Пѣйо Яворовъ

[Hatshepsut]

ДРУГАРИ

Загасна пламък-юност и в пламенни другари
днес виждам овча кротост: на всички по лицата
живота безпощаден е смогнал да удари
с цинична подигравка на злото си печата.
 
Измежду тях един ли след мене завистливо
поглежда и въздиша? Щастливец ме намира!
Оплаквам участта им, оплаквам я горчиво...
А мене кой оплаква, а мене кой разбира?

[Hatshepsut]

ТЕМЕНУГИ

Вас слънце ви не вижда - лъх,
зефирен лъх ви не допира;
сред тръни, скромни и без дъх,
дори пчела ви не намира -
печални бледни теменуги.

Печални, чакате ръка,
сънувате и пръсти нежни.
Напразно чакате!... Така,
в надежда тихо безнадеждни,
вий мрете - болни теменуги.

Вий мрете - в храсти и бодил
от първи ден чела навели...
Желания в живот немил,
мечти неволни и несмели -
вий чезнете едни след други.

О бледни, болни теменуги!

[Hatshepsut]

БЛЯН

На крехка майска роза пъпка - туй си ти;
а утрото на май са моите мечти:
въстава ден...
На моята любов под знойните лъчи
- една за мен,
ти ароматна ще цъфтиш.
Ти моите гърди ще украсиш,
ще радваш моите очи.
 
Ще бъде слънце любовта ми - и зари
над тебе ще пилей, за тебе ще гори.
След зноен ден,
на теменужна вечер хладната роса
- и теб, и мен
пред вечен сън ще ороси...
И дебном ангел тих ще угаси
звездите в модри небеса.

[Hatshepsut]

ИДИЛИЯ

Прах, олелия. Навалят
уроди, орда безока,
пътя световен. Прескачат
живите мрътви - отиват, -
тътне земята в тъмите.
 
Дрънкат сахани, легени
(рицарски шлемове бранни),
махат Кихоти безоки
копия-тръсте, камиши,
плясък и крясък до бога.
 
Мигат-премигват звездици
(божии прашни клепачи) -
гледат в почуда надоле...
Охтичав месец повива
остър нос мрачно нагоре.

[Hatshepsut]

НА СЕСТРА МИ

Не искай да узнаеш, на слънцето под зноя
- нещастник - откъде ме нещастия влекат;
не искай да узнаеш на тъмнини в покоя
- пустинник - за къде е пустинния ми път;
не искай да узнаеш онуй, в което сам
едва ли цел съзирам, едва ли смисъл знам.
 
И, сестро, остави ме измъчен да помина
край тебе ден в почивка, край тебе час в покой,
съвзел се, остави ме тогава да отмина
към скрития в живота предел в живота мой...
И светъл всевиновник отгоре ако бди,
той нека те с утеха най-щедро награди!

[Hatshepsut]

ЕВРЕИ

Време - тъмнини, и в тъмнините
спомен заблуден. Безкраен път
на бездомна върволица. Плът
на света да въплъти бедите...
 
Време - тъмнини, и в тъмнините
стон молитвен, стон пресипнал, сух.
Но в ръжда е ключа на вратите
божии - че Бог е старец глух.
 
Стон молитвен, стон и шепот глух
въз наклона песъчлив световен.
"Бог ще чуй от върха!" В път вековен
не повехна в спомена си дух.
 
"Бог ще чуй от върха!" Пет вековен,
мрак, пустиня, бухал и шакал.
Ада се разтваря; дим отровен,
пламъци зловещи, лава, кал.
 
Пламъци зловещи, лава, кал,
писъци минутни - и отново
шепот и молитва, стон и слово:
словото на бога оглушал...
 
Пламъци зловещи и тъмнините,
писъци минуват в дълъг път,
шепота на ехо в жива плът -
на света да въплъти бедите!

[Hatshepsut]

КЪМ ВЪРХА

"Нагоре, към върха!" И глъхне далече
зад пътника глъка и шум нетърпим,
и чезнат равнища пребулени вече
зад него, там доле, от пластове дим.
И пресния въздух на утрото хладно
гърдите поемат дълбоко и жадно.
 
"Нагоре, към върха!" И с кърви нозете
пътека бележат по урви, скали:
човек - на орела той няма крилете,
но ей го надминал самите орли.
И в адския въздух на пладня гореща
от радост безумец умора не сеща.
 
"На върха, на върха!" И движи той бледен
с усилия сетни нозе и ръце,
трепери да бликне възторга победен,
задържан от скрита тревога в сърце.
На ранната вечер посред тишината
съмнение гнетно изпълня душата.
 
А ето и върха! Надоле окото
напразно през облак ще дири простор
отгоре еднакво далеч е небото,
загадка бездънна пред слабия взор...
Пустиня без ехо и зима всевечна,
и нощ без начало - и нощ безконечна.

[Hatshepsut]

ДНИ В НОЩТА

Един след други те пристигат бледни
     неизживените ми дни,
покрити с прах, от ужас онемели
под хладното си бреме; те пристигат
до моя праг и чезнат все отвън -
бремето си хвърлят
и чезнат, като призраци насън.
 
Един след други те пристигат бледни
     неизживените ми дни,
захвърлят скъпи мъртъвци пред мене
и чезнат: ето моята любов
с изпъстрена от рани гръд; а ето
и вярата ми с клюмнала глава;
тук ето и надеждата ми светла
с угаснал взор; - и толкова мечти,
запазили в смъртта си ненадейна
усмихнати лица! Из бъднини
те идват, хвърлят мъртъвци и чезнат
     неизживените ми дни...
 
И само тя, настръхнала над мене,
     студена, непрогледна нощ,
без смяна си остана. Кървав студ вей
от нейното крило и ад бездънен
в погледа и зее. Хищно зла,
само тя остава -
и светят нокти, живи острила.
 
И само тя, настръхнала над мене,
     студена, непрогледна нощ,
без смяна си остава: тя живота
на толкоз скъпи мъртъвци живей.
Но ето я победна: шепне нещо,
и шепота и в жилите кръвта
на лед превръща; ето я разкъсва
гърдите ми и кърваво сърце
в ръцете си разглежда; ето с нокът
чертай по него и в свирепа мощ
свирепо се кикоти! - Вечно тая
студена, непрогледна нощ...

[Hatshepsut]

ЛЕДЕНА СТЕНА

Ледена стена - под нея съм роден.
Стъклена стена - отвред съм обграден.
Хладната стена - замръзна моя дих.
Вечната стена - с глава я не разбих...
 
Който приближи - стовари черен труп:
кой не приближи! - и мъртъвци са куп.
Който приближи - затули лъч една:
кой не приближи! - и чезна в тъмнина.

[Hatshepsut]

МОЖЕ БИ

И аз сломен попитах - и сломен,
най-после чух! То беше знам, душата,
една вълшебна корда в тишината,
то беше моята душа пред мен,
звучаща тихо: може би...
А слънцето захождаше. В забрава
от страх, попитах - и тогава
аз чух най-тихо: може би.
 
И аз сломен глава на гръд оборих,
но все простях към изгрева ръце,
с надежда в безнадеждното сърце,
и като ехо в себе си повторих,
сломен повторих: може би...
А слънцето се беше скрило вече
и нощ зловеща, близо и далече,
со смях понесе: може би.
 
И аз все чакам! Ето векове
изминаха как гледам в тъмнините.
И все аз чакам! Ето ветрове
до кървав плач ме шибат по очите.
И все повтарям: може би...
Аз чакам слънцето и слънчев блясък,
с очи покрити веч от прах и пясък,
и сляп отдавна! - може би.

[Hatshepsut]

БЕЗ ПЪТ

Не знам аз дали слънцето изгасна,
не зная дали ослепях: не знам
света ли е изгинал - и не зная
самоси не съм ли оглушал.
 
             Едвам,
в безмлъвна тма, без видим път, без ясна
що-годе цел, отегнали нозе
дотегнало ме влачат.
 
             Аз блуждая
без вяра нявга да намеря
навън посока из удавен
в мъглите лес.
 
             Вдървен от студ,
измъчен от безсмислен път и труд
за странного си бреме, изоставен
от себе си и бога - и готов
на всичко, аз се лутам.
             Аз вървя
самси на мисълта обезверена
под непросветното небе; самси
в живота обезсмислен, лес оглъхнал
без вятър и без лист.
 
             Вървя
в безверие, о необезверена
любов, - защото спиш! - и тебе нося.
             Вървя самси,
о звук непрозвучал и незаглъхнал,
любов, - защото спиш! - и тебе нося.
             Ти бе - и си
злочеста и честита: аз те нося...
 
Вървя.
     Глава безгрижно приклонила
на рамото ми; стегнала ръце
детински привично на мъжка шия;
под южни небеса в съня си млад
унесена: ти спиш.
             И с тъмна сила
разтръгнал гръд, разкъсал и сърце,
облял те с кръв, сред мрътва самотия
все сам - на саможертвата нерад,
пристъпям аз.
             Под кървавия мраз
понесъл те, разтръгнах си гърдите,
сърцето си разкъсах - со струите
на топла кръв дано те мога стопли.
             Пристъпям аз
едвам, внимателно, без вопли
и да те не.разбудя съм готов
на всичко...
       Кръв, и топла кръв се лее
по тебе - и сънуваш, о любов,
че слънцето на китен май те грее...
Ти спиш.
        Внимателно, с последна сила
пристъпям аз: и в тая тъмнота
   не ще се спъна; - в тая глухота
   не ще въздъхна.
             Само, наближила,
   смъртта повика ли сами я мен
   на вечен сън, за ужас и провала
   теб може да разбуди.
             Ослепен,
   аз няма да я видя, - оглушен,
   аз няма да я чуя: в мрак предстала
   и шепотно зовяща.
             Но тогаз
   ще сетя твоя първи трепет аз,
   о символ на живот! - и не, живота
   не ще успей на ужаса в хомота
   живот да те направи...
             Че готов
   на всичко, аз те нося - и крепи,
   крепи ме любовта, любов!
             Спи-спи!...

[Hatshepsut]

НАПРАЗНО, МАЙКО

Напразно, майко, се боиш,
че скитане ме изхаби, -
че ти си вече, може би,
от син забравена остала.
 
Напразно, майко, се боиш...
Та мога ли забрави аз
немилостивата онази,
живот която ми е дала?

[Hatshepsut]

ПРЕД ЩАСТИЕТО

Най-после ето те - и чакаш,
о щастие, без свяст желано
през дълъг ред мъгливи дни!
О щастие, безумно звано
през толкоз нощи в тъмнини...
Душа в душата на света,
ти - кървав цвят на любовта.
 
И ти пред мене ще застанеш
с букет от рози на гърди.
С венец от грейнали звезди...
И ти мъглите ще разсееш,
но ти в пустиня ще огрееш,
о щастие, тогаз!
...Букет от рози на гърди
на пясък ний щем разсади.
О, щастие - и аз!
 
И ти пред мене ще застанеш
в звезди, сияйно - непонятно,
в цветя, потайно - ароматно...
От блясък аз ще ослепея
и навсегда ще да закрея,
о щастие, тогаз.
...И сляп ща тебе похабя,
безсилен - мене щеш уби.
О щастие - и аз!
 
Пред мене ангел ще предстанеш,
о щастие и радост -
о щастие и радост навсегда!
Вампир над мене ще застанеш,
о щастие и горест -
о щастие и горест - и беда!

[Hatshepsut]

МАЙЧИНА ЛЮБОВ

Аз всичко съкруших, до сетнята мечта в сърцето,
и всичко угасих, до сетнята звезда в небето:
сред тишина и мрак политнах сетнем към леглото,
разтласкал вече с крак руини от добро-и-злото.
 
И рекох: сетен мра. Но ей продума в тишината,
ти, майчина любов, и ей застана в тъмнината
неспомнена пред мен: глава изправих в изненада,
повгледах се смутен и леден ужас ме облада.
 
Аз всичко съкруших, но ето всичко оживява
вдън твоите очи - и тям живее в глъбините;
аз всичко угасих, но ето всичко засиява
от бликнали лъчи, на твоя поглед от лъчите.
 
Аз с мисъл те допрях - и пулса ти навеки бие:
лицето ти видях, сърцето кой ще ми открие!...
На свет скрижал кивот за цялата вселена -
на смърт и на живот съзвучност, химна вдъхновена.
 
Аз всичко съкруших, но ти стоиш несъкрушима,
и всичко угасих, но ти блестиш неугасима:
загадка от гранит - по-непрозрачна то гранита,
и пламък страховит - и в пламък бездна страховита!

[Hatshepsut]

ЗАТМЕНИЕ

Горко ти. Неволно може би,
     неволно, но внезапно потъмняла,
моята любов ти днес уби.
     И горко ти, жена. Бездихно занемяла,
и стоиш и гледаш. Туй е тя,
     невинната: как хубава изглежда
в накит от увехнали цветя!
     И те са твои: първата надежда
ти през май и беше дала с тях...
     Любувай се. Тя сякаш е заспала
Устните и дишат още смях.
     Тя сякаш спи засмяна под воала
на лазурния си майски блян...
     Продумай и: не ще се тя събуди,
мрътвата навеки. Да, без свян
     най-тихо с нея се прости: без луди
викове на укор или жал...
     Заслужва тя, в прегръдките на гроба,
помена с добро: тя бе кристал
     от чистота. Заслужва тя без злоба
спомена в сърце - и той ще тлей
     в сърцето ти, навеки люта рана...
Взирай се. Тя тъй ще оживей,
     от светла нежност цяла изтъкана,
призрак в твоите следи. Сама,
     къде ще бягаш ти? Уви, където
можеш и намериш: и в тъма,
     и в светло се укрий... Търси сърцето
майчино, търси на мъж любим
     прегръдките: търси навсъде... Няма
да намериш мир - в отровен дим
     всегда и вред... От пъкъл по-голяма
бездна разкаяние: тъй нов
     живота-път те чака... В горест няма,
аз ще жаля тебе и любов, -
             своята любов!

[Hatshepsut]

ЧУДОВИЩЕ

Чудовище си ти, чудовищно дете
   на престъплението и позора,
   но дебном тебе са родили те,
   далеко и на сатана от взора:
   родили гнъс и срам! При твоя вид
   тях ужас ги превръща в камен зид.
 
Чудовище за гнъс, обзидано в тъми,
   притиснало гърдите на земята:
   земята те безчувствена кърми
   с дванайсетте отрови на змията.
   И ти растеш, но не старееш ти:
   далеч над тебе времето лети.
 
Чудовище за срам, безименно... И вход,
   и път и вход към тебе дали има,
   загадка е под тоя небосвод,
   нито загатната, нито решима.
   Не виждаш лъч, не чуеш звук отвън,
   и пак за тях копнееш в тежък сън.
 
Чудовище си ти, но колко бих желал
   при тебе да проникна в тъмнината,
   и как сърдечно бих те приласкал,
   о жива плът и дух на самотата!
   И как блажено ще гориш тогаз,
   и как се бих при тебе стоплил аз!