Димчо Дебеляновъ

[Hatshepsut]

ТИХА ПОБЕДА

Денят за труд е отреден,
за сласт и мирен сън - нощта,
а що е нощ и що е ден
за нас, изгнани из света?
 
Сурова вярност на дълга
смени живота пъстролик
и сля се радост и тъга,
сроди се малък и велик.
 
Вървим под тежките крила
на буреносна, мощна бран
и върху хиледи чела
чер жъртвен кръст е начертан.
 
Но няма мраз да заледи
топлик жадуващия кълн,
нито ще трепне пред беди
обуреваемият чълн.
 
Че светли тайни дух прозря
и аз обикнах тоя път,
по който земните недра
тъй властно мамят и зоват.
 
- Ти наш си, твоят дълг
е дълг на хрупкавия злак -
в земята майка опознал,
при нея да се върне пак.
 
Венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете.
 
- Дойди, но с подвиг увенчай
ти свойта бренна суета
и нека бъде твоят край
една усмихната мечта!
 
Ноще, тъй светло примирен,
аз гледам звездния покров
и тихом се струи над мен
и крепне земната любов.
 
Разстлала се е ясна шир
и в нея странникът недраг
след много бури най-подир
намира своя роден бряг.
 
Там родни сенки с родна реч
посрещат брата и сина,
а нейде гордо и далеч
плющят победни знамена!...

[Hatshepsut]

НЕ!

Аз любих те, както във пустиня
скитник морен люби хладний кът,
дето може тихо да почине
и да сбере сили зарад път.
 
Но към мен ти хладна бе - не блясна
в теб вълшебний жар на любовта
и без време мойта страст угасна,
както гаснат есенни цветя.
 
Веч прощавай - миналото срито
на забрава вечна ще предам
и дълбоко теб ще да заровя
в туй сърце - без бог останал храм.

[Hatshepsut]

ПАК НАСЪН ВИДЯХ ТЕ АЗ...

Пак насън видях те аз,
теменужке ароматна,
но защо бе този сън,
о, зорнице моя златна!
Сутринта се сепнах аз
със тъга в сърцето ледна,
че със други беше ти,
а пък ме и не погледна.

[Hatshepsut]

НАСЪН СЕ С ТЕБЕ СРЕЩНАХМЕ, ДЕВОЙКО...

Насън се с тебе срещнахме, девойко,
кат птичка ти бе лека, бързолетна,
погледнах те и сви ми се сърцето,
че ти любовен взор към мен не метна.
 
Тръгнахме двама. Де? - Сами не знаем,
граници нямаше за нас. В гората
ний свляхме се, но ти изчезна в нея
и скръб безкрайна ми смути душата.
 
И тръгнах да те диря, слънце мое,
на тъмний лес из тмата непрогледна.
- Събудих се - с усмивка на устата
се вглеждаше във мен луната бледна.

[Hatshepsut]

ЗАЩО?

Защо треперя като лист,
край теб когато мина,
о, тих и хладен оазис
в световната пустиня?
 
Защо ти образът живей
в душата ми ранена,
о, слънце, винаги що грей
със светлина свещена?
 
Защо нощем във моя кът
кога луната впери
замислен поглед и сънът
над мен крила разпери,
 
при мен тогаз дохождаш ти
кат сянка мила, свята
и с рой най-сладостни мечти
изпълняш ми душата?
 
Защо, когато славей драг
тъжовно заизвива
любовни песни в нощний мрак,
сърце ми той опива?
 
Защо се в миг възраждам аз,
в наслада райска плувам,
затуй ли в неговия глас
че твоя глас дочувам?
 
Кажи, със що ме ти плени,
о, песен на песните,
бисер из морски глъбини,
звездица над звездите!

[Hatshepsut]

КРИСТАЛНА НОЩ. СТОЯ ПОД ГРАНКИТЕ...

Кристална нощ. Стоя под гранките,
заспали на ароматни дървеса,
и вслушвам се в нощта,
о, моя хубава мечта!
 
На твойта стая в светналий прозор
аз впил съм огнен взор,
дано те зърна там,
о, дивен плам,
блестящ в душа ми, теб посветен храм!
 
И ти се мярна - призрак, изтъкан
от лек ефир;
и сладка радост в мен цъфна,
ала изгуби се за миг и пак
обзе душа ми страшен мрак...
 
Кристална нощ. Стоя под гранките,
заспали на ароматни дървеса,
и вслушвам се в скръбта,
запяла в моите гърди!
И чезна аз без теб, о, моя хубава мечта!

[Hatshepsut]

ТЪМНА, МРАЧНА НОЩ НЕПРИВЕТНА...

Тъмна, мрачна нощ неприветна
сякаш навеки е мъртъв светът,
стъпки в мъртвило мрат безответно,
свършвасе тъмен самотния път.
Ти си пред мене и вечно те следя,
вечно след тебе аз мир не узнах -
ден ли ми носиш на славна победа,
край ли безбрежен на ужас и стра?
Нови ли светове мен ще откриеш -
друг жребий ли - светли зари...
В тъмен пустош ли мене ще зариеш,
с тръне окичила мойта глава?
 
Сенки безмълвни по друма - в тъмата
гаснат искрите - гробно студени.
Дух на съмнение пълни душата,
сянка безмълвна - бездна пред мене.
 
Тъмна, мрачна нощ неприветна,
сякаш навеки е мъртъв светът.
Стъпки в мъртвило мрат безответно
свършва се в мрака самотния път.

[Hatshepsut]

НЕ С БИСЕР И ЗЛАТО СЪДБАТА НИЖЕ...

Не с бисер и злато съдбата ниже,
смирени, наниза на ваште дни! -
В безсилни радости и дребни грижи,
вам няма вечност да се присъни.
 
И вашата мечта се мудно движи
далеч от пропасти и висини.
Чертози ви са схлупените хижи,
отдето дар страни.
 
Но пак когато крепък дух отпадне
и умори се погледът да зре
и да прозира в сенките прохладни
подирям в глъхналото ви море.

[Hatshepsut]

МИР

По-драг от пролетното слънце,
по-тих от нежния зефир
над нашата земя страдална
дойди - очакван Мир!
 
Разгрей в сърцата ни утеха,
от бури стрескани безспир
и злат олтар ще ти издигнем
дойди! - очакван Мир!
 
Дойди, след мрачните тревоги
да бъдеш светъл наш кумир
и в нов живот да ни напътваш
дойди! - очакван Мир!

[Hatshepsut]

ТЪЙ, КАКТО И МОЯТА МЛАДОСТ

Kак силно те любя, самичка ти виждаш,
ти чувстваш моята слабост.
Обичам те ази, защото приличаш -
тъй много на моята младост.
 
Прибулена с нежна и тиха тъга,
таяща и скърби, и радост
и пълна с мечтателна нега и свян -
тъй, както и моята младост.
 
Кат древна весталка в антична Елада -
величествена в своята старост,
ти си тъй горда и с чиста душа -
тъй, както и моята младост.
 
И днес пак ти шепна с надежди огрен,
че любя те, моя единствена радост,
а ти отминаваш безшумно край мен -
тъй, както и моята младост.

[Hatshepsut]

ПРОБУЖДАНЕ

Събуждам се и гледам - стръмен път
далеч пред мен извива в мрачините,
зад мен мъгли - печално там стърчат
на моя срутен храм развалините -
душата ми облъхва леден страх,
- защо живея, и защо живях.
 
Събуждам се и слушам - звук след звук
от химни погребални се раздават,
далеч се нейде слага тежък чук,
мечтите ми погинали сковават,
изникнали в душевни дълбини
в безсънни нощи и през сънни дни.
 
Събуждам се и плача аз от жал
зарад несрети минали и бъдни,
че туй кое съм страстно бленувал,
не се сбъдна и няма да се сбъдне -
че в тъмен облак слънцето се скри,
преди душа ми с лъч да озари.

[Hatshepsut]

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Изнизват се години след години,
аз все напред и все напред летя,
и в адский зной на тъжните пустини
преследвам призрака на любовта.
 
Венец челото ми не украсява -
от там на струйки кървав пот се лей,
ужасна мъка взорът замъглява,
че за почивка моят дух копней.
 
О иде час на ужас и тревога,
възпрян на бездните край тъмни бряг -
ръце ще да отпусна в изнемога
и с грозен вик ще литна в черний мрак.

[Hatshepsut]

АЗ ТЪМНИТЕ НОЩИ В ДНИ СВЕТЛИ ЩЕ ОБЪРНА...

Аз тъмните нощи в дни светли ще обърна,
отрова в свойта кръв безмилостно ще влея,
със сълзи на очи развратът ще прегърна,
дано забравя мисълта за нея.
 
Крилатите мечти ще злъчно да осмея,
с натегнала глава в немирен сън унесен,
ще сипя жадно аз, ще пия и ще пея
на рухналий живот безрадостната песен.
 
В вертепи сам паднал сред паднали девици,
аз спомените зли в пиянство ще удавя,
играйте си със мен - о хидри и змеици,
и влейте в моя дух очаквана забрава.

[Hatshepsut]

НЕБЕСНИ НЕЩА ОТ ЗЕМЯТА...

Небесни неща от земята
защо да искаме дете!
Каквато жертва да дадеме,
тя земно щастие ще даде.
 
Любов неземна да не търсим
сред тази кал и суета,
дай устата си да впия
в твойте пламенни уста.
 
О, дай сърцето си до мойто,
легни в прегръдките ми ти
и неща нашто дивно щастие
ни шум, ни вик да не смути.

[Hatshepsut]

ЗАВЕЩАНИЕ

Кога се смръзне жарка кръв в гърди ми,
кога от смърт аз бъда покосен,
то чуй, о друже мой незабравими,
какво да сториш от моя труп студен.
 
Недей го ти край шумний град заравя,
де хиляди нищожества лежат,
че може би суетен шум и врява
и там мирът ми сладък да смутят.
 
В планински някой край го заровете
връз цветний бряг на мил поток сребрист,
край него теменуга посадете,
столетен дъб и явор къдролист...
 
Кога млад славей песен заизвива
сред перести и къдрави листа,
и дъхне ми игличината дива,
ще сетя сладкий дъхна пролетта.
 
Когато в мрачна и бурлива есен
проникне влага в гроба мой студен
и горд балкан запее гробна песен,
в сълзи ще бъда ази потопен.
 
А в зимна нощ, кога фъртуна злобна
се щура и ридае с грозен глас,
под моята покривка там надгробна
в сън честит унесен ще съм аз.
 
И в златен сън, и в блянове кристални
унесен, златен мир ще сетя аз.
Другарю, запази тез думи жални
и тъй стори във моя смъртен час.

[Hatshepsut]

ПРЕЛИВАТ СЕ МЪЛКОМ ДЕНЯТ И НОЩТА...

Преливат се мълком денят и нощта...
Де спира той морен? - Де буди се тя?...
Мъгли подранили притискат духът.
Отдавна е слънцето чуждо за мен,
аз вечно ще бродя из път затъмнен.
Ех, как е нерад и пустинен тоз път!
 
Едничките гарвани с морни крила
долитат и чезнат из сива мъгла...
О, кой ще ми чуе за помощ викът?
Отдавна са хората чужди за мен,
аз толкоз съм млад и съм в скръб потопен.
О, как е нерад и пустинен тоз път!