административен секретар: Михаил Балджиев и седем членове.

Редакционен комитет на "Тракийски сборник" и на бибилотека "Тракия" : Д. Михалчев, Хр. Караманджуков и Ан. Разбойников.

29-31 Октомври 1933 г. в София – Осемнадесети събор.

Създава се женски тракийски дружества. Засилва се ролята на младежкото тракийско движение.

23-24 Декември 1935 г. се провежда конференция, на която е избран ВИК в състав:

председател: Димитър Орманджиев

подпредседател: Димитър Трендафилов

главен секретар и редактор на в. "Тракия": Константин Петканов

административен секретар и касиер: Апостол Станев и седем членове.

На 28 Февруари 1936 г. по заповед на Вътрешното министерство ВИК е разтурен

От наредбата на властта не се засягат и остават да съществуват и да продължават делото следните подразделения на Тракийската организация: всички културно-просветни дружества "Тракия", младежките, женските и студентските дружества, както и младежкия и женския съюзи.

На 28 Февруари 1935 г. излиза последния брой на в. "Тракия". Единствен печатен орган на тракийската организация остава списание "Завет", което поема функциите и на вестника. Като списание то се запазва зо 1943 г.

След 1936 г. постепенно затихва целият организационен живот на тракийци.

30 Септември 1934 г. в София се учредява Тракийски научен институт.

Цели:

да се изследва и представи писмено и устно пред българското общество и чуждия свят чрез научни издания географията, етнографията, стопанския и обществения живот, политическото положение, борбите и страданията на българите от Тракия за освобождение и обединение на българския народ и българските земи.

В ръководното тяло влизат:

председател: Христо Караманджуков

секретар-редактор: Иван Орманджиев

членове: Никола Константинов и Константин Петканов

почетен председател: Софийски митрополит Стефан.

В този вид ТНИ съществува и след 9 Септември 1944 г.

4 Октомври 1944 г. в София се възстановява ВИК под името Временен комитет. В него влизат:

Константин Петканов Зимитър Маджаров, Иван Орманджиев, Никола Спиров, Филип Георгиев, Георги Сапунаров, Александър Панайотов, Никола Христов, Тодор Миленов, Тодор Камбуров, Тодор Браянов, Михаил Еленов и Георги Камов. За председател е избран К. Петканов, за секретари Н. Спиров, Ф. Георгиев и Г. Камов, а за членове – останалите лица.

24 декември 1944 г. в София се провежда конференция с участието на 35 делегата от тракийските благотворителни културно-просветни дружества "Тракия" в страната.

Приема се изменение в названието на главното ръководство като вместо "Върховен" се възприеме "Централен изпълнителен комитет". Избира се нов ЦИК:

председател: Никола Спиров

подпредседател: Филип Георгиев

секретари: Георги Антонов, Тодор Браянов

секретар-касиер: Георги Камов

членове: Константин Петканов, Тодор Миленков, Александър Панайотов, Петко Петков, Петко Караделков, Поля Терзистоева, Борис Костов, Георги Розов и др. – всичко 17 души.

Избира се Контролна комисия от трима души с председател Михаил Еленов.

25 март 1945 г. в Асеновград се свиква конференция.

Очертават се предстоящите задачи на тракийската организация:

- обхващане на тракийската емиграция в дружествата и организацията, без разлика на идейни убеждения, изключвайки фашизираните елементи;

- приобщаване към политиката на ОФ и правилно разрешаване на националните проблеми

- широка културна, просветна и благотворителна дейност сред тракийската емиграция и борба против великобългарския шовинизъм

- в дружествата на тракийската организация могат да членуват всички родени в пределите на Тракия или произхождащи от тях, без разлика на народност, идейни убеждения или верска принадлежност;

- разрешаването на тракийския въпрос и връщането на тракийци по родните места може да стане само по пътя на братския съюз с южните славяни и разбирателство с демократичните съседни държави, дело на демократичните балкански народи.

24-25 май 1947 г. в София се състои национална конференция.

Приема се нов Устав, в който се утвърждават следните по-важни постановки:

- намиращите се в България българи – бежанци от поробена Тракия и Мала Азия, се организират в "културно-просветно благотворителни дружества "Тракия"

- Съюзени те образуват тракийската организация в България, начело на която стои Централен изпълнителен комитет.

Цели:

- да работи за трайното разрешаване на тракийския въпрос;

- да възпитава бежанците в прогресивен дух, славянска солидарност и разбирателство между балканските народи, за насажда здрав и чист патриотизъм;

- да задоволява непосредствените специфични бежански нужди и др.

ЦИК се състои от 21 души. При него се изграждат отдели: политически, агитация и пропаганда, организационен и стопански.

Редовните конгреси се свикват всяка година. Организационният празник е 19 август.

На националната конференция е избран нов ЦИК в състав:

председател: Никола Спиров

подпредседател: Димитър Маджаров (Кърджали)

секретари: Ламби Данаилов, Панчо Джелепов и Никола Христов

касиер: Георги Камов

редактор на вестника: Петко Караделков и останалите 14 членове, между които 9 от провинцията.

17-18 Октомври 1948 г. в София е проведен Трети разширен пленум на тракийската организация

Извършва се райониране на организацията, като се обособяват 11 района: Пловдивски, Старозагорски, Ямболски, Бургаски, Варненски, Хасковски, Кърджалийски, Свиленградски, Ивайловградски, Тополовградски и Смолянски.

10 Декември 1950 г. – Четвърти пленум на ЦИК.

На организацията се възлагат главно културно-просветни задачи. Цялостното решаване на тракийския въпрос се предоставя на правителството. С оглед на това се прави извода, че не е целесъобразно тракийската организация да се занимава с политически и икономически въпроси. Препоръчва се на дружествата по места да използват клубовете на Отечествения фронт.

Решения на пленума:

- Тракийската организация се превръща в Съюз на тракийските културно-просветни дружества

- ЦИК става Централно ръководство на Съюз на тракийските културно-просветни дружества

- организациите по места стават културно-просветни сружества "Тракия".

Създават се:

- културно-просветен отдел при Централното ръководство

- културно-просветни комисии при околийските дружества

- отговорници по културно-просветната работа при дружествата

- самодеен художествен колектив при ЦР.

От 20 юни 1951 г. престава да излиза в. "Тракийска дума". Необосновано не се провеждат конгреси на тракийската организация, а твърде много се разреждат и конференциите.

От 1958 г. започва да се издава "Информационен бюлетин", от който ежегодно излизат по 5-6 броя. Издава се редовно и календар "Тракия".

19 Август 1958 г. в местността "Петрова нива" е открит паметник в чест на Преображенското въстание и падналите за свобода борци.

24 Декември 1961 г. се провежда Национална конференция.

Избрано е Централно ръководство от 51 души и Контролна комисия от 7 души. Новото Изпълнително бюро се състои от 9 души, а именно:

председател: доц. Ламби Данаилов

зам. председатели: Петко Караделков и Тодор Янакиев

секретар: Тодор Браянов

членове: Михаил Манев, Иван Бъчваров, д-р Илия Славков, Ташо Симеонов и Вера Маджарова.

8 юли 1972 г. – провежда се заседание на ЦР, занимаващо се с организационни въпроси. Ламби Данаилов бива освободен по здравословни причини, а на негово място заства генерал Иван Хариев.

По решение на Политбюро на ЦК на БКП от 1 Февруари 1977 г. дейността на тракийската организация е преустановена.

10 Януари 1990 г. в София се събират представители на дружества от: София, Пловдив, Хасково, Кърджали, Асеновград, Крумовград, Момчилград, Свиленград, Ямбол, Казанлък, Харманли, Ардино, Бургас, Царево, Малко Търново, Поморие, Пазарджикс, Стара Загора. Приема се Декларация за възстановяване на дружествата и на Съюза на тракийсикте дружества в България. Избрано е Временно ръководство начело с Костадин Карамитрев, председател на Софийското дружество.

7 Февруари 1990 г. в София се открива Национална конференция.

Приет е нов Устав. Основната цел според него е:

- да ратува за единна, независима, демократична и целокупна България, както и за справедливо и мирно решаване на националния въпрос и на тракийската кауза като негова неразделна част.

- тракийските дружества са обществено-патриотични, непартийни организации, в които членуването е на доброволни начала.

Избрано е Централно ръководство от 19 души с председател Петко Караделков и Контролна комисия от 9 души с председател Константин Майсторов.

12 април 1991 г. на пленум на ЦИК е приета "Платформа по националния въпрос".

Януари 1991 г. започва да излиза отново в. "Тракия" два пъти месечно. За главен редактор е назначен Димо Райков.Съюзът успява да възстанови собствеността си на ул. "Ст. Караджа" 7, а много от дружествата също така възстановят недвижимите си имоти.

През 1991 г. се учредява Тракийската фондация "Капитан Петко войвода" с седалище гр. Хасково. Председател е Костадин Карамитрев. Целта й е да финансира дейността на организацията. Създадена е и Издателска къща "Тракия".

25-26 март 1992 г. в Хасково се провежда Деветнадесетия конгрес на тракийската организация.

Приети са изменения в Устава. Утвърдени са : тракийски конгрес, общотракийска конферения, Върховен изпълнителен комитет (ВИК), Контролна комисия (КК), централно ръководство (ЦР) и председателя на СТДБ. ВИК се състои от 35 души, председателя се избира пряко от конгреса.

[Hatshepsut]

Химн на Тракийската организация "Ясен месец"

Марш на странджанските тракийци.

Ясен месец веч изгрява
над зелената гора.
в цяла Странджа роб запява
песен нова юнашка.

През потоци, реки, бърда,
нещо пълзи, застава
дал' е Юда самодива,
или луда гидия?

Не е Юда самодива,
нито върла гидия,
най- е чета от юнаци,
плашило за читаци.

Бързат, бързат да пристигнат
преди петли в Сърмашик,
да ги никой не угади
и ги подло предаде.

Пушка пукна, ек отекна
знак се даде за борба.
Бомби трещат, куршум пищи -
цяла Странджа веч ечи.

Но шпионско око мръсно
откъде ги съзряло-
тоз час тръгва и отива
на враг чета предава.

Денят мина мирно, тихо,
дойде нощта ужасна-
аскер селото загради
и четата заварди...

Съмна веч над селото,
изток пламна във зора,
пушка пукна, ек отекна,
знак се даде за борба.
Юнаците са сал петима,
един срещу стотина...

Бомби трещат, куршум пищи –
цяла Странджа веч ечи,
тиранинът е уплашен
от геройската борба.

Няма вече плахи роби,
има горди юнаци.
Гръм куршуми, гръм отново!
Скъпа кръв порой тече,
падат Пано, Равашола,
мрат народни синове.

О, Сърмашик, село славно
от юнашката борба!
О,Сърмашик, знаме ново
на тракийска свобода!

[Hatshepsut]

Т Р А К И Й С К И    М Л А Д Е Ж К И    С Ъ Ю З

/1924 - 1934 г/


                   Както е известно, след подписването на Ньойския договор започва приток на бежанци от Западна Тракия в пределите на днешна България. През 1919 год.се създава Тракийската организация. В нея, заедно с възрастните, членове членуват и младежи. До 1924 год. те нямат отделна организация след 1923 год. и особено след 1925 г. поради масовото изселване и обезбългаряване на Западна Тракия, притокът на бежанци се увеличава, нараства и броят на младежите сред тях. Това мотивира създаването на отделна Тракийска младежка организация. В началото в различни градове на страната са сформирани 24 отделни дружества на младежи-тракийци. По инициатива на софийската младежка организация през август 1924 год.в Пловдив се провежда Учредителен конгрес, на който отделните тракийски младежки дружества се обединяват в Тракийски младежки съюз със седалище гр.София и със своя печатен орган - в-к"ЗАВЕТ". Следващият конгрес се провежда на 04.06.1925 год. в гр.Хасково. В съюза членуват всички младежи от Тракия, от различни среди, независимо от политическите си убеждения, обединени от общата участ на прокудени от родните огнища и от идеята за бащиния край. Оттук се определя характерът на Тракийския младежки съюз, като патриотична организация, изградена от широка демократична основа. Съюзът възприема целите и задачите на Върховен изпълнителен комитет на тракийската организация, което е залегнало и в протоколите на Учредителния конгрес. Там се казва : "Да се привлече тракийската младеж в организацията, да се просвещава и да се поддържа будна любовта към родната земя. Да се работи за завръщането на бежанците по родните им места, като се създадат гаранции за живота и честта им...". Средства за постигане на тази цел са:устна и писмена пропаганда в страната на и чужбина, печатния орган, ежегодния календар, мемориални материали, публични изяви и събрания. Тракийския младежки съюз развива активна дейност, използвайки различни форми на културно-масова и идейно-възпитателна работа /организиране на утра и вечеринки, чрез чествания на събития и бележити дати от историческото минало и революционните борби на тракийските българи за национално освобождаване, организиране на протестни митинги срещу Ньойския договор, честване на Априлскжото възстание, Ботевите дни, годишнините от обесването на Васил Левски и др/.

                   За демократичността на Тракийския младежки съюз говори фактът, че конгресите се свикват ежегодно в различни по-големи центрове,  населени с бежанци-Пловдив, Асеновград, Варна, Бургас, Хасково, Ямбол, Стара Загора и Кърджали. Конгресите се съпътствуват с подходящи за случаите масови прояви - манифестации, митинги, патриотични речи и отслужване на молебен. Н асамите конгреси се произнасят приветствия от сродни организации, приемат зе резолюции до отговорни институции в страната и до Обществото на народите в Женева.

                   Като говорим за патриотичния и демократичния характер на съюза, чието обединяващо начало е идеята за родния край, трябва да се има предвид още една особеност. Съюзът работи и се развива в един период, когато социалното разслоение на българското общество в резултат на тежките последици от войните и световната икономическа криза,  се изостря дълбоко. Голяма част от бежанците, особено в големите градове, се пролетаризират. Чисто патриотичните лозунги, които следва Тракийския младежки съюз вече не могат да отговорят напълно и изцяло на социалните тежнения на мнозинството тракийски младежи. Върху тях все по-голямо влияние оказват левите идеи и левите сили в страната.Още на Учредителния конгрес се появяват 2 течения. Представителите на едното течение се придържат към чисто патриотичната идея, която да не е обвързана тясно със социалните проблеми на бежанците. Представителите на другото течение са подръжници на решаването на социалните въпроси на тракийците.

-        Осигуряване на работа, дом, оземляване на прокудените. По този начин практически се оформя левицата в ТМС.
                   На конгреса през 1927 год. в Бургас ръководсвото на Съюза предлага да се извърши тъй наречения "завой" в политиката на младежката организация, като се издигне лозунгът "Тракия за България" вместо възприетия по рано лозунг - "Тракия за тракийците". Оформилата се левица вижда в този лозунг една "заложена" в бъдеще война и под влияние на коминтерновските решения се обяви срещу него. Въпреки това конгресът прие "завоят".

                На конгреса през 1931 год. организира в Ст.Загора настъпва разрив между ръководството на ТМС и левицата. Намесват се хора от Комитета за свобода на Тракия. На този конгрес Левицата се отделя и обособява в отделна младежка организация - Тракийска левица, която създава комитети по места, Централен акционен комитет и свой печатен огран в. "Тракийска трибуна". На практика, до 1934 г. успоредно съществуват две организации.

                   По късно животът показва ,че левицата в ТМС , под влияние на левосектанството се откъсва от широките неутрални маси. Оказва се , че ръководството на Съюза загубва връзка с масите защото патриотичното опиянение скоро отшумява защото младите се сблъскват с острите социални проблеми. Така се стига до конгреса в Кърджали през 1934 год., който е последния конгрес на ТМС. След него ръководството не е в състояние да свика следващ конгрес и се саморазпуска. Дружествата останали да работят на самодейни начала и след 1934 г. Постененно замират в резултат на разтурянето на Върховния изпълнителен комитет. В. "Завет" се превръща в списание "Завет" и обслужва цялата Тракийска организация.

                   През август 1936 г. Деятели на ТМС от София, от различни идейни течения възсановяват Софийското дружество на тракийската младеж. ПОд влияние на новия курс на Коминтерна за работа в масовите организации левицата фактически се отказва от лозунга "Тракия за тракийци" и възприема "завоя". В Софийското дружество започва патриотична дейност на широка демократична основа, използвайки сп. "Завет". Възстановява се и тракийското студенско дружество "Д-р Петър Берон", което активизира своята дейност и работи съвместно с ТМС. Студентите се оказват надеждна и сигурна връзка за работата с дружествата в провинцията.  Постепенно и тяхната дейност се раздвижва и активизира, и в края на 1939 г. вече се чувсва необходимост от възстановявяне на Централното ръководсво на ТМС.

                  На разширена конференция на младежи и студенти тракийци в София през 1939-1940 г. е избран временен ЦК на ТМС. Задачата му е да подготви и свика конгрес. Подготовката е извършена, но полицията не разрешава свикването под предлог, че тракийската организация е разпусната още след преврата на 19 май 1934 г. поради тази причина дейността на съюза продължава под ръководството на временния ЦК на ТМС до евакуацията по време на бомбандировките над София през януари 1944 г.

                  През октомври 1944 г. група деятели от младежката организация заедно със "старите" се събират в София в кафе "Цар Освободител" и вземат решение да се възстанови Тракийската организация. От "старите" деятели присъстват писателят Константин Петканов, историкът Стоян Орманджиев, а от младите Никола Спиров, Илия Славков, Тодор Браянов, Александър Панайотов и др. Създава се работна група, която да подготви свикването на национална конференция.

                   На разширената конференция през декември с.г. Тракийската организация се възстановява като единна огранизация, след което на практика ТМС като тделна младежка организация престава да съществува. Сега в някои градове и села се подема идеята зя създаване на тракийски младежки дружества. Би следвало да се прецени как ще бъде - целесъобразно дали "млади" и "стари" да работят заедно или отново да се възстанови ТМС.

       Тодор Браянов в. "Тракия"

[Hatshepsut]

"Тракийските и македонските организации са генетично
свързани от времето на ВМОРО"

Светла Караянева

в-к "Македония", брой 31, 5 август 1998 г.

       Този материал беше изпратен до редакцията на в. "Тракия" преди една година. И още един път - през юли т.г. Но са съжаление не беше публикуван във вестника, за чиято аудитория беше предназначен.

       Затова предоставям написаното на в. "Македония" - като най-близък до каузата на българите, които и днес се чувстват бежанци в българската дуржава, чиито духовни територии се простират далеч зад днешните й предели. Дълбоко съм уверена, че не противопоставянето по конюктурни политически ориентации, а обединението в името на напреходните национални идеали е благородната перспектива пред две организации, които всъщност имат общо родово начало. Начало, което задължава потомците и следовниците.

Искам да поставя един въпрос, който вълнува и други членове на Съюза на тракийските дружества въпросът за стратегията и тактиката на Тракийската организация. За съжаление нито на конгресите, нито на честванията в национален мащаб имаше кръгла маса, възможност за свободен диалог с ръководството относно същността и целите на СТД в настоящия момент, позициите по националния въпрос, по вътрешната и външната политика на сменящите се правителства. Събитията в национален мащаб вървят по познат и станал удобен сценарий: типови отчетно-изборни изказвания на конгреса, исторически сесии за трагични минали събития, богати фолклорни програми и уводни строфи с илюстративно-декламативен патос. Без да омаловажавам направеното досега от ръководството (а то действително е значително), ще си позволя да изразя впечатленията си от неколкогодишното си пребиваване в организацията. Нещата се повтарят ежегодно по познатия календарен план, въртят се в затворения цикъл на едни и същи събития все повече с инерцията на повърхностното маркиране и все по-малко в дълбинната им същност. Никакви реални опити за актуализация на подхода (както напр. прави ВМРО), за вписване в сациалния и политическия живот. Вече познавам по физиономии участниците в националните чествания - по един рейс от Хасково, Кърджали, Варна, Бургас, Ямбол и пр. - почти винаги едни и същи възрастни хора (да са живи и здрави!), теглени от умиление, от сантимента по безвъзвратно изгубените родни места. Тракийци от младото, а и от средното поколение реално липсват. И в това няма нищо чудно. Една организация може да привлече, да ангажира младежите със силата на своите идеи, с магнетизма на една кауза, идваща от миналото (по-точно възкръснала от миналото), но дерзаеща в бъдещето - с ясно формулирани, завладяващи умовете и сърцата цели. Иначе е безпредметно да се ласкаем с мисълта, че тракийското движение е широка, народно (и всъщност застаряващо) движение. Защото внушителните национални тържества на паметни дати, пищните фолклорни събори, откриването на поредица построени с героични усилия паметници (а кога ще се инвенстира в хора?) са все епизодични културно-масови мероприятия, които не могат да компенсират липсата на постоянна, динамична родолюбива политика (не само с книжни декларации), на живо съпричастие към социалните и националните въпроси.

       Впрочем Тракийската организация има съвременна теза, изразявана и мотивирана нееднократно от ръководството на организацията - "Тракия без граници!". Сама по себе си идеята е подчертано съвременна, цивилизована, съзвучна с европейската политика за Европа без граници, за интегриране на модерните държави. И същевременно тя звучи съвсем абстрактно, неприложимо в контекста на балканската ситуация, на шовинизма на съседните ни държави, издигнат в държавна политика. Същите държави, в които българите от завладените ни етнически територии бяха подложени на безмилостна асимилация. Девизът "Тракия без граници" много лесно се перифразира - Балканите без граници, Европа без граници...

       Възможна ли е наистина Тракия без граници - като една отворена територия за безпрепятствено движение на хора, капитали, стоки, култура? На практика България години наред вече е без граници за множество фирми, заведения, а в проект и банки на турци, гърци, араби, арменци и пр. чужденци, които срещу символичен капитал се установяват в отечеството ни не само за икономическа дейност. Символична до голяма степен е защитата на границите ни, разграден двор е национапната ни сигурност. В българския парламент се изявява, единствено на Балканите, етническа партия. А и в исторически аспект българите винаги са противопоставяли на агресивния национализъм на нашите съседи национализъм в отбранителен дух. Спотаяваната десетилетия наред историческа истина е, че от пределите на Източна и Западна Тракия, на Мала Азия беше протонено компактно българско население, по-точно над него беше извършен геноцид, предшестващ с две години геноцида над арменците. Цветущи селища в Одринско и Беломорието бяха изравнени със земята, а населението им - прокудено или избито по най-варварски начин. Тези, които имаха смелостта да останат в родните си земи, нямаха право да се наричат българи. Стигна се до обезбългаряването на изконни наши селения противно на всякакви европейски норми и традиции, до жестоката асимилация на българите в Зададните покрайнини, Македония, Тракия, Мала Азия.
(Млади абаджии в гр. Драма, 1907 г. Това са за времето си родопските аристократи.) И докога ще приемаме равнодушно безродната, нихилистична политика на поредица български правителства, демонстриращи удивителна незаинтересованост спрямо съдбата на сънародниците си в земите, граничещи с днешното ни отечество? Нека формулираме по-ясно и по-конкретно идеите на Тракийската организация, действителните идеи, които бяха заложени като крайъгълен камък от съвдателите на организацията преди сто години -Тракия без граници означава възстановяване на българското присъствие в териториите, от които беше изтръгнато от корен без вина виновното трудолюбиво българско население, чиито интереси бяха авантюристично и престъпно проиграни. Началото може да бъде адекватно на вече установената икономическа интеграция да се даде възможност на български бивнесмени, аналотично на съседските си колеги, да създават неограничен брой фирми с български наименования и български флагове. Може би, както ние слушаме до насита гръцка, сръбска музика и турски кючеци по заведенията, някой ще се наслаждава на българска народна музика в околните държави.
       Тракийската организация по своята същноот е родолюбива, патриотична земляческа организация, създадена със съвсем конкретна цел - защита на интересите на тракийските бежанци, съдейотвие за връщането им по бащините огнища. Разтуряна на два пъти, Тракийската организация беше принудена години наред да вегетира под формата на културно-просветни дружества. Изглежда, оъздадената инерция е доста силна, защото и днес нейните прояви са предимно с културно-просветен характер, без достатъчна изява на националистичната й същност. А днес повече от всякога на българския народ, обезверен, загубил всякаква национална конослидация и национално самочувствие, е нужна силна национална идея, която да укрепи българското самосъзнание сред хаоса и шовинизма на Балканите. Едно националистично движение като начин за оцеляване в момент, когато нацията просто се разпада в икономическа, социална и политическа безпътица, самоизяжда се в безплодна двуполюсна конфронтация или се разпилява по света. Очевидно е назрял моментът организации с патриотичен характер да се обединят около идеята за силна българска държава, национално единство и съхраняване на българщината, на културната ни идентичност. Свещено право на всеки народ е да брани себе си в екстрени ситуации. И в това единение край националната идея, което не трябва да се отъждествява със "страшната" представа за национализма от недалечното минало, би следвало да осъществим тясно сътрудничество с другата национална организация, с която при това тракийците са генетично свързани от времето на ВМОРО - организацията на ВМРО. Независимо от разликата в методите и политическата ориентация общото в съдбата на двете организации и в бъдещите им цели е толкова много, че едно пълноценно взаимодействие несъмнено ще удвои усилията ни. Четата на Кръстьо Българията от Одринския революционен окръг. За разлика от експлозивните и политически изяви на ВМРО Тракийската организация прилага дипломатичен начин за поставяне на проблемите. Което й носи някои успехи. Но има неща, за които "тихата" дипломация просто не върви - опитите за формиране на помашка нация в Гърция, продължаващата забрана от страна на гръцкото посолство родените в днешна Гърция да посетят дори и за три дни родния си край, драстичното нарушаване на човшките права на сънародниците ни, живеещи извън пределите на страната, и пр.
Тракийско младежко дружество КЪРДЖАЛИ http://trakiya-kj.hit.bg

[Hatshepsut]

Устав на Вътрешната тракийска революционна организация

[Hatshepsut]

Турция ни дължи $10 милиарда за тракийските имоти

Стефан Караджов

,,Вън от селото се събрали до 350 мъже, млади, стари и селският свещеник Павел бил там. Командантинът попитал, има ли още хора в селото, и като му отговорили, че не ще да има повече от десетина души, наредил селяните накуп и сетне заповядал на войниците да стрелят със залп  върху тях. Всички изпопадали..."

В този откъс от книгата на проф. Милетич ,,Разорението на тракийските българи през 1913 г." става дума за с. Булгаркьой и това е само част от трагедията на българското население от Одринска Тракия по време на геноцида, извършен от Турция срещу четвърт милион българи. Фактите са все още малко известни, защото София още в началото на века е била превзета от македонското лоби и българите четат главно за героичната и трагична македонска история, но не и за тракийската. А тя е достойна за Омир, тя е национален епос. Днес национализмът е мръсна дума в българския политически речник, но в страната живеят около 1 милион потомци на тракийските българи от Източна Тракия, които преди 92 години бяха лишени от родно място, имот, семейни корени и техните внуци трябваше да започват живота на рода си отново в пределите на Стара България. А през 1925 г. бе сключен т.нар. Ангорски договор между България и Турция, с който продажната политическа върхушка на тогавашна България джироса интересите на сънародниците си по схемата ,,кон за кокошка". Осемдесет години след това не се вижда промяна в политиката на властващите по отношение на тракийския въпрос.

Как бяхме предадени
два пъти от политиците си

След победите на България в Балканската война между Турция и отечеството ни е сключен Лондонският мирен договор от 17/30 май 1913 г., според който границата минава по линията Мидия – Енос. В нашите територии влизат Одрин и прилежащите му села, които са преобладаващо български по всякакви регистри – турски и международни. Почти са очертани границите на Санстефанска България в тракийска посока. Впримчена в битка с довчерашните съюзници Гърция и Сърбия обаче, България е принудена да се бие с тях и изтегля войските си от турската граница. На 30 юни турците използват временната ни слабост и нарушават Лондонския договор, превземайки Одринска Тракия без бой. Българската върхушка извършва първото си предателство. Въпреки тогавашната подкрепа на английския външен министър сър Едуард Грей, правителството на Радославов изоставя Тракия, вторачено в Македония. Великите сили дори съветват София да не преговаря с Турция, за да запази Източна Тракия. Но туркофилът Радославов и шайката продажници около него тръгват на унизителното споразумение, наречено Цариградски договор от 16 септември 1913 г. В българските предели остава само Василико и Малкотърновско, при това най-богатите села са дарени на турците. За награда след няколко години Радославов получава турски гласове за парламента от тези райони, които днес наричаме ,,райони със смесено население". Ето откъде започва продажбата на българска Тракия. Видели нежеланието на София да защитава народа си и съответно загърбването на проблема от Великите сили,

Турците провеждат
планомерен геноцид

Никакви днешни примери от бивша Югославия не могат да се сравняват с това, което извършват войските (не паравоенни части!) на Енвер бей. Само в Малгарската и Хайреболската кааза турците избиват 15 960 души според Карнегиевата анкета. А каазите са 16. ,,Имахме заповед да грабим и запалваме, след това да убиваме всички мъже", свидетелства пред анкетата ,,Карнеги" турски кавалерист. Потоци бежанци, изоставили къщи, стопанства и семейства, бягат като от пожар на север. Близо 300 000 души се преселват за един-два месеца от Одринска Тракия в Стара България. Пристигат с дрехите на гърба си и нищо друго. Понякога майки жертват пеленачетата и ги оставят под някой храст с надеждата, че ще ги спаси овчар. Правят това, за да спасят другите, по-големи деца със себе си, защото кърмачето плаче от глад и издава на преследвачите къде е групата.
Всичко това е зачеркнато веднъж от кабинета Радославов, втори път – от кабинета, който подписва Ангорския договор през 1925 г. под благосклонния поглед на цар Борис III.
С това ,,споразумение" на практика се признават за загубени от България всички имоти на избягалите от турска сеч българи през 1912-13 г. Те се приравняват с имотите на изселилите се турци от България след Освобождението. Въздиганият за супер-гений на дипломацията и мемоаристиката – масонът Симеон Радев, слага, без да получи сърцебиене, подписа си под договора като пълномощник на България. През 1926 г. договорът е ратифициран с 67 депутати ,,за" и 53 ,,против". Въпреки протестите на тракийските дружества, информацията се крие до последния момент от обществеността.
Ангорският договор довърши траките. Дори Цариградският, преди това даваше възможност на българите да използват имотите си в Турция, без да се връщат там. Къде е уловката? Преди всичко, в Ангорския договор става дума за лица, ,,които са се изселили". При мощния геноцид, проведен от Турция, българите са бежанци, гонени като животни, а не изселници. Международната общност признава това, защото отпуска ,,бежански заем" за тракийските българи. По данни на Финансовия комитет на ООН България приема 52 000 семейства на бежанци от Тракия, което значи 220 000 души.
Срещу имотите, заграбени при военна операция застават имотите, изоставени от турци в България без някой да ги преследва. Освен това мащабите са несъпоставими. Срещу около 30 000 мюсюлмани, изселили се от присъединените към България земи, стоят над 250 000 българи, прогонени от родните им места. Става дума за 34 062 къщи, 1 961 440 дка ниви, ливади и лозя, 213 043 дка гори и пасбища. Изчислено в днешни долари, имуществото е на стойност $ 8 – 10 милиарда. Колкото днешния български външен дълг. Защо политиците ни не повдигат неизчистените въпроси около

Ангорския договор, който
досега не е денонсиран
от нито една страна?

Дори по този договор може да се предявят искания от българска страна. Защото Турция не го спазва от момента на подписването му. За това свидетелства и доклад на българското външно министерство от 1998 г., в който се казва: ,,Всъщност, Турция не прилага чл. 2 от Конвенцията (към Ангорския договор, б.р.) за установяване, а поддържа фактическото положение на обезбългаряване на Източна Тракия и на Мала Азия... По сведения от 1930 г., запазени в Главно управление на архивите и Централния държавен архив, турското правителство е завзело имотите на всички българи от Източна Тракия, изселили се в България в резултат на събитията от 1912-13 г. Същевременно българските правителства не са поставили ръка върху имотите на завърналите се в България турци в периода 1912-1925 г. Както бе посочено, подобна имуществена претенция спрямо Турция не е предявена в рамките на текущите преговори."
След тези потресаващи разкрития за безхарактерното поведение на българската дипломация, Външно споделя тъжно: ,,Централният държавен архив и архивът на Министерство на външните работи разполагат с многобройни данни, които свидетелстват, че Турция тълкува и прилага доста волунтаристично международните договори, включително сключените с България".
,,Не е реалистично да се мисли, че след изминалите години турски съд или институция ще уважи индивидуална имуществена претенция на български граждани, като се има предвид, че обезбългаряването е преставлявало дълготрайна държавна политика, следвана и от турските съдилища", обобщава докладът на външно министерство от 1998 г. И предлага Европейският съюз да бъде информиран за хода на преговорите между България и Турция в рамките на предстоящия Съвет по асоцииране по точката от дневния ред, отнасяща се до отношенията със съседни страни. Експертите от Външно признават за обща стойност на български имоти след 1912 г. кръгло 8 милиарда долара по курс от 1997 г. Плюс малоазийски имоти за 481 377 961 долара, плюс неизчислената още стойност на имоти в района на Цариград. Висшите ни дипломати знаят и признават помежду си, че турската страна не желае да разговаря по тези въпроси, че се опитва да наложи без дискусия ограничителен подход към имотните въпроси, който води до едностранни за нея ползи.
Днес когато в ЕС се обсъжда въпроса за присъединяването на Турция, българските политици и държавници трябва да използват зависимостта на Анкара от София и да поставят при всеки случай темата за дълга на Турция към България. Иначе ще предадат интересите на нацията за пореден път.

[Hatshepsut]

Опазването на българската памет в Тракия

[Hatshepsut]

Зараждане и развитие на Тракийския въпрос

Тракийският въпрос, явяващ се съставна част от българския национален проблем, не е особено познат на широката общественост, а обяснението му е изключително сложно и трудно. В различните времеви периоди отделните части на областта Тракия носсят различни названия. След Междусъюзническата война източните ѝ части, които преминават в османски ръце, продължават да бъдат известни като Одринска Тракия, а западните ѝ, които стават български, започват да се назовават Беломорска Тракия. След подписването на Ньойския мир, по силата на който българите губят земите си край Егейско море, те преминават под контрола на Съглашението и впоследствие са предадени на Гърция, е прието турската част да са нарича Източна Тракия, а гръцката – Западна.

За разбирането на Тракийския въпрос е добре да бъде изяснен и съставът на населението, което обитава Източна и Западна Тракия. През 1878 г. френският вестник ,,Courrier de l'Orient", който излиза в Истанбул, публикува официални данни, според които в тези две области живеят 372 476 българи, 190 568 мюсюлмани, 147 984 гърци, 13 710 евреи, 10 440 арменци и 2 880 души от други народности. Това ни показва, че българите са не само най-голямата етническа група, но и че броят им е по-голям от броя на вторите и третите взети заедно. Няколко десетилетия по-късно, непосредствено преди избухването на Балканската война, българското Министерство на външните работи излиза с информацията, че българите са станали 410 724, турците – 328 028, гърците – 257 317, а другите – 54 028, тоест че въпреки значителната численост на напусналите родните си места след погрома на Илинденско-Преображенското въстание, българите продължават да бъдат преобладаващото население.

Възникване

Тракийският въпрос не е особено застъпен в българската историческа литература, но това не означава, че на тази тема не са посветени монографии, студии и статии както преди и след 1944, така и след 1989 г. Между авторите им има някои различия, но те са по-скоро свързани с периода, в който са творили. Коренно противоположно обаче е виждането им за събитието, с което се слага началото на този международен проблем. Според повечето той възниква с подписването на Берлинския мирен договор от 1878 г., но се срещат и мнения, според които това се случва по време на Парижката мирна конференция от 1919 г., на която са изработени договорите, слагащи край на Първата световна война. Първата теза има доста поддръжници както сред историческата общност, така и сред тракийските бежанци и техните наследници. Сред хората, които защитават втората, изпъква името на Тодор Косатев, който разделя развитието на Тракийския въпрос на пет етапа и посвещава цяла книга на първия от тях, започващ според него едва с подписването на Ньойския мирен договор на 27 ноември 1919 г. и приключващ с края на Конференцията в Лозана – 24 юни 1923 г. Ние не можем да се съгласим с твърдението му, тъй като в периода между 1878 и 1919 г. се случват не едно или две събития, които доказват българския характер на Тракия, но и я предават в чужди ръце.

Берлинският конгрес, с който реално се решава съдбата на българите, разпокъсва землището им на няколко части. Подписаният договор противоречи както на официалните османски данни, постановяващи в кои части на Балканския полуостров българите са преобладаващо население, така и на взетите две години по-рано решения на Цариградската посланическа конференция. Преди да стигнем до него е редно да обосновем това наше твърдение. Затова и ще се спрем на три изключително важни документа – фермана за учредяването на Българската екзархия, протокола на проведената в османската столица конференция на посланиците на Великите сили и Санстефанския прелиминарен договор.

На 18 февруари 1856 г. султан Абдул Меджид I издава т. нар. Хатихумаюн – реформен акт, чрез който е обещано всички етнически и религиозни общности в Османската империя да бъдат представени в Истанбул. Това активизира българското църковно движение. В следващите години то провежда редица акции, целящи обособяването на самостоятелна българска църква, и в крайна сметка начинанието му е увенчано с успех – през 1870 г. султан Абдул Азис издава ферман, по силата на който се учредява Българската екзархия. Този документ не е обемен, съдържа няколко члена, но е важно да се види кои територии според официалната османска власт са населени с българи. Освен че към българската църковна структура са включени 15 епархии, 1 санджак и 1 каза, се дава възможност и на други да се присъединят към нея, ако с това са съгласни две трети от православното им население. Така диоцезът на Екзархията обхваща почти всички земи на Балканския полуостров, населени с българи, включително и голяма част от Тракия.

През 1875 г. се слага началото на т. нар. Голяма Източна криза. Това е период от развитието на Източния въпрос, в който редица учени виждат кулминацията му. За кратко време избухват въстанието в Босна и Херцеговина, Априлското въстание и войната между Сърбия, Черна гора и Османската империя. Започват да се водят бойни действия в почти всички части на Балканския полуостров. Великите сили решават да се намесят и през пролетта на 1876 г. всички с изключение на Англия съставят Берлинския меморандум, който настоява за реформи в империята, и го връчват на Високата порта. Тя го отхвърля и жестоко потушава въстанието на българите.

Разбирайки какво се е случило, европейските народи се обявяват в защита на балканските християни и притискат своите правителства да им окажат помощ. Същевременно сръбските войски са разбити и държавата им е спасена от ново завоевание благодарение на отправения към Цариград ултиматум от страна на Русия и заплахата ѝ за война. След общи договорки се стига до решението в османската столица да бъде свикана конференция на Великите сили. На нея Англия е представлявана от посланика си Хенри Елиът и от министъра на колониите лорд Солсбъри, Франция – от граф Бургониг и граф Шодорди, Русия – от генерал Николай Игнатиев, Австро-Унгария – от граф Зичи и барон Каличе, Германия – от барон Вертер, Италия – от граф Луиджи Корти, а Османската империя – от Савфет паша и Едхем паша. Тя продължава от 11/23 декември 1876 г. до 8/20 януари 1877 г.

Саботирана е от османските власти – в деня на откриването ѝ е прокламирана конституция, не са приети решенията ѝ и т. н., но е важно да се обърне внимание на частта от съставения протокол, засягаща българите. Тя предвижда създаването на два автономни вилаета – Източен и Западен, които обхващат почти всички земи, в които българите са преобладаващо население (Тулчанско, Русенско, Търновско, Врачанско, Пловдивско, Сливенско, Елховско, Свиленградско, Лозенградско и Видинско, Нишко, Софийско, Скопско, Битолско, Серско, Струмишко, Тиквешко, Велеско и Костурско), тоест чрез този документ българският характер на Тракия се признава от всички Велики сили.

Опитите за мирно решение на Голямата Източна криза не са успешни и това води до избухването на Руско-турската Освободителна война (1877-1878). След няколко месечни сражения руската войска достига Одрин и на 8/20 януари 1878 г. го превзема. Няколко дни по-късно е подписано примирие, а на 19 февруари/3 март 1878 г. е сключен и Санстефанският прелиминарен договор, по силата на който османците признават независимостта на Сърбия, Черна гора и Румъния и създаването на автономно и трибутарно българско княжество ,,с християнско правителство и народна милиция". Неговите граници обхващат почти напълно приетите за български земи от Цариградската посланическа конференция или накратко казано – Мизия без Нишко и Пиротско, които стават сръбски, Добруджа без северната ѝ част, която става румънска, Тракия без Одринско и Гюмюрджинско, които остават турски, и Македония без Солунско и Халкидическия полуостров.

Санстефанският мирен договор е приет с огромна радост от българския народ. До голяма степен той отговаря на исторически обоснованите искания на балканските християни. Друг е въпросът, че дори и Русия знае за неговата бъдеща ревизия, тъй като преди и по време на водената от нея последна за XIX век война с Османската империя тя не един или два пъти е обещавала, че съдържанието на бъдещия мирен договор ще се определи на конференция с участието на Великите сили. Затова и ясно е заявено, че текстът, подписан в Сан Стефано, е прелиминарен, тоест предварителен. Англия и Австро-Унгария се обявяват срещу него. В крайна сметка се стига до свикването на мирен конгрес. Решено е той да се проведе в Берлин и да бъде председателстван от германския канцлер Ото фон Бисмарк.

Заседанията му са открити на 1/13 юни 1878 г. в двореца Радзвил, а на 1/13 юли 1878 г. е подписан Берлинският мирен договор, по силата на който населените с българи земи са разпокъсани и по-голямата част от тях преминава в чужди ръце. Освен че е взето решение автономното и трибутарно българско княжество да обхваща само Северна България и Софийския санджак и Нишко и Пиротско да останат сръбски, е поставено и началото на Добруджанския, Тракийския и Македонския въпрос. Северна Добруджа остава завинаги в ръцете на Румъния и така и не става българска, Северна Тракия формира т. нар. Източна Румелия, която продължава да е под властта на султана, но разполага с административна автономия, а Южна Тракия и Македония са върнати в пределите на Османската империя. Въпреки че в договора е предвидено и тяхното реформиране, не настъпват никакви положителни промени, а се случва точно обратното – до голяма степен постигнатото от българските възрожденски дейци е унищожено.

Развитие

Берлинският договор играе ключова роля в историята на Третата българска държава. От него трудно могат да бъдат изведени някакви позитиви, защото с подписването му едновременно е сложен край на продължилата няколко месеца българска радост от историческата справедливост, наложена от Санстефанския мир, и е поставено началото на българската борба за национално обединение, която ръководи случващото се в страната почти до средата на следващия век. Посрещнат е с тъга и гняв от страна на българите. Мнозина от тях решават да се възпротивят – пишат писма и съставят петиции до Великите сили, но и са готови да воюват. В Княжество България и в Източна Румелия са създадени комитетите ,,Единство", които, ръководени от Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Екзарх Йосиф I, Драган Цанков и други изявени възрожденци, започват подготовка за въоръжени действия. До голяма степен стоят в основата на Кресненско-Разложкото въстание, което избухва по поречието на река Струма през есента на 1878 г. и въпреки че е потушено, се явява първият български опит за въоръжена съпротива срещу решенията на конгреса.

В Берлин е решено Северна Тракия да образува областта Източна Румелия, която да разполага с административна автономия, тоест да има органически устав, назначаван от Високата порта генерал-губернатор, собствена изпълнителна, законодателна и съдебна власт. Българите в областта, които са и мнозинство, започват да работят за обединението ѝ с Княжество България и за подготовката на въстание, което да доведе до освобождението на Македония. Впоследствие осъзнават, че това няма как да стане наведнъж, тъй като Великите сили ще бъдат против, и решават да извършат желаното на два етапа.

Създаден е Българският таен централен революционен комитет, а за негов председател е избран Захари Стоянов. На 6/18 септември 1885 г. Съединението е обявено, а два дни по-късно то е признато и от българския княз Александър I. Въодушевлението, което обзема българите, е помрачено от позициите на Великите сили – считайки този акт като нарушение на Берлинския мир, Османската империя, Русия, Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия и повечето от балканските държави се обявяват против. Впоследствие Сърбия обявява война на България, но тя не завършва с очаквания от крал Милан успех.

Успехът на Съединението вдъхва надежда у българите, живеещи в Македония и Одринска Тракия. Първоначално те смятат да организират директното присъединяване на земите си към България, но впоследствие преценят, че такъв акт няма да бъде приет от Великите сили, и разбират, че желаното от тях може да се осъществи само ако се премине и през етап на автономия, като за тази цел през 90-те години на XIX век поставят основите на нелегална организация. Македонските и тракийските българи, които са напуснали родните си места и живеят в Княжество България, също не стоят безучастни – сформират свои отделни дружества, на по-късен етап се обединяват, като смятат, че исканията им могат да бъдат постигнати само с водещото участие на българската държава. Въпреки че помежду им има разногласия и спорове относно ръководството, стратегията и тактиката, и едните, и другите виждат постигане на целта си посредством въстание.

През 1902 г. Върховният македоно-одрински комитет, който стои начело на македонските и тракийските българи, живеещи в Княжеството, организира избухването на Горноджумайското въстание. Той не променя позицията си, въпреки несъгласието на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която представлява живеещите в Македония и Одринско българи. Начинанието му е жестоко потушено. Великите сили се опитват да принудят султана да реформира европейските си владения, но усилията им се оказват неуспешни. Тези събития принуждават вътрешните дейци да вземат решение за вдигане на въстание през 1903 г. В Македония то избухва на 2 август (Илинден), а в Одринско – на 19 август (Преображение), затова и остава в историята като Илинденско-Преображенско. Въпреки първоначалните си успехи, въстаниците са разбити от превъзхождащите ги по численост и въоръжение османци. България не може да им помогне, защото Великите сили се обявяват против акцията им. Избити са 5 000 души, опожарени са 201 села, без покрив остават 70 000, а 30 000 избират да потърсят спасение в свободните български земи.

Въпросът за принадлежността на Македония и Тракия остава нерешен. Оказва се, че местните българи не могат да променят положението си дори и по военен път, уповавайки се само на собствените си сили. И двете въстания са прибързани, недобре подготвени, в неблагоприятна международна обстановка, но както и в други случаи извършеният над участниците и особено над мирните жители погром от страна на османците предизвиква вниманието на някои от Великите сили. През есента на 1903 г. руският император Николай II пътува до Виена, където на 17 септември се среща с императора на Австро-Унгария Франц Йосиф.

Водят преговори, които продължават в град Мюрцщег, от чието име идва и названието на изготвената от тях Мюрцщегска реформа. Тя е връчена на Високата порта на 10 октомври и предвижда в Солунския, Битолския и Скопския вилает да бъде установен сериозен контрол върху дейността на местните власти, като се назначат чужди цивилни агенти, да се реорганизират жандармерията и полицията, като се назначат чужди военни, да се промени състава на администрацията и съда, като се назначат представители на местните християни, и да се помогне за възстановяването на разрушеното и за завръщането на мирното население.

В този проект има доста недостатъци – от една страна, той не засяга Одринска Тракия, а от друга – се ръководи от турчин. Това са причините, поради които не постига напълно целите си. Същевременно обаче между България и Османската империя се водят преговори. Те продължават дълго време, но все пак приключват със споразумение. То е подписано през пролетта на 1904 г. и основно е свързано с осигуряването на амнистия за въстаниците и със завръщането на бежанците по родните им места. На пръв поглед това е успех за българската страна, но всъщност се оказва, че между написаното на хартия и практическата му реализация има голяма разлика. Тя е свързана най-вече с тракийските българи. Много от амнистираните впоследствие отново са задържани, а на искащите да се завърнат са създавани редица неудобства, които да ги откажат от тези им намерения.

Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание и провалът на българо-турското споразумение от 1904 г. водят до влошаване на отношенията между двете страни. Сред политическите среди започва да се обсъжда възможността за обявяване на война на Османската империя. Тази идея се приема от княз Фердинанд и от управляващите от Народнолибералната партия. Те отделят доста средства и работят усърдно за модернизирането на българската армия. Правителството на Александър Малинов, което встъпва в длъжност в началото на 1908 г., споделя тази линия. В този дух е и провъзгласяването на България за независимо царство на 22 септември същата година. Отхвърлили васалитета на султана, българите са готови да поемат по пътя към военния конфликт, който да доведе до обединението на всички земи, населени с българи, включително Западна и Източна Тракия.

През първото десетилетие на ХХ век окончателно се стига до извода, че за да решат националните си проблеми, балканските християнски държави трябва да обединят силите си. За осъществяването на тази идея благоприятства и променената международна обстановка – Великите сили, които доскоро дружно са пазили Берлинския договор, са сформирали два съюза – Антантата, към която се числят Русия, Англия и Франция, и Тройния съюз, от който са част Германия, Австро-Унгария и Италия. За разлика от преди, в този момент само държавите от втория са на мнение, че османските граници трябва да останат непроменени. С подкрепата на руското правителство започват преговори. С подписването на договори и военни конвенции между България и Сърбия и България и Гърция и устна декларация от страна на Черна гора през пролетта на 1912 г. Балканският съюз е факт.

Въпреки че държавите, участващи в Балканския съюз, не са изчистили напълно отношенията помежду си, през октомври 1912 г. войната срещу Османската империя е обявена. В нея водеща е ролята на българската армия, като в нейна помощ действат Македоно-одринското опълчение и редица чети, сформирани от македонските и тракийските българи. Съвсем скоро са освободени Македония, Източна и Западна Тракия. Българските войски обсаждат Одрин, който се счита за непревземаем, и същевременно настъпват към Цариград. Султанът иска примирие, но заслепеният от победите цар Фердинанд не съобщава на съюзниците си за него и продължава атаката. След неуспеха в битката при Чаталджа, е принуден да започне по-неизгодни преговори. В началото на декември в Лондон се поставя началото на конференция на представителите на държавите от Балканския съюз и на Османската империя и конференция на посланиците на Великите сили, без чието съгласие не може да се вземат каквито и да е било решения.

Превземането на Одринската крепост

Разискванията се протакат, а в Истанбул младотурците извършват преврат. Те възобновяват военните действия, но отново са победени. На 13/26 март 1913 г. след невиждана атака за часове е превзета и Одринската крепост. Това принуждава Високата порта да продължи с преговорите и да се съгласи с подписването на 17/30 май 1913 г. на утвърдения и от Великите сили Лондонски мирен договор, по силата на който тя се задължава да предаде на Балканския съюз всички земи с изключение на Албания (обявена е независимостта ѝ) и егейските острови (международна комисия трябва да реши към коя страна да бъдат присъединени), които са разположени на запад от правата линия между Мидия на Черно море и Енос на Егейско море. Чрез този акт до голяма степен е осъществен стремежът на българите към национално обединение, отчасти е решен Македонският въпрос (България получава голяма част от Македония), а българските искания, свързани с принадлежността на Тракия, са напълно удовлетворени (български стават Източна и Западна Тракия). По всичко личи, че ако следващите събития не се бяха развили по този начин, възникналият в Берлин Тракийски въпрос щеше да приключи в Лондон.

Противоречията между държавите от Балканския съюз се изострят още по време на войната. Без да спазват каквито и да е било договорености с България, сърбите и гърците се настаняват във Вардарска и в Егейска Македония и подготвят идването на своя администрация. Същевременно обявяват четите на ВМОРО за незаконни и започват да преследват привържениците им. Виждайки, че се отива към нов конфликт, Русия се опитва да успокои напрежението помежду им и още в деня на подписването на Лондонския мир ги приканва да решат проблемите си с нейна помощ. Както тя, така и Англия и Франция се опитват да запазят обединението им, тъй като в негово лице виждат съюзник в бъдещия военен конфликт с държавите от Тройния съюз, който се очаква да избухне съвсем скоро. Германия и Австро-Унгария обаче искат проблемът между балканските държави да се задълбочи.

На 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция подписват таен договор, който е насочен срещу България и предвижда обща граница в Македония. Въпреки опитите на Антантата да намери мирно решение на конфликта, никой не отстъпва. Мислейки, че резултатът от предходната война ще се повтори, без съгласието на правителството на 16 юни 1913 г. цар Фердинанд заповядва атака срещу сърби и гърци. Българската армия има своите успехи, но грешки в стратегията и тактиката и липсата на достатъчно войници водят до загубата на водещата роля. Международната обстановка също се оказва не на страната на българите – възползвайки се от случващото, румънците, които искат промяна на границата в Добруджа, прекосяват Дунав и в средата на юли се озовават на 30 км от София, а турците извършват т. нар. реокупация на Източна Тракия и достигат старата си граница с България. При така създалата се ситуация правителството на д-р Васил Радославов предлага примирие. Отказът, който получава от гърци и сърби, го принуждава да предприеме контранастъпление. След като гръцките войски са обкръжени, в Букурещ започват преговори. Те продължават десетина дни, но довеждат до подписването на 28 юли/10 август 1913 г. на мирен договор.

За основен виновник за войната е считана България. Загубила подкрепата на Великите сили, тя се разделя с Южна Добруджа, която е дадена на Румъния, Вардарска Македония, която става сръбска, и Егейска Македония, която преминава в гръцки ръце. За нея остават Пиринска Македония, Родопите и Западна Тракия. Нерешен остава въпросът за Източна Тракия. България търси съдействието на държавите, участвали в провелата се през месец май същата година конференция в Лондон. Тя желае турските войски да се изтеглят отвъд линията Мидия-Енос, но не среща подкрепа от никоя страна.

Същевременно, опитвайки се да противодействат на евентуално решение в българска полза, турците решават да прочистят областта от българи. Подлагани на грабежи, мъчения и гонения, те са принудени да напуснат родните си места и да потърсят закрила в пределите на Царството. От същите мъки са сполетени и българите в западните предели на Тракия. Турци и гърци опожаряват десетки села и убиват по най-жесток начин мнозина от тях – предимно деца, жени и старци.  Оцелелите се опитват да получат помощ от чуждите консули в Дедеагач, но такава не им е оказана. Спасяват се единствено и само благодарение на четите на Димитър Маджаров и на Руси Славов.

Изпаднала в международна изолация, България се принуждава да започне преговори с Османската империя. Те започват в началото на септември в Цариград. Българската делегация е водена от генерал Михаил Савов, от работещия във външно министерство Григор Начович и от пълномощния министър Андрей Тошев, а турската – от вътрешния министър Талят бей, от военноморския министър Махмут паша и от председателя на Държавния съвет Халил бей. След не чак толкова дълги разисквания и при липсата на друга алтернатива в този момент се стига до подписването на 16/29 септември 1913 г. на Цариградския мирен договор. За разлика от Топханенския акт при този документ България е губещата страна – тя признава правото на султана да владее Източна Тракия, като в замяна получава неравносилни териториални придобивки в Царевско, Малкотърновско и Свиленградско. Така този дял от Тракия не само е обезбългарен, но и остава завинаги в чужди ръце.

Заключение

На пръв поглед Тракийският въпрос изглежда като проблем, който засяга балканските държави и Османската империя. Всъщност обаче Великите сили са тези, които решават кои земи към коя страна да бъдат присъединени. Както и в други случи, те не се интересуват какво по етнос е преобладаващото население. Оказва се, че идеята за справедливост, която според тях е водеща в мислите и действията им, реално не води до мир, а до нови конфликти и разединение.

Възникналият през 1878 г. Тракийски въпрос не приключва с българо-османския договор от 1913 г., но развитието му в следващите десетилетия не води до успех в полза на България. Тя не само губи източните предели на Тракия, но и заради участието си в Първата световна война на страната на Централни сили, е принудена да се раздели и със западните ѝ части. Това предопределя съдбата на стотици семейства. Опитите на българските правителства през първата половина на ХХ век да предизвикат някаква промяна са неуспешни. Раната, свързана с Тракия, остава да тлее в сърцата на хиляди българи.

 

 Автор: Антон Атанасов

 БИБЛИОГРАФИЯ

 

Косатев, Т. Тракийският въпрос във външната политика на България (1919-1923). София, 1996.

Косев, К., Дойнов, Ст. Освобождението (1877-1878). София, 2003.

Митев, Пл. Българското възраждане. Лекционен курс. София, 2012.

Пантев, А., Глушков, Хр. Европейски измерения на Освободителната война (1877-1878). Велико Търново, 2008.

Стефанов, Г. Международни отношения и външна политика на България (1789-1970). София, 1977.

Филчев, Ив. Тракийската организация в България. София, 1999.

Филчев, Ив. Тракийският въпрос и тракийското движение в България. София, 2007.

Хаков, Дж. История на съвременна Турция. София, 2017.

https://bulgarianhistory.org/trakiyski-vupros/