Българското хайдутство

[Hatshepsut]

Забравеният Гаджал Войвода, който бе признат за "Войникът на века"

Котленецът, чието истинско име е Георги Илиев Симеонов, е племенник на капитан Георги Мамарчев и братовчед на Георги Сава Раковски

Няма българин, който да не помни и тачи борците за свобода капитан Георги Мамарчев и племенника му Георги Сава Раковски. Забравата на времето обаче е покрила със своята сива пелена името на третия от тази славна фамилия - Георги.

Георги Илиев Симеонов, по-известен като Гаджал Войвода, е другият племенник на капитан Мамарчев и първи братовчед на идеолога на българското освободително движение. Повече от половин век този българин воюва в различни части на Европа, участвайки в освободителните борби, както на българския, така и на чужди народи. Затова и е признат от поколенията за "Войникът на века".

Днес за подвизите на Гаджал Войвода (още през осемдесетте години на ХХ в. се наложи твърдението на Иванка Икова, музеен служител и родоизследовател, че името гаджал е синоним на неверник. Историците от музея в Котел, които са разговаряли с краеведи, разбиращи османо-турски, приемат същото твърдение - бел.ред) се знае малко. А житейският му път е повече от славен.

През октомври 1811 година в дома на Илия и Цона Симеонови във възрожденския Котел се ражда момче. Кръщават го Георги.



17 години по-късно, по време на Руско-турската война, младежът е взет от турците и закаран да работи ангария за укрепването на табиите на Шуменската крепост.

"През 1828 додоха руси и заробиха 100 души българи, които бяхме зети от Котел. Заедно с нас заробиха и 400 турци. Закараха ни в Делиормана близо до Силистра. Българите пустнаха, които бяха женени, а ние, които бяхме ергени, останахме при казачки полковник", разказва в спомените си Георги Симеонов.

Три месеца по-късно котленецът е назначен за преводач, а месец по-късно пристигналата многобройна руска войска атакува Провадия, отбранявана от силите на Шкодра паша и Каръ паша. Това е първият бой, в който Георги Симеонов взима участие като доброволец в руската армия и получава своето бойно кръщение.

През 1829 година вуйчото на Георги - капитан Мамарчев е назначен за кмет на Силистра и младежът пристига в крайдунавския град при него.

"Вуйчо ми Георгий Мамарчов беше полицмайстер в Силистра, но и той преготовляваше въстание. На 1830 до 1833 година се приготовляваше, като беше исписал от села, градове около 60 000 души българи. Но на 1833 година предател - хаджи Йордан Еленченин предаде в Плаковсикия манастир и уловиха вуйча ми Георгий Мамарчов. Той изгори сичките книжа, които ги имаше по въстанието. Него го закараха в Цариград и го проводиха в Кония за три години, отпосле го отровиха. Ний четворищата, които побягнахме от предателска ръка, отидохме в Силистра, оттам ни изпратиха в Русия", разказва за Велчовата завера Георги.

От Русия "Войникът на века" се прехвърля в Румъния, където през 1840 и 1841 година взима участие в Браилските бунтове, вторият от които е иницииран от по-малкия му първи братовчед Георги Сава Раковски. След разгрома на бунта, Раковски, който е гръцки гражданин е освободен от килията в Букурещ със съдействието на гръцкия консул. Къде е пребивавал и какво е правил Георги Симеонов, вече станал известен като Гаджал Войвода, до 1848 година сведения няма. Знае се само, че се оженва и се опитва да живее като обикновен гражданин. Но през 1848 година той отново се записва като доброволец в руската армия и участва в потушаването на Унгарската революция. За проявената храброст е награден с медал.

Пет години по-късно българинът отново е на бойното поле. Започва Кримската война, а 42-годишният вече Георги служи в 9-и казашки полк до превземането на град Мачин, а после, както сам пише: "...ме преместиха в 5-и корпус до свършване на Севастополската война до март 26-и 1856 година". За участието и проявената храброст той е награден с два Георгиевски кръста и няколко медала.

На 26 март 1856 г. Симеонов е зачислен в запаса със скромна пенсия. Но прозвучи ли бойната тръба, сърцето му на боец не трае - участва в завладяването на Кавказ и потушаването на въстанието във Варшава през 1863 година.

През 1876 г. след неуспеха на Априлското въстание към Сърбия се запътват хиляди българи, за да постъпят в редовете на българските доброволчески чети под командването на Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо Марков, Христо Македонски и Тодор Велков. Сред тях са синът на Гаджал Войвода и племенникът му, които пристигат от Румъния и се присъединяват към четата на войводата Тодор Велков от Шумен. На 28 юни 1876 година тази чета преминава река Тимок край Брегово и достига Ново село, Видинско. Следват двудневни боеве с турската армия и черкези, при които загиват 206 от общо 246-те четници. Сред жертвите са синът и племенникът на Гаджал Войвода.

Самият той е в четата на капитан Райчо Николов, която участва в боя при Гредетин. Там българските доброволци показват невиждана храброст, а подвигът им е описано и от Вазов в "Немили недраги".

След прекратяване на военните действия в Сърбия, Гаджал Войвода заминава за Русия, където участва в набирането на доброволци за българското опълчение. Пет дни след обявяването на Руско-турската война, "Войникът на века" постъпва в редовете на Опълчението. Той предизвика интереса на подполковник Калитин, който научавайки биографията на 66-годишния българин възкликва: "Войник, достоен за моята дружина! Да вървим, отец!".

Въпреки възрастта си Георги Симеонов се сражава храбро при Шипка и Стара Загора, но е тежко ранен и е лекуван в руска военна болница.

Едва възстановен от раните си, Гаджал Войвода разбира, че е избухнало Кресненското въстание (1878) и отново начело "...с 50 души момчета земахме 125 низами в плен. И отидо с двама души у Градешница при пашата за разпоразумение помежду ни за пленниците". Тук за пореден път е ранен - този път в крака, но "не така опасно".

Четири години по-късно, през 1881 година, Георги Симеонов пише прошение до Народното събрание за поборническа пенсия.

"Сега пристарял, на 70 години, като немам отнигде никого и никакво подкрепление, нуждаюс е от насущних хляб, зато припадя пред почитаемото събрание да ми определи една пенсия, от която можа да са припитавам в живота си. Надявам се що моята прожба ще се вземит във внимание. С почитание остаюс ваш покорний слуга Георги Гаджал Войвода".

Колкото и невероятно да звучи, престарелият хайдутин взема участие като доброволец и в Сръбско-българската война през 1885 г., а след това се установява в Русе с поборническа пенсия от 70 лева. Убеден русофил, Гаджал Войвода се нарежда сред съзаклятниците на Офицерският бунт на русофилите в Русе през 1887 година. След разгрома на метежа окръжният управител Мантов го преследва и той забягва в Румъния, където живее при роднини, но пенсията му е спряна.

След повече от осем години 84-годишният Георги Симеонов се завръща в България и пише прошение до княз Фердинанд за увеличение на поборническата му пенсия.

"Ваше Царско височество,

подписаний съм родом от град Котел и от преди 50 години поборник, участвоющ в разни войни, а именно: Маджарската, Кримската, Кавказките, Сръбско-турската, Руско-турската, Кресненското въстание и Сръбско-Булгарската, в която съм ранен на няколко места. Вследствие на тия свои заслуги и бедността почитаемото Народно събрание ми отпусна твърде скромна пенсия, от която мъчно може да ся поддържам и съм принуден да търся милостиня. Нещо, което не е по характера ми.

Живее за кратко в София, след което се прибира в Русе - беден, сломен, самотен, болнав. Семейството му се е разпаднало, синовете му не искат и да чуят за него.

Ваше Царско височество, вследствие на бедното ми състояние и старостта, аз бях принуден няколко пъти да моля Народното събрание и надлежното министерство да ми се увеличи пенсията, като ми се даде и оная, която бе спрята и непредадена само заради това, защото съм отишел да живея в Румъния при някои свои сродници. Но за жалост нееднократните ми молби всякогаж биваха оставяни без по-натанашен ход и на туй основание аз се видох принуден да се отнеса до Ваше Царско височество с настоящета си покорна молба, за да благоволите и издадете височайша заповед да ми се увеличи пенсията и да ми се предаде спряната.

Като се надея, настоящата ми просба ще бъде уважена, за да мога да преживея последните си години в спокойствие, съм на Ваше Царско височество най-покорен поданик

Георги Илиев - Гаджал Войвода

неграмотен".

От други документи става ясно, че по това време съпругата на Георги Илиев - Тодорица, е на 75 години, а дъщеря им Парашкевица - на 18.

Молбата на възрастния поборник обаче остава неудовлетворена. Синовете му го изоставят и старият и болен Георги, който ослепява, напуска София и заминава за Русе. Там за него се грижи друг опълченец Александър Николов.

"Александър и добрата му съпруга гледаха дяда Гаджал Войвода, който боледува няколко месеца, станал беше като малко дете и умря в ръцете на добрия Александра. Такива като него са рядко помежду ни, да поемнат върху си ден и нощ безпокойства и труд за един стар войвода, който не им е никакъв. Да му слугуват с почит и да го гледат повече от син и дъщеря, да харчат и да го чистят. Това е рядкост. Синовете на Гаджал Войвода не се обърнаха да попитат за баща си и той люто ги прокле на смъртния си час".

Гаджал Войвода издъхва на 1 декември 1899 година. Погребан с почести, а после забравен, неговото място в българската история остава за вековете.


Паметник на Гаджал войвода в гр.Котел

https://dnes.dir.bg/na-fokus/zabraveniyat-gadzhal-voyvoda-koyto-be-priznat-za-voynikat-na-veka

[Шишман]

Велик народен юнак. Не е забравен и тепърва ще бъде отбелязвана паметта му.

[Шишман]

АПОСТОЛ ВОЕВОДА

Не само борец за свобода, но и защитник на българщината и българският морал. Разврат и подобни не е допускал в своят район.

_______________

На 6-ти май 1869 година в град Боймица, Османска империя (днешна Гърция) се ражда легендарният български хайдутин и революционер - Апостол войвода!

Участва в Илинденско-Преображенското въстание, а след него организира българската съпротива в района на Ениджевардарското езеро срещу появилите се там гръцки андартски чети. Още приживе е възпят в десетки народни песни и сред българите е известен като Ениджевардарското слънце!


____________________________

[Hatshepsut]

Пею Буюклията

Пею Буюклията е един от онези народни герои – неуловимите, дето куршум ги не лови и сабя не ги сече. Всичко това е възпято в много песни. Прочутият хайдутин и войвода е роден в с.Козосмоде (дн. кв.Козарево, Твърдица) през 1810 г. Истинското му име е Пею Николов Вахов. След Руско-турската война през 1828-1830 г., с оттеглянето на войската, за Бесарабия заминава и семейството му. Три години по-късно то се връща и баща му се заселва в с. Геленджик (дн.Победа, Добричко).
Пею расте като строен, широкоплещест, с орлов поглед и големи мустаци (оттам и прозвището му Буюклията). Той се отличава сред връстниците си с красноречие и остроумие. Заедно с приятеля си Димитър Калъчлията хайдутства в четата на Бойчо войвода (Цеперански), а по-късно в дружината на Калъчлията.
По време на Кримската война (1853 – 1856 г.) дружината се прехвърля от Сливенския Балкан в Североизточна България. В с. Ези бей (дн. Паскалово, Добричко) се събират селяни от цялата околност и се обръщат към четата за закрила. Пею, Калъчлията и Злати Конарченина водят хората до Варна. Не само с внушителната си снага, а и с действията на малката си, но храбра чета, хайдут Пею всявал страх у османците. Само на няколко километра от днешните граници на село Прилеп четата на Буюклията причаквала и нападала керваните на бейове и аги. Хайдутите не се страхували да атакуват и обират дори конвоите с данъците за имперската хазна. По-голямата част от парите те връщали на местните българи. Преданията разказват още как Буюклията наказвал самозабравили се османски зулумджии. За да усмирят децата си, туркините ги заплашвали с думите „Сус, Пею Буюкли гелди“ („Мълчете, че Пею Буюклията ще дойде“).
Войводата, въпреки че бил вече на възраст, помагал на руските войски и по време на Освободителната война с дейност в тила на османците.
След Освобождението Пею се преселва да живее във воденицата край с. Батова, която по време на хайдутството е използвана от неговата чета, където се занимава със земеделие. Умира около 1896 г.

[Hatshepsut]

История на хайдушкото движение

[Hatshepsut]

Радич – първият хайдушки войвода

Войводата Радич е един от многото български първенци от началото на османското владичество, който често бива подминаван в изследванията на периода. Единственото сигурно сведение за него е това, че през април 1454 г. по време на похода си срещу сръбския деспот Георги Бранкович, османският султан Мехмед II Завоевателя организира капан на Радич в София и го пленява. Не е ясно дали султанът дава заповед за екзекуцията му или го държи в плен до смъртта му. Като цяло широко проучване на личността на Радич в българската историография липса, поради което настоящата статия има за цел да хвърли повече светлина върху него.

Рождената дата и личното име на Радич не са известни. Писмени сведения за ранните години от живота му липсват, дори и податките за житейския му път са малко. Затова и сглобяването на неговата биография е почти невъзможно. Вероятно е роден през 70-те години на XIV в., ако съдим по първото му споменаване в изворите, датиращо към 1391 г., когато е пленен за пръв път от влашкия войвода Влад Ι. Според някои изследователи той е роден през 80-те години на XIV в., с което оспорват пленничеството му. В по-нови проучвания дори се правят опити за точно определяне на рождената година на воеводата – 1377 г., което не е възможно да бъде доказано, поради пълната липса на преки и косвени сведения.

Произходът на софийския войвода не е изяснен поради липсата на сведения. Популярна хипотеза е, че е аристократ, с корени от областта Загоре или престолния град Търново, а неговият предполагаем дядо на име Милтен/Младен се мести в Босна по времето на българския цар Теодор Светослав Тертер (1300-1321). Предполагаемият баща на Радич – Сенко/Санко е роден в Босна. Българско проучване от 2009 г. твърди, че той за пръв път е споменат в изворите през 1348 г., когато унгарският крал Лайош Ι Велики (1342–1382) го назначава за нов бан на Босна. Единственият източник за Радич Сенкович и баща му Младен е историята на Шарл дю Канж, но там нищо не се споменава за пребиваването на Радич в София, нито за пленяване на тази личност от султан Мехмед ΙΙ през 1454 г. Следите му се губят към 1404 г. От направения дотук анализ следва логичният извод, че не можем да говорим за роднинска връзка със софийския войвода Радич, а още по-малко пък да твърдим, че са един и същи човек.

Друго предположение за произхода на Радич казва, че той има роднински връзки с управляващия в земите между Скопие и София албански род Балша, както и с по-късните босненски аристократични родове Пеячевичи, Кнежевичи и Парчевичи, които имат българско потекло. Връзката между Радич и Балшичите се прави отново поради идентификацията му с Радич Сенкович, за когото се твърди, че е бил женен за дъщерята на Георги Срацимир Балшич – Гоислава и е имал брат на име Беляк.
Тук може да се поддържа и хипотезата, че наистина става въпрос за софийския войвода Радич, тъй като се споменава, че същият този Радич, съпругът на Гоислава и брат му Беляк продават имението си в Дубровник и отиват да воюват на страната на босненския бан Остоя срещу Дубровнишката република, където Радич е пленен.

Съществуват легенди, че през целия си живот е пленяван три пъти, вторият от които е спорно дали е в Дубровник, или в Босна. Тази хипотеза за пребиваване на софийския войвода Радич в Босна може също да бъде отнесена към идентификациите му с Радич Сенкович, последните историческите сведения за когото са от 1404 г., когато босненският бан Остоя е свален с преврат, а въпросният Радич е пленен и вероятно убит щом сведенията за него спират.

Известно е, че софийският войводата Радич („челник“, както го нарича Константин Иречек в своята „История на България“) се споменава по-късно през 1413 г., когато участва в битката при с. Чамурлий на страната на Мехмед Ι срещу брат му Муса Кеседжия, следователно е възможно да е бил пленен през 1404 г. или по-рано, но очевидно е освободен, тъй като е известно, че той е водач на българските отряди, които действат около София. До 1404 г. със сигурност можем да кажем, че е възможно объркване на личността на софийския войвода Радич с Радич Сенкович. Има и други идентификации с Радич Църноевич, войвода на Горна Зета, но те са напълно несъстоятелни, тъй като той умира през 1396 г. в битка с Георги Балшич, който анексира Горна Зета.

Всички тези недоказуеми хипотези показват, че той е с аристократичен произход, има близки отношения с династията на Шишмановци (с клона на цар Йоан Срацимир във Видин), тъй като е известно, че подкрепя сина му Константин II Асен, водейки въстанически действия през 1404-1408 г. срещу османците в Софийско (територия, опираща до южната граница на Видинското царство), има изградени връзки с босненски и дубровнишки аристократични родове, които неведнъж му съдействат, за да бъде освободен от плен и да развива сериозна политическа и военна дейност в района на София.

Според проф. Бистра Цветкова политическата дейност на войводата Радич датира от края на XIV в. Едно от първите му споменавания в изворите е към 1391 г., когато е пленен от влашкия войвода Влад Ι. В периода 1386–1397 г. във Влашко се води гражданска война между Мирчо I Стари, Дан I и Влад I, в която се намесват и българските царе Иван Шишман и Иван Срацимир. По-вероятно е тази гражданска война е предизвикана от българска страна през 1386 г., когато Иван Шишман и Иван Срацимир се сблъскали при река Огоста.

Официална причина за тази война е откъсването на Софийска област от Търновското царство от страна на Видинското през 1378 г. Можем само да гадаем на чия страна е воювал младият по това време Радич. Вероятно, служейки на Иван Шишман, е пленен и прекарва 7 години във влашки плен. През 1398 г. е освободен, но с цената на голям откуп, пристигнал от Дубровник, което още веднъж показва силната връзка на Радич с тамошната аристокрация. Има и друга теория за освобождаването на войводата от влашкия плен. Тя гласи, че той е освободен след като гражданската война във Влашко приключва и Мирчо Стари си връща пълния контрол върху държавата.

През 1402 г. синът на цар Иван Срацимир – цар Константин II Асен с подкрепата на братовчед си княз Фружин Шишман и влашкия войвода Мирчо Ι Стари предприема военен поход в Северна България и завзема Силистра, но за кратко. По това време Радич, който изпълнява функциите на управител на София води военни действия срещу османците и успява да нанесе тежки поражения на вражеските сили. Не е известно дали до 1413 г. заема активна политическа позиция по отношение на воюващите помежду си синове на султан Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). В периода от 1408 г. до 1413 г. Константин II Асен често се намесва в отношенията между Мехмед I и братята му Сюлейман и Муса.

В „История на българите“ от Константин Иречек се разказва за българския войвода Радич. Армията на Муса е разгромена, а той самият загива. След възкачването на трона на Мехмед I като едноличен султан на Османската държава войводите, които са го подкрепили получават териториални придобивки. Известно е, че на Радич е даден района около Ихтиманско. В периода от 1413 г. до 1422 г. следите му се губят. През 1422 г., когато султан Мурад II предприема поход срещу Видинското царство и Влашко, хайдушки чети, вероятно под водачеството на Радич, удрят войските му в гръб и им нанасят тежки поражения. След това отново следите на Радич и хайдушките чети в района на Софийско се губят за около 20 години (до 1443 г.).

През 1443 г. полско-унгарският крал Владислав III Ягело, трансилванският войвода Янош Хуняди и деспот Георги Бранкович се отправят на кръстоносен поход срещу Османската държава. Вестта за наближаването на кръстоносната войска активизира съпротивителните сили на местното население. Известно е, че в този период български хайдушки отряди водят истинска партизанска война в гърба на действащата османска армия, командвана от Дауд паша и Махмуд бей. В битката при Златишкия проход кръстоносците са победени, но не и спрени. Те продължават настъплението си, влизат в София, но по съвет на великия везир Чандарлъ Халил паша, султан Мурад II нарежда опожаряването на града и околностите.

Действията на хайдушките чети в тила на османците в късната есен и ранната зима си казват думата – частите на противника оредяват от постоянните и внезапни удари по фланговете и в тила основно в гористите райони. Хайдутите още тогава разработват стратегията си за нападение – причакване на врага в тесен горист терен и внезапна атака по двата фланга и в тила, като пътя му бива пресичан от предварително поставени капани (паднали дървета, клони и други), за да не може той да разгърне силите си, ако е по-многоброен. В почти всички сражения между османци и хайдути, първите са имали значителен числен превес и са били по-добре въоръжени. Атаките на софийските хайдути вероятно под командването на Радич в тила и фланга нанасят тежки загуби на османците, което насочва към заключението, че хайдутите са били сравнително многобройни и добре въоръжени и организирани.

Известно е, че те първоначално си служат с класическите оръжия от Средновековието – меч, щит, лък и стрели и копие. По това време османската армия започва да използва активно огнестрелни оръжия в битките. Първите пушки (мускети и кавалерини) са на въоръжение в западноевропейските армии от специално организирани и обучени за целта отряди. Не може да се докаже дали хайдутите на Радич са разполагали с огнестрелно оръжие, по – вероятно не, или в най – добрия случай са разполагали само с отделни екземпляри, тъй като не е имало откъде да се снабдят с такова в пределите на Османската държава.

Известно е, че Радич е разполагал с хайдушки отряд от 500 души, което е голяма численост, сравнено с размера на една стандартна хайдушка чета – от 10 до 20 души. Неговият отряд е действал в един сравнително голям район – Софийско, Ихтиманско, на север до южните склонове на Стара планина и на юг до долината на р. Струма. Не можем да бъдем сигурни дали този район е бил отцепен от османската власт като самостоятелно владение, управлявано от Радич с център София. В изворите от периода има основания да се приеме тезата за отцепване на района от Османската държава. В трактата на полския учен Мачей Меховски от 1517 г. „Двете Сарматии“ се споменава, че през 1454 г. Мехмед ΙΙ Фатих се насочва към Сръбското деспотство „овладявайки България и Расция, достигайки до Смедерево“. Очевидно подкрепа на това твърдение можем да намерим и в самите действия на султан Мехмед от пролетта на 1454 г.

В края на март 1454 г. начело на армия от около 100 000 бойци султан Мехмед II тръгва от Одрин към Сърбия. Той преминава по главния път през Балканите (Via Diagonalis) през Пловдив и София. В средата на април армията на султана стига до Ихтиманско. Там левият фланг на османците бива нападнат от засада от хайдушки подразделения на софийския войвода Радич. С напредването на османската армия към София ударите на хайдушки отряди срещу нея по фланговете и в гръб зачестяват. Трудният терен не позволява да се разбере къде точно се намират хайдушките засади, което води и до забавяне на похода към Сърбия, което султан Мехмед не може да допусне. През втората половина на април решава да разположи армията си на лагер край София, за да успее да се ангажира по-сериозно с ликвидирането на хайдутите, които удрят армията му и ѝ нанасят загуби, а това влияе отрицателно на бойния дух на войниците.

Султанът решава да приложи хитрост. Изпраща отряд в София и заповядва да се плени местния хайдушки войвода Радич и да се изправи пред него. Османците организират капан на Радич в центъра на София и го пленяват. В изследването на проф. Бистра Цветкова се среща и хипотезата, че отрядът извършил пленяването е воден лично от Мехмед ΙΙ. За това събитие свидетелства приписка от Дечанската летопис, която гласи: „1454 . В тази година Мехмед цар плени Радич, български войвода в София.“. Това остава единственото свидетелство за „родоначалника“ на българското хайдутство. По-нататъшната му съдба не е известна, вероятно е убит. Предполага се, че Радич е бил на преклонна възраст, когато са го пленили османците. Тази османска акция срещу софийските хайдути доказва колко силно е било хайдушкото движение още в самото си зараждане.

Радич е първият български войвода, който се бори с ясното съзнание, че българската държавна свобода и независимост трябва да бъдат възстановени, за разлика от по-късните хайдути, които се борят за лично отмъщение и против османските безчинства. Радич променя хода на историята за българския народ, понеже полага основите на хайдушкото движение, което в продължение на над четири века ще защитава народа и остава най-продължителната форма на съпротива на българския народ срещу османския поробител.

Автор: Александър Савов

Библиография:

1. Иречек, К. „История на българите“, 1876, Прага
2. Цветкова, Б. „Хайдутството в българските земи XV-XVIIIв.“, 1971, София
3. „Дечанска летопис“, XV в., Сърбия
4. „Радич воевода“, Исторически анализи http://bghistoryanalysis.blogspot.com/2009/06/1454.html

https://bulgarianhistory.org/radic/

[Шишман]

Интересно четиво.
За пръв хайдутин и хайдутски воевода обаче се смята Момчил юнак.

[Hatshepsut]

Чакър войвода - спасител на Рилския манастир

[Hatshepsut]

Какви са легендарните байрактари?

В предаването ОПЕРАЦИЯ ИСТОРИЯ ще говорим за славните български хайдути и за нещо много важно - за това, как реално е била организирана една чета и каква е била ролята на легендарните байрактари или знаменосци?

Байрактар е бил и самият Васил Левски.

Въпросът е много важен, тъй като у нас хайдутството и до ден днешен се представя просто като някаква стихийна и неорганизирана борба, а според някои изследователи то е било нещо съвсем различно - един цял етап от национално-освободителните ни борби.

Гости на предаването са Георги Радулов и Даниел Карабельов от Сдружение "Хайдути", Пловдив.

Целия разговор гледайте във видеото:

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Владимир Демирев ~ Хайдутинът - мит и история. Издание от 2006г.

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=8090

...а също и книгата на Васил Дечев - Дорде е Стара планина. Сборник за хайдушкото движение в Сливенски окръг. Издание от 1968г.

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=8091