Пеньо Пеневъ

[Hatshepsut]

Пеньо Пенев

Пенев, Пеньо (Пеньо Пенев Митев) (с. Добромирка, Ловешка област, 7.05.1930 – Димитровград, 27.04.1959). Учи в мъжката гимназия в Севлиево, но не завършва. Включва се в бригадирското движение, като работи на строежа на железопътната линия Ловеч – Троян, а след това и на язовир ,,Росица". През 1949 пристига в Димитровград, където работи като разносвач на вестници, строител (отчетник на бригада) и журналист. Сътрудничи на в. ,,Димитровградска правда", ,,Литературен фронт", ,,Стършел" и др. През 1957 се мести със семейството си в София, нo не успява да се установи там, защото не може да вземе софийско жителство и да започне постоянна работа. Писателският съюз го праща в ДЗС ,,Янко Забунов", Тутраканско, за да списва, редактира и издава многотиражния вестник ,,Добруджанска дума". През 1959 се връща в Димитровград, където се самоубива.

Първото му публикувано стихотворение е ,,Защо ни остави" (в. ,,Росица" – Севлиево, 1943). Приживе издава само една стихосбирка – ,,Добро утро, хора!". Тя се вписва в т.нар. ,,производствена лирика" от 50-те години на ХХ век. Посветена е на строителството на Димитровград, а в по-широк план – на сътворяването на новия свят и новия човек на социализма.

По дух и образност строителната поезия на Пенев е вапцаровска. Ранните му стихове са ведри и оптимистични, написани с младежка вяра в осъществимостта на комунистическата утопия. Но тази вяра постепенно отстъпва пред нарастващото разочарование от бездната, разделяща идеала от действителността. Така поетът преодолява агитационния патос на ранната си поезия и навлиза в сферата на дълбоките идейни и психологически противоречия. Пише творби, които са в разрез с постулатите на социалистическия реализъм, като напр. елегиите от т.нар. ,,добруджански" цикъл ,,Всеки своя пътека си има" (1957) – меланхолични стихове за самотата и неосъществимостта на човешкото щастие. Някои от тях прозвучават по радио ВВС веднага след отпечатването им. Несъвместима с господстващите естетически норми е и разтърсващата с драматизма си поема ,,Дни на проверка" (публикувана посмъртно под заглавието ,,Сто възела") – изповед и същевременно сурова равносметка на поета.

Пеньо Пенев е автор и на над 350 хумористични и сатирични произведения, в които безмилостно бичува недъзите на съвременното общество. Сатирата му е експресивна и огнена, със силен полемичен заряд. Всички тези отклонения от партийните предписания  водят до тежък сблъсък с властващия примитивизъм; започват да го определят като ,,вреден за обществото" и ,,вражески елемент".

Въпреки ореола на ,,поет на социалистическото строителство", който комунистическата пропаганда му създава след смъртта му, Пенев е един от първите, които открито се противопоставят на бруталностите на тоталитарния режим в България, а много от мрачните му поетически визии за бъдещето се оказват пророчески.

Негови произведения са преведени на англ., нем., рус., тур., фр. и др. ез.

https://dictionarylit-bg.eu/

[Hatshepsut]

Майчице!

Моя родна земя! Моя майко добра!
Земьо, майчице мила! —
Дай ми вечната жажда на свойте недра,
своя порив и сила!

Помогни ми в съмненията и умората,
изпий мъката стара!
Научи ме на вярност и обич към хората;
научи ме на вяра!

Научи ме да вярвам в доброто, в човека -
и към бялата пролет
ти, сърце на сърцата,
открий ми пътека!
Крила дай ми за полет!

Гори душата ми напразна жажда
и моят зов остава все нечут. —
На дните залъкът не се услажда
без нежна ласка и без топъл скут.

За мен не зреят плодовете румени,
тъй рано всеки цвят е осланен.. .
И няма думи, шепнешком издумани
и няма никъде приют за мен

Студена, непозната, мълчалива —
една ръка ограби моя ден. . .
Останал само с чашата горчива —
тъжи животът ми озлочестен. . .

За мене в люта жал се просълзиха
камъни, и вейки, и треви. . .
Но вечерта не идва с обич тиха
и утрото утеха не мълви. . .

Чие сърце за мене замилява?
Чие сърце сега боли за мен?
Прокуденик прокуден във забрава —
о, колко съм злочест и уморен!

Кажи, немилостива и жестока,
кажи защо ти, майко, ме роди?
За моя земен дял и жал дълбока
завинаги проклета триж бъди!

http://slovo.bg/old/ppenev/maychice.htm

[Hatshepsut]

В дъжда

Навън вали,
вали дъжда,
бълбукат и шумят
улуците
и сочнозвучно из града
плющят по плочите
капчуците...
 
О, колко весел е дъжда,
когато знаеш:
има къща
и незаключена врата,
където можеш
да се връщаш.
 
1955

[Hatshepsut]

Лястовички

...Черни кръстчета над мене запокитени -
лястовичките се стрелкат и кръжат...
Ах, ще обеднеят неусетно дните ни —
скоро лястовичките ще отлетят...

Свидна моя! — и мечтана, и тъгувана —
утре с тях ще отлетя и аз на юг!
Сбогом, ненагледна! Сбогом, немилувана! —
с белите пътеки ти оставаш тук...

Всички лястовички, обич непогалена,
пак ще се завърнат, пак ще долетят...
Само аз при тебе, жалбо непрежалена,
няма да се върна никога назад!...

...Черни кръстчета край мене запокитени
лястовички над площадката кръжат...
Наближи часът прощален за отлитане —
моите очи те гледат... и тъжат...

[Hatshepsut]

Пътека

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

Пеньо Пенев

http://liternet.bg/publish13/p_penev/pyteka.htm

[Hatshepsut]

Поръчение

Когато вече някой ден
решиш към нов бряг да отплуваш,
недей си взема сбогом с мен -
отплувай, без да се сбогуваш.

Върви, обичана жена,
понесена во век в сърцето.
Луната пак ще е луна
и пак ще е небе, небето.

В любов недей ми се кълна!
Защо е нужно да се лъжем?
Ти нямаш никаква вина,
в това, че ще остана тъжен.

Еднъж ли горест съм познал?
Еднъж ли съм се огорчавал!
При мене, който не е спрял
не ме е само той ранявал.

Ти моята любов прости!
Сърцето ти не ми е длъжно...
Какво е скръб, не знаеш ти,
не знаеш ти какво е тъжно...

За сбогом няколко слова
да каже всяка друга може.
Но ти не би могла това,
ти кръст не можеш лесно сложи.

Ах, ти си толкова добра!...
И в свойта нова безнадеждност
без думи аз ще разбера
за отзвучалата ти нежност...

Затуй когато някой ден
си тръгнеш и не затъгуваш,
недей си взема сбогом с мен,
иди си, без да се сбогуваш.

[Hatshepsut]

Признание

Милоока жена, белонога! -
нецелуната и непогалена!
Ти ми стана съдба и тревога,
тиха радост и жал непрежалена.

Черноока жена, белоръка -
ти, усмивчице сладка и чакана!
Ти си моя утеха и мъка,
моя топла сълза неизплакана...

[Hatshepsut]

Откровение

Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли...
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли...
 
Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга...
Но ще чакам врата да отворят...
Докога... Докога... Докога?...
 
Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям...
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!
 
Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча...
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча... ще мълча, ще мълча!
 
Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли - ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи...

[Hatshepsut]

Тъжна неделя

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило -
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило...
 
Няма топлите черни очи...
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце... замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!
 
Моя "Тъжна неделя", ридай!...
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край -
не зова... не очаквам... не вярвам!.
 
Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане...
 
Няма истина!... Няма лъжа! -
Тежи само небе свечерено,
Нито се радвам, нито тъжа -
тишина... самота... и студено.

[Hatshepsut]

След залеза...

Живот, живот! -
на младото ми рамо
ти сложи тежка, лицемерна длан. -
Мечтаното е вече отмечтано,
изпита - чашата, смехът - изсмян.
 
О, колко тиня извора помътя! -
и аз утеха по-добра не знам от тази -
в тоя век на кръстопътя
да бъдеш влюбен, горестен и сам...
 
Към всичко рано станал безразличен,
аз отминавам чужд и мълчалив...
И всъщност аз не знам какво обичам -
знам само, че не съм щастлив!
 
Не искам нищо!...
С никакви пътеки не диря
през страданието брод -
към слънцето, угаснало навеки,
към скъпата безсмислица: живот!

[Hatshepsut]

Повест

Акордеонът пак тъжи
в безмълвието на нощта.
Свири, Лозане, разкажи
на мойта мъка повестта!...
 
Свири, Лозане, разкажи
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи -
загроби вяра и доверие!
 
Върху сърцето ми лежи
на злото камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
един живот опустошен!...
 
Че само гледа и мълчи
това наивно поколение,
макар боли, макар горчи
денят от болка н съмнение!
 
Свири, Лозане, изплачи
на моето сърце скръбта
по две усмихнати очи,
по белонога красота.,.
 
Ще си отида някой ден -
и моят гроб ще зеленей...
Ще плачат дъждове над мен
и залез тих ще ме жалей...
 
Какво! Нима ще се тешим
с безсмислието на света! -
и всичко прах е, суета!...
... Свири, Лозане, разкажи
как бие времето с копита,
как то умира и тъжи
в звъна на чашата разбита...

[Hatshepsut]

Моите вечери

I
 
Обичам в стаята да влезна
през тиха вечер, от скръб обзет -
и в свойте спомени да чезна
по дните минали, по теб!
 
Да тегне мрачната ми орис,
да гледам мътните стъкла
и да чета с пламтяща горест
на свойта мъка повестта.
 
II
 
По булевардите замислен крача,
едва-едва мъчително се влача.
Жестоко бреме сякаш е над мен...
Да можех, най-горчиво ще заплача,
но нямам сълзи, а тежи ми здрача,
и аз съм много, много уморен!
 
III
 
Без теб страданието е голямо,
смрачава се пред погледа ми рано.
Далече си... И да се закрепя,
презрял бих щастието неживяно.
На улицата в миг ще грохна само
и от умора векове ще спя!

[Hatshepsut]

Човек се ражда, за да даде другиму любов - ПЕНЬО ПЕНЕВ

Животът на Пеньо Пенев е изтъкан от премеждия, разочарования и трудности. Страда от хронична депресия, а в последните години от живота си и от алкохолизъм.

Негов кумир е Владимир Маяковски. Буен по нрав, кибритлия, чепат, но в същото време състрадателен и любвеобвилен – така го описват близките и познатите му.

Много факти от живота и смъртта му остават в тайна дълги години, за да се използва неговото име от пропагандата като символ на комунистическата борба.

Въпреки ореола на ,,поет на социалистическото строителство", който комунистическата пропаганда му създава след смъртта му, Пенев е един от първите, които открито се противопоставят на бруталностите на тоталитарния режим в България, а много от мрачните му поетически визии за бъдещето се оказват пророчески.

След много житейски изпитания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. в хотелска стая №118 на хотел ,,Москва" в Димитровград. В нарочно предсмъртно писмо до Началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати.

Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността. Самият той в последните години на своя живот тъне в нищета, като няма средства за лечението на своето дете и продължава от идването си в града да живее в тясна квартира на Жилфонд под наем.

Човек се ражда, за да даде другиму любов.
Оня, който никому, дори и на куче, не е дал поне капка любов,
той напразно е дошъл на този свят.
По-добре ще бъде, ако майка му вместо него е родила камък.
Такъв човек не познава мъката и щастието, няма да остане в сърцата на хората,
те няма да го запомнят с добро.
Такъв човек – по дяволите!

Ако изгубиш пари – изгубил си нищо! Ако изгубиш чест – изгубил си нещо! Ако изгубиш вяра – изгубил си всичко!

Душата ми не е модерен ресторант, за да гуляят в нея разни дами. Не искам аз тъй гордия талант да похабя в разни лични драми.

На тоя свят за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!

Сам да бъдеш – така по-добре е, нищо в нашите дни не е вечно! И най-милото ще отмилее, и най-близкото става далечно.

Затуй аз понякога с болка говоря, затуй мойте челюсти гняв е сковал! И жал ми е, майко, че лоши са хората, за тях ми е жал!

Ако сълзите,
набрани в очите,
не избършеш –
ще можеш ли леко
да вървиш
през простора на дните
и да гледаш
далеко, далеко?

Ако болката,
в гърлото накипяла,
по стръмния път
към далечния връх
не преглътнеш
в самото начало –
как ще поемеш ти
дъх?

Всеки огън гори догорява, викой извор во век не извира. Туй, което цъфти прецъфтява, туй, което се ражда умира.

На гроба ми не слагайте вода
на онзи свят не искам да се мия.
И ако възкръсна от пръстта
ще бъде само за да се напия...

https://chetilishte.com/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите стихотворенията на Пеньо Пенев:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6976

[Hatshepsut]

Когато се наливаха основите

Ще догоряват залези и хора,
и спомени, и чувства, и мечти:
ще отцъфтят салкъмите на двора,
вечерник в клоните ще зашепти.

Животът своето от нас ще вземе
и весело ще пей като капчук,
когато за наследници след време
ще дойдат нашите потомци тук.

Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда,
и все така на майчината пазва
ще грее златна рожбица звезда.

Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак —
но хората ще бъдат вече други
и друг — денят на бащиния праг.

Дали ще им разкаже с памет свежа
историята или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи...

Как в път, омълнен с бойни урагани,
последна бомба сменяхме с кураж,
как после из кофражи радостта ни
израстваше етаж подир етаж...

Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори...

Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите —
какъв живот живяхме ний!

О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха —
борба живяхме ний, борба!